Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crippled God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2011 г.)

Издание:

Сакатият бог. Стивън Ериксън

Серия Малазанска книга на мъртвите, №10

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-249-5

История

  1. —Добавяне

Епилог I

Накацали на каменния мост,

с очи на гарвани бяха войниците.

Оръжията им висяха като нокти птичи,

очите им ликуваха в убийствен дим.

 

Изтропаха железните пети на патериците;

с горчивото търпение на хром докретах,

залитнах и застанах срещу тях,

и зинах за поема дъх.

 

С наежената своя мимолетна хитрина

ме гледаха в напрегнато очакване.

— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,

дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.

 

Озъби се тогаз сержантът между тях

и мокра лъсна рижата брада.

— Не стигат пътищата на земята, старче,

които да те отведат до най-доброто в нас.

 

— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —

и тези, по които майки и деца побягнаха

пред вас. Един ли няма между тях,

по който да упътите старика?

 

Лечителката между тези хитреци държеше кости

във кожен мех, за да оправя крайници със тях.

— Чуй, старче — каза тя, — живяла съм

на дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,

 

и плъзгала съм се като змия сред мускули,

в потоците съм плувала на бавна кръв,

но всички тези пътища отвеждаха към мрака

къде намира сетен отдих скършената воля.

 

— И смея да твърдя, че няма — продължи —

там вътре място, дето да намериш

в изследване на хлъзгави загадки всичко,

що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.

 

Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,

що можеше за ден да вдигне форт и вал,

грижливо укрепени с мисъл, вдигна

към слънцето преценящ взор и рече:

 

— И не търси във храмовете горди

или в богатите дворци на знатните,

събаряли сме до основи всички тях,

и злато сме топили от олтар и статуя.

 

Но в плачещите в огъня съкровища

намирали сме само алчен смях

и ненаситна страст за притежание.

Знай, старче: всички пътища пред теб

 

от векове отминали до тези,

които са пред нас, не носят ключ

към тайните, които търсиш,

защото всеки беше съграден от кост и кръв

 

и робите превиват гръб, осъдени

да теглят цял живот хомота тежък

на нищета и отчаяние. И всичко

що градим, отеква кухо някой ден.

 

— Къде тогаз, войничета добри,

да търся най-доброто в нас?

Щом не във плът или във храм,

или на път злочест, застлан със камък?

 

— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —

то тази кръв би спряла да тече

и с допир лекарят ми щеше рани да затваря,

и всяко бреме щеше да олеква в миг.

 

— Да можехме да ти отвърнем — рече, —

ятата врани щяха да гладуват с нас,

в блатата ноктите си щяхме да захвърлим

и да се бият боговете вместо нас.

 

Но не намерихме през всичките години

ний най-доброто в нас, едва до този ден.

— Как тъй? — попитах го смутено.

— На този мост седяхме — рече той, —

 

откакто утрото изгря безрадостно,

отчаяни и уморени, и те гледахме —

тъй малко петънце отпървом

в обагрения от омраза хоризонт.

 

Злочестата ти стъпка ни стъписа,

и волята ти също. А ти идваш

на патерици, тъй огънати от бреме,

да търсиш, казваш, най-доброто в нас.

 

И след като видяхме в твоя дар

ний най-доброто в нас, да имахме съкровища

пред теб смирено бихме ги положили:

пред тебе, без крака по пътя тръгнал.

 

Войниците с такива топли думи рядко

срещат те и аз благодарих за добрината,

преминах между тях по моста

и пак по пътя дълъг продължих.

 

Вървя и търся най-доброто в нас.

И някой ден ще се издигне то пред мен

пътуването мое да благослови

и този път, по който тръгнах тъй отдавна,

ще свърши там, където чака най-доброто в нас.

 

Където кацат гарвани

Авас Дидион Фликър

Това в крайна сметка беше война за освобождение. Колансийците излязоха от града и след пет дни тежък труд огромните траншеи, насипи и редути бяха превърнати в дълги гробни могили. Три такива могили вече бележеха Битката за Благословения дар, където ледериите, болкандо, гилки и теблори се бяха сражавали с армията на брат Усърдие. А в подножието на развалините на Шпила три големи могили от груба пръст се издигаха в памет на падналите Имасс, Джагът, К’Чаин Че’Малле и колансийци, с една по-малка до тях, побрала останките на двама малазанци. И точно на това последно място сега се беше събрало множество.

На почтително разстояние назад, близо до изоставения вече лагер на копачите, лорд Нимандър стоеше с Корлат и с чичо си Силхас Руин. Със Скинтик, Десра и Апсал’ара бяха придружили бойците, командвани от капитан Фидлър в това дълго и отегчително пътуване покрай морския бряг.

Не е трудно да се скърби за смъртта на храбри бойци. Дори за войници влечуги, родени за война. Така че нищо срамно нямаше в сълзите, които потекоха по лицето на Нимандър, щом научи за избиването на Имасс в мига на тяхното прерождение. Оцелелите бяха заминали преди няколко дни на север — да търсят своя водач, както му бяха казали, чиято съдба след битката оставаше неизвестна.

А братът на баща му, застанал сега до него, бе оплакал смъртта на стар приятел, Тюлас Остригания, в драконовата Война на пробуждането. Мечът на кръста на Силхас Руин още държеше оковани в острието си душите на три оцелели дракона Елейнт от Куралд Емурлан. Подробностите около този плен все още оставаха неясни за Нимандър, а чичо му, изглежда, не беше особено словоохотлив.

От изток идеше заплаха за още дъжд и Нимандър се загледа в приближаващата се сива стена от облаци. Озърна се към Корлат. Нещо беше събудило скръбта й и беше поразило дълбоко Сестрата на Студените нощи. А когато далечните фигури се струпаха около малката могила, видя как тя пристъпи колебливо напред и спря.

— Корлат — каза Нимандър.

Тя се сепна и извърна към него тъжните си очи.

— Господарю?

— Не бива да им се натрапваме в този момент.

— Разбирам.

— Но вярвам, че все пак е редно да изразим по някакъв начин уважението и почитта си. Питам се, бих ли могъл да те помоля, Сестро на Студените нощи, да ни представиш, като присъстваш от наше име на церемониите им?

Лицето й се отпусна, омекна изведнъж и изключителната й красота отново се съживи. Отвърна му с поклон.

— Веднага ще отида, господарю.

Нимандър се загледа след нея, щом се запъти да се включи в траурната церемония.

Силхас Руин до него промълви:

— Баща ви винаги бе благосклонен към нея, господарю.

— Силхас, тя отдаде сърцето си на човек, малазанец, който загина в завоюването на Черен Корал.

Белокожият воин помълча за миг, а след това отрони:

— Трябва да е бил… изключителен.

— Предполагам.

— Опитът ми с тези малазанци е кратък — униформите са ми познати от моя… опит срещу Ледерас. Да кажа, че са спечелили уважението ми, би било омаловажаване. Не бих излязъл драговолно на пътя им отново.

Нимандър погледна чичо си озадачен.

 

 

Колебливи и плахи от внезапно обзелото я чувство, че се натрапва, стъпките на Корлат се забавиха, докато все още беше на повече от четирийсет крачки от събралите се висши сановници. Вляво от нея стояха строени редиците на малазанците — армията, известна с името Ловците на кости. Отвъд тях, строени на по-висока позиция, бяха далеч по-многобройните редове на втората малазанска армия, Воинството.

Вдясно, където бе лагерът на К’Чаин Че’Малле, Ве’Гат и ловците К’елл се бяха подредили в права линия, с Матроната най-отпред. От този строй тъкмо излизаше жена от човешката раса и пътят й щеше да пресече този на Корлат.

Може би щеше да намери сила в тази компания. Иначе едва ли щеше да може да се приближи повече. Усещаше сърцето си оголено — вярвала беше, че времето й за най-дълбока скръб е отминало. Но когато видя онези малазански морски пехотинци — Хедж, Бързия Бен и Калам, — скръбта отново я бе покосила. Когато я видяха — когато най-сетне Нимандър прецени, че е време да се приближи до съдбовната могила, те само й кимнаха за поздрав и сега тя си признаваше, че разстоянието, на което се държаха от нея, я е наранило дълбоко.

Навярно си мислеха, че е имала намерение да отвлече сержанта им. Навярно дори я виняха за смъртта му. А ето, че й бяха заповядали отново да иде при тях — да дойде тук, където бяха погребани двамата малазански морски пехотинци.

Беше избрала лъскав черен кехлибар от скромната си колекция; знаеше как хората се усмихват на това, на тези малки кожени торбички, които Тайст Андий винаги носеха, с камъче в знак за всеки дар на сърцето им. Тя имаше само четири. Едно за Аномандър Рейк, едно за своя загинал брат, Орфантал. Едно за Спинок Дурав — който не се беше притеснил от ниското й потекло — и едно за Уискиджак. Подозираше, че скоро ще тръгне да си потърси още две. За кралица Ян Товис. За лорд Нимандър.

Тези камъчета не бяха за отдаване.

Да оставиш едно от тях означаваше да изоставиш любов, да си отидеш от нея завинаги.

Но беше глупаво, че си бе намерила камъче за мъж, чиято любов бе познала за толкова кратко. Той така и не я беше изпитал като нея — не можеше — тя беше стигнала твърде далече, отдала беше твърде много. Не бяха имали времето да сътворят нещо вечно.

А след това той беше умрял и все едно, че той си бе отишъл, оставяйки след себе си камъчето си — това тъжно, безжизнено нещо, което бе собственото й сърце.

„Мъртвите ни забравят. — Така бе казал Галан. — Мъртвите ни забравят и точно затова се боим от смъртта.“

Беше й се сторило… там, на онази далечна могила, която вече наричаха Пробуждането… шепот някакъв, присъствие, старо и болезнено познато. Сякаш той се беше взирал към нея — сякаш бе усетила очите му — „не, глупачко. Войниците му се бяха събрали на онзи хълм. Ако е бил там, бил е заради тях.“

Приближаването на жената от строя на К’Чаин Че’Малле прекъсна мислите й. Спомените й секнаха и Корлат погледна непознатата с тъжна полуусмивка.

— Не ми стига кураж.

Жената, невзрачна на вид и не съвсем млада, я изгледа за миг и попита:

— Какво е това в ръката ти?

Корлат помисли да го скрие, но после въздъхна и показа черното камъче.

— Мислех си… дар. За могилата.

— Познаваше ли ги?

След малко Корлат се обърна отново напред, за да продължи.

— Не. Съжалявам. Не ги познавах.

Жената я хвана за ръка.

— Върви с мен тогава и ще ти разкажа за Смъртен меч Геслер и Щит-наковалня Сторми.

— Проявих нахалство…

— Едва ли — отвърна жената. — Аз съм Калит.

Корлат й каза името си.

— Те освободиха сърцето на Сакатия бог — заговори Калит, докато вървяха. — Но не ги помня с това. Бяха твърдоглави. Дърлеха се като… като кучета. Подиграваха се на титлите си, лъжеха се. И мен ме лъжеха. Разправяха ми безумни истории за приключенията си. Кораби сред море от огън. Дракони и безглави Тайст Андий — или каквото са там…

При тези думи Корлат понечи да проговори, но предпочете да си замълчи.

— Докато ги познавах — продължи Калит, без да забелязва реакцията й, — се караха почти непрекъснато. Дори в разгара на ужасна битка все спореха помежду си. И през цялото това време правеха всичко, което трябваше да се направи. Всеки път. — Кимна към Шпила. — Там горе се изкачиха през стени от огън и в този момент осъзнах, че всичките безумни истории, които ми разправяха… може би всичките са били истина.

— Сторми загина на стълбите, като задържа една подивяла вещица да не стигне до сърцето. В пламъците, които накрая не можа да надвие. Геслер — както ни казаха — умря, спасявайки живота на едно куче. — Посочи. — Онова там, Корлат, дето пази входа на могилата. Виждаш ли как ме чакат сега? Защото съм единствената, която кучето ще пусне да влезе. Лично издърпах вътре тялото на Геслер.

Жената спря да говори, Корлат я погледна и видя как се сгърчи лицето й — от собствените й думи, сякаш едва сега бе осъзнала смисъла им. Едва не рухна, ако не беше ръката на Корлат, която я подкрепи.

Калит се изправи.

— Съ… съжалявам. Не исках да…

— Държа те — каза Корлат.

Продължиха.

Хората пред малката кръгла могила им направиха път и толкова очи гледаха нея, колкото и Калит. Видя сред тях Хедж, Бързия Бен и Калам, и мъжа със сивата брада, за който вече знаеше, че е Фидлър, най-близкия приятел на Уискиджак. Лицата им бяха безизразни и тя издържа погледите им с толкова достойнство, колкото можа да намери в себе си. Близо до тях стояха майка и дъщеря, дъщерята, макар все още почти дете, дърпаше силно от пръчка ръждивец — а от другата й страна стоеше по-възрастна жена, която правеше същото, до чаровен млад мъж. Един главатар от Бялото лице на баргастите открито й се усмихна — веселият блясък в очите му издаваше желанията му.

Зад старото отделение на Уискиджак стояха мъж и жена — сигурно брат и сестра — в компанията на изгърбен възрастен мъж с халата на Висш жрец — златната коприна бе нашарена на виещи се змийски фигури. Зад тази група стоеше мъж, който бъркаше с нещо в зъбите си, а до него, седнал на столче, един художник трескаво скицираше върху избелена агнешка кожа със заострен въглен. В краката му клечеше дебел жабок.

В полукръг около тях се бе подредила нещо като почетна гвардия, но щом Корлат и Калит се приближиха, всички се обърнаха към тях като един и отдадоха чест. Бяха войниците, сражавали се на Пробуждането.

Калит пусна ръката на Корлат и каза:

— Мисля, че има погребални дарове. — И кимна към един войнишки сандък, оставен до входа на гробницата. — Ще го внеса вътре. — След това я погледна. — Ще взема и твоя дар, Корлат, ако искаш.

Корлат протегна ръка и погледна лъскавото камъче в шепата си.

Отделението на Уискиджак се размърда и Корлат се извърна към тях, готова да се отдръпне — да избяга оттук.

— Капитане! — извика грубоватата жена зад морските пехотинци.

Корлат видя, че войниците са посегнали за оръжията си, мечовете им вече бяха наполовина извадени. Резкият вик на жената ги беше спрял и Корлат се стъписа, уплашена и изумена от това, което видя на лицата им.

Жената заобиколи и застана между нея и отделението. Обърна се срещу Фидлър и рече:

— Какво в името на Гуглата си мислите, че правите?

— Простете, адюнкта — отвърна Фидлър, без да откъсва очи от Корлат.

— Обяснете се! Върховен маг! Калам — някой от вас да каже!

— Моля за извинение, адюнкта — провлече Фидлър. — Бих искал да задам един въпрос на Тайст Андий.

— Заради заплахата ви — сопна се адюнктата и се обърна към Корлат, — в случай че не благоволи да ви отговори, ще уважа решението й.

Корлат поклати глава и си пое дъх.

— Не, благодаря, адюнкта. Този мъж беше най-близкият приятел на Уискиджак. Щом желае да ме попита нещо, ще отговоря по най-добрия начин, който е по силите ми.

Адюнктата се отдръпна.

Погледът на Фидлър се спря на камъчето в ръката й.

— Искаш да предадеш това? Познаваше ли Геслер и Сторми?

Корлат поклати глава.

— Тогава… защо?

Мислите й се объркаха. Думите не идваха и тя извърна очи от Фидлър.

— Негово ли е?

Тя вдигна отново очи, стъписана. Зад Фидлър в десантчиците от отделението я гледаха… но сега тя видя, че онова, което преди малко бе взела за гняв, всъщност е нещо много по-сложно.

— Корлат, негово ли е?

Тя се обърна към входа на могилата. Гласът й бе колеблив:

— Те бяха морски пехотинци. Помислих си… в знак на почит.

— Ако предадеш това, ще го унищожиш.

Тя го погледна в очите и най-сетне видя неприкритата скръб в тях.

— Помислих си… той ме остави.

— Не, не е.

Хедж заговори:

— Той само веднъж намери любов, Корлат, а ние гледаме сега жената, която избра. Ако предадеш това камъче, ще те нарежем на парчета и ще те разхвърляме из половината свят.

Корлат пристъпи към Фидлър.

— Откъде знаете това?

Очите му изведнъж се наляха със сълзи и той примига.

— На хълма. Неговият призрак… той те видя на равнината. Той… не можеше да откъсне очите си от теб. Сега разбирам — мислила си… през Портата на Гуглата, старата любов забравена, отнесена. Може би дори си започнала да се питаш дали изобщо е съществувала и дали е означавала каквото си мислила, че е означавала. Слушай, казаха ми цялата история. Корлат, той те чака. И ако трябва, ще те чака вечно.

Шепата й се затвори около камъчето и изведнъж цялото напрежение се изцеди от нея, и тя погледна над Фидлър към войниците от отделението.

— Готови бяхте да ме убиете, че го изоставям. Напомнихте ми какъв мъж беше — за да е спечелил такава вярност сред приятелите си.

— Имаш столетия — каза Хедж. — Е, никой не знае колко. Не мисли, че очаква да си целомъдрена или нещо такова — ние също не го очакваме. Но това камъче — знаем какво означава то за вашата раса. Просто ни потресе, това е.

Корлат бавно се обърна към могилата.

— Тогава трябва да напусна, защото нямам нищо за тези паднали войници.

Адюнктата я изненада, като пристъпи напред и я хвана за ръката. Отведе я до сандъка и каза:

— Отвори го.

Учудена, Корлат се наведе и вдигна капака. Сандъкът беше празен. Изправи се изумена и погледна адюнктата.

Видя горчивата й усмивка.

— Те бяха морски пехотинци. Всичко ценно, което имаха, вече го оставиха зад себе си. Всъщност, Корлат от Тайст Андий, ако Геслер и Сторми можеха, щяха да са първите, ограбили собствените си гробни дарове.

— Та след това да мърморят какви скъперници сме и как сме се стиснали — каза Фидлър зад тях.

— Тук сме, за да се погрижим могилата да се запечата — рече адюнктата. — И ако можем, да накараме онзи уикски демон да отстъпи, преди да е умрял от глад.

 

 

На хиляда крачки от тази сцена воини Джагът се бяха събрали около могила, вдигната да побере падналите Имасс.

Мълчаха, както подобава за такъв миг — миг изпълнен с почит и с дълбока скръб за другари, паднали в обща битка, за време, изживяно напълно — но при все това беше мълчание, натежало от ирония.

Малко след това едно дребно същество, което приличаше на скъсана възглавница с гнила слама, дойде и легна в нозете на един от джагътите. От мръсното проскубано кълбо се изплези език.

Един от воините проговори:

— Варандас, на командира ни никога не му омръзват любимци.

— Явно сме му липсвали — отвърна друг.

— Или доскорошният Бог на смъртта се връща с притеснителен апетит?

— Будиш безпокойство в мен — каза Санад.

— Обеща никога да не говориш за това… о, имаше предвид питането ми за апетита. Най-смирени извинения, Санад.

— Тя лъже, Гатрас, заклевам се!

— Единственият, който лъже тук, е кучето, несъмнено!

Всички воини зяпнаха животинчето.

А после избухнаха в смях. И продължиха още, и още.

Докато Качулатия не се обърна вбесен.

— Ще млъкнете ли всички!?

Във внезапно настъпилата тишина някой изсумтя.

Когато Гуглата посегна за меча на бедрото си, всичките му воини решиха да се загледат другаде. А опърпаното псе се изправи и вдигна крак.

Качулатия изтърпя грубия им смях и шурналата по глезена му струя и бавно затвори очи. „Ето защо Джагът избраха да живеят сами.“

 

 

Брис Бедикт чу далечния смях и се обърна. Примижа към воините Джагът при могилата на Имасс.

— Блудния да ме бутне дано, едва ли е много подходящо, нали?

Араникт се намръщи.

— Хуморът им е странен, любими. Не мисля, че намерението е незачитане. Безразличието щеше да го изрази далеч по-ясно. Но те отидоха там и пожелаха самота.

— Ах — промълви Брис и хвана ръката й. — Време е, вярвам.

Поведе я към адюнктата, при която се бяха събрали кралица Абрастал, Фелаш и Спакс. Малко страни стоеше Гъноуз — нямаше да се присъедини към тях засега, но и не се откъсваше от сестра си.

Брис заговори веднага щом се приближиха.

— Имаше известно напрежение при могилата, адюнкта. Вярвам, че всичко е наред?

— Недоразумение, принце.

— Кучето браничар…

— Не. Веднага щом могилата бе запечатана, тръгна с дестраянт Калит и вярвам, че ще остане до нея до края на живота си.

— Говорят — рече Абрастал — за племе на платото северно от Естобанси, далечни родственици на еланите на Калит. Пастири на бедерини.

— Сами ли ще пътуват? — попита Брис загрижено.

— Само с няколкостотин Ловци К’елл за ескорт, да — отвърна кралицата на Болкандо.

— Принц Брис — каза Фелаш, — флотата на вашия брат краля е само на няколко дни оттук. — Ленивият й поглед пробяга към Араникт.

— Все още не съм му казала — отвърна Араникт, докато палеше пръчка. — Любими, брат ти е с флотата.

— Техол мрази морето… сигурна ли си в това?

Но Фелаш кашляше, облещила очи към принца.

— Извинете, крал Техол мрази морето? Но… по-скоро, в смисъл, простете ми. Бъг… неговият… О, все едно. Моля за извинение, принц Брис.

Абрастал изгледа дъщеря си накриво и каза възмутено:

— Как може да си толкова надебеляла? Пуши повече, момиче!

— Да, мамо.

— И къде ти е слугинята?

— Долу с капитан Елале, мамо, спретват една лодка или каквото му казват там.

Брис заговори на Тавори:

— Адюнкта… имаше моменти, когато аз… ами, съмнявах се във вас. Това изглеждаше толкова голямо — което искахте да…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше височество — отвърна Тавори. — Подвизите, които ни спечелиха тази победа, са на всяка душа в това пътуване, а беше доста дълго пътуване. Върхът на един меч не е нищо без дължината здрава стомана зад него. — Помълча. — На много съмнения трябваше да се устои, но на тази слабост сме подвластни всички.

— Казахте, че ще бъдете незасвидетелствани. Все пак това се оказа невярно, нали?

Тя сви рамене.

— За всеки миг, записан в аналите на историята, колко много други са загубени? Ваше височество, ще бъдем забравени. Всичко това ще угасне в тъмното, както угасват всички неща. Не съжалявам за това.

— В Ледерас — каза Брис — ще се вдигне бронзова статуя с вашия образ. Знам, малцина ще знаят какво означава тя, в чест на какво е. Но аз ще знам, адюнкта.

— Статуя ли? — Тавори кривна глава, сякаш обмисляше идеята. — Ще бъда ли красива? — попита и преди Брис да успее да отговори, се поклони официално на него и след това на кралица Абрастал. — Благодаря ви и на двамата, че превърнахте моята кауза в своя. Скърбя за загубите ви. Сбогом, ваши благородия.

След това ги остави.

И само Араникт чу как Брис каза:

— Разбира се, че ще бъдете.

 

 

— Проклето от Гуглата псе — измърмори Детсмел, докато морските пехотинци и тежките се отдалечаваха от могилата.

— Това е то Геслер — отвърна Троутслитър. — Безмозъчен до края.

— Все едно, без Сторми нещата никак нямаше да му харесат — подхвърли Балм.

Ботъл се замисли над думите им и кимна мълчаливо. „Има един момент, когато нищо не е останало за казване. Когато всяка дума може само да разбърка пепелта. — Погледна Смайлс, а след това Корик и накрая Тар. — Да, понесохме сериозни загуби, отделението ни. Кътъл… не съм си и помислял, че ще умре, не и така. В леглото на някоя курва може би. Коураб… богове на бездната, как е могъл да се бие този човек?“

„Лимп казва, че го видял, там в края — пръснал си отново коляното, погледнал към Сакатия бог — и ето ти го Коураб, лицето му грейнало с триумфа на последния му отпор, над окованото тяло на бог.“

„Наистина, какво би могло да бъде по-съвършено от това?“

„Браво на теб, Коураб Билан Тену’алас.“

 

 

— Чух, че ни пенсионира — подхвърли Синтър. — Жрецът плаща — по цяло проклето съкровище за всеки от нас.

— А фавите а фанавите? Е? Хахво ва фях?

— На семействата им, ако имат такива, Неп. Така се прави. Стоиш или падаш, плаща ти се.

— Аавен ниова няа ви флахят!

Синтър ахна стъписана, а Кисуеър до нея се наведе и погледна Неп изумена.

— Сериозно ли, Неп?

— Ниага!

— Богове на бездната — прошепна Синтър. — Никога не съм…

Стигнаха до пътя и видяха напред редовните на Ловците на кости. Ботъл се озърна през рамо. Адюнктата идваше след тях, с Банашар до нея. Зад двамата вървяха Лостара Юил, Хенар Вигълф, тримата Юмруци, Сканароу и Рутан Гъд.

— Иска да им каже няколко последни думи — обясни Тар, явно забелязал погледа му. — Но ние няма да сме там за това. Само между нея и тях — чухте ли всички? Ние продължаваме.

— Ние продължаваме — повтори Хелиан. — Кръмп, върни се и помогни на Лимп — замота се отзад. Да минем през тях и да се свършва.

Закрачиха между рехавите редици на редовните.

— Де да ни беше толкова леко като на вас! — извика някой зад тях.

— Изобщо нямаше да смогнете, Фан! — ревна в отговор Корик.

— Ей, Хелиан, имам тука един голям паяк — искаш ли да ти го покажа?

— Наричай го както щеш, войник, все пак ти е малък.

Ботъл поклати глава. „О, мамка му. Те са войници — какво очакваше?“

 

 

Когато Корлат се върна в малкия лагер на Тайст Андий, вече се беше стъмнило. Бяха насядали около огън като ловци, излезли от гората, или жътвари в края на деня. Свеж дъжд бе прочистил въздуха, но бе преминал бързо и сега горе пълзяха Нефритените странници, както се бе научила да ги нарича, и хвърляха по земята зелена светлина.

Нимандър вдигна поглед и направи място за нея на колансийската дървена пейка, която бяха намерили в един от работните лагери.

— Питахме се дали изобщо ще се върнеш.

Тя придърпа наметалото около раменете си.

— Погледах заминаването на Ловците на кости.

— Корабите пристигнаха ли?

Корлат поклати глава.

— Придвижват се на лагер отсам долината Естобанси. Адюнктата поговори на редовните си. Благодари им. Нищо повече. Тя тръгна последна — заповяда на другите да идат напред, дори на брат си, и закрачи сама. Имаше нещо… нещо… — Корлат поклати глава. — Разби сърцето ми.

От тъмното зад нея се чу глас:

— Да, прави го това Тавори.

Обърнаха се и на светлината на огъня видяха Фидлър. Носеше нещо увито в кожи. Зад него, но без да се приближават, бяха останалите от отделението на Уискиджак. Говореха си нещо тихо, а после Бързия Бен посочи през пътя и каза рязко:

— Там, на онзи хълм. Не е много далече, но достатъчно. Е? — Погледна другите двама и те кимнаха.

Корлат отново погледна Фидлър и видя, че и той се е загледал натам. А след това кимна, обърна се към нея и каза:

— Не е далече — В този въздух ще се чуе добре.

— Извинявай — каза Корлат. — Какво правите?

— Виждаш ли хълма, който посочиха, оттатък пътя? Иди там, Корлат.

— Моля?

Нимандър понечи да стане, но Фидлър го спря с поглед.

— Само тя. Ще седна на ето този пън — нещо против, сър?

Силхас Руин, който седеше на пъна, стана и го покани с жест да заеме мястото му.

Фидлър се настани, сложи онова, което носеше, в скута си, започна да развива кожите, а след това вдигна глава и погледна Корлат в очите.

— Защо си още тук?

— Какво ще правиш? — настоя тя.

Той въздъхна.

— Каза, че му било за последен път. Каза го все едно, че е заповед. Е, трябваше да е разбрал вече колко гадни може да сме със заповедите. — Смъкна последната кожа и извади цигулка и лък. — Хайде иди, Корлат. А, и му кажи, че тази се казва „Любовта ми чака“. Няма да си я приписвам — на Фишер е. — После огледа събралите се наоколо Тайст Андий. — Има още една, нея ще я докарам лесно, малко е тъжна, но не прекалено. Тя е от Аномандарис. Ще ме извините, ако сбъркам заглавието — отдавна беше. „Надеждата на Галан“? Добре ли ви звучи това?… Май да.

Корлат отстъпи назад и усети ръка на рамото си. Беше Хедж.

— На билото на хълма, Корлат. Фид ще го повика. Още веднъж. Но слушай, ако е твърде много за теб, тръгни в другата посока или остани долу. Той все едно ще те види — това го правим въпреки всичко. Заради него.

Щеше да продължи да бърбори, но тя го подмина.

Взряна в хълма оттатък пътя.

Струните извлякоха песен зад нея в нощния въздух.

Когато стигна на пътя и видя любимия си застанал на хълма пред нея, Корлат затича.