Стивън Ериксън
Сакатият бог (5)

2.

Оглеждам живите около мен,

така мъчителни и смирени

на колене на камъка студен

пред току-що намереното.

 

Нощ изнурителна ли беше

като всички?

Или пък беше ден жесток

пред който падаш ничком?

 

Сами избрахте битката

и туй ви прави чест.

Ала словата ви от кръв

са непосилни днес.

 

Песен за скърби незасвидетелствани

Напат Унилия

Вече не можеше да се осланя на небето. Алтернативата, прецени той, докато оглеждаше съсухрените си изгнили крайници, водеше до униние. Тюлас Остригания огледа със смътен ужас насечения пейзаж — проклятие, преследвало всички вървели по тази раздрана земя. Нещата, които доскоро бе гледал от много високо, сега се оказваха сериозни препятствия: безброй оврази, врязали дълбоки раздрани жлебове по пътя му.

„Тя е ранена, но не кърви. Все още поне. Не, вече го разбирам. Тази плът е мъртва. И все пак това място ме привлича. Защо?“ Приближи се с накуцване до ръба на най-близката пукнатина. Надникна надолу. Тъмнина, хладен лъх, леко вкиснат от миризмата на гнило. И… още нещо.

Тюлас Остригания застина за миг, а след това пристъпи в празното и полетя надолу.

Протритото облекло се раздра и заплющя диво, докато тялото му се блъскаше в грубите стени, хлъзгаше се и отскачаше на кълбо от съсухрени крайници, превърташе се и пропадаше сред съсъка на пръст и пясък, рехавия допир и дръпване на корени трева, а вече и камъни, откъртили се от стените, за да полетят надолу след него.

Изпращяха кости, когато се удари в осеяното с канари дъно на цепнатината. Още пясък се изсипа отгоре със звука на пълзящи влечуги.

Дълго остана неподвижен. Вдигналата се прах бавно се утаи в сумрака. Най-сетне той се надигна и седна. Единият му крак беше счупен малко над коляното и се крепеше само на няколко ивици кожа и едно сухожилие. Той намести счупеното и изчака, докато нащърбените краища бавно се сраснаха. Четирите счупени ребра, чиито краища се показваха от дясната страна на гръдния му кош, не бяха особено изтощителни, тъй че засега ги остави, за да съхрани силата си.

След малко успя да се изправи и раменете му се остъргаха в стените. Огледа обичайното множество натрошени кости, осеяли неравното дъно, но те не представляваха особен интерес. Късове зверски души се бяха вкопчили в тях като призрачни червеи, подразнени от новите течения във въздуха.

Тръгна по дирята на странната миризма, която бе доловил отгоре. Тук беше по-силна, разбира се, и с всяка непохватна стъпка по лъкатушещия овраг в него се надигаше предчувствие, граничещо с възбуда. Вече беше близо.

Черепът бе набит на дръжка на копие от потъмнял бронз, издигаше се на височината на гърдите и преграждаше пътеката. Под копието лежеше останалото от скелета, всяка кост натрошена грижливо.

Тюлас Остригания спря на две крачки от черепа.

— Тартено?

Гласът, който прокънтя в главата му, заговори на езика на Имасс.

„Бентракт. Скан Ал те поздравява, Възвръщенецо.“

— Костите ти са твърде големи за Т’лан Имасс.

„Да, но от това не дойде спасение.“

— Кой ти причини това, Скан Ал?

„Тялото й лежи на няколко крачки зад мен, Възвръщенецо.“

— Ако си я ранил в битката така, че да умре, как е могла да унищожи тялото ти с толкова сила?

„Не съм казал, че е мъртва.“

Тюлас Остригания помълча разколебан, след това изсумтя:

— Не, нищо не живее тук. Или е мъртва, или си е отишла.

„Трудно мога да споря с теб, Възвръщенецо. Обърни се и виж сам.“

Той се обърна и погледна. Слънчевата светлина си пробиваше път надолу през прахта.

— Не виждам нищо.

„Това е твоя привилегия.“

— Не разбирам.

„Видях я как прекрачи над мен. Чух как се смъкна на земята. Чух как извика от болка, а после заплака, а когато плачът свърши, остана само дъхът й, докато и той не секна. Но… все още го чувам. Повдигането и спадането на гърдите й, с всеки лунен изгрев — когато смътната й светлина стигне долу — колко пъти? Много. Изгубил съм им броя. Защо остава тя? Какво иска? Няма да отговори. Никога не отговаря.“

Без да каже нищо, Тюлас Остригания се промуши покрай пръта и прашния череп. След няколко крачки спря и зяпна надолу.

„Спи ли тя, Възвръщенецо?“

Тюлас бавно се наведе и докосна крехкия гръден кош, лежащ в плитката вдлъбнатина в нозете му. Вкаменени кости на новородено, прилепени към земята от калцирания варовик. „За лунния прилив ли беше родено, мъничко? Вдиша ли поне един-единствен дъх? Не мисля.“

— Т’лан Имасс, това ли беше краят на гонитбата ти?

„Тя беше страховита.“

— Джагът. Жена.

„Бях последният по дирята й. Провалих се.“

— И този ли провал те изтезава, Скан Ал? Или че тя сега те дебне, тук зад теб, завинаги скрита от погледа ти?

„Събуди я! Или още по-добре, убий я, Възвръщенецо. Унищожи я. Доколкото знаем, тя е най-последният Джагът. Убий я и войната ще е свършила, а аз ще позная мир.“

— Малко мир има в смъртта, Т’лан Имасс. — „Ах, дете, вятърът на нощта стене през теб, нали? Дъхът на самата нощ, който да го терзае цяла вечност.“

„Възвръщенецо, обърни черепа ми. Искам да я видя отново.“

Тюлас Остригания се изправи.

— Няма да застана между вас в тази война.

„Но това е война, която ти можеш да приключиш.“

— Не мога. Нито ти можеш, ясно е. Скан Ал, сега трябва да те оставя. — Погледна мъничките кости на земята. — И двама ви.

„След моя провал, Възвръщенецо, не съм се радвал на нито един гост. Ти си първият, който ме намира. Толкова ли си жесток, че да ме осъдиш вечно да остана така? Тя ме надви. Приемам го. Но те моля, дари ме с достойнството да погледна убиеца си.“

— Изправяш ме пред дилема — каза след миг размисъл Тюлас Остригания. — Това, което си представяш, че е милост, може да не се окаже милост в случай, че се съглася. А има и нещо друго: не съм особено склонен към милост, Скан Ал. С цялото ми уважение, не съм. Започваш ли да осъзнаваш затруднението ми? Бих могъл всъщност да се пресегна и да обърна черепа ти, и ти да ме прокълнеш завинаги. Или бих могъл да предпочета да не направя нищо, да оставя всичко така, както го намерих — все едно, че изобщо не съм бил тук, — и с това да си спечеля най-мрачното ти негодувание. И в двата случая ще приемеш, че съм жесток. Е, точно това не ме обижда много. Както казах, добротата не ме трогва. Проблемът, пред който съм изправен, е: колко жесток желая да бъда?

„Помисли за привилегията, за която споменах, Възвръщенецо. Твоето простичко предимство да можеш да се обърнеш, да видиш какво се крие зад теб. И двамата разбираме, че видяното може да не е желано.“

Тюлас Остригания изсумтя.

— Т’лан Имасс, всичко знам за поглеждането през рамо. — Върна се при черепа. — Дали да съм докосване на вятъра тогава? Едно-единствено завъртане и нов, развърнал се свят.

„Ще се пробуди ли тя?“

— Не мисля — отвърна той, пресегна се и опря съсухрен пръст в огромния череп. — Но ти можеш да се опиташ. — Натисна бавно и черепът със стържене се люшна настрани и се завъртя.

Т’лан Имасс викаше отчаяно след Тюлас Остригания, докато той се изкачваше нагоре по оврага.

„Даровете никога не са това, което изглеждат. А наказващата ръка? Тя също не е това, което изглежда. Да, тези две мисли заслужават да отекват дълго, да стигнат до това злочесто бъдеще.“

„Сякаш някой ще слуша.“

 

 

Възмездието, стиснато здраво като копие с железен връх в ръката й — как само изгаряше. Ралата усещаше разкъсващия му зной и болката вече бе дар, нещо, с което можеше да се храни, като ловец, наведен над прясна плячка. Беше изгубила коня си. Беше изгубила народа си. Всичко й бе отнето, всичко освен този последен дар.

Луната бе като смътно петно, почти заличено в зеленото сияние на Небесните странници. Скинкът на Баргаст стоеше обърната на изток, с гръб към тлеещите въглени в огнището, и гледаше над равнината, която сякаш кипеше в нефритено сребристата светлина.

Зад нея чернокосият воин Драконъс говореше тихо с великана Теблор. Двамата често говореха на някакъв чужд език — ледерийски, предполагаше тя, не че изобщо държеше да го научи. Дори по-простата търговска реч й докарваше главоболие, но от време на време улавяше по някоя ледерийска дума, откроила се в непонятното чуждо бърборене, тъй че знаеше, че говорят за предстоящия път.

На изток. За момента я устройваше да пътува с тях, въпреки че й се налагаше непрекъснато да отбива непохватните ухажвания на теблора. Драконъс успяваше да намери дивеч там, където сякаш изобщо не съществуваше живот. Можеше да извлече вода от пукнатина в скалата. Не беше просто воин. Беше шаман. А в ножницата от черно като нощ дърво, стегната на гърба му, имаше магически меч.

Тя го искаше. Решена беше да го има. Оръжие, пригодно за възмездието, за което жадуваше. С такъв меч щеше да убие крилатия убиец на сестрите.

Умът й превърташе възможни сценарии. Нож през гърлото му, докато спи, а след това — мушване в едното око на теблора. Просто, бързо — и щеше да има каквото искаше. Да не беше само тази пуста земя. Да не беше жаждата и гладът, които щяха да последват — не, засега Драконъс трябваше да живее. Колкото до Ублала обаче, за него можеше да нагласи някоя ужасна злополука и да не се притеснява повече за нощта, в която щеше да посегне за меча. Трудността с намирането на фатална кончина за глупака в тази безлика равнина все още я надвиваше. Но имаше време.

— Ела при огъня, любима — извика теблорът, — и пийни малко чай. Има истински листа чай в него и мирише хубаво.

Ралата разтърка слепоочията си и се обърна.

— Не съм ти любима. Не съм на никого. И никога няма да съм.

Видяла полуусмивката на лицето на Драконъс, докато хвърляше бучка суха тор в огъня, и се намръщи.

— Невъзпитано е — заяви тя, след като се приближи, клекна и взе подадената й от тоблакая чаша, — да говорите на език, който не разбирам. Може да кроите да ме изнасилите и убиете, откъде да знам.

Воинът повдигна вежди.

— Хайде сега, защо да го правим? Освен това Ублала те ухажва.

— По-добре да се откаже. Не го искам.

Драконъс сви рамене.

— Опитах да му обясня, че повечето от това, което наричаме „ухажване“ се свежда просто до това да си наблизо. Виждаш го всеки път, щом се обърнеш, докато компанията му не стане за теб нещо съвсем естествено. „Ухажването е изкуството да растеш като плесен по този, когото искаш.“ — Замълча и се почеса по четинестата брадичка. — Не мога да твърдя, че наблюдението е мое, но не помня кой го каза първи.

Ралата се изплю в огъня, за да покаже отвращението си.

— Не сме всички като Хетан, знаеш ли. Тя твърдеше, че преценявала привлекателността на един мъж, като си представи как се вторачва в зачервеното му лице и опулените очи. — Изплю се отново. — Аз съм Скинкът, кълцащата кожа, убиец, събирачка на скалпове. Когато погледна мъж, си представям как ще изглежда, като му одера кожата от лицето.

— Не е много мила, нали? — каза Ублала.

— Старае се упорито, искаш да кажеш.

— Кара ме още повече да ми се ще да я тръшна.

— Така действат тия неща.

— Голямо мъчение. Не ми харесва. Не. Ама никак. Ох, ще отида да си излъскам боздугана.

Ублала се надигна и се затътри тромаво настрани от огъня, а Ралата зяпна след него. Тихо, на езика на Белите лица, Драконъс измърмори:

— Имаше го предвид буквално, между другото.

Тя го изгледа накриво и изсумтя:

— Разбрах го това. Няма ум за нещо друго. — Помълча малко и подхвърли: — Бронята му изглежда скъпа.

— Скъпо струва, да, Ралата. Той я носи добре, по-добре, отколкото би могъл да се надява човек. — Кимна, по-скоро на себе си, и добави: — Мисля, че ще държи здраво, когато дойде моментът.

Спомни си как този воин бе убил Секара Омразната — прекърши й врата. Лекотата на жеста, как я беше прегърнал сякаш, за да я задържи да не падне — все едно, че безжизненото й тяло все още се е вкопчило в нещо като достойнство. Не беше лесен за разбиране този мъж.

— Какво търсите двамата? Пътувате на изток. Защо?

— Има злочести неща на света, Ралата.

Тя се намръщи.

— Не знам какво значи това.

Драконъс въздъхна и се загледа в огъня.

— Настъпвала ли си някога нещо неволно? Пристъпиш навън през прага и изведнъж нещо изпука под стъпалото ти? Какво беше? Насекомо ли? Охлюв? Гущерче? — Вдигна глава, впи в нея тъмните си очи и въглените се отразиха в тях със смъртнобледа светлина. — Не си струва да се замисляш, нали? Такива са приумиците на живота. Мравка, бленуваща за война, оса, поглъщаща паяк, гущер, дебнещ осата. Всички тези драми и хрус — всичко свърши. Какво да кажеш на това? Нищо, предполагам. Ако имаш сърце, ще си отмериш малка доза угризение и разкаяние и ще продължиш по пътя си.

Тя поклати глава объркана.

— Настъпил ли си нещо?

— В известен смисъл. — Той разбута жаравата и се загледа в блъвналите нагоре искри. — Все едно. Няколко мравки оцеляха. Няма край за тези малки негодници всъщност. Бих могъл да смажа хиляда гнезда под петата си и ще е все едно. Така е най-добре да се мисли за това, честно. — Погледна я отново в очите. — Прави ли ме това студен? Питам се, какво оставих зад себе си в онези вериги, все още оковано там, гъмжилото от жалки добродетели… все едно. Имам странни сънища напоследък.

— Аз сънувам само за възмездие.

— Колкото повече сънуваш едно определено и приятно нещо, Ралата, толкова повече избледнява. Ръбовете се изтъркват, лустрото избелява. За да оставиш зад гърба си такива натрапчиви идеи, сънувай ги по-често.

— Говориш като старец, като баргастки шаман. Гатанки и лоши съвети, Онос Т’уулан беше прав да ги премахне всички. — Едва се сдържа да не погледне на запад, над рамото му, сякаш можеше да намери там своя народ и Бойния вожд, всички закрачили право към тях. Вместо това изпи последната глътка чай в чашата си.

— Онос Т’уулан — промълви Драконъс. — Имасско име. Странен боен вожд за баргасти… ще ми разкажеш ли историята за това, Ралата?

Тя изсумтя.

— Не ме бива в разказите. Хетан го взе за свой съпруг. Беше от Сбора, когато всички Т’лан Имасс се отзоваха на призива на Силвърфокс. Тя му върна живота, сложи край на безсмъртието му, а след това го намери Хетан. След края на войната на Панион. Бащата на Хетан беше Хъмбръл Тор, който бе обединил клановете на Бялото лице, но се удави по време на десанта на бреговете на този континент…

— Чакай малко. Вашите племена не са ли родом от този континент?

Тя сви рамене.

— Баргастките богове бяха пробудени. Напълниха мозъците на шаманите с тяхната паника, като горчива пикня. Трябва да се върнем тук, в първоначалното си отечество, и да се опълчим на древен враг. Така ни се казваше, но нищо повече. Мислехме, че врагът е Тайст Едур. После ледериите, а след това ак’рините. Но не беше никой от тях и сега сме унищожени, и ако казаното от Секара е вярно, то и Онос Т’уулан е мъртъв, както и Хетан. Всички са мъртви. Надявам се и баргастките богове да умрат с тях.

— Можеш ли да ми разкажеш повече за тези Т’лан Имасс?

— Те коленичиха пред смъртен мъж. В разгара на битката обърнаха гръб на врага. Повече няма да кажа за тях.

— Все пак избра да последваш Онос Т’уулан…

— Той не беше сред тях. Сам се изправи пред Силвърфокс, същество от кости, и настоя…

Драконъс се беше навел напред, почти над огъня.

— „Същество от кости“? Т’лан… Телланн! В името на Бездната! — Изведнъж се надигна, с което още повече стъписа Ралата и тя го загледа как закрачи вбесен край огъня, черно мастило сякаш закапа от ножницата на гърба му, тъмно петно, от което очите я заболяха. — Онази кучка — изръмжа той гърлено. — Порочна, омразна вещица!

Ублала бе чул избухването му и изведнъж надвисна в бледата светлина на огъня с огромния боздуган, отпуснат на рамото му.

— Какво ти направи тя, Драконъс? — Погледна навъсено Ралата. — Трябва ли да я убия? Ако е сочна и мазна… а какво означава „изнасилване“? Има ли нещо общо със секса? Мога ли да я…

— Ублала — сряза го Драконъс. — Не говорех за Ралата.

Теблорът се огледа.

— Не виждам никой друг, Драконъс. Крие ли се? Която и да е тя, мразя я, освен ако не е хубава. Хубава ли е? В смисъл, ако са хубави, всичко е наред.

Воинът го изгледа накриво.

— По-добре си легни, Ублала, и поспи. Аз оставам за първия пост.

— Добре. Не че съм уморен де. — Обърна се и тръгна да си вземе завивките.

— Ти внимавай с него — изсъска Ралата. — А ако първо удари и след това задава въпроси?

Той я погледна.

— Т’лан Имасс бяха немрящи, така ли?

Тя кимна.

— И тя не ги пусна?

— Силвърфокс ли? Не. Помолиха я, мисля, но не.

Той сякаш се олюля. А после се обърна и бавно се смъкна на колене, с гръб към нея. Беше поза на отчаяние или на скръб — не можеше да е сигурна. Объркана, Ралата пристъпи към него, но спря. Той говореше нещо, на непознат език. Една и съща фраза, повтаряше я и повтаряше със стегнат и хриплив глас.

— Драконъс?

Раменете му се разтърсиха, а след това тя чу буботещия му смях, горчив и без капка веселие.

— А аз си мислех, че наказанието ми е било дълго — отрони с все така наведена глава. — Този Онос Т’уулан… той вече наистина ли е мъртъв, Ралата?

— Така каза Секара.

— Значи е в мир. Най-сетне. В мир.

— Съмнявам се.

Той изви глава и я погледна.

— Защо казваш това?

— Те убиха жена му. Убиха децата му. Ако аз бях Онос Т’уулан, дори смъртта нямаше да ме спре да си отмъстя.

Драконъс я зяпна. Дъхът му заседна в гърлото и той отново се обърна и отпусна глава.

От ножницата капеше черно като от отворена рана.

„Ох, как го искам този меч…“

 

 

Копнежи и потребности могат да вехнат и мрат, също като любовта. Всички величави жестове на доблест и предана вярност не означават нищо, когато единствените свидетели са тревата, вятърът и празното небе. На Маппо му се струваше, че благородните му добродетели са изсъхнали на лозницата и градината на душата му, някога тъй пищно избуяла, сега трополи с голи клони по каменни стени.

Къде бе обещанието му? А клетвите, които бе изрекъл тъй строго и тържествено в младостта, така блестящи с предвещанието си за доблест, подобаваща за широкоплещестия храбрец, какъвто беше някога? Маппо можеше да усети боязънта в себе си, корава като тумор с големината на юмрук в гърдите му. Ребрата го боляха от натиска й, но беше болка, с която вече бе живял дълго, и се беше превърнала в част от него, белег много по-голям от раната, която покриваше. „И точно така думите стават плът. Точно така самите ни кости се превръщат в стягата на собственото ни мъчение, а мускулите се сгърчват под хлъзгавата потна кожа, главата клюмва унило — виждам те, Маппо — така съкрушен в жалкото си поражение.“

„Беше отнет от теб като дрънкулка, открадната от кесията ти. Кражбата ужили и още жили, чувстваш се оскърбен. Насилен. Това е гордост и възмущение, нали? Това са знаците на бойното ти знаме, страстта ти за мъст. Погледни се, Маппо, ето, че вече изричаш аргументите на тирани и всички се свиват в ужас и се дръпват от пътя ти.“

„Но аз искам да си го върна. До мен. Обрекох живота си да го защитавам, да го засланям. Как може да ми бъде отнето това? Не можете ли да чуете кухия вой в сърцето ми? Това е яма без светлина и по всички тези затворени стени около мен не мога да усетя нищо освен браздите, изровени от ноктите ми.“

Зеленото сияние загръщаше накъсания пейзаж, болезнено за очите му, неестествено, злокобно натрапване, пред което разбиването на луната изглеждаше почти несъществено. „Но световете се изцеряват, докато ние не.“ В нощния въздух бе надвиснала миризма на мухъл и леш, като от далечни трупове, оставени да гният.

„Толкова много смърт е имало в тази пустош. Не разбирам това. От меча на Икариум ли е? От неговата ярост? Трябва да съм почувствал това, но самата твърд едва диша. Както старица в смъртното си ложе може само да потръпва от далечни звуци. Гръм и мрачина в небето.“

— Има война.

Маппо изсумтя. Бяха мълчали толкова дълго, че почти бе забравил за Грънтъл.

— Какво знаеш за нея? — попита той и откъсна погледа си от хоризонта на изток.

Татуираният пазач на кервани сви рамене.

— Какво има да се знае? Неизброими трупове. Клане, от което устата ми се овлажнява. Космите ми настръхват — дори в този сумрак мога да видя потреса на лицето ти, Трелл, и го споделям. Война, каквато е била и винаги ще бъде. Какво друго има да се каже?

— Копнееш да се включиш ли?

— Сънищата ми казват друго.

Маппо погледна назад към лагера. Изгърбените фигури на спящите им спътници, по-добре очертаната грамада на новата гробна могила. Мършавият силует на Картограф, седнал на камъните, опърпаният вълк, легнал в краката му. Два коня, пръснати пътни торби и продоволствие. Гледка на смърт и на скръб.

— Ако има война — рече той и се обърна отново към Грънтъл, — кому е изгодно?

Мъжът разкърши рамене — навик, знаеше вече Маппо, сякаш Смъртният меч на Трейк се опитваше да намести бреме, което никой друг не можеше да види.

— Вечният въпрос, сякаш отговорите значат нещо, а те са безсмислени. Войниците ги подкарват като стадо в желязната паст и земята става на червена кал, и някой на близкия хълм вдига юмрук в триумф, докато друг бяга от бялото поле на бял кон.

— Обзалагам се, че Трейк не е особено доволен от възгледите на избрания си воин по този въпрос.

— Заложи повече на това колко малко ме интересува, Маппо. Соултейкън тигър, но такива зверове не поддържат компания — тогава защо от Трейк трябва да се очаква нещо друго? Ние сме самотни ловци. Що за война можем да се надяваме да намерим? Това е иронията на цялата бъркотия: Тигъра на Лятото е обречен да търси съвършената война, но никога да не я намира. Виждам как върти опашка объркан.

„О, разбирам го това. За истинския облик на войната най-добре погледни ръмжащи вълчи челюсти.“

— Сеток — промърмори той.

— Тя си има своите сънища, сигурен съм — рече Грънтъл.

— Традиционните войни се разпалват зиме — разсъди Маппо. — Когато си затворен зад стените и ти остава твърде много време. Бароните потъват в мрачен размисъл, кралете заговорничат, войниците кроят набезите си през пограничните земи. Вълците вият зиме. Но щом се обърне сезонът, лятото се ражда с диващината на мечове и копия — диващината на тигъра. — Сви рамене. — Не виждам никакъв конфликт тук. Ти и Сеток, и обвързаните с вас богове, вие се допълвате взаимно…

— По-сложно е от това, Трелл. Хладното желязо е на Вълците. Трейк е горещо желязо, фатален недостатък според мен. О, добре се справяме в кървавата гмеж, но тогава трябва да попиташ как в името на Качулатия изобщо се въвличаме в тази гмеж? Защото не мислим. — Тонът на Грънтъл бе насмешлив и горчив едновременно.

— Та значи сънищата ти носят видения, Смъртен меч? Тревожни ли са?

— Никой не помни хубавите, нали? Тревожни са, да. Стари приятели, отдавна мъртви, как бродят из джунглата. Вървят изгубени, опипват слепешком с ръце. Устите им се движат, но никакъв звук не стига до мен. Виждам пантера, моята господарка в лова, в тези сънища, между другото — лежи ранена и окървавена, задъхана тежко и стъписана, с безнадеждно отчаяние в очите.

— Ранена?

— От глигански бивни.

— Финир?

— Като бог на войната той беше неоспорим. Яростен като тигър и лукав като вълча глутница. С Финир в асцендентството коленичехме с наведени глави.

— Твоята господарка издъхва ли?

— Да издъхва? Може би. Виждам я и гняв изпълва очите ми с пурпурен порой. Ранена, изнасилена и някой ще плати за това. Някой ще плати за това.

Маппо замълча. „Изнасилена?“

А Грънтъл изръмжа, както подобаваше за неговия бог покровител, и Маппо настръхна.

— Ще се разделя с тази компания на заранта — каза след малко.

— Търсиш бойното поле.

— Което никой от вас няма нужда да види, мисля. Той беше тук, разбираш ли. Почувствах го, силата му. Ще намеря дирята. Надявам се. А ти, Грънтъл? Накъде ще поведеш тази група?

— На изток, малко на юг от твоя път, но не искам да вървя много дълго редом с Вълците. Сеток говори за едно дете в град от лед…

— Кристал. — Маппо за миг притвори очи. — Кристален град.

— А Прешъс Тимбъл вярва, че там има сила, нещо, което би могла да използва, за да отведе акционерите у дома. Имат си крайна цел, но тя не е моя.

— Ще търсиш ли господарката си? Няма никакви джунгли на изток оттук, освен ако не съществуват на отвъдния бряг.

Грънтъл се сепна.

— Джунгли? Не. Мислиш прекалено буквално, Маппо. Търся място до нея, да се сражавам в битка. Ако ме няма там, тя наистина ще умре. Така казват призраците ми, когато ме навестят. Не е достатъчно да пристигна твърде късно, да видя раната в очите й и да знам, че единственото, на което мога да се надявам, е да отмъстя за онова, което са й причинили. Не е достатъчно, Трелл. Изобщо не е.

„Раната в очите й… от обич ли правиш всичко това? Смъртен меч, болят ли те ребрата? Тя ли те терзае, която и да е, или Трейк просто ти подава от най-сочното месо? Не е достатъчно да пристигна твърде късно. Ох, знам колко е вярно това.“

„Насилен.“

„Изнасилена.“

„Ето, че идва мрачният въпрос. Кой има изгода от това?“

 

 

Фейнт лежеше присвита под кожите и се чувстваше все едно, че я е влачил впряг на левга-две. Нямаше нищо по-лошо от спукани ребра. Е, ако се изправеше и намереше отсечената си глава полегнала в скута й, щеше да е по-лошо. „Но сигурно по-безболезнено. Не като това. Отвратителна болка, хиляда искри си съперничат за вниманието ти, докато всичко не стане бяло, а после червено, а после мораво и най-после блажено черно. Къде е черното? Чакам, чакам вече цяла нощ.“

Привечер Сеток се беше приближила, за да й каже, че треллът щял да ги напусне на заранта. Само тя си знаеше как го е разбрала, след като Маппо не бе в настроение да говори с никого освен с Грънтъл. А той бе от онези, с които е твърде лесно да говориш, човек, който просто те подканя за изповед, все едно че издава някаква миризма или нещо такова. Гуглата знаеше, искаше й се да…

Спазъм. Потисна охкането си, изчака да минат тръпките, после се опита отново да промени позата, не че щеше да е по-удобно. По-скоро въпрос на продължителност. Дванайсет вдишвания лежиш така, петнайсет така, а на гръб беше невъзможно — никога не си беше представяла как тежестта на собствените й гърди можеше да й изкара дъха, а нежната прегръдка на кожените завивки заплашваше да я стегне като менгеме, ако помислеше да отпусне ръце. Беше невъзможно и само да дойдеше утрото, готова бе да къса глави.

„А после Грънтъл също ще ни остави. Още не. Но няма да остане. Не може.“

Сеток я биваше с думите, трупаше купчините си добри новини като монети в лично съкровище. Може би тревите шепнеха в ушите й, докато си лежеше така кротко и проклето заспала уж, или щурците просто ги слушаха двамата — не, онова беше гръбнакът й, дето изпука. Едва надви стона си.

Тъй че скоро щяха да останат само акционерите и варваринът, Торент, с тримата изтърсаци и самата Сеток. Не броеше Картографа, вълка и конете. Не по някаква конкретна причина, въпреки че само конете бяха наистина живи. „Не ги броя тях, и толкова.“ Тъй че само те, а кой сред тях беше достатъчно як, за да отбие следващата атака на онзи крилат гущер? Торент? Изглеждаше твърде млад, а и тия очи на подгонен заек…

„А остана само един Боул, и това е лошо. Горкото момче е нещастно. Ето ти я сделката: хайде да не погребваме повече приятели, нали?“

Но Прешъс Тимбъл бе непреклонна. На изток чакаше сурова сила и тя смяташе, че може да направи нещо с нея. Да отвори лабиринт, да ги измъкне от това проклето от Гуглата място. „Не мога да възразя на това. Разбира се, нашата Прешъс е просто една черешка. И ако вече съжалява за заигравките си с двамата, това ще я направи по-внимателна за в бъдеще, което не е лошо.“

„Едно въргаляне с Грънтъл би било чудесно. Но ще ме убие. Освен това цялата съм в белези. Обезобразена, ха! Кой ще пожелае такъв изрод, освен от съжаление? Бъди разумна. Времето ти, когато можеше да свиеш пръст и да ти падат в краката, свърши. Намери си друго забавление, жено. Предене може би. Биене на масло… това забавно ли е? Може би не.“

„Не можеш да заспиш с всичко това. Преглътни го. Месеци ще трябват до някоя свястна нощ… за сън. Или друго.“

„Грънтъл мисли, че отива някъде да умре. Не иска ние да умрем с него.“

„Е, това беше мило, Сеток, благодаря ти.“

„В Кристалния град има едно дете… пази се, когато отвори очи.“

„Слушай, миличка, на малкия задникът му трябва да се избърше, а близначките се правят, че не забелязват, но миризмата става леко гадна, нали? Я скубни една шепа трева.“

Колко по-добър бе животът на каретата, на път да доставят едно или друго.

Фейнт изпъшка и потрепери от болка. „Богове, жено, съвсем си се побъркала.“

„Я да си помечтая за някоя кръчма. Одимена, претъпкана, хубава маса. Всички седим там и се съвземаме от друсането. Квел се изтътря с клатушкане навън до клозета. Двамата Боул си правят физиономии и се смеят. Реканто си е счупил палец и си го намества. Глано не може да види кръчмаря. Не може и масата пред себе си да види. Суитист Сафърънс прилича на дебела котка с опашка на плъх, увиснала от устата.“

„Пристига нова делва.“

„Реканто вдига глава и пита: «Кой плаща за това?»“

Фейнт вдигна плахо ръка, за да изтрие бузите си. „Блажено черно, изглеждаш толкова далече.“

 

 

Торент отвори очи в предутринната светлина. Някаква ярост бушуваше все още в черепа му — сън, макар че споменът за подробностите вече заглъхваше. Примига и бавно се надигна. Леденият въздух се прокрадна под одеялото му от вълна на родара и защипа капките пот по гърдите му. Огледа се. Конете дремеха отпуснали глави. Всички в лагера май спяха.

Избута одеялото настрани и стана. Отиде до коня си, поздрави го с тихо мърморене и отпусна ръка на топлата му шия. Приказките за градове и империи, за газ, който горял със син пламък, за тайни пътища през свят, които очите му не могат да видят, всичко това го тревожеше и безпокоеше, макар да не знаеше защо.

Знаеше, че Ток бе дошъл от една такава империя, далече отвъд океана, и че единственото му око бе виждало гледки, каквито Торент не можеше и да си представи. Но все пак пейзажът около воина Оул сега беше по-познат, по-суров от Оул’дан, вярно, но също толкова открит, необятен, земята — равна и гладка под огромното небе. Какво друго място можеше да пожелае един честен човек? Очите можеха да стигнат до хоризонта, умът — да се разпростре надалече. Имаше пространство за всичко. Палатка или юрта за нощен подслон, кръг камъни да обгърнат огнището, парата, вдигаща се от гърбовете на стадата, докато изгрява нежната зора.

Копнееше за такава гледка, за поздрава на утрото, който бе познавал винаги. Кучета се вдигат от леговищата си в тревата, тихият плач на изгладняло бебе от някоя юрта, миризмата на дим, докато огнищата оживяват наново.

Внезапно чувство го стегна за гърлото и той едва потисна хлипа си. „Всичко свърши. Защо все още съм жив? Защо съм се вкопчил в този злочест и празен живот? Когато си последният, няма причина да продължаваш да живееш. Всичките ти жили са срязани, кръвта капе и капе, и няма край на това.“

„Червена маско, ти ни уби всички.“

Чакаха ли го близките му в света на духовете? Искаше му се да може да го повярва. Искаше му се вярата му да не беше разбита, смачкана под петата на ледерийските войници. Ако духовете на Оул бяха по-силни, ако всички бяха шамани, както разправяха, че били… „нямаше да умрем. Нямаше да се провалим.“ Но ако изобщо съществуваха, те бяха слаби, невежи и безпомощни срещу промяната. Закрепени на тетивата на лък и когато тази тетива изплющя, светът им свърши завинаги.

Видя как Сеток се събуди, надигна се и прокара пръсти през сплъстената си коса. Торент изтри очите си, обърна се отново към коня си и опря чело в лъскавата козина на шията му. „Усещам те, приятелю. Ти не оспорваш живота си. В него си и не познаваш друго място, нищо извън него. Как ти завиждам.“

Тя се приближи със смътното хрущене на камъчетата под краката й, с бавния пулс на дъха си. Застана вляво от него, пресегна се и погали коня по мекото между ноздрите, за да му даде мириса си.

— Торент — прошепна Сеток, — кой витае там, навън?

Той изсумтя.

— Вълците ти са разкъсани, нали? Изтерзани от любопитство и страх…

— Надушват смърт и в същото време — сила. Толкова много сила.

Козината, в която бе опрял чело, вече се бе навлажнила.

— Нарича се Гадателка на кости. Шаманка. Името й е Олар Етил и никакъв живот не тлее в тялото й.

— Идва преди разсъмване, вече три сутрини поред. Но не се приближава. Крие се като заек, а когато най-сетне дойде слънчевата светлина, изчезва. Като прах.

— Като прах — съгласи се той.

— Какво иска?

Той се отдръпна от коня си, забърса чело с опакото на дланта си и извърна очи.

— Нищо добро, Сеток.

Тя дълго помълча, застанала до него, кожите бяха плътно загърнати около раменете й. После сякаш потръпна и промълви:

— В ръцете й се гърчи по една змия, но те се смеят.

„Телораст. Кърдъл. Танцуват в сънищата ми.“

— Те също са мъртви. Всички са мъртви, Сеток. Но все още жадуват… за нещо. — Торент сви рамене. — Всички сме изгубени тук. Чувствам го, като гнило в костите си.

— Казах на Грънтъл за виденията си. Вълците и трона, който пазят. Знаеш ли какво ме попита?

Торент поклати глава.

— Попита ме дали съм видяла Вълците да вдигат крак срещу онзи трон.

Той се изсмя и това неочаквано го стъписа. „Кога за последен път се смях? Духове на бездната!“

— Така маркират територията си — продължи кисело Сеток. — Така придобиват власт над нещо. Бях стъписана, но не задълго. Те са зверове все пак. Тъй че какво почитаме, когато почитаме тях?

— Вече никого не почитам, Сеток.

— Грънтъл казва, че почитанието не е нищо повече от преклонение пред неща, които са извън контрола ни. Казва, че утехата от това е лъжлива, защото няма нищо утешително в борбата за живот. Той не коленичи пред никого, дори пред своя Тигър на Лятото, който би дръзнал да го застави. — Помълча за миг, после въздъхна и добави: — Грънтъл ще ми липсва.

— Възнамерява да ни напусне ли?

— Хиляда души могат да мечтаят за война и две мечти няма да са едни и същи. Скоро ще си замине, и Маппо също. Момчето ще е разстроено.

Двата коня изведнъж изцвилиха уплашено и се опитаха да побегнат, но букаите им пречеха. Торент ги погледна намръщено и промърмори:

— Тази сутрин заекът е дързък.

 

 

Прешъс Тимбъл потисна вика си и изпълзя задъхана от съня. В жилите й бушуваше огън. Изрита завивките и с усилие се изправи.

Торент и Сеток стояха при конете и гледаха на север. Някой идваше оттам. Земята сякаш се присви от ужас и се заогъва под нея на вълни. Прешъс едва овладя учестения си дъх и се запъти към воина и момичето, наведена напред все едно се бореше с невидимо течение. Чу зад себе си тежки стъпки, погледна през рамо и видя Грънтъл и Маппо.

— Внимавай, Прешъс. Срещу тази…

Грънтъл поклати глава. Сините жилки на татуировката по кожата му бяха потъмнели, а в очите му нямаше нищо човешко. Още не беше извадил извитите си ножове обаче.

Погледът й пробяга към трелла, но изражението му не издаваше нищо.

„Не аз убих Юла. Не беше по моя вина.“

Обърна се и продължи напред.

Фигурата, която крачеше към тях, беше съсухрена — старица, увита в змийски кожи. Щом се приближи, Прешъс видя опустошеното й плоско лице и пустотата в очните кухини. Грънтъл зад нея нададе съсък като на дива котка.

— Т’лан Имасс. Никакви оръжия, което значи, че е Гадателка на кости. Прешъс Тимбъл, не се пазари с тази. Ще предложи силата си, за да вземе каквото иска. Откажи й.

— Трябва да се върнем у дома — отвърна му тя през зъби.

— Не по този начин.

Прешъс поклати глава.

Старицата спря на десет крачки от тях и за изненада на Прешъс пръв заговори Торент.

— Остави ги на мира, Олар Етил.

Вещицата кривна глава, кичурите коса се развяха като нишки копринена паяжина.

— Има само един, воине. Не е твоя грижа. Тук съм, за да взема родственика си.

— Какво? Вещице, тук…

— Не можеш да го имаш — изръмжа Грънтъл и пристъпи напред покрай Торент.

— Стой настрана от това, кутре — предупреди го Олар Етил. — Погледни бога си и виж как се свива от страх пред мен. — После изпъна кокалест пръст към Маппо. — И ти, Трелл. Това не е твоя битка. Стой настрана и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш за онзи, когото търсиш.

Маппо сякаш се олюля, а след това, със сгърчено от терзание лице, отстъпи назад.

Прешъс ахна.

Сеток заговори:

— Кой е този твой родственик, вещице?

— Името му е Абси.

— Абси? Няма никак…

— Момчето — сопна се Олар Етил. — Синът на Онос Т’уулан. Доведете ми го.

Грънтъл извади ножовете си.

— Не бъди глупак! — изръмжа Гадателката на кости. — Собственият ти бог ще те спре! Трийч няма току-така да позволи да захвърлиш живота си заради това. Мислиш за превращение? Ще се провалиш. Ще те убия, Смъртен меч, не се съмнявай в това. Момчето. Доведете ми го.

Останалите вече се бяха събудили. Прешъс се обърна и видя Абси, застанал между близначките, с широко отворени и блеснали очи. Баалджаг бавно пристъпваше напред, по-близо до Сеток, навел ниско огромната си глава. Емби Боул остана до гроба на брат си, присвит и смълчан, младото му доскоро лице бе състарено и любовта, която грееше някога в очите му, бе изчезнала. Картографа стоеше с един крак във въглените на огнището, загледан в нещо на изток — може би към изгряващото слънце, — докато Суитист Сафърънс помагаше на Фейнт да се вдигне на крака. „Трябва да опитам още от цяра върху нея. Мога да покажа на Емби, че не винаги се провалям. Мога да… не, мисли за това, което е пред нас сега! Тя даде на Маппо каквото иска, толкова лесно. Бързо се пазари, говори искрено.“ Прешъс се обърна към Гадателката на кости.

— Древна, ние от Тригали сме заседнали тук. Нямам силата да ни върна у дома.

— И няма да се намесиш, ако те благословя с това, от което се нуждаеш? — попита Олар Етил. — Спогодихме се. Доведете детето.

— Не си го и помисляй — изръмжа Грънтъл предупредително. Нечовешкият поглед в очите му спря Прешъс. Нишките по оголените му мишци сякаш се замъглиха за миг и отново изпъкнаха рязко.

— Момчето е мое, кутре — каза Гадателката на кости, — защото баща му ми принадлежи. Първият меч ми служи отново. Наистина ли желаеш да ми попречиш да събера сина с бащата?

Стейви и Сторий притичаха и заразпитваха припряно една през друга:

— Татко… Жив ли е? Къде е?

Грънтъл ги спря с късия си меч.

— Чакайте малко, двете. Тук нещо не е наред. Стойте, моля ви. Пазете брат си. — Обърна се отново към Олар Етил. — Ако бащата на момчето ти служи, къде е сега?

— Близо е.

— Тогава го доведи при нас — каза Грънтъл. — Може сам да си прибере децата.

— Дъщерите не са от неговата кръв — отвърна Олар Етил. — Те не ми трябват.

— На теб? А Онос Т’уулан?

— Дайте ми ги тогава и ще се погрижа за тях.

— Ще им среже гърлата, това има предвид, Грънтъл — обади се Торент.

— Не казах това, воине. Ще взема и трите деца, това предлагам.

Баалджаг пристъпваше към Олар Етил и тя го подкани с ръка.

— Благословен ай, поздравявам те и те каня да станеш мой спът…

Огромният звяр скочи, грамадните му челюсти изхрущяха и се стегнаха около дясното рамо на Гадателката на кости. След това аят се завъртя бясно и отскубна Олар Етил от земята. Ивици змийска кожа, фетиши от кост и раковини се разхвърчаха и натрошиха. Гигантският вълк не отпусна хватката си, а надигна глава и натресе с все сила Олар Етил в земята. В челюстите му изпращяха счупени кости, тялото й се замята безсилно.

Баалджаг пусна рамото й, захапа черепа й я метна нагоре във въздуха. Лявата ръка на Олар Етил изведнъж се заби в гърлото на ая, прониза през сухата козина и се стегна около гръбначния стълб. Инерцията от замаха на Баалджаг вля още сила в хватката й. Последва ужасно пращене и дълга ивица от гръбначния стълб на звяра се изтръгна от гърлото му като змия, стисната в костеливата ръка на вещицата.

Гадателката на кости отхвърча от ая и рухна на земята с тракане на кокали.

Баалджаг се свлече, главата му тупна тежко като чувал с камъни.

Абси изпищя.

Докато Олар Етил се надигаше, Грънтъл закрачи към нея с двете си извадени оръжия. Щом го видя, тя хвърли гръбнака настрани.

И започна да се превръща.

Когато стигна до нея, беше като в мъгла, няколко мига преди да се превъплъти в нещо огромно. Той заби там, където току-що беше главата, и дръжката на кривия нож изтрака силно в нещо. Превръщането рязко спря. Олар Етил залитна назад с натрошено лице и се просна по гръб.

— Майната му на тигъра бог! — изръмжа Грънтъл, застанал над нея. — Гуглата да го вземе глупавото ти превращение, и моето! — Събра двете остриета на кръст и ги притисна под челюстта й. — Е, Гадателко на кости. Случайно знам, че ако удариш дори кокали на Т’лан Имасс, те се трошат.

— Никой смъртен…

— Пикай на това. Ще те направя на парчета, разбираш ли ме? На парчета. Я пак, как става това? Главата в ниша? На кол? На клон на някое дърво? Няма дървета тук, но една дупка в земята, това е лесно.

— Детето е мое.

— Няма да те иска.

— Защо?

— Току-що уби кучето му.

Прешъс Тимбъл забърза трескаво напред, едва се държеше на крака.

— Вещице…

— Мисля да оттегля предложенията си — проговори Олар Етил. — Всички. Е, Смъртен меч, ще си прибереш ли оръжията, ще ми позволиш ли да стана?

— Не съм решил.

— Какво трябва да обещая? Да оставя Абси под твоя опека? Ще пазиш ли живота му, Смъртен меч?

Прешъс видя как Грънтъл се поколеба.

— Дойдох да се спазаря с всички вас — продължи Олар Етил. — Честно. Немрящият ай беше роб на древни спомени, древни измени. Няма да виня никого от вас за това. Смъртен меч, погледни приятелите си — кой от тях е способен да защити децата? Няма да можете. Треллът чака само да чуе думите ми, изшепнати в ума му, и след това ще ви остави. Воинът Оул е пале, и непочтително при това. Рожбата на джага Боулеад е прекършен отвътре. Смятам да върна на Онос Т’уулан децата му…

— Той е Т’лан Имасс, нали?

Гадателката на кости замълча.

— Това е единственият начин да продължи да ти служи — каза Грънтъл. — Той умря, точно както вярваха дъщерите му, а ти си го възкресила. И с момчето ли ще направиш същото? Дарът на убийственото ти докосване?

— Не, разбира се. Той трябва да живее.

— Защо?

Тя помълча за миг, после каза:

— Защото е надеждата на моя народ, Смъртен меч. Нужен ми е — за армията ми и за Първия меч, който я командва. Детето, Абси, ще бъде тяхната кауза, основанието им да се борят.

Грънтъл изведнъж пребледня.

— Дете? Тяхната кауза?

— Тяхното знаме, да. Не разбираш — не мога да се уповавам на гнева му… на Първия меч. Той е тъмен, звяр неокован, левиатан — не може да се позволи да се развихри, не по този начин. В името на съня на Бърн, Смъртен меч, пусни ме да стана!

Грънтъл отдръпна оръжията и отстъпи назад. Мърмореше нещо шепнешком. Прешъс Тимбъл долови само няколко думи. На речта на дару. „Знамето… детска ризка, това ли беше? Цветът… започна червен, свърши… черен.“

Олар Етил се надигна с усилие. Лицето й бе едва разпознаваемо, купчина натрошени кости и парцали разкъсана кожа. Браздите от зъбите на Баалджаг бяха дълбоки бели жлебове на слепоочията и под челюстта от двете страни. Натрошеното рамо се смъкна и ръката й увисна безпомощно.

Грънтъл направи нова стъпка назад и Сеток проплака отчаяно:

— Всички ли ви спечели? Никой ли няма да го защити? Моля ви! Моля ви!!!

Близначките плачеха. Абси бе коленичил до Баалджаг и стенеше някак странно напевно.

Картографа изкуцука до момчето; единият му крак бе почернял и димеше.

— Накарайте го да спре това. Някой. Накарайте го да спре това.

Прешъс се намръщи, но другите не обърнаха внимание на молбите на немрящия. „Какво иска да каже?“ Обърна се към Олар Етил.

— Гадателко на кости…

— На изток, жено. Там ще намериш всичко, което ти трябва. Докоснала съм душата ти. Превърнала съм я в Махиб, съсъд, който чака. На изток.

Прешъс Тимбъл скръсти ръце и за миг притвори очи. Искаше й се да погледне към Фейнт и Суитист, да види удовлетворението и облекчението в очите им. Искаше й се, но знаеше, че няма да види нищо такова, не и от тези двете. Бяха жени в края на краищата, а щяха да предадат три деца. Захвърлени в ръцете на немряща. „Ще ми благодарят накрая. Когато споменът за този миг заглъхне, когато всички сме спасени и отново у дома.“

„Е… не всички. Но какво можем да направим?“

Сеток, с Торент до нея, бяха единствената преграда между Олар Етил и трите деца. По страните на Сеток се стичаха сълзи, а в стойката на воина Оул Прешъс Тимбъл видя мъж, изправен пред екзекуцията си. Беше извадил сабята си, но погледът в очите му беше пуст. Все пак не трепваше. „Проклета да си, Сеток, нима искаш да видиш как умира това храбро момче?“

— Не можем да я спрем — каза тя на Сеток. — Трябва да го разбереш. Торент… кажи й.

— Предадох последните деца на Оул на баргастите — отвърна Торент. — И сега всички те са мъртви. Няма ги. — Поклати глава.

— Можеш ли да защитиш тези по-добре? — настоя Прешъс.

Все едно че го зашлеви през лицето. Той извърна очи.

— Предаването на деца, изглежда, е единственото нещо, с което се справям добре. — Прибра оръжието си и хвана Сеток над лакътя. — Ела с мен. Ще поговорим някъде, където няма да ни чуят.

Сеток го погледна като обезумяла и понечи да се отскубне, но след това изведнъж се отпусна в хватката му.

Воинът я задърпа назад. „Прекърши се като суха клонка. Горда ли си вече от себе си, Прешъс?“

„Но пътят най-после е чист.“

Олар Етил закуцука напред — ставите й скърцаха и пукаха — и спря до коленичилото момче. Пресегна се със здравата си ръка и го сграбчи за яката на баргастката туника. Задържа го пред себе си, за да огледа лицето му, а той на свой ред се взря в нея, без да трепне, със сухи и немигащи очи.

— Син на баща си, и още как, кълна се в Бездната — измърмори Гадателката на кости.

Обърна се и закрачи на север, момчето висеше от ръката й. След малко близначките ги последваха, без да погледнат назад. „Няма край изгубването на всичко, нали? Просто продължава и продължава. Майка им, баща им, народът им. Не, няма да погледнат назад.“

„А и защо да го правят? Ние ги предадохме. Тя дойде и ни раздели, купи ни като императрица, пръснала шепа монети. И откупи тях. Тях и нашето съгласие. И беше лесно, защото ние сме точно това.“

„Махиб? Какво в името на Гуглата означава това?“

 

 

Със свито сърце Маппо напусна лагера, като остави зад себе си другите и това ужасно утро. Едва се сдържа да не затича, сякаш това щеше да помогне. Освен това, ако всички отзад го гледаха, щяха да го правят със съвест не по-малко опетнена от неговата. Имаше ли утеха в това? Трябваше ли да има? „Нищо друго не сме освен своите нужди. Тя само показа на всеки от нас лицето, което крием от самите себе си и от всички други. Засрами ни, като оголи истината за нас.“

Припомни си с усилие своята цел и всичко, което изискваше клетвата му. Припомни си ужасните неща, които тя можеше да го принуди да извърши.

„Икариум е жив. Помни това. Съсредоточи се върху него. Той ме очаква. Ще го намеря. Отново ще оправя всичко. Ще оправя нашия малък свят, затворен и непристъпен за всичко извън него. Свят, където никой няма да ни предизвика, където никой няма да оспори делата ни, омразните решения, които сме вземали.“

„Дайте ми този свят, моля ви.“

„Моите най-драгоценни лъжи — тя ми ги отне всичките. Те видяха.“

„Сеток… мили богове, измяната, изписана на лицето ти!“

„Не. Ще го намеря. Ще го защитя от света. Ще защитя света от него. И от всичко останало, от наранени очи и разбити сърца, ще защитя себе си. А вие всички го нарекохте моята жертва, моята сърцераздирателна вярност — там, на Пътя на ръцете, аз ви отнех дъха.“

„Гадателко на кости, ти открадна лъжите ми. Виж ме сега.“

Знаеше, че предците му са много, много далече. Костите им се бяха стрили на прах в гробници под могили, струпани от камък и пръст. Знаеше, че се е отрекъл от тях отдавна.

Как можеше тогава да чува воя им?

Запуши ушите си с ръце, но това не помогна. Воят продължаваше и продължаваше. И в тази огромна и пуста равнина той изведнъж се почувства малък, смаляваше се все повече с всяка стъпка. „Сърцето ми. Моята чест… свиват се, пресъхват… с всяка стъпка. Той е само едно дете. Всички са деца. Сгушваше се в прегръдката на Грънтъл. Момичетата, те се държаха за ръцете на Сеток и пееха песни.“

„Не е ли единствената неотменима отговорност на възрастния да защити едно дете?“

„Не съм това, което бях някога. Какво направих?“

„Спомени. Миналото. Толкова скъпо — искам си го обратно, обратно. Икариум, ще те намеря.“

„Икариум, моля те, спаси ме.“

 

 

Торент се качи на седлото. Погледна надолу, срещна очите на Сеток и кимна.

Виждаше страха и съмнението на лицето й и съжали, че няма повече думи за казване, но ги беше изразходвал всичките. Не беше ли достатъчно, че правеше това? Въпросът, прозвучал така дръзко и самоуверено в ума му, едва не го накара да се засмее на глас. Все пак трябваше да го направи. Трябваше да се опита.

— Ще ги защитя, обещавам.

— Нищо не им дължиш — рече тя и се присви толкова силно, че той се уплаши ребрата й да не се прекършат. — Не е твой дълг, а мой. Защо правиш това?

— Познавах Ток.

— Да.

— Мисля си: какво би направил той. Това е отговорът ми, Сеток.

По лицето й потекоха сълзи. Беше стиснала устни, сякаш ако заговореше, щеше да даде воля на скръбта си, ридаещ демон, който никога повече няма да бъде окован, нито надвит.

— Позволих онези деца да умрат — продължи той. — Предадох Ток. Но този път се надявам да се справя по-добре. — Сви рамене. — Освен това тя ме познава. Ще ме използва, правила го е вече. — Погледна към другите. Бивакът беше вдигнат. Фейнт и Суитист Сафърънс вече бяха тръгнали — две сломени души. Прешъс Тимбъл се влачеше на няколко стъпки зад тях като дете, несигурно дали го искат. Емби вървеше сам, вдясно от останалите и вперил поглед напред, с вдървени и колебливи крачки. А Грънтъл, след като размени няколко думи с Картографа, седнал отново на гроба на Юла, беше поел по пътя си, изгърбил унило рамене. Картографа, изглежда, щеше да остане. „Нещата се събират само за да се разпаднат отново.“ — Сеток, твоите вълци призраци се изплашиха от нея.

— Бяха направо ужасени.

— Нищо не можеше да направиш.

Очите й пламнаха.

— Това за мое оправдание ли го казваш? Думи като тези само изравят ями и ни подканят да скочим в тях.

Той извърна очи.

— Съжалявам.

— Хайде върви, настигни ги.

Торент сбра юздите, обърна коня и го смуши с пети.

„И на това ли заложи, Олар Етил? Колко самодоволно ще прозвучи поздравът ти?“

„Е, добре, позабавлявай се, защото няма да продължи дълго. Не и ако аз имам думата по въпроса. Не се безпокой, Ток, не съм забравил. Заради теб ще направя това или ще умра.“

Препусна в галоп и скоро настигна Гадателката на кости и трите деца. Когато близначките се обърнаха и извикаха облекчено, сърцето му насмалко да се пръсне.

 

 

Сеток гледаше след младия воин и видя как догони Олар Етил и децата. Казаха си нещо, след това продължиха напред, докато измамливите гънки на равнината не ги скриха. Тя се обърна към Картографа и каза:

— Момчето плачеше от скръб. За мъртвото си куче. Ти му каза да спре. Защо? Защо те притесни това?

— Как става така… — Немрящият стана от гроба и се затътри към нея. — Как става така, че най-слабият между нас е единственият толкова готов да даде живота си, за да защити онези деца? Не искам да те нараня с думите си, Сеток. Просто се мъча да разбера. — Съсухреното му лице се кривна на една страна и празните очни кухини сякаш се взряха в нея. — Може би е защото има най-малко да губи? — Продължи вдървено напред и спря над трупа на ая.

— Разбира се — тросна се тя. — Само живота си, ти го каза.

Картографа погледна трупа на Баалджаг и въздъхна.

— А този няма и това.

— Ще се върнеш в мъртвия си свят, нали? Толкова по-просто е там, сигурна съм. Можеш да спреш да се чудиш на нещата, в които се въвличаме ние, жалките смъртни.

— Аз съм познавач на карти, Сеток. Вслушай се в думите ми. Не можеш да преминеш Стъклената пустиня. Когато стигнеш до нея, обърни на юг, към Южен Елан. Не е много по-добро, но би трябвало да е достатъчно, поне за да ти даде шанс.

„Достатъчно какво? Храна? Вода? Надежда?“

— Ти ще останеш тук. Защо?

— Тук светът на мъртвите е дошъл. — Картографа махна с ръка. — Тук ти си нежеланата чужденка.

Изведнъж потресена и необяснимо смутена, Сеток поклати глава.

— Грънтъл каза, че си бил с тях почти от самото начало. Но сега просто спираш. Тук?

— Трябва ли всички да имаме цел? — попита Картографа. — Имах, някога, но това свърши. — Обърна глава на север. — Компанията ти беше… чудесна. Но бях забравил. — Замълча и тя тъкмо понечи да попита какво е забравил, когато добави: — Нещата се разпадат.

— Да — прошепна тя съвсем тихо, почти нечуто. Наведе се и взе вързопа с вещите си. Обърна се, за да тръгне по пътя си, но се спря и го погледна през рамо. — Картографе, какво ти каза Грънтъл там, на гроба?

— Че миналото е демон, който дори смъртта не може да победи.

— Какво значи това?

Той сви рамене, без да откъсва поглед от трупа на Баалджаг.

— Отвърнах му: намерих живите в сънищата си и те не са добре.

Тя се обърна и тръгна.

 

 

Прашни демони кръжаха и се завихряха по дирята й от двете страни. Мейсан Джилани знаеше всичко за това. Беше чула всички стари истории за кампанията на Седемте града, как Логрос Т’лан Имасс можели просто да изчезват, да шепнат на ветровете или да се извиват над течението на някоя река. Лесно им беше на тях. Вдигат се от земята в края на всичко, без да са задъхани дори.

Изсумтя. Дъх. Това беше добре.

Конят й тази сутрин се движеше едва-едва. Нямаше вода, нямаше зоб, не беше срал и дори пикал цял ден и цяла нощ. Нямаше да издържи дълго. Освен ако спътниците й не можеха да сътворят някой извор и купа сено или торба-две овес. Можеха ли да правят такива неща? Нямаше представа.

„Я по-сериозно, жено. И те изглеждат все едно, че спящ дракон се е въргалял върху тях. Ако можеха с магия да извадят храна от въздуха, досега щяха да са го направили. — Самата тя също беше гладна и жадна и ако се стигнеше дотам, щеше да клъцне шията на коня и да се натъпче, докато коремът й се пръсне. — Вземи се стегни.“

Вече не беше далече. Според сметките й щеше да е хванала дирите на Ловците на кости преди обяд, а до свечеряване щеше да ги е настигнала — никоя толкова голяма армия не можеше да се движи много бързо. Носеха достатъчно провизии, за да изхранят голямо градче за половин година. Погледна на север, нещо, което правеше доста често напоследък. Нищо чудно нямаше в този импулс обаче. Не всеки ден ще видиш как изниква планина от нищото за ден и нощ — а и каква буря съпровождаше раждането й! Помисли за миг да се наведе от седлото и да се изплюе, за да подчертае язвителното удивление, което бе преглътнала току-що. Но си струваше да задържи плюнката.

„Задръж една храчка — казваше майка й — за лицето на Качулатия.“

Благословена да е побърканата дебела крава. Сигурно беше оляла дрипавия Жътвар с повърня в деня, в който й бе дошъл часът, с черна воняща бликнала флегма, да. Едрите жени ги бива в тия неща, нали? Особено след четвъртото или петото им десетилетие, когато всичките им възгледи станат на камък и режат толкова остро, че кръв пускат с един поглед или презрителен смях.

Като дърво се беше движила майчицата й, и също толкова стъписваща беше гледката. В края на краищата дърветата не вървят много, не и в трезва нощ, също както земята не се движи, освен ако Бърн не се размърда или не излезе, че мъжа го бива повече, отколкото сам знае (а колко рядко бе това!). Надвисваше, старото мамче, като среднощна буря. Смъртта беше претъпкана стаичка за жени като нея, а тълпата се отдръпваше с първата й стъпка в стаята: чудо.

Мейсан Джилани изтри лицето си — никаква пот не беше останала. Лоша новина, особено толкова рано сутринта.

„Исках да съм голяма, мамче. Исках да стигна до тази зряла старост. Петдесет, да. Пет гадни, шибани, вдъхващи ужас десетилетия. Исках да надвисна. Мълнии в очите ми, гръм в гласа ми, същество с неимоверна тежест и несъкрушима маса плът. Не е честно да повехна така тук. Дал Хон, липсвам ли ти?“

„Денят, в който кракът ми отново стъпи на онази суха трева, денят, в който пропъдя първия рояк мухи от устните, ноздрите и очите си, това ще е денят, в който всичко със света отново ще е наред. Не, не ме оставяй да умра тук, Дал Хон. Не е честно.“

Закашля се и примижа напред. Голяма бъркотия имаше там горе, онези две възвишения и просналата се между тях долина. Дупки в земята. Кратери? Склоновете сякаш гъмжаха. Тя примига, зачудена дали просто не си го въобразява. Гладът и жаждата играят гадни игри в края на краищата. Гъмжене… беше си гъмжене, да. Плъхове? Не.

Ортени.

Бойно поле. Зърна блясъка на оголени кости, успя да различи могили пепел на далечния хребет, от клади, несъмнено. Добра практика беше да се изгарят мъртвите. Свеждаше болестите до минимум. Срита коня и го подкара в тежък тръс.

— Знам, знам, още малко, миличък.

Прашните демони вече закръжиха покрай нея и се завихриха към хребета над долината.

Мейсан Джилани препусна след тях до билото. Там спря, дръпна юздите и огледа останките, запълнили долината, а след това зейналите окопи, прорязали отсрещния хребет, зад които се издигаха грамади от изгорени кокали. Ужасът бавно се просмука и отне дневния зной от костите й.

Т’лан Имасс от Необвързаните се въплътиха в накъсана редица вдясно от нея, също загледани към полето на битката. Внезапната им поява след толкова много дни на прах някак странно й донесе утеха. Твърде дълго бе имала за компания само коня си.

— Не че ще целуна някого от вас — каза Мейсан.

Извърнаха глави към нея. Никой не проговори.

„Благодаря на Качулатия за това.“

— Конят ми умира — заяви тя. — А каквото е станало тук, станало е с моите Ловци на кости, и не изглежда добре. Тъй че — добави и изгледа навъсено петимата немрящи воини, — ако имате да ми кажете някоя добра вест или, богове на бездната, някакво обяснение поне, всъщност бих могла да ви целуна.

Онзи, когото наричаха Бероук, й отвърна:

— Можем да облекчим страданието на коня ти.

— Добре. — Мейсан се смъкна от седлото. — Хайде. И малко вода и храна също няма да е зле. Няма да ям повече ортени, да го знаете. Кой изобщо е помислил, че кръстоска между гущер и плъх е добра идея?

Друг от групата Т’лан Имасс пристъпи напред. Не можеше да си спомни името му, но беше по-едър от останалите и сякаш бе сглобен от телата на три, може би четири отделни същества.

— К’Чаин На’Рук — каза той тихо. — Битка и жътва.

— Жътва?

Съществото посочи към далечните могили.

— Клали са. Хранили са се с падналите врагове.

Мейсан Джилани потръпна.

— Човекоядци?

— На’Рук не са човеци.

— Има ли разлика? За мен е човекоядство. Само белокожите варвари от планините Фенн падат толкова ниско, че да ядат други хора. Така поне съм чула.

— Не са довършили яденето си — каза грамадният Т’лан Имасс.

— В смисъл?

— Виждаш ли новородената планина на север?

— Не — провлече тя подигравателно, — изобщо не я забелязах.

Всички отново я изгледаха.

Мейсан въздъхна.

— Планината, да. Бурята.

— Друга битка — каза Бероук. — Роди се Азат. От това заключаваме, че На’Рук са надвити.

— О? Пак ли ги ударихме? Добре.

— К’Чаин Че’Малле — каза Бероук. — Гражданска война, Мейсан Джилани. — Посочи с изкривената си ръка. — Твоята армия… не мисля, че всички са загинали. Командирът ти…

— Значи Тавори е жива?

— Мечът й.

„Мечът й. О. Онова отатаралско оръжие.“

— Мога ли да ви пратя напред? Можете ли да намерите диря, ако има такава?

— Теник ще разузнае пътя пред нас — отвърна Бероук. — Риск е. Странниците няма да ни срещнат радушно.

— Чудя се защо ли.

Отново я изгледаха продължително. След това Бероук каза:

— Ако враговете ни намерят, Мейсан Джилани, преди последното ни възкресение, то всичко, което се домогваме да спечелим, ще бъде изгубено.

— Да спечелите? Какво да спечелите?

— Освобождението на Господаря ни.

Хрумнаха й още няколко въпроса, но ги премълча. „Богове на бездната, не ме пратиха, за да намеря вас, нали? Все пак вие поискахте да намерите нас. Синтър, жалко, че не си тук, за да обясниш какво става. Но предчувствам лоши неща. Вашият Господар? Не, не ми казвайте.“

— Добре. Хайде да се отдръпнем малко настрана от това, а после ще ни нахраните, както обещахте. Но прилична храна, нали? Аз съм цивилизована. Далхонийка, от Малазанската империя. Самият император беше родом от Дал Хон.

— Мейсан Джилани — каза Бероук, — нищо не знаем за тази империя, за която говориш. — Помълча, после добави: — Но онзи, който беше император някога… него го познаваме.

— Нима? Преди или след като умря?

Петимата Имасс я изгледаха отново. След това Бероук попита:

— Мейсан Джилани, уместен ли беше този въпрос?

Тя примига и бавно поклати глава.

— Не, ни най-малко всъщност.

Заговори друг Т’лан Имасс:

— Мейсан Джилани?

— Какво?

— Старият ви император.

— Да.

— Беше ли лъжец?

Мейсан Джилани се почеса по главата, след това отново яхна коня.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали вярваш на всички лъжи, които хората говорят за него. Хайде, да се махаме оттук, да се нахраним и напием с вода, а след това да намерим меча на Тавори, а ако Опонн ни се усмихне, може и тя да е прикрепена към него.

Стъписа се, когато петимата Имасс се поклониха. След това се разпаднаха на прах и се завихриха напред.

— Къде е достойнството в това? — запита се Мейсан на глас, а след това отново огледа бойното поле и гъмжащите ортени по него. „Къде е достойнството в каквото и да било, жено?“

„Засега, просто си трай. Не знаеш какво се е случило тук. Нищо не знаеш със сигурност. Още не. Просто се дръж.“

„Много достойнство има в това да се държиш. Като мамчето.“

 

 

Миризма на горяща трева. Влага до едната буза, студен въздух на другата, звук от някакво насекомо наблизо. Слънчева светлина, процедила се през затворени клепачи. Прашлив въздух, просмуква се в дробовете му и отново навън. Части от него лежаха разпръснати наоколо. На парчета. Поне така го усещаше, макар че самата представа изглеждаше невъзможна, така че я отхвърли въпреки това, което му говореха сетивата.

Мисли. Хубаво беше да открие, че ги има. Забележителен триумф. Сега, ако можеше просто да събере наедно разните си парчета, особено тези, дето ги нямаше… Но това можеше да почака. Първо трябваше да намери някои спомени.

Баба му. Добре, една стара жена, най-малкото. Предположенията можеше да са опасни. Някоя от фразите й, може би. А родителите му? За тях какво? Опитай се да си спомниш, толкова ли е трудно? Родителите му. Не бяха много умни, и двамата. Странни в тъпотата си — винаги се беше чудил дали у тях няма нещо повече. Все трябваше да има, нали? Скрити интереси, тайни прояви на любопитство. Майка му наистина ли беше толкова изумена от това, което е облякла днес вдовицата Търдли? Бедната съседка имаше само две ризи и един дълъг до глезените халат в края на краищата, и доста изтъркани при това, както се полагаше за жена, чийто мъж е изсъхнал труп в пясъците на Седемте града, а смъртта не беше чак толкова скъпа монета, че да преживееш с нея, нали? А онзи старец от долния край на улицата, дето се опитва да я ухажва, е, той просто е загубил форма, нищо повече. Не заслужава присмеха ти, мамо. Просто се старае човечецът. Мечтае си за по-щастлив живот, мечтае да съживи нещо в тъжните очи на вдовицата.

Празен свят без надежда.

А ако тате имаше навика да се шляе безцелно, да си подсвирква някаква безкрайна мелодия, да се спира от време на време и да гледа разсеяно, погълнат сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутен от самото й съществуване, какво пък, човек на прилична възраст има много неща, за които да мисли, нали? Определено изглеждаше така. И ако имаше навика да се крие в тълпите, без да поглежда никого в очите, какво пък, светът е пълен с хора, забравили как да са хора. Или може би никога ненаучили се. Неговите родители ли бяха това? Или на някой друг?

Откровенията се затъркаляха с тътен. Едно, три, десетки, цяла лавина, на колко беше тогава? На петнайсет? Улиците на Джаката изведнъж се стесниха пред погледа му, къщите се снишиха, големите хора от квартала се смалиха до дребосъчета с малки злобни очички.

Цял свят имаше там, отвън. Някъде.

„Бабо, зърнах блясък в очите ти. Беше изтупала прахта от златния килим и го разгъна на пътя ми. За тези мои крехки крачета. Цял друг свят там отвън. Наречен «учене». Наречен «познание». Наречен «магия».“

Корени, червеи и сплетените кичури от нечия коса, куклички и кукли с оцапани платнени лица. Кълба оплетени черва, змийски кожи, оскубаните гърбове на врани. Капе, капе потта от челото по глинения под. Калта беше усилие, вкусът на езика бе грапав от близането на перото, а как потръпваха пламъците на свещите и подскачаха сенките!

„Бабо? Твоето момченце съкровище се разкъса. Имаше нокти, забити в плътта му, и тези нокти бяха негови, и не свършваше и не свършваше. Хапеше, дереше и съскаше от болка и гняв. Пропадане от пълното с пушеци небе. Ново издигане нагоре, нови криле, ставите пукат, свличащ се като лавина кошмар.“

„Не можеш да се върнеш от това. Не можеш.“

„Докосвах собствената си убита плът, а тя беше погребана под тела и цялата тази кръв, която капеше отгоре. Накиснат бях в кръв. Онова тяло, искам да кажа. Онова, което беше мое някога. Не се връщаш, не и от това.“

„Мъртви крайници се раздвижват, отпуснати лица се извръщат и уж че ме гледат — не аз бях толкова грубият да ги разбутам. Няма защо да обвинявате мен с празните си очи. Някой глупак е слязъл тук долу и може би е топла на допир прогизналата ми кожа, но всичко това е топлината, изгубена от всички онези други трупове.“

„Не се връщам. Не и от това.“

„Тате, само да знаеше нещата, които съм видял. Мамо, само да можеше да отвориш сърцето си, колкото да благословиш онази сломена вдовица, съседката.“

„Ще го обясниш на този глупак, нали? Беше грамада от трупове. Бяха ни събрали. Приятелю, ти не трябваше да се месиш. Може би не ти обърнаха внимание, макар че не мога да проумея защо. А допирът ти беше хладен, богове, беше хладен!“

„Плъховете душат наблизо, улавят късчета от мен из въздуха. В свят, където всеки е войник, онези под нозете остават незабелязани, но дори мравките се бият като демони. Моите плъхове. Здраво се трудеха, топлите трупове им бяха като гнезда.“

„Не можеха да извадят всичко от мен. Не беше възможно. Може би ме измъкна, но бях непълен.“

„Или не. Бабо, някой върза нишки към мен. Докато всичко около нас се разпадаше, беше завързал нишки. Към моите проклети от Гуглата плъхове. О, хитър кучи син си ти, Бързак. Хитър, хитър кучи син. Всичко там, всичко тук, аз съм всичко тук. А после някой ме изрови, отнесе ме навън. А Късоопашатите току поглеждаха, сякаш размишляваха дали да възразят, но така и не го направиха.“

„Някой ме отнасяше и се стапяше, докато вървеше.“

„А клането продължаваше. И те се шляеха безцелно, подсвиркваха си някаква безкрайна мелодия, спираха от време на време и гледаха разсеяно, погълнати сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутени от самото й съществуване. Така.“

„Та той ме отнесе, а къде бяха всички?“

Парчетата се бяха събрали и Ботъл отвори очи. Лежеше на земята, слънцето бе ниско на хоризонта, росата в жълтите треви блещукаше до лицето му, усещаше миризмата на току-що отминалата нощ. Утро. Въздъхна и се надигна бавно, тялото му бе натрошено до побъркване. Извърна очи към мъжа, присвит до огъня от суха тор. „Допирът му беше хладен. А след това се топеше.“

— Капитан Рутан Гъд, сър.

Мъжът го погледна през рамо, кимна и отново зачеса брадата си с пръсти.

— Птица е, мисля.

— Сър?

Рутан Гъд посочи облата буца обгорено месо, нанизано на шиш над жаравата.

— Просто падна някак от небето. Имаше пера, но изгоряха. — Поклати глава. — Имаше и зъби обаче. Птица. Гущер. Еднаква шепа сламки във всяка ръка, както казваше Страйк.

— Сами сме.

— Засега. Трудно можехме да ги настигнем — ти почна да натежаваш по някое време.

— Сър, вие ли ме носехте? — „Топеше се. Кап-кап.“ — Колко далече? Колко дни?

— Да те нося ли? Какво, да не съм Тоблакай? Не, има носилка… зад тебе. Влаченето е по-леко от носенето. Донякъде. Жалко, че нямам куче. Когато бях дете… добре, да кажем просто, че съжалението, че нямам куче, бе непознато преживяване. Но вчера бях готов да срежа гърлото на куче заради едно куче.

— Вече мога да вървя, сър.

— Но можеш ли да теглиш носилката?

Ботъл се намръщи, обърна се и погледна. Две дръжки на дълги копия, парчетата на други две или три. Лентите от ремъци на кожена броня, ивиците почернели.

— Нищо няма за теглене в нея, доколкото мога да видя.

— Мислех за мен, морски.

— Ами, мога да…

Рутан вдигна шиша и го размаха.

— Шега, войник. Ха-ха. Я, това нещо изглежда готово. Печенето е процесът на превръщане на познатото в неразпознаваемо, за да стане вкусно. Когато разумът се е родил за първи път, първият зададен въпрос е бил: „Може ли да се опече това нещо?“ В края на краищата опитай се да ядеш кравешко виме — е, вярно, някои го ядат, обаче… о, все едно. Сигурно си гладен, нали?

Ботъл се приближи. Рутан издърпа птицата от шиша, после я разкъса на две и му връчи едната половина.

Ядоха мълчаливо.

Накрая, след като осмука и изплю последния кокал, Ботъл облиза мазното по пръстите си, въздъхна и погледна мъжа срещу себе си.

— Видях ви като падахте, сър, под стотина Късоопашати.

Рутан поглади брадата си.

— М-да.

Ботъл извърна очи. Опита отново:

— Мислех, че сте мъртъв.

— Не можах да се измъкна от бронята, макар че още целият съм натъртен. Все едно, поотупаха ме в земята, а след това просто се отказаха. — Рутан се намръщи. — Доста време ми отне, докато се измъкна. Дотогава освен мъртвите, които събираха, вече нямаше и помен от Ловците на кости или от съюзниците ни. Хундрилите като че ли бяха избити до крак — не бях виждал никога толкова мъртви коне. И траншеите бяха прегазени. Ледериите бяха нанесли и понесли някакви щети, но трудно може да се прецени едното и другото.

— Мисля, че видях част от това — каза Ботъл.

— Теб те надуших обаче — рече капитанът, без да го поглежда в очите.

— Как?

— Просто така. Малко беше останало от теб, но достатъчно. Тъй че те издърпах.

— А те просто гледаха.

— Така ли? Не съм забелязал. — Изтри ръце в бедрата си и стана. — Е, войник, готови ли сме да тръгваме?

— Мисля, че да. Къде отиваме, сър?

— Да намерим другите оцелели.

— Кога беше битката?

— Преди четири-пет дни, нещо такова.

— Сър, Ездач на бурята ли сте?

— Не, тя ме язди.

Ботъл се намръщи още повече.

— Пак шегичка, войник. Хайде да смъкнем каквото има на носилката — намерих ти меч и още няколко неща, които може да са ти полезни.

— Всичко това беше грешка, нали?

Мъжът го изгледа рязко.

— Всичко се оказва грешка, войник. Рано или късно.

 

 

Долу кипеше въртоп от хаос. Той се приближи до ръба и погледна. Вдясно от него скалата се спускаше почти отвесно, а малко по-нататък беше Шпилът, чворест и черен, изпънат нагоре като гигантски пръст, и сякаш хвърляше ореол от бяла мъгла от разядения си връх.

Обърна се, мина през гладката, широка двайсетина крачки площадка и спря до устието на тунел. От двете му страни се бяха посипали натрошени канари. Изкатери се по тях и в една цепнатина намери прашно късо наметало от намазана кожа. Издърпа го, след това бръкна и извади опърпана чанта. Беше толкова изгнила, че дъното започна да се къса по шевовете и той бързо я сложи на земята, преди съдържанието й да се изсипе докрай.

Издрънчаха монети, западаха дрънкулки. Два по-големи предмета, и двата увити в кожи, всеки дълъг колкото мъжка ръка от лакътя надолу, се удариха в каменния под, без да издадат звук. Взе само тях — единия затъкна в колана си, а другия разви.

Скиптър от просто черно дърво, краищата му обковани с потъмняло сребро. Огледа го за миг, а след това закрачи към основата на Шпила на Андий. Порови в кесията на бедрото си, извади оплетено валмо конски косми, хвърли го в краката си, с широк замах със скиптъра очерта кръг върху черния камък и отстъпи назад.

След миг затаи дъх и се извърна през рамо. След още миг заговори, тонът му бе извинителен.

— Ах, майко, стара кръв е, не го отричам. Стара и разредена. — Помълча и добави: — Кажи на татко, че не се извинявам за избора си — защо да го правя? Все едно. Двамата с него направихме най-доброто, което можах. — Изсмя се гърлено. — И ти би могла да кажеш същото.

Тъмнината пред него се уплътни. Погледа я още малко, без нищо да каже, макар че присъствието й бе осезаемо, огромно.

— Ако той искаше сляпо покорство, да ме беше задържал окован. А ти, майко, ти трябваше да ме опазиш дете завинаги, там под крилото ти. — Въздъхна, малко пресекнато. — Все още сме тук, но пък направихме каквото искахте и двамата. Почти ги хванахме всички. Единственото, което никой от нас не очакваше, бе как ще ни промени това.

Обърна се.

В кръга пред него тъмната фигура отвори кървавочервени очи. Копита изтрещяха като остриета на брадви по камъка.

Той сграбчи катраненочерната грива на привидението и се метна на гърба му.

— Пази се от чедото си, майко. — Обърна коня, подкара го няколко крачки по издатината и след това обратно към устието на тунела. — Бил съм сред тях вече толкова дълго, че това, което вие ми дадохте, е най-смътен шепот в дъното на душата ми. Не зачете достатъчно хората и се стигна до това. Но ето какво ще ти кажа. — Обърна коня си. — Сега е наш ред. Твоят син отвори пътя. А колкото до неговия син, е, ако пожелае Скиптъра, ще трябва да дойде и да го вземе.

Бен Адефон Делат стисна още по-здраво гривата на коня.

— Ти свърши своето, майко. Нека и татко свърши своето, ако поиска. Но всичко опира до нас. Тъй че стой назад. Заслони си очите, защото ти се заклевам, ще горим! Когато гърбовете ни са притиснати до стената, майко, представа нямаш какво можем да правим.

Заби пети в хълбоците на коня. Съществото се хвърли напред.

„Хайде, лудост моя сладка, това може да стане малко страшничко.“

Конят стигна до издатината. И скочи във въздуха. И надолу. Гмурна се в кипящия въртоп.

Призракът, който дишаше мрак, остана още малко в просторната пещера. Пръснатите монети и дрънкулки лъщяха по черния под.

А след това в черната скала изтропа бастун.