Смирение стоеше вцепенена, извърнала очи на югоизток. Небето бе празно, безоблачно, синьото отмито и обагрено в зелено от Странниците. Празно, и все пак… „Смърт иде. Виждам път, съграден от кости и прах, път, прорязал плътта на земята. Иде със скоростта на вятъра. Иде в сянката на… богове на бездната!“ В душата й изригна смут. След него — ужас и страх. „Коурабас! Неокована! Но защо? Кой би направил такова нещо? Кой е призовал тази сила?“ За миг отново усети неумолимата тежест на камъка, който някога я беше пленил — усети задушаващия ужас от това, че не може да раздвижи крайниците си, тъмнината и ужасната, ужасна самота. И разбра какво е това. Разбра усещането, животинския ужас. Паниката. „Не! Никой няма да ме вземе отново!“

Помъчи се да се овладее.

„Коурабас. Ти си освободена — усещам горчивото ти ликуване. Навярно аз единствена мога истински да го разбера.“

„Но те ще дойдат за теб. Не можеш ли да ги усетиш? Елейнт са на този свят. Те ще те убият.“

„Не ни търси. Не пронизвай кожата на Акраст Корвалайн. Не трябва да бъдем наранени — не сега, Коурабас, Моля те.“

Но знаеше, че такова същество не може да бъде вразумено. От мига на сътворяването му драконът Отатарал бе обречен на вечна болка и гняв. Бе дарен с несравнима мощ, но все пак тази мощ бе отрицание. Единствената храна на Коурабас бе магията, но самият живот бе проява на магията, тъй че тя убиваше всичко, което докоснеше. Единствени Елейнт притежаваха волята да устоят на това.

„Такава… самота. Мъката на съществуванието… така неумолимо в своето отхвърляне. Да, Коурабас, бих могла да погледна в очите ти. Без да мигна. Защото знам истината за твоя смут.“

Знаеше, че не може да отклони дракона от гибелния му път. Братята и сестрите й нямаха представа какво се носи на криле сега към тях, а срещу дракона Отатарал… „всички може да загинат. Благоговение, Усърдие, Спокойствие… всички мои чисти братя и сестри. И всичко, което се стремяхме да постигнем, ще бъде унищожено.“ Не, не можеше да спре Коурабас.

„Но мога да отмъстя за смъртта на братята и сестрите ми.“

Бивакът й бе на три дни от вързаното тяло на Крадеца на живот. Три дни от оръжието, годно да се противопостави на дракона Отатарал. „Икариум. Ще те събудя. Ако Елейнт се провалят — ако не дойдат навреме, — ще оставя Коурабас на теб.“

Двамата щяха да се издирят един друг — нищо друго не можеха да сторят. „Драконът е отрицание. Но Икариум е отворена рана в самия Хаос. Когато същността му се разбие, когато тъй нареченият му гняв се развихри, той е само един проводник, портал. Точно затова не може да бъде спрян — той дори не съществува. Ще се сразиш ли със самия хаос? Невъзможно.“

„Ще се сблъскат и тази битка ще унищожи света.“

„Добре.“

„Дори сестра Благоговение не разбира: има повече от един път към справедливостта.“

И тя тръгна.

Писъкът на земята под нозете й вече достигаше до сетивата й — можеше да усети трусовете от ударите, които й се нанасяха. Внезапното излиняване, изригващата прах, огромните цепнатини, разтварящи се под Коурабас. „Където тя премине, няма да има живот. Където тя премине, всичко живо ще умре.“

„Елейнт, намерете Коурабас. Убийте дракона Отатарал. Само това искам. А сетне може да се спазарим, защото ще имам Икариум — ще имам сила от хаос, неотстъпваща на вашата. Можем да постигнем съвършен баланс, в свят, прочистен от досадни богове… представете си какво може да бъде постигнато!“

„Можем да дадем на наследилите го истинска свобода и можем да гледаме как с всяко свое деяние сами увисват на бесилото. Никакви богове, които да винят, никакви извинения, които да трупат, никакви лъжи, зад които да се крият. Такъв блестящ свят ще бъде! Такова добродетелно място — място, където справедливостта бди, без да мигва.“

„Можем да споделим един такъв свят, Елейнт.“

Изкачи склона и видя две фигури, застанали на пътя й.

Т’лан Имасс.

Древен гняв лумна нажежен до бяло в Смирение. Паниката също отново я прониза, но тя бързо я потисна.

— Нима ще посмеете?

В отговор те приготвиха за бой каменните си оръжия.

— Той е мой!

— Не е ничий, Форкрул Ассаил — каза женската. — Върни се.

Смирение се изсмя горчиво и затърси със силата си.

— Не усещам други на тази земя, нито във ветровете — само вие двамата сте. Трябва да сте глупци, ако си мислите, че можете да ме спрете. Задържах Каменното стълбище срещу стотици от расата ви. Сложих край на войната им.

Двамата Т’лан Имасс се разделиха, за да я нападнат от двете страни. Огромният мъжкар надигна покрития с кремъчни късове костен боздуган, а женската стисна дръжката на каменното си копие.

Смирение се задвижи с изумителна бързина: скочи към женската и тялото й се изви, за да избегне забиващото се към нея оръжие. Едната й ръка прониза гърдите на немрящия воин и натроши ребрата му, другата замахна към лицето на женската, сграбчи долната челюст, дръпна и я откъсна.

Изви се, за да избегне замаха на оръжието на мъжкия, и с едната ръка, вече вкопчена в гръбнака на женската, я завъртя, надигна я от земята и я запокити на пътя на мъжкаря. Докато залиташе, той замахна с боздугана. Форкрул Ассаил блокира костената дръжка с китките си, а после се извъртя срещу него и го удари с ръце от двете страни на долната челюст. Силата на удара скъса прешлените на врата му и черепът излетя във въздуха.

Докато огромният обезглавен воин рухваше, Смирение отново се хвърли срещу женската, която немощно се опитваше да се изправи. Форкрул Ассаил сграбчи дясната й ръка, отпра я от рамото, замахна с нея като с тояга и я стовари в слепоочието й.

Т’лан Имасс се олюля.

Смирение удари отново и плочките на черепа се разцепиха. Трети удар разби лицето на женската и тя падна. Форкрул Ассаил пристъпи и с носа на ботуша си обърна Т’лан Имасс на гръб. След това заудря с ръката по онова, което бе останало от лицето и черепа. На деветия удар костта на ръката се счупи. Смирение я захвърли отвратено и продължи с петата на ботуша си.

Тъпчеше и тъпчеше омразното лице.

Накрая спря, огледа се и тръгна отново по пътя си.

„Такъв блестящ свят ще бъде.“

Килмандарос бягаше. Не можеше дори да си спомни кога бе побягнала, кога бе нахлула в първия от безбройните лабиринти. Земята, по която тичаше сега, беше унила, обезцветена — корава неравна глина, разровена от хиляди копита. Две малки луни пълзяха по нощното небе.

На половин левга напред видя хълмове от червен пясък, вълнисти и плъзнали към хоризонта. Нямаше място, където да се скрие — никакви пещери, никакви гори — трябваше бързо да напусне това селение. И все пак… Килмандарос погледна назад през рамо.

Буря от мрак, кипнал и погълнал половината небе.

„Близо! Близо!“ Дъхът раздираше гърлото й. Сърцата й туптяха като гръм от сблъскали се буреносни облаци. Разкървавените й ходила щипеха, мускулите й пареха като киселина.

„Къде? Къде да се скрия?“

— Направих нещо ужасно. И сега ще платя — заради Ерастас! Той е виновен, не аз! Не исках да бъде освободена — кълна се!

Наближи склона на най-близкия хълм, гладък откос червен пясък — как го мразеше това място!

— Ужасно. Ужасно!

Мракът горе закипя. Килмандарос извика, залитна и спря, обърна се рязко, вдигна ръце нагоре…

Той удари от небесата.

Криле като пламъци от нощ. Чудовищен блясък на сребристи очи. Нокти, които се впиха в раменете й и я надигнаха от земята.

Килмандарос изпищя, юмруците й се свиха и заудряха дракона в гърдите. Звукът от ударите бе като гръм.

А след това падаше и оставяше подир себе си диря от кръв.

Сянката му премина над нея, кръжащо, шеметно спускащо се присъствие, извиси се огромен… челюстите зейнаха, изтрещяха, зъби се впиха в лявото й бедро и отново я запокитиха нагоре. Кост лъсна там, където бяха мускулите й, от крака й плисна кръв. Запропада отново с вой надолу към земята.

Този път не усети сблъсъка. Падна на краката си с трясъка на чупещи се дъждовни дървета. Изтрещяха кости, острите парчета се забиха в таза и торса й. Сблъсъкът я хвърли по очи. Успя да се превърти по гръб и зашеметена и безпомощна се взря в спускащия се Драконъс.

„Не е честно.“

Мека длан се отпусна на бузата й. Тя примига и разбра, че се взира в лицето на сина си.

— Не! Иди си! Скъпи сине — бягай!

Но той се изправи и извади меч.

Килмандарос чу гласа на Драконъс — чу го от съвсем близо.

— Къде е Ерастас, Секул?

— Замина — отвърна синът й.

— Къде?

— Не знам. Да се скрие, разбира се. Няма да го намериш скоро. Трябва ли да те предупредя да не изричаш никакви клетви, Драконъс, или това ще те уязви твърде много?

— Винаги си бил вързан за глезена му, Секул Лат, но ако си решил да ми се противопоставиш, ще те убия.

— Ще защитя майка си.

— Значи ще умреш с нея.

Видя тъжната усмивка на сина си.

— Драконъс, нищо не ми е останало. Никой освен нея. Ако я убиеш, то… няма да имам никаква причина да продължа. Разбираш ли?

— Жалко — изръмжа Драконъс. — Готов си да прекараш цяла вечност под крилото на майка си? Отдръпни се, намери някаква светлина — някаква своя светлина, Секул.

— Разбирам. Значи това е шансът ми, така ли? Това ли ми предлагаш, Драконъс? Никога не си разбирал от милост и щедрост, нали?

Последва дълга пауза и Килмандарос разбра, че са сплели погледи, а после Драконъс промълви:

— Добре. Бий се.

Тя понечи да извика, да се помоли за живота на сина си… но когато отвори устата си, гърлото й се напълни с кръв и започна да се дави.

Чу съсъка на меч, скърцащите ботуши по коравата разровена земя, а след това ужасния стържещ звук. Един меч падна на земята и някой изплака като дете. Като нейното дете.

Приближаващи се стъпки.

Не можеше да вдиша, чувстваше, че умира. Взря се нагоре… видя двете проклети жалки луни в необятното нощно небе — а после тази гледка бе затулена и Драконъс се взря отгоре в нея. „Не ти остави никакъв избор, да… но не го казваш. Нужно ли е изобщо да го кажеш?“

Очите му грееха като посребрени езера в полунощ и, осъзна тя стъписана, имаше такава красота в тях — „с мрака, изтичащ покрай тях, капещ като сълзи, но можеш да видиш как ще се извърнат. Можеш да видиш. Такова ужасно нещо.“

„Ерастас, ти ни уби.“

Милост ли беше, когато той опря острия връх на меча си във вдлъбнатината между ключиците й? Погледна отново в очите му, но не видя нищо. „Да. Нека го наречем така. Милост.“

Острието влезе в гърлото й студено като лед и горещо като огън и всичко, което виждаше Килмандарос, изведнъж изгасна, отвътре навън.

„Аз… няма ме.“

„Сине мой. Дори в последния миг ме разочароваш.“

Драконъс изтръгна меча и се обърна. Срещу него стоеше кълбо от сенки със смътно човешки очертания. От двете страни имаше по една Хрътка и той улови движение отдясно, а след това отляво — още зверове го обкръжаваха.

Присви очи към привидението и се подпря на меча.

— Узурпатор, Тюлас знае ли, че си откраднал псетата му?

Сребърната топка на бастун лъсна за миг, преди отново да се скрие в сенките като рибарска блесна в тъмна вода. Привидението заговори с тънък треперлив глас:

— Не си особено вежлив, Древен. — Последва кикот. — Твоят… наследник… някога стоеше пред мен, също като теб сега. Той също държеше пъклен меч — о, да не би да беше твоят? Колко непредпазливо от твоя страна.

— Ако ме принудиш, ще убия тези Хрътки — рече Драконъс.

— Как беше оназ песничка? „Едно детенце имало кутренце…“

Драконъс пристъпи напред и надигна лезвието.

— Кой, в името на Азатанаи, си ти?

Бледа отпусната длан махна вяло.

— Прощавай, обидих ли те?

— Какво искаш?

— Само един въпрос към теб, Древен. — Бастунът отново се появи и се люшна към трупа на Килмандарос. — Къде след това? Или… — Нов кикот: — Кой след това?

— Защо те интересува?

— Защото… Остави Коурабас. Остави Форкрул Ассаил — всъщност остави цялата тази бъркотия. Дори Елейнт. Ако се намесиш, това само ще усложни нещата.

— Ти си значи — рече Драконъс. Отпусна меча и се отдръпна назад.

— Аз ли? Ами, да, аз съм.

— Паякът в центъра на тази паяжина. Гуглата. Рейк…

— И те бяха верни на думата си — виж, това е рядкост. Може би по-същественото е друго. Аномандър Рейк ти го каза добре, Драконъс. Можеш ли да си представиш такова нещо? Но освен това каза, че и ти ще си верен на думата си. Ще бъдеш ли, Драконъс? Ще бъдеш ли верен на думата си?

— Не помня да съм ти давал дума за нещо — отвърна Драконъс.

Върхът на бастуна потропа по земята.

— Чудесно! Е, колкото до това…

Скоро след като Драконъс си отиде, Хрътките се приближиха до труповете на Килмандарос и Секул Лат и задушиха с настръхнала козина. Сенкотрон ги погледа как кръжат възбудено, а след това вдигна глава и видя застаналия наблизо Котильон.

Покровителят на убийците изглеждаше… потресен.

Сенкотрон въздъхна, не без съчувствие.

— Древните са толкова неумолими. Погледни тези две трагични жертви. Колко векове са преживели? За да свършат тук. — Размаха бастуна. — Където и да е това тук. Дори на Хрътките им бе трудно да ги проследят.

— Убеди ли го?

Сенкотрон изсъска, вдигна бастуна и огледа сребърната топка.

— Помисли ме за… дързък.

— Само теб?

— Нас.

— Изгубихме я — каза Котильон. — Така поне се опасявам. Твърде много беше за тях, приятелю, твърде много — не са изминали нашия път. Те са смъртни. Нищо повече освен смъртни. Не разбират. Необходимостта не гложди… не глождеше душите им, както беше с нас.

— Пътища? Глождене? Души? Всичко това нищо не значи за мен. Решихме, че нещата трябва да се променят, това е всичко.

— Трябваше, защото положението ни беше твърде рисковано — отвърна Котильон. — Всичко, което последва — цялата тази безумна схема, — всичко започна с нуждата ни да си осигурим място в пантеона.

— Точно така.

— Но после всичко се промени.

— Може би за теб — промърмори Сенкотрон.

— Лъжец.

— Сенките никога не лъжат.

Двамата замълчаха за миг, а после Сенкотрон се изсмя дивашки. Котильон потисна усмивката си и извърна очи.

— Приключи ли със своя миг на съмнение? — попита Сенкотрон. — Добре. Не ти отива. Виж сега, тя е жена, а това само по себе си я прави най-ужасяващата сила във всички селения.

— Да — отвърна Котильон. — Знам за стария ти страх от господстващия пол.

— Обвинявам майка си.

— Удобно.

— Не знам кой повече го е страх от гостуванията ни.

— Още ли е жива? Не ставай смешен, Амманас.

— Виж, не съм бил винаги толкова стар. Все едно, всеки път, щом се окажем в една и съща стая, мога да видя разочарованието в очите й и да чуя гласа й. „Император? О, онази империя. Значи вече си бог? Олеле, не на Сянката, нали? Не е ли разбита? Защо трябваше да си избереш разбито владение? Когато баща ти беше на твоята възраст…“ Отврат! Бягах от деветгодишен, и чудно ли е?

Котильон го гледаше слисан.

— Ще излязат от онази пустиня, приятелю — каза Сенкотрон. — Чувствам го в костите си.

— Не знаех, че имаш кости.

— Добре де, пръчки тогава. Чувствам го в пръчките си. Хмм, звучи съвсем успокоително, нали?

— Успокоително? Не. Зловещо? Да.

Сенкотрон потропа с бастуна и се огледа.

— Още ли сме тук? Защо още сме тук?

— Няколко последни мисли за починалите, може би?

— Това ли трябва да се направи? Сигурно.

Котильон огледа труповете и изсумтя:

— Можеше просто да го плесне по ръката, нали?

— Небитите деца рано или късно свършват с убийство.

— Това ли е последната ти дума към тях? Безсмислено звучи, Сенкотрон.

— Но е така. Древните богове бяха като разглезени деца, без никой, който да ги надзирава. Единственото, което не мога да разбера за тях, е защо не са убити отдавна. Защото колко точно може да търпи всеки от нас? Това е въпросът, единственият въпрос всъщност. — Махна с бастуна. — А това тук е един отговор.

— Изглежда, трябва да сме благодарни, че Драконъс бе окован в Драгнипур толкова време — разсъди Котильон. — Ако Рейк не го беше убил…

— Всяко разглезено дете би трябвало да прекара няколкостотин живота в теглене на фургон, пълен с трупове. — Сенкотрон изсумтя. — Звучи все едно, че го каза майка ми. „Само сто живота ли, Келлан? Твърде слаб си, за да се справиш с хиляда, нали? Е, баща ти…“ Отврат! Стига!

Секул Лат усети, че лежи на земята. Беше затворил очи и не изпитваше никакво желание да ги отвори. Все още не.

Чу приближаващи се стъпки. На двама. Спряха и застанаха от двете му страни.

— О. Трябваше да се случи, рано или късно — каза женски глас отляво. — Все пак… кажи ми, братко, изпитваш ли нещо?

— Не — отвърна мъжки глас отдясно. — Защо, трябва ли?

— Ами, все пак ние сме онова, което бе най-доброто от него, и ние ще продължим да живеем.

— Мислиш ли, че може да ни чуе, сестро?

— Може би. Помниш ли как хвърлихме една монета и тя се завъртя?

— Отдавна беше.

— Ако се вслушам силно…

— Може би е просто въображението ти, мила. Някои игри просто заглъхват. А колкото до тази, новата — не искам да участвам в нея.

Жената издаде звук — почти като смях.

— Благоразумие ли е това, което чувам?

— Погледни баща ни — отвърна той. — Когато отвори очи, когато се изправи, връщане няма да има.

— Не, връщане — не. Никога повече.

Синът на Секул въздъхна.

— Мисля, че трябваше да подгоним Блудния, скъпа. В името на баща ни трябваше да го научим за бутването на бога.

— Драконъс ще го намери. Можеш да си сигурен в това.

— Но искам да съм там, когато го намери.

— По-добре да го срещнем пред портите на смъртта, братко. И да му напомним, че баща ни го чака от другата страна.

— И да го преведем през портата, да.

— Точно така.

— А след това да го…

— Бутнем.

Децата му се засмяха и Секул Лат усети, че се усмихва. „Синко, дъще, какъв чудесен дар ми поднасяте, преди да бъда отпратен по пътя си.“

— Сестро… виждам монета с две лица, и двете на Блудния. Да я завъртим ли?

— Защо не, братко? Бутваш и дръпваш, така правят боговете.

Когато най-сетне отвори очи, вече ги нямаше.

И всичко беше добре.

Там, където драконовата й сянка се плъзгаше над земята, твърдта изригваше на облаци от прах и камъни. Пукнатини се разтваряха, раздрани и бездънни. Хълмове се смъкваха и рухваха, зелените им наметала повяхваха и почерняваха. Там, където минеше, земята умираше. Свободата бе дар, но свободата я изпълваше с отчаяна ярост и с такава болка, че въздухът, връхлитащ по люспите й, бе агония.

Нямаше съмнение, че притежава душа. Можеше да я види дълбоко вътре, по тунел през пропуканата скала, надолу и все надолу, до едно разбито ядро, лежащо на пода. „Там. Онова.“ А писъците, които виеха от него, караха корените на планини да тръпнат, караха моря да треперят. Караха ветрове да затихват и правеха безжизнен самия въздух.

Преди рождението й бе покоят на неведомото, неподвижността на онова, което не съществува. Нито чувстваше, нито я интересуваше, защото просто не беше. Преди боговете да се намесят, преди да откъснат светлината от мрака, живота от смъртта, преди да вдигнат стените си и да изрекат скверните си слова. „Това е, но това не е. Ще има магия в световете, които сме сътворили, и чрез нейната сила ще се роди живот, и като се взираме в безбройните му лица, ще виждаме своите — ще научим кои и какво сме. Тук има магия, но тук няма.“

Не можеше изобщо да даде лицето си на боговете — нямаше да гледат, щяха само да извръщат очи. Можеше да събуди цялата мощ на гласа си, за да извика: „Аз съм тук! Вижте ме! Признайте ме — вашето единствено забравено дете!“ Ала това нямаше да постигне нищо. „Защото дори в полезрението на боговете трябва да има сляпа точка. А какво ще намериш там? Само мен. Разбито ядро, лежащо на пода.“

Живите й братя и сестри сега я преследваха. Не знаеше колко са, но беше все едно. Искаха унищожението й. „Но… още не. Оставете ми тази свобода… да направя нещо. Да направя нещо… нещо, което не унищожава, а създава. Моля ви, не мога ли да бъда повече от това, което съм? Моля ви. Не ме намирайте.“

Полетът й оставяше кървяща рана в земята, а докъдето стигаха очите й, където докоснеха цялата красота и чудо напред, появата й не носеше нищо освен опустошение. Беше безсъвестно. Непоносимо.

„Виж какво става, когато всеки дар е проклятие.“

Усети внезапен натиск, някъде далече зад себе си, изви врат и погледна назад по дирята на опустошение, оставена от самата нея.

Елейнт.

„Толкова много!“

Гневът подсили вика й и този вик разтърси земята на левги във всички посоки. Щом ехото заглъхна, Коурабас потръпна от разрухата, която бе нанесла. „Не! Къде е моята красота? Защо е само за вас? Не!“

„Ще имам тази свобода! Ще я имам!“

„За да направя… да направя… нещо.“

Крилете й се напрегнаха, но по-бързо от това не можеше да полети, а не стигаше. Елейнт се приближаваха и Коурабас виждаше онова разбито ядро — как лумва с вътрешен огън, как грейва с цялата ярост, която бе изпитвала някога, която бе поела в себе си — задържана толкова дълго. Ярост към боговете. И към създателите — нейните създатели — заради онова, което й бяха причинили.

„Елейнт! Искате да ме убиете и го наричате свобода? Елате тогава и опитайте!“

Яростта й ги очакваше.

Маток дръпна рязко юздите и от копитата на коня му се разхвърчаха прах и камъни. Облакът се вдигна около него и той изруга, плю и рече:

— В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?

— Успокой се — каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. — Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. — Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?

— Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни — Ассаил са довели наемници.

Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран — толкова близо, че можеше да помирише косата й — попита:

— Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?

Маток изкриви лице.

— Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.

Паран въздъхна.

— Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.

— Защо да ги усложнява? — изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. — Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.

— Свърши ли, Бойл?

— Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.

— Сложно го прави — продължи Паран — това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… — Млъкна и се обърна към Рит Бюд. — Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!

— Ното Бойл.

— Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?

— Откъде да знам? Никога не съм бил тук.

— Извинявай. Глупав въпрос.

— Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…

Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:

— Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!

Ното Бойл се намеси:

— Върховен юмрук, едно скромно предложение.

— Казвай.

— Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.

Паран повдигна вежда.

— Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.

— Ното Бойл.

— Можете да си менкате кокали — обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. — Да им подушите задниците — чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.

— Я някой да ни намери някоя по-голяма змия — изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.

Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.

— Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?

Паран смъкна шлема си и изтри мазната пот от челото си.

— Значи го правим по трудния начин. Не, Юмрук Бюд, „трудния“ не в смисъл „юмруци в зъбите“. Дайте сигнал на корпуса — нощен марш. Искам на разсъмване да сме строени срещу врага.

— Звучи точно като „юмрук в зъбите“, сър.

— И точно така ще изглежда. Може да свърши с бой, но с малко късмет няма да е касапница.

— И как ще стане това, сър?

— Смятам да ги накарам да се предадат, Юмрук. Гъмбъл, вдигни си пъпчивия корем от тоя камък, намери си бившия художник и му кажи, че е време. Той ще се сети какво имам предвид.

— Той не е мой, Върховен юмрук, а колкото до бивш…

— Тръгвай, преди Маток да те е нанизал на шиш с копието си.

— За буйна радост на приятел и на враг — измърмори Ното Бойл, рибешкият гръбнак в устата му мърдаше напред-назад при всяка дума.

— Виж го как се забърза — подхвърли Рит Бюд. — Мислех, че отдавна е забравил как се подскача.

Паран се върна при коня си и взе юздите от ръцете на едно от бездомните деца, които вече придружаваха войската. Метна се на седлото и погледна мръсното личице на момчето.

— Още ли си искаш наградата?

То бързо кимна.

Паран се пресегна и го вдигна зад себе си.

— Дръж се здраво. Ще препуснем. Може би в галоп. Готов ли си?

Ново кимване. Тънките ръчички се стегнаха здраво около кръста му.

— Да идем да видим този проход. — Паран смуши коня си и се обърна към Маток, който препусна до него. — Е?

— Какво „е“? — изръмжа воинът.

— Физиономията ти едва ли може да мине за щастлива.

— Остро око имате, Върховен юмрук.

— Та какъв е проблемът?

— Има само един проблем, сър, и дано да го решим.

— Винаги ли си толкова жаден за бой, Маток?

— Остро око, тъпа глава.

Паран се ухили.

— Е, никой не е съвършен, нали?

— Вече го разбирам, Върховен юмрук.

— Можеше да ни стане свестен капитан — подхвърли Калам, докато крачеше с Бързия Бен. Гледаха как Паран, съпровождан от конници от Седемте града, препусна към подножието на суровия планински хребет. Убиецът придърпа плътно наметалото си на широките си рамене. — Лошо, че дойде при нас твърде късно.

— Нима? — учуди се магьосникът. — Ако беше дошъл преди Пейл, щеше да е долу в тунелите, когато се срутиха.

— Може би.

— Защо вървиш с мен, Калам? Къде е Майнала?

В отговор убиецът само изръмжа тихо.

— Е, всъщност е добре, че си тук — каза Бързия Бен. — Трябва да обсъдим следващите си ходове.

— Какви ходове бе?! Тук сме, за да избием Форкрул Ассаил. Няма други ходове, за които да говорим, а тия не си струва да обсъждаме.

— Виж сега, онази, последната Чиста, едва не ме уби.

— Глупости.

— Може и да си прав. Обаче болеше. Много.

— Стискай зъби, магьосник. Отново водим истинска война. В стария стил. Гадна магия, гуша за гуша. Не ми казвай, че си забравил как се прави.

— Не съм. Но… къде е Фидлър? Хедж? Малът, Тротс, Уискиджак? Къде са ония, които трябва да ни пазят гърба? Паран ни праща във вражеския лагер, Калам. Ако нагазим в сериозна беда, свършено е с нас.

— Тогава го нагласи така, че да можем да се измъкнем, ако се наложи.

— Лесно ти е да го кажеш.

Калам въздъхна и се почеса по четината на брадичката.

— Нещо се случи, Бързак, още в град Малаз. В Твърдината на Мок. В онази проклета зала с Ласийн и адюнктата. Е, веднага след това. Тавори и аз… помоли ме да избера. Ласийн вече ми бе предложила каквото исках, до голяма степен. Само за да се разкарам.

Бързия Бен го гледаше с присвити очи.

— Всичко ли?

— Всичко.

— Да бутнеш Топър от клончето?

— Аха. Даваше ми Нокътя, макар да имах чувството, че всичко е дълбоко прогнило, още тогава — и по-късно същата нощ открих, че си е самата истина.

— Значи нещо е било отчаяло императрицата.

— Да.

— Добре. И… какво ти предложи Тавори в замяна?

Калам поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам… Мислил съм за това. Много. Просто в погледа… Не знам. Нужда може би. Знаеше, че Ласийн ще се опита да я убие на връщане към корабите. Всички го знаехме.

— Поискала е помощта ти — толкова ли е изненадващо? Кой иска да умре?

— Не е толкова просто. Бързак, тя искаше аз да умра вместо нея. Това искаше.

— Също толкова отчаяна като Ласийн значи. Двете са ти казали да избереш между две огледални отражения. Кое беше истинското? Кое си заслужаваше да му служиш? Все още не си обяснил как го направи Тавори.

— Направи го така, както, изглежда, кара всички ни да правим каквото й е нужно.

— Е, това е единствената загадка, на която никой не може да отговори, нали? Но също като тебе я следваме. Калам, ще ми се да те бях видял онази нощ в Малаз. Сигурно си бил въплъщение на ужаса. Значи, като всички нас, й даде всичко, което имаше. Как го прави Тавори това?

— Просто ти казва — отвърна Калам.

— И толкова? — изсумтя Бързия Бен.

— Да. Никакви предложения — никакви богатства, титли, нищо, което някой от нас би приел като отплащане или награда. Не, просто те гледа право в очите и ти го казва.

— Тръпки ме полазиха чак, Калам, а дори не знам защо.

— Не знаеш ли? Хайде пак глупости.

— Добре де, не е молба, нали? И не е свалка. Тя никога не би посегнала да открехне онази врата. Никакво пърхане с клепачи, никакви съблазнителни погледи…

Калам се изсмя гърлено, като си го представи, но бързо се овладя.

— Тя просто ти казва и нещо в главата ти ти казва, че това, което прави, е редно — и че това е единствената причина, която има тя, за да живее. Помоли ме да умра, като я защитавам — след като знаеше, че дори не я харесвам. Бързак, до края на живота си никога няма да го забравя това.

— И не можеш да проумееш какво се е случило, така ли?

Убиецът кимна.

— Да. Изведнъж… все едно някой е оголил душата ти и ето я — гола, трепереща, невероятно уязвима — и тя може да я хване, да я стисне здраво, докато от нея не прокапе кръв. Може дори да я убие. Но не го прави — нищо такова не направи тогава, Бързак. Просто те гледа и ти казва.

— Можеш вече да спреш — промърмори магьосникът. — Това, за което говориш, не се случва почти никога между двама души. Може би точно това искаме всички, но, Калам, почти никога не се случва.

— В предложението на Ласийн нямаше никакво уважение — каза убиецът. — Беше си чист подкуп, посягащ към най-лошото в мен. Но Тавори…

— Никакво уважение. Вече разбирам, Кал. Разбирам.

— Бързак?

— Какво?

— Тя жива ли е? Мислиш ли… Тавори жива ли е още?

Бързия Бен изрита някакво камъче.

— Дори брат й не може да отговори на това. Просто не знам.

— Но ти… ти нали…

— Дали имам вяра? Това ли питаш? — Размаха ръце. — Огледай се, Калам. Цялата тази проклета армия се крепи единствено на вяра! Трябва просто да продължим с нея, нали?

— Да те попитам тогава друго — изръмжа Калам. — Може ли Паран да успее в това сам? Ако се наложи?

Бързия Бен се намръщи и рече тихо:

— Я ми кажи… Правило ли ти е впечатление?

— Кое?

— Просто… когато Паран върви из лагера. Или язди. Чуваш ли войниците — как му подвикват, докато минава? Шегите, смехът и така нататък. Те са тук, защото да го следват е това, от което имат нужда, това, което искат. Воинството загуби Дужек Едноръкия — и това трябваше да ги е довършило, но не е, нали? И сега капитанът води цялата армия. Според теб Тавори просто казва, защото има нужда от нещо. Но брат й — той не казва нищо, той очаква.

Калам кимна замислено.

— Прав си, Бързак. Но все пак… — Погледна рязко магьосника. — Сенкотрон те изпрати тук, нали?

Бързия Бен сви устни.

— Императорът и неговото дърпане на всички стари нишки… Честно, изумен съм, че все още може да го прави това, знаеш ли? Що за възли ни е затегнал, между другото? Богове на бездната!

— Вярваш ли му?

— На Сенкотрон? Ти луд ли си?

Убиецът замълча. После тръсна глава и рече:

— Е, това е. Калам приключи с въпросите си — ти, магьосник, ще ми пазиш гърба, а аз ще пазя твоя. Хайде да ходим да трепем Форкрул Ассаил. Много.

— Крайно време беше да се върнеш към обичайната си безмозъчна същност. Значи виж сега: там горе ще има лагер, където са събрани всички офицери. Много зад окопите. Разводнени, Чисти и така нататък. Трябва да намерим Чистите — оправяме ги и останалото би трябвало да е лесно.

— Хубаво. Та какво беше онова, да не вадя ножа си Отатарал? Защо трябва да е проблем?

Бързия Бен го изгледа, после попита:

— Как се прави Отатарал?

— Представа нямам.

— Разбира се, че нямаш! — сопна се магьосникът. — Прави се, като излееш толкова магия на едно място в едно и също време, колкото е възможно, и ако имаш късмет, се преминава праг — огнена буря, която изгаря всичко и прави…

— Отатарал.

— Ще спреш ли да ме прекъсваш? Искам да кажа, какво става, когато десет хиляди дракона и няколкостотин Древни богове решат да се съберат и да правят едно и също?

— Остров Отатарал? Край Седемте града? Нищо чудно, че има толкова много…

— Млъкни! Не. Не остров Отатарал — той е някакъв тъп боклук някъде отпреди милион години. Не. Това, което получаваш, Калам, е дракон Отатарал.

— Гуглата да ме вземе… чакай, не ми казвай, че са направили това!

— Добре, няма. Но нямам предвид това, Калам.

— А какво имаш предвид?

— Че драконът е на свобода и се е запътил насам — и, най-важното, че може да надуши Отатарал. Тъй че всеки път, когато го използваш… Оу!

Калам го беше стиснал за гърлото. Придърпа го към себе си и зашепна, докато очите на Бързия Бен се издуваха и лицето му потъмняваше:

— Хедж беше прав за тебе. Ти си побъркан и още по-лошо, мислиш, че това е смешно! — Немощните ръце на Бързия Бен се впиха в китките му. Калам изръмжа и го блъсна настрана.

Магьосникът залитна, падна на колене и се закашля.

Трима войници притичаха към тях, но Калам вдигна ръка да ги спре.

— Върнете се в строя. Ще живее, а и да го сритам, ще е само да му набия малко ум в главата. — Видя физиономиите им и изсумтя: — Да, той е Висшият маг. Точно това ми е идеята. Хайде, изчезвайте.

Войниците се разкараха.

Калам се обърна и изгледа с яд Бързия Бен.

— Хедж винаги си пазеше една острилка, знаеш ли. Беше нарисувал лицето ти на нея. Казваше, ако вземеш, че го убиеш с някой от тъпите си планове, с последния си дъх щял да ти я натика в гъза. Знаеш ли, мислех, че е малко крайно. Но вече не.

„Брат ми не е могъл да замисли това. Да види толкова много от работата си… разнищена. Разбираше необходимостта от равновесие, но също тъй разбираше чудото на самия живот. Не, не може да е мислил, че ще се случи това.“ Силхас Руин погледна Тюлас Остригания, който стоеше на ръба на стръмния бряг. „Спасението от смъртта изобщо не е спасение.“

— Щяхме ли да го направим? — попита.

Главата на немрящия воин леко се извърна.

— Бяхме млади. Всичко беше възможно.

— Тогава… един от нас щеше да е коленичил пред тялото на другия и да плаче.

— Вероятно.

— Но сега… Тюлас, изглежда, ще паднем един до друг и няма да има никой, който да коленичи до телата ни, никой, който да плаче за нас.

— Хрътките ми се скитат… усещам ги. Ловят натрапници, сънуват гонитбата. Скитат из натрошените късове на Куралд Емурлан.

Силхас Руин не каза нищо, зачуден накъде са се отнесли мислите на приятеля му.

Въздишката на Тюлас Остригания излезе на дълъг сух хрип.

— Знаеш ли за какво най-много завиждам на моите Хрътки? За свободата им. Нищо сложно в живота им. Никакъв… труден избор.

Силхас кимна и извърна поглед.

— А сега сме изправени точно пред такъв, нали?

— Елейнт ще бъдат тласнати до безумна ярост. Цялото им същество ще бъде погълнато от необходимостта да убият Коурабас — не го ли усещаш в собствената си кръв, Силхас?

„Усещам го.“

Тюлас продължи:

— Не сме изправени пред проблем на вярата. Едва ли дори Аномандър е можел да предвиди, че Древните богове ще са толкова отчаяни, толкова отмъстителни.

— И точно това ме безпокои — призна Силхас Руин. — Не можем да допуснем, че всички Древни богове са се съгласили с освобождаването на дракона Отатарал.

— Има ли значение?

— Не съм сигурен.

— Ще съжали ли някой от тях за унищожението им? Съмнявам се. Щом децата им си отидат, тяхното възкресение е гарантирано.

— За да наследят какво, Тюлас?

— Те очакват Елейнт да убият Коурабас. Изискват го всъщност.

— Трябва ли да ги удовлетворим?

Тюлас Остригания помълча. Лицето му, отнесено в смъртта, беше безизразно, очите — затворени врати.

— Приятелю, какъв избор имаме? Ако Коурабас оцелее, това селение ще умре и ще бъде първото от много.

— И ще остане земя без магия. Но дори в такива места животът ще се върне.

— Не можем да сме сигурни в това. При все че сме изследвали тайните на магията, все още знаем малко. Реели сме се над безжизнена плът… виждали сме какво става, когато всичко е наистина оголено.

Силхас Руин изгледа приятеля си за миг, а след това се наведе и отправи взор към долината на юг.

— Лъжа ли се?

— За какво?

Силхас се сепна — не беше осъзнал, че го е изрекъл на глас.

— Брат ми добре познаваше Древните богове. Твърде често се сблъскваше с тях.

— Може би освобождаването на Драконъс бе неговият отговор на заплахата от страна на Древните богове.

„Драконъс.“

— И какво ще направи Драконъс?

— Не знам, но дори мисълта за това ме изпълва със страх. Добре знаем какво следва, когато гневът на Драконъс се събуди в пълната си сила — неговото решение може да се окаже по-лошо от проблема. Бездната знае, приятелю, виждали сме го лично. Все пак, след като попита… Не знам. Драконъс… освободен. Кой може да му се противопостави сега, след като брат ти е мъртъв? Не знам — този свят се е придвижил напред. Какво би направил той първо? Би подгонил и избил онези, които освободиха Коурабас. Винаги е взимал възмездието на сериозно.

Силхас Руин кимаше.

— А след това?

Немрящият воин сви рамене.

— Ще убие Коурабас?

— И ще остави свят пълен с Елейнт?

— Тогава… може би ще се отдръпне и ще гледа как двете първични сили се сблъскват и се бият, докато едната не победи… но толкова отслабнала, толкова разбита, че той ще трябва само да действа бързо и хладнокръвно. Може би точно това е поискал брат ти от Драконъс в замяна на свободата му.

Силхас Руин вдигна ръце пред лицето си и поклати глава.

— Доколкото познавам брат си, не е имало никакво искане. Имало е само даване.

— Какво терзае ума ти, приятелю?

— Това, че в освобождението на Коурабас има нещо повече, отколкото знаем. Че по някакъв начин, който все още не сме проумели, свободата на дракона Отатарал служи на по-висша цел. Коурабас е тук, защото трябва да е тук.

— Силхас… живите ти сетива са по-остри от моите мъртви. Колко Елейнт са дошли в този свят?

Белокожият Тайст Андий смъкна ръце от лицето си и погледна Тюлас Остригания.

— Всички.

Тюлас Остригания залитна и се обърна — сякаш всеки негов инстинкт настояваше да побегне, да се махне оттук. Където и да е. А после отново погледна Силхас.

— Коурабас няма шанс.

— Да, няма.

— Елейнт ще завладеят този свят — кой ще ги спре? Приятелю — ние сме без значение. Всякаква цел… свърши. Няма да се предам на Тиам обаче!

Внезапният му гняв накара Силхас да изправи рамене.

— И аз.

— Какво можем да направим?

— Можем да се надяваме.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че усещаш Хрътките на Сянката…

— Не близо…

— И ми казваш, че имат нов господар, узурпатора на Куралд Емурлан…

— Който не властва над нищо.

— Да. Все още не. Игра се разиграва тук — извън всичко, което мислим, че разбираме за положението. Казваш, че Хрътките се скитат. Въпросът, който трябва да се зададе, е: защо? Какво общо има Сянката с всичко това?

Тюлас Остригания поклати глава.

Силхас Руин извади от ножницата меча Хуст.

— Онзи узурпатор ми даде това оръжие, както ти казах. Виждаш ли острието? Ецвано с дракони. Но има нещо повече. Саможертвата на брат ми. Връщането на Майката Тъма.

— А сега Драконъс. Силхас — брат ти не може да е мислил да…

— Да, Тюлас. Ние децата бяхме толкова отговорни за станалото между Майката Тъма и нейния консорт, колкото всеки друг — дори Оссерк. Приятелю… те са задействали нещо. Аномандър, този Сенкотрон, дори Качулатия — и може би други богове, скрити от погледа ни, забулени завинаги.

— Драконъс никога няма да се върне при Майката Тъма — наистина ли вярваш, че онези рани изобщо може да се изцерят?

— Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор — трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя — Бездната знае как се провали, — но сега, най-сетне, Драконъс е освободен — веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение — тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.

— Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!

— Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко.

— Драконъс разбира ли?

„Ето, това е въпросът, нали?“

— Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.

— Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?

Силхас Руин огледа меча в ръката си.

— Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?

— Слива се с фибрите на твоята плът и кост — както добре знаеш, Силхас.

— Да… но това е меч Хуст — убиец на дракони.

— Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?

— Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът — което означава. — Прибра оръжието. — Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.

Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.

— Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. — Замълча и кривна глава към Силхас. — Коурабас… ще ни благодари ли?

— Очакваш ли го от нея?

— Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.

— Ето, че ми даваш повод да се чудя — отвърна Силхас. — В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?

Тюлас помълча за миг, после каза:

— Приятелю, нашата смърт ще е нашият дар към нея.

— Тюлас, могат ли двама Древни да направят Буря?

— Ще трябва да опитаме.

„Аномандър, вярвам, че скоро ще те видя. И Андарист също.“

— След като скоро ще умрем, Силхас, ще ми кажеш ли какво сполетя Трона на Сянка?

Силхас Руин се усмихна и поклати глава.

— Може би, ако пожелае, Тронът ще ти го каже сам.

— Троновете не могат да говорят.

— Вярно е. И толкова по-добре, не мислиш ли?

— Добре е, че ще умрем един до друг — изръмжа Тюлас Остригания. — Иначе щях да съм принуден да се бия с теб.

Бяха се отдалечили много един от друг и вече се превъплъщаваха.

И два Древни дракона, единият жив, другият немрящ, се издигнаха в пустото небе.

Олар Етил клечеше присвита в тревите като заек, чакащ да го грабне ястребът. Торент я огледа още за миг, като се мъчеше да прикрие мрачното си задоволство, а след това отново се обърна да погледне трите деца. Продължаваха да спят — старата вещица им бе направила нещо. Беше малко след пладне и не бяха стигнали далече от разсъмване.

— Твърде много са — няма къде да се скриеш — мърмореше Гадателката на кости. — Вече знам какво опитват. Не може да стане. Искам го за мен — и ще го получа! Древни има в небето, но аз съм най-древната от всички. Ще се погрижа да бъдат изтласкани — но първо Коурабас трябва да умре. Трябва да се провалят!

Торент отиде при коня си, огледа стрелите в колчана, после подхвърли през рамо:

— Какво чакаш?

— Няма да вляза в тази битка — изръмжа Олар Етил.

Той се огледа. Не виждаше нищо освен пуста равнина.

— Каква битка?

— Ти все едно вече си умрял, кутре. Скоро няма да ми трябваш повече. Дарове имам да дам. А той ще ми прости — ще видиш, ще ми прости.

— Как ще мога да видя, щом ще съм мъртъв?

Тя се изправи и разрита тревите. Два скелета на гущери побягнаха от костеливия й крак. Торент чу щракащите им челюсти, когато пропълзяха покрай него и надолу по склона.

— Така значи — изхриптя Олар Етил, загледана след тях. — Отидоха си. Добре. Изобщо не им вярвах… Добре, вървете! — И завика след тях: — Намерете великата Буря на Тиам! Сякаш това ще ви помогне, ха! — Завъртя се рязко и изпъна крив пръст към Торент. — Следя те, кутре!

Торент въздъхна.

— Всичко тръгна накриво, а?

— Ерастас беше глупак! И всичките Древни, които го слушаха — неговото безумие ги уби! Добре! Стига да ме остави на мира.

— Изгубила си си ума, вещице.

— Събуди ги! — сопна се Олар Етил. — Трябва да тръгнем на юг — и бързо!

— Надушвам море във вятъра — рече Торент и кимна на изток.

— Разбира се, глупако. Хайде, вдигай изтърсаците — трябва да тръгваме!

„Губиш хватката, вещице, и го знаеш, нали? Мислиш, че каквото си се захванала да направиш, ще е достатъчно, че ще реши всичко — но сега откриваш, че няма. Дано да поживея още малко — достатъчно дълго, за да застана над трупа ти.“

— Изтича от ума ти, кутре.

„Изтича само когато аз го пусна.“

Изгледа го рязко. Торент й обърна гръб и отиде да събуди децата.

— Там ще сме в безопасност, Кърдъл, нали? Веригите на проклятието ни — счупени в Бурята! Нали?

— Каквото замислях от самото начало, Телораст — и ако не беше толкова задръстена, щеше да си се досетила отдавна.

— Беше онзи жрец на Червея, онзи хитър пияница — по-добър от Не-Апсалар, много по-добър! Той ни каза всичко, което трябваше да знаем, тъй че няма нужда да се досещам, Кърдъл, защото от двете ни аз съм по-умната.

— Единственото умно нещо, което изобщо си направила, е да ме склониш да съм ти приятелка.

— Приятелка любима сестра или по-добра половинка, все едно е с нас, и не е ли така най-добре, Кърдъл? Това означава да живееш живот на загадка и приключение! О… кракът ми ли се измъква? Кърдъл! Кракът ми!

— Добре си е. Просто се е разхлабил. Скоро ще е все едно. Скоро ще си имаме тела, подходящи за самолюбието ни, и няма ли да е страшничко? Ами че аз мога и трон да ни надуша, Телораст. А ти?

Но Телораст бе застинала на място.

— Почакай! Кърдъл, чакай! Тази Буря… тя ще ни погълне!

— Значи ще ни изядат… и поне ще сме свободни. А и рано или късно Бурята ще спре. Трябва да спре.

— По-скоро ще се разпадне — изсъска Телораст. — Тъй че трябва да сме предпазливи, Кърдъл, та да не ни изядат наистина.

— Ама разбира се, че ще сме предпазливи. Ние сме умни.

— И подли.

— Точно затова същества като нас никога не губят, Телораст. Ние преливаме от таланти — изливат се от нас навсякъде!

— Стига кракът ми да не изпадне.

— Ако изпадне, ще те нося.

— Наистина ли?

— Е, ще те влача.

— Толкова си мила, Кърдъл!

— Защото сме влюбени, Телораст. Заради любовта бих те влачила навсякъде. Обичаме се и затова заслужаваме два трона — поне два! Заслужаваме ги и ще ги имаме, дори да трябва да избием десет хиляди бебенца, за да ги вземем.

— Бебенца? Да убиваме бебенца?

— Защо не?

Продължиха да пълзят през тревите.

— Мога почти да ги видя, Телораст! Армия от бебенца между нас и онези тронове. Може да си въртят костените кречетала колкото си искат — ще ги сдъвчем като сиренце.

— И котенца, и кутренца, и мишчици също!

— Спри, Кърдъл — огладнявам от думите ти! И си спести дъха — ще ни трябва да убием Коурабас.

— Не можем да убием Коурабас с дъха си, Телораст — тя е Отатарал, забрави ли? Трябва да го направим по трудния начин — парче по проклето парче, докато не завали от небето!

— Ще е страхотно. Нали? Кърдъл, нали?

— Най-хубавото, Телораст. Почти толкова хубаво, колкото да ядеш бебенца!

— Колко време ще ни отнеме това? Стигнахме ли вече, Кърдъл? Краката ми скоро ще изпаднат, заклевам се.

— Хмм, може би трябва да се въплътим. За малко, искам да кажа. Съвсем за малко, а после пак долу, ще потичаме малко и пак ще се въплътим — какво мислиш?

— Мисля, че си умна почти колкото мен.

— А ти си умна почти колкото мен. Ние сме умни почти колкото мен и мен — колкото теб де. Не е ли страхотно?

Паран спря и свали момчето от седлото. Нареди на отряда да чака и махна на Маток да го придружи. Малко по-напред склонът им предлагаше ясна гледка към траншеите, рампите и редутите на противника.

Които гъмжаха от войници.

— Виждат ни — каза Маток.

Паран спря и огледа позициите. Нагоре по прохода лъкатушеше каменист път. В първата линия на защитата полукръг от земни насипи се извиваше навътре към пътя — опит за щурм по него щеше да доведе до убийствен обстрел. Освен насипите всичко беше стръмни сипеи.

— Имах една жена — измърмори Маток. — Същата като това тука.

— Моля?

— Колкото повече й налитах, толкова по-грозна ставаше. Един от многото капани, когато се напиеш по пълнолуние. Събуждаш се за ужасите, които си направил, и после трябва да живееш с тях.

В защитата ясно се виждаха две предмостия и на по-близкото се вееха знамената на Коланси.

— Изповядани помощни — каза Паран. — Ще трябва да минем през тях, за да стигнем до Вълчата армия. Виж, това е неочаквано усложнение.

— Обаче знаеш ли, обичах я тая жена. Беше най-добрата ми жена, както се оказа.

— Какво стана с нея?

— Наследи ме и се събра с един по-хубав. Виждаш ли, будеше се сутрин и изпитваше същия ужас като мен, и колкото повече налитах…

— Маток, май ни очаква кървав бой.

— Думите ви ме радват.

— Трябва да надделеем и да разбием Изповяданите. После можем да се заемем с наемниците. Всъщност може би точно това е, което ни трябва, за да ги убедим да се предадат.

— Там горе ще има Чист, Върховен юмрук. Още веселба за Калам и Висшия маг.

— Ще подходим през нощта. Маток, твоите воини ще са от голяма полза — конници са все пак.

Маток сви рамене.

— Защо ударните части яздят коне, Върховен юмрук? Защото е най-бързият начин да се измъкнеш.

— Вече не сте само ударни, Маток.

— Ще влезем в схватка, ако това ви трябва, но няма да ни хареса. Виж, пътят… Широк път, военен. Разчистваме фланговете и можем да препуснем право нагоре.

— В чакащите зъби на онези наемници? И нагоре при това? Няма да ви похабя толкова глупаво. Съжалявам, но колкото и да сте жадни за кръв, ще се наложи да почакате малко.

Воинът се намръщи, но после сви рамене.

— Жадни сме за кръв, да, но не и ако повечето е наша.

— Добре. Дръж паплачта си изкъсо, само това те моля.

Маток го гледаше някак особено.

— Върховен юмрук, цял живот съм слушал приказки за малазанската армия. И аз съм бягал навремето от няколко сблъсъка, и са ме гонили седмици наред. — Посочи с брадичка към прохода. — Но това… дори онези Изповядани изглеждат достатъчни не само да ни спрат, но и да ни скапят.

— Тоест?

— Тоест боя се за Воинството, нищо повече.

Паран кимна.

— До утре сутринта, Маток, намери висока позиция за теб и воините ти. Ще ви покажа всичко, което трябва да знаете за малазанската армия.

Две обръщания на пясъчния часовник след като слънцето бе залязло Воинството спря недалече от прохода. Под яркозеления блясък на Нефритените странници ротите вдигнаха палатките. Поставени бяха предни постове, въпреки че не се очакваха излази от врага. Войниците се нахраниха бързо и легнаха да почиват. Придружен от Юмрук Рит Бюд, Паран тръгна да обиколи лагера.

Никога не бе мислил, че ще командва армия. Никога не бе мислил, че ще заеме мястото на Дужек Едноръкия. Често мислеше за него и взимаше от него всичко, което можеше. Воинството бе познало лоши времена. Заслужаваше нещо по-добро — но пък Паран подозираше, че всеки командир изпитва това чувство.

Когато с Рит Бюд се върнаха в командната палатка, завариха там Калам и Бързия Бен. Оставаха още две обръщания до разсъмване.

Убиецът се беше увил в черен муселин, нахлузваше протърканите си кожени ръкавици и макар да носеше ризница под плата, нямаше почти никакъв звук, докато крачеше напред-назад. Бързия Бен седеше на пода, облегнат на един скрин, изпружил крака и притворил очи.

— Е? — попита го Паран.

— Какво „е“?

— Готови ли сте? Обикновено надушвам магията, но сега не мога да помириша нищо, Висш маг.

Бързия Бен отвори едното си око и го изгледа.

— Ако ти можеш да я усетиш, Върховен юмрук, ще я усетят и Чистите горе. Повярвай ми. Готови сме.

Паран погледна Рит, но тя само сви рамене и той й каза:

— Иди да поспиш, Юмрук.

— Слушам, сър.

Щом Рит Бюд излезе, Паран препречи пътя на Калам. Убиецът изръмжа тихо, спря и се озъби.

— Лазиш ми по нервите, Върховен юмрук.

Бързия Бен се намеси:

— Приготвиха ли ти оная карта, Върховен юмрук?

Паран кимна и се отдръпна встрани, за да може Калам да продължи да крачи.

— Добре — рече магьосникът, бръкна в кожената си торба и извади крива пръчка с вързана за нея един разтег дълга връв. Единият край на пръчката бе заострен и Бързия Бен го заби в пода. После извади от торбата две малки платнени топки, едната черна, другата златна. Върза ги за връвта я изпъна. — Калам. Време е.

Убиецът спря и тръсна рамене като мечок.

Бързия Бен се изправи и се обърна към Паран.

— И да не сте мигнали, сър. Ясно?

— Ще бдя, Върховен маг — увери го Паран. — Но съм притеснен. Какво мислиш, че ви очаква?

— Освен един-двама Чисти Форкрул Ассаил? — Бързия Бен изсумтя, после се намръщи. — Не съм сигурен. Нещо.

— Давай да почваме — изръмжа Калам.

Паран свали шлема си и го остави на масата. Беше странно изделие, от Унта, подарък от Рит Бюд, и все още не бе свикнал с тежестта му. Обърна се към двамата и рече:

— Мисля, че трябва да… — И млъкна. Беше сам в палатката. — Богове на бездната, добър е.

А после, с изведнъж разтуптяно сърце и свит от нерви стомах, извади дървената карта, приготвена от Ормулогун. Огледа я на светлината на фенера. „Първата истински малазанска карта за Драконовата колода. Караш ме да се гордея, художнико.“

В средата на тъмно поле бе изобразен безформен смътно лъскав предмет.

— Ашикът в Дупката — прошепна Паран.

Невидим за всички, Калам крачеше безшумно по настлания с камък път. „Дано да сме невидими и за Чистите. Е, скоро ще го разберем.“ Вдясно и вляво от него в дълбоките окопи стояха часови, опрели гърди на стената, и гледаха надолу към нашествениците. В краката им смътно блещукаха сигнални фенери. Зад тях се издигаха първите насипи пред главната траншея: струпани камъни и пръст, достатъчно високи, за да осигурят прикритие от стрели, и достатъчно коварни, та да забавят щурма на нападателите.

Самите траншеи бяха пълни с войници на Коланси. На седем крачки зад тях и по-нагоре по склона минаваше окоп със стъпала за стрелците. Щяха да стрелят почти от упор, над главите на първата линия защитници, и да поразяват малазанците, които успеят да се покатерят по насипа.

Калам се надяваше, че проклетата карта на Паран ще подейства. Надяваше се, че Върховният юмрук в момента вижда каквото вижда и той. „Това може да се окаже много гадно. Там, горе някъде, има способен командир. Бързак… не мисля, че това е работа на Форкрул Ассаил. Тук е пипал професионален военен. Вероятно командирът на Вълците. Дано да се сетиш и ти за това.“

„Чакай… наемници, облечени във вълчи кожи? Не, не може да са те. Други трябва да са.“

Имаше още два пояса, успоредни на първата линия, с подравнени рампи за изтегляне в случай, че първата траншея бъде превзета. И много резерви, разположени в три укрепени лагера точно над последния пояс. Калам прецени, че трябва да има поне шест хиляди Изповядани. „Добре, че не съм на твое място, Паран.“

Още по-нагоре, където му се стори, че вижда билото и зад него проходът се изравняваше, пътят бе преграден от каменна порта с ниска стена над ров, изпънат от двете страни. Зоната бе добре осветена и се виждаха роти тежка пехота. Бяха будни, разделени на отделения по десет души, всяко отделение строено в кръг с лице навътре… войниците се молеха.

„Фанатици. Това е лошо. Виждали сме го преди, много пъти. Да се предадат? Изключено. Обаче…“ Все още бяха твърде далече, за да е сигурен. Огледа за знамена, но нямаше. „Там.“ Войник в пълно снаряжение до портата. „Богове на бездната! Шибани периши!“ Калам спря. Умът му заработи трескаво. „Обърнали са се срещу нас? Кругава? Не мога да го повярвам — войници на Вълците. Богове, кои други може да са? Калам, идиот такъв. Гуглата да ме вземе, Гуглата да ни вземе всички.“

„Но… ако Кругава е тук, нищо чудно, че отбраната е толкова здрава.“

„Добре. — Закрачи отново напред. — Предателите получават каквото заслужават.“

Портата бе преградена с издадени напред шипове от черно желязо. Най-долният ред, високи до глезена, стърчаха на педя дължина над най-високите, освен реда на нивото на очите. Зад портата стоеше самотен страж от перишите, със спуснато забрало и тежко копие.

На десет крачки от него Калам слезе от пътя, мина покрай дренажния изкоп и се спусна в рова. На дъното в земята между острите камъни бяха набити къси дървени шипове. Брегът срещу стената бе напоен с катран. „Огнен вал. Гадно ще е тук, много. Дано да си близо, Бързак. Дано разбираш какво трябва да направя тук.“

Промъкна се предпазливо през рова. Изчака за миг, след което прошепна ключовата дума, която му бе дал магьосникът. Изпита внезапна безтегловност, протегна се нагоре и без усилие се изкатери през стената и я прехвърли. Щом стъпи на земята от другата страна, безтегловността изчезна. „Никакъв сигнал за тревога дотук, добре. Засега обещанието на Бързака, че ще може да скрие магията, май държи.“ Отпред имаше други стражи, но разредени достатъчно, за да може лесно да мине между тях. Навлезе в лагера.

Подмина отдельонните кръгове с все още молещите се войници и излезе на празния полигон в центъра. Срещу него имаше две командни палатки, онази отдясно увенчана с вълчи череп на централния пилон. „Сиви вълци, да. Но… това не може да са всичките. Освен ако Тавори не ги е накарала да платят скъпо за измяната. Но ако го е направила, сигурно е мъртва. Така и не е имала шанс.“

„Е, добре. Ако ни е останало само възмездието, да почваме.“

Другата палатка бе по-голяма, от същия вид като в лагера на обсадата извън цитаделата. Беше осветена отвътре и от двете страни на входа стояха двама пазачи, и двамата колансийци.

Калам извади два метателни ножа и бързо се задвижи към тях. На пет крачки разстояние вдигна двете оръжия и ги метна едновременно с плавно движение. Улучиха право в гърлата. Телата се огънаха, плисна кръв, но преди да паднат, Калам стигна до тях, стисна дръжките на ножовете и ги задържа, преди внимателно да ги отпусне на земята.

„Колко шум вдигнахме? О, все едно.“

Остави камите в гърлата им и извади двата дълги ножа. Сряза връзките на входното платнище и влетя вътре.

Явно изненада Чистия — нищо дискретно нямаше в това нахлуване все пак. Единият нож се вряза дълбоко, право под сърцето. Другият, тръгнал нагоре да посече в гърлото, бе блокиран от ръка, твърда като желязо. Ръцете на Ассаил излетяха напред, докато залиташе.

Първият удар порази Калам високо в дясното рамо и го отпрати назад. Вторият се стовари в гърдите му от лявата страна, разби ризницата, счупи две ребра и пукна поне още няколко. Отхвърли го назад и той се блъсна в стената на палатката вляво от входа.

Замаян от болка, Калам видя как Ассаил изтръгна дългия нож от гърдите си и го захвърли настрана.

— Ядосах те, а? — изпъшка Калам.

Ассаил изръмжа и настъпи към него.

Подът под краката му изчезна и той полетя някъде надолу. Последва тътен.

Бързия Бен изведнъж изникна от другата страна на дупката. Извади малка кръгла топка от черна глина, наведе се и надникна долу.

— Поздрави от морската пехота — изръмжа и пусна топката.

Калам залегна. От дупката изригна огън и таванът на палатката пламна. Бързия Бен не се виждаше никакъв.

Калам изруга, прибра си ножа — някак бе успял да задържи другия — и изскочи навън.

Изохка от заслепяващата болка, която избухна в гърдите му. От всички страни към горящата палатка тичаха перишки войници. Вадеха мечовете си.

— Бързак! Невидим съм, нали? Бързак!

Чу съсъка му:

— Прибери го тоя проклет нож!

Калам се обърна и побягна от най-близкия нападател. Натика ядосан ножа в канията. Залитна и падна. В устата му имаше кръв. Лошо.

Една ръка се отпусна на гърба му.

— Не мърдай — чу шепота на Бързия Бен.

Перишите вече се отдръпваха от бушуващите пламъци. Огънят бе толкова близо, че Калам почти можеше да се протегне и да го пипне. Но не усещаше никаква топлина.

— Можем ли да говорим? — попита след малко.

— Вече можем, да.

— Каза острилка!

— Премислих. Исках да съм сигурен. А и острилката е доста шумна.

— Проклета от Гуглата запалка обаче? Виж, така вече ще е тихо и кротко! Други Чисти?

— Не. Шшт… има нещо наблизо. Следи ни.

— Как?

— Не знам.

— Исках да скоча на перишкия командир — Кругава или който е там.

— Бълваш кръв с всеки дъх, Калам. Не си във форма за нищо.

— Намушках кучия син в сърцето и нищо не стана.

— Станало е. Но те имат две сърца.

— Благодаря, че ми каза. — Калам пак изпъшка. — Тези все пак са перишите, нали?

— Да. Сега млъкни и ме остави да те извлека. Тоя огън започва да изгаря каквото хвърлих около нас.

Но успя да го дръпне само два пъти, преди убиецът да усети как ръцете му се стегнаха.

— Мамка му, тук е!

Калам примига и огледа наоколо.

— Не виждам…

— Мирише като енкар’ал, прилича на тоблакай.

„Изключено… о, богове на бездната, какво търси тук?“ Вече го усещаше. Огромно, надвиснало над него присъствие.

— Какво прави? — изсъска Калам.

— Ъъ, души те.

Калам настръхна.

— Защо не мога да го видя?

— Защото то не иска да го видиш.

Убиецът едва не извика, когато един остър нокът леко премина по едната му буза и спря точно под окото. Стисна зъби и остана да лежи неподвижно.

— Слуга на Вълците, мисля.

„Да. Не ми казвай каквото вече знам.“

След това ръката се притисна в гърдите на Калам, точно над счупените ребра. Но не последва никаква болка, само внезапна топлина. След миг ръката вече я нямаше. А след това…

— Гуглата да ме вземе — измърмори след малко Бързия Бен. — Изчезна. Не бях виждал такова нещо. Шибано те изцели, Калам. Защо го направи това?

Разтреперан и объркан, убиецът бавно се изправи. Около горящата палатка цареше хаос. Видя между войниците перишки офицер, един от корабните командири на Кругава. Стоеше загледан към палатката със странно, почти доволно изражение на мършавото лице.

— Готов ли си да опиташ с него? — попита Бързия Бен.

Калам поклати глава.

— Не. Перишите не пипаме.

— Какво имаш предвид?

— Освен ако не искаш онова да се върне много по-ядосано.

— Прав си.

— Сигурен ли си, че няма още Чисти?

— Не.

— Време е да тръгваме тогава.

Запровираха се невидими през тълпата войници. При стената убиецът се обърна и погледна назад. И кимна.

— Винаги честна размяна…

„Не че мога да си спомня какво направих, че да го зарадвам толкова.“

Паран бавно се надигна и остави дървената карта на пода. Можеше да ги издърпа точно в момента, в който демонът се приближи към тях. Но нещо го бе задържало. „Това беше избран слуга на Вълците на Зимата. Усетих гнева му, а след това усетих… какво? Загриженост? Не знаех, че изобщо могат да изпитват такива неща.“

Изправи се, отиде до пръчката, хвана я и я дръпна от пода. Топките на връвта подскочиха след нея.

В палатката изтрещя оглушителен взрив, вдигнаха се облаци прах и Бързия Бен и Калам се олюляха пред очите му. Лицето на магьосника бе разкривено от гняв. Погледна намръщено Паран.

— Малко закъсня, Върховен юмрук! Почти се бяхме върнали вече.

Паран махна с ръка да разчисти праха. Чу стъпки зад платнището на входа и извика:

— Всичко е наред!

Отвън един войнишки глас изсъска:

— Чу ли го, Гебла? Когато Върховен юмрук пръдне, целият свят се тресе!

— Шшт, проклет идиот!

Стъпките заглъхнаха.

Паран въздъхна.

— Изгубих търпение да ви чакам. Съжалявам. Не знаех, че ще е толкова гадно.

— Беше за в краен случай, сър. Имам чувството, че са ме разтеглили отвътре.

— Същото и при мен — изръмжа Калам и седна тежко на скрина. Здравите крака изпращяха и сандъкът тупна на пода. Убиецът изохка.

— Точно каквото му трябваше на стария ми болнав гръбнак. — Започна да смъква ръкавиците си.

— Съюзниците на сестра ми значи… прав ли съм, Калам?

— Почти.

— Вече не са съюзници. — Този път Бързия Бен закрачи нервно напред-назад. — Но командирът е Ерекала, не Смъртният меч. И Щита-наковалня не видях. Тази сила е която дойде от морето. Войниците, оставени да тръгнат с флотата.

— Значи Кругава може да не знае, че са се преметнали към врага — каза Калам.

— Този съюз винаги ме е изнервял. Фанатични поклонници на свят без хора — що за смисъл има в това? Дори Кругава да не ни е предала, е само въпрос на време — трябва само да последват вярата си до логичното й заключение. Предупредих Тавори…

— Е, сега вече лъжеш — изръмжа Калам.

— Откъде знаеш? — сопна му се магьосникът.

— Просто предполагам. Познавам те все пак. Просто те е яд, че не си го предвидил.

— Няма да споря с теб. Работата е, че Тавори е в беда. Всеки момент може да й забият ножа в гърба, а няма как да я предупредим.

— Може би има — каза Паран. — Щом преминем този проход, искам двамата с Калам да препуснете напред толкова бързо, колкото могат да издържат конете ви. Да намерите сестра ми.

— Видяхте ли онези защити, сър? — тросна се Калам. — Как се надявате да накараме перишите да се предадат? Могат да спрат Воинството на място.

Но Паран се беше намръщил.

— Защо онзи демон не те разкъса на парчета, Калам?

Убиецът извърна очи и сви рамене.

— Срещнах го веднъж. Направих му услуга. Може би. Мисля. Не мога да си спомня точно. Беше в Седемте града, насред Вихъра.

— Голяма приказка развъртя, Калам — подхвърли Бързия Бен.

— Плямпащата уста я оставям за теб, маг.

— Разумно решение. Но следващия път просто резюмирай.

Шестима Висши Разводнени офицери стояха неспокойно пред Ерекала. На двайсет крачки зад тях се виждаше почернялото петно и овъглените останки от палатката на Чистия. Въглените все още мигаха като отварящи се и затварящи се греещи очи.

Няколкото пъти, в които перишкият командир се беше срещал с тези полукръвни същества, те бяха гледали на него с надменно пренебрежение. Сега това чувство на превъзходство бе пометено от пожара. Брат Спокойствие беше мъртъв. Но да се изрече това бе все едно да изречеш невъзможното. Спокойствие бе един ранг под Благоговение и Усърдие и властта му бе огромна, сравнима единствено с тази на Смирение — или така поне бяха убедили Ерекала.

„А тази нощ Спокойствие падна от двама малазанци. А на разсъмване ще се изправим в битка срещу още осем хиляди. Но вслуша ли се Чистият брат в предупреждението ми? Не.“

— Намерихме следи от кръв, водещи от палатката на Чистия — заговори той. — Има основания да предположим, че брат Спокойствие е оказал силна съпротива на нападателите си. Всъщност възможно е сериозно да ги е наранил, може би дори е убил един.

Но думите му не произведоха никакъв ефект. Ерекала въздъхна и продължи:

— Ще изберете ли сред вас някой, който да поеме командването на Изповяданите? Или бихте могли да се поставите под моя команда. Утрото бързо се приближава, господа, и скоро ще влезем в сражение.

Един от офицерите пристъпи напред.

— Сър, по всички тактически въпроси брат Спокойствие ни нареди да се подчиняваме на заповедите ви.

Ерекала кимна.

— Както и направихте.

— Сър — почна офицерът, но се поколеба.

— Говорете откровено.

— Чистите почувстваха смъртта на брат Спокойствие. Те са наранени, объркани и от тях не получаваме никакво напътствие. Всъщност самият Акраст Корвалайн е бил увреден тук.

— Увреден? — Това беше неочаквано. — Как така?

— Друга Крепост се е проявила тук нощес.

— Нима? — Огледа бавно лицата пред себе си. — Може би твърде лесно пренебрегнахте ефикасността на седем хиляди периши, молещи се на своите богове.

— Не говорим за Зверската крепост, сър.

Ерекала се смълча, защото сега той беше стъписаният. След това попита тихо:

— А идентифицирали ли сте натрапника, сър?

— Не ние, командире. Сестра Благоговение обаче… в бурята на мислите й усещаме нейното… разпознаване.

— Продължете.

Мъжът поклати глава.

— Само с това разполагаме, сър.

— Да не би мисълта ви да е, че друга Древна крепост се е опълчила на Акраст Корвалайн?

— Бихме искали да знаем повече за тези малазанци, сър.

Ерекала се намръщи.

— Да не би да сте разколебани за подготвителните ми действия тук?

— Не, командире. Днес врагът ще пострада, може би ще бъде разбит. Но искаме да разберем… нали тези малазанци не са с нищо повече от човешки същества?

— Не по-различни от нас перишите, имате предвид?

— Тогава… и те ли служат на Древен бог.

— Малазанската империя отдавна е забранила култове към войната във войската си… но това не означава, че в армията й няма тайни вярващи. — Огледа ги замислено. — Не е ли хрумвало на Форкрул Ассаил, че с това толкова насилствено налагане на властта на Акраст Корвалайн биха привлекли вниманието на другите Древни крепости?

— Нашето разбиране беше, че почти навсякъде в този свят Крепостите са изоставени, отстъпили са на по-младо асцендентство.

Ерекала кривна глава.

— А такъв ли е случаят с перишите?

Най-сетне офицерът отвърна с леко презрителна усмивка:

— Вие бяхте сметнати за отклонение.

Командирът се усмихна.

— Можем да подновим тази дискусия по-късно. Сега идете при Изповяданите и поемете командването на ротите си.

Офицерите отдадоха чест.

Ерекала махна на един от адютантите си.

— Сестра Стейлок, предупредете войниците си, че днес може да се изправим срещу повече от един враг.

Младата жена се намръщи.

— Сър?

— А след това ги уверете, че Вълците ще ни пазят от всички заплахи.

— Слушам, сър.

Отново останал сам, Ерекала тръгна към наблюдателната платформа, която бе вдигнал на петдесет крачки вляво от портата. Оттам щеше да има безпрепятствена гледка към вражеския щурм. „Малазанци. Само изричането на това име стига, за да пребледнее и най-коравият войник — особено сред тези, които са се изправяли срещу тях. Какво има у тези чужденци, което толкова ги отличава?“

Щом стигна до стълбата, спря, спомнил си всичко, което бе видял от онова ужасно отстъпление от град Малаз. „Адюнкта Тавори, знаеше ли, че ще дойдеш на тази земя и ще завариш други малазанци, които те чакат? Твои съюзници ли са те, или някоя друга игра, скроена от императрица Ласийн? Теб ли гонят? Или това е просто друго нашествие? — Прониза го внезапен студ. — Ако са съюзници… тогава това трябва да е било планирано.“

Бързо се качи на платформата и застана до перилото от северната страна. Небето изсветляваше, но подстъпът към прохода все още бе в сянка. Виждаше вражеските редици, вече подредени в пет ясно откроими клина в подножието. „Не могат ли да видят какво ги очаква? Може би ще успеят да завземат първата траншея — но втората? Невъзможно е. Сивите шлемове дори няма да извадят оръжията си днес. — Безпокойството му се усили. — Наречи малазанците с всяко мръсно име, но не ги наричай глупци.“

Остана на платформата да види какво ще последва.

Гъноуз Паран застана срещу безредната тълпа и примига с гуреливите си от безсъние очи. Винаги беше проблем, когато се опиташ да стегнеш четиристотин мърляви недисциплинирани морски пехотинци. Коравите погледи, загрубелите лица, усещането, че са полудиви и напъват да скъсат каишката. Още по-лошото бе, че тази сган, струпана пред него сега, в мразовитото утро, бяха до един сапьори.

Паран хвърли поглед през рамо към грамадата дървени сандъци, оставени зад него. Около тях нямаше охрана. Цялото това събиране ставаше на двеста крачки северно от края на лагера. „И с пълно основание.“ Усети вадичката пот, потекла по гръбнака му.

Погледна Ното Бойл, а после капитан Суиткрийк, застанали благоразумно настрани, покашля се и започна:

— Напълно съм наясно за разочарованието ви — задържах ви от защитата на цитаделата, пратих ви да правите ремонти и нищо повече. Смея да кажа, че мечовете ви вече са ръждясали в ножниците… — Замълча, но не видя никаква реакция, никаква усмивка, никакво кимване. Покашля се отново. — Реших, че ще ни донесе тактическо предимство, ако задържа вас, сапьорите, с вашите специфични… таланти, колкото може по-дълго.

Нито звук не последва от събраните бойци, но всички очи бяха вперени в него. Той отново погледна Ното Бойл. Мъжът стоеше на няколко крачки по-назад и встрани, рибешкият гръбнак помръдваше нагоре-надолу в устата му. И той се бе втренчил в сапьорите.

Върховният юмрук въздъхна и продължи:

— Всъщност може би трябваше да задържа нападението над онзи морантски склад и не просто по причини на безопасност, макар че, както съм сигурен, че знаете всички, морантите са много предпазливи в складирането на муниции. Все пак транспортирането им в голямо количество и по суша крие безспорни рискове. За щастие вече сме тук. — Посочи зад себе си. — А те са там.

Беше очаквал напрежението да се усили, тълпата да се размърда в нетърпеливо очакване. Първите широки усмивки, войниците най-после да изправят рамене и да застанат „мирно“ дори. Но вместо това… Паран присви очи. Нищо.

„Все едно, че им говоря за времето. Какво им става?“

„Мислех, че ме уважават. Мислех, че най-после съм си заслужил ранга, с който почнах. Но сега… имам чувството, че всичко е било преструвка.“

— Може би ще сте доволни да научите, че чакането ви приключи. Тази сутрин ще си разпределите тези муниции и ще се върнете в отделенията си. Морските пехотинци ще поведат атаката. Трябва да пробиете отбраната и, ако е възможно, да настъпите до втората траншея. Щурмът трябва да е бърз и стегнат… — Спря, защото видя нещо. По-точно някого.

В предната редица, вдясно от него, където слънчевата светлина безпрепятствено се спускаше косо, стоеше ефрейтор с побеляла коса. Широкото му плоско лице бе нашарено с белези, виждаха се дори от мястото, където стоеше Върховният юмрук. Паран примижа към него, после махна с ръка на Ното Бойл. Резачът се приближи и извади гръбнака от устата си.

— Ното Бойл — тихо каза Паран.

— Сър?

— Иди до онзи ефрейтор — ей онзи там, — погледни го добре и след това ми докладвай.

— Това проба ли е?

— Просто го направи.

Резачът пъхна отново гръбнака между зъбите си, тръгна и спря точно пред ефрейтора. След миг се обърна и закрачи обратно.

— Е? — попита Паран.

Ното Бойл измъкна рибешкия гръбнак от устата си.

— Той плаче, Върховен юмрук.

— Плаче?!

— Така изглежда, сър.

— Но… защо плаче?

Ното Бойл се обърна и отново погледна ефрейтора.

— Само една сълза, сър. Може да е от всичко.

Паран изруга тихо, закрачи и застана пред ефрейтора. Погледът на десантчика беше вперен право напред. Самотната сълза от дясното му око бе прорязала диря по прашната му буза.

— Нещо в окото ли, ефрейтор?

— Не, сър.

— Болен ли сте?

— Не, сър.

— Треперите.

Очите за миг примигаха в тесните цепки и се впиха в неговите.

— Тъй ли? Не знаех, сър. Виноват.

— Войник, гледката ли ви затулвам?

— Да, сър, затулвате я, сър.

Паран бавно се отдръпна встрани. Гледа сапьора няколко мига, после още няколко, докато не… „О, богове на бездната!“

— Стори ми се, че каза, че не си болен, ефрейтор.

— Не съм, сър.

— Позволи ми да не се съглася.

— Както заповядате, сър.

— Ефрейтор.

Очите отново примигаха.

— Сър?

— Контролирайте се. Искам ред. Да не гръмнете някой от нас. Ясен ли съм?

Бързо кимване.

— Да, сър. Благословен да сте, сър.

Стъписан, Паран възкликна рязко:

— Благославяш ме?!

И от тълпата сапьори се надигна тих хор, повтарящ благословията на ефрейтора. Паран се отдръпна, помълча, докато се овладее, и повиши глас:

— Няма нужда да бързате — има предостатъчно за всички. — Замълча, чул тихо скимтене, после продължи: — До едно обръщане на пясъка искам да сте се върнали в отделенията си. Сержантите ви са уведомени за това снабдяване, тъй че вече се е разчуло. Докато се върнете при тях, ще са приключили с молитвите си, жертвоприношенията и прочие. С други думи, ще са готови за вас. Атаката започва две обръщания на пясъка от този момент. Това е всичко.

И тръгна, без да поглежда назад.

Ното Бойл го догони.

— Върховен юмрук.

— Какво?

— Разумно ли е? Това са повече муниции от всичко, което е виждал някога някой от тях.

— В тези сандъци са само острилките, запалките и димките. Още не съм им дал дори да видят проклетиите и червените гръмове…

— Извинете, сър, какви гръмове?

— Оказва се, Ното, че съществува цял клас муниции, специално за морантите. Не за износ, ако ме разбираш. Чрез една карта станах свидетел на демонстрация на някои от тях. Тези, които съм нарекъл червени гръмове, са подобни на катапултните гръмове. Само че не им трябва катапултът.

— Любопитно, Върховен юмрук. Но ако още не сте ги показвали на никой сапьор, как ще знаят как да ги използват?

— Ако се наложи да се бием с перишите, тогава… хм, сигурно ще трябва един бърз курс. Засега обаче защо да ги разсейвам?

Приближаваха се към края на лагера, където две роти редовни и тежки се бяха събрали от двете страни на каменния път. Юмрук Рит Бюд стоеше между тях и ги чакаше.

— Още един въпрос, сър — каза Ното Бойл.

Паран въздъхна.

— Какво?

— Онези проклетии и червени гръмове — къде ги скрихте?

— Успокой се. Направих си личен лабиринт за тях… е, по-точно заградих малък участък, достъпен само за мен чрез карта.

— Ормулогун?

— Моля? Дали той нарисува картата? Разбира се.

— Използва ли една странна червена резка, сър? Като мълния, само че с цвета на кръв?

Паран се намръщи.

— Символът на червения гръм, да. Откъде знаеш?

Ното Бойл сви рамене.

— Не съм сигурен, сър. Сигурно съм го видял някъде. Няма значение.

Ефрейтор Стърн изтри очите си. Сандъците бяха отворени и сапьорите действаха бързо. Огледа останалите сандъци, изруга тихо и се обърна.

— Манкс, я ела тук.

Далхонийският шаман с патешката походка се дотътри до него.

— Точно както си мислехме! Само че от малките. Кучият син не ни се доверява.

— Идиот — изсумтя Стърн. — Аз не ни се доверявам. Но слушай, ако…

Манкс вдигна ръка пред лицето му.

— Покрих го. Виждаш ли?

Ефрейторът огледа татуировката, издраскана на дланта. Кървавочервена назъбена линия.

— Това ли е? Само това ли ти трябва?

— Трябва да свърши работа. Погрижихме се жабокът да ни го опише подробно.

— Добре. Той съвзе ли се?

— Е, поопекохме го малко, но ще оцелее. Малко се пообърка — в смисъл, наложи се да ги вържем двамата и помислихме, че ако заплашим жабока, ще е достатъчно художникът да се прекърши и да проговори. Сбъркахме обаче. Всъщност Ормулогун предложи да го поизпечем — не бях виждал стария сбърканяк толкова щастлив. Мислехме, че са приятели…

— По-тихо! Много дрънкаш. Не ме интересува какво е станало, стига да не сте убили някой от двамата.

— Живи са, казах ти. Вързани и със запушени уста. Ще ги пуснем по-късно.

Стърн се огледа и извика високо:

— Сапьори! Оставете си място за една-две проклетии!

— Няма такива, Стърн.

— Ще има. Уредено е. Хайде приключвайте — и внимателно. Сбъркаме ли тук, няма да вземем никой от лошите с нас, а това ще прати душите ни на демоните в Сапьорския пъкъл за вечни времена — а никой не го иска, нали?

Изведнъж се смълчаха и се стегнаха, някои дори плюха в пазвите си в суеверен жест против проклятието на Сапьорския пъкъл.

Доволен, Стърн кимна.

— Манкс, от този момент не се отделяш от мен.

— Никога не сме използвали тия червени гръмове, Стърн.

— Покажи ми муниция, която не мога да разбера, и ще ти покажа носа на бога Кобра отвътре — изсумтя ефрейторът.

Манкс го погледна накриво.

— Като гледам, има далхонийска кръв в тебе.

— Какво има в кръвта ми не е важно. Знам обаче, че стъпят ли сапьорите на бойното поле, е разумно да призовеш всеки бог, за който си чувал.

— Амин и му плюй в очите на това.

Стърн помълча, после кимна.

— Амин и му плюй в окото, да. Е, готов ли си? Добре. Хайде да си намерим отделението. Сержантът ще го хареса това.

— Няма!

— Сержантът харесва каквото аз му кажа да хареса, Манкс. Кредото на Сапьорския ашик.

— Сапьорския ашик, да. Най-важен е онзи, който държи острилката. Ей, Стърн?

— Какво?

Шаманът се беше ухилил.

— Схващаш ли какво значи това? Ние сапьорите. Върнахме се към това, което изобщо не бяхме, но можеше да сме, и не е ли гот?

— Гот е, обаче само ако не го оплескаме. Сега внимавай къде стъпваш. Видях дупки на полски гризачи.

— Не са гризачи, Стърн. Прерийни кучета са.

— Все едно. Набуташ ли си крака в някоя, гръмваме.

Командир Ерекала усети промяна в полъха на вятъра по тесния подстъп към прохода. Сега носеше миризмата на желязо, на кожа, на пот и коне. Сестра Стейлок стоеше до него с половин дузина вестоносци, строени зад тях в случай, че се наложи да се пратят команди до сигналните постове по стената.

Вражеските сили се развръщаха на кипяща вълна по протежение на предните линии. Средната и тежка пехота, разположена там в няколко стегнати редици от заранта, сега се разцепваше да пропусне напред нови бойци, в накъсан строй. Новите не носеха знамена, нито някакви отличителни знаци, а щитовете на повечето все още бяха стегнати на гърбовете им. Доколкото Ерекала успяваше да види, бяха въоръжени с арбалети и къси мечове.

— Лека пехота ли? — попита Стейлок. — Не изглеждат леки в краката, командире — някои носят ризници. И не се строяват в линия. Какви са тия войници?

— Морска пехота.

— Изглеждат… недисциплинирани, сър.

— Доколкото знам, сестра Стейлок, срещу малазанската морска пехота армиите на Седемте свети града нямаха какво да хвърлят. Всъщност те не могат да се сравнят с никой друг войник на бойното поле.

Тя го погледна озадачено.

— Сър, може ли да попитам: какво друго сте чули за тези морски пехотинци?

Ерекала се опря на парапета.

— Чул? Това ще да е думата, да.

Вече настъпваха, на отделения по осем-десет. Катереха се уверено по грубия терен към първата траншея, пълна с Изповядани — редовната пехота на Коланси. Достатъчно стабилни войници, знаеше Ерекала. Ефикасни, но все пак зависими от магията на Форкрул Ассаил. Без Чистия нямаше да има достатъчно сила, която да развихри в тях бойната ярост. Все пак нямаше да се огънат, докато нервите на командирите със смесена кръв издържат.

— Не ви разбирам, сър.

Той я погледна.

— В нощта на оттеглянето на адюнктата от кейовете на град Малаз, сестра — къде беше позицията ти?

— При външния пояс кораби, сър.

— Аха. Помниш ли случайно да си чула грохот онази нощ — от острова?

Тя се намръщи и поклати глава.

— Сър, половината нощ бях в хамака си и спах дълбоко.

— Ясно. Опасявам се, че скоро ще получиш отговора си.

На трийсет крачки под първия насип отделенията се развърнаха и тези с арбалетите вдигнаха оръжията си.

Изповяданите наклониха пиките, готови да посрещнат врага. Железните остриета образуваха настръхнала стена. От втората траншея стрелците се бяха вдигнали, заредили стрелите, но все още не опъваха тетивите. Щом малазанците стигнеха билото на насипа и навлезеха в пряк обхват, стрелите щяха да засъскат песента си. И атаката щеше да спре, докато войниците се присвиват под щитовете и търсят укритие от смъртоносния дъжд.

На двайсет крачки отделенията спряха — само за миг — и Ерекала видя замахващи ръце, а от тях нагоре полетяха малки предмети.

„Твърде рано.“

Западаха по насипа, на две трети височина до билото. Изригна гъст черен дим, закипя, скри всичко и като тъмна пелена се закълби нагоре и през върха на насипа.

— Магия ли е това? — ахна Стейлок.

Ерекала поклати глава.

А от издигащата се катраненочерна вълна излетяха още неща и западаха сред гъстата гмеж Изповядани с пиките.

Взривове и огнени блясъци изригнаха по цялата дължина на траншеята. Във въздуха се разхвърча яркочервен дъжд и парчета разкъсана плът.

Втора вълна муниции.

Грохотът от взривовете отекна нагоре по склона, последван от викове и болезнени крясъци. Пушекът вече се търкаляше в изкопа, накъсан тук-там от още взривове, но това само вдигаше още повече прах и пръски кръв в кипящата нагоре вълна.

Стрелците във втората траншея се двоумяха объркани.

— Стрелба слепешком! — нареди Ерекала. — Веднага!

И остана доволен, щом Разводнените офицери зареваха команди и лъковете се изпънаха.

Градушка метални стрели изсвистя от дима и прахта и се заби в стрелците. А главите на много от железните пръчки бяха експлозивни. Цялата линия се разпадна, телата западаха върху присвитите в изкопа зареждащи стрелци.

След стрелите на арбалетите излетяха още гранати и западаха в окопа. Ръце и крака, откъснати от телата, се разхвърчаха във въздуха.

По-нагоре по склона резервните роти кипнаха и се понесоха надолу към третия окоп, докато бойците в него вече изригваха, спускаха се по насипа и започваха атака надолу по склона. Линията стрелци, окопани над третия окоп, бе пометена от атаката.

— Какво правят? — попита Стейлок.

— Окопите се оказват уязвими срещу тези муниции — отвърна Ерекала. — Полукръвните офицери правилно избраха подходящия отговор на това — трябва да влязат в близък бой с морската пехота. По-високата позиция и численото превъзходство би трябвало да донесат победа.

Десантчиците, видя той през разнасящата се димна пелена, вече бяха завзели траншеята на стрелците и като че ли се окопаваха по цялата линия — но Ерекала се бе погрижил съоръженията да се изградят така, че да са изложени на обстрел и атака от по-високо. Тези траншеи не им предлагаха нищо. Морските пехотинци се спуснаха надолу в пълно отстъпление.

— В паника са — изсъска Стейлок. — Свършиха им играчките и сега…

Спускащото се отгоре множество колансийци бе като лавина, връхлитаща след разпилените десантчици.

— Спрете — викна Ерекала. — Не ги преследвайте!

Атаката — през окопа на стрелците и към най-долната траншея — беше като порой.

Офицерите в първите редици разбраха какво ги чака и Ерекала видя как се опитват да задържат войниците…

Взривове! Сякаш целият склон изригна под колансийските сили. Взривната вълна се затъркаля нагоре и разтърси билото, разклати стената и каменните порти се разтресоха, сграбчи дървената платформа, на която стояха Ерекала и останалите, и я разтърси толкова свирепо, че перилата изпращяха и се изпочупиха. Мъже и жени западаха от платформата с писъци.

Ерекала се вкопчи в страничната греда и успя да се задържи. „Вълците да ни опазят дано!“

Изправи се на странно килнатата на една страна платформа и погледна облаците прах и пръст — а в тях парчета броня, оръжия и кървави ивици плат: и всичко това вече се изсипваше върху тях като зловещ унищожителен дъжд.

Беше сам — дори Стейлок бе паднала от платформата.

От небето падна меч, заби се дълбоко в дъските вляво от него и затрепери. Отгоре се изсипваха още отломки.

Ерекала се мъчеше да проумее какво виждат очите му. Всичко освен най-високия, най-близкия окоп — с подравнения терен зад него — се бе превърнало в раздран хаос, земята бе осеяна със застъпващи се кратери, димящи сред натрошени и премазани трупове. По-голямата част от колансийската армия просто беше… изчезнала.

И тогава отново видя движение, долу — морските пехотинци отново лазеха нагоре по склона. Събираха се на групи и правеха нещо.

Оцелелите колансийци, замаяни и оцапани с кръв, се оттегляха нагоре към каменната стена и се трупаха на пътя. Повечето бяха захвърлили оръжията си.

„Краят на колансийската армия.“

Със странен пукот откъм морските пехотинци изригнаха пламъци и Ерекала облещи очи, щом видя огнените мълнии, излетели от позициите им. Изсвистяха във въздуха и се извиха нагоре в дъга.

От десетината ужасяващо мощни снаряда само два удариха претъпкания с бягащи войници път.

Платформата под краката на Ерекала се люшна, той изтърва стълба, хлъзна се покрай забития меч — а след това падаше. Нямаше никакъв звук. Осъзна, че е оглушал, и в сладката, съвършена тишина загледа връхлитащата да го срещне земя. А високо горе сянка забули утринната светлина.

Стейлок тъкмо се беше изправила, когато взривът отново я събори. Стената пред нея се разлюля и присвилите се за укритие под нея войници побягнаха. А след това, с огнен рев, нещо връхлетя върху портата вдясно от нея. Камъните се пръснаха в нажежена до бяло светлина, грохотът бе съкрушителен. Замаяна, тя побягна от пламналата порта. Видя командир Ерекала, паднал на десетина крачки от нея в развалините на разбитата платформа. Тялото му потръпваше. Тя забърза натам.

— Брат Ерекала!

Очите му бяха отворени, но бялото им бе зацапано с кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Тъкмо когато стигна до него, той се надигна на четири крака и се закашля.

— Командире!

Явно не можеше да я чуе. Стейлок погледна нагоре — цяла рота периши бяха повалени на земята от ужасните взривове. „Това не е битка. Това е касапница.“

И й се стори, че чу в черепа си воя на своите богове. Вой на безсилен гняв и на сляпо упорство. Вой, който не разбираше нищо.

Ръка в метална ръкавица стисна рамото на Стърн и го обърна. Той изръмжа и посегна за меча си, но спря.

— Юмрук?

— Спрете бомбардировката. Незабавно!

Ефрейторът огледа хората си с червени гръмове. Сандъците зад тях бяха отворени и между сандъците и местата за хвърляне лежаха вързопи подплата от овчи руна.

— Още им остават по четири-пет залпа, сър — по цялата линия!

— Казах, спрете! Върховният юмрук не иска да въвличаме перишите!

Стърн примига.

— Но ние не въвличаме перишите!

— Имате ли представа докъде стигат тия гръмове?

— Ама ние само по стената, сър, нищо повече. Никой не е хвърлял зад нея, Юмрук. Честна дума!

— Спри огъня!!!

— Слушам, Юмрук! А, Юмрук… голяма работа са тия гръмове, нали? Богове на бездната — до последния си ден няма да го забравя…

Млъкна, като видя как лицето й потъмня от гняв.

— Искахме ги уплашени — не мъртви!

Стърн се намръщи.

— Съжалявам, Юмрук, но никой не ни го каза.

За миг си помисли, че ще го удари. Но тя се обърна бясна и тръгна надолу. Стърн се загледа след нея, докато слизаше по склона, където редовните и тежките стягаха редици и се мъчеха да останат общо взето на онова, което бе останало от каменния път. „Мамка му, сега ще трябва да го ремонтираме това, нали? Но не е ли това тайната истина за всичко във военния живот? Заповядат ни да го гръмнем, а после ни заповядат да го построим отново. Да, това е то проклетата сапьорска съдба…“

Манкс се смъкна до него, лицето му бе обгоряло и зацапано от мазен дим.

— Защо задържаме? Имаме още много!

— Заповед на Юмрука, Манкс. Предай нататък — прибирай сандъците и да сложат повечко подплата. Всичката да я сложат.

Изправи се, разкърши схванатия си кръст и се огледа. Огромни дупки в земята, димящи кратери, купища трупове, прах, пръст и кръв. Въздъхна.

— Май работата ни тук свърши.

Ерекала се хвана за ръката на Стейлок и се изправи. В главата му ревеше буря, сякаш небесата се бяха разтворили за потоп, но по-силно думкаше барабанът на собственото му сърце. Той примижа от пушека и прахта и огледа войниците си — бръмчаха като настъпено гнездо на оси, офицерите викаха и се мъчеха да въведат някакъв ред.

— Какво… какво става? — Чу собствения си въпрос като съвсем смътен шепот.

Стейлок му отвърна сякаш от хиляда разтега:

— Има малазанци от другата страна на прохода, командире — поне четири роти.

— Но това е невъзможно!

— Просто се появиха, сър. Сега сме заклещени между две армии!

Ерекала тръсна глава, за да проясни ума си. „Не може да бъде. Казаха ни, че няма друг път през планините.“

— Стройте се в празни карета, с ранените в центъра.

Тръгна към южната страна на прохода. Стейлок зад него зарева заповеди.

Ужасѐн от разбитата дисциплина, Ерекала се запровира през войниците и още полузамаян излезе много зад последните палатки на перишите. Пушекът и прахта се кълбяха около него, носеха вонята на изгоряло месо и опърлен плат и кожа. Помисли отново за онова, което бе видял по траншеите, и потръпна. „В какво сме се превърнали, че да правим такива неща?“

Видя малазанците и спря. Нямаше грешка — ротите, които гледаше сега, бяха същите като видените преди малко, от северната страна на прохода. „Лабиринт. Но… никой няма такава сила — едва ли и боговете биха могли да отворят такива портали. Но как мога да отрека това, което виждат очите ми?“ Врагът се беше строил — любопитна смесица от тежка пехота, десантчици, арбалетчици, редовни и лека пехота. Зад тях беше вдигната малка палатка, около която се бяха струпали войници.

Притича вестоносец.

— Сър! Врагът стигна до най-високата траншея и продължава да настъпва.

— Знам — отвърна Ерекала.

От редиците от юг излязоха двама души и тръгнаха един до друг, единият висок, другият — почти толкова висок, но по-широк в раменете. Абаносовият цвят на кожата им бе в рязък контраст със сякаш обезцветения пейзаж. „Далхонийци или от югоизтока на Седемте града — а, познавам ги тези двамата. Слабият — помня как стоеше на носа, загледан към флотата на Тайст Едур. Висшият маг Бързия Бен. Което означава, че другият е убиецът. Мястото им не е тук. Но от всички злочестини, които ме сполетяха, слепотата не ме връхлетя.“

Тръгна надолу към двамата.

— Стана — измърмори Бързия Бен.

— Стана, да — изръмжа Калам. — Виж командира им обаче — Ерекала е, нали? И войската зад него. Пълен хаос.

— Знаеш ли — каза магьосникът, — не мислех, че е възможно. Отварянето на два портала едновременно, а и големината им! Богове на бездната, той наистина е Господарят на Колодата.

Калам го изгледа накриво.

— Ти съмняваше ли се?

— От малък съм си скептичен.

— Е, колкото и впечатляващо да беше, Паран насмалко щеше да умре — тъй че и той си има граници.

— Майнала се грижи за него… Ти всъщност не ревнуваш ли, Калам?

Убиецът въздъхна.

— Тоя кокал никога не съм го имал в тялото си, Бързак.

— Тя и Рит Бюд — какво толкова има у този Гъноуз Паран, между другото? Всички тия жени, дето се лигавят около него.

— По-млад е — каза Калам. — Дори само това стига, знаеш ли. Ние, старите пръдни, нямаме шанс.

— Говори за себе си.

— Изтрий я тая усмивчица, Бързак, да не го направя аз.

Вече се приближаваха към Ерекала и бяха горе-долу на средата между двете войски. Както бе редно.

— И сега какво? — каза Бързия Бен. — Какво разбираме ние с тебе от преговори?

— Аз разбирам — отвърна Калам. — Само стоиш и гледаш.

— О, сигурно ще е забавно.

Спряха на пет крачки от командира на перишите, който също спря, и убиецът каза отсечено:

— Командир Ерекала, Върховен юмрук Паран ви праща поздравите си. Иска да се предадете, тъй че да не се налага да ви избием всички.

Мъжът като че ли бе ударен от взривната вълна на проклетия или острилка — лицето му беше нашарено от малки драскотини. Униформата му беше прашна и беше загубил едната си метална ръкавица. Отвори уста, затвори я, после я отвори пак.

— Да се предадем?

Калам се намръщи.

— Сапьорите само започнаха. Ясен ли съм?

— Какво направихте?

Калам свъси вежди, сложи ръце на кръста си и го погледна свирепо.

— Виждате как ще е оттук нататък. Старият стил на водене на бой приключва. Бъдещето, Ерекала, току-що се надигна и ви срита в задника.

Ерекала го гледаше объркано.

— Бъдещето…

— Да. Отсега нататък ще е точно така. Майната им на всички животни — всичките ще изгинат. Но ние ще продължим да сме тук. И ще продължим да се избиваме по-жестоко от зверове.

Командирът поклати глава.

— Когато всички зверове свършат…

— … ще оцелеят най-жестоките — прекъсна го Калам с озъбена усмивка. — И това няма да свърши. Никога няма да свърши.

Очите на Ерекала бавно се разшириха, а след това погледът му пробяга над Бързия Бен и Калам към чакащите редици на малазанските бойци.

— Когато всички зверове свършат — прошепна той, а след това повиши глас и се обърна към Калам. — Думите ви ме… удовлетворяват. Уведомете вашия Върховен юмрук. Сивите шлемове на Периш се предават.

— Добре. Разоръжете се — ще съберем оръжията ви пътьом. Съжалявам, че не можем да помогнем с ранените ви обаче — малко бързаме.

— А какво смятате да направите с моите братя и сестри?

Калам се намръщи още повече.

— Нищо. Просто не тръгвайте след нас — вашата роля в цялата тази проклета от Гуглата тъпотия вече приключи. Виж сега — добави убиецът, — трябваше да минем през прохода. Вие се изпречихте на пътя ни. Нямахме никакви угризения да убием ассаилите и техните Изповядани — това сме дошли да направим все пак. Но вие, перишите… ами, Върховният юмрук го каза съвсем ясно — вие не сте ни врагове. Никога не сте ни били врагове.

На връщане Бързия Бен погледна накриво Калам и попита:

— Откъде знаеше?

— Какво да съм знаел?

— Че ние, хората, ще продължаваме да се избиваме и да се избиваме — откъде знаеше, че той ще се примири с това?

Убиецът сви рамене.

— Просто му казах как ще стане. Щом го чу, разбра, че е самата истина. Може да са фанатици, но не са глупаци.

— Позволи ми да не се съглася с това, Калам.

— Добре де, ще ти обясня така: дори фанатик ще помирише лайната, в които се е заровил. Става ли?

— Мм, не бих казал. Те са глупаци, защото след това ще се самоубедят, че мирише приятно. Ти всъщност му каза, че със свещените му зверове е свършено.

— Да де. И после го направих да замирише хубаво.

Бързия Бен се позамисли и накрая въздъхна.

— Знаеш ли, Ерекала май не е единственият глупак тука.

— Каква е тая миризма? А те мислех за умен, маг. Хайде, намери ни някакви коне, докато докладвам на Паран.

— А Тавори?

— Ако е жива, ще я намерим.

Коурабас изпищя гневно, захапа и челюстите й се впиха в рамото на елейнта. В устата й се натрошиха кости. С ноктите на единия си крак раздра корема на елейнта и след това удари отново, впи ги дълбоко. Кръв и слуз плисна, докато изтръгваше червата му. Замахна с другата си предна лапа към друг Елейнт.

По гърба й задращиха нокти. Драконът Отатарал се изви, замахна с лапи, проби люспестата кожа, придърпа дракона към себе си, захапа го за врата и след това го запокити настрана. Остри зъби захапаха глезена й. Тя изви врат назад и надолу и захапа нападателя за тила. Едно конвулсивно стискане — и черепът се пръсна. Друг дракон се стовари отгоре й. Ноктите раздраха кървави дири точно под лявото й око. Зъби се забиха във врата й. Коурабас присви криле, изтръгна се и запропада надолу, далече от нападателя. Дракон под нея понесе удара на неимоверната й тежест и отхвърча настрани и после към земята с натрошени криле и прекършен гръбнак.

Тя отново се извиси във въздуха. Около нея гъмжеше от Елейнт — като врани, обкръжили кондор. Налитаха бясно и се отдръпваха. Въздухът ехтеше от змийските им съсъци, Древните сред тях изливаха яростта си с рев.

Вече беше убила десетки, беше оставила диря от драконови трупове по мъртвата земя зад себе си. Но не стигаше. Кръв се стичаше от хълбоците й, гърдите й се пръскаха от усилния дъх, а атаките ставаха все по-яростни.

Промяната идеше. Вкусваше я — в кръвта, изпълнила устата й и капеща между зъбите й, в нажежените пещи на ноздрите си, във въздуха. „Твърде много Елейнт. Твърде много Древни — Бурите още връхлитат, но скоро ще се слеят.“

„Скоро Тиам ще се пробуди.“

Нова Буря я връхлетя. Коурабас нададе вой и замахна. Трошеше гръдни кошове, късаше крака от бедрата, криле от раменете. Изтръгваше глави от вратове. Хапеше през ребра и пръскаше черва. Във въздуха хвърчаха струи кръв и много от кръвта бе нейна. „Твърде много моя.“

„Тиам! Тиам! Майко! Ще ме погълнеш ли? Ще погълнеш ли детето си, тъй грешно, тъй омразно, тъй изоставено?“

„Майко — виждаш ли идещия мрак? Ще чуеш ли виковете ми? Виковете ми в тъмното?“

Ужасна болка. Слепият гняв, който я бе обкръжил, сам по себе си беше буря, вихреше се и я затискаше надолу. Не беше искала да вдъхва страх. Не беше искала такава омраза — единствения дар от всичките й ближни. Не беше искала да бъде родена.

„Толкова боли.“

„Ще ме убиеш ли сега?“

„Майко, когато дойдеш, ще убиеш ли грешното си дете?“

Около нея — безкраен вихър от дракони. Изтощена, тя продължаваше да се бори, вече сляпа за пътя си, сляпа за всичко освен за вълните от болка и омраза, които я връхлитаха.

„Този живот. Той е всичко, което е, всичко, което съм аз. Този живот — защо съм заслужила това? Какво съм направила, за да заслужа това?“

Бурите я раздираха. Бурите късаха кожата й, деряха бразди в крилете й — и само волята остана да я държи високо в изтерзаните небеса, докато слънцето кървеше отвъд хоризонта далече, далече зад нея.

„Виж мрака. Чуй виковете ми.“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Сакатият бог (25)

Метаданни

Данни

Сакатият бог

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Стивън Ериксън
Сакатият бог (25)