Стивън Ериксън
Сакатият бог (8)

5.

Тя умираше, но ние я отнесохме долу до брега. Имаше светлина, изпъната като кожа над болката й, но беше слаба и бързо се стапяше. Никой от нас не посмя да прошепне с ирония как бе наречена Пробуждащата се зора, а сега гаснеше в окаяния изгрев на това утро.

С немощни жестове ни посочи да я донесем тук, където сребристите вълни падаха като дъжд, а пяната в нагънатото подножие бе опръскана с алено. Подути тела и бледи разперени ръце и крака в плитчините — и се питахме колко уместна е последната й заповед.

Подобава ли да се изправиш пред своя убиец? Много скоро сам ще отговоря на това. Чуваме легионите, напиращи отново зад надигащата се стена, а другите се отдръпват, за да стегнат разкъсаните си редици. Толкова малко останаха. Може би тя дойде, за да види точно това, преди убийствената светлина да изсуши очите й.

 

Фрагмент от „Шейките“,

Карканас, неизвестен автор

Черната лъскава амфора се появи от страничната врата и се хлъзна, вместо да се затъркаля по коридора. Удари се в мраморната колона над стъпалата — пукотът отекна рязко като звук от пръснат череп, — килна се и заподскача надолу. Пръсна се и парчетата се разхвърчаха като искрящ дъжд по каменното стълбище чак до приземния етаж. Блещукащите прашинки се завихриха, извиха се на спирала и накрая се утаиха като скреж.

Уидал пристъпи до ръба на стълбището и погледна надолу.

— Доста зрелищно беше — измърмори и се обърна, понеже чу нещо зад себе си.

Капитан Бревити се беше подала от вратата и гледаше надолу.

— По-добре влез — каза му.

— Точно това възнамерявах — отвърна той. — Пет крачки по-близо и щеше да е вдовица.

Бревити го изгледа с неразгадаема физиономия, след което се отдръпна настрани да го пусне да мине.

Тронната зала все още бе като обитавана от призраци. Черен камък и черно дърво, мозайка от пурпур и оникс, изгубила блясъка си от прахта и сухите листа, навети през високите прозорци. Сякаш не бе опазила нищо от преливащата сила на Терондерай, святата гробница на Майката Тъма, но въпреки това Уидал се почувства нищожен, докато минаваше през страничния вход и заситни колебливо към центъра.

Тронът бе вдясно от него, издигнат на висок до коленете подиум, направен, както осъзна той, от огромния пън на черно дърво. Корените пълзяха надолу и потъваха в обкръжаващия го под. Самият трон бе изваян от ствола — прост и почти аскетичен стол. Трябваше да е бил пищен някога, богато тапициран и украсен с разкошни тъкани, но дори кабарчетата не бяха останали.

Жена му стоеше от другата страна на трона, скръстила ръце, и гледаше намръщено Ян Товис, която бе застанала срещу трона като молителка. Обърна се към Уидал и отсече:

— Най-после. Ескортът ми. Изведи ме оттук, съпруже.

Ян Товис, кралица на шейките, се покашля и каза:

— Напускането не решава нищо…

— Грешиш. Решава всичко.

Ян Товис въздъхна.

— Това е тронът на Тайст Андий, а Карканас е столицата на Крепостта на Мрака. Вие сте у дома си, ваше величество…

— Престани да ме наричаш така!

— Длъжна съм, защото сте с кралска кръв…

— Всички бяхме с кралска кръв в този пъклен град! — Сандалат Друкорлат я посочи с пръст. — И шейките също!

— Но нашето владение бе на Брега, ваше величество, докато Карканас е ваш. Но ако трябва да има само една кралица, тогава на драго сърце абдикирам…

— Няма. Те са твоят народ. Ти ги доведе тук, Ян Товис. Ти си кралицата им.

— Право на този трон, ваше величество, може да има само някой с кралска кръв на Тайст Андий. А както и двете знаем, има само един Тайст Андий в цялото владение и това сте вие.

— Чудесно, а над кого царувам? Купища прах? Изгнили кости? Петна кръв по пода? И къде е моята Върховна жрица, в чиито очи блести Майката Тъма? Къде е моят Галан, моят гениален и луд дворцов шут? Къде са съперниците ми, заложниците ми, слугите и войниците ми? Слугините и… О, няма значение. Това е безсмислено. Не искам този трон.

— Но е ваш — каза Ян Товис.

— Добре тогава. Приемам го и първият ми акт е да абдикирам и да предам трона и целия Премъдър Карканас на теб, кралице Ян Товис. Капитан Бревити, намери ни кралски печат — тук някъде трябва да се въргаля някой, — пергамент, мастило и восък.

Кралицата на шейките се усмихваше, но усмивката й бе тъжна.

— „Премъдрият Карканас“. Бях забравила това почетно название. Кралице Сандалат Друкорлат, най-почтително отказвам предложението ви. Моите задължения са при Брега. — Кимна към Бревити. — Докато се завърнат другите Тайст Андий в Карканас, смирено предоставям капитан Бревити да действа като ваш канцлер, командир на Дворцовата гвардия и каквито други организационни длъжности са необходими, за да върне този дворец предишния си блясък.

— О, колко умно — изсумтя Сандалат. — И предполагам, че отвън чакат няколкостотин от твоите шейки с парцали и ведра с вода.

— Ледерии всъщност. Островитяни и други бежанци. Преживяха голямо лишение, ваше величество, и ще приемат привилегията да работят в двореца със смирение и благодарност.

— А ако ги върна всички? О, да, разбирам капаните, които ми залагаш, Ян Товис. Разчиташ на съвестта ми, за да ме принудиш да седна на този проклет трон. Но ако се окажа по-твърда от теб?

— Бремето на властта втвърдява и двете ни, ваше величество.

Сандалат погледна Уидал умолително.

— Разубеди я, съпруже.

— Бих го направил, ако смятах, че имам някакъв шанс да я склоня, скъпа. — Приближи се към подиума и огледа трона. — Ще трябват една-две възглавнички според мен, преди да можеш да се надяваш, че става за по-дълго седене.

— И ти като мой консорт? Богове, не мислиш ли, че заслужавам нещо по-добро?

— Несъмнено — отвърна той. — Засега обаче си вързана с мен и… — махна с ръка към трона — с това. Тъй че сядай и го направи официално, Санд, за да може Ян Товис да коленичи или да приклекне, или каквото там се полага да направи, а Бревити да може да продължи с бърсането на подовете и изтупването на гоблените.

Тя се огледа, сякаш търсеше друга амфора, но най-близката бе кацнала върху каменна колона близо до страничната врата — вече осиротяла, видя Уидал, откъм другата страна. Изчака да види дали ще тръгне вбесена да повтори отчаяния си жест, но жена му сякаш изведнъж се смири. „Слава на Маел. Щеше да изглежда нелепо. Благоприличие, скъпа, както подобава на кралицата на Мрака. Да, не можеш да избягаш от някои неща.“

— Ще има две кралици в това кралство — заяви Сандалат и най-сетне седна на трона. — Не си и помисляй да ми правиш реверанси, Товис. — Изгледа я заплашително. — Други Тайст Андий, казваш?

— Несъмнено са усетили връщането на Майката Тъма — отвърна Ян Товис. — И несъмнено разбират, че най-сетне е дошъл краят на разделението.

— Колко точно Тайст Андий си представяш, че са останали?

— Не знам. Но знам едно: тези, които са живи, ще се завърнат тук. Както го направиха шейките. Както го направихте вие.

— Добре. Първият, който дойде тук, може да вземе този трон и всичко, което върви с него. Съпруже, започвай да ни строиш къща сред горите. Направи я отдалечена. Не, направи я недостъпна. И не казвай на никого освен на мен къде е.

— Къща.

— Да. С подвижен мост и ров, с вълчи ями и капани.

— Ще започна да чертая плановете.

— Кралице Сандалат — каза Ян Товис. — Моля за височайшето ви позволение да напусна.

— Да. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бившият ледерийски офицер Ян Товис кимна, завъртя се кръгом и излезе със стегната стъпка.

Капитан Бревити пристъпи пред трона и се смъкна на едно коляно.

— Ваше величество, да призова ли дворцовия персонал?

— Тук? Бездната да ме вземе дано, не. Започнете във всички други помещения. Хайде. Ъъ, свободна си. Мъжо! Не си и помисляй да си тръгваш.

— И през ум не ми е минавало — отвърна той и успя да запази неутрално изражение пред смразяващия й скептицизъм.

Веднага щом останаха сами Сандалат скочи от трона като убодена от някое древно кабарче.

— Ама че кучка!

Уидал трепна.

— Ян Товис?

— Не тя. Тя е права. Вързана съм с това, засега. Освен това защо трябва да е единствената, понесла тежестта на властта, както деликатно го подхвърли?

— Да, погледнато така, мога да разбера, че се нуждае от приятел.

— Равен донякъде, да. Проблемът е, че не ставам. Не съм й равна. Аз не доведох десет хиляди души в това владение. Едва успях теб да доведа.

Той сви рамене.

— Но сме тук.

— И тя го знаеше.

— Коя?

— Оная кучка Тавори. Някак знаеше, че ще се случи точно това.

— Няма никакво доказателство, Санд — отвърна Уидал. — Гледането беше на Фидлър, не нейно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Технически подробности, Уидал. Заклещи ме в капана си тя. Изобщо не трябваше да съм там. Не, тя знаеше, че има карта за мен. Няма друго обяснение.

— Но това изобщо не е обяснение, Санд.

Погледът, който му хвърли, беше отчаян.

— Мислиш ли, че не го знам?

Уидал се поколеба.

— Слушай. Твоите сродници идват. Наистина ли си сигурна, че искаш да стоя тук до теб, когато дойдат?

Тя присви очи.

— Това, което всъщност казваш, е: „Искам ли да стоя до нея, когато дойдат? Аз съм само едно човешко същество, мимолетна играчка за кралицата на Мрака.“ Така си мислиш, че ще гледат на теб, нали?

— Ами…

— Грешиш. Ще бъде обратното и може би ще е също толкова лошо. Ще видят в теб това, което си: заплаха.

— Какво?!

Тя го изгледа лукаво.

— Вашата раса сте наследниците — на всичко. И ето те теб, с всички тези ледерии и шейки с разредена кръв, накацали в Карканас. Има ли място на този свят, където вие, проклети кучи синове, да не сте се оказали рано или късно? Така ще мислят.

— Маел знае, имат основание — отвърна той. Огледа тронната зала и си представи десетките застанали в нея величествени Тайст Андий, с твърди погледи и лица като изсечени от камък. — По-добре да се махна.

— Не, няма. Майката Тъма… — И изведнъж млъкна.

Той извърна глава и я погледна.

— Вашата богиня ли шепне в ухото ти, Санд? За мен?

— Ще бъдете нужни — промълви тя и отново изгледа накриво самотната амфора. — Всички вие. Ледерийските бежанци. Шейките. И не е честно. Не е честно!

Той я хвана за ръката, когато понечи да се втурне към глинения съд. Обърна я и я придърпа към себе си, прегърна я стъписан и ужасен: тя плачеше. „Маел! Какво ни очаква тук?“

Но отговор нямаше, а и никога не бе чувствал своя бог толкова далече.

 

 

Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.

— Ние сме деца тук — промълви той.

Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.

— Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.

Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:

— Да.

— Лицата в прибоя. — Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. — Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. — Пъхна палци в оръжейния си колан. — Работата, сър, е какво става тогава?

Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.

— Бием се.

— И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?

— Не всеки. Ледерийските островитяни…

— Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.

Той я изгледа.

— Защо сте толкова убедена, капитане?

— Щом схванат нещата, казах.

— Какви неща?

— Че няма къде да се бяга, първо — отвърна тя. — И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?

Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.

— Ще стоим върху костите на своите предци. — Обърна се към Пити. — Имаме да браним кралица.

— Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?

— Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.

— За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?

Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.

— Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние. Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. — Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. — Нашата цел.

— Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.

Той сви рамене, отново загледан в стената.

— Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.

— Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий — каза Пити. — И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.

— Няма.

— Каните се да отсечете някоя и друга глава?

— Ако потрябва.

Тя изруга тихо.

— Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? — След като не последва отговор, тя се покашля и добави: — Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.

— Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.

— Хората не са глупави… Е, забравете, че го казах. Много от тях не са. Но нещо ми подсказва, че има разлика между това да се биеш, за да останеш жив, и да се биеш за кауза по-голяма от собствения ти живот или дори живота на тези, които обичаш, или на приятелите ти. Разлика, но кълна се в живота си, не бих могла да кажа каква е.

— Винаги ли сте били войник, капитане?

— Аз? — изсумтя Пити. — Не, аз бях крадла и си въобразявах, че съм по-хитра, отколкото бях всъщност.

Йедан се замисли над това. Пред него, през светлината, напираха лица, отваряха се усти, гърчеха се в маски на гняв. Ръце се протягаха, за да се докопат до гърлото му, и се свиваха празни. Можеше да се пресегне и да докосне стената, ако поискаше. Вместо това наблюдаваше врага пред себе си.

— За каква кауза бихте воювали, капитане? В смисъла, който описвате — за собствения си живот или на тези, които обичате?

— Точно това е въпросът, нали? За нас, ледериите, не е домът ни. Сигурно бихме могли след време да поискаме да е това, след като пролеем няколко поколения кръв в земята. Няма да има време обаче. Няма да стигне времето за това.

— Ако това е отговорът ви…

— Не, не е. Работя по него, сър. Нарича се премисляне на нещата. Кауза значи. Не може да е някоя кралица Тайст Андий или проклетият й трон, или дори проклетият й град. Не може да е Ян Товис, въпреки че тя ги преведе през всичко и спаси живота им. Спомените умират като риба, изхвърлена на пясъка, и скоро миризмата ще ги прогони. Не може и вие да сте.

— Капитане — каза Йедан Дериг. — Ако врагът ни унищожи, ще продължат по Пътя на Галан. Без нищо да ги спре, ще се излеят през портала към собствения ви свят и ще опустошат всяка човешка цивилизация, докато не остане само пепел. А след това ще избият самите богове. Вашите богове.

— Ако са толкова гадни, как можем да се надяваме да ги задържим тук?

Йедан кимна към Светлопада.

— Защото, капитане, има само един пролом. Тази ивица бряг. Хиляда стъпки широка. Само тук стената се огъва и е изтъняла от минали рани. Само тук могат да се надяват да разбият преградата. Залостваме тази врата, капитане, и спасяваме вашия свят.

— И колко дълго се очаква да ги задържим?

Той помисли за миг, после отвърна:

— Колкото трябва, капитане.

Тя се почеса по врата, примижа към него и извърна очи.

— Как може да правите това, сър?

— Кое?

— Стоите тук, толкова близо, и просто ги гледате — не можете ли да видите лицата им? Не можете ли да усетите омразата им? Това, което искат да ви направят?

— Разбира се.

— Но все пак стоите.

— Служат ми за напомняне, капитане.

— За какво?

— Защо съществувам.

Тя изсъска през зъби.

— Смразихте ме току-що.

— Попитах за достойна кауза.

— Да, спасяването на света. Би могло да свърши работа.

Той я погледна рязко.

— Би могло?

— Вярно, човек би си помислил, че да спасиш света си е достатъчно добра причина да направиш каквото и да било, нали?

— А не е ли?

— Каквито са хората… ще видим.

— Липсва ви вяра, капитане.

— Липсва ми доказателство за противното, сър. Още не съм го видяла, през всичките си години. Какво смятате, че прави престъпниците преди всичко?

— Глупостта и алчността.

— Освен тях. Ще ви кажа. Внимателното оглеждане. Виждането какво има всъщност и кой печели всеки път, и решаването, че отчаянието мирише гадно. Решението да направиш каквото е нужно, за да изпълзиш, да спечелиш каквото можеш за себе си. Също така осъждането на своите човешки събратя на всички злочестини, които могат да ги споходят — дори ако са от твоята ръка. Да нараниш друг човек означава да обявиш своята омраза към човечеството — но най-вече мислиш да отвърнеш с омраза на онова, което вече те мрази. Една крадла краде, като си казва, че така изравнява изкривените везни. Така спим нощем.

— Чудесно слово, капитане.

— Постарах се да го направя колкото може по-кратко, сър.

— Значи наистина си без вяра.

— Имам вяра, че най-лошото в човечеството не е трудно да се намери — то е навсякъде около нас, противно като изпускащ мехур, ден след ден. Това е вонята, с която всички сме свикнали. Колкото до най-доброто… може би, но не бих избутала цялата си купчина монети в центъра на масата за такъв залог. — Помълча, после добави: — Като си помисля, има едно нещо, с което бихте могли да купите душите им.

— И то е?

— Опразнете дворцовата хазна и заровете златото на десет крачки над брега. И го направете показно. Може дори да обявите, че е, знаете, „Златото на меча“. Да бъде разделено в края на деня.

— А дали ще се бият да спасят войника до себе си? Съмнявам се.

— Хмм, прав сте. Тогава обявете фиксирано количество — и което остане непоискано заради смъртта на войник, се връща в съкровищницата.

— Е, капитане, бихте могли да го предложите на кралицата на Мрака.

— О, няма нужда, сестра ми Бревити сега е ковчежникът.

— Цинична жена сте, капитан Пити.

— В случай, че спасяването на света не свърши работа, не ни остава друго. Направете забогатяването награда и по-скоро ще изядат собствените си деца, но не и да отстъпят и крачка.

— А за коя от двете каузи вие бихте отдали с по-голяма готовност живота си, капитане?

— За нито една от двете.

Той повдигна вежди.

— Бях крадла някога. Много омраза имаше тогава, и от двете страни. Но после вървях на стъпка зад сестра ви и гледах как кръвта й изтича заради всички нас. А след това бяхте вие, между другото. Онази акция в ариергарда, която спаси кожата ни. Тъй че сега… — Тя се загледа намръщено в Светлопада. — Е, сега ще стоя тук и ще се бия, докато не останат или само те, или само ние.

Този път Йедан я погледна сериозно.

— И защо ще направи това Пити Островитянката?

— Защото е правилното нещо, Йедан Дериг.

 

 

Правота. Думата бе заседнала в гърлото на Ян Товис като парчета стъкло. Усещаше вкуса на кръв в устата си и всичко, което се изсипваше в стомаха й, сякаш се бе втвърдило в нещо голямо колкото юмрук и тежко като камък.

Брегът я приканваше, пресягаше се и дращеше към нея със своята нужда. Нужда, която копнееше да сподели с нея. „Ти стоиш с мен, кралице. Както го направи някога и както ще го направиш отново. Ти си шейките и шейките са от Брега, и аз съм вкусвал вашата кръв през целия си живот.“

„Кралице, жадувам отново. Срещу този враг ще има Правота над Брега и ти ще стоиш, и няма да отстъпиш и крачка.“

Но преди много време бе имало измяна. Как можеше Лиосан да са забравили? Как можеше да са го пренебрегнали? Присъдата, жестокият бодлив трънак на възмездието можеше да оплете цял народ, тъй че докато кръвта се стича надолу, всяко тяло да се вдига все по-високо над земята. Жестоката примка ги отнасяше нагоре в праведното небе.

Разумът не можеше да стигне толкова високо и в небесата лудостта се вихреше необуздана.

„Правотата бушува от двете страни на стената. Кой може да се надява да спре това, което иде? Не кралицата на Мрака, нито кралицата на шейките. Нито Йедан Дериг — о, не, моят брат се напряга за този миг. Изважда отново и отново жалкия си меч. Усмихва се на злокобната игра на Светлопада по лезвието. Стои пред безмълвно врещящото безумие от неистова омраза и не трепва.“

Но, и това бе невероятното противоречие, брат й нито веднъж в живота си не бе изпитал и един спазъм на омраза — душата му бе неумолимо неспособна за такова чувство. Можеше да застане в огъня и да не изгори. Можеше да стои пред тези уродливи лица, тези пресягащи се ръце и… и… нищо.

„О, Йедан, какво се таи в теб? Предал ли си се напълно на нуждата на Брега? Слял ли си се с него? Познаваш ли поне миг на съмнение? А той?“ Можеше да разбере изкусителната съблазън на тази покана. Освобождение чрез поражение, пълния отказ от себе си. Разбираше го, да, но не можеше да му се довери.

„Когато предлаганата благодат се обуславя от абсолютното покорство на молителя… изисква всъщност драговолното самопоробване на душата… не, как би могла такава сила да се извиси в морална безукорност?“

„Брегът иска поражението ни пред него. Иска нашето заробване в блясъка на неговата любов, сладката чистота на вечната му благодат.“

„Има нещо грешно в това. Нещо… чудовищно. Предлагаш ни свобода на избора, но в същото време заявяваш, че да обърнем гръб означава да загубим всякаква надежда за радост, за спасение. Що за свобода е това?“

Беше се придържала към вярата си, че Брегът я поставя над другите поклонници, онези боязливи смъртни, които коленичеха пред капризни въплътени богове. Брегът беше без лице. Брегът не беше бог, а идея, вечният разговор на първични сили. Променливи, но в същото време неизменни, обвързването на живота със самата смърт. Не нещо, с което да се пазариш, не нещо, притежаващо индивидуалност, непостоянно и склонно към капризи. Брегът, беше вярвала тя, не поставяше искания.

Но сега стоеше тук и усещаше сухия вятър, надигащ се от костеливия бряг, гледаше как брат й говори с Пити, виждаше брат си на по-малко от крачка от страховития бяс на Светлопада, как вади меча си отново и отново. А Първият бряг виеше в душата й.

„Тук! Благословена дъще, аз съм тук и мястото ти е с мен! Виж тази рана. Ти и аз ще я затворим. Моите кости, твоята кръв. Смъртта под нозете, живота с меч в ръка. Ти ще си моята плът. Аз ще съм твоите кости. Заедно ще устоим. Променими и непроменими.“

„Свободни и поробени.“

Една фигура се приближи плахо от дясната й страна, друга — от лявата. Тя не погледна нито едната, нито другата.

Тази отдясно затананика нещо мелодично и безсловесно, а след това каза:

— Ний двете решихме, кралице. Скуиш да стои със Стража, пък аз да стоя с тебе.

— И с Брега и с деня — добави Скуиш. — Чуй го как пее!

Пули се завайка отново:

— Пък вие не сте коленичили на Брега, ваше величество. Още не сте. Гледайте да го сторите по-скоро, преди да е дошъл пробивът.

— Дори кралицата трябва да се покори — рече Скуиш. — На Брега.

„Потрошени кости във вериги. Свобода в робство. Защо изобщо сме се съгласили на тази сделка? Никога не е била справедлива. Кръвта е наша, а не на Брега. Блудния да ни пази, дори костите са от нас.“

„Празен трон, моята увереност… свърши. Моята вяра… рухва.“

— Не заслужава ли моят народ по-добро?

Пули изсумтя.

— Те също чуват песента. Копнеят да дойдат, да стоят…

— Да се бият — довърши Скуиш.

— Но… — „Заслужават по-добро.“

— Идете долу до Брега, ваше величество. Дори и вие не сте над Първия бряг.

Ян Товис направи гримаса.

— Да ме принудите ли искате, Пули? Скуиш?

— Ако брат ви…

— Не беше убил всичките ви съюзници — рече Ян Товис и кимна. — Да. Странно, не мисля, че той напълно разбираше последствията. Нали? Сто или повече вещици и вещери… да, те щяха да могат да ме принудят, може би. Но вие двете? Не.

— Грешка е, ваше величество.

— Не ви спря да се храните от кръвта ми, нали? Направи ви отново млади и сега се въргаляте като курви в палатката на всеки мъж.

— Дори Убиеца на вещици казва…

— Да, всички го казвате. „Коленичи, кралице.“ „Предай се на Брега, сестро.“ Знаете ли, единствената личност тук, която ме разбира поне донякъде, дори не е човешко същество. И какво направих аз? Унищожих приятелството, което се усилваше между нас, като я принудих да седне на Трона на Мрака. Боя се, че никога няма да ми го прости. — Ян Товис махна рязко с ръце. — Марш! И двете! Оставете ме сама.

— Като вещици трябва да ви предупредим…

— Вече ме предупредихте, Пули. Хайде вървете, преди да съм повикала Йедан да довърши каквото започна преди няколко месеца.

Заслуша се в стъпките им по пясъка, а след това през тревите.

Долу, на Брега, капитан Пити си тръгваше; пое наляво, навярно към ледерийския лагер. Брат й остана, закрачи напред-назад по пясъчната ивица. „Като дива котка в клетка.“

„Но си спомни, скъпи братко. Мечът Хуст се е прекършил.“

Вдигна очи и огледа съскащата буря от светлина високо над размътените фигури на воините Лиосан. Не беше сигурна, но напоследък понякога й се струваше, че вижда кръжащи там горе огромни създания.

„Облаци. Гръмотевични облаци.“

„Правота“ беше порочна дума. „Право ли е да искаш това от нас? Право ли е да ни приканиш в него с един дъх, а да ни заплашиш със следващия? Не съм ли аз кралица на шейките? Не са ли тези мои поданици? Искаш просто да ти ги отдам? Тяхната кръв, живота им?“

„Блудния да ме бутне дано, как завиждам на Сандалат Друкорлат, кралицата без поданици.“

Втечненото небе на Светлопада бе като гъст мътен въртоп. Никакви гръмотевични облаци днес. Тази гледка трябваше може би да я облекчи, но не го направи.

 

 

На Великия шпил, извисен над залива Коланси, петима Чисти изкачваха стръмното стълбище, всечено в разядения хълбок на кратера. Вдясно от тях, докато се катереха към Олтара на Съда, склонът пропадаше на стръмна пропаст, а далече долу морето бушуваше, водите кипяха на гъста пяна с цвета на кобилешко мляко. Столетия връхлитаща ярост бяха разяли Шпила до самите му корени и бе останал само един тесен, коварен провлак откъм сушата.

Отгоре кървяха мръсни ветрове, претегляни от вълните в несекващи потоци. Понякога Изповядани се тровеха в своето поклонничество тук, по разронените стъпала от пемза, но Чистите можеха да понесат такива изпитания и просто прекрачваха свитите по стъпалата изсъхнали трупове.

Водеше ги Чистата Благоговение. Беше най-старата сред останалите в близост до Великия шпил. Висока дори за Форкрул Ассаил, тя беше изключително мършава, почти на скелет. Хилядите години на този свят бяха превърнали бялата й някога кожа в болнаво сива, протъркана на синкави оттенъци около ставите, включително на двойно свързаната й челюст и вертикалната кост, раздвояваща лицето й от брадичката до челото. Едното око бе ослепено преди столетия в битка с един Джагът, избодено от бивен, докато се бореха да си разкъсат гърлата, а яростната му захапка бе нащърбила костите на кухината и натрошила челния ръб от тази страна.

Усилието от изкачването я прониза остро в лявото бедро и тя прехвърли тежестта на десния си крак. Докато кремъчното оръжие я пронизваше, беше откъснала главата на воина от раменете. „Изискванията за съдник не са за слабите“, казваше понякога шепнешком като мантра, за да закали за сетен път желязото на волята си.

Да, катеренето бе дълго за всички тях, но скоро върхът щеше да се появи пред погледа им, чист и настръхнал, и последните смъртоносни удари щяха да бъдат нанесени. „Присъда над човечеството. Присъда над този наранен свят. Ние ще прочистим. Не е това, което избираме за себе си. Това бреме всъщност не е наше, но кой ще се изправи да защити този свят? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да унищожи всички хора в това селение? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да избие техните користни богове?“

„Най-старата справедливост от всички е справедливостта на възможното. Ловец и плячка, смърт или бягство, да се нахраниш или да умреш от глад. Всеки прави това, което може, и това е всичко, което съществува. Всичко, което изобщо трябва да съществува.“

„Помня треви под вятъра. Помня небеса, изпълнени с птици от хоризонт до хоризонт. Помня плач в тишината в годините, които последваха, когато тези крадливи убийци се промъкнаха в нашия свят и убиха всичко, което можаха. Когато вървяха по древните брегове и забиваха алчността си като костени ножове в нови земи.“

„Ние гледахме. Ние скърбяхме. Израствахме в желязо от гняв, а после ярост. И сега. Сега сме хладни и уверени. Ще има смърт.“

Дъхът на тези зад нея бе здрав, източник на сила, опора за волята й да довърши това катерене, да изтласка болежките и мъките на тяло, разнебитено като самата земя. Помнеше деня, в който мирът бе обявен за мъртъв. Деня, в който Форкрул Ассаил за първи път се изправиха гордо и видяха пред себе си бъдещето и необходимостта, на която трябваше да се отзоват.

Оттогава… „толкова много непредвидени съюзници“.

Още седем стъпала нагоре и стигна ръба на олтара. Белият кварцит на платформата блестеше на рехавата светлина. С последно усилие тя се издърпа нагоре и най-сетне стъпи на пометения от ветровете простор. Олтарът на Съда, бял като току-що паднал сняг, с изваяния слънчев изгрев от кървави жлебове, водещи навън от центъра и врязани дълбоко, потънали в тъмни сенки.

Закрачи напред и разхлаби дебелото си наметало, щом зноят лумна нагоре от кратера, обкръжил Шпила и наситен с вонята на сяра. Зад нея четиримата други Чисти се развърнаха и намериха всеки своята пътека към центъра-камък.

Единственото й око се спря на почернялата изгнила гадост, канарата, която беше — или може би затваряше в себе си — сърцето на чужд бог. Не можеше да види повдигане и спадане от зацапаните му очертания, но ако опреше длан на него, щеше да усети упорития му живот. „Небето го разкъса. Разхвърли над половината свят проклетите останки от тялото му и парчетата падаха и падаха над един континент и над друг. В разтърсените морета. Ах, защо не бяха повече. Защо не бяха достатъчно, за да унищожат всяка човешка твар на този свят, а не само онези, чието високомерие бе толкова нагло, чиято лудост се протягаше над бездната, за да вземе това окаяно нещо.“

Скоро щяха да пронижат центъра-камък, Сърцето, и кръвта на онзи чужд бог щеше да потече, а силата щеше да… „ще ни захрани“. С тази сила щяха да могат напълно да разтворят портала на Акраст Корвалайн; щяха да могат да развихрят прочистващата буря и тя щеше да помете света. „Давете се в своята наглост, човешки същества. Това е всичко, което заслужавате.“ Всъщност щеше да довърши това, което Призовниците в своето безумство бяха започнали.

„Оковаваш каквото можеш да използваш. Както боговете са направили с него. Но когато ползата от него свърши… тогава какво? Убиваш ли го просто? Или изстискваш последната капка кръв от трупа? Напълваш корема си?“

„Има ли полза от безкрайната болка? Ще видим, нали?“

— Сестра Благоговение.

Обърна се и изгледа по-младата жена. В няколкото крачки помежду им имаше неизмеримо голяма пропаст.

— Сестра Смирение.

— Ако сме дошли тук само за да чуем донесение за войсковото ни разположение, сестро, каква бе нуждата от това възнесение?

— „Нужда“. Виж, това е твърде интересна дума, нали?

Смирение не вдигна очи.

— Обсадата ни възпира, сестро. Разводнените, които я командват, са недостатъчни за задачата.

— Кого предлагате да изпратим, сестро Смирение?

— Брат Усърдие.

„Ах, следващият по старшинство след мен. Най-близкият ми съюзник. Разбира се.“ Обърна се към мъжа с изгърбените рамене, застанал най-близо до Сърцето.

— Брат Усърдие?

Той я погледна със светлите си очи, студени като морето зад него.

— Ще сломя бранителите, сестро Благоговение. Никой там не може да се надява да устои срещу мен.

— Остава възможен избор — измърмори Благоговение.

Смирение отново не реагира.

Благоговение погледна другите.

— Брат Търпение?

— Знайно е, че където кръвта мокри пясъците — каза Мистикът, — други сили стягат редиците си срещу нас. Отвъд Стъклената пустиня.

— Имаме други армии — каза Смирение. — Достатъчно, за да срещнат и поразят всеки.

— Сестра Смирение е права — добави сестра Справедливост. — Брат Усърдие може да унищожи хората, които с измама завладяха Северната цитадела, и може да се върне навреме, за да посрещнем новите заплахи от запад.

— Но само ако не се бавим много с взимането на решение — каза Смирение.

„И започва разделение.“

— Брат Усърдие?

— Остава рискът — заяви воинът — да сме подценили командира на онези нашественици. В края на краищата те се появиха сякаш отникъде и успехът им до този ден бе… впечатляващ.

— Отникъде, да — промърмори брат Търпение. — Повод за отчаяние. Лабиринт? Със сигурност. Но да преведе през него цяла армия? Сестро Смирение и сестро Справедливост, не можем да изключим възможността онези в цитаделата просто да напуснат оттам, откъдето дойдоха, ако нещата се окажат твърде прибързани. В такъв случай кога и къде ще се появят отново?

— Основателен въпрос — каза Усърдие. — Докато стоят на място, те не са заплаха за нас.

— Все пак — възрази Смирение — вашето присъствие и командване на обсаждащата ни армия ще гарантира да можете да реагирате на нещо неочаквано. Ще дойде време — трябва да дойде време, — когато ще е наложително да ги изтласкаме от цитаделата и, ако е възможно, да ги унищожим.

— Ще дойде, да — съгласи се Благоговение. — Но както каза брат Търпение, все още не сме сигурни дали сме взели предвид всички заплахи, трупащи се срещу нас. — Посочи с ръка. — Великият шпил, Олтарът на Съда — тук оставяме най-уязвимите. Командването на Усърдие на армията на Шпила гарантира Шпила и Сърцето Да останат ненакърними. — Замълча и единственото й око се впи в сестра Смирение. — Нашите останали Чисти командват отдалечените ни армии на сушата. Да не би да намеквате, че в крайна сметка ще се окажат недостатъчни за задачата? Сестра Опровержение? Сестра Свобода? Братя Гроб, Спокойствие и Възвишеност? Кой от тях се колебае според вас?

Смирение извърна очи.

— Настоявам, че е най-добре да премахваме всяка поредна заплаха, когато възникне, сестро Благоговение.

Благоговение се намръщи.

— А ако врагът в цитаделата изчезне също тъй мистериозно, както се появи? Само за да се появи, може би, тук, в самото подножие на Великия шпил? Докато брат Усърдие е задържан в другия край на долината Естобанси? Тогава какво? — попита тя. „Да, най-добре да спорим тук, сами, без да ни чуват слугите ни Разводнени и Изповядани.“ Продължи, като този път заговори на всички: — Цяла Коланси беше прочистена — как можехме да не го направим, след като щом стигнахме тези брегове, видяхме ужасните щети, нанесени на тази земя? Естобанси остава, защото засега ни е нужно да остане. За да изхранва Изповяданите и Разводнените. Когато Сърцето бъде принесено в жертва на този олтар, братя и сестри, дори нуждата ни от човешки армии ще приключи. Краят на човешкия свят започва тук — трябва да защитим това място над всички други, дори Естобанси. Някой от вас отрича ли това?

Мълчание.

Благоговение се обърна към Смирение.

— Сестро Смирение, в името на вашите предци, моля за търпение. — И тук най-сетне последва реакция. Лицето на Смирение се стегна и тя залитна като ударена. Доволна, Благоговение небрежно продължи: — Всичко, което е нужно, е в движение още сега, докато си говорим. Ще има дъжд преди бурята. Трябва да има. Моля да се отправите веднага към мъртвите земи, за да сте нашите очи, настроени да ни предупредят, в случай че се появи заплаха от някой неочакван кът. — Махна с ръка. — Всъщност вземете сестра Справедливост със себе си.

— Добра тактика — каза брат Усърдие със суха усмивка.

Смирение се поклони сковано.

— Както желаете, сестро Благоговение.

Доловила нещо алчно в очите на по-младата жена, Благоговение се намръщи, изведнъж обзета от притеснение. „Ах, предвиден ли бе ходът ми? Влязох ли слепешком в капан? Искаш да бъдеш пратена в Пустините, Смирение. Защо? Какво развихрям тук?“

— Разположението ни, сестро Благоговение?

Тя кимна с любопитство.

— Да?

— Сестра Справедливост ще вземе южните земи, докато аз пътувам на запад.

„Пак? А какво прави там първия път? Какво намери?“

— Много добре — каза Благоговение. — Ето, стоим на Олтара на Съда, отново обединени в своите начинания. С кротост и смире…

— Благословени Чисти!

Викът дойде от ръба на стълбището. Обърнаха се и видяха Амис Разводнения, лицето му бе пламнало от напрежение. Бяха го оставили на Третата площадка, срещу източната страна на Шпила.

Благоговение закрачи към него.

— Братко, каква вест ни носиш така припряно?

Той се олюля на олтара и посочи на изток.

— Благословени Чисти! В залива… кораби! Много, много кораби!

Благоговение забеляза тревогата и стъписването в очите на сродниците си и я обзе задоволство. „Да, невидими заплахи ви връхлитат вече всички.“

— Брат Усърдие, съберете Бранителите и пробудете нашия лабиринт в Разводнените подкомандири. Акраст Корвалайн ще е нашата настръхнала стена днес. — „А сестра Благоговение? Е, добре, може би тя ще бъде Порталът.“

Смирение и Справедливост изтичаха до източния ръб на олтара. Взряха се за миг надолу, после Справедливост се обърна.

— Бойни кораби, братя и сестри. Сиви като вълци над водата.

— Да слезем ли да ги посрещнем? — попита Благоговение.

Усмивката на Усърдие бе мрачна и жестока.

 

 

Той коленичи сред Хаоса. Вълни го затиснаха да скършат костите му. Свирепи ветрове се вкопчиха в него, жадни да разкъсат душата му. Но беше влязъл тук по своя воля. С предизвикателство, готово да се опълчи на самата Бездна.

„Не всичко е подчинено на съдбата. Не трябва да бъде.“

„Не всичко е всечено в камък, заровено дълбоко и завинаги скрито от погледа на смъртен.“

„Трябва да има повече. Във всички светове непоклатимите закони са затвор — и аз ще ни видя свободни!“

Беше срещнал Хаоса с ярост в съществото си, настръхнала броня от гняв, неуязвима за всичко, което летеше към него. Беше влязъл в разбушувани морета от лудост и се беше вкопчил здраво в разсъдъка си. И тогава, накрая, беше стоял неогънат, сам, опълчен на самата вселена. Законите тук бяха лъжи, доказателствата бяха фалшиви. Камък, през който може да мине ръка. Вода, която може да се диша. Въздух, непроницаем като стена. Огън, който да утоли най-убийствена жажда. Светлина, която заслепява, тъмнина, която разкрива. Звярът вътре в това бе сърцето на достойнството, разумната същина на най-чисто дивачество. В живота — тайните кодове на смърт. В смъртта — семената на живот.

Беше говорил с първичните сили на естеството. Беше спорил неуморно. Беше защитавал правото си на съществуване освободен от тези ужасни, непознаваеми страхотии.

Сляпата несигурност на Хаос го бе обсаждала заради усилията му. Колко дълго? Столетия? Хилядолетия? Сега беше паднал на колене, разбит, с натрошена броня и кървящи рани. А стихията продължаваше да го връхлита, стремеше се да го разкъса.

Пукнатината, която изригна от него, се появи първо от центъра на главата му, взрив от сребристобял огън, в който чу безумен смях. С ужасни раздиращи звуци цепнатината пропълзя надолу, като разпра гърлото му и забели назад двете страни. Гърдите му се разпукаха на две, изтръгнаха се ребра. Стомахът му се разтвори и изля горчива жлъч.

След това нямаше нищо. Колко дълго продължи това — така и не разбра. Когато съзнанието му се върна, стоеше там, където бе застанал преди, а пред него бяха коленичили две фигури. Мъж и жена.

„Моите деца, родени от терзание и нужда. Моите вечно сговорчиви близнаци. Моите окаяни лица на свободата. Хаос отвръща с най-възхитителната си шега. Дърпайте и бутайте, мои малки божества, никога не ще узнаете какво изгубих, за да ви създам, тази жестока сделка с несигурността.“

„Ще ви дам светове. Но никой от тях не ще бъде вашият дом. Прокълнати сте да странствате из тях пленени в своите вечни игри. Бог и Богиня на шанса. На езика на азатанаите — Опонн.“

„Деца мои, вие никога няма да ми простите. А и аз не заслужавам прошка. Законите не са това, което изглеждат. Редът е илюзия. Той скрива своите лъжи в самите ви очи, изкривява всичко, което виждат те. Защото да виждаш означава да променяш видяното.“

„Не, никой от нас няма никога да вижда вярно. Не можем. Невъзможно е. Давам ви живот без отговори, мои деца. Вървете из селенията, разпространявайте вестта без граници, по своя начин, Опонн. Някои ще ви приемат радушно. Други не. И това, скъпи мои, е шегата над тях. И над нас.“

„Имах една мисъл.“

„Вижте сега какво направи тя.“

— Старческо малоумие ли е това?

Пещерата изливаше течностите си, непрестанен ромон и дъжд. Въздухът вонеше на болка.

— Ти ли проговори, Ерастас? — попита Секул Лат.

— Беше се отнесъл. Спомени ли те мъчат, Сек?

Седяха на две обли скали и дъхът им се рееше като дим из въздуха. Някъде от дълбините на пещерата се носеше шум от бързо течаща вода.

— Едва ли. В края на краищата, както винаги си изтъквал, аз съм човек на скромните постижения.

— Не човек. Бог. Което прави жалките ти дела още по-смущаващи.

— Да — съгласи се Секул Лат и кимна. — Имам много поводи за съжаление.

— Само глупците изпитват съжаление — каза Ерастас само за да омаловажи твърдението му и несъзнателно посегна към празната дупка на изваденото си око. Мускулите на бузата потръпнаха от допира на пръстите му.

Секул Лат извърна лице, за да прикрие усмивката си.

Килмандарос все още седеше изгърбена, почти сгъната на две под сипещата се като дъжд кръв на дракона Отатарал. Когато изтощението я надвиеше, периодът на съвземане можеше да е дълъг, безконечен в очите на Блудния. Още по-лошото бе, че тя все още не беше приключила с това. Секул Лат вдигна очи и огледа дракона, Коурабас. „Тя е единственият закон сред хаоса на Елейнт. Тя е отрицанието на тяхната сила. Тя е освободената воля. Не е достатъчно да й се пусне кръв. Трябва да умре.“

„А дори Килмандарос не може да направи това. Не и с тази. Най-малкото не и сега, докато порталът все още е запечатан. Тя трябва да умре, но първо трябва да бъде освободена.“

„Срещу безумието на такива противоречия заложих самия си живот. Влязох в ядрото на Хаоса, за да се опълча на абсурдността на съществуването. И затова бях разкъсан на две.“

„Моето скромно постижение.“

— Форкрул Ассаил — промълви той и се обърна към Ерастас: — Не може да им се позволи наистина да успеят в това, което се стремят да направят. Трябва да знаеш това. Ассаил не коленичат пред богове, та дори и Древни.

— Наглостта им е безгранична — изръмжа Ерастас. — Ще използваме това, драги ми Ашици. Може и да клъцнат гърлата на боговете. Но ние сме друго.

— Ще ни трябва К’рул, преди да свърши всичко това, мисля.

— От всички нас той най-добре разбира от целесъобразност — съгласи се Ерастас.

„Целесъобразност?“

— И Маел. И Олар…

— Онази дърта вещица си има свои планове, но ще се провали.

— С подбутване?

— Няма да е трудно — отвърна Блудния. — Подбутване? По-скоро потупване, най-лекичко сръгване.

— Не прибързвай с това. Тя ще послужи добре за отвличане, колкото може по-дълго.

Отново опипаше дупката на окото си. Благословия ли търсеше? Едва ли.

— Азат — отрони Секул Лат. — Това беше неочаквано. Колко дълбока е раната ти, Ерастас?

— По-скоро е негодувание, отколкото кръв — отвърна с гримаса Блудния. — Бях използван жестоко. Някой ще плати за това.

— Крадеца на живот?

— Ех, Ашици, за глупак ли ме смяташ? Да предизвикам него? Не. Освен това имаше замесени деца. Човешки деца.

— По-лесни жертви значи.

Ерастас май долови нещо в тона на Секул Лат, защото лицето му помръкна.

— Не си и помисляй, че са невинни!

— Не мисля — отвърна Секул, сетил се за своите нечестиви деца. — Но окото ти го глътна Пернатата вещица, нали? А твърдиш, че си я убил със собствените си ръце. Как тогава…

— Глупавата маневра на Икариум в Ледерас. Затова така и не намерих душата й. Тя отнесе окото ми направо при него, гадната кучка. А той изплю гмеж от нови лабиринти и направи от окото ми Финнест за Азат. Той остава единствената непредвидима сила в тази схема.

— Смирение ни уверява друго.

— Не й вярвам.

„Най-после започваш да мислиш ясно, приятелю.“

— Точно така.

Ерастас кимна към Килмандарос.

— Не можем ли да я нахраним или нещо такова? Да ускорим изцеряването?

— Не. Преградите, които поставиха Рейк и другите, са силни. Изтръгването им я нарани дълбоко, така че никакво магическо изцеряване не може да я достигне. Остави я на мира.

Ерастас изсъска.

— Освен това — продължи Секул Лат — все още не всички са на мястото си. Знаеш го.

— Толкова дълго чакам за това. Искам да сме готови, когато дойде времето.

— И ще бъдем, Ерастас.

Единственото око на Блудния се впи в Секул Лат.

— Смирение не е единствената, на която не вярвам.

— Ще има пепелища и смърт, но ще се появят оцелели. Винаги се появяват. Те ще разберат необходимостта от кръв. Властта ни ще бъде неоспорима, Ерастас.

— Но се опитахте да ме предадете. Ти и Килмандарос.

— Да те предадем? Не. — „Отхвърлихме те.“

— Така го приемам аз. Какво друго да мисля?

— Това, което не успяваш да разбереш, стари приятелю — каза Секул Лат, — е, че неоспоримата власт не ме интересува. Не ме интересува нов свят, израснал от отломките на този. Напълно ще съм щастлив да газя из руините. Да се надсмивам на онези смъртни, които биха опитали отново. — Махна с ръка. — Остави света на безумното му невежество — животът поне беше прост тогава. Обърнах гръб на своите поклонници, защото приключих с тях. Отвратен съм от тях. Не искам онова, което имахме, Ерастас.

— Но аз го искам, Сек.

— Отстъпвам ти го от сърце.

— А децата ти?

— Какво децата ми?

— Къде виждаш Опонн в бъдещия свят?

— Не ги виждам никъде — отвърна Секул Лат.

Ерастас вдиша рязко.

— Ще ги убиеш?

— Каквото съм създал, мога да го разваля.

— Думите ти ме радват, Ашици. Наистина, облекчен съм.

„Не беше кой знае какъв живот, деца мои, нали? Едва ли ще възразите много. Бутай и дърпай, да, но накрая — след хиляди и хиляди години в тази жалка игра — какво е постигнато? Научено? От когото и да било?“

„Сляпата случайност е жалка кучка, шансът — жесток кучи син. Усмихва ти се, но с вълча усмивка. Какво е научено? Само че всяка амбиция трябва да коленичи пред онова, което не може да се предвиди. И можеш да се снишаваш и отбягваш само донякъде. Накрая ще те надвие.“

„Човек се отървава от бесилото. Цивилизация се отказва от собственото си високомерие. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Но дванайсетия път? Петдесетия? Триумфът се поколебава. Винаги. Никога не е имало равновесие.“

„В края на краищата здравият разум ще ти каже, че е много по-лесно да буташ, отколкото да дърпаш.“

— Какво изпитва Килмандарос? — попита Ерастас. — За убиването на собствените й деца?

Секул Лат извърна поглед към майка си, а после — отново към приятеля си.

— Нищо ли не разбираш, Ерастас? Тя не изпитва нищо.

След миг самотното око се извърна плахо настрани.

„Май вече разбра.“

 

 

Детето иска онова, което имаш, нали? Има ли нещо, което да имаш, а детето да не го иска? Бадале се бе събудила тази сутрин с тези въпроси, кънтящи в главата й. Гласът беше на жена, а после на мъж. И двата — поднесени с един и същ жалък, отчаян тон.

Седеше на слънчевата светлина, процеждаща се от прозореца, гонеше студа в костите си като гущер или змия и се мъчеше да проумее нощните видения, мрачните смущаващи гласове на непознати, които говореха толкова ужасни неща.

„Това, което може да се даде. И което не може. Мисля, че разбирам.“

Садик седеше на пода сред сбирката си безполезни предмети и на странно набръчканото му лице бе изписано объркване. „Като старец със съкровището на живота си. Само че е забравил как да брои.“

Но това, което притежаваха, което имаха, не беше непременно нещо добро, нещо добродетелно. Понякога това, което имаха, бе отрова, а детският глад не можеше да направи разлика. Как би могъл? Тъй че престъпленията се предаваха, от едно поколение на друго. „Докато ни унищожат. Да, вече го разбирам. Моите сънища са мъдри, по-мъдри от мен. Моите сънища пеят песните на Квидаторите, умно и убедително.“

„Моите сънища ме предупреждават.“

Извърна се от слънчевата светлина към стаята.

— Готови ли са всички?

Садик я погледна гузно и кимна.

Бадале се изви, надвеси се от перваза на прозореца и изви врат надолу към западния край на площада. Рут беше там, гушнал Хелд. Другите чакаха в сенките на околните сгради като фигури от фризове, излезли от каменните си светове.

Толкова по-добре. Бяха изяли всички плодове по дърветата на града.

„А кристалът крадеше душите ни.“

— Значи е време. Остави тези неща, Садик.

Той обаче започна да ги събира.

Гняв просъска през нея, последван от страх. И двете останаха неразбрани за Бадале. Тя въздъхна и се смъкна от перваза.

— Ще има Елитри. Диаманти, Рубини и Опали. Ще започнем да мрем отново.

Момчето я гледаше разбиращо.

Тя отново въздъхна.

— Сред нас вече има бащи. Трябва да ги наблюдаваме внимателно, Садик, да не ги споходят бащини мисли.

Той поклати глава, сякаш да отрече думите й, и заговори накъсано:

— Не… Бадале. Те… просто се грижат… за малките.

„Толкова малко думи от теб, Садик. Сякаш си онемял. Какви други неща се пробуждат в теб, зад тези очи на старец, зад това лице на старец?“

Излезе. Садик я последва с торбата с безполезните неща, беше я прегърнал като бебе. Надолу по стъпалата с остри ръбове, през хладния въздух на затихнали коридори и после навън, под ослепителния зной. Бадале продължи без колебание към Рут, който я гледаше изпод вежди. Когато се приближи, другите деца запристъпваха под слънчевата светлина, скупчени в новоскалъпените си семейства. Протегнати ръчички, вкопчени в пешовете на дрипи и прегърнали крака. Тя спря. Беше забравила колко много все още са живи.

Тръгна отново с усилие, застана пред Рут, а след това се завъртя и разпери ръце.

— Градът ни изплюва.

Кисели сме и горчиви

на вкус.

Слепите гълтани се извръщат,

докато се тъпчат,

докато поглъщат всичко, което бе за нас,

всичко, което мислехме да наследим,

защото искахме каквото имаха те,

защото мислехме, че е за нас,

тъй както бе за тях.

Извръщаха се, докато ядяха

бъдещето ни,

и вече градските стени

крадат нуждите ни

и изплюват каквото остава —

не е много.

Само нещо кисело, нещо горчиво

на вкус.

И това е вкусът

в устата ви.

Нещо кисело, нещо горчиво.

Рут дълго се взира в нея, а след това кимна и тръгна по широкия централен булевард. На запад, към Стъклената пустиня. Зад него Змията се разви след няколкомесечната си дрямка.

Това бе нещо, което Змията разбираше, и Бадале можеше да го види. В отмерените небързащи стъпки на преминаващите деца, в стегнатите им лица, в познатата безрадостна кротост, утаила се в повехналите им черти. „Познаваме това. Научихме се да обичаме това.“

„Да вървим. Да се плъзгаме под юмруците на света.“

„Ние сме преродената Змия.“

Стигнаха края на града и се загледаха над равната блещукаща пустиня.

„Страданието е утеха. Като прегръдка на мъртва майка.“