В този сив ден в долина дълбоко в камък

където като сенките от гробища

прииждат скърби в траурен саван

и като пеперуди сивите листа

по клони на изгърбените склонове

на ветрове понесли края на нощта изпърхват

аз коленичих сам гласа си да пробудя

в зов към своя бог.

Зачаках идването на деня докато ехото

заглъхна и тишината очертание намери

за да докоснат пръстите ми светлината като прах

а враните изпърхали в дърветата

да видят мъж на колене със лъскавите си очи

напомниха ми за звездите в онзи миг преди

да се възправят като стражи

там на небесната стена отдръпнала се вече

зад очите ми.

И всички мои думи тъй искрено изречени

и всичките терзания и воля пламенна така неумолимо

настъпващи като войници към врага

зареяха се като ято птици

без песен в полет да ги призове

и дланите като криле разперени

окървавени в страстната молитва

полегнаха умиращи във купела

на скута ми.

И моят бог за мене думи нямаше във този тъй сив ден

и бледа прах бе отговорът нежелан

безмълвен като лист застинал във безветрие

и даже и небето бе слънцето забравило

о дайте ми благодатта на тишината

пред безпокойни отговори

извлечени от безразличие — но все едно

аз свърших със молитвите на прага на зората

и ще повехнат скърбите

със светлината.

Наситих се на отговори

Фишер кел Тат

Беше донесъл увитото тяло толкова близо, колкото посмя, и сега то лежеше на земята. Платът бе зацапан, протрит, с цвета на суха пръст. Яхнал безжизнения си кон, той се наведе над седлото и с едното си око се взря в далечния Шпил. Просторният залив отляво, отвъд скалите, бушуваше, разкъсван сякаш от вълните на прилива — ала това насилие не идваше от прилива. Магии се сбираха там и въздухът бе натежал и душен от тяхната мощ.

Всичко се беше развихрило и не се знаеше как ще свършат нещата. Но бе направил всичко, което можеше. Чу тропот на конски копита зад себе си и се обърна.

Отдаде чест.

— Сър.

Изсеченото лице на Уискиджак бе жалко подобие на онова, което бе някога, приживе. Брадата му бе с цвета на желязо под дълбоките бръчки — като оголени корени на отдавна мъртво дърво. Очите бяха невидими под хребета на веждите, потънали в чернота.

„Отиваме си. Потъваме надолу от този обичен бряг.“

— Не можеш да останеш тук, войник.

— Знам. — Ток махна със съсухрената си ръка към загърнатото в плащаница тяло на земята. Зад Уискиджак Подпалвачите на мостове чакаха на конете си, смълчани и неподвижни. Окото на Ток пробяга по тях. — Нямах представа, че са толкова много, сър.

— Войната е най-големият лакомник, войник. Яде наред.

Гласът бе лишен от всякакво чувство и това само по себе си заплашваше да разбие каквото бе останало от сърцето на Ток. „Не трябваше да е така. Ние гаснем. Толкова малко са останали. Толкова малко…“

Уискиджак обърна коня си и подкара, Подпалвачите на мостове го последваха, а Ток препусна с тях, встрани от плътното множество, но нещо го порази под лъжичката и той спря, загледан след тях. Копнеж разкъса душата му. „Някога мечтаех да съм Подпалвач на мостове. Ако бях спечелил това, сега щях да яздя с тях и всичко щеше да е много по-просто. Но, като с толкова много мечти, се провалих и нищо не стана така, както исках.“ Обърна коня си и се загледа назад към далечната вече могилка на земята.

„Паднал, разбирам те. Ти ме осакати край Пейл. Изтръгна едното ми око и остави пещера в черепа ми. Духове влизат там за подслон. Използват тази пещера. Използват мен.“

„Но сега ги няма и оставаш само ти. За да нашепваш обещания в пещерата на раната ми.“

— Но не можеш ли да разбереш истината за това? — промълви на глас. — Държа се. Държа се, но усещам, че хватката ми се… изплъзва. Изплъзва се, Паднал. — Все пак щеше да се вкопчи в това последно обещание толкова дълго, колкото може. Щеше да се възползва от това единствено останало око, за да види как свършва всичко това.

„Ако мога.“

Смуши коня и пое след Бранителите на Портата. Градчетата и селцата навътре в сушата бяха сиви, изоставени, загърнати в пепелта от Шпила. Набраздени поля се гънеха на вълни от мътно бяло, заровени сякаш под сняг. Тук-там щръкнали над повърхността ребра и бедрени кости очертаваха малки могили. Той препусна покрай тях, през надвисналия облак прах, останал зад Подпалвачите на мостове.

„Стой в тази пещера и чакай. Почти е време.“

Някога, много отдавна, тревистите равнини на тази земя бяха гъмжали от огромни стада космати животни, мигриращи привлечени от неустоимия зов на сезоните. Брат Усърдие си ги спомни, докато гледаше как фургоните с продоволствие лъкатушат нагоре по склона по издигнатия път, далече от траншеите и редутите. Изхранването на петдесет хиляди войници бе започнало да напряга снабдителната система. Още седмица и това чакане щеше да опразни зърнохранилищата на града.

Но нямаше да е нужна още седмица. Врагът вече се съсредоточаваше на юг, с конни съгледвачи по билата на възвишенията от другата страна на широката долина.

Утринният въздух бе настръхнал от кипящи енергии. Акраст Корвалайн се вихреше толкова наситен, че беше почти видим за очите му. При все това усещаше дълбоко вълнение, чужди течения дърпаха краищата на изявата на Древния лабиринт и това го безпокоеше.

Стоеше на леко издигната платформа с изглед към отбранителните съоръжения и докато дневната светлина се усилваше, огледа за пореден път сложната система от насипи, окопи, проходи, фортове и редути, разпръснати под него. Разиграваше в ума си картината на вражеското настъпление и си представяше как катапултите обстрелват атакуващите във фронт, а след това залпове от стрели от високите редути ги подхващат по фланговете. Виждаше връхлитащите вълни от вражески войници — как се лашкат насам-натам, как налитат срещу укрепените пунктове, за да отстъпят окървавени.

Очите му пробягаха надолу към центъра на изкопите и земните валове, където бе разположил Сивите шлемове на Периш — бяха приковани на място, набити в равния терен, със съвсем малко пътища за отстъпление. Твърде нетърпелив да коленичи бе този Щит-наковалня. И момичето — нещо диво имаше в очите й и Усърдие не й вярваше. Но щяха да се бият и да умрат на мястото си и той беше уверен, че ще удържат центъра толкова дълго, колкото се наложи.

Според всичките му преценки неговите защитници надвишаваха по численост атакуващите, което буквално заличаваше шансовете на врага за успех. Това нашествие вече се бе провалило.

Дъските под краката му изскърцаха и леко се огънаха. Брат Усърдие се обърна и видя Щит-наковалня Танакалаян. Беше пребледнял, лицето му бе лъснало от пот. Пристъпи към Форкрул Ассаил, сякаш едва се държеше на крака, и Усърдие се усмихна, щом си представи как се просва в нозете му.

— Щит-наковалня, как са братята и сестрите ви?

Танакалаян избърса потта от горната си устна.

— Силите на Болкандо имат железен юмрук в лицето на легиона Евъртайн, брат Усърдие. Командван лично от кралица Абрастал. А и баргастите…

— Баргасти? За първи път споменавате за тях. — Усърдие въздъхна. — Значи най-сетне са дошли в родината на древните си родственици, така ли? Колко подходящо.

— Смятат се за ударни сили, сър. Ще ги познаете по боядисаните им в бяло лица.

Усърдие се сепна.

— Боядисани в бяло лица?

Танакалаян присви очи.

— Наричат се Бялото лице на Баргаст, да.

— Преди много време — заговори в почуда Усърдие — създадохме баргастка армия, за да ни служи. Стремяха се да подражават на Форкрул Ассаил по външност и решиха да боядисват кожата на лицата си.

Щит-наковалня поклати глава намръщен.

— Мисля, че имаше някакво пророчество, което ги поведе през моретата към сушата на север от Ледер. Свещена война или нещо такова. Мисля, че е останал само кланът на гилките.

— Те ни предадоха — каза Усърдие, загледан замислено в Танакалаян. — Много Чисти умряха на тяхната земя. Кажете ми, тези гилки… носят ли броня.

— От морски костенурки, да — много странно.

— Гиланакаи! — възкликна Усърдие. — Ръцете им са прогизнали от кръвта на Чисти!

Танакалаян отстъпи крачка назад пред лицето на този внезапен гняв. Видял това, Усърдие присви очи към него.

— Колко воини имат тези гилки?

— Три хиляди, може би четири.

Усърдие изръмжа и отново се обърна към долината.

— Оръжията на Форкрул Ассаил са нашите ръце и крака. Гиланакаи изобретиха броня, която да притъпява ударите ни. Щит-наковалня, когато дойдат, съсредоточете се срещу тези баргасти. Избийте ги!

— Сър, разположението на вражеските сили не зависи от мен. Дойдох тук, за да споделя подозрението си, че със Сивите шлемове ще влезе в бой легионът Евъртайн — сблъсък на тежка пехота. Но ние ще ги надвием. Тъй че, сър, гилките, сафиите и други помощни сили оставяме на вашите колансийци. В добавка към ледериите, разбира се.

— Някакви други заплахи, които още не сте споменали, братко?

— Сър, вие многократно надвишавате по численост нападателите. Очаквам да приключим бързо с тях.

— А това разочарова ли ви, Щит-наковалня?

Танакалаян отново избърса потта, избила на горната му устна.

— Стига да не се опитвате да използвате гласа си, сър, за да поискате да се предадат, ще се радваме на всичката кръв, която ще се пролее днес.

— Разбира се. Клането е това, което жадувате, нали? Може би ще ви го дам. Може би не.

Погледът на Щит-наковалня пробяга за миг настрани, после той наведе глава.

— Както желаете, сър.

— Върнете се при войниците си — каза Усърдие. — И дръжте под око дестраянта си. Тя не е това, което иска да повярваме, че е.

Танакалаян кимна, без да вдига глава, и тръгна.

„Глупак“, помисли Усърдие, докато гледаше след него.

Разводнен Хестанд изтропа на платформата и отдаде чест.

— Благословен Чист, съгледвачите донасят, че врагът настъпва — скоро ще прехвърлят билото и ще се появят.

— Добре.

— Сър… те не са достатъчно.

— Несъмнено.

Хестанд като че ли премълча нещо, така че Усърдие се извърна и го погледна.

— Съображенията ви?

— Сър, със сигурност техните съгледвачи са преценили броя ни и качеството на отбраната ни. Освен ако не държат някакъв скрит нож или оръжие, не могат да се надяват да ни надвият. Сър…

— Продължете.

— Висшите Разводнени сред нас са усетили внезапното отсъствие на брат Спокойствие, далече на северозапад. Явно силите, които излязоха от цитаделата, в момента настъпват и — по някакъв начин — доказват, че са силни дори срещу най-могъщите Чисти.

— Хестанд.

— Сър.

— Този ден не е подходящ за опасения, породени от далечни събития, колкото и обезпокоителни да са те.

— Сър, мисълта ми е… може би врагът, който сега се строява пред нас, притежава подобна ефикасност по отношение на Форкрул Ассаил.

След дълга пауза Усърдие кимна.

— Добре казано. Оценявам настойчивостта ви по този въпрос. Предупреждението ви е благоразумно. Както отбелязахте, врагът пред нас не може да се надява да надвие, нито може да са толкова слепи, че да не видят суровата истина, която ги чака. Което повдига въпроса: каква тайна притежават?

— Сър, какво можем да направим?

— Ще изчакаме и ще видим, Хестанд. — Усърдие отново се обърна към долината и погледът му проследи пътеките, водещи към централния редут и вълчите знамена на перишите. — Може би трябваше да принудя Щит-наковалня. Той таи нещо — вече го разбирам. Това, което взех за нерви преди сражение — може да съм го изтълкувал погрешно.

— Да върна ли командира на перишите, сър? Или може би да пратим долу отделение да го арестува?

Усърдие поклати глава.

— И да предизвикаме бунт сред бойците, които държат центъра? Не. Мисля, че трябва лично да се заема с тази задача.

— Сър… има ли време за това?

И Хестанд посочи на юг.

Врагът излизаше в плътна линия по билото.

— Има време — каза Усърдие. — Изчакай ме тук, Хестанд. Няма да се бавя.

Беше се качила на Шпила и стоеше с гръб към олтара и Сърцето на него, загледана към залива. Флотата закотвени кораби на Периш подскачаше като парчета дърво в казан с вряща вода и пред очите й три мачти се пречупиха. Бялата пяна на вълните плискаше високо във въздуха.

Сестра Благоговение усети, че трепери. „Има нещо там долу, в дълбините на залива. Нещо, което набира гняв.“

„Чужди са дошли сред нас.“

Обърна се рязко към сушата и очите й пробягаха по внушителните защитни съоръжения, струпани на подстъпа към тесния провлак. Двайсет хиляди елитна колансийска тежка пехота: пиките им образуваха плътни пояси гора, плъзнали на ивици надолу по терасирания склон. Хиляда и петстотин катапулта, вдигнати на укрепленията, разпръснати между линиите на окопите, всеки способен да хвърли двайсет тежки метални стрели в един залп, с време за презареждане по-малко от четирийсет изтупвания на сърцето. Огънят надолу в гърлото на подстъпа гарантираше пълно унищожение, ако нападателят се опита да подходи към най-долните укрепления.

В устата й имаше горчив вкус на метал. Костите я боляха въпреки полъха горещ сернист въздух, изригващ от цепнатините в камъка от всички страни. „Уплашена съм. Дали да се пресегна към брат Усърдие? Дали да се възползвам от всички тези неведоми ужаси? Но какъв враг мога да му покажа? Бурен залив… онази смътна пелена от мъгла или прах на юг? Тези неща са нищо. Той се подготвя за битка. Умът му е съсредоточен върху реални проблеми — не бива да го разсейвам с бъбривото въображение на една стара жена!“

Изобщо не трябваше да отпраща брат Спокойствие. А сега той беше мъртъв. Беше споделил последните си гледки — бушуващ огън, пламъците почернят бялата му кожа, пърлят плътта на лицето му, кипват водата на очите му, докато топките се пръснат — „и виковете му! В името на Бездната, виковете му! Огънят, изпълнил устата му, пламъците, нахлуващи през овъглените устни, за да погълнат дробовете му! Такава ужасна смърт!“

Тези човешки същества бяха мерзост. Бруталността им я разтърсваше до дъно. Край нямаше способността им за жестоко унищожение, край нямаше жаждата им да развихрят ужас и смърт. Светът щеше да си поеме чист дъх, след като всички те най-сетне изчезнеха, чист и благословено невинен дъх.

„Акраст Корвалайн, бъди с мен! Това е денят, в който сме предизвикани! Трябва да надвием!“

Пристъпи към олтара и погледна с гняв възлестото кълбо, положено върху камъка. Съживи магическото си зрение и огледа видимите вече вериги, овързали Сърцето — всички нейни предци, на чиито кости бе придадена нова форма, но силата им не се беше променила. Нямаше слабост в това, което видя. Гледката я успокои. „Никой няма да вземе това от нас. Ако потрябва, ще го унищожа със собствената си ръка.“

Лабиринтът, обкръжил Сърцето, го беше пазил скрито през цялото това време. Какво се бе променило? Как беше намерено? „Дори боговете не можеха да го усетят, не и скрито тук, в сърцевината на нашия лабиринт. И все пак скоро ще ни нападнат. Скоро ще ни обсадят. Усещам истината за това! Кой може да го е намерил?“

Внезапна мисъл я порази и стегна гърдите й като в юмрук. „Падналия! Но не — той е твърде слаб! Овързан от собствените си вериги!“

„Каква игра играе той? Да си помисли, че може да ни се опълчи! Не, това е лудост!“ Но пък Сакатия бог не беше ли луд? Изтерзан от болка, сломен, разкъсан — късове от него бяха разпръснати из половината свят. „Но аз съм тази, която държи сърцето му. Аз го… откраднах. Ха, и виж колко дълбока и огромна е любовта ми! Виж как изстисквам от него всичкия живот!“

„Брак между справедливост и болка. Не е ли това изтезанието на света? На всички светове?“

— Не — прошепна тя. — Никога няма да изоставя своята… любов. Никога! — „Това е единственият култ, достоен за името си. Държа в ръката си сърце на бог и заедно пеем хиляда песни на страдание.“

Далечни взривове я накараха да се обърне. Корабите на Периш! Откъснати от котвите си, огромните съдове се надигаха диво над издутите вълни… бяла пяна изригваше към небето, хвърчаха дъски и мачти, корабите се блъскаха и разпадаха… колансийските кораби в залива долу, привързани на пристаните отсам вълнолома, също се бяха раздвижили като зверове в сляпо объркване. Вълните биеха по каменния вълнолом и вдигаха огромни пелени във въздуха. И все пак. Все пак… „няма никакъв вятър“.

„Няма никакъв вятър!“

Гръб почти се беше изгубил в излятото люспесто седло зад раменете на Ве’Гат и все пак, докато звярът скачаше напред и напред, седлото не го подхвърляше насам-натам, както щеше да е на конски гръб. Люспите продължаваха да се променят, растяха и покриваха краката му, включително бедрата, все едно седлото се стремеше да се превърне и в броня — беше удивен, че вижда такова нещо. Люспи от двете страни изникнаха нагоре и обхванаха бедрата му. За миг изпита страх — щеше ли тази броня, израстваща от звяра, който яздеше, да го покрие целия? И щеше ли после да се махне?

Извърна глава към ездача до себе си, за да види дали кожата и на неговия Ве’Гат расте по същия начин, но не — там си оставаше изящно извито седло и нищо повече. А Смъртен меч Кругава яздеше на него с лекотата на ветеран. Гръб завиждаше на такива хора, при които всичко се получаваше съвсем лесно.

„Баща ми не беше такъв. Изобщо не беше боец по рождение. Изобщо не притежаваше дарбата на, да речем, Калам Мекхар. Или на Сторми, или на Геслер. Беше просто обикновен човек, принуден да е повече от това, което е.“

„Радвам се, че не го видях как умира. Радвам се, че спомените ми го виждат само като жив, вечно жив.“

„Мисля, че мога да живея с това.“

„Нямам друг избор.“

Бяха изоставили лагера на К’Чаин Че’Малле предната нощ и сега бързо догонваха армиите на ледериите и Болкандо. Ако се надигнеше — колкото щеше да позволи бронята, загърнала бедрата му, — можеше да види точно напред тъмното кипящо петно на войските, изкачващи се към билото. Гръб отново се обърна към Кругава. Тя бе спуснала забралото на шлема си. Наметалото от вълча кожа бе твърде тежко, за да се развее зад нея въпреки бързината на Ве’Гат, но все пак се спускаше с впечатляващо изящество по гърба на К’Чаин Че’Малле, загръщаше бедрата му и издутата грамада мускули по горната част на краката, тъй че козината се полюшваше и блестеше, докато мускулите се издуваха и напрягаха.

Щеше да е плашеща майка тази Кругава, реши Гръб. Плашеща, и в същото време подозираше, че любовта, която би отдала на дете, ще е несъкрушима. „Свирепа като вълчица, да.“

„Но аз нямам майка. Може би никога не съм имал — не помня. Нито едно лице, което да заплува размито в сънищата ми — нищо. А вече нямам и баща. Нямам си никой и когато погледна напред, към бъдещето си, виждам се как яздя вечно сам.“ Представата, която връщаше отново и отново, сякаш за да опита вкуса й на езика си, не събуждаше нищо. Питаше се дали в него няма нещо сбъркано. Питаше се дали след години, по дългия път на живота, няма да го намери — онова сбъркано нещо, като труп, лежащ на земята край пътя. Питаше се какво ще почувства тогава.

Опита да си спомни причините, стоящи зад решението му да изостави Синн. Нещо го бе притеглило към Брис Бедикт и всички ледерии и болкандо, някаква смътна увереност, че там ще е по-полезен, макар да нямаше никаква представа какво би могъл да направи, нито дали има нещо, което би могъл да им даде. По-лесно бе да мисли за това така, вместо да признае, че бяга от Синн — че бяга от онова, което тя може да направи.

„Никой не може да ме спре, Гръб. Никой освен теб.“

Така му беше казвала неведнъж, но не утешително, не по начин, който да му подскаже, че държи на него. Не, беше по-скоро като предизвикателство, сякаш го питаше: „Какво имаш скрито в себе си, Гръб? Хайде да видим, искаш ли?“ Но той не искаше да знае какво има скрито в себе си. В деня, когато бяха стигнали до битката с Луните, в деня, когато бе имало огън, камък и пръст, и нещо студено в центъра на всичко това, беше усетил как се отделя и момчето, което бе вървяло до Синн, бе някой друг, понесъл неговата кожа и неговото лице. Беше… ужасяващо.

„Цялата онази сила, как се изля през нас. Не ми хареса. Не ми харесва.“

„Не бягам. Синн може да прави каквото й харесва. Всъщност не мога да я спра и не искам тя да го докаже, да плюе на собствените си думи. Не искам да чуя как се смее. Не искам да погледна в очите й и да видя огньовете на Телас.“

Бяха ги видели и воините-зверове вече се отклоняваха от пътя си към малка група, отделила се настрани. Принц Бедикт. Араникт. Кралица Абрастал и Спакс, и трима души, които не беше виждал — две жени и висок, тромав на вид мъж с дълго конско лице. Точно зад тази група стоеше сама невероятно висока жена, загърната в наметало от заешки кожи до глезените, с диво разрошена като кафява грива коса и с лице, изваяно сякаш от пясъчник.

Тътенът под краката на Ве’Гат заглъхна, щом се приближиха към групата. Гръб погледна надолу и видя, че бронята е оформила висока яка нагоре от бедрата му, разтворена малко над ребрата. А зад гърба му издадените напред и застъпващи се люспи оформяха нещо като облегалка, предпазваща гръбнака му.

К’Чаин Че’Малле спряха и Гръб видя, че Брис Бедикт е вперил поглед в Кругава.

— Изключително желана гледка сте, Смъртен меч.

— Къде са разположени моите периши? — изхриптя гласът на Кругава.

Кралица Абрастал отвърна:

— В центъра, най-близката отбранителна линия и малко по-назад. Смъртен меч, позицията им е неудържима — не са им осигурени никакви пътища за отстъпление. С малко натиск можем да ги атакуваме от три страни.

— Замисълът е сами да се натресем в шиповете на този юмрук — изсумтя Кругава. — А ако всичките ми братя и сестри умрат, това изобщо не интересува Форкрул Ассаил.

— Повече или по-малко се досетихме за това — каза Спакс. Бойният главатар на гилките беше в пълната си броня от морски костенурки, лицето му боядисано в бяло, очите — обкръжени от тъмночервена охра.

Смъртният меч се смълча за миг, погледът й ги обходи един по един, а след това се плъзна към огромната жена, застанала зад тях.

— Нови съюзници сте намерили, принце. Тоблакай?

— Богове на бездната! — въздъхна Брис. — Никога не бях виждал толкова срамежлива жена. Тя е Теблор и командва триста от своята раса. Казва се Гилимада.

— Къде ще ги поставите?

Тонът на Кругава бе още по-суров, отколкото допреди миг.

Гръб видя, че всички се поколебаха, и това го обърка. „Какво не е наред?“

Араникт запали нова пръчка от старата си и каза:

— Смъртен меч, от другата страна на долината има над четирийсет хиляди колансийци.

— Над четирийсет хиляди?!

— Изправени сме пред сериозно предизвикателство — заяви Брис Бедикт. — Трябва да се постараем да ангажираме цялата тази сила колкото може по-дълго.

Кралица Араникт се намеси:

— Щом Чистият, който командва тук, научи за същинския щурм — онзи срещу Шпила, — ще се опита да изтегли колкото може повече от войските си. По наша преценка бързият преход до провлака е три камбани време — с други думи, могат да стигнат до онази битка навреме, Смъртен меч, и да ударят Геслер във фланг. Засега не сме в състояние да измислим как да предотвратим това.

— Аз ще обърна перишите — заяви Кругава. — Ще ги изтегля от позицията им и ще ги поставя да преградят пътя на изток. Трябва само да забавим врага, не да го спрем.

— Ако успеете да си възвърнете командването на Сивите шлемове — попита Брис, — ще приемете ли компанията на Теблор?

Присвитите очи на Кругава се присвиха още повече към високата жена и тя заяви достатъчно високо, за да чуят всички:

— Да се сражаваме редом с Теблор е ненадмината чест.

Гръб погледна Гилимада да види ефекта от думите й, но не видя нищо. Никаква реакция.

— Смъртен меч — каза кралица Абрастал, — убедена ли сте, че можете да си върнете командването на Сивите шлемове? И преди да отговорите — моментът все пак не е подходящ за нереалистично перчене.

Кругава се вцепени.

— Допускате ли, че не разбирам сериозността на момента, ваше величество? Ще бъда откровена. Не знам дали ще успея. Но ще отдам живота си в усилието — можете ли да поискате повече от мен?

Абрастал поклати глава.

— Трябва обаче да излезем срещу врага по такъв начин, че да се справим и с двете възможности — каза Брис.

Зад тях прогърмя глас:

— Те говорят лошо!

Гилимада изведнъж се озова между тях, очите й бяха на нивото на мъжете и жените на конете.

Погледът й се впи в принца и тя свъси вежди свирепо.

— Рибешките лица. Използват думи, които раняват. Ако тази битка тръгне зле, рибешкото лице ще говори и ще ни накара да коленичим. Ще ни накара да убием своя гняв. Вие… вие трябва да сте упорити! Трябва да кажете „не“ и да поклатите главите си за „не“! Трябва да видите рибешкото лице в главата си и после трябва да го бутнете на земята, и после трябва да клекнете отгоре и да се изсерете върху това рибешко лице! Казах!

Последва неловко мълчание, а след това Гръб видя, че Араникт гледа право към него.

Усети странен трепет по гръбнака си и промълви:

— Не знам.

Очите на всички се впиха в него и той усети, че се свива в странната си полуброня.

— Гръб, чухме какво си постигнал в битката между фракциите на К’Чаин — каза Араникт. — Командирът на Теблор говори за силата на Акраст Корвалайн — тази магия на гласа — и не знаем дали ще се озовем днес срещу тази сила. Нито знаем как да й се противопоставим, ако стане това.

— Серете! — изрева Гилимада. — Казах!

Гръб поклати глава.

— В битката на Луните… беше Синн. Повечето. Тя просто ме използва. Все едно, че бях нож в лявата й ръка. Не знам какво мога да направя.

— Ще се справим с тази заплаха, когато дойде — заяви Брис Бедикт. — В момента бих приел с охота предложения за сражението. Кралице Абрастал, вашите съображения?

Жената от Болкандо се намръщи. Развърза шлема си и го смъкна. Главата й беше обръсната.

— Мисля, че трябва да пренебрегнем перишите — да си стоят в дупките си или… — Хвърли поглед към Кругава. — Или да обърнат знамената си, ако Смъртният меч възвърне властта си. Тъй или иначе, оставяме центъра на мира.

Брис кимаше.

— Мислех почти същото. Нямам желание да лея перишка кръв, а всъщност командирът Ассаил ни е направил услуга, като ги е изолирал така. Следователно трябва да подсилим десния си фланг — в мига, в който видим, че врагът се разцепва, за да се престрои и тръгне в бърз марш към Шпила, трябва да се противопоставим на този ход с колкото може повече сила. Съответно, бих искал Теблор да оформят центъра на това прихващане.

— За другото ще трябва само шепа, да задържим траншеите — промърмори Спакс.

— Така че влизаме в бой само с шепа — отвърна Брис — и разгръщаме ред след ред колкото може по-бързо.

— Би трябвало да свърши работа — каза Абрастал. — Без да се засягате, принце, но ще поставя легиона Евъртайн вдясно от центъра.

— Не се засягам, ваше величество. Преценката ви, че легионът ви е нашият елит, е основателна. Щом започне това разгръщане на резервите, врагът може да упражни натиск от вашата страна, за да пробие и да спре придвижването ни на изток.

— Аз бих направила същото — отвърна Абрастал. — Ще сме готови за това.

— Много добре. — Брис ги огледа. — Е, това е, нали? Така да бъде. Желая на всички ви успех в задачите.

— Принце — каза Кругава. — Бих искала да продължа с вас до билото.

Брис кимна.

Щом групата се разпръсна, Гръб остави своя Ве’Гат да тръгне след звяра на Кругава. Погледна нагоре към небето. Нефритените странници грееха точно над него, върхът на всеки нокът ярък като самото слънце. Небето бе твърде претъпкано и изведнъж той осъзна, че ще стане още по-претъпкано, преди да свърши този ден.

— Какво е това, мамка му?

— Внимавай — скастри го Сторми. — Езикът ти оскърбява дестраянта ни.

Геслер изръмжа, издърпа краката си от люспестите стремена и се изправи на гърба на Ве’Гат.

— Проклета от Гуглата армия, добре, но не виждам никакъв лагер и изглеждат… странно.

— Богове на бездната, Гес, сядай долу, преди да паднеш и да си счупиш мършавия врат. — Сторми се обърна към Калит. — Задръж ги всички, момиче, освен Саг’Чурок — ще вземем Ловеца К’елл с нас да проверим какво е това.

Тя кимна.

Внушителната армия К’Чаин Че’Малле спря и Геслер махна с ръка и поведе напред Сторми и Саг’Чурок в нещо, което можеше да мине за лек тръс.

Загадъчната армия стоеше неподвижно на обрасъл с дървета хълм в края на изоставено село. Примижал, Геслер загледа за обичайния блясък на броня и оръжия, но нямаше нищо такова.

— Може би изобщо не са армия — измърмори той, щом Сторми спря до него. — Може да са бежанци.

— Очите ти са зле, Гес.

— Какво искаш да кажеш?

— Старче, сляп си като задника на Качулатия. Това са Т’лан Имасс!

— Че кой ги е канил дъртите кучи синове? — Изгледа ядосано Сторми. — Ти ли, о, Владелецо на Шибани кремъчни мечове?

— Нищо не знам за тях, Геслер, заклевам се!

— Добре. Играем си значи приятелски на корабчета и виж сега! Никога не можеш просто да стоиш настрана от работата на други хора, Сторми. Душа, забита в небето — о! Я да го оправя аз това!

— Това не са те, Геслер. Не може да са те. Освен това онзи дълг се изплати. Още в град Малаз — ти беше там! Върнах го онзи меч!

Встрани от тях Саг’Чурок изведнъж изтрещя с огромните си мечове и двамата се обърнаха към него.

— Мисля, че току-що ни каза да млъкнем, Сторми — изсумтя Геслер.

Приближаваха се към хълма и сивото безмълвно множество немрящи воини. „Този хълм… това е гробище. Е, къде другаде биха могли да са?“

Един воин закрачи надолу по склона, повлякъл каменния си меч, както дете би влачило дълъг клон.

— Иска да говори с нас — каза Геслер.

— По-добре, отколкото да се вдигне изпод краката ни и да ни накълца на парчета.

— М-да, много по-добре. Какво мислиш, Сторми? Намерихме си неочаквани съюзници?

— Направо ми е жал за Ассаил, ако е така.

— Днес не е ден за жалост. Саг’Чурок! Няма да направиш нещо глупаво като да го нападнеш, нали?

Забавиха до ходом на трийсет крачки от самотния Т’лан Имасс. На петнайсет Ловецът К’елл спря и заби върховете на мечовете си в земята. Геслер и Сторми продължиха и спряха на пет крачки от немрящия воин.

— Кой клан? — попита Геслер.

В първия миг изглеждаше, че Т’лан Имасс ще пренебрегне въпроса му, но след това воинът отвърна с хриплив глас:

— Логрос, малазанецо. Аз съм Онос Т’уулан.

— Онос… — почна Геслер и затвори уста.

Сторми изруга тихо.

— Не може да бъде! Първият меч? Колко приятелчета на оня отдавна мъртъв император с плъше лице са замесени в това?

Още Т’лан Имасс бавно се заизсипваха надолу по склона, като стържещи камъни, и Геслер долови нещо окаяно в тази гледка, нещо… ужасно. „Какво правят те тук?“

Онос Т’уулан заговори:

— Прокуждането ми от Логрос беше безсмислено, малазанецо. Коленичих пред смъртен човек на Трона на Костите и не ще служа на никой друг. Това не проумя Олар Етил. Отново обвързан с Ритуала на Телланн, се върнах в сянката на императора.

На Геслер му призля. Не разбираше изцяло значението на всичко това, но то вече разбиваше сърцето му.

— Той ли те изпрати, Първи меч?

— Поканен съм на собствената си смърт, малазанецо. Как ще дойде тя — тепърва ще се реши. Ако Онзи на Трона можеше да погледне в душата ми, щеше да знае, че съм прекършен.

— Прекършен, казваш? — прекъсна го Сторми. — Виж, това е интересен факт, Онос Т’уулан.

Древният воин кривна глава.

— Не те разбирам.

Сторми посочи на север.

— Виждаш ли онзи каменен шпил, Първи меч? Точно там, на върха му, има още нещо — нещо, което е също толкова прекършено като теб. Форкрул Ассаил го пазят — но ние смятаме да им го вземем. Казваш, че Келанвед ти е заповядал да си тук — тъй че трябва да знаем, Първи меч, за да се биете ли сте тук? И ако да, срещу нас ли ще е, или на нашата страна?

— Вие сте малазанци.

— Армията зад нас не е.

Онос Т’уулан помълча малко, а после рече:

— К’Чаин Че’Малле са избивали Имасс от време на време.

— Също както вие сте избивали бедерини или лосове, или каквото и да е. Какво от това?

— Когато бяхме смъртни, имахме причина да се боим от тях.

— И лосовете ще бягат, когато видят вас. Но пък вече не сте смъртни, нали?

— Тук съм, малазанци, за да потърся война. И все пак едва сега осъзнавам, че съм вървял в сянка през цялото това време, още откакто се вдигнах от прахта край град Пейл. Мислех, че съм изоставен. И всеки път, щом подирех нов път, сянката ме следваше. Сянката ме намери, както трябваше да стане. Аз съм Първият меч на Т’лан Имасс и от това няма спасение.

Геслер се покашля и примига, за да махне сълзите от очите си.

— Първи меч, добре ли те разбирам? Поставяте ли се под нашата команда — просто защото случайно идваме от Малазанската империя? Преди да отговориш, трябва да разбереш — Келанвед отдавна е мъртъв и онази империя ни е обявила извън закона. Тук сме не заради някакъв проклет трон, нито сме призовани от някой, който седи на него.

— Кажи ми тогава, човеко, защо сте тук?

Геслер вдигна очи и огледа стотиците Т’лан Имасс, изсипващи се по склона, извиращи от улиците на селото. Безжизнени лица, които се обръщаха към него, и тежестта на погледа им бе съкрушителна. „Богове на бездната!“

— Звучи… глупаво, знаеш ли — отвърна смутено и хвърли поглед към Сторми. — Когато просто вземеш, че го кажеш.

— Продължи — изръмжа Сторми с вече почервеняло лице от чувствата, които се надигаха в него — Геслер го виждаше ясно, а и той изпитваше същото. Самият въздух сякаш гъмжеше от чувства с ужасяваща сила. — Продължи, Геслер, и дори да излезем глупци… е, можем да преживеем това, нали?

Геслер въздъхна и се обърна отново към Онос Т’уулан.

— Защо сме тук ли? Истината е, че дори не сме сигурни. Но… мислим, че сме тук, за да поправим една стара неправда. Защото това трябва да се направи, и толкова.

Тишината се проточи.

Геслер се извърна към Сторми.

— Знаех си, че ще прозвучи тъпо.

Онос Т’уулан проговори:

— Какво търсите на онзи шпил, малазанецо Геслер?

— Сърцето на Сакатия бог.

— Защо?

— Защото искаме да го освободим — отвърна Сторми.

— Той е окован.

— Знаем.

Онос Т’уулан помълча за миг, а след това попита:

— Искате да се опълчите на волята на боговете?

— Позна — изръмжа Сторми.

— Защо искате да освободите Падналия?

Сторми се поколеба, но Геслер помръдна на люспестото седло и отвърна:

— Гуглата да ни вземе. Искаме да го върнем у дома.

У дома. Онос Т’уулан насмалко да залитне й да падне. Нещо ревеше в черепа му. Беше вярвал, че е звукът на собствения му гняв — но вече можеше да долови множество гласове в този неистов и нестроен хор. Повече от необузданите мисли на следващите го Т’лан Имасс. Повече от далечния все още огнен вихър на дракона Отатарал и Елейнт. Не, това, което го оглушаваше тук, бе несекващото ехо от ужасна болка — тази земя, целият живот, процъфтявал някога тук, само за да повехне, да страда и накрая да изчезне. А там, на онази скална кула, на онзи пропукан шпил, който бе сърцевината на неспокоен вулкан — където кръвта на земята течеше тъй близо до повърхността, в криволичещите дири около раздраното му от цепнатини кухо подножие — друг разбит къс от прекършен бог, същество, което се беше гърчило в терзание хиляди години. „Също като Т’лан Имасс. Също като нас.“

„Сянката на трон — не е ли това място студено и плашещо? И все пак, Келанвед… наистина ли ни предлагаш помощ? Смееш ли да хвърлиш сянка, която да ни заслони? Да ни защити? Да ни смири в името на човечеството?“

„Някога ви наричах наши деца. Наши наследници. Простете ми иронията. При всичката корист на вашия вид… мислех… мислех… все едно.“

Пресегна се в ума си сред своите следовници и намери когото търсеше. Беше близо — почти зад него.

„Гадателко на кости Горчив извор, от Втория ритуал, чуваш ли ме?“

„Да, Първи меч.“

„Ти си ясновидка. Можеш ли да видиш какво ни очаква?“

„Не притежавам истинска пророческа дарба, Първи меч. Дарбата ми беше да подготвям хората. Това и нищо повече. Била съм самозванка толкова дълго, че не зная никакъв друг начин на съществуване.“

„Горчив извор, всички сме самозванци. Какво ни очаква?“

„Каквото ни е очаквало винаги — отвърна тя. — Кръв и сълзи.“

Всъщност не бе имал причина да очаква нещо друго. Онос Т’уулан издърпа кремъчния си меч, прорязвайки бразда по пръст и камъни. Вдигна поглед към малазанците.

— Дори мощта на Телланн не може да прониже преградите, вдигнати от Форкрул Ассаил. Не можем, следователно, да се вдигнем сред врага в окопите им. Ще трябва да е пряк щурм.

— Знаем — отвърна мъжът на име Геслер.

— Ще се бием за вас — заяви Онос Т’уулан, а след това замълча, объркан от въздействието на думите си върху тези двама мъже. — Наскърбих ли ви?

Геслер поклати глава.

— Не, неимоверно ни облекчавате, Първи меч. Не е това. Просто… Сега е мой ред да попитам. Защо?

— Ако с нашата саможертва — ваша и моя — рече Онос Т’уулан — болката на един живот може да свърши, ако с нашата смърт този един може да бъде върнат у дома… това е достойна кауза.

— Този Сакат бог… той е чужд за всички нас.

— Достатъчно е, че в мястото, което той нарича свой дом, не е чужд.

„Защо трябва тези думи да изтръгват сълзи от тези двама закоравели войници? Не разбирам.“ Онос Т’уулан разтвори ума си към своите следовници.

„Вие чухте. Вие споделихте. Това е пътят, който вашият Първи меч избира — но няма да ви заставя, тъй че питам, ще се сразите ли редом с мен в този ден?“

Горчив извор отвърна:

„Първи меч, избрана съм да говоря заради всички. Видяхме изгрева на слънцето. Възможно е да не видим залеза му. Тъй че си имаме този единствен ден, за да намерим мярата на своята цена. Може би това време е по-малко, отколкото мнозина биха могли да притежават; но също тъй е повече, отколкото мнозина други са привилегировани да познаят. Един ден, за да видим кои и какво сме. Един ден, за да намерим смисъл в съществуването си.“

„Първи меч, приемаме с радост възможността, която ни даде. Днес ние ще бъдем твоите ближни. Днес ние ще бъдем твои сестри и братя.“

На това Онос Т’уулан не можа да намери отговор. Поколеба се сякаш дълго, много дълго време. А след това от дълбините на съществото му се надигна странно чувство, усещане за… за разпознаване.

— Значи ще сте мои ближни на този ден. А сред своите ближни, не съм ли най-сетне у дома? — Беше изрекъл тези думи на глас и щом се обърна, видя изненадата на лицата на двамата малазанци. Онос Т’уулан пристъпи напред. — Малазанци, известете своите К’Чаин Че’Малле. Всеки в своето време, нашите два народа сме воювали срещу Форкрул Ассаил. На този ден, за първи път, ще го сторим като съюзници.

На петнайсет крачки назад Ловецът К’елл се изправи и вдигна двата си меча и Онос Т’уулан усети, че змийските му очи са впити единствено в него. И също вдигна оръжието си.

„Още един дар значи, на този сетен ден. Виждам те, К’Чаин Че’Малле, и те наричам свой брат.“

Геслер изтри очи — не можеше да опише дълбочината на чувствата, които го бяха обзели.

— Първи меч — извика той с предрезгавял глас, — колко от воините ви са тук?

Онос Т’уулан се поколеба.

— Не знам.

Друг Т’лан Имасс, който стоеше зад Онос Т’уулан, проговори:

— Смъртни, ние сме осем хиляди шестстотин осемдесет и четири.

— Черният дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Геслер… Т’лан Имасс в центъра? С Ве’Гат от двете страни и К’елл на фланговете ни?

— М-да. — Геслер кимна. — Първи меч, знаеш ли Нащърбените зъби…

— Геслер — прекъсна го Онос Т’уулан. — И аз като теб съм ветеран от кампаниите в Седемте града.

— Всъщност да де — отвърна Геслер и се ухили. — Сторми, смукни малко масло и накарай гущерите ни да се задвижат. Не виждам смисъл да губим повече време.

— Добре, а ти?

— Ние със Саг’Чурок тръгваме напред. Искам да видя разположението на терена, особено в подножието на Шпила. Ще ни догоните, нали?

— Да. Оная крилата змия къде се дяна пак?

— Откъде да знам? Хайде, тръгвай — ще намеря някой висок терен и ще се видим там. Погрижи се да сме в стегнат строй — не мисля да им позирам на ония копелета.

Калит стоеше близо до Матрона Гунт Мач. Бе скръстила ръце в предпазващ жест, макар да знаеше, че няма да свърши много работа — не и пред това, което идеше. Войните не бяха част от наследството на Елан — малки сблъсъци, да, и кръвни вражди, и набези. Но не и войни. Само че тя вече се бе озовала веднъж в разгара на една война и ето, че сега й предстоеше да се въвлече в друга.

Крехката жена, побягнала от лагера преди толкова време, сега щеше да се е свила от страх при тази мисъл, да е заплакала безпомощна и уплашена.

Но миризмите на К’Чаин Че’Малле я правеха толкова издръжлива, толкова решителна…

„Грешиш в това, дестраянт.“

Обърна се изненадана и погледна надвисналата до нея огромна глава на влечугото, толкова близо, че можеше да я погали.

— От вашия кураж е — настоя Калит. — Това трябва да е. Нямам го в себе си.

„Грешиш. Тъкмо твоят кураж дава на нас сила, дестраянт. Тъкмо човешкото в теб ни води в мрака на битката.“

Калит поклати глава.

— Но не знам защо сме тук. Не знам защо ще водим тази битка. Трябваше да ви отведа другаде — някъде далече от всички. Някъде, където не се налага да се бия и да умра. Място за живот. В мир.

„Няма такова място, дестраянт. Дори в изолация бяхме нападани — от собствените си съмнения, от всички миризми на скръб и отчаяние. Ти и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие ни върнахте в живия свят — дойдохме от място на смърт, но сега ще заемем мястото си сред хората на този свят. Правилно е, че го правим.“

— Но толкова много от вас ще умрат днес!

„Трябва да се борим, за да спечелим правото си на всичко, което искаме за себе си. Това е борбата на целия живот. Има такива, които искат да ни отрекат това право — чувстват, че то принадлежи само на тях. Днес ще заявим, че не е така. Бъди свободна този ден, дестраянт. Ти направи каквото трябваше — доведе ни тук. Смъртният меч и Щит-наковалня ще ни поведат в битка — а мирисът във вятъра нашепва, че ще се съюзим с Т’лан Имасс, за които надеждата за изкупление не е чужда.“

При мисълта за Сторми и Геслер Калит потръпна.

— Защити ги, умолявам те.

„Те ще водят. Това е предначертанието им. Това също е свобода.“

Някакво движение привлече вниманието на Калит. Беше Синн — смъкна се от гърба на своя Ве’Гат, затича няколко крачки напред като безгрижно дете. А след това се завъртя като в танц и се обърна към Калит.

— Червеят гори — нима не усещаш вкуса му? Гори!

Калит поклати глава.

— Не те разбирам, Синн.

Момичето се усмихваше.

— Не можеш да оставиш огъня зад себе си. Щом го намериш, носиш го със себе си — той е в мечовете в ръцете ти. Той е в бронята, която носиш, и в храната, която ядеш, и в топлината на нощта, и в начина, по който виждаш в тъмното. И никога не седи мирно — винаги се движи. Отдръпна се от Имасс, когато те му обърнаха гръб. Но сега те ще разберат, че огънят, който познаваха някога, не ги е напуснал — просто се разпростря. Но може би те бездруго не го разбират — та те дори не са живи в края на краищата. Толкова много забравяш, когато спреш да живееш. — Размаха възбудено ръце. — Точно това бе сбъркано с лагерите на гущерите! Никакви огньове! — Изпъна пръст към Матроната и изсъска: — Ще трябва да ви се напомни за огъня!

Думите хапеха като лед и Калит усети, че е присвила още по-плътно ръце около гърдите си. А миризмата от Гунт Мач до нея изведнъж се вгорчи и дестраянтът разбра какво означава това.

„Уплашена е. Матроната е уплашена.“

Сестра Благоговение се загледа на юг. „Най-сетне врагът показва лицето си.“ Все още бе твърде далече, за да различи нещо повече от плътната тъмна грамада настъпващи легиони. „Числеността им е жалка. Трябват им петдесет или шейсет хиляди, за да се надяват изобщо да пробият отбраната. А както изглежда, тези са конница — какъв фураж трябва да са носили със себе си!“

Погледна наляво. Бурята в залива си оставаше същата — казанът кипеше свирепо, но й се стори някак странно… безсилен. „Онзи, който се крие там, не може да се доближи повече. Акраст Корвалайн е твърде могъщ, докато пие дълбоко от сърцето на Падналия. Твърде късно е за всички тях — станали сме твърде силни. Постигнали сме това, което искахме.“

На стълбите долу имаше Разводнен, пълзеше с усилие нагоре на четири крака и дъхът му излизаше накъсан и хриплив. Сестра Благоговение го зачака нетърпеливо. „Дори с благословената ни кръв човешкото в тях ги прави слаби!“

— Възлюбена сестро!

— Тук съм — отвърна тя.

— Съгледвачите ни се върнаха! Армията на юг!

— Виждам я, да.

— Те са гигантски гущери! Хиляди гигантски гущери!

Сестра Благоговение се стъписа. След това в прилив на внезапна, трескава сила затърси към онази далечна армия… умът й заопипва, още и още… и тя извика:

— Матрона! Но не са останали никакви матрони! На’Рук обещаха! К’Чаин Че’Малле са унищожени! — Осъзна, че вика на глас, и погледна широко отворените очи на коленичилия на ръба на стълбището мъж. — Върни се при отбраната! Да заредят катапултите. Че’Малле няма да губят време — никога не го правят. Върви!

Отново сама, Благоговение затвори очи и се помъчи да укроти двете си сърца, затупали бясно в паника. „Брат Усърдие, чуй моя зов. Измамени сме! Противникът пред теб е само заблуда — забрави го. Призовавам те с толкова от армията ти, колкото можеш да отделиш — пред нас са К’Чаин Че’Малле!“ Освободи силата си и зачака, затаила дъх, отговора на своя брат.

И… той не дойде.

От върха на един от насипите Сеток се загледа нагоре по склона към спускащия се брат Усърдие и се намръщи.

— Мястото ти не е тук — прошепна. — Не го ли чувстваш вече? Вълците си взеха тази бърлога — тази бърлога, която бе така добър да направиш за нас. И тук ще чакаме до избрания миг.

Обърна се рязко и очите й обходиха братята и сестрите. Надушваше терзанието им, вдигащо се горчиво от плетеницата окопи, от тези прашни дупки, изсечени в камъка и сухата пръст. Много от тях гледаха към армиите на Болкандо и Ледер, които вече започваха да се спускат в долината, и тя видя стъписването им от това, че центърът на вражеския ред остава празен. Е, не само стъписване — имаше и зле прикрито облекчение. Надушваше го.

„Когато те завладее вълкът, чуваш, вкусваш и надушваш толкова много повече, че зрението сякаш се превръща в по-нищожна сила, заслепена от лицето на истините. Не, по-добре е с призраците, събрани сега в мен. Много по-добре.“

Брат Усърдие слизаше към тях и ето, че Танакалаян също се качи на насипа, обърна се първо да погледне приближаващия се Форкрул Ассаил, а след това към Сеток. Приближи се към нея, но не дотолкова, че зъбите й да намерят гърлото му, ако скочи. Тя забеляза това и не се изненада.

— Дестраянт Сеток. Скоро ще бъдем предизвикани.

В отговор тя се озъби.

Той се намръщи.

— Слушай! Няма никаква полза, ако не можеш да направиш нещо повече, освен да ти настръхне козината и да ръмжиш! Той ще използва Акраст Корвалайн — разбираш ли ме?

— А какъв е поводът за този страх, Щит-наковалня?

— Ассаил не знаят нищо за К’Чаин Че’Малле — разбираш ли? Скрих го от тях.

— Защо?

— За нас няма да е добре, ако Ассаил спечелят днес, нали?

Тя кривна глава.

— Нима?

— Оставаме да се крепим на ръба на ножа — забрави ли? С това, което направим, с това, което кажем или не, всичко пада върху нас. Тук. Сега.

— Щит-наковалня… — Сеток замълча и се прозя пренебрежително, като вълк. — Щит-наковалня, защо прогони Смъртния меч?

— Тя наруши святата ни клетва, дестраянт. Вече ти казах.

— Като се закле във вярност на онази жена, адюнктата.

— Да.

— И тези ледерии и болкандо — те са нейни съюзници? Съюзници на тази адюнкта? — Видя усилващото се безсилие в него, но остана равнодушна.

— Казах ти го!

— Боиш ли се от брат Усърдие? Виждам, че се боиш. Да не би… да ни принуди. Но, Щит-наковалня, искам да знам, от кое от двете се боиш повече? От адюнктата или от брат Усърдие? Представи си го като състезание, ако ще ти помогне. От кое от двете?

Танакалаян погледна към Усърдие, който слизаше към укреплението им, а после — отново към нея.

— Адюнктата е мъртва.

— Не знаеш това, а и няма значение — няма отношение към въпроса, който зададох.

Устните му се извиха в презрителна усмивка.

— Ако е въпрос на неотложност, тогава е брат Усърдие. — От тона му капеше злъч и тя разбра и това — разбра всички съображения, всички емоции, които кипяха у този човек.

Кимна и бавно се изправи. Изви гръб и разкърши ръце и крака.

— Неотложност. Такава лъжа. Едното е близо, другото — далеко. Тъй че… бой се повече от това, което е близо. Но, виждаш ли, неотложността има две страни. Тази, която виждаш, е сегашната, но има и друга, онази, която ще намериш в края на нещата.

Очите на Танакалаян се присвиха към нея и тя видя, че е стъписан и че мисли, мисли напрегнато.

— Тъй че — продължи Сеток — нека за момента забравим сегашното и да идем до края на нещата. В края на нещата, Щит-наковалня, от кого най-много ще се боиш? От онзи брат Усърдие там или от адюнктата? — Чу гласове от окопите — изпълнени с изумление и възбуда, — усмихна се и добави: — Или от нашия Смъртен меч, който сега язди към нас?

Изведнъж пребледнял, Танакалаян се обърна към долината, наречена Благословения дар. За няколко мига остана съвсем неподвижен. След това отново се обърна към Сеток.

— Къде ще застанеш в това, дестраянт?

— Стоя с Вълците.

В очите му блесна триумф.

— Но — продължи тя, — това е само половината от въпроса, нали?

Той се намръщи.

— Трябва да ме попиташ къде ще застанат Вълците — каза тя.

Той почти изръмжа:

— Знам добре позицията им, дестраянт.

— Е, мислеше, че я знаеш — поправи го Сеток.

После скочи долу, отиде до задния край на укреплението и застана срещу тясната стъпалчата пътека, по която слизаше Форкрул Ассаил. Вдигна очи, разпери ръце и извика:

— Брат! Не се приближавай! Не си желан тук!

Усърдие — беше на над петдесет крачки нагоре — спря, явно изненадан.

Отвори уста и Сеток усети как събужда магията в гласа си.

А в мига, в който я освободи, Сеток разтвори гърлото си за воя на десет хиляди призраци вълци.

Звукът бе като взрив. Извиси се и събори Усърдие по гръб. В изтръпналата тишина, която последва, Сеток извика отново:

— Не си желан! Върни се при своите роби!

Нищо не показа, че Форкрул Ассаил я е чул. Лежеше проснат и неподвижен на пътеката. Изповядани се втурнаха към него от двете страни и отгоре. След няколко мига вече го носеха нагоре по стъпалата.

Доволна, Сеток се обърна.

Цялата армия на перишите я гледаше, всеки войник. Сред най-близките до нея видя кръв, стичаща се от ушите и ноздрите им. Видя посинели лица и кървясали очи. Когато отново разпери ръце, всички видимо потрепериха и някои заотстъпваха.

— Никаква чужда магия не може да ни принуди — рече тя и след това посочи. — Смъртният меч се приближава. Ще я посрещнем с „добре дошла“. И с делата си този ден ще познаем съдбите си.

— Дестраянт! — извика някой от окопите. — Кого избираме? Кого следваме?

Танакалаян се обърна натам, но нямаше как да открие извикалия сред гъстата гмеж.

— Аз съм дестраянт на Вълците — отвърна Сеток. — Не съм Сив меч, не съм сестра на никого от вас. Не съм от глутницата ви и по този въпрос, кой трябва води глутницата, не съм аз, която да каже.

— С кого се бием? Дестраянт! С кого се бием?

Сеток сведе поглед към Танакалаян само за миг, а после отвърна:

— Понякога дори вълците знаят цената на това изобщо да не се биеш.

И с това му даде каквото мислеше, че ще му трябва за предстоящото предизвикателство. Защото Сеток надушваше, че Смъртният меч, онази жена… „Онази жена е същество на войната.“

Вътре в нея призрачните вълци се бяха присвили, за да й дадат неизмерима топлина. Ехото от воя им заглъхваше — дори те се бяха изненадали от силата му. „Но аз — не. Това е моята бърлога и ще я защитим.“

Кругава забави коня си в лек тръс. Ушите й още кънтяха от свещения вик. Пред нея, по върха на предния насип, стояха братята и сестрите й — онези, които бе познавала и обичала години наред. Беше все още твърде далече, за да може да различи израженията им, да види дали идването й е добре дошло, или е повод за гняв. Но дори второто нямаше да я разубеди. Идваше, за да се бори за своите, и въпреки цялото презрение на Танакалаян към вярата й в героизма — а тъкмо в героизма бе единствената й и най-истинска вяра — знаеше, че следващите няколко мига ще я подложат на изпитание, на каквото не я беше я подлагала никоя битка.

„Ако ще бъда герой, ако имам такава сила в себе си, нека дойде сега.“

Гледаха я безмълвно, когато спря в подножието на могилата. Кругава слезе, върза юздите около рога на седлото, обърна коня отново към долината и със силно плясване по задницата го отпрати назад. Разбраха ли гледащите смисъла на жеста й? „Да, сигурна съм.“

Смъртен меч Кругава свали шлема си, обърна се и вдигна очи към братята и сестрите си. Извика високо:

— Искам да говоря с Щит-наковалня Танакалаян.

Един стар ветеран й отвърна с равнодушен тон:

— Чака те. Ела с мир, Кругава.

„Не са избрали нов Смъртен меч… но и няма да ми върнат старата титла. Значи всичко предстои да се реши. Така да бъде.“

Въжена стълба се хлъзна надолу по стръмната страна на рампата. Тя я хвана и започна да се изкачва.

Прешъс Тимбъл плахо се доближи до Фейнт. Бяха останали на билото и гледаха как редиците на ледериите се спускат в марш към долината. Далече вдясно легионът Евъртайн и помощните им сили правеха същото. „Целият този поход заради това. Това и само това. Никога няма да разбера войниците.“

— Фейнт?

— Какво има, Прешъс? Ще ми кажеш, че можеш да използваш всичката тази сила, за да всечеш портал към дома? — Обърна се към пребледнялата си приятелка. — Добре де, знам, че не можеш.

— Какво усещаш?

Фейнт сви рамене.

— Кожата ми настръхва, а не съм маг.

— Именно! Представа нямаш какво е усещането! Дори Емби Боул е възел от нерви, макар вече да не иска да говори с мен. Мисля, че е станал неуравновесен.

— Той никога не е бил уравновесен — отсече Фейнт. — Та какво искаш от мен?

— Това момче…

— Кое момче?

— Онова, дето гигантският гущер почти го е обвил в люспите си — за кого мислиш, че говоря?

Фейнт разкърши гръб и потръпна от болка.

— Добре. Та какво то? Признавам, че е хубавичък, но…

— Мислиш, че всичката тази магия, от която ни прилошава, идва от Ассаил? Грешиш.

— Какво? — Фейнт я зяпна. — Той ли?

— Прилошава ни само защото не знае какво да прави с нея.

— Е, той е малазанец, нали?

— Не мисля, е изобщо някакъв.

— Какво трябва да означава пък това?

Но вещицата бе зареяла поглед в празното.

— Може ли една идея да намери плът? Кост? Има ли лице — възможно ли е изобщо това? Могат ли хора да съградят спасител, с шепи глина и сухи пръчки? Ако нуждата им от глас е тъй ужасна, така… настойчива — може ли един народ да съгради собствения си бог, Фейнт? Кажи ми — чувала ли си изобщо някога за такова нещо? Помислял ли си е изобщо някой за това?

Фейнт я дръпна и я обърна към себе си.

— Какво, в името на Гуглата, ми говориш? Какво виждаш в онова момче?

— Не знам!

Фейнт се обърна и огледа множеството бойци… къде беше той все пак? Онова странно момче? Но прахта се вдигаше на стени, огъваше се като пелени под колебливия вятър, плъзнал по долината. Погледна към командната позиция на принца, но видя само конни вестоносци, сигналисти и свитата на Брис. Очите й се присвиха към Атри-Цеда Араникт.

— Прешъс… ела с мен.

Тръгна натам.

Призракът на Суитист Сафърънс изведнъж закрачи до нея.

„Трябва да слушаш вещицата, мила.“

Фейнт погледна с яд призрачната фигура, а след това хвърли поглед през рамо и видя, че Прешъс стъпва като пияна на десетина крачки назад.

— Суитист — прошепна Фейнт, — как мога да я слушам? Тя говори глупости.

„Просто казвам, че идеите й са интригуващи. Може и да е хванала вярната диря — съмнявам се, че момчето дори си има пъп. Погледнала ли си? Може би е достатъчно голям за едно търкаляне в тревата, малко урок от госпожа Фейнт… какво мислиш? Може ли да гледам? Просто за да видя дали си има, разбира се.“

— Богове на бездната — изсъска Фейнт. — Дори не мога да го видя тоя изтърсак. Освен това, в случай че не си забелязала, цялата тази долина скоро ще изригне в кървава баня — а ти искаш да му гъделичкам проклетите топки?

„Остави всичко това с пъпа. Беше просто хрумване. Сигурна съм, че си има. Всички си имат. Прешъс е в паника, това е. Когато Форкрул Ассаил развихрят Акраст Корвалайн, когато съживят онзи убийствен глас, е, кой ще се бори срещу това? Онази Атри-Цеда там и самата Прешъс, и толкова. Чудно ли е, че дрънка глупости?“

— Млъкни, Суитист.

Фейнт вече почти бе стигнала до Атри-Цеда — жената стоеше на ръба на склона към долината и дърпаше от пръчката ръждивец все едно, че бе побрала кръвта на безсмъртието и вечната младост. А доколкото Фейнт знаеше, можеше и да е.

— Атри-Цеда.

Араникт се обърна и почти мигновено очите й пробягаха покрай Фейнт и се впиха в Прешъс Тимбъл.

— Поздрави, вещице. Бъди така добра да вдигнеш кръг около нас — бих помолила да добавиш дарбите си към моите усилия в предстоящата защита. — Дръпна силно от пръчката. — В противен случай ще паднем много бързо.

Прешъс Тимбъл изскимтя жално.

Лицето на Араникт помръкна.

— Кураж, дете. Къде е приятелчето ти? Ще ни трябва тук — той притежава естествена невъзприемчивост към магически атаки.

Фейнт облиза пресъхнали устни и се покашля.

— Атри-Цеда, думите ви не вдъхват увереност за изхода от това сражение.

Араникт запали нова пръчка и махна разсеяно с ръка. Издуха облак дим и рече:

— Бих посъветвала да бягате, но няма накъде да се бяга. — Посочи с видимо разтреперана ръка. — Виждате ли принца, там долу, на коня зад последните редици? Това е мъжът, когото обичам, и той скоро ще умре. Прешъс — чуй ме. Защити тази позиция с всичко, което имаш в себе си, защото цялата моя сила ще бъде там, долу, с него. Щом Чистият ме открие, ще положи всички усилия, за да ме разкъса жива.

Фейнт се ужаси от раздиращата сърцето суровост на тази жена, оголила душата си така отрито. „И все пак… все пак… ако можех да намеря любов като тази. Ако можех да открия такава любов.“

— Араникт — промълви тя тихо и нещо в тона й накара Атри-Цеда да се обърне. — Ако позволиш, ще стоя с теб.

Видя как очите на Араникт се разшириха, а след това пробягаха встрани — сякаш не можеше да понесе това, което видя в лицето на Фейнт. Атри-Цеда се загледа на север.

— Още не е докоснал силата си. Но е въпрос само на време.

— Може да не му се наложи — каза Фейнт, проследила погледа на Араникт. — Не разбирам много от битки, но не виждам как ще спечелим тази.

— Не сме тук, за да спечелим — отвърна Араникт. — Тук сме просто за да умрем бавно.

И тогава Прешъс Тимбъл пристъпи покрай Фейнт и тихо замълви обвързващите думи. И там, на три крачки отдясно, се изправи Емби Боул, лицето му — като каменна маска, стиснал юмруци.

А призракът на Суитист Сафърънс проговори:

„Фейнт, чувам ехо от… нещо.“

— Нищо не е — промълви в отговор Фейнт. „Нищо освен звука на всичко, което скоро ще изгубим. Какъв е звукът ли? Когато го чуеш, ще разбереш.“

Брис Бедикт яздеше зад резервната линия. Искаше войниците му да чуват копитата на коня му зад себе си, искаше да знаят, че е тук. Тъй че да разберат, че където се поколебаят, ще препусне към тях; когато изпитат нужда от силата на командирската воля, ще им я даде. Яздеше успоредно на редиците и оглеждаше строя. Ротите вървяха стегнато в карета с широки проходи между тях. Дисциплината бе твърда.

От предните редици прозвучаха рогове в знак за последните петдесет крачки от първите окопи на врага. Самотният зов прокънтя в него и Брис за миг се поколеба. „Жива ли е? Дали не даваме живота си за вече изгубена кауза? Дали последният ми жест не е напразен? О, скъпи братко — точно сега няколко окуражителни думи нямаше да ми дойдат зле.“

„Още по-добре да ме разсмееш. Има ли по-подходящ начин да срещнеш мига, в който падаш на колене, от сладкия, волен смях? От онзи смях, който те издига във въздуха, високо над мрачната злост на земята и цялата й мръсна жестокост?“

Вече яздеше от дясната страна на редиците и скоро щеше да излезе на откритото пространство срещу държания от перишите център и да види пред себе си от другата страна как легионът Евъртайн влиза в бой с колансийската отбрана. „Кралице Абрастал, какъв благороден съюзник се оказа. Ако брат ми можеше да научи за това — ако съпругът ти можеше да види това… бъдещето понякога обещава такива неща, че да не вярваш, че може да се окажат нещо повече от мечти, от заблуди, изградени върху неосъществими желания.“

„Вървиш по стъпките на своя живот и онази мечта те зове като маяк, онази мечта те очаква. Не знаеш дали изобщо може да се превърне в реалност. Не знаеш дали дори ако по някакъв начин се натъкнеш на нея, няма да се окаже, че е нещо по-нищожно от това, което е, по-малко от това, което е могла да бъде… стига само да си успял да я задържиш на разстояние, да я задържиш само на ръка разстояние. Вечно грееща пред тебе. Вечно ненакърнена от собствените ти твърде реални недостатъци.“

„Араникт. Как можа да ми дадеш такъв дар? Как можа да ми позволиш да го взема в ръцете си, да го усетя в прегръдките си, толкова топъл и чист?“

„Когато тези мечти в онова недостижимо бъдеще изведнъж се извисят около теб, как може да не бъдеш заслепен от тяхната истинност? Изведнъж то е тук. Изведнъж вече живееш сред него. Защо тогава трябва да се опитваш да се отдръпнеш?“

Яздеше напред и очакваше всеки миг да чуе грохота на оръжията, да се пробуди силата на Акраст Корвалайн… „И трябва да й отвърна по единствения начин, който знам. А когато свърша, знам, че нищо няма да е останало от мен.“ Толкова дълго не бе разбирал какво трябва да направи, ала сега, с пращящите във въздуха енергии, всичко изведнъж се бе прояснило.

„Араникт, обич моя, сега ти имаш най-доброто в мен. Моля се за теб да е достатъчно.“

Излезе пред каретата, дръпна рязко юздите на коня и го обърна срещу укреплението на Сивите шлемове на Периш. Но не можа да види какво става зад стените от пръст.

В центъра на плетеницата от траншеи и насипи имаше широк полигон от отъпкана пръст, прорязан с тесни изкопи, за да събират кръвта на ранените, които щяха да се донасят тук по време на боя. Резачите стояха в очакване до носилките, лицата им бяха зацапани с пепел, за да не капе потта в отворените рани. Инструментите им за шиене и рязане лежаха подредени върху кожи до кожени мехове с вряла вода. Във всички траншеи, където Кругава бе успяла да погледне, благословените й войници стояха впили очи в нея, докато тя вървеше към центъра, където я очакваше Щит-наковалня Танакалаян — и на десетина крачки зад него млада жена, която Кругава не бе виждала никога.

Имаше нещо странно в очите й, но Смъртният меч все още не можеше да определи какво им придава този притесняващ поглед. Едва бе навлязла в женската си зрялост, бе облечена в опърпани сърнешки кожи, косата й бе дълга и сплъстена от мръсотия, а усмивката, извила устните й, изглеждаше някак смътно иронична.

Кругава се изкачи по високата рампа и стъпи на отъпканата пръст. Остави шлема си на земята и смъкна металните ръкавици.

Танакалаян заговори:

— Надеждата ни, Кругава, е, че си се върнала в паството. Че днес ще се биеш редом с нас. Че ще ни поведеш в бой.

Тя се стегна, ръката й се отпусна на ефеса на меча.

— Да, бих искала да поведа Сивите шлемове в битка, Щит-наковалня Танакалаян. Но не срещу ледериите или болкандо. По-скоро искам войниците ни да напуснат тези окопи. — Вдигна очи, огледа проходите, водещи назад по склона, и се намръщи. — Не виждате ли какво са направили? Ассаил са изоставили Сивите шлемове сами на съдбата им.

Танакалаян въздъхна, кривна глава и я изгледа.

— На тази позиция тук може да се погледне и по друг начин, Кругава. Казано просто, брат Усърдие не ни се доверява, а ти искаш да му докажеш, че перишите са точно толкова вероломни, колкото подозира.

— Вероломство? Виж, това е любопитно, Щит-наковалня. Не съм изненадана, че Ассаил не ви вярват, предвид прецедентите.

Щит-наковалня се изчерви.

— Предателството беше твое, не мое — но не сме ли обсъждали вече всичко това? Сивите шлемове чуха аргументите ти. Чуха и моите. Гласуваха.

Кругава се огледа. Сурови, непреклонни изражения отвсякъде.

— Днес, братя и сестри, нашите съюзници ще се опитат да прекършат тиранията на Форкрул Ассаил. Но това не е единствената причина за тази война — всъщност е най-малката от тях. Чуйте ме, всички! Преди много време един чужд бог е бил свален на тази земя. И разкъсан на парчета. Но не са го оставили да умре — не, вместо това са го оковали, както някой би вързал див звяр. Както някой би оковал вълк! И така вързан, така задържан в клетка, този бог не познава нищо освен безкрайна мъка и терзание. Боговете се хранят с него! Нещастниците сред нас, смъртните, пият кръвта му в молитва! А тези Форкрул Ассаил, те държат сърцето му в студените си жестоки ръце!

— Мои братя и сестри! Днес ще се опитаме да разкъсаме тези вериги. Ще се опитаме да освободим Падналия бог! Но и нещо повече: ще се опитаме да го върнем в неговия свят! — Кругава посочи нагоре по склона. — А къде сте застанали вие? Застанали сте на страната на мъчителите и всички думи за справедливост, които тъй настойчиво шепнат в ушите ви, не са нищо повече от лъжи!

Младата жена пристъпи напред и едва сега Кругава разбра какво придава тази странност на погледа й. „Вълчи очи. Едното сребро, другото — кехлибар. Благословен трон — тя е нашият дестраянт! Вълците на Зимата гледат от тези очи!“ Откъде беше дошла?

Дестраянтът заговори на търговската реч на ледериите:

— Смъртен меч, развълнувани сме от думите ти. Но пък какво знаем ние за милостта? Ние, които никога не сме усещали нежното й докосване? Ние, които винаги сме били гонени и избивани? Да ти разкажа ли за спомените, които бушуват в мен сега? Ще чуеш ли думите ми?

Кругава усети как кръвта се изцеди от нея, как угасна зноят на страстта й. Изведнъж й стана студено под тежката броня. „Тази жена е мой враг. Танакалаян е нищо в сравнение с нея.“

— Дестраянт, ще чуя думите ти.

Младата жена огледа наоколо.

— Представете си стадо… огромно стадо! Големи, силни животни — и те ни виждат, виждат ни как тичаме до тях или стоим встрани. Виждат косматите ни глави ниско наведени. Но въпреки боязливата им напрегнатост ние сме безразлични. Очите ни ги оглеждат. Търсим миризми във вятъра. И когато най-сетне подгоним това стадо в бяг, кого открояваме? Кои от тези големи страховити животни избираме?

Танакалаян отвърна с искрена възбуда:

— Дестраянт Сеток, вълците винаги избират най-слабите сред стадото. Старите, ранените.

Кругава се взря в Сеток.

— Да се хранят ли искат вълците днес, дестраянт? От сърцето на Сакатия бог?

Сеток махна вяло с ръка.

— Кажи на съюзниците си — забравете за нас в тази битка. Няма да напуснем бърлогата си. А когато този ден свърши, ще видим кой ще остане прав. Все едно ще е кой от вас е спечелил — ще сте ранени и главата ви ще се люшка от умора. Ще сте на колене.

— И тогава ще ударят Сивите шлемове! — извика Танакалаян. — Не можеш ли да видиш истината за това, Кругава? Толкова ли си сляпа, че още да държиш на глупавата си заблуда?

Кругава мълчеше. После, след дълга пауза, през която се чуваха само звуците от настъпващите на равнината войски, пристъпи към Щит-наковалня и спря точно пред него.

— Танакалаян — изхриптя тихо, — ние не сме вълци. Разбираш ли? Когато действаме, ние сме привилегировани — или прокълнати — да знаем последствията. Вълците на Зимата не са. Те нямат усет, никакъв усет за бъдещето. Не може да има никакъв култ към Дивото, Щит-наковалня, без знанието за добро и лошо.

Танакалаян поклати глава и очите му блеснаха в злорадо доволство.

— Загубила си, Кругава. Не можеш да спечелиш — вече не съм само аз, нали? Не са дори перишите. Вече си изправена срещу дестраянт, а чрез нея — срещу самите ни богове.

— Това дете е лудо, Танакалаян.

— Не се боя от нея, Кругава.

Странният отговор я порази. Дълбоко потресена, тя вдигна очи и погледна Сеток.

— Дестраянт! Това ли е единствената игра, която играят Вълците?

— Тази игра познават добре.

Кругава избута Танакалаян настрани — вече не беше важен, не беше съществен повече.

— О, да, познават я, нали? Великолепието на лова, нали? Ще говоря на вълчите богове сега и ще е добре да ме чуят.

От Сивите шлемове на Периш се надигнаха викове: обида, възмущение, стъписване. Но Сеток само сви рамене.

Кругава си пое дълбоко дъх. Земята под нея вече тръпнеше и скоро силите извън този форт щяха да влязат в бой.

— Вие, вълци, се мислите за вещи в лова. Но не сте ли разбрали? Ние хората сме по-добри в него. Толкова сме добри, че ви преследваме и избиваме от половин милион години. Но не се задоволяваме само с най-слабите между вас, или с ранените. Избиваме всеки един проклет вълк. Може да е единствената игра, която познавате, но чуйте думите ми. Не сте достатъчно добри в нея! — Пристъпи срещу Сеток и видя как дестраянтът потръпна. „Намерих своя момент. Виждам разбирането в очите й — Вълците на Зимата ме чуха. Най-сетне проумяха.“ — Нека ви покажа друг път! Нека отново бъда вашият Смъртен меч!

Но не вълците бяха разбрали. Беше само Сеток и в мига преди вълчите богове да изригнат през нея, тя се завъртя вихрено в ума си. „НЕ! Послушайте думите й! Не можете ли да видите истината — не можете да ловувате тук!“ Но те вече се бяха нахвърлили, разкъсваха я в яростното си настървение да се пресегнат и да впият челюсти в омразното човешко същество.

„НЕ! Обичах ви! Плаках за вас!“

Сеток изпищя. И това бе последният звук, който издаде.

Очите на Кругава се разшириха, щом видя как лицето на младата жена се преобрази в нещо нечовешко. Плътта по ръцете й се пръсна, докато костите сякаш се заизвиваха, за да се изтръгнат навън, черни жили се загърчиха като змии. Тялото й се изпъна, раменете се изгърбиха. Очите лумнаха. С писък, тя се хвърли срещу Смъртния меч.

Зъби… каша от кипнала кръв и гъста слюнка… внезапно извисила се над нея грамада от плът и черна козина… а след това някаква фигура се плъзна покрай Кругава… Танакалаян, забравеният Танакалаян, ножът му блесна и острието се заби дълбоко в гърдите на Сеток.

Последва оглушителен вой. Кругава се олюля и залитна назад.

Кръв плисна от очите на Сеток… тя се дръпна от ножа и замаха с ръце слепешком. Нов вой прокънтя и разби въздуха. От устата и носа й потече тъмна кръв, тя падна по гръб върху стъпалата в пръстта и се присви на кълбо като дете.

— Танакалаян! — викна Кругава. — Какво направи?!

Той беше съборен на земята от ужасния предсмъртен вик, но вече се изправяше, ножът още бе в ръката му. Лицето му я ужаси.

— Това трябваше да е моят ден! Не твоят! Не нейният! Аз съм героят! Аз!

— Тана…

— Това е моят ден! Моят! — И връхлетя към нея.

Тя вдигна ръка, но зацапаното с кръв острие се хлъзна покрай нея и прониза шията й от едната страна до другата.

Кругава се помъчи да се задържи на крака, но залитна и рухна на колене. Страната на лицето й, откъдето стърчеше дръжката, запулсира. Ръката й посегна нагоре и се удари в увитата с кожа дръжка. Ножът все още бе забит през гърлото й и дробовете й се пълнеха с кръв. Отвори уста, но не можа да вдиша.

Танакалаян крещеше:

— Те излизаха! Не можех да позволя това! Ассаил! Ассаил! Щеше да ги удари! Щеше да ги убие!

Тя се надигна с усилие и извади меча си.

Той отстъпи назад.

— Спасих боговете ни!

„Глупак — ти уби един от тях! Не чу ли как умря?“ Светът почерняваше от всички страни. Гърдите й бяха натежали, все едно че някой бе излял разтопено олово в дробовете й. „Благословени Вълци! Не исках това! Мръсен убиец! Този ден… толкова подъл… толкова… човешки.“ С кръвта, изливаща се по брадичката й, Кругава тръгна напред.

— Трябваше да я отстраним! — викна Танакалаян. — Не разбираш ли! Не…

Първият й замах го удари отдясно, натроши ребра и се вряза през дроба, преди да се забие до средата на гръдния кош. Ударът го надигна от земята и го запокити на три крачки вдясно.

Изумително, но той падна на крака сред резачите — кръв и парчета месо се изсипаха от огромната рана в гърдите му.

Кругава отново настъпи. „Сила за още един. Сила за…“ Вторият й удар отпра горната половина на главата му, острието се хлъзна точно под очите му. Отсеченото теме се завъртя по хлъзгавия гръб на меча й, след това настрани, повлякло мозъка и двете полюшващи се очи. Останалото от Танакалаян залитна напред и падна по лице.

Тя се смъкна на колене. Всичкият й дъх бе свършил. Светът забушува в черепа й.

Някой бе коленичил до нея и опипваше дръжката на ножа, все още забит в шията й. Тя избута немощно ръцете му и падна напред по очи. Лицето й се отпусна върху твърдата глина… изровена бразда, само два пръста широка, изпънала се напред под очите й. Загледа как се пълни с кръв.

„Исках… Исках по-добра… по-добра смърт… Но не го ли искаме всички?“

Два оглушителни воя прокънтяха един след друг от позицията на перишите и дивата им сила хвърли в сляпа паника коня на Брис Бедикт. Подплашеното животно за малко щеше да го хвърли, но той успя да задържи пети в стремената и да стисне здраво юздите.

Конят скочи, а след това неочаквано се понесе в бяг право към високия бряг на укреплението.

Брис погледна към върха на високия пръстен вал, но не видя никакви перишки войници. Никакви приготовления за идването му, нищо.

Насочи с твърда ръка коня нагоре по насипа.

Щом стигна върха, дръпна юздите толкова силно, че конят се изправи на задните си крака.

Перишите долу се заизвръщаха към него.

Къде беше Кругава? Къде бяха всичките офицери?

Видя как най-близките Сиви шлемове — почти точно под него в първата траншея — посягат за пиките си, изруга, завъртя коня докато още стоеше на задните си крака и го подкара обратно надолу. Камъни и облаци пръст захвърчаха в бясното спускане. „Богове, можех да ги оставя да свършат с мен още сега!“

„Никой ли не наблюдаваше? Не, всички се бяха обърнали нагоре. Изненадах ги напълно — но какво става в този лагер?“

Подозираше, че никога няма да научи. Яздеше отново по равния терен. Напред и вдясно от него войниците му ледерии вече бяха стигнали първите окопи. Зад ротите гъмжаха екипи и теглеха на позиция тежките катапулти, набиваха клинове под предните шини, за да повдигнат стрелковата дъга.

Врагът бе започнал да стреля от високите укрепления по фланговете на траншеите и убийствените метални стрели врязваха дълбоки бразди в настъпващите редици.

Неговите войници бяха започнали да умират. „Защото аз поисках това от тях. Да умрат в името на едно провалено желание. Аз ги доведох до това.“

„Но… защо? Защо ме следват? Не са по-големи глупци от самия мен. Знаят — титлата ми не означава нищо. Тя е илюзия. Не, още по-лошо, заблуда. Благородството не е нещо, което мога да нося като проклето наметало, обсипано със скъпоценни камъни. Не можеш да го купиш. Не можеш дори да се родиш в него. Благородството, за което говорим, не е нищо повече от подигравка с всичко, което е означавало някога.“

„В никакъв случай не съм благороден.“

„Защо ме следвате?“

„Богове, защо си въобразявам, че имам право да водя? В това?“

Извади меча си. Устата му се изпълни с вкус на пепел. Толкова много заблуди се бяха събрали тук, натежали над този миг и над всички мигове, които предстояха. „Хайде, пробуди се, Брис. Времето е дошло… да си намерим име.“

Обърна коня към най-близкия проход между ротите и препусна срещу врага.

Старши резач Синдекан все още бе на колене до тялото на Кругава, взрян в бледото й безжизнено лице. На равната площадка зад него се бяха събрали всички офицери и ветерани и споровете кънтяха яростно отвсякъде. Ужас, стъписване и смут — воинството на перишите всеки миг щеше да се разпадне.

Синдекан бе най-старият от всички тук. Ветеран от много кампании, войник в дългата безнадеждна битка със запушване на рани и вдъхване на живот в умиращи дробове. И за пореден път можеше само да седи смълчан и да гледа пред себе си поредния си провал.

„Тя дойде сред нас. Храбра, храбра жена. Всички знаехме, че гордостта й е най-големият й враг. Но виж я, дойде при нас. Представям си как това е наранило гордостта й. И все пак, дори над тази своя голяма слабост, накрая тя триумфира.“

„Какво би могло да е по-героично от това?“

Когато най-сетне се изправи — макар всъщност да не беше повече от трийсет удара на сърцето след издъхването на Кругава, — всички гласове заглъхнаха. Той беше ветеранът. Той бе този, към когото щяха да се обърнат сега в отчаяната си потребност за водачество. „О, всички вие, глупаци. Какво да правим? Какво да правим сега?“

Синдекан се покашля.

— Не знам какво стана тук. Не знам дали Щит-наковалня уби млада жена или бог. Нито мога да преценя основанията му да го направи — това е извън възможностите на всички нас.

Един от младите войници извика:

— Брат Синдекан! Ще се бием ли днес?

Беше помислил за това още в мига, в който падна Кругава, и помнеше как погледна към накълцания труп на Танакалаян с мисълта: „Ти си само това, което заслужихме.“

— Братя, сестри, днес трябва да се бием, да!

Отвърна му мълчание.

Беше го очаквал. Нямаше да го последват слепешком — вече не. „Не и след това.“

— Братя, сестри! В нашето паство имаше убийство — бяхме свидетели на това! И като свидетели, станахме част от това престъпление. Трябва да се пречистим. Днес трябва да се бием, за да възвърнем честта си!

„Но кой е проклетият враг?“

И тук старият ветеран се оказа в безизходица. „Вълците да са ми на помощ, не знам. И няма да съм този, който ще реши. Ветеран съм, нали? Да, но единствените мъдри ветерани са онези, които са оставили войната и убийството зад себе си. Не, аз просто съм най-големият глупак сред всички ви. О, добре! Време е да се опрем на безполезното суеверие. Не е ли това, към което се обръщат старите войници, когато всичко друго се провали?“

— Братя, сестри! Трябва да потърсим знак! Трябва да погледнем към света — тук и в този ден! Трябва да…

И изведнъж очите му се разшириха.

Извърнаха се лица. Ококориха се очи…

… принцът на Ледер изникна пред погледите им на върха на високия насип на предния вал на укреплението. Надвисна горе на тесния и разяден ръб… и как се задържа там конят, си остана загадка. След това животното се изправи на задните си крака, копитата заритаха във въздуха, а принцът ги изгледа отгоре с гняв. И в този момент от двете страни, по дължината на долината, отекна грохотът на битката.

„Боговете да ме вземат дано! Май се напиках.“

Бойният кон на Абрастал беше измършавял, но тръпнеше в очакване. „Кучият син обича това — вонята на кръв, писъците — иска ги. Богове, войната е такава треска!“ Тя погледна назад към Спакс и ордата му воини.

— Задръж ги, Боен главатар! Изчакай!

Гилкът баргаст я изгледа сърдито.

— Но колко още? Проклетите ти войници умират — остави ни поне да нападнем и да свалим едното укрепление. Катапултите ви разкъсват!

Знаеше го. Виждаше ужасните загуби, които нанасяха съвършено насочените оръжия, докато легионите й се мъчеха да завземат първата линия на отбраната.

— Казах изчакай, Спакс! Ще ми трябваш с теблора да тръгнете бързо, когато онзи Ассаил открие…

— Но ако всичко при Шпила се е объркало? Огнекоса! Можем да сринем този фланг — просто ни остави да се развихрим, проклета да си!

Но нещо привлече погледа й… тя обърна рязко коня си и се загледа към центъра.

— Кълна се в дебелия чеп на Джеркан! Перишите излизат от окопите си! Спакс!

— Виждам ги! Виждаш ли Кругава?

Абрастал поклати глава.

— Много са далече… слушай, оформи линия да задържи вътрешния ни фланг, Боен главатар. Ако аз командвах онази позиция и видя, че срещу нея няма противник, щях да направя точно каквото те правят сега — навън и по незащитените ни флангове.

— Ще ни видят… — Спакс вече бе до нея с тежка брадва в едната ръка, с копия в другата и с лице, почти скрито от пищния му шлем от черупки — и ще обърнат да ударят фланга на ледериите — Брис няма резерви, които да пазят срещу тях.

— Направят ли го — изръмжа Абрастал, — знаеш какво да направиш, Спакс.

— В косматите им задници, да. Но…

— Просто приготви воините си — прекъсна го тя и заби шпорите в хълбоците на коня. — Отивам да погледна отблизо!

— Не прекалявай!

Тя подкара коня в галоп и бронята затрещя около нея като оръжейна ковачница. Четирима от телохранителите й препуснаха да я догонят, но тя им махна да спрат. Мразеше глупаците. По-лоши бяха от кокошки. Но на вестоноската, която се приближи, даде знак да продължи с нея напред.

Отвъд перишите ледерийската армия беше впила челюсти в първата линия защитници, но и тя понасяше загуби от колансийските катапулти. Видя, че принцът е развърнал свойта и че скоростта на стрелбата им превъзхожда вражеската. Поне три позиции съсредоточаваха огъня си върху най-близкия редут и той вече бе настръхнал от тежките метални стрели. Пеши стрелци и лека пехота настъпваха под прикритието на контраогъня и вече нападаха позицията.

Принцът си знаеше работата. Но имаше ли значение? Загубите вече бяха ужасни… а тя знаеше, че собствените й войници понасят същото зад нея.

А сега и тези периши… искаше й се да впие зъби в гърлото на Сивите шлемове. Въпреки всички предателства и коварства, които вирееха в дворцовите игри на кралство Болкандо, това тук бе много по-убийствено. „Може би ми дава урок. За забиването на нож в гърба, за лъжата и коварството, за да наложиш своето.“

„Не, колкото и да се опитвам, не мога да го простя. Дворецът е моят свят и ще го управлявам както искам.“

Приближаваше се бързо към перишите, копитата на коня тътнеха в бесен галоп. Войниците се строяваха, след като вече бяха излезли от укреплението, и тя видя, че възвиват към нея.

— Искате нас първи, нали? Спакс ще е адски доволен!

Но беше тактически погрешно… не, явно трябваше да възвият срещу ледериите. Когато се приближи още повече, първите редици не направиха опит да извадят оръжия. „Възможно ли е? Спечелила ли ги е Кругава? Къде е Танакалаян? Блудния да ме бутне дано, кой командва тази армия?“

Махна на младата вестоноска.

— Стой по-назад, но така, че да можеш да чуваш. Слушай добре преговорите, войник — животът на хиляди като нищо може да зависи от това, ако не успея да ги убедя.

Младата жена, избрана заради умелата си езда, беше пребледняла, но кимна.

— Очите ти са по-добри от моите — виждаш ли командир някъде?

— Ваше величество, има един… със сиво лице. Жестикулира — раздава заповеди. Ето там. — Тя посочи.

— Виждам го. Защо е боядисано лицето му?

— Резач е, ваше величество. Полеви лечител.

„Добре. Какъвто ще да е.“

— Изглежда, иска да говорим — не ми харесва това. Какво е станало с Кругава?

Забавиха до тръс и на подходящото разстояние вестоноската спря, а кралицата продължи бавно напред. Отгледа отдалече резача. Стар мъж, като за Сивите шлемове. Лицето му бе изпито от живот в скръб и загуба и тя не видя в него никакъв плам. Безпокойство й се усили.

Лечителят вдигна ръка за поздрав.

— Ваше величество, Сивите шлемове ви поздравяват. Аз съм Синдекан, избран командир след трагичната смърт на Смъртния меч и Щита-наковалня.

Думите му я поразиха като удар в гърдите. „Остави. Не му е сега времето.“

— Строени сте. Кажете намеренията си, Синдекан — както виждате, имаме бой тук и не мога да губя повече време, докато решите в коя посока ще духа шибаният вятър.

Мъжът се присви като ударен през лицето, после си пое дълбоко дъх и бавно изправи рамене.

— Сивите шлемове на Периш смирено се поставят под вашата команда и на принц Брис. — Махна с ръка към бойците зад себе си. — Обърнахме се към вас, защото не можахме да определим местоположението на принца. Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил бе ранен в сблъсък с нашия дестраянт. Разумно е да се допусне обаче, че ще се възстанови. А когато стане това… очакваме пробуждане на ужасна магия.

— Можете ли да се защитите срещу нея?

Старият мъж поклати глава.

— Боя се, че не, ваше величество. Загубихме мястото си като оръжие на вълчите богове. Виждате ни такива, каквито сме — прости войници, които искат да върнат честта си като мъже и жени. Това и нищо повече.

— Веднага щом Чистият разбере за атаката на Шпила, ще задели за там толкова войници, колкото реши, че може да си позволи.

— Разбираме това, ваше величество.

— Отдъхнали ли са войниците ви, Синдекан? Можете ли да се спуснете в бърз бяг през долината и да намерите незащитено възвишение? — Усили гласа си и се обърна към войниците зад лечителя: — Сиви шлемове! Можете ли да застанете на пътя на колансийците, които скоро ще потеглят на изток към Шпила?

В отговор войниците вдигнаха щитовете на гърбовете си и започнаха да затягат ремъците.

Абрастал изсумтя.

„За какво са ми думи?“

Синдекан заговори:

— Искате да забавим врага ли, или да го спрем?

— Не сте достатъчно, за да ги спрете, командире, и го знаете. Ако мога, ще ви заделя моите баргасти и теблорите — но те може да закъснеят за битката.

— Ще държим докато пристигнат, ваше величество.

Абрастал помълча за миг, а после извика:

— Това, което съм видяла досега от вас, периши, бяха пръчки в задниците, и много добри маршове, и нищо повече. Е, сега е шансът ви да покажете на света какво можете в един истински бой.

Изглежда, го понесоха — било от смирение, било от срам. Беше очаквала вълна от гняв, но не забеляза нито искра. Погледът й отново се върна на лечителя.

— Синдекан, ще трябва здраво да се потрудите, за да вдъхновите тази сган — отчаяни са.

— Да, ваше величество. Но днес това не е слабост. Ще го покажем на света.

Тя го изгледа за миг, после каза:

— Вярвам, че ще простите на моите баргасти, ако се обърнат с лице към вас, докато преминете.

Мъжът само кимна.

— Сбогом тогава. Ако справедливостта наистина съществува, може би вашият Смъртен меч ще е с вас, макар и само духом. Опитайте се да бъдете равни на мярата й, всички, и може би наистина ще намерите отново честта си.

Обърна коня и пое обратно.

Вестоноската подкара до нея и Абрастал й каза:

— Препусни напред и уведоми Боен главатар Спакс, че перишите ще преминат, за да заемат позиция на очаквания път на колансийското подкрепление. Ще минат южно от нашата позиция в бърз бяг — но трябва да обърне воините си с лице към тях, докато преминат. Повтори.

Вестоноската повтори дума по дума.

— Добре. Тръгвай!

Загледа се след младата жена. „Бях ли изобщо толкова млада някога? Проклятието на благородничеството е, че сме принудени да израснем прекалено бързо. Но пък виж се само — циците ти едва са напъпили, а вече си в разгара на проклета война.“

„А аз дори не мога да си спомня името ти.“

„Но ако двете преживеем това, пращам те да учиш бродерия и година-две флиртуване с художници, музиканти и прочие непрокопсаници.“

Кралицата на Болкандо изръмжа през зъби, поклати глава, изправи се на стремената и огледа намръщено предните линии на възлюбления си легион.

Още не бяха завзели първите окопи — а склонът бе грамада от мъртви и издъхващи войници, грамада, която ставаше все по-висока с всеки миг. „Блудния да ме дръпне дано — хванали са ни за топките. Трябва да натиснем по-силно — никакъв напредък дотук. Време е за сафиите значи — стига очите на всички да са пожълтели вече от онази «слюнка за кураж», с която се тъпчат преди битка. Би трябвало да са се натъпкали добре.“

Но правеха ли всички нещо повече от повърхностни жестове? „Четиринадесета дъщеря — можеш ли да ме чуеш?… Помислих си, че не. Бих искала да видя през очите ти сега, просто за да разбера как стоят нещата там. Би трябвало вече да си в проклетия залив. Би трябвало да си на добра позиция, за да виждаш… всичко.“

Отново тръсна глава — твърде много неща се въртяха в проклетия й череп.

Конят й се уморяваше и тя забави ход — можеше да й се наложи след малко да го пришпори да препусне. „Кралицата взима меча и показва лицето си под маската. Но светът не трепва, както би трябвало, защото маската пада едва пред лицето на смъртта. Съпруже, скъпи мой, този път твоята жена май наистина прекали.“

Извади меча си, докато се приближаваше — командирът на сафиите стоеше вдясно от кралската свита, впил очи в нея, както и всички останали. Тя посочи с меча право към него и той изведнъж изправи рамене, сякаш зарадван, вдигна копието си в едната ръка, а след това…

След това сафиите затанцуваха в буйна възбуда. „О, колансийци. Представа си нямате какво ще ви удари.“

Капитан Фивърин, Девета кохорта на легион Евъртайн, се хлъзна надолу по кървавата грамада от тела. Руга чак докато не стигна подножието и не се блъсна в пищялките на войници, опитали се да направят същото като него. Беше изгубил от погледа си собствените си бойци — все още останалите живи, — но такива подробности вече не бяха от значение. Единството сцепление, което оставаше, бе това, която отличава живо от мъртво.

Това беше касапница. На два пъти за малко бяха преодолели първата траншея, но и двата пъти бяха изтласкани от катапултите: огромните стрели пронизваха десетки тела, кръвта плющеше на пороен дъжд, мъже и жени се мятаха като парцалени кукли. Пръснати от ударите щитове събаряха войниците на колене. Брегът на първия насип бе непрестанен гаден порой от всичко, което може да се излее от човешко тяло — изливаше се върху посиняващи ръце и крака, върху зяпнали невиждащи лица, разкъсана броня и сплетени в смъртта прегръдки.

Изруга и се надигна. Усети поредния тласък от напиращите нагоре редици и му се дощя да може да яхне тази нова вълна. Щяха да завземат проклетата траншея, щяха…

Но пехотата на Евъртайн беше разбутана, плътните редици се накъсаха… и Фивърин изруга, като видя напиращите през тях високи сафии, с яркожълтите им очи от проклетия опиат, който взимаха преди битка, с гъстата пяна по устата им.

— Отворете им път! — изрева капитанът. — Отворете им път!

Но заповедта бе ненужна — нищо не можеше да спре сафиите с копията, не и толкова близо до врага.

С лека броня, пъргави и подвижни, воините залазиха нагоре като паяци. В едната ръка държаха копията си, а в другата — нещо като кирки, всъщност повече приличаха на остри извити нокти — забиваха ги в мъртва и умираща плът и се издърпваха още нагоре.

След малко първата линия на сафиите стигна до върха, прехвърли се и се скри от поглед.

Писъците от първата траншея се усилиха.

— След тях! — изрева Фивърин. — След тях!

И тръгнаха отново нагоре.

Успяха някак да го вдигнат на крака. Но умът му си остана изгубен сред оглушителния рев. Беше обкръжен от офицери, трупаха се лечители, а далечният грохот на битката кънтеше над долината и го разтърсваше неспирно.

Помъчи се да осмисли хаоса в главата си. Чу писъци, ужасни писъци, надигащи се на вълни от паника и страх, но дори това изглеждаше твърде далечно. „Твърде далечно, да. Онзи глас… толкова далечен.“ Избута рязко помагачите си настрана, след това се олюля и най-сетне успя да различи думите, източника на онези отчаяни писъци.

„Сестро Благоговение!“

Отговорът й дойде на свиреп порой.

„Брат Усърдие! Вашата битка е отвличане! Атакуват ни! К’Чаин Че’Малле! Т’лан Имасс! Не можем да удържим — богове, каква касапница!“

Усмири я с вик, силен като шамар през лицето. „Трябва да удържите! Идваме!“

Огледа се и видя паниката в очите на Разводнените — бяха я усетили, чули бяха паническите й викове.

— Мирно! — изрева той. — Слушай моята заповед! Поддържай отбраната на двете най-долни полоси — останалите да се оттеглят към високия път — трябва да тръгнат на изток към Шпила колкото може по-бързо! Оръжия, броня и мех с вода, нищо повече! Имате една камбана време да изведете двайсет и пет хиляди войници на пътя!

— Благословен Чист, перишите ни предадоха!

Той махна презрително с ръка.

— Оставете ги. Ще събудя Акраст Корвалайн — ще залича враговете пред нас! Чакай! Искам силите ни от левия фланг да контраатакуват — във вражеския фланг, — искам онези болкандо и баргастите да бъдат изтласкани от бойното поле! Хайде, разчистете ми път към втората полоса!

Светът сякаш трепереше под краката им. Докато слизаше към десния фланг, огледа набързо битката. Проклетите ледерии се сражаваха сякаш бяха слепи за поражението си — а то ги чакаше, в това нямаше съмнение. Дори без гласа му не можеха да се надяват да пробият защитата му.

„Но ги искам на колене, с празни ръце и наведени глави. И моите войници ще се вдигнат от окопите и ще тръгнат сред тях, размахали оръжия. Нито един ледериец няма да оставя тук — нито един!“

„А щом ги покося, ще се обърна към другия фланг — той е по-силен, виждам го, Белите лица остават в резерва — но никой там не може да се надява, че ще ме спре. Ще бъдат задържани на място от контраатаката. Ще ги имам всички!“

Почти точно под себе си видя плътна маса ледерии, над които се развяваше знаме, и там, за негово удивление — двама К’Чаин Че’Малле. Войници Ве’Гат, единият яхнат от фигура в люспеста броня, другият с празно седло. Стояха от двете страни на самотен ездач, който се мъчеше да оформи връх на клин и да си пробие път нагоре към първия насип.

„К’Чаин Че’Малле ще трябва да избием по трудния начин — а сестра Благоговение е изправена пред цяла армия от тези същества! Бяхме самоуверени. Бяхме глупци, като си помислихме, че им липсва хитрост.“

„Виждам те, командире. Теб ще сваля пръв.“

„Ти си първият, който ще коленичи. Първият, който ще се покори на екзекуцията.“

Продължи бързо надолу. Лабиринтът в него се съживяваше.

Ледерийската магия запращя на сива мъгла, надигна се и заля редута с катапултите. Тела избухнаха на пурпурна мъгла. Побеснял, Усърдие се пресегна в ума си и намери шепата отдельонни магове. Строши им черепите с една дума.

Стигна до рампата и зае позиция над втората полоса. На разстояние по-малко от един хвърлей на стрела ледерийският командир бе стигнал до върха на насипа — Ве’Гат разчистваха пътя му със свирепия замах на алебардите си, които отпращаха във въздуха посечени тела.

— Виждам те! — изрева Усърдие.

Конят под Брис Бедикт рухна и докато измъкваше крака от стремената и скачаше настрани, за да не го затисне, той видя огромната стрела, забита дълбоко в гърдите му. Успя да стъпи на краката си, присви се и вдигна за бой зацапания си с кръв меч.

Траншеята долу гъмжеше от колансийска пехота, с вдигнати нагоре пики. От двете страни на принца Ве’Гат отбиваха контраатаките по фланговете и жестоката им сеч уширяваше пробива още повече.

В мига, в който се изправи, две извикани с убийствена сила думи го поразиха като юмрук, отметнаха главата му назад и Брис изведнъж се озова под обсада.

Форкрул Ассаил го беше намерил. „Най-сетне. Видя ме. Видя ме и искаш да съм първият. О, посрещам те с най-голяма охота!“

Вдигна глава и срещна погледа на Чистия.

— Виждам те! На колене! ПОДЧИНИ СЕ НА ВОЛЯТА МИ!

— Виждаш ли ме? Кажи ми, Ассаил, кого виждаш?

— Ще ти заповядам… Ще взема всичко, което е в теб…

Брис Бедикт, Кралски защитник и принц на Ледер, разпери широко ръце и се усмихна:

— Вземи ме тогава.

И от душата му, от един дълбок, неосветен свят на тиня и натрошени кости изведнъж се раздвижиха и надигнаха тъмни валма, а от този вихър изплуваха… имена. Порой, стихия от имена.

— Седен Тар, бог закрилник на семиите, Хараватан на Речния народ, Ю’тюн Дра Планинските очи, Жената на небето над Ереститидан, Блажения Хайлар Двурогия на елананите, Итковас Бог на ужаса сред К’оллас К’Чаин Че’Малле от гнездото Етилас… — И имената се надигаха безкрай, понасяха се в ума на Брис Бедикт едно след друго. — Тра Телор на Близначните реки, Пролетния сеяч сред граланите, Адаст Лунното лице сред корсоните…

Всички забравени богове — и всяко име се понасяше през яростния порой на лабиринта на Форкрул Ассаил — през ужасяващата сила на гласа му, на думите и цялата тяхна магия. Брис усещаше как част от него се откъсва изтръгната, удавена във вихрения поток на тези имена.

Нямаше спиране. Чистият го бе намерил точно така, както искаше Брис — докато язди начело на армията си, докато се сражава между двама К’Чаин Че’Малле, докато избива врага. „Намери ме — беше се молил, — очаквам те. Намери ме!“

Веднъж започнал, пороят нямаше спиране. Сила се хранеше със сила и горивото й бе справедливостта. „Нека се знаят. Всички забравени богове. Всички техни забравени народи. Всички отминали векове, всички изгубени тайнства. Този безкраен поток на възход и падение, на блян и отчаяние, на любов и примирение.“

„Заслужават да бъдат назовани. Още веднъж. Един последен път.“

„Вземи ги, вземи ме. Ти, с твоята сила в думите, аз — с моята сила в имената. Без мен твоите думи са нищо.“

„Ела, нека се погълнем един друг.“

Вече можеше да види Чистия с изумителна яснота: висок, стар, изпънал едната си ръка напред, пръстът сочи право към него, но Ассаил стоеше неподвижен и замръзнал… не… Брис присви очи. Той рухваше. Лицето му се беше изопнало в маска, изтъняло над костите отдолу. Очите му плачеха с червени сълзи, устата му бе отворена, зинала конвулсивно… сякаш имената се изливаха през гърлото на Чистия, сякаш го давеха в своя порой.

Душата на самия Брис се разкъсваше. Светът — тази долина, тази битка, всичко — се разпадаше. Вече усещаше натиска на морето, усещаше краката си затънали до прасците в кал, а течението бушуваше покрай него, стържеше плътта от костите на душата му, а все още имаше още да даде.

Облаци тиня се вдигаха и кипяха около него… губеше взора си… нещо заслепяваше душата му, нещо ново, неочаквано.

„Все едно. Почти свърших с него… не, имената няма да секнат, не могат никога да секнат, а щом моят глас свърши, ще бъде друг. Някой ден. Да съхрани онова, което иначе би се изгубило завинаги. За теб, Форкрул Ассаил, затаих едно последно име — онова, което ще сграбчи живота ти и ще го отнесе в мрака.“

„Името на вашия бог, Форкрул Ассаил. Мислехте, че е име забравено.“

„Но аз помня. Помня ги всички.“

Заслепен, оглушен от някакъв неведом рев, усетил как последният къс от душата му се изтръгва, Брис Бедикт се усмихна и изрече последното име. Името на убития бог на Форкрул Ассаил.

Чу как Чистият изкрещя, когато мощта на името го връхлетя. Защото този бог, единственият от всички други, не дойде лишен от своя народ. Този бог течеше в душата на собственото си дете.

„Не е добре да изоставиш собствените си богове, защото когато се върнат, особено тъй нечакано, те са крайно отмъстителни.“

Течението го издърпа от тинята и го понесе към толкова пълен, толкова абсолютен мрак, че той позна в него самата Бездна.

„Спасих своите, спасих скъпите си войници… нека продължат да се борят. Нека си поемат дъх, в дълг и облекчение, във всяка стъпка и мяра на това да си жив. Направих това, което трябва да направи един принц, всеки принц. Техол, гордей се с мен. Араникт, не ме проклинай.“

Скръбта на вековете го обкръжи. От тази единствена река не можеше да има спасение. „Не скърбете. Всички трябва да стигнем до това място.“

„Приятели мои, време е да си ида…“

Невероятно… усети как две ръце го стиснаха отзад, корави като желязо на раменете му. И груб глас изсъска в ухото му:

— Не бързай толкова.

Фейнт стоеше плътно до Араникт. Атри-Цеда бе навела глава, с изпънати напред ръце… но ръцете й до лактите се губеха в издуващ се сиво-кафяв облак и от лактите й се стичаше вода. Въздухът около нея бе наситен с миризмата на развала от залети от прилива плитчини.

Виждаше изпъкналите жили по врата на Араникт, напрягащите се мускули на раменете й. И нещо бавно притегляше Атри-Цеда напред — онова, което се таеше вътре в кипящия облак, сякаш искаше да я издърпа в зейналата си паст.

До тях Прешъс Тимбъл бе паднала на колене и пищеше.

Бяха видели Брис Бедикт там, на върха на първия насип — видели бяха изправените камъни, надигнали се от земята около него: как избиха нагоре през пръст и чакъл, почти черни от мръсната тиня. Видяха как се разпаднаха бронята и дрехите на принца, а след това тъмното гъмжило по бялата кожа — татуировки, руни — изникваха и се откъсваха, кръжаха бясно около него и след това връхлитаха безмилостно към Форкрул Ассаил.

А след това Брис Бедикт изчезна във вихрения сумрак, гъст и непроницаем, въртопът се разпростря и погълна огромните менхири.

Араникт започна да вие… теглеше я напред… и Фейнт изведнъж разбра. „Тя го държи. Държи принца! Богове…“

Фейнт се олюля към Атри-Цеда… но нещо я спря, убийствено студен натиск, отхвърли я назад и тя се закашля и изплю кръв.

Ръцете на Араникт бяха потънали почти целите в облака. И сега Фейнт успя да различи думите във виковете й:

— Маел! Проклет да си! Помогни ми!

Фейнт пропълзя до Прешъс Тимбъл.

— Стига си пищяла, вещице! Погледни ме! Погледни ме!

Но очите, които се впиха в нея, бяха на обезумяла жена.

— Не мога да й помогна! Не виждаш ли? Отиде твърде далече — твърде дълбоко — как изобщо е жива? Невъзможно е! — Прешъс Тимбъл запълзя назад като рак. — Изгубена е! Изгубена е завинаги!

Фейнт я зяпна и думите й бавно се утаиха в ума й. „Но това е нечестно. Не и такава любов… не! Не можеш да я отнемеш — не смей да я убиеш!“

— Прешъс! Какво мога да направя? Как да помогна? Кажи ми!

— Нищо!

„Върви при Гуглата тогава.“

Обърна се рязко и извади кама. „Маел е Древен бог — и Араникт го знае. Но не може да го помоли както трябва, не и както е сега. Аз обаче няма да стоя тук и да гледам как умира тази любов.“ Острието вряза лъскава диря по лявата й ръка, а след това тя стисна ножа с нея и посече дълбоко и косо и през дясната, под лакътя. Изправи се с усилие и протегна ръце към Араникт.

„Маел… вземи кръвта ми в жертвен дар. Просто я вземи!“

Напорът на тъмния въртоп се опита да я спре, но тя натисна напред още по-здраво… и след това проби, затъна вътре, без да може да вдиша, студът я смрази… видя как кръвта й се разлива като под вода, видя как закръжи по теченията, толкова много… почти изгуби от погледа си Араникт.

Отчаяна — костите й пращяха от непоносимата тежест, — Фейнт направи още една крачка и прегърна Атри-Цеда.

„Маел… да не си посмял… да не си посмял да ми кажеш, че не е достатъчно.“

Прешъс Тимбъл гледаше невярващо как Фейнт се бори да стигне до Араникт. Кръвта, изливаща се от нея, кръжеше на въртоп, гъста и пурпурна в тъмния облак, и сякаш нямаше край.

Някой я хвана — две силни ръце се стегнаха около нея и я вдигнаха от земята. Тя се извърна.

Лицето на Емби Боул беше почти неузнаваемо.

— Това е лоша магия — изръмжа той.

— Спаси Фейнт! Спаси я!

Но той поклати глава.

— Никой не може да оживее там вътре.

— Спаси я, Емби! Заради любовта ми — спаси я!

Той се намръщи, примига, после я погледна в очите.

— Какво?

— Искаш ме, нали? Твоя съм, проклет да си — само спаси Фейнт!

Но той я блъсна настрани и лицето му потъмня.

— Най-хубавото развали! Не те искам, вещице! Не искам да те виждам никога повече!

Прешъс го зяпна неразбиращо, а след това изръмжа:

— Ще те гоня, Емби! Ще те хвана, където и да идеш! Година след година, ще те преследвам, заклевам се! Няма къде да избягаш от мен — разбираш ли ме? Няма!

— Мразя те!

— Единственото място, където можеш да избягаш от мен… е там! — И посочи издуващия се облак от кръв, който скриваше Фейнт и Араникт.

Емби изрева като животно, обърна се и се хвърли в пурпурния облак.

Прешъс Тимбъл падна на земята и изпъшка:

— Богове на бездната… Какъв глупак!

„Дръж се, моя любов! — прошепна глас до ухото на Фейнт. — Някои закони дори Древен бог не може лесно да отхвърли. Но се опитва.“

Фейнт усещаше, че животът я напуска. Лежеше в краката на Араникт — усещаше ги студени като ледени пръчки. Бяха ли отворени очите й? Виждаше само червеното от собствената си кръв.

— Суитист, ти ли си?

„Винаги съм знаела, че имаш романтична жилка. Да направиш такова нещо!“

— Умирам.

„Така изглежда. Съжаляваш ли за своя миг на лудост?“

Фейнт поклати глава… или поне се опита.

— Само ако се провали.

„Е, колко често съжаляваме при успехи?“

— Достатъчно ли е, Суити? Това е всичко, което имам.

„Във вода си, глупачко, разбира се, че изглежда много — а ако останеш тук повече, със сигурност ще я изцедиш всичката. Жалко, че не мога да ти помогна. Жалко, че не мога да помогна и на двете ви, но аз съм само призрак, нали така. Е, може би дори не съм и това. Може и да съм само глас в главата ти, Фейнт, породен от някакво странно и неуместно чувство за вина.“

— О, благодаря ти за утехата.

Нечий крак я удари в главата и почти я зашемети. Тя се замята безсилно в ръцете, които шареха по тялото й — опипаха едната гърда, продължиха надолу — а после се върнаха нагоре и стиснаха.

Някой я вдигна от тинята и я метна на кокалестото си рамо. Тя усети как една ръка стисна и след това пусна бедрото й, усети как пръсти се плъзнаха по коляното й, докато ръката се протягаше към… към какво?

Глухо пъшкане — и Фейнт усети как краката на непознатия се хлъзнаха, избутани назад от непреодолим натиск… а след това петите се забиха здраво и… невероятно… усети как непознатият върви срещу течението. Една стъпка, после втора. Още една…

Емби Боул се измъкна от пурпурния облак. Фейнт висеше отпусната на рамото му. Другата му ръка бе изпъната назад и Прешъс видя как се напряга, видя го как се наведе напред — и след това от облака се появи Араникт, хваната за колана на кръста… а след нея — голият Брис Бедикт.

Облакът се взриви и се разпадна на локва ледена вода.

Четиримата се свлякоха на земята, Фейнт почти до вещицата. Кръвта все още пулсираше от посечените й ръце. Прешъс ги стисна в треперещите си длани и целебните заклинания се изляха, понесени от дъха й.

Разтърчаха се войници. Викове изпълниха въздуха.

Ръцете на Прешъс Тимбъл се стегнаха върху раните и след миг под дланите й вече имаше само зараснали белези и тя усети пулса на Фейнт. „Но… богове, ето го — напипвам го. Той е… мек.“ Внезапен кикот се изтръгна от гърлото й — кикот от облекчение. Винаги беше мразила каламбурите, като всяка благопристойна жена. Погледна намръщено белезите. „Чакай, откъде все пак получих тази сила?“ Вдигна очи и видя Емби Боул, проснат неподвижно върху калната земя. Зад него войниците се бяха струпали около Араникт, която бе на колене, положила в скута си главата на своя принц.

А после видя, че едната ръка на Брис помръдва под наметалото, което някой бе хвърлил отгоре му.

„Не може да бъде.“

Фейнт се размърда, простена, отвори очи и погледът й се съсредоточи върху вещицата.

— Не съм ли умряла?

— Не. Току-що те изцерих. Атри-Цеда също се измъкна. Както и принцът. Кръвта ти откупи изход… макар че как тази рядка пикня, която наричаш кръв, успя да задоволи Древен бог, никога няма да разбера.

— Какво… но как? Кой ни спаси? Кой ни измъкна?

Проснатият наблизо Емби Боул се закашля.

Прешъс Тимбъл поклати глава.

— Единственият, който можеше, Фейнт. Идиотът от Блатото на Черното псе.

Менхирите, изригнали около принц Брис Бедикт, разбиха насипа на шейсет крачки околовръст и хвърлиха във въздуха сражаващите се войници — телата падаха в окопите, докато грамадите от пръст и камъни се изсипваха отгоре и заравяха живи десетки други.

Ве’Гат под Гръб реши да избяга от хаоса — скочи напред, прехвърли окопа и стъпи пред изправения зад него Форкрул Ассаил. Преди малко алебардата на К’Чаин Че’Малле се беше счупила и сега той размахваше двуостра брадва в едната си ръка и крив меч в другата.

Форкрул Ассаил стоеше със сгърчено от болка лице, затворил очи и със зяпнала уста. Не реагира на връхлитащия Ве’Гат. Две бързи крачки и кривият меч замахна надолу и порази вцепенения Чист между дясното рамо и шията, мина през гърдите и излезе от другата страна.

Другият Ве’Гат бе последвал събрата си и връхлетя отляво. Миг след атаката на първия тежката му брадва се стовари върху главата на Ассаил сред взрив от парчета кост и пръснат мозък.

Форкрул Ассаил рухна, облян в кръв.

Докато Гръб се мъчеше да обърне звяра, две тежки метални стрели изсъскаха между него и главата на Ве’Гат и се забиха в хълбока на другия. Гигантският гущер залитна от удара, падна и задните му крака заритаха във въздуха.

— Назад! Обръщай!

К’Чаин Че’Малле се понесе вихрено по насипа… петнайсет, двайсет крачки, а след това обърна и се хвърли долу сред тълпите колансийци в първата траншея. Оръжията му засякоха осеяна с трупове пътека към отсрещната страна.

Остриета на пики се хлъзгаха по бронята, обхванала краката на Гръб и стегнала бедрата му… а след това Ве’Гат вече дращеше нагоре по отсрещния склон.

Гръб се огледа за принца — за някой офицер поне, — но навсякъде цареше хаос.

Паднал ли беше Брис? Нямаше как да се разбере.

Но ето, че видя ледерийски войници, които вдигаха глави, видя как проследиха с погледи пътя му през фронта на сражаващите се сили, докато Ве’Гат разчистваше нападателите пред себе си с убийствените удари на острите си оръжия.

„Гледат към мен.“

„Но аз не знам нищо.“

„Глупак! Цял живот си живял във война! Погледни добре — реши какво трябва да се направи.“ Изви се в седлото и огледа полегатия склон отляво, след това примижа към серията укрепени тераси… и видя стичащите се от най-високите позиции войници.

Но между тях и ледериите… „Четири траншеи?! Не, това е невъзможно. Загубили сме една трета от армията само срещу първата!?“

Обърна се към ледериите и изрева:

— Отстъпвай! По заповед на принца — отстъпвай!

И видя как по целия фронт ледерийските войници започнаха да се оттеглят, вдигнали високо щитовете; докато едни отстъпваха заднешком, други влачеха със себе си ранените си другари.

Нова стрела изсвистя покрай него — твърде близо. Гръб изруга и срита Ве’Гат.

— Прибирайте оръжията и щитовете! Не, вдигайте ранените — да не остане нито един тук!

Звярът продължаваше да го носи под прикритието на първия насип, газеше през купищата тела.

Гръб гледаше ужасната касапница. „Помня стената и онзи мъж, и всички онези, които падаха около него — биеше се и се биеше, докато не го надвиха, свалиха го, а след това имаше кръст и го приковаха на него, и враните кръжаха и пищяха, и падаха от небето.“

„Помня стареца на коня му, пресегна се, за да ме вдигне — и как се обърна, за да погледне назад — сякаш можеше да види целия път, по който бяхме дошли — кървавия път, където се родих, където оживях.“

„Всички храбри войници, ваш съм. Винаги съм бил ваш.“

Колансийската контраатака от отрядите, оставени в следващите две траншеи, посрещна атаката на сафиите и легионерите на Евъртайн с лавина от железен гняв. Изсипаха се по склона по широките проходи и се стовариха върху силите на Болкандо като буря от стоманени юмруци. Въпреки дивата си ярост сафиите не бяха достатъчно бронирани срещу тежка пехота, а войниците на Евъртайн не можеха да стегнат плътна стена от щитове със сафиите между тях.

Първите линии бяха пометени, изтласкани назад и целият фронт на Болкандо се огъна, отстъпи отново втория насип, а след това първата траншея и най-сетне — първия вал. Врагът бе набрал инерция и легионът бе изтласкан още назад.

Почти никой не бе останал вече от сафиите и след като се изсипаха на равния терен, колансийците връхлетяха напред, за да се сблъскат с легионерите. Този път се натъкнаха на здрава стена от щитове. Вкопчиха се в яростна схватка.

Кралица Абрастал усещаше туптенето на сърцето на ранения си кон и знаеше, че той никога не се е чувствал по-жив, отколкото в този момент. Невъзможно бе да не се усмихне широко на ужасяващата му радост. Невъзможно бе да не я споделя.

Бяха стигнали до задънена улица обаче — а като погледна на запад, видя, че силите на ледериите се оттеглят от щурма, макар катапултите им да продължаваха залповете си без прекъсване.

Чистият бе направил каквото очакваше — беше опитал да разбие позицията й тук, като лиши ледериите от всякакъв шанс да настъпят към Шпила, като блокира долината — но само ако успееше да спре легиона Евъртайн.

Бойците на баргастите все още стояха в резерв. Абрастал препусна към Боен главатар Спакс, който чу тропота на копитата на коня й и се обърна.

Тя дръпна юздите до него.

— Никога не съм се къпал в море от кръв, Огнекоса. Как беше?

Кралицата погледна надолу и видя, че е плувнала в кръв. Тръсна меча си и го забърса в хълбока на коня.

— Колко бързо се придвижиха перишите?

— Добър бяг — почти като Бели лица в набег. Ако им е останало нещо, след като излязоха от долината, би трябвало да са почти на позиция… но, ваше величество, видяхте сама колко се запътиха натам. — Спакс поклати глава.

— Могат поне да ги забавят.

Бойният главатар сви рамене.

— Зависи от разположението на терена. Ако се наложи да задържат широк фронт… ще е за съвсем малко.

Абрастал изруга, после каза:

— Добре. Боен главатар, вземи воините си и теблорите и се придвижете колкото може по-бързо в помощ на перишите — каквото успеете да постигнете, разбрано?

— Пращаш ни на смърт, Огнекоса.

— Да — изръмжа тя в отговор. — Показвам ти каквото имам. Ти ми покажи любовта си.

— Не се оплаквам, просто казвам.

— Ние ще ви прикриваме.

— Ваше величество, не можете да удържите срещу контраатака.

— Ще ви прикриваме толкова дълго, колкото се наложи — заяви твърдо Абрастал. — Хайде тръгвай, Боен главатар.

— Ако не се срещнем отново, Огнекоса, трябва да ти кажа… Взех, че хвърлих семето си в дъщеря ти.

— Богове на бездната!

— Ще има да му гукаш на стари години на изтърсака — ще знаеш, че е мое, щото ще има моите очи.

— Просто тръгвай, Блудния да те вземе!

Спакс се изсмя, вдигна брадвата си и я размаха в кръг над главата си.

Белите лица наскачаха като един и затичаха — на изток.

Впечатлена, Абрастал се загледа мълчаливо след тях.

Спакс проследи погледа й.

— За това живеем, Огнекоса, да. Ще се отчетем добре, обещавам ти. — Вдигна очи към нея. — Пейте песни за нас и не забравяй да кажеш на дворцовите си поети, че Гилк е с едно „к“.

Тя го погледна намръщено.

— А как иначе да е, глупако?

— Сбогом, кралице моя — отвърна Спакс, поклони се и се обърна.

Когато се отдалечи на десетина крачки, Абрастал извика след него:

— Спакс?

Бойният главатар погледна през рамо.

— Момче или момиче, ще се погрижа да бъде наречено на теб — но това е единственото благодеяние, което ще получиш.

Баргастът се ухили, размаха брадвата и затича след бойците си.

Теблорите поеха след Белите лица, а тя се обърна и огледа легиона си.

Отстъпваха, разбира се — тежките колансийци не си поплюваха. Абрастал намести дръжката на меча в ръката си и сбра отново юздите. „Хайде да ги накараме да ни запомнят.“

Канеше се да срита коня напред, когато вляво от нея изтътнаха копита и до нея спря вестоносец.

— Ваше величество!

— Каква е новината?

Вестоносецът — пиконосец от Блуроуз — отдаде чест.

— Благопожелания от принца, ваше величество…

— Благопожелания? Боговете да ме вземат… прощавай. Кажи.

— Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил е мъртъв. Само Ассаил със смесена кръв останаха да командват. Принцът ви уведомява, че е изтеглил силите си от колансийските позиции. Окопал се е в отбрана по линията на катапултите в долината и ще задели една трета от силите си там…

— Моля? Една трета?

— Да. Принцът ви уведомява, ваше величество, че е на път към позицията ви.

Абрастал се огледа и изруга.

— Уведомете принц Брис, че няма да е зле да побърза.

Вестоносецът обърна уморения си кон и се отправи обратно в галоп.

„Проклета да съм, но тези пиконосци знаят как да яздят. И проклета да съм, ако не е хубав. Ако двамата преживеем това, младежо, така ще те яздя, че никога няма да го забравиш.“

Въздъхна, тръсна глава, изсумтя и смуши коня си.

— Знамето ми до мен! Хайде, напред след проклетата си кралица!

Бяха намерили дрехи и броня за принца и сега той стоеше с Араникт и гледаше как войниците се окопават по линията на катапултите. Други пренасяха на носилки ранените назад, трети събираха годни за бой оръжия по полето. И всичко това се надзираваше от някакъв младеж, още почти момче, яхнал К’Чаин Че’Малле.

Брис все още се мъчеше да дойде на себе си — не знаеше как Араникт бе успяла да го спаси, нито как самата тя изобщо бе оцеляла от това спускане в безжизнения лабиринт. Докато беше все още в полусъзнание, беше чул откъслеци от разговор: изглежда, тримата чужденци, Фейнт, Прешъс Тимбъл и Емби Боул, имаха пръст във възкресяването му. А след това бе доловил името Маел.

„Старче, толкова много ти дължим. Защо ние, двамата Бедикт, сме толкова важни за теб? Но… не направи това заради мен, нали? А заради Техол. Твоя избраник смъртен, този, когото би искал да имаш за твой роден син.“

„Бъди спокоен, не роптая.“

Някой му донесе шлем и той си го сложи и стегна каишката.

Един от офицерите се приближи.

— Сър, намерихме ви кон… ще е добре бойците да ви видят отново, колкото се може по-скоро.

Брис поклати глава.

— Малазанският ни гост се справя доста добре с нещата, лейтенант.

— Издаваше заповеди от ваше име, сър!

— Умно, предвид обстоятелствата. Може да е млад, но вдъхва респект на гърба на онзи гущер. От този момент да бъде смятан за мой първи помощник — разясни го на всички офицери.

— Слушам, сър.

— Все пак, скъпи, за тях ще е добре да те видят — каза Араникт.

— Изкушавам се да поставя Гръб начело на подкреплението — отвърна той и щом тя отвори уста да възрази, вдигна ръка. — Не съм се възстановил все още — чувствам, че да падна от този кон е толкова вероятно, колкото и да се задържа на него. О, ще го яхна и стига да не мърда, какво пък, току-виж съм се оказал вдъхновяваща гледка. — Вдигна очи към имперското знаме и потръпна. — Стига никой да не гледа много внимателно. — Пресегна се и хвана ръката й. — Араникт, радвам се, че се бори за мен.

— Беше Маел — отвърна тя. — И кръвта на Фейнт. А след това, ако не беше Емби Боул, пак щяхме да се провалим.

— Ще те разочаровам ли, ако предпочета да остана тук и да командвам отбраната?

— Брис, ако трябваше, бих те вързала да те задържа тук. До мен. Не те спасихме само за да паднеш от някоя случайна стрела. Така че оставаш, издаваш заповеди и оставяш всичко на другите.

Той се усмихна.

— Започваш да показваш опърничавата си страна, Атри-Цеда.

— Идиот. — Тя запали пръчка ръждивец. — Просто ти току-що започна да я забелязваш — но точно това прави първия любовен порив толкова опасен. А щом угасне и отново започнеш да виждаш ясно — е, вече е много късно.

Усмихнат, той взе юздите, пъхна крак в стремето, изпъшка и се покатери на седлото.

Щом го видяха, от всички страни се надигнаха викове. Брис се изправи с гримаса, а след това вдигна облечената си в метална ръкавица ръка. Ревът се усили.

Гръб подкара нагоре по склона към него. Момчето вече не приличаше много на момче. Беше зацапан с изсъхнала кръв и отнякъде бе намерил пика на Блуроуз — железният й връх съвсем наскоро се бе натопил в кръв.

— Принц Брис… не знаех, че… искам да кажа…

— Нямаме време за губене — прекъсна го Брис. — Поставям те начело на подкреплението. Почти са се събрали… всъщност… — Примижа на изток. — Могат да се разгърнат в движение — болкандо губят терен. Поведи ги, командире, и бързо.

Гръб отдаде чест.

— Сър, щом се приближим, мога да препусна напред.

— Би ли очаквал някой от нас нещо друго? — попита Брис. — Само гледай да не те убият.

Младият малазанец кимна, обърна Ве’Гат и огромният звяр пое на изток с тътен.

Фейнт огледа защитниците отсреща. Прегрупираха се и притегляха подкрепления от по-високите отбранителни линии.

— Ще излязат от укритията си. Ще ни атакуват.

Прешъс Тимбъл я погледна.

— Какво? Защо ще го правят това?

— Защото повечето от нас тръгнаха на изток, по долината — не могат да ни оставят да подгоним подкрепленията им. Налага им се да пометат и ледериите, и болкандо.

Погледът на вещицата зашари по вдиганата припряно отбрана на ледериите.

— Много повече са от нас. Лошо.

— Атакуването струва скъпо — скоро ще си разменим ролите и няма да им хареса.

— Само смесената кръв ги държи да се бият изобщо — промълви тихо Прешъс.

— Какво?

— Смесената кръв. Захранват се от този проклет лабиринт — използват го, за да подчинят колансийците на волята си. Съмнявам се, че ще се бият толкова твърдо без това.

— И го казваш чак сега? — Фейнт се огледа и видя принца, яхнал коня си на двайсетина крачки встрани, с гръб към тях и загледан към тръгващите роти на подкреплението. Тръгна към него, но се олюля. Причерня й.

— Какво ми става?

— Загуба на кръв — сопна се Прешъс Тимбъл.

Фейнт изсъска от безсилие и бавно закрета към Брис Бедикт. „Намерете проклетите със смесената кръв. Насочете няколко катапулта към тях. Разкъсайте ги на парчета. И тази битка е свършила.“

— Принц Брис!

Мъжът извърна глава.

Фейнт изкуцука до него.

— Две думи, ваше височество…

Останали без дъх, перишите се изкачиха по склона на долината на бегом и в пълно снаряжение. Синдекан спря и огледа терена.

„Лошо. Много лошо.“

На четирийсет крачки напред успоредно на долината минаваше издигнат път, чиято страна откъм тях бе укрепена с огладени речни камъни. Преди него имаше ивица разорана земя, оставена на угар от поне две години. Отдясно, на стотина крачки, се издигаха няколко сгради — чифлик откъм нивите, конюшни и хан откъм пътя.

Синдекан продължи напред, като оглеждаше намръщено стръмния скат на пътя. Стигна до него, прибра меча в ножницата и се изкатери горе.

Отвъд пътя незасетите ниви се простираха на една трета левга, накъсани от хаотична плетеница каменни огради.

— Виж, това е по-добре — измърмори той.

Никоя войска нямаше да се зарадва, ако й се наложи да мине през това — дори само стените щяха да я забавят, тъй като бяха високи един човешки бой. Перишите можеха да се раздробят на полукохорти, да влизат в бой една след друга и докато колансийците успееха да си пробият път, битката при Шпила отдавна щеше да е приключила.

„Все пак остава пътят от тази страна обаче. Достатъчно тясно, но къде да натежи отбраната ми? Изобщо не може да се защити. Впрочем, опитът за пробив оттук ще е кошмар… докато пробият. Тъй че хвърлям една кохорта на пет стъпки зад линията и ги чакам. Запушваме ги, не им позволяваме да се развърнат встрани. Ще свърши работа. Би трябвало.“

Обърна се и огледа Сивите шлемове. Задъхани, повечето превити на две или коленичили, гълтаха въздух като риби на сухо. Синдекан посочи към сградите.

— Ранените отиват там. Резачите да тръгват — устройте се колкото може по-бързо. Останалите, изпийте последната си вода, ако вече не сте го направили. Ще държим пътя и отсамната му страна, предимно. Искам две кохорти от другата страна в случай, че пратят части натам. Ако го направят, накарайте ги да си платят, братя и сестри. Сега марш на двайсет крачки от сградите и се стройте там.

Перишите безмълвно станаха и тръгнаха през буренясалото поле.

Синдекан се обърна и погледна по пътя.

Това там не беше ли блясък от върхове на пики?

Погледна навъсено през рамо Сивите шлемове.

— Стъпвай по-живо! Врагът е на пътя!

„Вълците дано ни опазят днес.“

Старши Разводнен Фестиан даде знак и загледа как спусналите се от пътя откъм сушата кохорти се раздробиха, щом навлязоха в полето с каменните огради. Малки отряди затичаха напред да осигурят проходи между стените.

На шестстотин крачки по-натам по пътя се виждаха проклетите периши… но почти бяха зарязали заградените ниви.

Смяташе да влезе в решителна схватка със Сивите шлемове, да натисне напред с тежестта на петнайсет хиляди тежка колансийска пехота, а след това да прати осем хиляди през загражденията и да завземе пътя зад тях. Първо щяха да съкрушат защитниците на самия път, а след това да изтласкат останалите през полето до самия ръб на долината, откъдето единственото отстъпление щеше да е убийствено търкаляне надолу по стръмния склон.

Смяташе да го приключи бързо.

В далечината на изток се открояваше горната третина на Шпила. Всичко отвъд него, по неравното възвишение на провлака, бе скрито в облаци прах и дим. Гледката го смрази.

„А брат Усърдие вече е мъртъв. Убит с подъл магически капан. Сега всичко се крепи на теб, сестро Благоговение. Но ние ще надделеем. Справедливостта е меч, който няма равен. Моля те, сестро, дръж се. Ние идваме.“

Гилимада забави стъпките си, за да се изравни с Бойния главатар, и той я погледна навъсено, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Пратих съгледвач на пътя — войници има на него — каза грамадната жена.

Спакс кимна, но за повече нямаше сили. Не можеше да си спомни кога за последен път е водил набег, а макар стъпките на воините да тътнеха зад него с всичката пъклена лекота на младите, краката му се огъваха, болеше го от шева на хълбока и потта щипеше нетърпимо пениса му, ухапан от дъщерята на Абрастал предната нощ. Беше се опитала да му го откъсне със зъби само заради безсилието и яда си, че е забременяла — нищо общо нямаше с него самия всъщност, — а беше просто лош късмет, че най-могъщият му воин бе най-близкото същество, върху което можеше да излее гнева си.

— Можем да атакуваме — предложи теблорката с гръмкия си глас. — С изненада!

— Можем… можем ли да ги надвием?

— Теблор могат — но вие не. Те използват пътя. Има път там горе. Съгледвачът ми го видя и има войници на него. Бягат.

— Съгледвачът ти… съгледвачът ти видя ли… перишите?

— Не. Колансийски войници! На пътя. Бягат!

„О, проклети мои богове на Баргаст, в лайната ли нагазих с вас? Така изглежда! С някаква безмозъчна брантия от черните гори за компания при това!“

— Сякла ли си дървета напоследък, жено?

— Какво? Никакви дървета няма тука. Щях да си удрям главата, ако имаше. Радвам се, че няма никакви дървета! — И се изсмя гръмко, след което поклати глава. — Езикът ви — толкова е тромав! — Изведнъж си пое дъх и от устата й се заизлива плавен поток от звуци, каквито Спакс не си беше и представял, че са възможни.

— Какво беше това? — попита я, след като свърши.

— Съчинявам стихове за песни на моя език. Прочута съм с това, ха-ха!

— Би ли превела какво каза току-що?

— Не. Безполезно е. Вие имате една дума за една мисъл. Ние имаме много мисли за една дума! Вие говорите твърде бавно и ние трябва също да забавяме, и ни е скучно да говорим с вас, хората!

Задъханият Спакс поклати глава.

— Точно сега… никакви думи от мен… никакви!

— Искаш ли да те нося?

„О, и да гледаш как се мъча да го преживея — пред всичките ми воини? Ще умрат и без вражеските пики и мечове! От смях.“

— Да не си ме пипнала! — изръмжа той.

— Ха-ха-ха!

Без да губят време, половината колансийци се изсипаха от пътя и се строиха срещу перишите на полето. Събраха щитовете в стена, извадиха мечовете и настъпиха бавно; останалите на пътя войници тръгнаха в стъпка с тях.

Синдекан стоеше един ред зад фронтовата линия. Колкото и да му се искаше да е с приятелите си резачи между сградите, сега командваше и мястото му бе тук, с братята и сестрите му.

Все още бяха задъхани и краката им се огъваха — познаваше признаците на мускулно изтощение, а не бе имало време да се възстановят напълно. „Много лошо.“

Колансийците се приближиха на шейсет крачки и се понесоха в щурм.

Гилимада отново изостана до Спакс.

— Почна бой!

— Гуглата да те вземе, жено — може да сме бавни, но не сме глухи!

— Ще се включим ли оттук?

— Не и ако не държиш да се биеш нагоре по проклетия склон! Ще заобиколим, ще излезем зад перишите и след това настъпваме.

— Но аз искам да убия смесената кръв!

— Може и да извадиш късмет…

— Не! Искам да го убия веднага! Важно е!

— Чудесно! Можеш да поведеш контраатака, щом стигнем горе, така става ли?

Гилимада се усмихна широко, зъбите й бяха равни и бели като сняг.

— И ще посечем всяко дърво, което видим!

Той изгледа гърба й навъсено, когато отново затича напред. Сърцето му бе готово да се пръсне и Спакс се запита дали наистина няма да го направи в мига, в който стъпеше горе за бой — внезапно стягане в гърдите или каквото става там, когато проклетото сърце спре. Беше сигурен, че ще боли. Навярно много.

Погледна нагоре по склона отляво и видя вдигащата се прах, а в нея — блясъка на копия и мечове. Напред теблорите се развикаха… Спакс присви очи и видя тела, хлъзгащи се надолу по склона, махащи ръце и крака, изтървани оръжия.

— Подмини! Подмини ги!

Воините му натискаха зад него. Спакс изръмжа:

— Заобиколете ме тогава, проклети да сте всички! Ще ви догоня!

Изсипаха се от двете му страни с дрънчене на броня и извадени оръжия.

„Скъпите ми глупаци, всички.“

Още четиридесет задъхани крачки, още десет, още пет, а след това пак погледна нагоре и видя как баргастите му се катерят след теблорите, нагоре по ската на долината. А над тях перишите отстъпваха, завъртаха се да избегнат ударите, падаха и се търкаляха надолу сред катерещите се воини.

„Боговете да ни прокълнат всички!“

— Нагоре! Давай нагоре!

Видя, че теблорите стигнаха билото, видя как се хвърлиха напред и се скриха от погледа му, размахали оръжия. А после, след тях — първите гилки, с посивялата от прах броня, белите им лица набраздени от вадичките мръсна пот.

Спакс стигна до подножието и започна да се катери. Краката му бяха изтръпнали. Ожулените глезени и пети заръмжаха от болка. Изкашля прах. Един падащ труп за малко да го събори — периш, половината му лице отсечено. Продължи да се катери.

„Няма ли край тоя проклет склон?“

А след това една ръка се пресегна надолу, хвана го за китката и го изтегли на равното.

Намираха се между стопански сгради и колансийците бяха отвсякъде, изсипваха се от пътя и изтласкваха огъващите се редици на перишите назад към ръба на долината.

От пръв поглед разбра, че Сивите шлемове са обкръжени по фланговете и макар да продължаваха да се бият с ярост, достойна за боговете им, загиваха с десетки. Гилките бяха ударили в гъстата гмеж, но колансийците натискаха и бяха обкръжили защитниците напълно — единственият възможен изход оставаше склонът на долината.

Мрачна ярост го обзе, докато залиташе напред. „Провалихме се, Огнекоса. Дано всички блатни богове изгният в тресавището на Гуглата! Трябваше да тръгнем по-рано — трябваше да тръгнем с перишите!“

Теблорите бяха оформили плътно каре и пробиваха през бойния ред на врага, но не бяха достатъчно.

Спакс видя на пътя внушителни части колансийка войска — настъпваха безпрепятствено на изток, без да обръщат внимание на яростния последен отпор вдясно от тях.

„Дори не ги забавихме.“

— Оттегляй се! Баргасти! Периши! Теблор! Отстъпвай — надолу по склона! Назад по склона!

Докато гледаше залитащите назад воини и бойци, докато гледаше как се обръщат и се спускат от билото, сърцето му изстина. „Геслер, внимавай с фланга си. Не можахме да ги задържим. Просто не можахме.“

Напорът на отстъпващите воини, окървавени и отчаяни, го понесе и всички се запързаляха надолу по склона. „Целият този път — за това? Можехме да направим повече.“ Но знаеше, че всякакъв отпор щеше да е обречен — колансийците просто бяха твърде много и се сражаваха с демонска ярост.

Беше изтървал оръжията си при спускането и душата му виеше от безсилие. Вдигна глава и погледна слънцето.

Беше едва пладне.

В дълбините на нощта над Даруджистан се изливаше дъжд. Карса Орлонг бе влязъл в града и сега стоеше и чакаше. Водата се лееше на порой от него. Срещу него бе храмът и клетвата, която бе дал преди толкова време, в свирепата страст на младостта, бе като зной в плътта му, така нажежена, че сякаш виждаше пара, вдигаща се от краката му.

Беше почти време.

От свечеряване не бе видял никого на улицата, а през деня, докато бе стоял на място, хората на този град го бяха подминавали, като отбягваха да го поглеждат. Отряд градска стража се бе задържал за малко, изнервени, оградиха го в полукръг където стоеше, с върха на огромния му каменен меч надолу, с ръце стегнати около увитата с кожа дръжка. След това просто си бяха продължили по пътя.

Щеше да се подразни, ако се бе наложило да ги убие, а несъмнено щяха да последват викове за тревога, още стражи и още убийства. Но вместо да е покрита с трупове, застланата с каменни плочи широка улица пред него си оставаше чиста.

Притворил очи, той преживяваше отново отзвука на живота, който бе гледал да кипи около него през вече изтеклия ден. Всички тези живи същества — и колко малко от тях срещаха погледа на събратята си, все едно тълпите налагаха анонимност, докато всъщност всички бяха заедно вътре в това, всичките тези хора, изправени пред едни и същи борби и страхове. И все пак като че ли всеки бе решен да оцелее в тях сам, едва с няколко близки или приятели, предлагащи му жалкия си съюз. Може би всеки от тях вярваше, че е изключителен, като ос във воденичния камък на света, докато всъщност малцина можеха да претендират за такова централно съществуване.

В края на краищата имаше само един Карса Орлонг. Застанал тук, срещу скромен храм със зацапани стени и избелели фризове. Застанал тук, със съдбата на света в ръцете му.

Беше познал време в окови. Беше живял в онази окаяна къща, стиснал юмруци срещу робството, в което толкова много настояваха, че пребивава, приел съдбата си безропотно и примирено. Помисли си отново за гражданите, които бе видял тук. Толкова много от тях бяха влачили вериги. Толкова много бяха вървели наведени и огънати под тежестта им. Толкова много със собствените си ръце бяха изковали прангите, вярвайки, че така трябва да бъде, потящи се под чуждо повеление, отдали мускули и воля, станали вече притежание на някой, който претендира да е по-добър от тях във всички неща. Година след година, цял живот в робство.

Това бе разговорът на цивилизованите и той отблъскваше Карса Орлонг до дъното на съществото му.

Кой беше робовладелецът? Множеството жестоки идеи. Безбройните измамни аргументи. Ловкото фокусничество с ценни вещи, където един печели, а другият винаги губи. Беше чул как се пазарят, видял беше как си разменят и във всичко това се съдържаше илюзия за честност, и всичко това се разиграваше като някакъв неизбежен ритуал, станал железен като естествен закон.

Но къде беше радостта в тази непрестанна борба? Къде беше присъщата отпуснатост на хищника и колко зъби точно трябваше да ръфат, за да се създаде тази тяхна драгоценна цивилизация?

Разбира се, не всички страдаха от същото безсилие и точно тук най-накрая се събираха всички лъжи. Най-гладните усти, с окървавени зъби, се криеха в прохладните горни стаи на именията, в градините с фонтани на богатите — а те, о, те се наслаждаваха на цялата отпуснатост, която си пожелаеха. Докато тълпите на по-низшите от тях гледаха ококорени и жадни.

Един прекършен и страдащ бог във вериги го беше терзал. Хвърлял беше оръжия на пътя му. Шепнел бе какви ли не изкусителни неща. Втурвал се беше по хиляди пътеки в цялата си отчаяна болка, без да намери нито миг блажено облекчение.

Карса вече разбираше този бог. Във времето, докато бе окован, бе изпитал онази ужасна паника, животинската страст да се освободиш. Никой смъртен, човек или тоблакай, не биваше изобщо да изпита такива чувства. Нито бог, знаеше вече той.

„Не може да познае състрадание онзи, от когото състраданието е отнето. Не може да познае любов онзи, комуто любов е отказана. Но ще познае болка, щом болката е единственото, що му е дадено.“

Състрадание. Любов. Не цивилизацията раждаше тези нежни дарове — макар последователите й да твърдяха обратното. Нито беше цивилизацията най-прелестната градина, в която разцъфтяват такива неща — макар затворените в нея да можеха да си го въобразяват. Не, доколкото той можеше да разбере, цивилизацията бе един безумен механизъм, който въпреки всичките си добри намерения накрая впримчваше нежните дарове, задушаваше ги и ги оставяше да се скитат и умрат самотни в тъмното.

Механизъм, клетка, и в нейния хаос робите се раждаха като мухи — докато самият свят не застене под атаката на ненаситния им глад.

„Много клетви си дал, Карса Орлонг.“

Цивилизацията бе средството, чрез което твърде много хора можеха да живеят заедно въпреки взаимната си вражда. И в миговете, когато любов и общение избуят, циниците се спускаха като лешояди, небесата кипваха и мигът умираше.

— Над сърцето ми, Карса Орлонг. Чуваш ли ме? Над сърцето ми!

Карса примига и погледна сакатия, който бе допълзял в краката му. Дъждът се лееше, плющеше и плискаше, а лицето, извило се нагоре към него, сякаш изливаше от слепите си очи сълзите на света.

— Е, време ли е? — попита Карса.

— Всичко ли ще убиеш?

Тоблакаят оголи зъби.

— Ако мога.

— Просто ще израсте отново, като бурен от пепелищата. При все че сме родени да коленичим, Карса Орлонг, копнеем да летим.

— Да, благородно и красиво като гълъби. Виждал съм статуите на древни герои, старче. Виждал съм короните им от курешки.

— Аз… бях художник някога. Тези ръце… вече толкова разкривени, толкова непохватни… можеш ли да го разбереш? Целият този талант, а няма как да го изразя, няма как да му придам форма. Но може би всички сме така и едва малцината късметлии могат да намерят пътя на таланта безпрепятствено.

— Съмнявам се — отвърна Карса.

Сакатият се закашля.

— Давя се. Приятен ми беше разговорът ни за заслугите на цивилизованите, Карса Орлонг, но вече трябва да се предам. Трябва да умра. Болен. В треска. Нуждата па̀ри, толкова гореща. Дадох ти думите, които ще използваш. Над сърцето ми. Над сърцето ми.

Карса погледна нещастника в краката си. Подпря меча си на стената зад себе си и клекна.

Лицето на сакатия се надигна, незрящите очи бяха бели като излъскани монети.

— Какво правиш?

Карса се пресегна и взе в ръцете си мършавата като скелет фигура.

— Прекрачвах трупове на път за тук — каза тоблакаят. — Хора, от които никой не се интересуваше, умираха сами. В моето варварско село това никога нямаше да се случи, но тук, в този град, това цивилизовано бижу, става непрекъснато.

Изтерзаното лице бе обърнато нагоре, последните дъждовни капки се оттекоха, щом се сви под сушината, предложена от раменете на Карса. Устата се раздвижи, но не излязоха звуци.

— Как е името ти? — попита Карса.

— Мунуг.

— Мунуг. Тази нощ — преди да трябва да стана и да вляза в храма — аз съм село. И ти си тук, в ръцете ми. Няма да умреш изоставен.

— Ти… искаш да направиш това за мен? Чуждия?

— В моето село никой не е чужд — а точно на това цивилизацията е обърнала гръб. Един ден, Мунуг, ще направя свят от села и епохата на градовете ще свърши. И робството ще е свършило, и няма да има окови — кажи на своя бог. Тази нощ аз съм негов рицар.

Мунуг беше спрял да трепери. Усмихна се.

— Той знае.

Не беше кой знае какво — да вземеш едно крехко тяло в прегръдката си в тези сетни мигове живот. По-добре от нар или дори от легло в стая, пълна с обичани хора. По-добре и от пуста улица в студен дъжд. Да умреш в нечии ръце — може ли да има нещо по-милостиво?

Всеки див варварин знаеше истината за това.

Зад тежките си щитове войниците Ве’Гат на К’Чаин Че’Малле настъпваха сред градушка от стрели на лъкове и тежки арбалети. Някои залитаха и падаха пронизани, но събратята им заемаха местата им и щурмът на влечугите прииждаше на вълна, все по-близо до траншеите и редутите.

В центъра на атаката Т’лан Имасс понасяха същия убийствен порой от метателни оръжия, но бяха без щитове и големите метални пръти ги пръскаха на парчета. Онези, които можеха, се вдигаха отново и продължаваха напред, но мнозина се оказваха твърде натрошени и оставаха да лежат сред отломките на костите си.

Унищожителните залпове по настъпващите сили валяха непрестанно. Падаха десетки Ве’Гат, ритаха, опашките им плющяха във въздуха и биеха по земята. В редовете на Т’лан Имасс се разтваряха дълбоки зевове. Но нямаше никакви писъци, никакви викове на предсмъртна агония или ужас.

Сестра Благоговение стоеше високо над бойното поле, с фучащите около нея горещи и леденостудени ветрове, и гледаше как вражеските сили напират към войниците й, чакащи в траншеите и високите редути. С изливащата се от нея магия на Акраст Корвалайн държеше здраво тежката пехота на колансийците, без да оставя място за страх, и усещаше как настръхват, захранени от бойната й ярост. „Не се огъвай! Избийте ги всички! Не се огъвай!“ Щяха да удържат — трябваше — а след това Висш Разводнен Фестиан щеше да дойде, за да удари по фланга на К’Чаин и да нанесе дълбока смъртна рана на тези стари омразни врагове.

Изруга тихо, щом видя как стотици Ловци К’елл пробиха покрай високите каменисти скатове, за да щурмуват укрепените позиции на катапултите. Пред очите й екипите трескаво заобръщаха тежките оръжия. Успяха да хвърлят един залп и десетките метални пръти се врязаха в редиците на Ловците, преди те да стигнат подножието на хълма и да се понесат нагоре, размахали високо страховитите си мечове.

След като безпомощните екипи бяха избити и машините им натрошени на парчета, сестра Благоговение заличи сцената от ума си. Беше видяла да падат над десет Ловци К’елл и ако всяко укрепление постигнеше това или повече, щеше да е доволна. Разчиташе на изтощението — нямаше друг избор.

След като битката вече бе в разгара си, паниката й бе заглъхнала, макар все още да я побиваха тръпки от убийството на брат Усърдие. Все още не знаеше как е загинал и това продължаваше да я безпокои. Знаеше, че ако отпусне юздите на страха си, той ще я завладее. Човешките същества бяха подли и нагли — не трябваше да подценяват коварния им и измамен нрав. По някакъв начин го бяха ударили със собствената му сила. Бяха го удавили в порой от думи и тя не можеше да проумее как изобщо е възможно това.

Но в тази битка долу можеше да види само две човешки същества. „Яхнали Ве’Гат, в името на Бездната! Те ли командват? Не, не може да бъде. К’Чаин Че’Малле никога не биха се покорили на властта на хора. Винаги се командват от тяхната Матрона и от никой друг. Винаги е било така и така си остава.“

„Могъща Матрона обаче, след като е родила толкова много Ве’Гат. Остава скрита. Отбягва търсенето ми. Това само по себе си говори за впечатляваща мощ.“

„Но когато това свърши, когато армията й бъде унищожена, ще я намеря. Ще я изкормя. Този ден е последният дъх на К’Чаин Че’Малле. Други Матрони не са останали — сигурна съм в това. Сигурно са открили съюза, който сключих с На’Рук, и са дошли тук, за да потърсят мъст.“

„Нима съм дете, чиято ръка трябва да бъде плесната?“

„От четирите древни раси, коя винаги е била най-страховитата, ако не Форкрул Ассаил?“

Знаеше, че на далечни континенти има други Чисти. И след като силата на Акраст Корвалайн станеше ненакърнима тук, щеше да ги издири. Щеше да ги покани да споделят тази сила и прочистването щеше да започне не на шега. „Такова правосъдие ще развихрим, че…“

Мразовит въздух я лъхна в гърба и сестра Благоговение се извърна от полето на битката и прекоси платформата до страната с изглед към морето.

Това, което видя, я стъписа.

Заливът Коланси се изпълваше с лед. Планини, блеснали като смарагд и сапфир, се вдигаха от дълбините и тя зяпна, като видя как кипналата вода побелява, как всяка вълна замръзва на място. Перишките кораби, които бяха разбити, натрошени и погълнати от морето, сега изникваха отново, отломките оковани в лед… а имаше още кораби, погребани отдавна под наносите на морското дъно, които сега се надигаха към повърхността. Точно под нея прислонените галери и триреми на колансийците, вече стиснати от лед, започнаха да се трошат, корпусите се пръскаха. Звукът бе като хор от взривове, като от дървета, събаряни от ураганни ветрове.

Целият залив вече се бе превърнал в твърд лед, повърхността — безумен пейзаж от назъбени кристални върхове, цепнатини и равни ивици мръсен сняг. Мъгли изригваха от него и се надигаха на кипящи облаци.

Ледът започна да се надига все по-високо, да се накланя, да се протяга нагоре. Дигата и вълноломите на залива точно под нея изведнъж бяха заличени, разкъсани и натрошени… и докато ледът се местеше към подножието на Шпила, сестра Благоговение усети как камъкът потрепери под нозете й.

„Не може да бъде!“

„Омтоуз Феллак… кой Джагът дръзва да стори това? Не! Тях ги няма! Унищожени са… нито един Джагът не е останал, особено с такава мощ — щяхме да сме открили заплахата, щяхме да сме я премахнали!“

Шпилът под нея се разклати и сестра Благоговение се отдръпна от ръба, с разтуптени сърца и изтръпнали нозе. Залитна по платформата, върна се на предишната си позиция и погледна към бойното поле.

Войниците Ве’Гат връхлитаха нагоре по насипа.

„Вдигни се! Колансийци — благословени мои деца — вдигнете се и ги срещнете!“

Стиснала юмруци, запокити човешките същества срещу К’Чаин Че’Малле.

От гърба на своя Ве’Гат Геслер видя как предните редици се изсипаха в траншеята… а от по-високите укрепления стотици колансийци се стичаха надолу да подкрепят другарите си.

Видя как Сторми размаха брадвата си, с нанизан на шипа на острието рогат шлем. Лицето му бе почервеняло като брадата, разкривено от безумен гняв. Неговият Ве’Гат стоеше на върха на насипа и оръжията му сечаха по връхлитащите колансийци.

„Този глупак ще се убие! Само за да ми направи напук!“

Заповяда на своя Ве’Гат да тръгне напред и сред вихрещите се в ума му миризми заговори на своите К’Чаин Че’Малле:

— Завземи тази траншея! Натисни! Всички — натисни напред!

Вдясно от него Т’лан Имасс си пробиваха със сеч път през защитниците и завземаха редутите. Щом влезеха в ръкопашен бой, битката се превръщаше в клане. Видя Онос Т’уулан — вражеските оръжия отскачаха от него — как гази напред, размахал кремъчния меч. Сякаш газеше през мъгла от кръв.

„Кучите синове ни го показват. Разбира се, всички ние сме плът и кръв, а те — не. Нищо не е по-дразнещо от нечестно предимство на бойното поле. Поне са на наша страна — богове, защо изобщо се оплаквам?“

— Натисни!

Настъпът на Ве’Гат се забави в траншеята. Самото множество бронирани тела спираше огромните воини влечуги — оръжията им посичаха пътеки през колансийците, но прииждаха още и още врагове. Щом се изкачи на насипа, Геслер видя, че следващата полоса е изоставена — всички сили там се изсипваха надолу, за да ударят по К’Чаин Че’Малле. Но отвъд нея останалата пехота оставаше на позиции. Видя високите редути за кос обстрел и заредените и чакащи в готовност катапулти.

„Това ще продължи цял ден.“

„Още по-лошо. Може дори да загубим.“

Т’лан Имасс бяха завзели траншеята в центъра и сега се мъчеха да уширят пробива. Залп тежки стрели удари в редиците им.

— Ловци К’елл — Саг’Чурок, — трябвате ни в центъра — трябва да унищожим катапултите! Т’лан Имасс могат да разширят пробива. Спусни се зад тях — задните редове на Ве’Гат в центъра — и настъпи в пробива!

Стрела се плъзна покрай лявото му рамо. Геслер изруга и сръга своя Ве’Гат надолу в траншеята при Сторми.

Касапницата бе ужасяваща — гмеж от напиращи тела и сечащи и забиващи оръжия. Траншеята вече бе наполовина запълнена с трупове, окървавени ръце, крака и торсове се хлъзгаха под тежестта на влечугото.

Отряд колансийци държеше върха на рампата точно срещу Геслер, с готови за бой брадви с остри шипове — нападаха Ве’Гат ниско, сечаха в краката и коремите. „Малазанците го правеха така. Не можеше ли тези колансийци да са по-глупави?“

Изрева и подкара Ве’Гат напред.

„Избиваме и избиваме, а те не отстъпват. Дестраянт, тези войници са омагьосани. Чистокръвната Форкрул Ассаил командва душите им.“

Калит кимна. Виждаше го сама — никоя армия не можеше да издържи на такава непрекъсната сеч. Знаеше, че вече хиляди колансийци са паднали. Битката за първите траншеи бе погълнала почти половината ден, слънцето вече грееше сред Нефритените странници, а К’Чаин Че’Малле и Т’лан Имасс едва бяха успели да съкрушат последните защитници на третата полоса.

„Едва до средата на защитата.“

Матроната Гунт Мач до нея заговори със смесица от миризми:

„Воините Ве’Гат започват да се изтощават, дестраянт. Хиляда паднаха вече и няма да се вдигнат отново. А сега Гу’Рул ме уведомява, че насам идват още колансийци — по високия път откъм сушата на запад.“

Калит се присви. Какво можеше да направи? Какво да отвърне?

— Значи ледериите и болкандо са се провалили.

„Не. Гонят ги, но са много оредели и изтощени — няма да пристигнат навреме, за да ни помогнат. Дестраянт, трудно е да достигна до Щит-наковалня и Смъртния меч. Обзети са от бойна ярост — непрекъснато зоват непознато за мен име, но всеки път щом го изрекат, нещо тръпне във въздуха. Остра и зверска миризма.“

„Дестраянт, трябва да изтеглим част от силите ни, за да посрещнем заплахата от запад. Трябва да достигнеш до човешките същества, нашите командири — трябва да обуздаеш яростта им и да им заговориш с гласа на разума. Възседни умовете на Ве’Гат — те ще те отведат до тях.“

Калит си пое дълбоко дъх и затвори очи.

Татуировките по ръцете на Геслер пареха все едно, че бяха залети с киселина, но той не го забелязваше, надвесен над раменете на вдигналия се на задните си крака Ве’Гат. Беше толкова уморен, толкова… изгубил дух. Врагът не се прекършваше. Врагът се сражаваше с ярост, неотстъпваща на неговата и на Сторми, и макар да умираха непрестанно, продължаваха да прииждат още.

Шипът на брадва се бе забил дълбоко в корема на носача му и животното под него издъхваше, но все пак, по някакъв начин, оставаше на крака, по някакъв начин продължаваше да настъпва и оръжията му помитаха вражеските войници по пътя му.

Бяха се приближили към центъра, където Т’лан Имасс продължаваха да натискат напред, неуморните им ръце се вдигаха и падаха. Геслер никога не се беше озовавал толкова близо до древните немрящи воини в разгара на битка, за да стане свидетел на тази убийствена… неумолимост.

„А императорът разполагаше с близо двайсет хиляди от тях под своя команда. Можеше да завладее света. Можеше да нанася такива поражения, че да покори всяко кралство, всяка империя на пътя си.“

„Но той почти не ги използваше.“

„Келанвед — възможно ли е? Възможно ли е дори ти да си се уплашил от клането, което гарантират тези същества? Възможно ли е да си разбрал как победата може да те унищожи, да унищожи цялата Малазанска империя?“

„Богове на бездната, мисля, че да.“

„Поел си пълководството над Т’лан Имасс… за да ги държиш извън бойното поле, да ги държиш извън човешките войни.“

„И вече разбирам защо.“

Още държеше тежкия си меч, но не беше му останала сила дори да го вдигне.

Бойната страст угасваше… нещо я нападаше, дереше и я смъкваше пред очите му, и изведнъж червеното, изпълнило погледа му, се разпадна на късове и изчезна.

И чу гласа на Калит:

„Геслер. Друга колансийска армия идва насам по пътя откъм сушата. Напредват в бърз марш — трябва да опазим фланга си.“

— Да си опазим фланга? С какво? — Звярът под него се олюля и той залитна напред. — Мамка му, моят Ве’Гат свърши. — Измъкна крака от люспестите стремена и се смъкна от масивния гръб. Коленете му се огънаха и той падна на една страна. Пое си с усилие дъх и зяпна нагоре към странното — странно запълнено — небе. — Добре. Слушай, Калит. Изтегли назад К’елл и ги прати там, всички. Кажи на Саг’Чурок… пращам му Т’лан Имасс. — Надигна се и се изправи. — Чу ли ме? — Потръпна, когато Ве’Гат рухна до него, зарита и половината му черва провиснаха от разпрания корем на дебели въжета. Видя как животът се изцеди от очите му.

„Да. Гу’Рул казва, че трябва да побързате. Няма много време.“

— Онзи проклет ризан най-после се върна, тъй ли?

„Гу’Рул казва, че идва буря, Геслер. Казва, че ти си я повикал.“

— Гуглата да ме вземе, как така аз! — Огледа се, но Сторми го нямаше никакъв. „Буря ли? За какво говори тя? Каквото и да е, сигурно онзи червенобрад кучи син е виновен.“

Смъртният меч изруга и тръгна да подири Онос Т’уулан. Видя с лека тревога, че по ръцете му до лактите са избили капки кръв.

Онос Т’уулан посече косо надолу през торса на колансиеца пред него, издърпа лезвието и прекрачи през свличащото се тяло. Брадва се стовари в ребрата му от лявата страна и отскочи, а той се обърна и отсече главата на нападателя. Още две крачки и вече бе горе на четвъртия насип, воините му настъпиха от двете страни.

Погледна долу в траншеята. Гмеж от извърнати нагоре лица, всички изкривени от нечовешка омраза. Оръжията се вдигнаха, докато се готвеше да скочи сред тях.

— Първи меч!

Онос Т’уулан спря. Отдръпна се и се обърна.

Малазанецът Геслер креташе към него.

— Геслер — каза Онос Т’уулан, — само още две полоси останаха, а броят на враговете в тях е силно намалял. Ще надвием. Подкарайте своите Ве’Гат след нас…

— Първи меч… скоро ще бъдем ударени във фланг от запад. Изпратих там каквото остана от моите Ловци К’елл, но не са достатъчно.

Онос Т’уулан отпусна меча си.

— Разбирам.

— Ще продължим натиска тук без вас. Разцепихте отбраната на две и когато всичко свърши, Ве’Гат могат да изпреварят хората… ще се бием в подножието на стълбището. Ще щурмуваме Шпила.

— Акраст Корвалайн вече е наранен, Смъртен меч. Телланн се е съживил — Олар Етил е наблизо. Изглежда, че това ще е ден на древни сили. Малазанецо, пази се от гласа на Чистата, която те чака горе на Шпила.

Мъжът оголи зъби.

— Щом стигна горе, няма да има време да изрече и една проклета дума.

— Желая ти успех, Смъртен меч. Кажи на К’Чаин Че’Малле, че за нас бе чест да се сражаваме редом с тях този ден.

Онос Т’уулан се пресегна в ума си към своите и всички като един се разпаднаха на прах.

Сестра Благоговение чуваше стърженето на пълзящия нагоре лед по Шпила отляво, а пред себе си виждаше как К’Чаин Че’Малле със сеч си проправят път все по-близо към подножието на стълбището. Т’лан Имасс бяха изчезнали, ала тя знаеше накъде са тръгнали… „и Разводнен Фестиан ще трябва да се изправи срещу тях. Ще трябва да намери начин да ги обкръжи, да ги разгроми и да удари К’Чаин Че’Малле.“

Погледна към небето, където, почти над главата й, се трупаха огромни тъмни облаци на исполински стълбове от тъмносиньо и зелено. Видя блясъци на мълнии, изригващи от дълбините им… и ослепителната им светлина погасна бавно. Две останаха да горят зловещо, но вместо да се смалят, лъчистите блясъци ставаха все по-силни и наситени.

Изведнъж тя осъзна какво вижда.

„Има бог сред нас. Бог е призован!“

Очите грееха с демонски огън, а облаците се сгъстиха, намериха очертания, форма — толкова необятна и непреодолима, че сестра Благоговение извика стъписана.

Сребрист блясък на бивни, облаците се завихриха и сгъстиха на въртопи от тъмна козина. Извисиха се кипнали и се въплътиха в същество от мускули и страховита ярост, очите — изпепеляващи като две пустинни слънца. Завладял цялото небе над Шпила, Финир, Глиганът на Лятото, изплува наяве пред очите й.

„Това не е видение. Той е тук. Богът Финир е тук!“

С изгрева сивото небе изсветля. Водата се стичаше на мътни потоци в канавките. Карса Орлонг погледна кроткото лице на стареца, сгушено в скута му. Пъхна длан под главата и леко я повдигна, а после я положи върху коравите каменни плочи.

Време беше.

Надигна се и взе меча си. Очите му се впиха в храма отсреща и той закрачи към залостената врата.

Градът се пробуждаше. Ранобудници на улицата се спираха, щом прекосеше пътя им, а които видеха лицето му, се отдръпваха боязливо.

Карса хвана тежкото месингово мандало, стисна го здраво и го отпра от дървената врата. После изрита, дъските на вратата се пръснаха като подпалки и звукът от удара изтрещя като гръм и прокънтя вътре. Завикаха гласове.

Карса пристъпи в храма на Финир.

Продължи по пищния някога коридор, като подминаваше мангалите от двете страни — двама жреци се появиха, решени да преградят пътя му, но като го видяха, се присвиха боязливо назад.

Влезе в залата с олтара. Беше изпълнена с гъст дим, наситена с миризмата на тамян, топлината се вдигаше от самите камъни на пода, а от двете страни боята по стенописите се разпукваше, набъбваше на мехури, а след това започна да почернява, да се лющи от стените и да поглъща образите.

Жреци ридаеха в ужас и скръб, но тоблакаят ги подмина с пренебрежение. Очите му бяха впити в олтара, блок от грубо изсечен камък, върху който лежеше обсипан с драгоценни камъни глигански бивен.

Карса спря пред олтара и надигна каменния си меч.

— Над сърцето му.

Лезвието се спусна, посече бивена, продължи надолу и с гръмовен тътен разсече олтарния камък на две.

Онос Т’уулан чуваше плач, ала това бе звукът от нещо невидимо, нещо отдавна скрито в душите на Т’лан Имасс. Никога не бе очаквал, че ще се съживи, никога не бе очаквал, че ще го изпита отново. В ума си видя дете, облечено в тленна плът, да вдига лице към небесата и това лице бе неговото — отпреди толкова време. Имало беше сънища, но докато те гаснеха, момчето плачеше и телцето му се тресеше.

„Умират неща. Сънища се разпадат на прах. Невинността кърви и се просмуква в земята. Любовта уляга на студена пепел. Имахме толкова много. Но го предадохме всичко. Беше… непростимо.“

Надигна се отново, на широка равна ивица земя там, където някога се бе издигало село. Беше съградено предимно от дърво и това дърво бе взето, за да се построят военни машини. Останали бяха само камъните на основите. Високият път се спускаше, за да се изравни с настланата с каменни плочи главна улица.

Събратята му се надигнаха около него и се развърнаха в широк фронт с лице към пътя, за да зачакат армията, която вече виждаха на запад. Звукът от хилядите крачещи в марш ботуши бе като грохот под нозете им.

„Ще се сразим тук. Защото боят и избиването продължават вечно. А детето ще пролива сълзите си до края на времето. Помня толкова много любови, толкова много изгубени неща. Помня как бях прекършван. Отново и отново. Не е нужно да има край това — няма закон, който да казва, че не можеш да бъдеш прекършен още веднъж.“

Вдигна оръжието си и събратята му го последваха. Седем хиляди четиристотин петдесет и девет Т’лан Имасс. „Още една битка, същата война. Войната, която никога не губим, но и която така и не се научихме как да спечелим.“

Грохотът, който изригна от кипящите облаци зад тях, накара Т’лан Имасс да залитнат, толкова силен гръм, че разтърси костите им. Онос Т’уулан се обърна рязко и зяпна каменен меч — меч на Имасс, — който се спусна отгоре, стиснат сякаш в ръката на Нефритените странници, невероятно огромен. Посече през смътните очертания на чудовищен звяр… който след това се олюля.

Два пурпурни кехлибара — очи — изведнъж лумнаха, изпълнени сякаш с кръв.

Отекна рев и изпълни въздуха с такава ярост и болка, че блъсна цялото воинство на Т’лан Имасс стъпка назад, после — още една.

„Предсмъртният вик на бог.“

Небесата се взривиха.

Пред очите на Онос Т’уулан вълни кръв рукнаха към земята на пурпурни пелени, пометоха я, приближаваха се… а след това с нов рев дъждът се стовари върху Т’лан Имасс и ги смъкна на колене.

Присвил глава под убийствения порой, Онос Т’уулан вдиша задъхано. Един дъх. Още един. Очите му, впити в ръцете му, бавно се разшириха.

Изсъхналата кожа омекваше и се стягаше. Мускулите се издуваха.

Още един болезнен дъх, дълбоко в изтръпналите дробове.

От събратята му прокънтяха викове. На стъписване. На почуда.

„Пресътворени сме. От кръвта на един убит бог, преродени сме.“

После вдигна очи към бързо настъпващите към позициите им редове на колансийците.

„Това… това беше ненавременно.“

От небето валеше кръвта на убит бог. На порой. Сипеше се от раздраните, безформени вече облаци. Въздухът се изпълваше с ужасния грохот на гъстите капки, тежки като разтопено олово. Войските, които се сражаваха при най-високото ниво на провлака, залитаха под пороя. От огромната ледена стена, която продължаваше да се вдига към върха на Шпила, вече се изливаха потоци от пурпур.

Присвита под кървавата градушка, сестра Благоговение закрета към олтарния камък. Видя сърцето на Сакатия бог през червената пелена — вече не сгърчена, изсъхнала буца на камъка — вече пулсираше и набъбваше с живот.

Но магическите вериги все още го държаха приковано.

„Това… това не променя нищо. Войниците ми ще устоят. Все още държа душите им в ръцете си. Държа веригите на падналите им другари, покосените им души — всички те захранват силата ми. В подножието на стълбището ще направят човешка стена. И аз ще взема тази нечакана сила и ще я превърна в дар. Ще влея тази кръв в душата на Акраст Корвалайн.“

Подпря се на олтарния камък, бавно се изправи и вдигна лице към небето, за да усети тази изливаща се отгоре гореща кръв. А след това със смях отвори уста.

„Направи ме млада отново. Прогони това превито тяло. Направи всичко, което е отвън, тъй красиво, както е онова, което открай време е вътре. Направи ме цяла и ме направи съвършена. Кръвта на бог! Вижте как пия дълбоко!“

Небесата все едно бяха понесли смъртна рана. Калит извика стъписана от ужас, докато пороят се изливаше над земята — от всички страни, поглъщаше всяка гледка, гълташе целия свят. Кръвта — на лицето и по ръцете й — бе като огън, но не пареше. Видя как тежките капки запердашиха по безжизнената земя, видя как почвата почерня и потоци гъста кал се засвличаха по склоновете.

Едва можеше да си поеме дъх.

— Гунт Мач! Какво… какво ще произтече от това?

„Дестраянт, не мога да дам отговор. Разгръщат се безсмъртни ритуали. Древна мощ се разтапя… разтваря се. Но какво значат тези неща? Какво се решава? Никой не може да каже. Бог е умрял, дестраянт, и вкусът на тази смърт е горчив, и ме изпълва със скръб.“

Калит видя как К’Чаин Че’Малле, стъписани за миг, подновиха настъпа си срещу най-високите позиции на колансийците. Видя как се вдигнаха защитниците да посрещнат Ве’Гат.

„Бог умира. А боят просто продължава и ние вливаме в дъжда собствената си кръв. Виждам историята на света — тук, пред мен. Виждам я цялата, век подир век. Всичко толкова… безполезно.“

Смях зад нея проряза глухия рев и Калит се обърна.

Синн се беше съблякла гола и цялата бе окъпана в кръв.

— Чистата е направила блестящ юмрук — рече тя. — За да спре изкачването. Гущерите не могат да пробият — мазнините им са зацапани от умора. — Очите й се вдигнаха към Калит. — Кажи им да се отдръпнат. Заповядай им да се оттеглят.

След това я подмина.

Имасс отстъпваха. Тежката пехота на Коланси натискаше напред през труповете им. С щитове и броня понасяха ударите на каменните оръжия. С железен меч, брадва и копие разкъсваха незащитената плът и от всички страни дъжд от кръв — вече изстинал и безжизнен — плискаше по земята.

Изтласкани зад останките на селото, силите на Имасс се свиваха, без да могат да задържат врага. Стягаха ги като в клещи от двете страни, в стремежа си да обкръжат все по-обърканите и безредни воини. Онос Т’уулан се мъчеше да удържи центъра на фронтовата линия: само той помнеше какво е да защитаваш тялото си — вече толкова уязвимо и крехко. Събратята му… бяха забравили. Нападаха, без да мислят да се защитят, и загиваха.

Преродени, за да изживеят едва няколко мига. Болката от това застрашаваше да разкъса Първия меч. Но беше само обикновен мъж, смъртен вече като своите братя и сестри, и беше само въпрос на време, преди…

Видя как бойната линия на колансийците срещу него изведнъж се отдръпва, видя как се разколебаха и в първия миг не разбра.

Някъде отдясно отекна нисък гърлен смях и докато Онос Т’уулан се обръщаше натам, проговори глас:

— Имасс, поздрави.

Джагът!

Пробиха си път през редовете и застанаха в първата линия. С брони и шлемове, отрупани с оръжия, от които капеше кръв.

Джагътът до Онос Т’уулан извика високо:

— Сувалас! Толкова ли си красива, колкото те помня?

Гласът на женската прокънтя в отговор:

— Помниш само каквото ти казвах, Хаут! Всичко беше лъжи!

Сред смеха на джагътите онзи, когото нарекоха Хаут, кривна глава и изгледа Онос Т’уулан.

— Това, че дишаме отново, бе неочаквано. Помислихме да се бием с вас — два безжизнени, но вечно упорити народа. Ден за клане, ха!

Другият до Хаут рече:

— И клане ще бъде! Но в грешната посока, уви. А сме едва четиринайсет. Айманан — тебе те бива с бройките! Четиринайсет мъртви Джагът правят ли добро клане?

— С пет хиляди Имасс, тъй мисля, Гедоран!

— Значи няма да се разочароваме и мога да съм спокоен!

Хаут до Онос Т’уулан рече:

— Тръгнете с нас, Първи меч. Ако трябва да умрем, трябва ли да е в отстъпление? Не мисля. — Очите му блеснаха в сянката на шлема. — Първи меч — виждаш ли? Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, Имасс и сега Джагът! Много гадна компания, нали?

— Трябват ни само и няколко Тел Акаи, Хаут, и можем да си подхвърляме стари лъжи цяла нощ! — изсумтя Гедоран.

А след това, с бичи рев, джагътите връхлетяха срещу колансийците.

Онос Т’уулан се понесе напред с тях, а Имасс го последваха.

Гилимада, избрана да води, защото бе най-красивата, погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли. Едва успя да различи баргастите.

— Много са бавни!

— Само да беше по-висока, Гили — ревна брат й, Ганд, — можеше да погледнеш в другата посока и да видиш боя!

Намръщена, Гилимада отново впери поглед напред.

— Тъкмо се канех… нетърпелив изтърсак си, Ганд! Всички, стига почивка — ще потичаме още малко. Виждате ли всички?

— Естествено — викна един от по-устатите приятели на брат й. — Все пак всички сме по-високи от теб, Гили!

— Но коя е най-красивата? Точно така!

— Гили… с онези Имасс има джагъти!

Гилимада присви очи напред. Но истината си беше, че все пак бе най-ниската тук.

— Избиват ли се?

— Не!

— Добре! Всички стари истории са лъжи!

— Е, само тази, Гили…

— Не! Щом една е лъжа, значи всички са лъжи! Казах! Отдъхнахте ли всички? Добре! Хайде да влизаме в бой, точно като в онази стара история за войната срещу самата Смърт!

— Но тя е лъжа, Гили — току-що го каза!

— Е, може пък аз да съм излъгала, не помисли ли за това? Хайде, стига приказки, да потичаме и да се бием!

— Гили… струва ми се, че там вали кръв!

— Все ми е едно — всички трябва да правите каквото аз кажа, защото все пак съм най-красивата, нали?

С останалите Ловци К’елл, целите в рани, с пречупени стрели, стърчащи от телата им, Саг’Чурок тичаше към битката. Пред тях Имасс — надарени с горчивия дар на тленността — се бяха вкопчили в свиреп бой срещу смазващо превъзхождащата ги тежка пехота на Коланси. Най-отпред се виждаха бронирани същества от расата на Джагът.

При гледката как тези древни врагове са застанали сега рамо до рамо, странни миризми закипяха в него и заличиха всякаква умора. Усети как миризмите потекоха и обгърнаха събратята му, усети как се оживи отново силата им.

„Какво е това, което тъй вълнува сърцето ми?“

„То е… слава.“

„Връхлитаме към своята смърт. Връхлитаме да се сразим рамо до рамо със свои древни врагове. Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето. А какъв е залогът? Самото бъдеще.“

„Възлюбени събратя, щом в този ден трябва да вали кръв, нека пролеем и ние. Щом този ден трябва да познае смъртта, нека впием челюсти в гърлото й. Живи сме и няма по-велика сила в целия свят!“

„Братя! Вдигнете мечовете си!“

Щом стигнаха на равното, Ловците К’елл на К’Чаин Че’Малле изпънаха тела, вдигнаха високо мечовете си и връхлетяха.

Двеста седемдесет и осем воини Теблор се стовариха във фланг на колансийските сили. Запели с цяло гърло древни песни, повечето за неочаквани любовни срещи и нежелани раждания, удариха като небесен гръм гъстата гмеж и оръжията засвистяха. Колансийски тела се разхвърчаха из въздуха. Цели редици падаха прегазени.

Страховит смях се надигна от джагътите, щом видяха появата им. Всеки от четиринадесетимата водеше групи Имасс и самите джагъти бяха като острови сред касапницата — никой не можеше да устои пред тях.

Но все пак бяха само четиринадесетима, а сражаващите се редом с тях Имасс продължаваха да падат, колкото и дивашки да се биеха.

Ловците К’елл удариха по вътрешния кръг и изтласкаха назад врага в яростен вихър. Изсипаха се на голото пасище и през загражденията, а след това заобиколиха и се врязаха в другия колансийски фланг, почти срещу теблорите.

В отговор на всичко това Старши Разводнен Фестиан вкара резервите си в бой. Четири легиона, близо осем хиляди тежка пехота, се понесоха като вълна срещу врага.

Горчив извор, осакатена от меч, посякъл лявото й бедро, лежеше сред купищата паднали братя и сестри. Имало беше атака — беше се изсипала като вълна върху нея, но вече виждаше, че е спряна, и врагът отново отстъпваше.

Не съществуваха спомени, които да се сравнят с този миг — това толкова кратко, тъй сладко време, когато отново бе вкусила дъха на живота, усетила бе мекотата на кожата си и влагата на сълзите в очите си — как бяха размътили гледката й, нещо, което бе забравила. Ако това бе да се живее, ако това бе реалността на тленното… не можеше да си представи, че някой, колкото и отчаян да е, изобщо би пожелал да го предаде. „И все пак… все пак…“

Кръвта продължаваше да вали — вече по-слабо и по-хладна по кожата й — но не предлагаше повече дарове. Усещаше как собствената й кръв, много по-топла, се излива от бедрото й и около него и животът — толкова свеж, толкова нов — бавно се изцежда.

По-добре ли беше това от неумолимия настъп през вражеските сили? По-добре ли беше, отколкото да избиваш стотици и хиляди, докато те не могат да се защитят срещу теб и безсмъртната ти раса? Не беше ли това всъщност възстановяване на равновесието?

Нямаше да скърби. Колкото и краткотраен да бе този дар.

„Познах го отново. А толкова малко са така щастливи. Толкова малко.“

Корабът „Смърт“ лежеше на една страна, окован в леда. Капитан Шурк Елале се надигна и изтупа снега от дрехите си. До нея Скорген Кабан Хубавеца, все още на колене, сбра шепа леден сняг и го натика в устата си.

— Лошо е за зъбите ти, Хубав — подхвърли Шурк Елале.

Той я погледна отдолу ухилен и тя въздъхна.

— Извинявай. Забравих, че са ти останали съвсем малко.

Принцеса Фелаш заситни към тях от другата страна на корабния нос, слугинята вървеше по петите й.

— Открих го — заяви принцесата през облака дим. — Наистина върви по този леден път и е разумно да предположим, след грижлива преценка на посоката на дирята му, че смята да стигне чак до Шпила. Под онзи крайно неестествен дъжд.

Шурк Елале присви очи и огледа това, което съвсем доскоро бе залив. Съживяването на Омтоуз Феллак бе дошло като юмрук, стоварен в слепоочието, и само тя бе останала в съзнание в последвалото развихряне на сила. Само тя бе видяла замръзването на морските вълни.

И само тя единствена бе видяла как Качулатия тръгна по него пешком.

Скоро след това над Шпила се бе развихрила буря и се изля пороен дъжд, който сякаш блестеше червен като кръв, докато се изсипваше над сушата.

Шурк Елале изгледа Фелаш.

— Принцесо… някакъв усет за съдбата на майка ви?

— Твърде много смущение в етера, уви. Изглежда — добави тя, замълча да дръпне от лулата си и се обърна към сушата, — че и на нас ще ни се наложи да минем по това окаяно ледено поле… и да се надяваме, че няма да започне да се троши много скоро, след като Омтоуз Феллак вече отново спи.

Скорген се намръщи.

— Моля?… Спи ли? Капитане, да не би да казва, че ще започне да се топи?

— Вече се топи, Хубав. Е, добре, дали да не побързаме тогава?

Но принцесата вдигна пълничката си ръка.

— Отначало си помислих дали да не последваме дирята на Качулатия, но това, изглежда, включва стръмно и несъмнено опасно изкачване. Следователно, бих ли могла да предложа алтернатива? Да ударим право на запад оттук?

— Не знам — отвърна Шурк Елале. — Половин ден ли ще похабим в обсъждането на това?

Фелаш се намръщи.

— А какво точно казах, че да предизвикам такъв сарказъм? Мм, капитане?

— Моите извинения, ваше височество. Това пътуване бе доста напрегнато.

— Едва ли е приключило, скъпа, и трудно бихме могли да си позволим да се оплакваме тепърва, нали?

Шурк Елале се обърна към Скорген.

— Приготви всичко. Наистина нямаме време за губене.

Първият й помощник се обърна и я изгледа сърдито през рамо.

— Ако е така, тогава защо в името на Маел тя…

— Достатъчно, Хубав.

— Слушам, капитане. Извинявам се. Тръгвам.

„Кралице Абрастал, ще доведа дъщеря ти и ще ти я връча. С всички благословии, които мога да измисля. Вземи си я, умолявам те. Преди да съм сграбчила тази мека хубава шийка и да изстискам мозъка й от всяка дупка по главата й. А после слугинята й ще трябва да ме накълца на малки парченца, а Скорген ще направи нещо глупаво и главата му ще бъде клъцната на две, и няма ли това да е хубав белег, с който да се перчи?“

Едва можеше да различи дирята, оставена от Гуглата към Шпила, и се усети, че се е загледала с копнеж натам. „Не бъди глупава. За някои съдби е по-добре само да слушаш над халба ейл в кръчмата.“

„Върви с мир по пътя си, Качулати. А следващия път, когато отново видя лицето ти, дали просто няма да го отхапя?“

Беше минал през Портите на смъртта и този дъжд — в своя кратък миг на магия — не можеше да направи нищо на призраци. Никаква целувка на прерождение — „и никакво заслепяващо було, което да ми спести това, което виждам сега“.

Седеше на гърба на безжизнения си кон и от отдавна изчезналия хълм — заравнен до малка полегата могила от столетия оран — наблюдаваше в ужас гибелта на най-драгоценните си сънища.

„Не трябваше да стане така. Надушихме кръвта, да — знаехме, че идва.“

„Но, Онос Т’уулан… тази война не беше твоя. Тази битка не беше за теб.“

Виждаше стария си приятел — там, в центъра на по-малко от хиляда Имасс. Четиринадесетимата джагъти се бяха отделили от събратята му и вече се сражаваха сами, а стрелците бяха излезли напред, и воините Джагът бяха като таралежи от стрели, но продължаваха да се бият.

Ловците К’елл също бяха изтласкани назад, далече от Имасс, а тоблакаите — останали бяха едва петдесет — бяха принудени да отстъпят до самото подножие на склона. На отсрещната страна вече имаше баргасти, но бяха малко и полумъртви от изтощение.

Ток усети, че е стиснал ятагана в ръката си. „Но силата ми свърши. Отдадох и последната капка. Какво ме задържа тук, ако не някакво проклятие да бъда принуден да видя собствения си провал? Онос Т’уулан, приятелю. Братко. Няма да те чакам при Портите — срамът ми е твърде голям. — Стисна юздите. — Няма да видя как умираш. Съжалявам. Страхливец съм — но няма да видя как умираш.“

Обърна коня си…

И спря.

На високия хребет пред него имаше войници, яхнали безжизнени коне.

Подпалвачите на мостове.

Щом видя Уискиджак в центъра, Ток срита коня в галоп и той препусна по склона, копитата зачаткаха по каменистата земя.

— Нима просто ще гледате това? — извика Ток. Подкара право към Уискиджак и дръпна юздите в последния миг.

Празните очи на стария войник се бяха впили в сцената долу. Сякаш изобщо не чу думите му.

— Моля ви! — продължи Ток, скръбта и безсилието всеки миг щяха да го разкъсат. — Зная — не съм Мостовак — знам това! Но като твой събрат, малазанец, моля те! Уискиджак — не го оставяй да умре!

Безжизненото лице се извърна. Празните очи го изгледаха.

Ток усети как рухва отвътре. Отвори уста да заговори отново, да се помоли с всичко, което му бе останало…

Уискиджак проговори и в тона му имаше лека изненада.

— Ток-младши. Наистина ли си въобрази, че ще кажем „не“?

И вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, а двамата войници от отделението му подкараха и спряха до него — Малът отляво, Тротс отдясно.

Уискиджак изпъна ръката си напред и струпаната войска на Подпалвачите на мостове се изсипа по склона, понесе се като лавина и профуча покрай Ток.

Подпалвачите на мостове — за последен път — влизаха в бой.

Оглушителният грохот от смъртта на бога бе съборил коня на Торент на земята. Докато лежеше замаян, младият воин чу тупането на копитата на животното, щом отново се вдигна и след това побягна на север, далече от вихрушката.

А след това удари дъждът и от надигащия се отвъд сушата лед се чуха взривовете на кършещи се ледени поля. Вихри от сняг и суграшица изригнаха от стръмния бряг и закръжиха на пурпурни стълбове… а земята под Торент се раздвижи и запропада на юг.

„Това е безумие! Светът не е такъв.“ Торент се изправи, погледна присвитите от ужас деца и викна:

— Бягайте от брега… Навътре в сушата и далече оттук!

Замръзнала кръв запердаши от небето. Вятърът зад него донесе смеха на Олар Етил. Той се обърна и видя, че тя гледа към Шпила.

Абси проплака.

— Не ни оставяй, Торент! — извика Сторий. — Ти обеща!

— Ще ви догоня!

— Торент!

— Просто бягайте!

Стейви взе Абси в тъничките си ръце и се вкопчи в мръсната ризка на сестра си. А след това затичаха, скриха се бързо от погледа му в червената лапавица, която се усилваше, мяташе пелени надолу и все по-навътре в сушата, една след друга.

Торент се обърна на изток и зяпна изумен. Целият бряг вече се смъкваше стръмно към залива… но ледът се вдигаше над ръба, вече изравнен с върха на стръмнината. Вдясно от него Шпилът бе погълнат от кървавия порой.

Чу отново смеха на вещицата и погледна натам.

Но старицата вече я нямаше — млада жена стоеше под поройния дъжд.

— Преродени! — изкрещя тя. — Моите събратя — всички сме преродени! Аз ще ги поведа — ще се вдигнем отново! — Обърна се рязко към Торент, кръвта се стичаше като боя по дръзкото й лице, а след това главата й клъвна напред като птича.

— Къде са те? Къде са децата? Моите дарове за него — и аз ще му дам още! Още деца! Ще властваме заедно — Гадателката на кости и Първият меч — къде са те?!

Торент се наведе и взе лъка и колчана си.

— Подхлъзнаха се. Изпаднаха в паника и се свлякоха надолу по склона. Долу на леда… Не можах да ги хвана…

— Глупак такъв!

Тя хукна към леденото поле. Торент я последва.

Замръзналата кръв шибаше лицето му. Вдигнал ръка да заслони очите си, Торент залиташе след Олар Етил.

„Още ли ще му дадеш? Заради това ли беше всичко? Обичаш ли го? Отне живота му и го превърна в същество от кожа и кости — отне децата му — може би дори си убила жена му, майка им. И си направила всичко това… като си си мислела, че можеш да спечелиш сърцето му?“

Но я беше видял. Преродена, отново млада, не беше неприятна за окото, здрава, с тежки гърди и широки бедра, косата й — преди да прогизне от кръв — толкова руса, че почти бяла, очите й — с цвета на зимно небе. „Вече не е немряща. Значи и с Онос Т’уулан е така? Вече прероден? Тя му е отнела всичко и сега иска да го замени със себе си — със света, който иска да създаде.“

„Ток Анастер, знаеше ли това? Разбираше ли мотивите й за всичко, което ти направи?“

„Има ли значение?“

Стигна до леда. Тя тичаше напред, пъргава като заек. Стори му се, че я чува да вика децата.

Разтваряха се цепнатини, а и склонът ставаше все по-стръмен — вдясно Торент видя, че част от него продължава да се издига, сякаш щеше да стигне до самия връх на Шпила. Някакво тъмно петно ли бе онова там, на средата на ледената рампа? Изкачваше ли се някой там?

Подхлъзна се и се затъркаля по твърдите като скала късове лед. Профуча покрай Олар Етил и чу изненадания й вик. Главата му се удари в нещо и той се завъртя, а в следващия миг стъпалата му се натресоха в някакъв твърд ръб, който изведнъж поддаде — и все едно челюсти стиснаха долната половина на тялото му… стегнаха се на бедрата му.

Чу и в същото време усети как изпращяха костите на краката му.

Изкрещя. Заклещен бе в цепнатина, ръбовете й вече се издигаха над бедрата му. Затъваше. Усети как кръвта му се излива и замръзва.

Беше изтървал лъка и колчана — лежаха на крачка от изпънатата му ръка.

Олар Етил изведнъж се озова над него.

— Чух кости да се трошат — вярно ли е? Вярно ли е, кутре? — Пресегна се надолу, сграбчи косата му и изви раздраното му лице към себе си. — Вярно ли е? Толкова ли си безполезен вече за мен?

— Не, чуй… стори ми се, че ги чух… децата. Абси… стори ми се, че чух плача му.

— Къде? Посочи — още можеш да направиш поне това. Къде?!

— Издърпай ме, вещице, и ще ти покажа.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се, че мога — просто се заклещих в тази пукнатина. Издърпай ме — можем да ги намерим! Но побързай — цялото това поле се троши!

Тя се изкиска.

— Омтоуз Феллак в целия му блясък — но кой смее да се изправи срещу него? Гадателка на кости, ето кой! Ще го унищожа. Вече го унищожавам — онзи глупак си мисли, че ще вземе онова жалко сърце, така ли? Ще му се опълча! Нищо друго не заслужава той — той е Джагът!

— Издърпай ме, вещице.

Тя дръпна.

Силата й бе неимоверна и Торент усети как замръзналата кръв се разтрошава, усети как се откъснаха парчета кожа и плът, докато вещицата го извличаше от цепнатината.

— Лъжец! Излъга ме!

Торент се просна по гръб. Червената лапавица вече намаляваше — можеше да види Нефритените странници и слънцето. Не усещаше краката си. „Не ми остава много.“

— Къде са? — повтори Олар Етил.

Той успя да се надигне на лакът и посочи надясно и леко надолу.

— Там, зад онова възвишение — застани горе на него, вещице, и може би ще ги видиш.

— Само това ми трябваше от теб. Вече можеш да мреш, кутре. Нали ти казах, че ще умреш?

— Каза, Олар Етил.

Тя се изсмя и тръгна към могилата. На двайсет и пет — трийсет крачки.

Торент запълзя към лъка си.

— Обещах — прошепна.

С изтръпнали пръсти стисна лъка. Другата му ръка зашари към колчана и издърпа стрела с каменен връх. Той се претърколи на гръб и полежа за миг задъхан. Ставаше все по-трудно… все по-трудно да направи каквото и да било.

Ледът изскърца и след това изпращя и той се хлъзна половин крачка надолу — обратно към цепнатината, но тя вече бе по-широка — вече можеше да го глътне целия.

Огъна с усилие лъка и нахлузи клупа на тетивата в прореза.

Олар Етил почти беше стигнала възвишението — катереше се по ръбестия склон.

Торент нагласи стрелата и опъна тетивата. „Това е невъзможно. Само се залъгвам. Много е далече!“ Обзе го отчаяна паника. Помъчи се да успокои дъха си. Беше оглушал от тупането на сърцето си.

Олар Етил се изкатери на върха, изправи се и се взря надолу.

Той видя как юмруците й се свиха и почти чу яростния й вой.

Присви очи — мускулите му започваха да треперят, изчака, още… а когато видя, че се обръща, пусна стрелата.

„Скъпо ще плати за лъжите си!“ Олар Етил, най-старата от всички Гадателки на кости и вече преродена, се обърна рязко към Торент…

Стрелата я порази в лявото око.

Каменният връх се вряза през очната ябълка, проби очната кухина, където костта бе тънка като кожа, и въртящото се като свредел каменно острие изрови кървав тунел през мозъка й, преди да се пръсне в черепа.

Торент видя как главата й се отплесна назад, как стрелата щръкна от лицето й, а по начина, по който се смъкна тялото й — като торба с кокали — разбра, че е мъртва, убита мигновено. Изпъшка и се отпусна на леда, останал без капка сила. „Видя ли това, Ток? Видя ли този изстрел?“

„Ах, богове. Успях, братко.“

„Свърши се. Аз съм Торент, последният воин на Оул.“

Хлъзна се надолу към цепнатината.

„Торент. Последният воин на…“

Геслер повлече Сторми назад. Глупакът беше пронизан в дясното бедро. Но кръвта капеше бавно, бликаше само щом мускулите се раздвижеха, което означаваше, че няма да издъхне, преди да го е извлякъл навън.

Всички Ве’Гат се отдръпваха — назад и назад…

„Защото тя идва. Защото най-после се включва в тази битка.“

„Боговете дано ни спасят всички.“

Издърпа Сторми на прогизналия от кръв насип на третата траншея и погледна назад.

Крачеше сама към множеството на колансийците. Още дете, слаба като клечка, измършавяла от глад. Жалка.

Геслер я видя как вдигна ръцете си и потрепери.

С ужасяващ рев стена от огън обгърна най-високата траншея. Изпепеляващи ветрове изригнаха на свирепи вълни и се затъркаляха по склона — Геслер видя как труповете най-близо до момичето се сгърчиха овъглени, крайници се заизвиваха в жестоката нажежена паст.

И тогава Синн закрачи нагоре, и започна да тласка пред себе си огнената стена.

Калит клекна до Геслер.

— Трябва да я спреш! Не може просто да ги изгори живи!

— Твърде късно е, Калит. Нищо вече не може да я спре.

Огънят поглъщаше струпаната армия в подножието на Шпила. Телата просто избухваха от заврялата кръв. Хиляди войници лумваха в пламъци и плътта им се стапяше. Всичко, попаднало в огъня, почерняваше и се разпадаше на пепел. А огнената буря продължаваше да бушува.

Гунт Мач се беше надвесила над Сторми, от ноктестите й длани капеше масло и затваряше раната на крака му.

— Геслер… трябва да стигнем до онези стъпала…

— Знам. — „През огън. Кой друг, ако не ние, разбира се.“

— Тя няма да спре. — Сторми се изправи и се олюля като пиян. — Ще го вземе за себе си — цялата онази сила!

— Знам, Сторми! Знам, проклет да си! — Геслер се изправи с усилие и примижа към сушата. — Богове на бездната… какво е онова там?

— Призрачна армия — каза Калит. — Матроната казва, че просто са дошли от небето.

— Изпрати Ве’Гат натам — всички, Калит! Разбираш ли — трябва да ги разкараме колкото може по-далече от това. Ако Синн стигне до сърцето, огънят сигурно ще погълне цялата шибана земя на левги наоколо!

Тя се притисна в него.

— Тогава нищо не можете да направите. Не разбираш ли… не можете…

Геслер взе лицето й в ръцете си и я целуна силно по устните.

— Научи тези гущери, Калит. Само на най-доброто в нас, хората. Само на най-доброто! — Обърна се към Сторми. — Добре, да тръгваме. Зарежи оръжията — много ще се нажежат в ръцете ни. Бронята можем да смъкнем пътьом.

— Престани да ми заповядваш!

Рамо до рамо двамата морски пехотинци тръгнаха напред.

Закатериха се нагоре през мазни тела, по димяща земя и през въздух, нажежен като дъха на ковашка пещ.

— Не мога да го повярвам, Гес… Ти призова Финир!

— Не бях само аз, Сторми! Чух те…

— Не бях аз… сигурно е бил някой друг. Ти го призова и някой шибано го уби! Геслер, ти взе, че уби нашия бог!

— Върви при Гуглата — изръмжа Геслер. — Кой скръсти кокалчетата си от пръсти, когато се отрече от онзи култ? Не беше ли ти? Май ти беше.

— Ти ми каза, че си направил същото!

— Да, тъй че просто да го забравим — и двамата убихме Финир, нали?

Още пет крачки напред, и думите секнаха. Всеки дъх пареше, а кожите, единственото, което носеха по себе си, започнаха да почерняват. „Сега вече ще стане лошо.“

„Но това е Телас. Усещам го — минавали сме през това.“ Затърси Синн, но не я виждаше никъде. „Излезе от пламъците при Ю’Гатан. Влезе в тях тук. Тук е нейният свят, винаги е бил. Но ние го знаехме, нали?“

„Кълна се, че мога да чуя смеха й.“

Продължиха напред.

Когато Геслер и Сторми изчезнаха в пламъците, Калит ахна. Не разбираше. Беше гледала с неверие как газеха през труповете, които се свличаха на черна пепел… видя как туниките им пламнаха, но…

— Матрона… що за дар е това? Що за сила притежават?

„Дестраянт, това е непосилно за мен. Но вече ми е ясно — и за всички нас, — че ти избра съвсем мъдро. Ако можехме, щяхме да последваме тези две човешки същества в самата огнена буря. Ако можехме, щяхме да ги последваме до ръба на самата Бездна. Питаш ме що за хора са тези… Дестраянт, канех се да ти задам същия въпрос.“

Калит поклати глава и сви безпомощно рамене.

— Не знам. Малазанци.

Пламъците го тласкаха назад. А това бе източник на гняв и болка. Опитваше отново и отново, но любимият му господар бе недостижим за него. Виеше и тичаше напред-назад по третия насип, мръсната воня на изгорените му косми пареше в ноздрите му.

И тогава видя палето — онова с рошавата козина и пронизителния лай, палето, което така и не порасна — да тича към студеното, към замръзналото море.

Намерило ли беше палето път покрай този изгарящ въздух?

Уикският браничар с раздрана от белези муцуна затича след него.

Щеше да има път през това — щеше да намери отново господаря си. Да се бие редом до него. За Бент нямаше никакво друго основание да съществува.

Подножието около Шпила се бе превърнало в овъглена скала — нито къс броня не беше останал, само петна стопено желязо по склоновете почернял камък.

Но Геслер и Сторми продължавала да газят напред през огнената стихия. Кожите по тях се бяха стопили по телата им, твърди и трошливи като яйчени черупки, и докато двамата морски пехотинци вървяха към стъпалата, останките от дрехите им пукаха и се свличаха като на змии, сменящи кожата си.

Геслер вече виждаше стъпалата — но тя не беше там. Погледът му се плъзна нагоре. Мамка му! Беше изкачила почти една четвърт. Сбута Сторми по рамото и посочи.

Стигнаха до основата и стъпиха на изпечения разпадащ се камък.

Сторми замаха с ръце на езика на жестовете на морската пехота.

„Остави я на мен — аз ще я забавя, ще я задържа или каквото е там. Ти подминаваш. Продължаваш колкото може по-бързо нагоре — до върха.“

„Слушай — това вече е почти прекалено дори за нас. Ще те изпече до кокал…“

„Все едно, майната му. Ще я задържа — само не се ебавай горе, Гес! Хвърли дъртата вещица от ръба. Вземи го онова шибано сърце!“

Краката на Геслер стенеха от болка на всяко стъпало — твърде уморен беше за това качване. Цял ден боеве. Напрежението на командването. Безкрайното сякаш клане. Докато стигне до върха — стига изобщо да можеше да подмине Синн, — нищо нямаше да му е останало. Без никакви оръжия, лице в лице срещу проклета Форкрул Ассаил.

Синн не беше погледнала надолу, нито веднъж. Представа нямаше, че са след нея. Стъпките й бяха отмерени, неумолими, но бавни, почти небрежни.

Всички се бяха изкачили над пламъците, които най-сетне бяха започнали да гаснат под тях.

Момичето сега щеше да го задържи — да го запази за Форкрул Ассаил. Телас във война с лабиринта на Ассаил. „Старите говна. Не могат ли просто да се махнат? Да се върнат в забравените си гробове. Не е редно на нас да ни се налага да водим войни, които дори не сме започвали — войни, които продължават толкова дълго, че вече нищо не значат.“

„Взе нараненото сърце на един паднал бог. Видях кръвта на устните ти. Не е редно. Просто не е.“

„Адюнкта. Знам, че не си мъртва. Е, добре де, не знам. Но отказвам да повярвам, че не си успяла. Не мисля, че на този свят има нещо, което може да те спре. Ние ще свършим нашата част. Ще го научиш. Ще го узнаеш.“

„Поправи го това.“

Сторми беше едно стъпало по-нагоре. Геслер видя как приятелят му се пресегна, видя как ръката му се стегна около глезена на Синн.

А след това Сторми изръмжа, откъсна я от стъпалата, люшна я над рамото си и я запокити във въздуха.

Геслер видя как полетя надолу, видя как устата й се отвори широко — а след това тя изчезна.

„Сега вече я ядоса много, Сторми.“

Но Сторми вече посягаше към него, сграбчи го за ръката и го издърпа нагоре.

— Давай, Гес! Разкарай си жалкия задник горе!

Избута го толкова силно, че едва не го просна на стълбите, но той залази нагоре, оставяйки Сторми зад себе си.

„Не поглеждай надолу… не поглеждай към него, Геслер. Знаеш защо… недей…“ Но спря, обърна се и погледна приятеля си в очите.

Погледите им се сплетоха.

А после Сторми кимна и лицето му се разцепи в безумна усмивка.

Геслер му показа среден пръст и преди сърцето му да се е пръснало, се обърна и продължи нагоре по каменните стъпала.

Гуглата се издърпа през нацепения ръб на ледения хребет и погледна нагоре. Вече не беше далече. Леденият път под него стенеше, цепнатините пълзяха на зигзаг като мълнии. Беше усетил атаката на Олар Етил към Омтоуз Феллак — бе развихрила мощ, която прониза остра като нокти… а след това бе изчезнала и той разбра, че е мъртва. Но вредата беше нанесена. Имаше съвсем реална възможност да не успее, тази ивица лед под него да се разпадне и да го отпрати долу на смърт.

Смърт. Виж, това понятие бе интересно. Може би трябваше да му е по-познато, отколкото на всяко друго същество, но истината беше, че нищо не знаеше за него. Джагът бяха тръгнали на война срещу смъртта. Толкова много от тях срещнаха това понятие с неверие или объркване. Не можеха да го разберат. „Кой е врагът? Врагът е поражението. Къде е бойното поле? В сърцето на отчаянието. Как се печели победата? Тя е на ръка разстояние. Трябва само да избереш да я познаеш. Иначе винаги можеш да измамиш. И точно това направих.“

„Как надвих смъртта?“

„Като взех трона й.“

А сега кръвта на един умиращ бог го беше дарила със смъртна плът — с връщане към тленността. Неочаквано. Невероятно нежелано. Потенциално… фатално. „Но пък кой има избор в тези неща?“

„Ах, да, аз имах.“

Грохот на смях дълбоко от гърдите му последва тази мисъл. Той отново се заизкачва.

Пътят му напред бе пресечен косо от широка пукнатина. Щеше да се наложи да я прескочи. Опасно и недостойно. Смехът му секна.

Усети изригване на Телас някъде наблизо… видя как въздухът около Шпила посивя от пушек, лъхна го воня на изгоряла плът. „Това не е от ръката на Имасс. Това е нещо ново. Вони на лудост.“

„Това би могло да ни надвие всички.“

Стигна до цепнатината и се хвърли над нея. Гърдите му се удариха в ръба, сблъсъкът го остави почти без дъх, ноктите му се забиха в мръсния лед. Изчака за миг, докато се съвземе, преди да залази нагоре. В същия миг нещо профуча вляво от него, падна с пукот, задращи с нокти в твърдия сняг… куче.

„Куче?“

Псето издращи още нагоре и после затича като демон, изскочил от Бездната.

Зад себе си, от другата страна на цепнатината, Гуглата чу яростно джавкане, извърна глава и видя друго куче — или по-скоро някакво смачкано чорлаво жалко подобие на куче, затичано към ръба, преди да замръзне на място и да отстъпи.

„Не се и опитвай…“

А след това ужасното същество се засили и скочи, полетя във въздуха…

„Няма да стигне…“

Изруга, щом челюстите се стегнаха около лявото му стъпало и зъбите се впиха в гнилата кожа на ботуша му. Изсъска от болка, развъртя крака си и зарита, за да изтръска ръмжащото същество. Зърна за миг ужасната му муцуна — като плъх, изпердашен с главата напред в стена, — когато дребосъкът профуча покрай него след големия пес.

Джагътът погледна след тях с яд, надигна се и продължи нагоре.

С куцане.

Беше ранена, видя Сторми, докато тя се тътреше отново по стъпалата. Лявата й ръка явно беше счупена, рамото изкълчено, кожата ожулена там, където се бе ударила в твърдата скала. Ако я беше хвърлил десетина стъпала по-надолу, вече щеше да е мъртва.

Изруга, обърна се и погледна ядосано нагоре към Геслер. Беше стигнал до нещо като площадка, може би на двайсет и пет крачки под върха. „Какво прави там? Почива си? Няма време за това, идиот такъв! Давай!“

— Ще те убия!

Крясъкът го накара отново да погледне надолу. Десет стъпала между него и Синн. Лицето й бе озверяло от омраза и гняв.

Убийствено горещ въздух изригна нагоре и го блъсна. Той продължи заднешком по стъпалата. Две, три, пет.

Тя се приближаваше.

Въздухът около нея пламна, червени и оранжеви пламъци, нажежени до бяло там, където допреди миг бе тялото й. И все пак в тази адска огнена сърцевина все още можеше да види очите й — впити в него.

„Богове на бездната, тя дори не е човек! Беше ли изобщо човек? Що за същество е това?“

Огънят зарева думи:

— Ще те убия! Никой не ме докосва! Ще те изгоря — ще изгоря всички, които ме докоснат! Ще ви изгоря всички! Ще научиш какво е да боли! Каза, че искаш огъня в мен — каза, че искаш да го целунеш — но излъга! Нарани ме! Нарани ме! Искаше огъня в мен, така ли? Ето ти го!

Пламъците изригнаха от нея, понесоха се бясно нагоре и го погълнаха.

Сторми изпищя. Това не беше Телас — това изгаряше. Това посегна към него и го задържа в хватката си, пропука и пръсна кожата му, разкъса плътта под нея и се вряза дълбоко до самите му кости. Крясъците му заглъхнаха, макар устата да остана отворена в зашеметяващата агония на огъня… дробовете му бяха изгорени и безполезни. Очите му избухнаха и извряха.

Усети приближаването й — разбра, че вече е точно под него. Усещаше каменните стъпала зад гърба си и как тялото му се стапя, изтича надолу като втечнено.

Ръката й се стегна на единия му глезен и го смачка на прах.

Но той беше чакал това докосване. Беше издържал и го бе изчакал — за какво, не знаеше — и с безмълвен хлип, който сякаш раздра душата му на две, се хвърли напред. Онова, което бе останало от ръцете му, се стегна около нея.

Писъкът й изпълни черепа му… а след това падаха.

Не като първия път — сега я беше привлякъл почти до средата на стълбището. Усещаше тялото й вътре в огъня, или поне така му се стори.

Полетяха надолу във въздуха.

„Гес… това е… всичко, което можах…“

Беше мъртъв още преди да рухнат долу, но от трупа му бе останало достатъчно, за да сплеска Синн върху голата скала. Сблъсъкът разцепи черепа й, горящо месо, кръв и плът плиснаха и зацвърчаха върху свръхнажежения камък. Гръбнакът й се прекърши на четири места. Ребрата й се огънаха и изпращяха, натрошените краища се врязаха в дробовете и сърцето.

А след това яростните пламъци я погълнаха до последния къс, преди да замрат на мъждукащи петна по скалата и да угаснат.

Геслер не можеше да сдържи сълзите си, докато изкачваше последните няколко стъпала. Нямаше да погледне надолу, нямаше — знаеше, че погледне ли, сърцето му ще се пръсне. Яростния зной, надигнал се около него допреди няколко мига, вече го нямаше. „Успял е. Някак. Успял е да я убие.“

„Но не оцеля. Усещам го — празно, издълбано в душата ми. Скъпи братко, няма те вече.“

„Трябваше да ти заповядам да останеш.“

„Не че щеше да се вслушаш в заповедите ми — това винаги ти беше проблемът, Сторми. Това беше… о, боговете да ме вземат!“

Излази на върха, превъртя се на гръб и се взря в хаотичното небе — в пушека, в Нефритените странници, в гаснещия ден, — а после, задъхан и изтръпнал, се изправи.

Жената Форкрул Ассаил стоеше срещу него. Млада, нажежена почти до бяло от мощ. Зад нея се виждаше грамада от костени вериги, струпани върху нещо, което пулсираше с пурпурна светлина. Сърцето на Сакатия бог.

— Къде ти е мечът? — попита Форкрул Ассаил. — Или си мислиш, че можеш да ме надвиеш с голи ръце?

— Доста носове съм чупил — отвърна той и пристъпи към нея.

— Твърде късно, човеко — изсумтя тя. — Смъртта на твоя бог гарантира това — твоят бог беше, нали? Призова го със собствените си молитви — на екзекуцията му. Със собствените си молитви загуби своята война, човеко. Какво изпитваш сега? Не трябва ли да коленичиш пред мен?

Думите й го забавиха, после го спряха, все още на три крачки от нея. Усещаше как последните останки от силата му се изцеждат. „Никаква магия няма в гласа й, поне нищо, което бихме нарекли така. Не, единствената сила в гласа й е в истината на това, което казва.“

„Аз убих Финир.“

— Когато започна този ден — продължи Форкрул Ассаил, — бях старица, крехка и прегърбена. Можеше да ме хвърлиш долу с едно бутване с пръст — погледни се все пак. Войник. Ветеран от много битки, много войни. Знам това не от белезите по теб, а от многото загуби в очите ти.

„Загубите. Да. Толкова много загуби.“

Жената посочи зад себе си.

— Може да има край на болката, войнико, ако пожелаеш. Мога да ти дам тази… глътка.

— Аз… трябва ми изход — каза Геслер.

Тя кимна.

— Разбирам, войнико. Да ти го дам ли? Този изход?

— Да.

Тя вирна брадичка. Челото й сякаш потръпна навътре за миг, все едно че щеше да се огъне наполовина.

— Не долавям никаква двойственост в тебе — това е добре. Наистина съм твоето спасение.

— Да — отвърна той. — Изведи ме оттук, Чиста.

Тя вдигна дългопръстата си ръка и посегна към челото му.

Юмрукът му бе като мълния. Натресе се в лицето й. Изпращяха кости.

Форкрул Ассаил залитна назад, от разбития нос плисна кръв, а гънката, раздвоила лицето й, се пропука дълбоко. Но тя тръсна глава и се изправи.

Геслер знаеше, че е бърз — но тя беше по-бърза. Блокира втория му замах и контрира. Ударът счупи лявото му рамо и го отхвърли на цели шест крачки. Той падна тежко, хлъзна се по камъка и се превъртя върху счупеното рамо… болката, която го прониза, отне всичката му сила и воля. Замаян и безпомощен, той я чу как се приближава.

А после чу нещо като шепот по камъка, и нещо като дращене, а след тях — тъп звук като от две сблъскали се тела.

Чу как тя изпъшка и заедно с това — зверско ръмжене.

Надигна се на лакът и погледна.

Бент беше блъснал Форкрул Ассаил с такава сила, че тя се беше смъкнала на колене. Челюстите на псето браничар бяха захапали лицето й и острите зъби се впиваха в плът и кост. Едното око вече го нямаше, скулата беше отпрана — лежеше изплюта на оцапания с кръв камък.

Тя извъртя ръка, докато се изправяше, вкопчи пръсти в гърлото на Бент и го откъсна от раздраното си лице.

Браничарят, стиснат в изпънатата дълга мускулеста ръка, се замята отчаяно, за да се отскубне от задушаващата хватка.

„Не!“

Геслер успя някак да се вдигне на крака. И тръгна към нея.

Неизваденото й око се впи в него и тя се усмихна.

Видя я как сгъна другата си ръка… назад, за удар. Можеше да го блокира тоя удар — можеше да се опита да я събори, — но Бент издъхваше. Тя трошеше гърлото му. Не! Бойно поле, осеяно с трупове, Трут извлича от телата окуцяло псе. Изненаданият вик на момчето… после — онзи поглед в очите му. Толкова обнадежден. Толкова… млад.

Не!

Забравил за юмрука й, изстрелял се към главата му, Геслер нанесе своя удар — не в лицето, а в рамото на ръката, която държеше кучето.

Най-силния удар, който бе нанасял в живота си.

Изпращяха кости и след това…

Войнишкият юмрук завъртя Благоговение като пумпал, изумителната сила зад него натроши рамото й, докато собственият й удар се натресе в челото на Геслер, разцепи го, главата му се отметна и прешлените на врата се прекършиха.

Беше мъртъв още преди да падне.

Но дясната й ръка увисна безсилна и тя се смъкна на колене. Кучето се измъкна от изтръпналите й пръсти.

„Нищо. Ще го убия и него. Ей сега… да овладея само болката… да проясня мислите си.“

Дробовете на Бент се напълниха с въздух и животът се вля в него отново. В ума му — червена мъгла, неистова нужда и нищо повече. Вдигнал глава, песът се обърна отново към врага на господаря си.

А господарят му лежеше неподвижно, мъртъв.

Уикската порода браничар не се гледаше заради гласа. Бент рядко лаеше и никога не виеше.

Но воят, който се изтръгна сега от гърлото му, можеше да събуди самите вълчи богове.

А белокожата жена се изправи, засмя се и бавно се извърна към него.

Бент приклекна. Покритата с белези кошмарна муцуна се набръчка и оголи разядените зъби.

И тогава някой пристъпи покрай него.

Форкрул Ассаил видя Качулатия в мига, в който се извръщаше към кучето. Извика и се извъртя към него.

Замахна с лявата ръка, но той я хвана, стисна и прекърши костите на китката й.

Тя изпищя.

Джагътът стисна китката й и с другата си ръка. С дивашки замах я надигна, развъртя я във въздуха и натресе тялото й в каменната площадка.

Кучето изквича и се дръпна.

Но Качулатия още не беше свършил с нея. Надигна я отново, развъртя я и отново я блъсна в плочите.

— Дойде ми… — изрева джагътът, а тя излетя отново във въздуха и отново я стовариха долу.

— … до гуша…

Тялото й отново изтрещя в камъка.

— … от…

— … твоята…

— … справедливост!

Непознатият пусна увисналата безжизнено ръка и Бент изпълзя до господаря си. Легна и отпусна тежката си глава върху гърдите му.

Непознатият го погледна.

Бент се озъби и изръмжа тихо. Непознатият го разбра.

„Мой е“ — казваше Бент.

Тежък тътен на криле накара Качулатия да се обърне… Убиецът Шай’гал се спусна към Великия олтар и кацна. Изгледа джагъта със студени очи.

Качулатия погледна сърцето на Сакатия бог.

Веригите от кости на Чистата се бяха разпаднали — унищожени със собствената й смърт. Освободеното най-сетне сърце пулсираше вяло сред локва кръв.

Малкото куче притича и заръфа разкъсаното лице на Форкрул Ассаил.

Гуглата изсумтя, махна към сърцето, а след това се обърна и зарея поглед към земите на запад. Към осеяното с трупове поле, към струпаните, замръзнали сякаш на място от умора войски. По стъпалата вече се изкачваха фигури.

Чу как крилатият гущер излетя. Знаеше, че е стиснал в ноктите си онова жалко сърце. Сянката на Шай’гал се хлъзна над джагъта и след това той го видя — издигаше се все по-високо и високо, полетял към гаснещото слънце. Отново погледна към опустошението долу.

„Седях на Трона на Смъртта някога. Посрещах всички, които трябва накрая да се предадат с пожълтели ръце, с лице от кожа и кост, скрито в мрак. Колко бойни полета съм извървял? Трябва ли да извървя още едно?“

„Но този път тези тук останаха.“

„Бранители на Портата, ще кажете ли на всички, които идват при вас сега, че всичко това не значеше нищо? Или имате да им дадете нещо? Нещо, повече, отколкото можех аз?“

Вече бяха дошли. Чу скръбно ридание на жена.

И си спомни, че няма по-тъжен звук във всички светове.

Горчив извор, Лера Епар от Имасс, седеше отпуснала гръб на изстиналите тела. Раната й бе превързана, кръвта спряна. Оцелелите обикаляха около нея, някои безцелно, с блуждаещи погледи, други оглеждаха по земята за познати лица.

Видя събратята си. Видя Тел Акаи. Видя К’Чаин Че’Малле и джагътите.

И се загледа след Онос Т’уулан, който ги оставяше всички, тътреше се бавно по равната ивица земя пред стените на пристанищния град, доскорошната столица на империята на Форкрул Ассаил.

Никой от сънародниците й Имасс не извика след него. Никой не го попита къде отива. Беше Първият меч, но беше също тъй и човек.

Изви глава и се загледа в процесията нагоре по обгорените стъпала на Шпила. Принц Брис Бедикт, Араникт, кралица Абрастал, Спакс от гилките на Баргаст, жената жрица на К’Чаин Че’Малле. Единадесетте оцелели Джагът също се отправяха натам.

„Свършило е значи. Трябва да е свършило.“

„Вече има мир. Трябва да е мир — какво друго име за тази ужасна тишина?“

Светлината на деня бавно умираше. Отново заваля дъжд. Но този дъжд бе ясен и чист. Тя затвори очи и го остави да изчисти лицето й.

Онос Т’уулан подмина града и продължи по гола, обрасла с прещип и пирен межда. Денят свършваше, но той беше безразличен към това. Напоената с кръв земя под краката му вече ставаше хлъзгава от новия, истински дъжд.

Слънцето окъпа в злато хоризонта на запад.

А след това, в далечината, Онос Т’уулан видя три фигури и присви очи. Също като него, те сякаш се скитаха без цел. Също като него — изгубени в света. Тръгна към тях.

Дъждът вече отмиваше лепкавата засъхнала кръв от меча в дясната му ръка. Онос го пусна на земята и затича. Сърцето му сякаш се изду в гърдите, нараснало толкова, че клетката на ребрата едва можеше да го удържи.

И те също го видяха. Чу детски викове и те се втурнаха към него, момичето, което не носеше малкия, се понесе напред като на криле. И трите деца плачеха, затичани към него.

Той падна на колене и ги взе в прегръдките си.

Близначките го засипаха с думи. Спасител — воин Оул, — когото изгубили в бурята. Вещица, която ги откраднала… бягството им… а той им обещал, че ще ги намери, но така и не успял и…

Онос Т’уулан вдигна поглед на север — и видя още нещо.

Смътна фигура, която като че ли седеше присвита на земята.

Стана, момичетата го хванаха за ръцете, а момченцето се вкопчи в прасеца му. Той тръгна напред и ги поведе, почти ги повлече със себе си. Момчето измрънка и Сторий се наведе и го взе на ръце. А Онос Т’уулан продължи и стъпките му ставаха все по-бързи.

Не беше възможно. Беше…

А после затича отново.

Тя сигурно го чу или го усети, защото вдигна глава, извърна се и загледа как тича към нея.

Той едва не падна отгоре й, ръцете му я сграбчиха здраво и я надигнаха в прегръдката му.

Хетан ахна.

— Съпруже! Липсваше ми. Не… не знам къде съм. Не знам какво се случи…

— Нищо не се е случило — прошепна й той, а децата пищяха зад тях.

— Онос… пръстите на краката ми…

— Какво?

— Пръстите на краката ми са на някой друг, заклевам се…

Децата се блъснаха в тях.

В далечината напред, на едно възвишение, Онос Т’уулан видя конник. Стъмваше се вече и не можеше да го види ясно.

Но видя как вдигна ръка.

Онос Т’уулан се изправи и отвърна на жеста. „Виждам те, братко.“

„Виждам те.“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Сакатият бог (26)

Метаданни

Данни

Сакатият бог

Информация

История

Сваляне / Връзки

23.

Стивън Ериксън
Сакатият бог (26)