Стивън Ериксън
Сакатият бог (23)

20.

Стояхме и гледахме телата, които падаха и се търкаляха по широките стъпала. Половината град бе в пламъци, а в чифлиците отвън изпаднали в ужас роби влачеха животински трупове на огромни купчини и фенерджии с черни шалове през лицата изливаха масло и палеха могилите подута плът, а черните стълбове се понесоха като демони по земята.

В каналите труповете бяха толкова нагъсто, че видяхме как едно мръсно момче не тръгна по моста и залази дивашки по тях, но стигна едва до средата, преди да пропадне, и последното, което видяхме от него, бе малката ръка, махаща отчаяно към небето, преди да потъне.

Повечето уродливи сгърчени бебенца вече бяха избити, по-скоро акт на милост, отколкото проява на някакъв неуместен срам, макар да имаше много неща, за които с право трябваше да ни е срам и кой би посмял да възрази на това? Животните бяха свършили, небесата бяха безжизнени, водите бяха отровени и там, където някога зовеше раят, властваше пустошта, и всичко бе заради собствената ни праведна воля.

Последните двама политици паднаха вкопчили се всеки в гърлото на другия, последвани от френетични ласкатели и професионални апологети, търсещи изход, макар да нямаше изход, и скоро те също се задавиха в собствените си лайна.

Колкото до нас, е, ние подпряхме окървавените си пики на пиедестала на съборения монумент срещу широките стъпала, седнахме сред отломките и заговорихме за времето.

 

Описанието на Садакар

Падането на Индерас

Слънцето бе залязло. Момчето, най-сетне събудило се, заситни колебливо из стана на хундрилите. Държеше ръцете си все едно беше сгушило нещо в тях. Чуваше виковете на жената — невъзможно бе да не ги чуе — и на всички хундрили, струпали се пред една палатка, докато останалата войска се надигаше като звяр, повече мъртъв, нежели жив, за да започне поредния нощен поход. Спря и се заслуша. Във въздуха се носеше мирис на кръв.

 

 

Боен водач Гал чуваше родилните мъки на жена си. Виковете й го изпълваха с ужас. Можеше ли да има нещо по-жестоко от това? „Да донесеш дете на този свят. Кълна се в Падането на Колтейн, не сме ли пролели достатъчно сълзи? Не носим ли техните белези за доказателство?“

Помъчи се да се обърне, загърнат в дебелите кожи, не искаше да слуша повече това, но ле можа да помръдне. Все едно, че тялото му бе умряло този ден. „Родено от умираща майка. Кой се събира около нея сега? Шелемаса. Последната оцеляла шаманка. Но няма никакви дъщери. Никакви синове с жените им. И мен ме няма, и при това дете, това последно дете, за първи път няма да видя как ражда жена ми.“

Нож се опря до бузата му. Гласът на Джастара изсъска в ухото му:

— Ако не идеш при нея веднага, Гал, ще те убия.

„Не мога.“

— Ще те убия за това, че си такъв страхливец. Чуваш ли ме, Гал? Ще направя така, че писъците ти да удавят света — дори виковете на жена ти — или забравяш? Аз съм Семк! Цялата тази нощ — ще я превърна във вечното ти изтезание. Ще се молиш за край — и ще ти го откажа!

— Тогава го направи, жено.

— Не трябва ли бащата да коленичи пред майката? По време на раждане? Не се ли прекланя пред силата, която той самият не притежава? Не гледа ли в очите на жената, която обича, за да види странната, ужасяваща сила — как тя самата дори не го вижда, как гледа покрай него — или не, как гледа вътре? Не трябва ли един мъж да се смири?! Кажи ми, Гал, че отказваш да видиш това отново — един последен път в живота си!

Той примига. Върхът на ножа се бе забил дълбоко, вече стържеше в костта на бузата му. Усети кръвта, стичаща се към челюстта и ухото му.

— Детето не е мое — прошепна.

— О, твое е. Глупак, не можеш ли да го разбереш? Това ще е последното дете на Хундрил! Последното от Изгорените сълзи! Ти си Боен главатар Гал. То ще се роди и ще те погледне в лицето! Как смееш да откажеш това?!

Дъхът му излизаше накъсан. „Останало ли е това в мен? Мога ли да намеря силата, която иска тя от мен? Толкова… много изгубих. Толкова много.“

— Това е нашата последна нощ, Гал. Бъди нашият Боен водач за последен път. Бъди съпруг. Бъди баща.

Плаха, трепереща ръка зашари по кожите, които го загръщаха, и той се зачуди. „Моята ръка? Да.“ Простена и се надигна с усилие. Ножът се хлъзна по окървавената му буза. Взря се в Джастара.

— Синът ми… добра жена си е взел.

Очите й се разшириха. Лицето й пребледня.

Гал отметна завивките и посегна за оръжейния си колан.

 

 

Призована от майчини викове, Бадале тръгна с децата си. Садик залиташе до нея. Прииждаха от всички страни като дъх.

Армията се беше раздвижила. Не беше вярвала, че тези войници са способни да се вдигнат отново, да се изправят срещу пустошта напред. Не разбираше извора на силата, която бяха намерили, твърдата воля в очите им. Не разбираше и защо гледаха така нея и Садик, и другите деца от Змията. „Сякаш са ни направили свещени. Сякаш сме ги благословили. Докато истината е, че ни благословиха те, защото сега ние, децата, няма да трябва да умрем сами. Можем да умрем в прегръдките на мъже и жени, мъже и жени, които за този миг стават наши бащи, наши майки.“

Но тук, в лагера на хундрилите, ново дете скоро щеше да дойде на този свят.

Коравите воини бяха обкръжили родилната палатка. Видя труп на кон наблизо и се качи на него.

Децата й я видяха и се обърнаха към нея, защото знаеха какво предстои. Тя погледна надолу, срещна блесналите очи на Садик и кимна.

После съживи гласа си.

— Има майка тази нощ.

Воините се извърнаха към нея — нямаха избор. Щеше да ги накара да слушат, поне за да им даде единственото, което й бе останало. „Както започна всичко, така свършва. Това е, което имам, единственото, което винаги съм имала. Думи.“

— Има майка тази нощ

в пустинята от сънища

под звезди ослепителни

и войници вървят там където

тя ги води по мъртва пътека

край телата оставени в изкопа

вижда тя там където не можем

и без край е небето

вървим след нея неродените

към времето на своето рождение.

Има майка тази нощ

тя води армия деца

какво от нея ще поискате

когато се роди зората?

Какво от нея ще поискате

което би ви дала

само ако можеше?

Има майка в нощта

за дете изгубено в тъмното.

Лица се взираха в нея, но не можеше да проумее онова, което виждаше в тях. И едва можеше да си спомни думите, които бе изрекла току-що, но щом погледна надолу към Садик, той кимна, за да й каже, че ги има, събрал ги е като играчките в торбата, увиснала от ръката му. „А когато стане мъж, ще го запише, всичко това, и една нощ ще го намери странник, поет, певец на приказки и мълвец на песни.“

„Ще дойде да подири падналите.“

„Като новородено дете, ще дойде да подири мъртвите.“

„Садик, ти няма да умреш тук. Не и за много, много години. Откъде знам това? А жената, която спи в другата стая — която те е обичала през целия си живот — коя е тя? Бих искала да видя това, ако можех.“

Виковете на майката бяха затихнали.

Появи се някакъв мъж. Мина през смълчалата се тълпа, която се раздвои да му отвори път. Влезе в палатката. Няколко мига по-късно майката вътре плачеше — звук, който изпълни света и от който сърцето на Бадале се разтуптя. А после: тъничък, жален плач.

Бадале усети, че някой е застанал до нея. Обърна се и видя адюнктата.

— Майко. Трябваше да водиш децата си.

— Наистина ли мислиш, че бих пропуснала това?

Бадале въздъхна и слезе от конския труп. Посегна и хвана ръката на адюнктата.

Тя потръпна като ужилена и я погледна отгоре стъписано.

— Не прави това.

— Майко, кога ще си позволиш да чувстваш?

Адюнктата се отдръпна и след малко вече се бе изгубила сред тълпата. И да й бяха отворили път, Бадале не го видя.

— Има майка тази нощ — прошепна тя. — Но за нея звездите са слепи.

 

 

Корик опипа с пръст венците си. Когато го извади и го погледна, беше оцапан с кръв. И това бе добра шега. Умираше от жажда също като другите, но вече от два дни пиеше собствената си кръв. Избърса пръста в бедрото си и огледа другите.

Смайлс щеше да ги надживее всички. Жените бяха по-силни по начини, които никой мъж не смееше да признае. Но пък и трябваше да са.

Вътре от носа му течеше още кръв. Изобщо не можеше да очисти гърлото си от нея, колкото и да преглъщаше. „Трябва да са по-силни. Курвенски дом. Видях всичко, което изобщо е трябвало да видя. По-добре, отколкото безкрайното дърдорене на който и да е учител по история. По-добре от всички ясновидци, пророци, агитатори и бунтовници. Да, ония свиваха юмруци и ги разтърсваха, блъскаха стените заради несправедливостта на всичко — но тези стени бяха просто кутиите, които построиха за себе си, кутиите, в които живееха. Изобщо не можеха да видят извън тях. И за повечето от тях кутията беше целият им свят. Представа нямаха, че извън нея има нещо друго.“

„Но курвите знаеха. Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб. Една жена отдава тялото си, когато вече не е останало нищо друго за даване. Отдава го както мъж дава последния си петак. В очите на курва ще намериш всичко, което си правим един на друг. Всичко.“

Предната нощ бе убил свой другар от Ловците на кости. Беше се опитал да открадне празно буре. Но не мислеше за това. Онова проклето лице, така изкривено от нуждата, или въздишката, излязла от мъжа в последния му дъх. Не, мислеше за курви.

„Можеше да ме накарат да се засрамя. Но не го направиха. А сега, боговете да са ми на помощ, съжалявам, че не го направиха.“ Защото тогава щеше да разбере какво принуждава другарите му отново да се вдигат на крака, какво им дава силата да вдигнат отново снаряжението си, докато коленете се огъват под тежестта. „Малазанският войник носи на гърба си всичко, което е нужно за война.“ Кредото на Дасем за военните кампании. „Но ако няма никаква война? Ако врагът е вътре в самия теб? Ако това бреме не е само твое? Ако е на цял един проклет свят? Тогава какво?“

Беше слушал оня капитан, Рутан Гъд. Докато лежеше с изсъхнала кожа в непоносимия зной, треперещ под единственото одеяло, което все още му бе останало, беше чул за момчето и момичето, и играчките, пръснати на земята между тях. Бяха забравили света. „Играчки.“ Но дори това, че отново ги бяха открили, не бе помогнало много, защото и те бяха забравили как да си играят.

„Има една тайна, за която малцина биха се досетили. В един дом на курви обичта към децата е почти толкова близо до светостта, колкото може да е за смъртен. Твърде скъпа, за да й се подиграеш, защото всяка курва помни детето, което е била някога. Може би са тъжни спомени, може би са горчиво-сладки, но са всичко преди последното отдадено нещо. Тъй че те знаят. Невинността е святото.“

„Нищо друго.“

В свещени дни жреци обикновено насъскваха тълпите да пребиват курви с камъни. Никой не излизаше навън — той помнеше как всички жени се криеха в стаите си, говореха само шепнешком, да не би някой звук да се измъкне навън през капаците или изпод вратата. И той също се криеше с тях, изплашен, и в такива дни се научи на омраза към жреци, към храмове, към всички гонители на презрените.

„Тъй че, Сакатия бог. Падналия. Ако можех да те убия с голи ръце, бих го сторил. Ако можех да убия всеки жрец и всеки бог, и всички онези, другите, които дебнат по улиците с камъни в ръцете, бих го направил. Заради курвите и всичко, което взимахте от тях. И заради децата.“

Стана, метна торбата на рамото си, безполезните си оръжия, безполезната си броня, и се обърна към другите да види дали са готови, а когато Тар махна с ръка, тръгнаха един подир друг.

„Още една нощ. В името на невинността.“

 

 

Ставите на Ботъл бяха пламнали. Бяха подути и зачервени и превръщаха всяка крачка в агония. Откога един разказ бе достатъчен да те опази жив? Колкото и да е сърцераздирателен, колкото и да е трагичен. Колкото и гняв да може да събуди в слушащия. Светът не притежаваше такава простота. Никога не беше вярвал в речи, винаги бе подозрителен към силата на насърчителното слово. Мечти можеше да се огласят, желания да се споделят и да се шепнат трескаво след това, но накрая повечето хора се отдръпваха и тълпата се разпръсваше, а после се връщаш у дома и продължава животецът.

При цялата дързост на вярващите на предната линия, когато пламъците угаснат и никой не гледа, беше време отново да се скриеш. „Но може би имаме нужда от това. Наша си малка дупка, в която да се сврем. За малко отдих, където врявата на всички гласове в главата ти може просто да заглъхне. За блажена тишина.“

„А онези, които никога не стигат до това, които са толкова обсебени, че не могат да намерят къде да се скрият, никое място, където да отдъхнат, виж какво става с тях — виж треската в очите им. Превърнали са живота си в изтезание, превърнали са гласа на своя дух в един дълъг несекващ вой.“

Трескави, да. Това беше той, и повече. „Ние сме ходещи мъртъвци.“ Думи на Фидлър, или на някой друг, все едно. Май на Кътъл. Все едно. Ходещите мъртъвци не изпитват такава болка. Ходещите мъртъвци не носят на гърбовете си хиляда въпроса — въпроси без отговори.

Баба му куцукаше сега до него. Мястото й не беше на тази пътека, в тази пустиня, но ето, че беше тук. А може би изобщо не беше баба му, просто някоя вещица, която сплита тръстики в кокалестите си ръце, прави играчки за децата от селото. Подаръци.

„Талисмани. Помня как ги раздаваше. Играчки, казваше, и клатеше глава. Безплатни играчки! И всички те тичаха към теб, и се смееха.“

„Но ти заплиташе защити в онези кукли. Благословии, магии против болест. Нищо силно, нищо, което да спре, да речем, наводнение или лавина. Но бащата, който размаха юмруци. Чичото, който се пъхна под завивките посред нощ. Те си платиха за стореното.“

„И раните, които изцеряваше. Треските, които отнемаше.“

„Тъй че, бабо, ще измина този последен път. В твоя памет. Направи ми кукла за тази болка.“

„И хвани това дете за ръка. И му кажи отново как ще си платят за стореното.“

 

 

Години наред, преди ноктите й да се изтъркат на кървави ивици от всичко, по което бе дращила, Смайлс носеше в себе си един сън. Носеше го като бисер в натрошена раковина. За ден в бъдещето, когато е майка и е родила близначета. Две момиченца, които пищят и съскат, както правят момиченцата. Играят на брега под бдителния й поглед.

И тогава, в един мрачен, безрадостен сезон — със сиви небеса и набъбнали вълни — старците идваха при нея. „Рибата си е отишла“, казваха. „Духовете трябва да бъдат усмирени. Избери една, майко, и направи от нея дар от нашия народ, нашия дар към жадните води.“ А тя си тръгваше и повикваше дъщерите си да се върнат в колибата.

Бяха от низше потекло. Цялото семейство. Съпругът и бащата на близначетата си бе отишъл, може би мъртъв. Всичко зависеше от нея. Едното дете благословено, другото — прокълнато. Но можеше да се спори кое от двете за какво. Знаеше всичко за това.

Нощ на жестоки ветрове, на огньове, съскащи от водните пръски. И Смайлс щеше да тръгне, с ножове в ръцете. И щеше да избие до един всички онези старци — с всичкия им глад, с цялата им нужда сега, когато бяха твърде стари вече, за да ловят риба, сега, когато единствената власт, която все още имаха, идеше със заплахите и предупрежденията им за гневни, отмъстителни духове. Да, щеше да им покаже един отмъстителен, гневен дух и даровете, които щеше да поднесе на гладното море, щяха да утолят хиляда духове от дълбините.

Тези сънища бяха като мед на езика й, натежал от соковете на наслада и задоволство. Подозираше, че такива сънища се крият в сърцата на всички. Копнежи за справедливост, за отплата, за изравняване на везните. И, разбира се, онова горчиво подмолно течение на знание, че всичко това е невъзможно, че толкова много би се вдигнало в съпротива, в самосъхранение дори, за да съкруши този сън, крехките му кости, туптенето на сърцето му — дори то не можеше да отнеме сладката радост, драгоценната надежда.

Кладенци за монетата, милеарни камъни за гирляндите, гробни могили за бесовския танц — светът беше пълен с магически места, очакващи желания. Империи вдигаха залози, откриваха турнири, стремяха се да издигнат високо герои от простолюдието — „и всички се втурват нагоре със своите сънища. Но спрете. Погледнете назад. Богове, огледайте се наоколо! Ако единственото, което търсим, е бягство, какво казва това за света, в който живеем? За онова село, онзи град, онзи живот?“

„Отчаяни сме със своите сънища. Какво — о, какво — казва това?“

Тъй че онези две деца бяха забравили за играчките. Не беше изненадана. Помнеше деня, в който седна с последните играчки, които си имаше, но срещу нея не седеше никой. Къде беше сестра й? Бяха я взели. „Но как ще си играя?“

— „Дете, взеха я отдавна. Не можеш да помниш онова, което никога не си имала. Излез сега и си играй със Скела.“

— „Скела е знатна — тя само ми заповядва.“

— „Така са нещата, дете. По-добре да свикваш.“

В съня си пазеше убийството на Скела за накрая.

 

 

Братята на Кътъл бяха на стената, когато ги връхлетя. Помнеше стъписването си. Градът им падаше. Братята му току-що бяха загинали, докато го бранеха. Войниците на Хендж бяха в пробива, катереха се над развалините, излизаха от прахта и виеха като демони.

Тъй че — уроци. Никоя стена не е несъкрушима. А човекът с решителен дух може да загине точно толкова лесно, колкото и страхливецът. Би предпочел да вярва, че не е така — нищо от това. И че децата може да бъдат оставени да си играят, без да се тревожат за предстоящото. Да си играят, както той и братята му си бяха играли, без да съзнават иронията, докато се нападат с дървените мечове и се борят да защитят някое сметище зад рибарските кейове, умират един по един като герои в някакъв въображаем последен отпор, отдават живота си, за да спасят рояците мухи, пищящите чайки и купищата раковини. Където е коленичила безпомощна девица или нещо такова.

Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. А какви разкази за подвизите си заплитаха, нали? В онези дълги зими, когато сякаш сивото болнаво небе искаше да рухне върху целия град, да го съкруши завинаги, те живееха и умираха в бляскавата си епичност.

Ритник в задника го беше изхвърлил от детството. Не беше забравил онези игри обаче. Живееха в него и щяха да живеят до последния проклет ден. Но не заради очевидните причини. Носталгията е като болест, която се прокрадва и отнема цвета от света и времето, в които живееш. Създадена за вгорчени хора. Опасни хора, когато искат да върнат нещо, което никога не е било. „И онова тогава дори не беше нашата невинност — изобщо не се чувствахме невинни.“ Ден след ден живееха по-големи от годините си в края на краищата. И не дори връзките на семейната кръв, онези тъй познати лица, покрай които бе отраснал, и цялата сигурност, закрила и утеха, която предлагаха. Не, онези игри оставаха с него заради нещо друго, нещо, което сега разбираше, че е било с него живо още от онези дни.

„Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. Да има за какво да умреш. Това е всичко. Кътъл, ти си последният останал брат, който може да направи това. Другите не успяха да стигнат до този епичен край. Тъй че ги носиш сега, тук на гърба си, онези момчета със зачервените лица, тях носиш. Носиш ги отвъд безполезната смърт на онази стена във война, която не значеше нищо. Отнеси ги там, където имат нужда да стигнат.“

„Имаш за какво да умреш. Не е твърде много за искане, нали?“

„Трябваше да видите последните ни съпротиви. Бяха голямо нещо.“

 

 

Коураб мислеше за Леоман от Вършачите. Не че го искаше, но онзи зъл лъжлив кучи син бе като приятел, когото повече не искаш, но който все ти се появява с тъпата широка усмивка на грозното си лице. Той също бе покрит с прах и нямаше представа защо, и не, изобщо не му пукаше.

Това се получава от вярването в хората. Всякакви хора, с пламнали и изгарящи чела и без глътка вода наоколо. Онзи изгори цял град до основите. Опита се да избие петдесет милиона души също така, или колкото бяха там в Ю’Гатан, когато армията проби и храмът пламна, а главата на жреца се търкаляше по пода като топка за ритане с лице на нея.

Коураб беше искал да е добър. Беше отраснал с искането на това и нищо друго. Светът бе лош и той искаше да е добър. Тъпо ли беше това? Какво казваше онзи учител, онзи дето крещеше, докато не прегракне, и си скубеше косите, докато шепите му се напълнеха с туфи косми… как се казваше всъщност? Плешивко? Гледаше малкия Коураб и викаше: „Добър? Ти не знаеш значението на тази дума. Всъщност ти си най-лошият ученик, който някога съм имал ужаса да забавлявам.“

Все едно. Той, старият Плешивко, бездруго не забавляваше много добре. Всъщност беше най-досадният човек в цялото село, та за това бяха гласували да учи младите, щото младите им създават толкова много грижи, като им се пречкат в краката, и всички възрастни решиха, че трябва да им се говори, да им се набива в главите, докато не станат на буци и очите им не изпадат и не се търкулнат като топчета.

Но ония юмруци, с туфите косми. Това беше забавно. Птици можеха гнезда да си направят от тях. Тъй че Плешивко може би всъщност беше забавен, когато лицето му почервенееше и заподскачаше около стола си.

Леоман не беше по-добър. Беше просто скапаният късмет на Коураб, с всички тия лоши учители.

Помнеше деня, в който разплака майка си. Братята Гафан го дразнеха, не можеше да си спомни вече за какво, тъй че ги беше погнал, поотупа ги малко, а после с едно въже, дето го открадна от един кърпач, ги овърза всички, за глезените и китките, и четиримата, лицата им бяха като пръснати кратуни, и ги домъкна в къщата.

— Мамо! Сготви ги тия!

Грънтър Гафан беше дошъл да си прибере децата. Има наглостта да заплаши майката на Коураб и понеже баща му още беше на война, на Коураб му се падна да се разправя с кавгаджията със свинското лице. Но тя готвеше яхния в онова котле, пък и щом главата на Грънтър се напъха вътре, вече нямаше място за момчетата. Казваха, че миришел на лук седмици наред.

Разлятата вечеря разплака майка му. Така поне реши Коураб след време. Можеше и нещо друго да е било, а и да бяха принудени да бягат от родата на Грънтър, все едно, новите съседи не бяха по-добри. А деня, в който Грънтър взе, че пукна, какво пък, да беше мислил, а не да се пъха под оня фургон и това, че Коураб го изрита няколко пъти в главата, нямаше нищо общо с трагичната му кончина. Все едно, никой не харесваше Грънтър, макар че Коураб може би не трябваше да използва това в своя защита пред съда.

Тъй че за младия Коураб се падаха рудниците на жреца. Дялането на варовик не беше толкова лоша работа, освен когато камъните не премажеха хора или пък по-отдавнашните не си изкашляха дробовете — плискаха кръв навсякъде. И точно там започна да слуша историите, които разправяха хората. Да минава времето. И това беше грешка. Разбира се, ако не беше бунтът, сигурно все още щеше да е там, да го премаже камък или да си изкашля дробовете. А бунтът… е, точно това всъщност бе началото на собствения му бунт, който по-късно го отведе до по-големия. Само защото някои разправяха истории за свобода и за времето преди малазанците. Истории, които сигурно дори не бяха верни.

Леоман. Леоман от Вършачите. И Ша’ик, и Тоблакай. И всичките фанатици. И всичките трупове. Нищо добро нямаше във всичко това. „Когато вярваш на хора, дето разправят всичките тия лъжи.“

Адюнктата по-различна ли беше? Вече не беше сигурен. Не разбираше цялата тая работа да останели незасвидетелствани. Точно срещу това се беше борил през целия си живот.

„Но сега си имам глава — топка за ритане — и тя изгаря на слънцето. А на заранта всички ще сме свършили. Мъртви, и никой няма да е останал да види. Това ли искаше да каже? Но… какъв смисъл има в това?“

 

 

Беше се родил инат. Или поне така казваха всички. Може би това му носеше проблеми в живота, но Тар не беше от тия, които ще мислят за тях. Тук, тази нощ, инатът бе единственото, което му бе останало. Сержант на отделение морски пехотинци — никога не беше си и помислял, че може да стигне толкова далече. Не и с Фидлър, който се грижеше за всичко, за което трябваше да се грижи някой. Но Фид вече не водеше това отделение. „Вече е моето. Аз съм тоя, който ги води на плаца. Аз съм тоя, дето трябва да гледа как мрат като мухи на перваза.“

Смяташе да е последният, който ще падне — нали беше инат в края на краищата. Инат да натиска и да натиска, докато пробие.

Помнеше деня, в който се сформираха официално, в Ейрън. Помнеше бъркотията, недоверчивите погледи, злобния ропот. Непокорни, недоволни, на път да се разпаднат. И тогава дойдоха няколко от ветераните. Фидлър. Кътъл. Геслер, Сторми. И направиха каквото трябваше. „И точно тогава разбрах, че няма да мръдна от това. Бъди войник. Имах тях, от които да взимам пример, и това бе достатъчно.“

„Все още е. Трябва да е.“

„Фидлър е някъде напред. Кътъл е точно зад мен. Адюнктата ми е командир и тя ми опази живота толкова дълго. Иска още един преход, ще го получи. Никакви въпроси, никакво мърморене.“

Обърна се през рамо и изгледа навъсено отделението си.

— Първия, който падне, лично ще го прокълна в Тринайсетте Порти на Бездната. Ясен ли съм?

— Това си струва едно пиене — рече Кътъл.

Другите се разсмяха. Не беше кой знае какъв смях, но за Тар си бе съвсем добър. „Ще се справят тази нощ. След това няма да им искам и едно проклето нещо.“

„Освен ако не потрябва.“

 

 

Химбъл Тръп си беше избрал ново име. Шортхенд. Харесваше му. Старата фамилна линия на Тръп, е, братята му да си я задържат. Онова дълго, лигаво нещо, което го беше вързало за мястото, откъдето бе дошъл, и което той, ами, просто го беше клъцнал. Край. Всички говна, дето се лашкат на една страна, на другата страна, гнилата пъпна връв, която никой Тръмп не смееше да пипне. „Клъц. Край. Махна се.“

„Шортхенд^[1] да е, заради късите ми ръце, нали? Един проклет гигантски гущер ги взе. Не, момчета, честно. Гигантски гущер. Чаин Кемалета им викаха нещо там, но ние им викахме Пънчовците, зарад опашките им. Това беше още докато бях от тежките. Е, да, не приличам на тежък. Знам го. Но не просто големината те прави тежък. Всъщност знам, че един далхонийски тежък не е по-голям от жабок, а и по-хубав не е. Всичко е в отношението.“

„Виж само ония, дето теглят въжетата — ей ония, напред. Какво в името на Гуглата правят те, да теглят тия фургони? Все едно. Те са тежки и някой им каза: «Теглете тия фургони», и те го правят. Схващаш ли? Отношение.“

„Заковахме ги ония Пънчовци, да. Те замахнат високо, ние влезем ниско. Дадоха ни меча, ние им дадохме щита. Така стана. Вярно, няма да лъжа, малко от нас останаха. Превъзхождаха ни числено, много.“

„Тия дни ли? Тия дни работя за старши сержант лейтенант интендант Поурс. Току-що се върна да провери една пукната ос три фургона по-назад. Но скоро пак ще е с нас. Аз ли? Чакам отделението ни морска пехота, да пазят, да. Но се сбиха малко снощи, понаразяха се, но по-далече не стигнаха, щото никой няма сила да стигне по-далече, ако ме разбирате. Все пак трябваха им няколко шева и превръзки. Чакам ги всеки момент.“

„Та значи вече съм Шортхенд…“

Нещо твърдо като камък го фрасна в слепоочието.

 

 

Ракъл отпусна боздугана, а Стъл и Бестер извлякоха тялото настрана. Двайсетина от редовната пехота бяха видели боричкането и сега гледаха унило, докато минаваха — краката ги влачеха напред все едно, че бяха единствената част от телата им, която все още работеше.

Ракъл не беше готов да стане като тях. Гуглата да го вземе, не беше.

— Толкова с охраната — рече той.

— Млък! — изсъска му Бестер и кимна към редицата на влекачите. — Качвай се на фургона, Рик, но бавно и внимателно — ще усетят допълнителната тежест.

— Тия тъпаци отдавна вече не усещат нищо, Бест — изсумтя Ракъл.

Но се доближи крадешком до фургона, пресегна се, стъпи с единия крак на стъпенката и когато фургонът се изтъркаля напред, надигна другия от земята леко и бавно, както го искаше Бест.

Видя как Стъл се върна при Бестер и двамата се стопиха в тъмното.

Дотук добре. Някъде в този фургон, струпани навярно в самия център, бяха специалните бурета на Блистиг. Дошло беше време за пиене. Заопипва да се хване за нещо. Водата. Надушваше я. Близо.

 

 

Поурс изпълзя изпод фургона.

— Разцепена е цялата. — Изправи се и се обърна към мъжа до себе си. — Какво има в тоя?

Бившият ротен готвач се почеса по брадата.

— Масло за фенери. Подкови. Восък, смазка…

— Смазка?! И не ти ли хрумна, че можеш да използваш малко от нея на проклетата ос?

— Пестяхме я за когато стане съвсем лошо, сър. Може би беше грешка, да.

— Добре. — Поурс въздъхна. — Пусни влекачите и ги прати напред. Ще огледам по-внимателно какво още има горе.

— Да, сър, но не мисля, че някой ще се върне за каквото решите, че още ще ни трябва.

Поурс се огледа. Бяха изостанали от обоза. „Мамка му!“

— Все пак… може някое дете да се е скрило под одеялата, както изпълзяват от най-неочаквани места. Или да е болно.

— Аз да се заема тогаз, сър.

— Разпредели влекачите с останалите.

— Слушам, сър.

След като онзи тръгна, Поурс се качи във фургона и се захвана с огледа, като се мъчеше да не обръща внимание на огъня, който някой бе запалил в гърлото му, и на усилващото се чувство за безпомощност.

Буренцата със смазка бяха почти празни — само няколко шепи от вонящата лепкава каша — тъй че бездруго нямаше да е стигнала да се спаси оста. Опита се да избута настрана едно буре с подкови, но вече не му беше останала сила за това. Изкатери се през него и потупа най-близката бала.

— Да има някой долу? Събуди се или ще те оставим!

Тишина.

Извади камата си и сряза балата. „Резервни униформи? Богове на бездната! Влекачите ако го разберат, жив ще ме одерат.“ Сряза още малко. Пълнеж за дюшеци. Оловни топки за прашки — „нямаме никакви прашки. Кой е интендантът на тая идиотщина? О, аз. Да.“

— Така значи — замърмори той. — Старши сержант Поурс, уволнете интендант Поурс. Мога ли да го направя, лейтенант? Можеш, защото аз ти казвам, или искаш да докладвам на Юмрук Кайндли? Моля ви, сър, не, не правете това. Той ме мрази! Странно, не мрази мен, старши сержант. Нима, сър? Сигурен съм, старши сержант. Умерено. Надявам се. Добре, никакви извинения повече за стареца — мрази ни всички. Така става с плешивците, като почнат да събират гребени…

— Интендант Поурс.

Вдигна глава. Видя Юмрук Блистиг при задницата на фургона.

— Юмрук?

— Трябва да говоря с теб.

— Да, сър. Какво мога да направя за вас?

— Можеш да ми дадеш буретата ми.

— Буретата? О, онези бурета.

— Ела тука, Поурс, не съм в настроение да те гледам отдолу.

Поурс се провря обратно до задницата на фургона и скочи долу — непохватно. Коленете му се огънаха и той изруга и приклекна.

И ножът, насочен към сърцето му, го прониза под рамото.

Поурс падна назад и се изхлузи от острието. По прашната земя плисна кръв като червени капки дъжд. Усети, че е зяпнал нагоре към Нефритените странници.

— Добре тече — измърмори Блистиг и го погледна отгоре. — Ще свърши работа.

Чу го как се отдалечи и му се дощя да се разсмее. „Спестява ми един нощен поход.“

Всичко бе тихо за малко, а после усети, че се унася. И тогава чу хрущене на стъпки до главата си. Примига и отвори очи. „Я! Сивия, Вършача — дошъл е за мен. Знаех си, че заслужавам специално внимание.“ Гнилият скелет се наведе и се взря в него с черните си празни очни кухини.

Поурс се усмихна.

— Какво мога да направя за вас?

 

 

Балм се огледа и се намръщи.

— Та къде е той?

Троутслитър се закашля сухо, преви се, задиша задъхано и накрая изхъхри:

— Сигурно тича по задача за Поурс, сержант.

Детсмел изсумтя:

— Задача? Ума ли си загуби, Троут? Никой вече не тича по задачи. Трябва да е тук. Не, не ми харесва това.

Балм смъкна шлема си и се почеса по темето.

— Троут, що не се качиш горе и да огледаш, а?

— Нищо няма за крадене там, сержант.

— Знам го и ти го знаеш, но това не значи, че някой друг го знае. Хайде.

Троутслитър изпъшка и бавно се изправи. Затътри се покрай фургона.

— Уидършинс — рече Балм, — иди да поговориш с влекачите, виж какво знаят.

— Знаят само как изглеждат собствените им крака, сержант.

— Все едно.

Магът тръгна към предницата на фургона.

— Пълзим — подхвърли Балм и изгледа накриво едва тътрещите се колела. — Късмет ще имаме, ако направим две левги тая нощ.

Троутслитър понечи да се качи.

Стрела на арбалет излетя от тъмното, удари го в десния бут и той изрева.

Балм се обърна рязко и вдигна щита си. Друга стрела се натресе в него, плъзна се покрай лицето му и сряза бузата и ухото.

— Засада!

Фургонът изскърца и спря.

Троутслитър беше паднал и съскаше порой ругатни. Детсмел се хвърли по очи до него.

— Стой мирно, проклет да си — ще го изрежа или не ставаш за нищо повече!

Но Троут бе успял да сграбчи с ръка дръжката на стрелата. Отпра я и я хвърли настрана.

Детсмел го зяпна — не беше издал нито звук.

Троутслитър му даде знаци с ръце: „Някой във фургона.“

Лечителят кимна и се огледа. Балм беше приклекнал ниско зад щита си, приготвил за атака късия меч. Уидършинс не се виждаше никакъв. Последните редовни откъм този фланг просто се бяха стопили напред и макар сиянието от Странниците да къпеше равната пустиня в призрачно зелена светлина, нападателите им също не се виждаха.

Детсмел вдигна камъче и го хвърли към Балм. Удари го в бедрото и сержантът извърна рязко глава.

Още ръчни сигнали.

Балм отстъпи назад, докато не опря гръб в предното колело на фургона. Мъчеше се да оближе с език кръвта, стичаща се по бузата му. Направи няколко жеста с дясната си ръка, а след това се озърна през рамо към Детсмел и с изплезен все още език му кимна.

Детсмел се спогледа с Троутслитър и му кимна нагоре. „Правим показно.“

Троут извади ножовете си и се присви за скок.

 

 

Ракъл стоеше абсолютно неподвижен. Не вървеше както го бяха замислили. Един ранен досега. Юмрукът нямаше да е доволен, но може би щеше да успее да ги измъкне от кашата.

Чу как раненият изсъска:

— Качи се горе, Детсмел, и огледай.

— Ума ли си изгуби, Троут?

— Просто го направи — изръмжа сержантът.

Тежестта на фургона се измести. „Идва. Ей, Детсмел, имам тук една хубава изненада за теб.“ Стисна дръжката на боздугана в дясната си ръка.

Звук от задната страна на фургона. Извърна се и раненият изникна пред очите му. „Мамка му!“

Фургонът отново се разтърси и Детсмел се покатери от едната страна.

Ракъл погледна отново към Троутслитър и видя, че му се хили.

Време беше да се маха. Надигна се, завъртя се рязко…

 

 

Ухиленият Уидършинс заби късия меч в корема на кучия син и след това — нагоре към сърцето му.

— Наведи се, Уид! — изсъска Троутслитър.

Той се остави тялото да го дръпне надолу зад някакви бали и попита:

— Къде е другият?

— Повече са — отвърна Детсмел и се смъкна във фургона. — Двама според мен. С арбалети. Залегнали са в плитки ями някъде там.

Фургонът силно се разтърси от другата страна и сержант Хелиан ги зяпна отгоре.

— В беда ли сте, момчета?

— Наведи се, сержант! — изсъска Троутслитър. — Имат арбалети!

— Оу? Къде?

— В пустинята.

Тя примижа накъдето й сочеше, после изкомандва:

— Отделение, развърни се — атакуваме окопани позиции. Време е за лов на зайци. А, и вдигни щитовете — имат арбалети.

Детсмел зяпна Троутслитър, но той само поклати глава.

— Слушай, сержант…

— Имаш един ранен тука, лечител — рече Хелиан и тръгна през фургона, последвана от двама войници от отделението й. Другите бяха заобиколили фургона и бавно настъпиха по фланговете. Хелиан скочи долу. — Сержант Балм, ще държите тук, нали? Ние го поемаме.

— Няма да ги намерите — отвърна Балм. — Видях две сенки да притичват.

— Сериозно? Накъде?

— Към редовните. Изгубихме ги, Хелиан.

— Какво търсеха?

— Гуглата знае.

— Браво, Уид. Макар че щеше да е добре, ако го беше задържал жив — каза Детсмел.

— Не ми беше до приказки — отвърна Уидършинс. — Сигурно са убили Шортхенд.

Детсмел се намръщи. Би трябвало и сам да се сети за това.

— Трябва да го потърсим.

— И да оставим фургона? — изръмжа Троутслитър.

— Нищо няма в този фургон!

— Вярно, извинявай. Улучиха ме. Все едно, май не мога да вървя, тъй че мога да остана и да, ъъ, пазя тука.

— Къде, Троут? — попита Уидършинс.

— Казах, че не мога да вървя, Уид.

— В задника — обясни Детсмел. — Не кърви… тая стрела удари ли кокала?

— Не мисля.

— Цяло чудо с тоя мършав задник…

— Просто иди и намери Шортхенд, става ли?

Детсмел кимна на Уид и двамата слязоха от фургона.

Докато ставаше всичко това, колоната просто ги беше заобикаляла. На отсамната страна бе дошло отделението на сержант Ърб и след като размени няколко думи с Балм и Хелиан, Ърб поведе десантчиците си напред. Балм се обърна към двамата си войници.

— Целеха точно нас.

— Белязаните бурета — каза Уидършинс. — Нищо, че раздадохме всичко на децата. Още си мислят, че го пазим.

— Блистиг — каза Детсмел.

Лицето на Балм се изкриви от отвращение. Той вдигна ръка и изтри още кръв от бузата си. После си облиза пръстите.

— Да убиеш офицери е едно… но Юмрук? Не знам?

— Кой ще е против? — настоя Детсмел.

— Това си е бунт.

— Не нарушаваме заповедта на адюнктата…

— Грешиш. Точно това правим. Тя го направи Юмрук.

— Но той се опитва да убие собствените си войници!

Уидършинс изсъска да привлече вниманието им.

— Един Т’лан Имасс идва насам, сержант.

— Сега пък какво?

Немрящият спря пред Детсмел.

— Лечител, има нужда от теб.

— На теб отдавна не може да ти се помогне…

— Мъжът на име Поурс издъхва от рана от нож. Ще дойдеш ли?

Детсмел погледна Балм и сержантът каза:

— Върви. Аз ще потърся Кайндли.

 

 

Шортноус беше побеснял. Останалите рекоха, че трябвало да е той, тъй че той отиде и намери Флашуит и Мейфлай, а малко по-късно към тях се присъедини и Солтлик. Никой не каза кой знае какво, но беше ясно, че Шортноус ще ги води. Не знаеше защо, но не беше в настроение да спори, тъй че щеше да е той, все едно дали го искаше, или не.

Поведе ги през гъстата гмеж на редовната пехота; войниците се стапяха пред тях и с празни и измъчени очи ги проследяваха по пътя им.

Можеше да са впрегнати като волове, но това не означаваше, че не обръщат внимание на ставащото около тях. Повечето не си струваше да го дъвче човек, но понякога някой непредпазлив коментар увисваше във въздуха, а след това, щом дойдеше още нещо, се връщаше и нещата започваха да се навързват.

Не бяха волове. Бяха тежки. И до ушите им бе стигнала вестта, че са разбили черепа на Шортхенд и вероятно няма да преживее нощта, и че отделение морска пехота е нападнато от засада, като единия е свален, но за щастие е жив. Този, който беше смлатил главата на Шортхенд, май бил изкормен от морски пехотинец, но поне други двама от нападателите се бяха измъкнали.

Не бяха само двама, знаеше Шортноус. Двама с арбалети, да, откраднати от фургон. Но поне още седем с тях. Бандата главорези на Блистиг.

Всяка армия си ги имаше. Създаваха проблем само когато някой глупак ги събереше наедно, а Блистиг беше направил точно това.

Счупване на глава на тежък? И то в гръб? На това трябваше да се отговори. Шортхенд беше чвор в триона на Пънчовците. Беше затъпил доста зъби на този трион. Лош късмет с пръстите, но рязането на дърва си е опасна работа, почти… Шортноус се намръщи… почти толкова опасна, колкото да си тежък.

Толкова по-зле, че Блистиг не беше с хората си, когато ги намериха. Нямаше да го убият обаче. Щяха просто да го оставят да гледа как нагазиха в бандата му гадняри, разоръжиха ги, изпочупиха ръце и крака, а Мейфлай шибна един от тъпаците в бъбрека и го накара да оплиска навсякъде. Да, щеше да е страхотно Юмрукът да види, когато Солтлик намери един от откраднатите арбалети и се опита да го натика с дръжката напред в устата на гадняра. Разни неща се скъсаха, изпращяха и се счупиха, но успя да му го навре чак до средата на гърлото, което си беше успех. Там го оставиха.

Шортноус и Флашуит използваха само юмруците си и млатеха лица на кървава пихтия, а за това потрябваха доста удари, но единствените, които гледаха, бяха редовните и накрая те просто тръгнаха отново напред, защото нищо друго не можеше да се направи.

Някой да пръсне главата на тежък! Това не беше правено. Никога.

Но дори Шортноус се изненада, когато един от редовните, сержант, който водеше отделението си последен, погледна телата на гаднярите, проснати на земята, и заплю най-близкия — не истинска плюнка, само звукът и тръскането на главата, но достатъчно ясно да се разбере. И Шортноус тогава погледна към Флашуит, а после към Солтлик, и те му кимнаха.

Точно както тежките не бяха волове, така и не всички редовни бяха товарни мулета. Бяха видели, бяха чули. Бяха схванали за какво става въпрос. И това беше добре.

По-добре, отколкото да ги избият всичките, нали? „Щеше да отнеме цяла нощ. Ако не и повече.“

 

 

— Намерихме го, Юмрук — каза капитан Рабанд.

Кайндли се обърна към Балм.

— Изтегли всички веднага — това е между мен и Блистиг, ясно?

Сержантът кимна, но след това се поколеба.

— Юмрук? Ще го убиете, нали?

— Сержант?

— Ами, сър, просто… ако вие не щете, заради разни правила там, една дума на Троутслитър или на Смайлс, дето е в отделението на Тар, или…

— Десантчик, чуй какво ще ти кажа. Освен ако не държиш да видиш някой от морската пехота обесен, няма да пипате Юмрук Блистиг. Ясен ли съм?

— Да ме прощавате, Юмрук, но до изгрев-слънце всички ще пълзим, и то ако можем. Тъй че тая заплаха не значи много, ако ме разбирате. Имаме списък под името на Блистиг, Юмрук, и очакваме да драснете една хубава червена черта през тоя списък, като почнете с него.

— Говориш за бунт, сержант.

— Гадна дума, сър. Как го наричаха Подпалвачите на мостове? Чистка. Стар малазански навик, нали? Подхванат от самия император, а императрицата после правеше същото.

— И се опита да го направи с уикците, сержант. Или си забравил?

— Да, лесно е да се увлечеш, сър. Но тази нощ говорим за един човек.

Кайндли погледна Рабанд, който стоеше отстрани и чакаше.

— Сам ли е Юмрукът, капитане?

— Не, сър. Юмрук Сорт и капитан Сканароу са с него, също и капитан Рутан Гъд. Предявено е обвинение, сър… канех се да ви го кажа, но… — И изгледа накриво Балм. — Рутан Гъд казва, че на ножа на Блистиг има кръв. Кръвта на Поурс.

— Проклетата гуша на Тогг! — изруга Балм. — Тоя човек луд ли е?

Рабанд сви рамене.

— Водете, капитане — каза Кайндли толкова тихо, че думите едва се чуха.

Балм се загледа след тях.

 

 

Детсмел вървеше на крачка след водача си. Отпред другите Т’лан Имасс бяха вдигнали платнище. Имаше запалени фенери, със смъкнати капаци и вдигнати фитили, които горяха ярко. Беше много назад по дирята на колоната, четирийсет или повече крачки. Наблизо стоеше килнат на една страна фургон. Видя тялото на Поурс в рязката светлина под платнището.

„Толкова кръв… Няма да оцелее.“ Подмина водача си Т’лан Имасс и се пъхна под платнището. Смъкна се на колене до Поурс и огледа раната. „Над сърцето. Би трябвало вече да е мъртъв.“ Но виждаше пулсациите на изтъняващите струйки кръв. Поурс дишаше плитко и хрипливо.

— Нямам магия тук — промълви той, вдигна очи и видя само сбръчкани, безжизнени лица, зяпнали го отгоре. „Мамка му, никаква помощ от тях.“

Отново се взря в Поурс.

— Виждал съм вътрешностите на много хора. Живи и мъртви. Добре. Имах един учител някога, жрец. Приготвяше мъртвите за погребение. Имаше някои радикални възгледи. Богове, защо не? Той все едно ще умре.

Извади комплекта си за шиене.

— Казваше, че трябва да е възможно да бръкнеш в едно тяло и да зашиеш прободеното, вътре. Не че ще помогне много, ако пробода и дроба. Но няма никаква пяна на устата. Още не. Тъй че… Мисля да опитам. — Вдигна глава. — Двама от вас — раната трябва да се държи отворена, колкото може по-широко — богове, колко мръсни изглеждат пръстите ви, Имасс.

— Нищо живо няма по ръцете ни — рече единият.

— Какво общо има това?

— Няма да донесем зараза на плътта, лечителю.

— Но ножът сигурно е донесъл.

— Кървенето е прочистило раната, лечителю. Най-големият риск от зараза ще е от твоите ръце и инструментите ти.

Детсмел се намръщи, докато вдяваше сухо черво в иглата.

— Онзи стар жрец казваше същото. Но нищо не мога да направя за това, нали?

— Да. Не можеш.

Изведнъж му причерня и той стисна очи. „Невероятно. Самият аз умирам, докато се опитвам да спася друг човек от същото. Има ли изобщо някакъв смисъл в това?“

Отвори очи. Двама Имасс бяха коленичили и посягаха да разтворят раната.

— Бръкнете с пръстите си навътре — трябва да видя колкото може повече. Не, чакайте. Виждам само пръстите ви.

Единият проговори:

— Лечителю. Единият от нас ще задържи раната отворена. Другият ще бръкне вътре и ще намери двата откъснати края на кръвоносния съд.

— Да! Точно така! И щом ги хванеш, стисни здраво — спри изтичането на кръвта, — а после ги събери, за да мога да ги видя.

— Готови сме, лечителю.

— Загубил е много кръв. Изненадан съм, че все още не е мъртъв. Сигурно просто ще го убия. Или ще умре след това. От загуба на кръв. От заразяване. — Замълча и погледна унилите безжизнени лица. — Добре, трябва да махна всичко това от ума си. Почваме.

 

 

Чакаха встрани от пътя. Накъсаният край на колоната вече беше подминал. Блистиг стоеше срещу другите скръстил ръце.

Кайндли и Рабанд се приближиха.

Нефритените странници грееха с толкова ярка светлина, че хвърляше резки сенки и сякаш въздухът на самата пустиня беше объркан, съвсем не толкова студен, колкото трябваше да е. Никакъв вятър нямаше и безмълвие обкръжаваше групата.

Блистиг срещна погледа на Кайндли, без да мигне.

— Тази нощ екзекутирах изменник, Кайндли. Нищо повече. Пазех резерви вода — знаех, че ще дойде момент на голяма необходимост.

— Точно тъй — отвърна Кайндли. — Я пак, колко бурета бяха? Четири? Пет?

— За офицерския корпус, Кайндли. И малко за морската пехота и тежките, ако преценим. Нямаше да е много, вярно, но все пак нещо… може би достатъчно. Адюнктата не се ли изрази ясно? Десантчиците и тежките пред всички останали. Всъщност останалите са без значение.

— Лейтенант Поурс не беше под твоя команда, Блистиг.

— Актове на измяна са в компетенцията на всеки командващ офицер, който се окаже на мястото, Кайндли. Действах според военния закон в този случай.

— Онази вода — каза Рутан Гъд — беше раздадена на децата от Змията, по пряка заповед на адюнктата.

— Адюнктата нищо не знаеше за това, капитан Гъд, тъй че говорите глупости.

— Всички знаехме за личния ти склад, Блистиг — изсумтя Фарадан Сорт. — Просто чакахме да направиш хода си. Но първо, не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма. Ако тук има измяна, Блистиг, тя е твоя.

Той се изсмя презрително.

— Точно тук сте се объркали всички — всички! Цялата тази глупост с „всички сме заедно в това“ — тъй че най-низшият копач на кенефи получава същата дажба като Юмрук или капитан, или самата проклета адюнкта — светът не е подреден така, и с основание! Ние, знатните, сме заслужили по-големия дял. Заради по-големите ни отговорности, по-големите ни умения и дарби. Така е уреден светът, приятели.

— Не знаех, че си знатен, Блистиг — подхвърли Фарадан Сорт.

Той се намръщи.

— Има други пътища към привилегията, Сорт. Виж себе си в края на краищата. Дезертьор от Стената, а ето те тук, проклет Юмрук. И Кайндли, издигна се от прост войник, нали? И не беше стремглаво издигане, нали? Десетилетия посредственост, а, Кайндли? Просто надживя всички останали.

— Всичко, което казваш, Блистиг — заговори Рутан Гъд, — омаловажава първоначалния ти аргумент. Май няма нито един знатен тук сред нас. Всъщност само адюнктата може да претендира за това.

— Жена, която предаде собствената си класа — каза с хладна усмивка Блистиг. — Измяната започва от върха, ако ще говорим за Ловците на кости.

— Всички ли се каниш да убиеш, Блистиг?

— Кайндли, оказва се, че не е нужно да го правя, нали? С нас е свършено. Всички тия предупреждения се оказаха верни. Тази пустиня не може да се премине. Провалени сме. Във всяко отношение. — Поклати глава. — Направих проклета услуга на Поурс. Направих го бързо.

— И очакваш някой от нас да го направи също толкова бързо за теб ли? — попита Рутан Гъд.

Блистиг сви рамене.

— Защо не? Вече ми е все едно. Честно. Тя вече ни уби всички. От твоя меч ли ще е, капитан Гъд? Направи ми услуга — направи го леденото.

— Никой няма да те убие тази нощ — рече Кайндли, откопча оръжейния си колан и го хвърли настрани. — Носим тези титли. Юмруци. Хайде да открием първоначалния им смисъл, ти и аз, Блистиг.

— Шегуваш се, старче.

Фарадан Сорт се обърна към Кайндли и каза притеснено:

— Какво правите? Просто да го домъкнем пред адюнктата. Кайндли!

Но Кайндли налетя. А Блистиг го посрещна.

Бяха твърде слаби, за да се наранят сериозно. Боят беше жалък. Удари, които не можеха дори да охлузят кожата, удари, които едва можеха да натъртят. Три-четири замаха и двамата бяха на колене, на три стъпки един от друг, задъхани и навели глави.

Когато Кайндли вдигна поглед, Блистиг хвърли в очите му пясък, протегна ръце, сграбчи го за главата и я дръпна към коляното си.

Сорт понечи да се намеси, но Рутан Гъд се пресегна и я задържа.

Ударът трябваше да пръсне носа на Кайндли, но не стана това. Главата му се натресе в слабините на Блистиг.

Той изпъшка и се смъкна на пясъка.

Кайндли се опита да се изправи, но падна по гръб и стисна очи; гърдите му се надигнаха, за да вдиша.

— Това беше — каза Рутан Гъд. — Приключиха.

— Тъпо! — Фарадан Сорт издърпа ръката си от ръката на Гъд и застана над двамата. — Защо беше нужно това? Ако войниците ви бяха видели… тъпаци с тъпаци! Блистиг, ако нямаше скоро да измрем всички, щях да те убия. Но не заслужаваш тази милост. Не, ще изстрадаш тази нощ като всеки друг. — След това се обърна. — Капитан Рабанд, помогни на Юмрука си.

Блистиг успя да се надигне и бавно седна.

— Тя ни уби всички. За нищо. — Гневният му поглед обходи лицата им едно след друго. — Да, виждам го в очите ви, никой от вас не може да ми каже друго. Тя ни уби. Знаете го също като мен. Е, искате да ме убиете? Искате да свършите нейната работа? — Изправи се с усилие. — Дайте ми достойнството да умра сам.

— Трябваше да си разбрал цената му, преди да забиеш нож в Поурс, Юмрук Блистиг — каза Рутан.

— Може би. Но той ме излъга, а мразя да ме лъжат. — Изпъна пръст към Кайндли. — С тебе не сме приключили. Ще те чакам при Портата на Гуглата, старче.

— Жалък си — изсъска Фарадан Сорт.

Оставиха го. Блистиг едва се държеше на крака и щеше да му трябва време, докато отново може да тръгне. Сканароу закрачи до Рутан Гъд.

— Надявах се, че просто ще го убием — каза тихо. — Този човек е убиец все пак. Поурс изобщо не е бил въоръжен — ножът му бе забит до дръжката в една бала във фургона.

— Ако някой ще чака Блистиг при Портата на Гуглата, това ще е лейтенант Поурс, не мислиш ли?

Но Сканароу поклати глава.

— Никога не съм вярвала във възмездие отвъд Портите на смъртта. Никой не клечи от другата страна да претегля везните на живота. — Залитна и Рутан я задържа. За миг тя се отпусна на него. — Мамка му, май няма да издържа тази нощ.

— Ще издържиш, Сканароу. Няма да ти позволя да умреш, разбираш ли ме?

— Няма изход и ти го знаеш, мили. Знаеш го — не можеш да скриеш това, което виждам в очите ти.

Той нямаше какво да отвърне.

— Ще ме забравиш, нали? След време. Като… всички останали.

— Не казвай това, Сканароу — грешно е да мислиш така. За такива като мен… не забравянето е проклятието ни. А помненето.

Тя се усмихна тъжно и се отскубна от прегръдката му.

— Тогава те моля, мили, направи всичко, което можеш, за да ме забравиш. Не оставяй никакъв спомен, който да те мъчи — нека всичко угасне. Няма да е трудно — това, което имахме, не трая дълго, нали?

Беше чувал такива думи преди. „И точно затова помненето е проклятие.“

 

 

Блистиг се загледа назад, откъдето бяха дошли. Видя в далечината светлина на фенери, люшкаха се ниско над земята. Намръщи се. Фенерите се приближаваха.

„Тя ни уби. На разсъмване, когато всички ще сме свършили, когато вече няма да можем да направим нито крачка повече, ще ида при нея. Ще я пробода. Не фатална рана, не бърза, не. В стомаха, където киселините ще изтичат и ще започнат да я прояждат отвътре навън. И ще коленича над нея, ще се взра в болката и това ще е най-сладката гледка в живота ми. Гледка, която ще отнеса чак в смъртта.“

„Но и това няма да е достатъчно, не и заради всичко, което ни причини. Кайндли, при Портата на Гуглата ще трябва да почакаш, защото няма да съм приключил с Тавори Паран от Дома Паран.“

Т’лан Имасс бяха направили носилка, на която лежеше загърнато тяло. До нея се влачеше морски пехотинец с оцапани с кръв до лактите ръце.

Блистиг примижа към тях.

Т’лан Имасс го подминаха и Юмрукът погледна пребледнялото лице на мъжа в носилката. Изсумтя.

Войникът спря пред него и отдаде чест.

— Юмрук.

— Поурс не е ли мъртъв вече? Какво значи това, лечител?

Отговори му юмрук — стовари се в лицето му толкова силно, че му размаза носа. Блистиг залитна, падна и остана да лежи замаян.

Лечителят се наведе над него. Заговори, докато разтриваше кокалчетата си:

— Това значи, Юмрук, че въпреки всички говна, които Поурс трябваше да изгази заради теб, решихме да го направим почетен морски пехотинец. Значи, ти ръгаш с нож наш приятел, морски пехотинец, и вече си ни на мушката. Ясен ли съм, сър? Вече си на мушката на морската пехота.

Блистиг го чу как се отдалечи след Т’лан Имасс. Обърна се на една страна, изплю слуз и кръв, а след това се изсмя горчиво. „Да, човек го измерват според враговете му.“

„Направете ми най-лошото, което можете. Стига първо да се добера до нея…“

Мина доста време, докато успее да се изправи, но когато тръгна след колоната, крачките му бяха твърди и отсечени, дори енергични. В главата му три думи се въртяха като мантра: „Да я намеря. Да я намеря. Да я намеря.“

 

 

Вдигаха лагера на хундрилите, но болезнено бавно. Бадале и още двайсетина от децата на Рут гледаха как всичко бавно се събира и сгъва за тази последна нощ — всичко освен палатката на майката, а тя все още не беше се появила.

Акушерките и другите жени бяха излезли — по лицата им не можеше да се прочете нищо — и сега Бадале виждаше в ума си само трима, останали вътре. Бащата, майката и бебето. Това ли щеше да е последният им дом?

До Садик дойде още едно дете на хундрилите и тикна в ръката му още една играчка — костена свирка, Бадале едва успя да я види, преди Садик да я пъхне в торбата си и да се усмихне благодарно. Нова торба, вече твърде голяма, за да я носи. Децата на хундрилите му носеха играчки през целия ден.

Колкото пъти видеше това, й се искаше да заплаче. Искаше й се Садик да заплаче. Но не разбираше защо иска това — в края на краищата тези деца го правеха от любезност. И не знаеше защо гледа на тях все едно че са само слуги на нещо по-голямо, нещо почти толкова голямо, че да го опишеш с думи. Не ги пращаха големите, нито майките и бащите им дори. Не бяха подтиквани и от жал. Не си ли искаха играчките? Беше видяла толкова скъпоценни неща да падат в дланта на Садик, видяла беше ярко блеснали очи, които се вдигаха срамежливо към Садик в мига на подаряването, а после отново се навеждаха и децата се обръщаха и изтичваха толкова леко, и се хвърляха в прегръдката на приятелите си, и това продължаваше и продължаваше, а Бадале не разбираше, но, о, как я болеше сърцето. Как искаше Садик да заплаче, как искаше да усети собствените си сълзи.

Изрече стиховете си тихичко:

— Змиите не знаят да плачат

твърде много знаят

и копнеят за мрака.

Твърде много знаят

и ги е страх от светлината.

Никой не дава подаръци на змиите

и никой не взима подарък от тях.

Нито им дават.

Нито взимат от тях.

Но в целия свят

змиите не знаят да плачат.

Садик я погледна мълчаливо и тя разбра, че я е чул. Разбира се, че бяха за него тези стихове, но тя подозираше, че той не знае това. „Но човекът, който ще го намери, ще знае. Може би ще плаче, след като ние не можем. Може би ще разкаже тази приказка така, че да накара слушащите да плачат, защото ние не можем.“

Дойде един старец хундрил и помогна на Садик да натовари торбата с играчки на един фургон. Садик погледна към нея и тя кимна и той се качи и се настани до съкровището си. Сигурно вярваше, че ще умре там.

„Но няма да умре. Как ще оцелее? Бих искала да знам отговора на това, защото в него се крие тайна.“

А после платнището на родилната палатка се дръпна настрани и бащата излезе. Очите му бяха зачервени от плачене, но въпреки това имаше огън в тях. „Той е горд. Предизвикателен е в гордостта си и е готов да предизвика всички ни. Харесва ми този поглед. Така трябва да гледа един баща.“ После зад него излезе тя — едва се крепеше на крака, изгърбена от умора, а в ръцете й имаше малко вързопче.

Бадале ахна, като видя Рут да тръгва към тях — откъде бе дошъл? Къде се беше крил?

С присвитите си ръце, с ужасната нужда, изписана на състареното му лице, Рут застана пред майката.

Болка стисна сърцето на Бадале и тя се олюля, обзета от внезапна слабост. „Къде е Хелд? Хелд си отиде. Хелд си отиде отдавна. А Рут носеше в прегръдката си всички нас, по целия път. Носеше нас.“

Майката погледна момчето и Бадале чак сега видя, че е стара — а също и бащата, толкова стари, че можеше да са баба и дядо, — и погледна и Рут, празните му изкривени ръце, опустошеното му лице.

„Тя не разбира. Как би могла? Той никого не може да нарани, не и Рут. Носеше надеждата ни, но надеждата ни умря. Ала не беше по негова вина, не беше по негова вина. Майко, ако беше там… ако бе видяла…“

А после тя пристъпи напред, онази старица, онази майка с нейното най-последно дете, онази чужда жена, и нежно положи бебенцето в чакащите ръце на Рут.

Дар неизмерим. А след това прегърна момчето през раменете и го придърпа, за да може да тръгне с тях — с нея и мъжа й, — и тръгнаха бавно, сякаш повече не й бе по силите, след най-близкия фургон, а след тях тръгнаха всички хундрили…

Бадале стоеше замръзнала.

„Садик, ще ти кажа да запомниш това. Тези тук са хундрилите, даващите дарове. Ще ги запомниш, нали?“

А Рут стъпваше като крал.

Садик гледаше как направиха място на един хундрилски фургон за майката и за Рут, и за детето, което държеше Рут, а после фургонът потегли да догони войската. Мъжът, който беше бащата, се впрегна най-отпред в ярема и се напрегна така, сякаш само той можеше да понесе на раменете си това бреме.

Защото не беше бреме.

Садик много добре знаеше, че даровете никога не са бреме.

 

 

Пустинята се простираше напред. Фидлър не можеше да види края й и вече не вярваше, че изобщо ще го види. Помнеше онзи древен бряг от кости, който бяха оставили зад себе си сякаш преди столетие. Едва ли бе могло да им се даде по-ясно предупреждение, но тя въпреки това не се беше поколебала.

Трябваше да й го признае. Светът беше нейният враг и тя бе готова да се изправи срещу него, без да мигне. Беше ги повела по този път на страданието в името на Сакатия бог, а какъв друг път можеше да има към този бог? Най-великото жертвоприношение ли правеше от тях? Толкова жестоко и просто ли беше? Фидлър не мислеше, че е способна на това. Искаше му се да отрече самата мисъл.

Но ето, че крачеше тук, на малко повече от петдесет крачки пред всички. Дори хундрилските деца вече ги нямаше, бяха го оставили сам. А зад него разбитото човешко множество се влачеше напред като звяр с прекършен гръбнак. Беше изоставило всякакъв строй, всеки войник се движеше според силите си. Носеха оръжията си, защото вече не помнеха да не са ги носели някога. И падаха един след друг.

Под призрачната светлина на Нефритените странници Фидлър беше впил поглед в далечната равна линия на хоризонта и краката му стържеха земята. Мускулите му бяха толкова изтръпнали, че не усещаше никаква болка. Слушаше собствения си дъх, хриплив и накъсан, докато въздухът пълзеше с усилие нагоре и после надолу в подпухналата му, раздрана трахея. В този тъй необятен пейзаж наоколо усещаше как собственият му свят се свива, стъпка подир стъпка, и знаеше, че скоро ще чува само собственото си сърце, как ударите му заглъхват, губят ритъм и най-сетне замират.

Този миг го очакваше някъде напред. Тръгнал бе, за да го намери.

Тихо шумолене го измъкна от трескавия унес. Видя до себе си конник — толкова близо, че можеше да го достигне с ръка, ако поискаше, и да я отпусне на покритото с коричка сол конско рамо. Мъжът, който го яздеше, му бе твърде добре познат.

„Счупи си крака. По най-тъпия възможен начин. Малът — виждам те, — ти искаше да му го оправиш. Но той не щя. Това му е проблемът: слуша само когато му скимне.“

„Тротс, все още си проклетият най-гаден баргаст, който съм виждал. Такива грозници ви въдеха в племето ти, нали? За да плашите врага. Да не би и жените ви да развъждаха кьорави? Да са равни везните, иначе няма как.“

„Та къде е Бързия Бен? Калам? Искам да ви видя всички тук, приятели.“

„Хедж, е, той се отдръпна от този път. Не мога да го гледам в очите напоследък. Това е гадното изкривяване в цялата работа, нали? Може би ти би могъл да го уговориш, сержант. Уговори го да се върне към нещата, каквито е редно да са.“

— Хедж е там, където ние го искаме, Фид.

„Какво?!“

— Пратихме го при теб… при това тук, искам да кажа. Пътят му обратно беше самотен, сапьор.

Малът се намеси:

— Бас слагам, че е смятал, че се е справил добре, когато застана пред тебе, Фид. Само за да го отпратиш.

„Аз… о, богове. Хедж. Трябва да го намеря, да го разнищим всичко това, на разсъмване… ще стигнем до утрото, нали, сержант?“

— До утрото да, сапьор. До утрото.

„А после?“

— Толкова ли бързаш да се присъединиш към нас?

„Уискиджак — моля те — къде другаде бих могъл да ида?“

— Ако не чакахме просто утрото, войник, щеше да се наложи да попиташ: защо, в името на Гуглата? Мислиш ли, че щяхме да те подложим на цялата тази гонка за нищо? А после и Хедж. Тук е, за да умре до теб, и толкова, така ли? Пратили сме го, за да можеш просто да го целунеш и да се помириш с него? Богове на бездната, Фидлър, не си чак толкова важен в тази скапана схема.

— Е, може и да е, сержант — каза Малът. — Капитан го направиха вече, нали? Има си вече своя рота десантчици и тежки. Адски досаден е станал вече, сериозно.

— Небето избледнява — рече Уискиджак.

„Защото сте на проклети коне. Аз не мога да го видя.“

— Лъжлива зора — изсумтя Тротс. — А Фид гасне, сержант. Не можем да се задържим тук много дълго. Спре ли да мисли за нещо повече от следващата крачка…

„Бях чирак на зидар. Мечтаех си да стана музикант, дебел и пиян в някой кралски двор.“

— О, спри! — обади се някой от тълпата. — Някой да му намери цигулка, а на мен носна кърпа.

„Радвам се, че всички сте тук с мен. Е, повечето поне. Подпалвачите на мостове заслужаваха по-добра смърт…“

Конникът се изсмя презрително.

— Не бъди такъв идиот. В главите си всички сте ни направили на нещо, което никога не сме били. Колко бързо си забравил — бяхме размирни в най-добрите времена. Останалото време — а това май беше почти през цялото време — налитахме да се душим един друг. Офицерите, които назначаваха при нас, дезертираха първи. Толкова лошо беше, Фидлър.

„Виж, нищо не съм направил, за да възникне тази шибана легенда, сержант. Едно проклето нещо не съм казал.“

— И не трябва, точно това имам предвид. Хората могат да изприказват какво ли не, могат да натрупат цяла лигава планина от говна като самите богове, стига да има достатъчно време, достатъчно лъжи и достатъчно мълчания.

„Вече съм Ловец на кости. Нищо общо нямам вече с никого от вас — това се опитвах да кажа на Хедж.“

— Чудесно. Сега иди да наловиш няколко кости.

„Защо пък не? Чии кости искате да наловим?“

Уискиджак подкара коня си леко напред, обърна го и прегради пътя на Фидлър. Да, старият му сержант не изглеждаше добре — приличаше на скапан полумумифициран труп, а и устата му не беше много по-добре.

— Чии според теб, Фид? — И все пак гласът му беше… беше си същият.

— Откъде го взехте това име, Фид? — А това пък си беше Малът, но много лошо накълцан, раните му — покрити с кори съсирена кръв.

„Името? Ловците на кости? Беше заради едни кости на пръсти, мисля.“

— От чия ръка?

„Какво? Ничия… на много хора. Безименни, отдавна умрели — просто безименни кости!“

Всички вече се стапяха, изчезваха от погледа му. Но му се искаше да останат. Трябваше уж да са с него, да отнесат душата му, щом умре.

Уискиджак подкарваше коня си заднешком, ставаше все по-прозрачен, стапяше се.

— Кости на падналите, Фидлър, Е, кой падна най-далече?

Пред него вече нямаше нищо освен онази далечна равна линия. Нищо освен хоризонта. Фидлър потърка лицето си. „Шибани халюцинации. Можеха поне да ми дадат глътка вода.“

Продължи да крачи. Нямаше смисъл да го прави. Нямаше смисъл и да спре.

— Ха, кой падна най-далече. Странен човек е Уискиджак.

„Но може би беше точно така? Може би тя ни направи и ни нарече така, за да изловим костите на един паднал бог. Може би ни го казваше през цялото време, но бяхме твърде тъпи, за да го разберем.“

„Но виж онази линия. Съвършената равна линия. Просто чака костите ни, за да ни превърне в бряг, а щом стигнем, вече не продължаваме.“

„Почти е време.“

„Хедж, ще те намеря, ако мога. Няколко думи. Стискане на ръце или тупване по главата, което е по-подходящо за момента.“

„Ловци на кости. О. Страхотно.“

 

 

Лостара Юил си искаше бога. Искаше да усети онзи приток на сила, онази изумителна воля. Да я отнесе оттук. Да почувства внезапно как безсмъртна мощ изпълва тялото й — и щеше да се пресегне и да издърпа Хенар Вигълф под тъмното си крило. Други също, ако можеше. Цялата тази армия от страдалци… Не заслужаваха това.

Хенар вървеше до нея, готов да я подкрепи, щом залитне. Беше изглеждал несломим, но вече се беше превил като старец. Жаждата ги смазваше всички като огромна, притиснала ги отгоре длан. Адюнктата беше на десет крачки напред с Банашар вдясно от нея, а още по-напред крачеше Фидлър, сам, и тя си въобрази, че чува от него музика, зов на сирена, който ги теглеше все напред. Но цигулката му бе счупена. Никаква музика нямаше, каквото и да си мислеше, че чува, само бавната траурна песен на собствената й кръв, хрипливия им дъх и скърцането на протритите им ботуши по твърдата земя.

Нефритените странници висяха в небето на север и мятаха объркани сенки — вече кръжаха и през деня, видими дори през яркия блясък на слънцето, и правеха светлината му злокобна, неземна.

Адюнктата вървеше колебливо, отклоняваше се за малко надясно и после отново наляво. Като че ли само Фидлър можеше да поддържа права линия. Лостара си спомни гадаенето. Дивашката му жестокост… за нищо ли беше? Поток от възможности, нито една реализирана, нито една — пренесена в следващите дни. Като че ли адюнктата — единствената несвързана с карта — ги беше отклонила всички от предопределението им и ги беше отвела в място, където единственият край е смъртта, при това смърт лишена от слава и чест. Ако беше така, то гадаенето на Фидлър бе най-жестоката шега.

Дали той вървеше там, пред всички останали, тласкан от някакво отчаяно желание? За да ги отведе всички до истината на виденията си? Но пустинята продължаваше да се простира празна — дори костите на децата от Змията вече не се виждаха — бяха ги изгубили, но никой не знаеше точно кога, а пътеката, която можеше да ги е отвела до митичния град Икариас, вече не се виждаше никаква.

Погледът й отново се спря на адюнктата, тази жена, която бе избрала да следва. И не знаеше какво да мисли.

Отвъд Тавори хоризонтът, бледен като водата на тропическо море, вече очертаваше огнена ивица. Възвестяваща края на нощта, края на този поход. Наоколо закръжиха сенки.

Фидлър спря. Обърна се към тях. Към всички тях.

Адюнктата продължи, докато стигна на десет крачки от него. Тогава забави, а при последната си стъпка залитна и едва не падна. Банашар забърза към нея, но спря, щом Тавори се изправи отново.

Хенар хвана Лостара за лявата ръка и двамата застинаха на място. Тя погледна земята, за да я запомнят очите й: знаеше, че никога вече няма да мръдне от това място. Нито тя, нито Хенар. „Това е моят гроб.“

Юмруците и офицерите идваха. Фарадан Сорт със Сканароу, а до нея Рутан Гъд. Кайндли, с подпухнало и зачервено лице, все едно се беше спънал и ударил в нещо. Рабанд до него, с едната ръка на меча, и поглеждаше накриво Юмрук Блистиг. Блистиг беше получил юмрук в лицето, видя Лостара — виждаше се ясно по подутия му смачкан нос, разцепените устни и петната засъхнала кръв. Под зачервените му очи бяха плъзнали отоци, а самите очи се бяха приковали в адюнктата. Трескави и пламнали от злоба.

Зад тях армията бавно застиваше в нещо неподвижно и тя видя лицата на най-близките войници — този легион от старци и старици, всички вторачени напред. Походни торби и снаряжение се смъкнаха на земята. Тук-там някои се отпуснаха до багажа си.

„Свърши се значи.“

Очите на всички бяха впити в адюнктата.

Тавори Паран изведнъж й се стори мъничка. Същество, което никой не би забелязал на улицата или сред тълпа. Светът бе пълен с такива хора. Не издаваха с нищо дарби, никакви красиви черти на лицето или изящество, никаква предизвикателна увереност. „Светът е пълен с тях. До пръсване. Вечно незабелязвани. Вечно… незасвидетелствани.“

Невзрачното й лице бе изнурено от слънцето, изприщено и напукано. Изглеждаше мършава и съсухрена. И все пак стоеше срещу тях и понасяше това множество погледи, нажежаващата се омраза — след като всяка нужда бе отказана, след като на всяка надежда бе отвърнато с безмълвие.

Дойдоха и Т’лан Имасс, стиснали каменните си оръжия в безжизнените си ръце. Приближиха се към адюнктата.

— Телохранители ли, кучко? — изръмжа Блистиг. — Могат ли да ни избият всички? Ще се доберем до теб. Заклевам се.

Адюнктата го изгледа мълчаливо.

„Моля те, Тавори. Дай ни няколко думи. Дай ни нещо. Направи тази смърт… поносима. Постарахме се, нали? Последвахме те натам, където ни поведе. Беше дълг. Беше вярност. И всичко, което искаше от нас, битките, маршовете… изпълнихме го. Виж колко много умряха за теб, Тавори. Виж ни, които останахме. Сега и ние ще умрем. Защото вярвахме.“

„Богове на бездната, кажи нещо!“

Адюнктата се обърна към Фидлър, а след това — към Рутан Гъд.

— Капитане. — Гласът й изграчи сухо. — Къде е разположен Икариас?

— На югоизток от нас, адюнкта. Девет, десет дни.

— А право на изток? Къде е краят на тази пустиня?

Той се почеса по брадата и поклати глава.

— Още десет, единайсет дни, ако продължим под ъгъл на североизток… ако продължим по този плитък басейн, както правим от вчера.

— Има ли вода отвъд пустинята, капитане? В равнината Елан?

— Не много. Така поне казаха децата.

Тавори се обърна към Т’лан Имасс.

— В равнината Елан, Бероук, можете ли да ни намерите вода?

Едно от немрящите същества я погледна.

— Адюнкта, ще сме във влиянието на Акраст Корвалайн. Възможно е, но е трудно, и усилията, които ще направим, ще се усетят. Няма да можем да ги скрием.

— Разбирам. Благодаря, Бероук.

„Все още мисли, че можем да се справим. Още десет дни? Ума си ли е загубила?“

Блистиг се изсмя — прозвуча все едно, че разпра собственото си гърло.

— Следвали сме луда. Къде другаде би могла да ни отведе?

Лостара не можа да разбере откъде намери Блистиг енергия за гнева си, но ето, че той вдигна ръце и изрева:

— Малазанци! Тя не ни даде нищо! Молихме… умолявахме я! В името на нашите войници, в името на всички вас — умолявахме я! — Обърна се към армията. — Видяхте ни! Влизахме непрекъснато в палатката й. Захвърляше всички наши въпроси в лицата ни! Страховете ни, тревогите ни… казаха ни, че тази пустиня е непроходима, но тя ги пренебрегна всички!

Редиците стояха пред него и от тях — нито звук.

Блистиг се обърна рязко и тръгна към адюнктата.

— Що за власт е това? В теб, жено? Че сега умират безропотно?

Кайндли, Рабанд, Сорт и Сканароу се бяха приближили и Лостара изведнъж осъзна, че ако Блистиг се опита да нападне Тавори, изобщо няма да може да стигне от нея. Въпреки това офицерите продължаваха да гледат адюнктата и тя видя копнежа в погледите им.

Никой не можеше да издържи това повече. Дори някой бог щеше да падне на колене. Но адюнктата остана права.

— Банашар — каза тя.

Бившият жрец изкуцука до Лостара.

— Капитане. Походната ви торба, ако обичате.

Тя го погледна намръщено.

— Какво?

— Може ли походната ви торба, капитане?

Хенар й помогна да я смъкне от раменете си. Оставиха я на земята.

Коленичил пред нея, Банашар се засуети с каишките.

— Тя прецени, че сте най-силната — замърмори. — Дар от бог? Възможно. — Вдигна очи към нея. — Или може би просто сте най-упоритата от всички ни. — Дръпна напукания от слънцето кожен капак, бръкна вътре и извади малка дървена кутия.

Лостара ахна.

— Това…

— Знаехме, че ще продължите.

Понечи да се изправи, кимна благодарно, след като Лостара му помогна, след което бавно се приближи до адюнктата.

В ума на Лостара се върна спомен… Тронната зала. Онзи Цеда. Кралят… „оплакваше се, такъв невзрачен дар, тази кама. И какво й каза Цеда? Ужасна нужда…“

Банашар отвори кутията. Адюнктата бръкна и извади камата. Вдигна я пред себе си.

„Когато потрябва кръв. Когато е нужна кръв.“

Тавори я погледна и Лостара осъзна, че е изрекла думите на глас.

Банашар заговори:

— Адюнкта, Цеда на краля…

— Е Древен бог, да.

Адюнктата продължи да оглежда камата, а след това бавно вдигна очи и погледът й се плъзна от лице на лице. А после нещо пробяга по лицето й, пропука маската. Пукнатина към… „към такава болка“. И изчезна отново, а Лостара се зачуди дали изобщо го е видяла, зачуди се дали просто не си го е въобразила. „Тя е само това, което виждаш. А това, което виждаш, не е много.“

— Вашата кръв, адюнкта — каза Банашар.

И видя как Фидлър, много зад адюнктата, обърна гръб, сякаш от срам.

Адюнктата ги гледаше всички. Лостара се озова до Тавори, без да помни кога и как, и видя лицата пред себе си, всички приковани в адюнктата. Видя напуканите им устни, блясъка на непоносима нужда в очите им.

До нея, с глас, който можеше да стрие камъни на прах, Тавори Паран каза:

— Не пихте ли достатъчно?

 

 

Фидлър чуваше музика, изпълнена с такава скръб, че усети как всичко вътре в него се прекърши. Нямаше да се обърне, нямаше да гледа. Но разбра, когато тя заби ножа дълбоко в дланта си. Усети го все едно, че беше в собствената му длан. Кръвта бе яркочервена по простичкото желязно острие, покрила леко извития жлеб. Можеше да я види в ума си — не беше нужно да вдига глава, нито да поглежда през рамо към всички тях, както стояха, с жаждата им и с раната, хвърлена така жестоко в очите им.

И тогава, в непоносимо натежалото безмълвие, с капещата от ръката й кръв, адюнктата падна на колене.

И заби острието в коравата земя, и Фидлър потръпна, а музиката усили ритъма, изведнъж заглъхна и се върна към него на шепот.

Коленете му бяха студени.

 

 

Лостара Юил вдигна глава. Последните си коне ли убиваха? Изобщо не знаеше, че са им останали, но сега ги чуваше — някъде сред войнишкото множество. Пристъпи напред и ботушът й се хлъзна.

Хенар до нея изруга тихо. Но не от яд. От почуда.

Чуха се викове, после секнаха.

Отдолу се чуваше тихо шумолене и тя погледна в краката си. Земята бе тъмна, оцапана…

Мокра.

Банашар беше до адюнктата и я вдигаше.

— Юмруци! — изрева той. — Наредете им да приготвят буретата! Бързо!

В краката им бликаше вода. Светлината на слънцето заблестя и Лостара видя разливащата се във всички посоки вода. Вече я усещаше през дупките в ботушите си, студена, ледена. Вдигна се до глезените й.

„Какво каза Рутан Гъд? Че сме в басейн? Колко дълбоко ще стане?“

Падна на колене, наведе глава и почна да пие като животно.

Хаос сред армията. Смях. Вой, гласове, извисени към боговете. Знаеше, че ще има глупаци сред тях, които ще пият твърде бързо и много и това ще ги убие. Но имаше офицери и сержанти, щяха да ги спрат. А и повечето глупаци вече бяха измрели.

С пълни бурета и мехове… Можеха ли да продължат още единадесет дни? Вече щяха да могат да ядат и да киснат в толкова вода, в колкото могат. Щяха да усетят как силата се връща в крайниците им. Мислите им щяха да се пробудят от мудната вцепененост, която ги бе обзела от толкова дни.

Водата продължаваше да се вдига.

Прозвучаха рогове. И изведнъж Ловците на кости поеха отново в марш. Да потърсят по-високо място. Този нож бе донесъл цяло езеро — не, цяло море.

Миризмата на вода изпълни въздуха, гъста като кръв.