Стивън Ериксън
Сакатият бог (19)

16.

Камък шепне

Търпение

Но взимаме длето в ръката

Дете моли

Още не

Но пясъците са изтекли

Небе крещи

Лети

Но стоим на земята

Вятър пее

Свободен

Но корени държат ни в плен

Любим шепне

Остани

Но трябва да си идем

Живот умолява

Живей

Но смърт е мечтата

Молим се

Още не

Но пясъците са изтекли

Камък шепне

Търпение…

 

Заклинание

Галан от Карканас

— Ще дойде време — подхвърли Секул Лат, — когато всички ние ще сме напълно забравени.

— Говори за себе си — изръмжа Ерастас.

— „И те ще пият кръв.“ Помниш ли това? „Книга за Древните“. И това е последният спомен, който ще остане за нас. Като кръвопийци. Тирания на жаждата. Ако ние не спасим поклонниците си, кой тогава? Кой ще спаси всички тези окаяни смъртни?

Зад тях стъпалата на Килмандарос изтътнаха като бойни барабани и гласът й изтътна:

— Не може да бъдат спасени. Никога не е могло.

— Каква полза от нас тогава? За когото и да било от тях?

Ерастас плю на земята и отвърна с презрение:

— За да има кого да обвиняват, Сек. За цялата разруха, която нанасят сами. Едни на други. На себе си. Както и да е, стига. Предъвквали сме го това безброй пъти.

Секул Лат се озърна назад.

— Достатъчно ли се отдалечихме, как мислите?

Очите на Килмандарос бяха помръкнали от умора и тя не си направи труда да проследи погледа му.

— Не.

— Един лабиринт…

Тя го прекъсна:

— Нараняването ще порази всеки лабиринт. Млад и Древен. Единствената ни надежда е да се махнем колкото се може по-далече от нея.

Ерастас сви рамене.

— Бездруго К’рул никога не ми е харесвал много.

— Това начинание само наранява — каза Килмандарос. — Ако не бъде убита навреме, К’рул наистина ще умре и светът ще бъде развален. Смъртта на магията и много повече.

Секул Лат се усмихна на Ерастас.

— И тъй, монетата е хвърлена, върти се и върти.

— Тя вече не е наш проблем — отвърна той и почеса с пръст кухината на откраднатото си око. — Сестра й ще трябва да се оправи с нея. Или някой друг.

— И от това зависи съдбата ни — някой друг да почисти мазалото, което направихме. Смея да заявя, че децата ни няма да харесат това бреме.

— Няма да живеят достатъчно дълго, че да харесат каквото и да било — рече Ерастас.

„Виждам истинския ни проблем, приятели. Не искаме бъдещето, искаме миналото. С ново име. Но все пак миналото, онзи измислен свят на носталгията, всички нащърбени краища загладени. Рай… за кръвопийците.“

— Драконъс иска да ми навреди — каза Килмандарос. — Чака ме.

— Не бъди глупава — сопна се Ерастас. — Той ще се съюзи с Тиам, за да убият дракона Отатарал. Може да се е заклел във вечна война с хаоса, но дори той няма да се зарадва на края му. Освен това една битка с теб ще е рискована — би могла да го убиеш. Колко дълго стоя пленен в един меч? Мислиш ли, че толкова скоро ще рискува свободата си? Може би наистина има да урежда стари сметки с теб, Килмандарос, но скоро ще открие много по-непосредствени заплахи.

— Освен ако не се досеща за намерението ни.

Секул Лат я погледна през рамо.

— Вече се е досетил, майко. Уверявам те. Но преценката на Ерастас е вярна. Драконъс ще разбере заплахата, възникнала с освобождаването на дракона Отатарал, и присъствието й ще се окаже магнитът за него. Фатален, да се надяваме.

— Мнозина са се опитвали да я убият — съгласи се Ерастас. — И всички са се проваляли. Дори пленяването изискваше сложен капан — на Рейк му трябваха столетия, докато го изобрети.

— Не беше сам — изръмжа Килмандарос.

— И каквото беше направено, ти го развали — подхвърли Ерастас. — А Аномандър Рейк е мъртъв и вече няма никой, който да се мери с безумните му мании…

Ръката на Килмандарос изведнъж изсвистя покрай окото на Секул и порази Ерастас. Изпукаха ребра и той отхвърча настрани и рухна на земята.

Тя пристъпи и застана над него.

— Ще престанеш да говориш лошо за него — заговори му тихо. — Не винаги се разбирахме. Често се карахме. Но Синът на Тъмата беше почтен и доблестен мъж. Никога повече няма да ти позволя да го хулиш. Той е мъртъв, а гласът ти продължава да живее като грака на страхлива врана, Ерастас. Никога не си могъл да се мериш с него и дори в смъртта си той се издига по-висок от теб във всичките ти превъплъщения. Мислиш ли, че не чувам негодуванието ти? Завистта ти? Отвращава ме.

Секул Лат усети струйката сила от Ерастас, щом Древният бог привлече да се изцери. Изправи се бавно, без да ги погледне, и тръгна отново.

След миг Секул пое след Блудния. Килмандарос ги последва и заговори високо, за да я чуят и двамата:

— Рейк веднъж ми каза, че Драконъс бил мъж с голяма доблест. Преди измяната. Преди неговия ден на ярост. Вярвам му.

Секул се обърна и погледна майка си.

— Вярваш, че ще остави дракона Отатарал на Тиам. Че ще те издири, но не за да разчистите стари сметки, а за това, което направи тук. Да те накаже за това, че я освободи.

— Да ме накаже ли? — Тя оголи бивни. — Ще ме издири, за да ме убие, синко. И съм уплашена.

Признанието вледени жилите на Секул. „Майко?!“

— Изобщо не трябваше да правим това — прошепна той.

— Късно е за хленч — промълви тя в отговор.

— Още по-далече ли? — попита Ерастас.

Килмандарос погледна назад и каза само:

— Още.

 

 

Драконът направи два кръга над него, преди да се спусне към хълмистата тундра на двеста крачки напред. Докато се приближаваше, Тюлас Остригания видя как го наблюдава настръхнал. Люспи като ледени плочи, млечнобели и прозрачни на места, ослепително бели там, където слънчевата светлина падаше пряко. Очи, червени като кръв. А после се преобрази.

Тюлас продължи уверено напред, но на десетина крачки спря притеснен.

— Меч Хуст ли носиш, Силхас Руин? Не е в стила ти.

Оръжието стенеше, усетило близостта на същество с кръвта на Елейнт. „Не владелецът му, а друг.“ Силхас Руин го гледаше мрачно.

— Изглежда, си избегнал сделката им, защото имаше сделка, нали? Между моя брат и Господаря на убитите. Трябва да е имало.

— Мисля, че си прав.

— Владението на Гуглата ли бе затворът ти, принце, или Драгнипур?

Тюлас изправи рамене и кривна глава.

— Отказваш да ме назовеш с подобаващата титла.

— Никакъв трон не виждам, Тюлас Остригания. „Принц“ не е ли почетна титла? Би ли предпочел претендент?

— Ако не бях все още обвързан — за вечни времена, боя се — към това състояние на нетленност, Силхас Руин, можеше да се обидя от думите ти.

— Ако желаеш, все още можем да кръстосаме мечове, оплюто със сперма изчадие на мрака.

Тюлас обмисли предложението.

— Завръщането ти на този свят, Силхас, ме води до неизбежното заключение, че Азатът все пак може да сере.

— Тюлас — отвърна Силхас Руин, след като се приближи, — помниш ли нощта с курвите?

— Да.

— Такъв гнил урод си сега, че едва ли и кралска хазна би могла да плати услугите им.

— Доколкото помня, те си връзваха парцал на очите, преди да легнат с тебе. Какво врещяха? О, да. „Тоя има очи на бял плъх!“ Или нещо в същия дух.

Застанаха един срещу друг.

— Тюлас, дали една усмивка ще пропука това, което е останало от лицето ти?

— Вероятно, стари ми друже, но знай, че се усмихвам — в сърцето си.

Дивашката им прегръдка бе пълна със спомени, уж завинаги забравени, за приятелство, което мислеха за отдавна изгубено.

— Срещу това дори и Качулатия не може да се опълчи — прошепна Силхас.

Най-сетне се пуснаха.

— Не плачи за мен — каза Тюлас Остригания.

Силхас махна с ръка.

— Неочаквана радост. Но… жалко за онази война.

— Войната, в която двамата дадохме всичко от себе си, за да се убием един друг ли? Да, лоши времена бяха. Попаднахме във въртопи, приятелю, твърде силни, за да можем да се измъкнем.

— В деня, в който Емурлан се разби, се разби и сърцето ми. За тебе, Тюлас. За… всичко, което изгубихме тогава.

— Знаеш ли, аз дори не помня собствената си смърт. Доколкото знам, като нищо може да е била от твоята ръка.

Силхас Руин поклати глава.

— Не беше. Ти се изгуби в разбиването, тъй че дори не знам какво се случи с теб. Аз… търсих те известно време.

— Както и аз щях да направя за теб.

— Но Скара…

— Проклятие на Елейнт.

Силхас кимна.

— Твърде лесно. Твърде лесно за приемане.

— Но не и ти. Не и аз.

— Радвам се да чуя това от теб. Старвалд Демелайн…

— Знам. Зовът на Бурята ще е коварен.

— Заедно можем да му устоим.

— Усмивката в душата ми расте. Най-сетне сърдечният ми блян — ще воюваме рамо до рамо, Силхас Руин.

— И първият, който падне…

— Другият ще пази.

— Тюлас?

— Да?

— Той видя скръбта ми. Тръгна с мен в диренето ми.

Тюлас Остригания извърна лице, без да каже нищо.

— Тюлас, Аномандър…

— Не, приятелю. Още не. Аз… не съм готов все още да мисля за него. Съжалявам.

Силхас Руин въздъхна. Вдигна ръка към лицето си, извърна очи и кимна.

— Както желаеш. Все едно, вече няма значение. Вече е все едно. Той е мъртъв.

— Знам. — Тюлас се пресегна и го стисна за рамото. — И повече от всякога, не е все едно. Ако не говорим за загубата ти — известно време, — това не означава, че съм безчувствен за скръбта ти. Разбери ме, моля те.

— Разбирам те.

Тюлас го погледна накриво и промълви:

— Проклятието на Елейнт.

Но приятелят му потръпна. Двамата се смълчаха. Мечът Хуст на колана на Силхас мърмореше в ножницата си. Накрая Силхас вдигна глава.

— О, още нещо. Рожба на Менандори…

— Враг?

— Роди се отсам Старвалд Демелайн.

— А, потенциален съюзник. Трима… добро число. Владее ли това дете силата в себе си? Властва ли над вътрешния гняв?

— Ако можеше, щеше да е тук с нас сега.

— Разбирам. Тогава каква ще е съдбата му?

— Още не съм решил.

Поеха на север през необятната тундра. Малки птици изпърхваха в храстите и кръжащи облаци комари се вдигаха на пътя им. Далече напред се изпъваше искряща бяла резка, очертала края на ледените поля.

— Усещам ръката на Древни богове във всичко това — каза след малко Тюлас Остригания.

— Да.

— Какво искат?

— Това, което искат винаги. Да се върнат на власт.

— По време на моето безсмъртие, Силхас, проумях истината в онази стара поговорка: Не можеш да върнеш времето.

— Знаят го, но това няма да ги спре да опитат. А с опита си могат като нищо да унищожат този свят и безброй други. Като нищо могат да убият самия К’рул.

— Дързък риск значи.

Силхас кимна.

— Най-дръзкият.

— Секул Лат ли?

— И Ерастас, да.

— Значи Секул Лат хвърля заровете, а Ерастас ги сбутва да паднат както трябва. Играта е нагласена, приятелю.

— Точно както я обичат, да.

— И ти все пак ще играеш?

Силхас помисли и въздъхна.

— Смятат се за майстори в маменето. Но мисля, че за първи път сядат на маса със смъртни хора срещу тях. Мамене ли? В това отношение Древните богове са като деца в сравнение с хората. Това поне съм научил, откакто се върнах.

— Има опасност играта да се обърне?

Силхас го погледна и се усмихна широко.

— Мисля, че… да. Просто си отваряй очите, Тюлас.

Мечът в ножницата изхъхри. Смях ли бе това, или се давеше, зачуди се Тюлас.

— Как се оказа с това оръжие, приятелю?

— Подарък.

— От кого? Луди ли са?

— Сянката.

Тюлас онемя. Помъчи се отчаяно да изрече някакво предупреждение, каквото и да е, но бе загубил ума и дума.

Силхас го погледна.

— Не е Ходещия по ръба, Тюлас.

„Ход… Не, не може да бъде… о, чудеса на Бездната!“ Гласът му бе пресекнат, когато най-сетне можа да проговори:

— Прощавам му.

Силхас се намръщи.

— На кого?

— На твоя брат — отвърна хрипливо Тюлас. — Прощавам му, за всичко. За моя гняв, как се оказа сега толкова… неуместен. Богове на бездната, Силхас! Той каза истината! Но… как? Как е успял!?

Силхас все още го гледаше намръщено.

— Не разбирам, Тюлас. Как е успял какво?

Тюлас го зяпна с неверие, но след това поклати глава. „Нищо не е казал значи, дори на обичния си брат. Винаги верен на думата си. Опазил е тайната и не е издал и една дума, нито един намек — иначе щеше да се знае вече. Щеше да се знае!“

— Тюлас?

— Прощавам му, Силхас.

— Аз… толкова се радвам. Виждаш ли, за онзи ден оставам убеден, че не беше така, както изглеждаше…

— О, да, не беше.

— Можеш ли да ми обясниш тогава?

— Не.

— Тюлас?

Спряха. Слънцето бе надвиснало ниско на хоризонта, обагрило в зловещ пурпур ледовете на север. Облаците комари бръмчаха възбудено.

Тюлас въздъхна.

— Ако ти кажа, приятелю, ще издам последната му тайна. Прощавам му, но вече се боя, че той не би ми простил. За думите ми. За гнева ми. За глупостта ми. Ако издам сега последната му тайна, цялата ми надежда е изгубена. Моля те да разбереш.

Силхас Руин се усмихна кисело.

— Брат ми е имал тайна, която е опазил дори от мен?

— От всички.

— Всички освен теб.

— Пред мен се закле да не казва нищо, никога.

Очите на Тайст Андий се присвиха.

— Толкова опасна тайна?

— Да.

Силхас въздъхна отчаяно.

— О, приятелю. Не ти ли е хрумвало, че при толкова ужасна тайна, за каквато явно намекваш, брат ми щеше да направи всичко, за да предотврати разкриването й?

— Да, хрумвало ми е.

— Включително да те убие.

Тюлас кимна.

— Да. Май току-що обясни кончината ми. Твоят брат ме уби. — „И за да е пълна заблудата, помогна на брат си да ме издири.“

— Но…

— Все пак му прощавам, Силхас. В края на краищата от двамата с брат ти аз се оказах неблагонадеждният. Знам, трудно ти е да приемеш, че е затаил това от теб…

Силхас се изсмя горчиво.

— Огън на Зората, Тюлас! Загубил си форма, приятелю. Беше ирония. Брат ми криел неща от мен? Едва ли е толкова съкрушително разкритие. Аномандър ми е давал много уроци за гордостта ми. Все нещо е прихванало.

— Светът е необятен, но…

— … истините са рядкост. Точно така.

— И както шепнеха курвите за теб — добави Тюлас, — мъж с гигантски намерения, но с нищожни възможности.

— Кажи ми, о, принц Бълвоч на Елейнт, дали да те запозная с този меч Хуст?

— Тази фраза си я запази за следващата курва, която срещнеш, Силхас.

— Ха! Непременно!

— Принц Силхас на Смеещия се кур. Доста време може да мине, докато срещнем…

— Грешиш, приятелю. Отиваме да срещнем най-голямата курва от всички.

Тюлас усети как се разпра сухата кожа, щом се озъби.

— Тиам. О, няма да й хареса тази титла, изобщо.

— В името на Майката, Тюлас. Ирония!

— Аха. Да. В края на краищата, ако тя е курва, това прави всички соултейкън…

— Прави всички ни курвенски деца!

— И забавлява ли те това?

— Разбира се. Освен това не мога да измисля по-добра фраза, с която да я поздравя.

— Силхас. Само един Хуст? Много дързък си станал. Цял легион отиде да се срази с нея и не се върнаха.

— Умряха, да, но не се провалиха.

— Дар от Сянката, казваш?

— Да. Но не Ходещия по ръба.

— Кой тогава?

— Помпозна титла си е измислил. Нов бог. Сенкотрон.

„Сенкотрон. Ах. Не е толкова помпозно, колкото мислиш.“

— Не го подценявай, приятелю.

— Предупреждаваш ме за някой, когото изобщо не си срещал?

— Да.

— Какво ти дава основание?

Тюлас посочи меча в ножницата.

— Това.

— Признавам, че малко съм притеснен, приятелю.

— Добре.

— Да ти покажа ли драконовата спойка?

„О, богове!“

 

 

Татко?

Гледката беше размътена, зацапана като стар стенопис, но мъжът вдигна глава от стола, в който се бе отпуснал. Уморените очи примижаха в сумрака.

— Ако това е сън, Руд… Изглеждаш добре и това ме радва.

Къде си?

Удинаас изкриви лице в гримаса.

— Упорита е, също като мен. Е, не съвсем.

Домът на Серен Педак. След това… Силхас прецени вярно. Отишъл си при нея. За помощ.

— Отчаяние, Руд. Май то тласка живота ми напоследък. А ти? Добре ли си?

Силата ми расте, татко. Кръвта на Елейнт. Плаши ме. Но вече мога да достигна до теб. Не сънуваш. Невредим съм.

Удинаас потърка лицето си. Изглеждаше състарен в очите на Риад и това го жегна дълбоко. После баща му кимна.

— Имасс се крият, на север от града. Гора, изоставена от теблорите. Опасно е, но няма избор. Утешавам се с мисълта за тези древни хора, предтечи на всички нас може би, свили се там невидими сред човечеството. Щом това е възможно, значи има толкова много други невероятни възможности и може би светът не е чак толкова пуст, колкото мислим, че сме го направили.

Татко, Килава те отпрати, защото няма да се противопостави на раздирането на портала. Удинаас извърна лице.

— Подозирах нещо такова.

Тя вече е вдигнала ръце…

— Руд, мисля, че това бе желанието й през цялото време. Всъщност не мисля, че смъртното нараняване на Кетъл дойде от другата страна на Старвалд Демелайн. Азатът беше млад, да, но силен. А с Финнест на Скабандари просто… помниш ли колко уверени бяхме? Но после изведнъж нещо се промени…

Риад помисли над това и в душата му кипна гняв.

Беше погрешно.

— Тя върна Имасс в света на живота…

Онова беше жив свят!

— Беше сън обречен да кръжи и кръжи, и никога да не се променя. В очите на природата това беше мерзост. Но чуй ме, Руд… — И той се наведе напред. — Онрак все още я обича. Не прави нищо прибързано. Остави я на мира.

А ако всички умрем? Ако Имасс ги разкрият и избият?

— Довери се на Серен Педак. Тя ще намери място за нас. Руд… стой настрана от драконите. Когато дойдат. Стой колкото може по-настрана от тях.

Силхас ме предупреди за това, татко.

— Той с теб ли е?

Не.

Удинаас кимна.

— Не съм от много доверчивите, но той направи каквото обеща. Ще му го призная. Все пак, радвам се, че си е отишъл.

Татко, Серен Педак трябва да защити детето си — той е в голяма опасност. Предложи й закрилата на Имасс.

Удинаас повдигна вежди.

— Това наистина може да свърши работа. Добра идея.

Не е моя, татко. На Силхас Руин е.

— Започваш да чезнеш от очите ми, Руд…

Уморявам се.

— Пази се. Обичам…

И се стопи. Риад примига, огледа мрачните стени на пещерата и прошепна:

— Място, където да се скрием.

„Само за това се молим. Само това бихме искали всички, ако имаше кой да ни чуе.“

„Просто ни оставете на мира.“

 

 

— Иска да ни убие — промълви Стейви. Очите й не бяха като на малко момиче. — Мен и Сторий. Тя иска само Абси.

Предвечерният сумрак загръщаше плащаницата си. Торент бе намерил малко стара, съхнала с години тор от бедерин и седяха присвити край трепкащите пламъци. Гледаше умислено странно блещукащите цветове на кристалния къс, с който си играеше Абси.

— Няма — увери той близначетата. — Иска само да ви използва, за да подчини баща ви на волята си.

— За това й трябва само Абси — отвърна Сторий. — Първо ще убие една от нас, за да привлече вниманието му. А после другата, за да го остави само със сина му. И тогава татко ни ще коленичи пред нея. Ще се предаде.

— Много мислите. И двете. Нищо няма да се случи скоро.

— Грешиш — каза Сторий. — Много по-близо сме, отколкото си мислиш, Торент.

Нямаше какво да отвърне на това. „Дори не мога да ги лъжа.“ Хвърли нова буца тор в огъня.

— Сега се гушнете една в друга. Абси, иди при сестрите си. Тази нощ ще е студена.

— Тя ни отведе на север.

— Да, Стейви.

— Защо?

— Не знам… не бихме могли да преминем онази пустиня. — Огледа се. — Това може да е Крепост, мен ако питате. Не мога да позная звездите. А и онези нефритени копия ги няма.

— Лабиринт — промълви нетърпеливо Сторий. — Вече знаем това. Но тя все пак ни отведе на север.

— Лягайте да спите, всички.

След като децата затихнаха, Торент хвърли отгоре им единствената кожа, която имаха, а после стана да се разкърши. Погледна към вещицата, присвила се на петнайсетина крачки от тях, и си спомни за един труп, на който се бе натъкнал веднъж — една от стариците в селото, които излизаха навън в зимния студ да си намерят място, където да умрат в усамотение. Някои старци все още го правеха, макар обичаят да бе изоставен. Съсухрено същество, показало се в пролетното топене от дълбоките преспи, свито на колене в гънката на склона.

Може би не беше толкова лоша смърт. Сам, замръзваш, докато всички чувства не угаснат, и след това заспиваш с една последна топла въздишка. Ветровете я бяха накъсали, спомни си той, ледени късове бяха пробили през кожата отвътре, а враните бяха изкълвали очите, устните и ушите й. А това, което бе останало…

Олар Етил вдигна глава и го изгледа отдалече.

Торент й обърна гръб.

— Не се отдалечавай много — предупреди го тя. — В този лабиринт е лесно да се изгубиш, а няма да ходя да те търся.

„Защото почти стигнахме, нали?“

— Ако решиш да избягаш, пале, не си мисли, че ще те връщам.

Тръгна без никакво намерение да се отдалечава. „Не ни изоставяй, помолиха ме. Няма. Обещавам ви.“ Десет крачки и погледна назад през рамо.

— Духове на бездната!

Бивакът беше изчезнал. Нищо освен проснала се в тъмното тундра.

А после погледът му улови смътно мъждукане. „Огънят. Просто съм гледал в грешна посока.“ Затича към него. На средата забави и спря. „Твърде далече е — изобщо не съм се отдалечавал толкова. Само няколко крачки!“

Но успя да различи някаква фигура, седнала край мъждукащите пламъци. Потрепери и бавно се приближи. „Олар Етил? Ти ли си това? Не.“

„Освен ако не си крила тази червена жилетка.“

Беше мъж. Бъркаше в широкия си ръкав и вадеше оттам сребърни чаши за вино, голяма гарафа, а след това захаросани плодове и печени сладкиши.

„Сънувам. Спя до децата точно в този момент и само вещицата чува стоновете ми.“

Мъжът вдигна глава. Лицето му бе закръглено и меко от дълги години леност. Лице на градски човек. Махна му с пухкавата си ръка.

— Бързо, дава Круппе знак — виждаш ли? Малко време остава. Ела. Седни. Преди да се събуди Круппе в настръхналото утро в своя окаян град. Ти ли си пазителят на дъщерите ми?

— Какво? Аз…

— Круппе щеше да е там, ако можеше. Пфу! Вечното ни извинение, дребнаво и жалко. Но пък Круппе е прочут с енергичното си семе — че то, знайно е как преплува левга нагоре по реката, за да оплоди хубавата щерка на един барон няма и три месеца преди скандалния й брак. Е, бракът се оказа скандален шест месеца по-късно, но както и да е. А как бе порицан въпросният съпруг, и обезземлен при това! Виж, ако беше тъй авантюристичен, както на нея щеше да й допадне, ами, семето на Круппе щеше да е стигнало до вратата и да я намери залостена, нали? Тъй че съпругът й си получи заслуженото, или така поне постановява Круппе съдията!

— Твоите дъщери… духовете да ме вземат дано, виждам приликата — очите, жестовете с ръцете… но Хетан…

— Сладката Хетан, спомените се връщат на каша от страст и тревога… както и да е. Скръбна е съдбата на майка им. Риск дебне децата — и трябва да направим нещо по въпроса. Защо не ядеш? Не пиеш? Най-добрата стока на Барук.

Торент посочи.

— Те… изчезнаха.

— Олеле. Ужасното проклятие на безразсъдството. Може би следващия път, мой Варварски друже. Но времето се скъсява, а Круппе е още по-къс. — Махна с ръка. — Кажи, какво виждаш сега там?

Торент присви очи.

— Лък. Колчан. Стрели.

— Риви. До ден-днешен ежегодно ме отрупват с безполезни дарове по причини, които, макар и да са неясни, несъмнено са напълно оправдани. Тъй или иначе ги раздавам в израз на необичайната си щедрост. Не са ли те по-свестни оръжия от тези, които притежаваш сега?

— Лъкът ми се цепна. Не намерих нищо, с което да го оправя. Перата на стрелите…

— Преди да продължиш, добри ми господине, със своя списък, Круппе може да заключи, че да, наистина, това дарение на ривите превъзхожда притежаваното от теб досега.

— Току-що го казах.

— Нима? Чудесно. Взимай ги и да те няма. Бързо. Нека не се казва нивга, че Круппе е небрежен баща, каквото и да заяви по-късно дъщерята на барона в съда. И ако Круппе не бе разкрил тъй драматично, че сега тя спи с адвоката си, ами че Круппе щеше да е много по-тънък мъж от този, който виждаш сега да чезне пред тебе, с червената жилетка и всичко…

— Чакай! Обърках се! Тя каза, че…

— Зад тебе, о, хитри ми съгледвачо.

С новите оръжия в ръка, Торент бавно се обърна и видя, само на двайсетина крачки, гаснещия огън, гушналите се под кожата деца и Олар Етил, присвита от другата страна. Извърна се да благодари на непознатия, но него вече го нямаше, а и скромното му огнище с него. Вдигна оръжията и ги огледа. „Тези не са от сън. Истински са и добре направени. — Изпъна тетивата и я опита. — Духове! Тези риви трябва да са великани!“

 

 

Олар Етил едва се размърда, когато Торент се върна при огъня.

— Премисли, а?

Той остави лъка и колчана до себе си.

— Да.

— Толкова по-добре, пале. Лабиринтите са опасни места за глупци като тебе. Ако искаш да уважиш клетвата, която даде, най-добре е да стоиш край мен.

Торент хвърли последната бучка тор в огъня и загледа разхвърчалите се в нощта искри.

— Ще стоя, Гадателко на кости.

Главата й отново се отпусна. Той я погледна. „Когато сънят поднесе последната си въздишка, стара вещице, ще съм тук да те събудя.“

Абси се превъртя насън и избърбори тихо и напевно:

— Кралалала. Хи-хи.

Но Торент видя, че очите му са затворени, а на лицето му има доволна усмивка. Детето облиза устни.

„Спаси ги, нали, Круппе? Браво на теб.“

 

 

Онос Т’уулан спря и бавно се обърна. Хиляда Т’лан Имасс стояха пред него, окъпани в нефритена светлина. „Толкова много? И в онази вихрушка там прахта на още стотици. Непознати. Призовани от разбулването на Телланн. Това ли искам? От това ли се нуждая?“ Изведнъж усети тежестта на погледите им, така неумолимо впити в него, и едва не се огъна. „Искания, нужди. Те са несъществени. Това е, което правя с волята си. «И цял свят може да бъде унищожен само от тази сила. Или наново съграден.»“ Бавно се изправи, укрепнал от мисълта и от силата, която дойде с нея.

„Когато приключа, прахта ще бъде прах. Нищо повече. Не нещо оживяло с тайните си. Или натежало от скръб и ужас. Само прах.“

— Разбирате ли ме?

— Да, Първи меч.

— Аз ще ви освободя.

— Още не, Първи меч.

— Бих искал да вървя сам.

— Тогава ще.

Армията му се разпадна на сипещи се облаци прах, освен две фигури, застанали много зад легиона на Т’лан.

Онос ги погледа замислено, а след това ги прикани с жест.

Приближиха се и жената заговори:

— Първи меч, някога съм вървяла по тези земи. И не съм.

— Името ти е Ристале Ев.

— Да.

— Думите ти нямат смисъл.

Тя сви рамене и посочи на север.

— Там. Нещо… тревожно.

— Олар Етил…

— Не, Първи меч. Това е по-близо.

— Любопитна ли си, Ристале Ев?

Воинът до нея, Улаг Тогтил, заговори:

— Има изгубени спомени в нея, Първи меч. Може би са взети от други Имасс — от онези, които са живели някога тук. Може би са нейни собствени. Онова, което ще се намери на север, е като съживяване на стара рана, но тя не може да я види. Само я чувства.

— Това, което търсиш — каза Ристале Ев на Онос, — е застрашено. Или поне така се опасявам. Но не мога да съм сигурна.

Онос Т’уулан ги изгледа замислено.

— Съпротивлявате ми се добре. И виждам силата, която намирате един в друг. Това е… странно.

— Това, Първи меч, е любов — отвърна Улаг.

Онос помълча, мъчеше се да проумее казаното от воина.

— Не я открихме вътре в себе си — каза Ристале Ев. — Намерихме я…

— Като камъче в поток — рече Улаг. — Бляскаво, чудесно…

— В потока, Първи меч, на твоите мисли.

— Когато планините тътнат и ледът във високите проходи най-сетне се натроши под пролетната топлина. — Улаг вдигна съсухрената си длан и я отпусна отново. — Потокът става порой, помита надолу всичко. Жесток потоп. И все пак… камъче, искрящо.

— Това е невъзможно — заяви Онос Т’уулан. — Няма такова нещо в мен. Огньовете на Телланн са изгорили душата ми. Заблуждавате се. Един друг.

Ристале Ев сви рамене.

— Утешителни заблуди — не са ли това даровете на любовта, Първи меч?

Онос я изгледа.

— Вървете тогава, двамата. Намерете тази заплаха. Разберете естеството й и се върнете.

— Нищо повече ли не искаш от нас, Първи меч? — попита Улаг.

— Нас ли дебне тя, Ристале Ев?

— Не, Първи меч. Не мисля. Просто я… има.

— Намери този свой спомен, Ристале Ев. Ако наистина е заплаха за мен, ще го унищожа.

Онос Т’уулан гледаше как двамата Т’лан Имасс бавно се отдалечават на север. Първият меч бе привлякъл от силата на Телланн. Изтощен от нападите на Олар Етил, беше направил от нея непроницаема стена. Но имаше риск в това. Стената го правеше сляп за всичко отвъд нея.

„Заплахи за това, което търся, за съдбата, която желая за нас. Олар Етил е сама срещу мен. Не мога да се сетя за никой друг. В края на краищата не бягам от унищожението, а копнея да го срещна. Да го намеря в място по мой избор. Кой би могъл да ми откаже това?“

„Ристале Ев, спомените са безсилни — не ни ли научи Ритуалът на това? Намери това, което те безпокои, и се върни.“

„Улаг Тогтил, в твоя език за цветя… бих искал да науча повече за това искрящо камъче, за тази възхитителна невъзможност.“

Тръгна отново, вече сам на голата равнина, и върхът на меча му мяташе искри от камъните в твърдата земя. Зад него се вдигаше стена от прах. Оживяла от тайни. Натежала от скръб и ужас. Все по-висока.

 

 

Ристале Ев се обърна и се загледа след Първия меч, в самотния му път на изток и прахта, завихрена зад него.

— Той не знае, нали?

— Твърде много се е затворил в себе си — отвърна Улаг Тогтил.

— Виж облака. Започнахме едва няколкостотин. Оставихме хиляди да крачат след него, както настоя. Но е събудил Телланн. Призовал е.

— Колко са вече, Ристале Ев?

— Пет хиляди? Десет?

— Онази стена, Ристале Ев, е огромна.

— Да — прошепна тя.

Изтече още миг. Обърнаха се и продължиха на север.

 

 

Мъглата се разчисти и Грънтъл видя, че гази в пресен сняг. На хиляда крачки вляво от него две строшени мачти стърчаха от бяла могила, навятият сняг бе струпан на висока дюна около останките от разбит кораб. Точно напред скални издатини очертаваха подножието на стръмен хребет, прорязан от тесни урви.

В равното подножие на стръмнините, прикътани в завета на скалите, стояха подобни на скелети рамки от стари колиби. Дъхът на сурова магия бе натежал във въздуха.

В гърдите му отекна тътен и той усети воинските души в себе си, струпали се и съживили силата си. Продължи напред.

Чу ниско ръмжене, спря и се напрегна, щом видя две големи котки да излизат от една пещера. Козината им бе нашарена в сиво и черно, като сенки по камъка. Горните им кучешки зъби стърчаха до долните челюсти. Зверовете го изгледаха, малките им уши се изпънаха назад покрай черепите.

Грънтъл се прозя широко. Пещерата бе точно зад колибите и от тъмното й устие бълваше зловонна миризма. Той тръгна натам.

Двете саблезъби котки затичаха към него.

„Не са соултейкън. Нито д’айвърс. Това са си истински зверове. Ловци. Но изглеждат… гладни. Толкова ли сте безстрашни? Какво искате от мен?“

Вече съвсем близо до него, котките спряха, тази отляво клекна, а след това полегна върху тънкия сняг и се претъркаля на гръб.

Грънтъл се отпусна. „Гладни за компания.“ Пристъпи към пещерата и се шмугна в тъмното. Вместо жесток студ го посрещна зной, влажен и вонящ.

„Тя е тук. И ме чака.“

„О, как съм очаквал този момент. Трейк, изобщо не исках това. Изобщо не исках теб. И когато ме избра, толкова пъти ти казах, че е грешка. Стони, ако можеше да ме видиш сега, щеше да разбереш, щеше да разбереш причината… за всичко това.“

„Почти го виждам — онова единствено, бързо кимване, което да ми каже, че всичко е наред. Няма да се върна, но всичко е наред. И двамата знаем, че има места, от които не може да се върнеш. Никога.“

Помисли да се превъплъти, но бързо се отказа. Тя щеше да го срещне както тя избере, но той беше Смъртният меч на Трейк — поне за този ден. Глас зашепна в него, далечен, глух, настоя да се обърне, да избяга оттук, но той го пренебрегна.

Цепнатината се стесни, заизвива се и накрая свърши в огромна сводеста зала.

Тя стоеше срещу него: набита мускулеста жена, загърната в кожата на пантера, но гола отдолу. Скритите й под тъмните вежди очи блещукаха златни. Закръглено лице, гъста дълга черна коса. Широката й уста с пълни устни беше стегната неприязнено.

Зад нея, върху напукана скална грамада, се виждаха развалините на къща. Стените се бяха огънали навътре и сякаш древно дърво бе израснало под сградата, разбило основите, но дървото вече бе мъртво. Скръб се сипеше от руините и вгорчи сетивата на Грънтъл.

Над нея, точно под купола, се вдигаше пара на облаци, осветени отзад, сякаш покривът сияеше, толкова сгорещен, че да стопи камъка. Зяпнал нагоре в тази изява на сила, Грънтъл за малко щеше да залитне напред и да падне по очи, притеглен към някакъв невъобразимо огромен свят. „Огромен, да, но не и пуст.“

Тя заговори в ума му, с онзи вече така познат напевен глас.

„Старвалд Демелайн, Смъртен меч, сега властва тук и преобразява самия камък. Никакъв друг портал не е останал. Колкото до тебе… паниката на твоя бог ли е това? Не биваше да идваш тук. Кажи му, Смъртен меч — кажи на моето дете, — няма да позволя намесата ти.“

„Твоето дете? Твърдиш, че си майката на Трейк, така ли?“

Долови мигновеното й раздразнение.

„Първи мечове, Първа империя, Първи герои — бяхме народ, който се гордееше с такива неща, не че ни донесоха нещо добро. Родила съм много деца. Повечето вече са мъртви.“

„Като Трейк.“

„Първите герои бяха избрани, Смъртен меч, за да станат богове и така да избягат от смъртта. Единственото, което той предаде онзи ден на Равнините на Ламатат, бе смъртната му плът. Но като всеки бог, не може да рискува да се покаже наяве. Затова сътвори теб. Неговия Смъртен меч, оръжието на волята му.“

„Напомни ми да му благодаря за това.“

„Трябва да стоиш настрана тук. Елейнт идат. Опиташ ли се да им се противопоставиш, ще умреш, Смъртен меч.“

„Не, страх те е, че ще успея.“

„Няма да позволя това.“

„Значи ти и аз ще се бием в тази пещера, както съм го виждал в сънищата си…“

„Сънища? Глупак. Опитвах се да те предупредя.“

„Черна козина… кръв, последен дъх — жено, тези послания не бяха твои.“

„Малко време остана! Грънтъл, не се опълчвай на това! — Вдигна ръце. — Виж ме! Аз съм Килава Онасс, Гадателка на кости на Имасс. Отхвърлих Ритуала на Телланн и силата ми надмогва тази на вашите човешки богове. Това, което ще се случи тук, дори аз не мога да предотвратя — разбираш ли ме? То е… необходимо…“

Беше очаквал такива думи, но все пак настръхна. „Това чуваме винаги, нали? От пълководци, бойни главатари и жалки тирани. Оправдаващи поредната кошмарна епоха на избиване. На страдание, мизерия и отчаяние. И какво правим всички ние? Присвиваме се и търпим. Казваме си, че точно така трябва да бъде — стоях на покрива на здание и около мен загиваха хора. И то от моята ръка — богове! Онова здание плачеше с кръв!“

„За какво? Всички умряха — целият шибан град — всички онези хора — просто така си умряха!“

„Казах на Трейк, че е избрал погрешно. Изобщо не бях войник — презирам войната. Ненавиждам всички мръсни лъжи за слава и чест — ти, Килава, ако наистина си живяла толкова дълго, колкото твърдиш, ако Трейк е твоя рожба, значи си виждала свое дете да коленичи пред войната — сякаш самата война е някой проклет бог!“

„Но все пак искаш да живее — искаш твоето дете-бог, твоят Първи шибан герой, да продължава и да продължава. Войни без край. И мечът ще сече, и те ще падат — вечно!“

„Грънтъл, защо си тук?“

Той пристъпи напред и усети как се надигна и кипна кръвта му. „Не си ли се досетила? Ще се бия. Ще сваля твоя син — тук и сега. Ще убия кучия син. Край на бога на клането, на ужаса и насилието…“

Обзета от внезапна ярост, Килава нададе вой и изчезна в непроницаемо черна мъгла. Превъплътена в пантера, огромна колкото самия Грънтъл, присви се и скочи.

В ума си той видя едно-единствено, бързо кимване. „Да.“ Оголи зъби и се хвърли напред.

 

 

Далече на североизток нещо блещукаше. Маппо стоя загледан натам дълго, докато слънцето не изду хоризонта зад него, а след това потъна червено и подпухнало надолу покрай ръба на света. Далечният проблясващ огън се задържа още малко, като горящи хълмове.

Той извади меха от торбата си, отпи глътка и се наведе да огледа разранените си стъпала. Подметките на ботушите му се бяха разпрали от жестоките атаки на кристалните късове. По обед краката му се разкървавиха и всяко петно кръв изчезваше под настървен рояк пеперуди, сякаш цветя изникваха под всяка негова стъпка. „Такъв е дарът на живота в това изтерзано място.“ Вдиша дълбоко. Мускулите на краката му бяха като стегнати юмруци. Не можеше да продължи още много дълго без пълна нощ отдих.

„Но времето изтича.“

Отпи още глътка и прибра меха. Нарами торбата и отново пое на път. На североизток.

Нефритените копия врязваха пътека в нощното небе и надолу кървеше зелена светлина, преобразила равната пустиня в искрящо море. Докато тичаше, Маппо си представи, че прекосява дъното на океан. Жестоко студеният въздух изпълваше дробовете му и хапеше като лед с всяко вдишване. Никога нямаше да изплува от това място. Тази мисъл го притесни и той я изхвърли от ума си с ръмжене.

Докато тичаше, високо горе прелитаха и лумваха звезди, нарастваха в смарагдова буря и кръстосваха небесата. Струваше му се, че ако се заслуша достатъчно внимателно, ще ги чуе как съскат като нажежена пара и след това пламват с гръм, щом започнат последното си спускане. Но съсъкът бе от собствения му дъх, тътенът бе само тупането на сърцето му. Небето си оставаше безмълвно и горящите звезди оставаха далече, далече.

Скръбта в душата му бе започнала да добива горчив вкус. Състарена и грохнала, готова всеки миг да рухне. Не знаеше какво ще я замени. Примирение, каквото може да споходи болен човек в сетните му дни? Или просто ликуващо нетърпение да види как всичко свършва? В този момент дори отчаянието сякаш изискваше твърде много усилие.

Приближи се и впи очи в нещо, наподобяващо редица високи кристали, зелени като ледник и властващи над целия пейзаж напред. Изтощеният му ум се мъчеше да му придаде някакъв смисъл. „Каквото и да е… ред, шаблон…“

„О, богове. Виждал съм негови подобия преди. В камък.“

„Икариум…“

„Безсмъртен архитект, строител на монументи, ти тръгна да предизвикаш боговете, да се опълчиш на предачите на времето. Създател на онова, което не може да умре, но с всяко здание издигаш нещата, които най-много са ти нужни — спомените, които ние останалите толкова ревностно пазим — и те идват мъртвородени в ръцете ти. Всеки един мъртъв като предишния.“

„И виж ни, нас, които сме готови да се молим да забравим толкова много — съжаленията си, глупавите си избори, раните, които сме нанасяли цял живот — презираме този дар, тази свобода, която виждаме като клетка и в гръмогласния си гняв съжаляваме, че не сме точно като теб.“

„Създател на празни здания. Фантазьор на безмълвни градове.“

Но колко пъти можеше да напомня на Икариум за приятелството? За драгоценната утеха на вярната дружба? Колко пъти можеше отново да запълва всички онези празни стаи? „Приятелю мой, мой кладенец бездънен. Но кажа ли ти истината, ти ще посегнеш на живота си.“

„А толкова лошо ли е това? След всичко, което си направил?“

„А сега си заплашен. И безпомощен. Усещам го. Знам, че е самата истина. Боя се, че ще се събудиш в пълната си ярост и този път не само хора ще се окажат в обхвата на меча ти. Този път ще има богове.“

„Някой те иска, Икариум, за свое оръжие.“

„Но… ако стигна пръв до теб, бих могъл да те събудя към това, което си. Бих могъл да изрека истината за историята ти, приятелю. И когато опреш върха на камата до гърдите си, бих могъл да се отдръпна. Да не направя нищо. Бих могъл да те почета с единственото нещо, което все още притежавам — себе си. Бих могъл да се окажа свидетелят на твоя единствен акт на справедливост.“

„Бих могъл да те склоня да се самоубиеш.“

„Възможно ли е това? Възможно ли е приятелството да ни доведе до това?“

„Какво бих направил после?“

„Бих те погребал. И ще плача над камъните. За своята загуба, както подобава за приятели.“

Градът бе неговото гениално творение — Маппо можеше да го види във всяка линия, — но щом се приближи и примижа към странно преливащата светлина и сенки в кристалните стени, видя доказателства, че е обитаван. Стъпките му се забавиха.

Натрошени черупки от плодове, дрипи, мухлясалата миризма на изсъхнали изпражнения.

Слънцето започваше да се издига — толкова далече ли се бе оказало това място? Приближи се към най-близкия, най-широк булевард. Щом мина между двете здания на ъглите, замръзна, зърнал за миг смътно движение — там, отразено в кристалния фасет, издаден от стената вдясно. И щом се взря, го видя отново.

Деца. Преминаващи деца.

И все пак тук нямаше никой. „Никой освен мен.“

Излизаха от града — стотици и стотици деца. Тънки като клечки крайници и издути от глад кореми. Той гледаше процесията им и не видя нито един възрастен сред тях.

Продължи напред. Зърваше по пътя си в кристалите гледки от краткотрайното им обитаване, плахото им присъствие сред великолепния, макар и хладен, безчувствен разкош. „Икариум, започвам да разбирам. И все пак най-жестоката шега от всички е това, че никога вече не можеш да намериш това място отново.“

„Всеки път, когато казваше, че го чувстваш близо… този град бе мястото, което търсеше. Тези кристални машини на паметта. И дирята, която търсеше — все едно дали бяхме на друг континент, все едно дали бяхме на половин свят далече от тук — тя беше дирята на спомена. Спомена за този град.“

Вървеше напред, сглобяваше късовете по-отскорошна история, армията от деца и много пъти зърваше едно и също момиче, с уста покрита с ранички, с коса, избелена от всякакъв цвят. И огромни очи, които сякаш някак търсеха неговите — но беше невъзможно. Тя отдавна си бе отишла, с всичките други деца. Не можеше да е…

„Ах! Това е то! Оглася песен заклинание — прогонва д’айвърс. Опали геми елитри — това е детето.“

Беше излязъл на голям площад. Тя беше там и гледаше към него от наклонен кристален шпил. Той продължи напред, докато не застана пред нея. Очите й го проследиха по целия път.

— Ти си само спомен — каза Маппо. — Функция на машината, която пленява минаващия през нея живот. Не може да гледаш към мен — не, някой е минал по моя път, някой друг е дошъл и е застанал тук пред теб. — След това се обърна рязко.

На петнайсет крачки, пред заключената врата на тясно здание, видя момче, високо, сгушило до гърдите си увито в парцали телце. Погледите им се срещнаха.

„Аз съм между тях. Това е всичко. Те не ме виждат. Виждат се един друг.“

Но очите на момчето го пронизаха като върхове на ножове. И то проговори.

— Не се обръщай.

Маппо се стъписа.

Зад него момичето отвърна:

— Икариас не може да ни задържи. Градът е затруднен.

Той отново се обърна към нея. Този път до нея стоеше момче с куп боклуци в мършавите си ръце. Взираше се с открито обожание в профила на момичето. Тя издуха мухи от устните си.

— Бадале. — Гласът на високото момче се разнесе покрай него. — Какво сънува?

Момичето се усмихна.

— Никой не ни иска, Рут. Никой. В своя живот те няма да променят нищичко, за да ни помогнат. В своя живот те правят още и още като нас, но когато казват, че са загрижени за бъдещето ни, лъжат. Думите са празни. Безсилни. Но аз видях думи с истинска сила, Рут, и всяка от тях е оръжие. Оръжие. Затова възрастните през целия си живот ги затъпяват. — Сви рамене. — Никой не обича да го режат.

Когато момчето проговори отново, бе все едно, че стоеше на мястото на Маппо.

— Какво сънува, Бадале?

— Накрая взимаме със себе си своя език. Накрая ги оставяме всички зад себе си. — Тя се обърна към момчето до нея и се намръщи. — Хвърли ги. Не ми харесват.

Момчето поклати глава.

— Какво сънува, Бадале?

Погледът на момичето се върна и се спря на лицето на Маппо.

— Видях тигър. Видях огре. Видях мъже и жени. После дойде една вещица и отведе децата им. И нито един от тях не се опита да я спре.

— Не беше така — прошепна Маппо. Но беше.

— После един препусна след тях — не беше много по-голям от тебе, Рут. Така мисля. Трудно беше да се види. Призрак излезе на пътя. Беше достатъчно млад, та все още да се вслушва в съвестта си.

— Не беше така! — простена Маппо.

— Това ли е всичко? — попита момчето на име Рут.

— Не — отвърна тя. — Но той чу достатъчно.

Маппо изрева. Залитна назад и й обърна гръб, готов да побегне. Озърна се за миг назад и видя, че очите й го следят. И тя заговори в черепа му:

„Огре, не мога да те спася и ти не можеш да спасиш него. Не и от него самия. Той е твоят Хелд, но всяко дете се събужда. На този свят всяко дете се събужда — и точно от това най-много се страхувате всички вие. Виж Рут. Той държи Хелд в прегръдката си. А ти, ти иди да намериш своя Хелд, да напълни още веднъж ръцете ти. Виж Рут. Той изпитва ужас, че Хелд ще се събуди. Той е също като теб. Сега чуй стиховете ми. Те са за тебе.“

„Тя те накара да избереш

кое дете да спасиш.

И ти избра.

Едно да спасиш,

другите да предадеш.

Не е лесен избор,

но го правиш всеки ден.

Не е лека тази истина,

но истината е всеки ден.

Едно от нас сред тези,

които изоставяш,

умира,

а има повече истини

на този свят,

отколкото мога да изброя.

Но всеки път, когато си отиваш,

остава споменът

и колкото и далече и бързо

да бягаш,

остава споменът.“

Маппо се обърна рязко. И побягна от площада.

Ехото го подгони. Понесло гласа й.

„В Икариас остава спомен. В Икариас чака гробницата на всичко, което е забравено. Където остава споменът. Където той ще е намерил своята истина. Избираш ли да го спасиш сега, Огре? Избираш ли да го доведеш в този град? Когато отвори собствената си гробница, какво ще намери?“

„Какво намира всеки от нас?“

„Ще дръзнеш ли да начертаеш живота си, Огре, с всяко мъртво дете, оставено след тебе? Виждаш ли, сънувах сън, който не мога да разкажа на Рут, защото го обичам. Сънувах гробница, Огре, пълна с всички мъртви деца.“

„Изглежда, всички ние сме строители на паметници.“

А Маппо ревеше и тичаше. Тичаше и оставяше след себе си диря от кървави стъпки, и от всички страни — отражението си. Пленено завинаги.

Защото споменът остава.

 

 

— Ще ти омръзне ли някога тази мрачна обреченост, Сек?

Секул Лат хвърли поглед към Ерастас.

— Да, когато на теб ти омръзне всичката тази кръв на ръцете.

Ерастас изръмжа.

— И задачата ти е да ми напомняш непрекъснато за нея ли?

— Честно казано, не знам. Сигурно бих могъл да си извадя очите и да благословя новооткритата си слепота…

— На раната ми ли се подиграваш сега?

— Не, прощавай. Мислех за поета, който един ден решил, че е видял твърде много.

Килмандарос зад тях попита:

— И това негово самоосакатяване промени ли света?

— Невъзвратимо, майко.

— Как така?

— Очите могат да бъдат корави като броня. Могат да бъдат втвърдени, за да виждаш, но да не чувстваш нищо, ако волята е достатъчно силна. Виждала си такива очи, майко — както и ти, Ерастас. Лежат безчувствени в кухините като каменни стени. Способни са да видят всякакво отвратително зверство. Нищо не прониква вътре, нищо не излиза навън. Е, онзи поет махнал тези камъни. Разкъсал булото завинаги. Тъй че каквото имало вътре, всичко се изляло навън.

— Но след като е станал сляп, нищо отвън не е могло да проникне вътре.

— Да, майко, но вече е било много късно. Трябва да е било, като си помислиш.

— Изляло се значи — избоботи Ерастас. — После какво?

— Бих се обзаложил, че е променило света.

— Не към по-добро — промърмори Килмандарос.

— Не изпитвам изгаряща нужда, Ерастас — каза Секул Лат, — да изцеря злините на света. На този или на който и да е друг.

— Но все пак наблюдаваш критично…

— Ако всяко честно наблюдение накрая прозвучи критично, тогава честността ли отхвърляш, или акта на наблюдение?

— Защо не и двете?

— Вярно, защо не и двете? Бездната знае, така е по-лесно.

— Защо си правиш труда тогава?

— Ерастас, останали са ми две възможности за избор. Бих могъл да плача с основание или без никаква причина. Във второто намираме лудост.

— А първото по-различно ли е? — попита Килмандарос.

— Да. Част от мен избира да вярва, че ако плача достатъчно дълго, ще се изплача. И тогава в пепелта ще се роди нещо друго.

— Например какво? — настоя Ерастас.

Секул Лат сви рамене.

— Надежда.

— Виждаш ли тази дупка на лицето ми, Ашик? И аз плача, но моите сълзи са кръв.

— Приятелю, най-после си станал истинският бог на всички живи светове. Когато най-сетне застанеш на самия връх на цялото сътворение, ще ти вдигнем статуи в знак на свещеното ти нараняване, символ на вечното страдание на живота.

— Това ще го приема. Стига кръвта, стичаща се от лицето ми, да не е собствената ми.

Килмандарос изсумтя.

— Богомолците ти несъмнено ще са щастливи да кървят за теб, Ерастас, докато Бездната ни погълне всички.

— И жаждата ми няма да отстъпва на тяхната щедрост.

— Когато ние…

Но ръката на Килмандарос изведнъж стисна рамото на Секул и го обърна.

— Време е — изръмжа тя.

От хребета, на който стояха, низината на запад се простираше плоска, осеяна със скали и туфи жилава трева докъдето стигаше погледът. Но сега, под слънцето на късния предобед, пейзажът бе започнал да се променя. Изпъната в огромната извита сянка, земята започваше да избелява, всички цветове се отцеждаха. От сиво в бяло, докато сякаш цялата низина се превърна в пространство от кости и пепел, а в далечината — в самия център на тази гола пустош — земята бе започнала да се надига.

— Тя се пробужда — каза Килмандарос.

— А сега — прошепна Ерастас и самотното му око заблестя ярко — ще говорим за дракони.

Хълм, там където не бе имало никакъв хълм допреди малко. Надигна се над хоризонта, изду се и се разшири — планина…

Видяха как изригна, взрив от пръст и камък.

Огромни пукнатини раздраха дъното на низината. Целият хребет се разтресе под краката им и тримата Древни богове се олюляха.

Докато стълбът от прах и пепел се издигаше към небето, докато облакът се разтваряше като гъба, за да запълни половината небе, звукът най-сетне стигна до тях, плътен като връхлитаща стена, и възпламени зашеметяваща болка в черепите им. Секул и Ерастас бяха съборени на земята и се затъркаляха надолу. Дори Килмандарос бе надигната във въздуха — Секул зяпна към нея, видя как устата й се отвори широко в ужасяващ писък, който не можа да чуе от воя на вятъра и съкрушителния тътен на взрива.

Превъртя се на гръб и се взря нагоре в огромния вихрен облак. „Коурабас. Върна се на света.“

Сред урагана бяха започнали да се оформят въртопи от пръст, прах и пушек. Видя как се извиха, изтласкани настрани сякаш от невидим стълб въздух в самия център на бурята.

„Крилата й? Крилата й ли ги правят? Древна кръв!“

Щом грохотът заглъхна, Секул Лат чу смеха на Ерастас.

— Майко?

Килмандарос се вдигаше на крака. Обърна се към сина си.

— Коурабас Отатарал ирас’Елейнт. Отатарал, Секул, не е нещо — това е титла. — Обърна се към Ерастас. — Блуден! Знаеш ли значението й?

Смехът на едноокия Древен бог бавно замря. Той извърна очи и промърмори:

— Какво ме интересуват древни титли?

— Майко?

Взираше се в ужасната погибел на земя и небе на запад.

— Отас’тарал. Във всяка буря има едно око, място на… покой. Отас’тарал означава Окото на Отрицанието. А сега, над този свят, ние родихме буря.

Секул Лат се смъкна на земята и покри лицето си с оцапаните си с пръст длани. „Ще ми омръзне ли някога? Да. Трябва. Виждам какво сме развихрили. Виждам какво сме започнали.“

Ерастас залитна, падна на колене до Секул и той погледна изтерзаното му лице, и видя там безумно ликуване и горчив ужас. Усмивката на Блудния бе грозна.

— Виждаш ли, Сек? Те трябва да я спрат! Нямат друг избор!

„Да, моля ви. Спрете я.“

— Започна да се движи — обяви Килмандарос.

Секул избута Ерастас настрани и се надигна. Но небето не разкриваше нищо: твърде много прах, твърде много пушек и пепел — плащаницата бе затулила две трети от небесата, а последната третина изглеждаше излиняла, сякаш отстъпваше. Неестественият сумрак се спускаше бързо.

— Накъде?

Майка му посочи.

— Проследи я по земята. Засега това е единственото, което можем да направим.

Секул Лат се изправи.

— Там — посочи тя.

Широк откос бяла смърт, изпънат в права линия.

— Североизток — прошепна той, загледан как бавната, опустошителна гибел прорязва пейзажа. — Всичко, което лежи под нея…

— Където мине тя — каза Килмандарос, — никакъв живот няма да се върне никога. Покоят на материята става абсолютен. Тя е Окото на Отрицанието, центърът на бурята, където всичко трябва да умре.

— Майко, твърде далече стигнахме. Този път…

— Твърде късно е! — вресна Ерастас. — Тя е сърцето на магията! Без Окото на Отрицанието не може да има магия!

— Какво?!

Но Килмандарос клатеше глава.

— Не е толкова просто.

— Какво не е просто? — настоя Секул.

— След като вече е освободена, Елейнт трябва да я убият. Нямат друг избор. Тяхната сила е магическа, а Коурабас ще убие всичко, от което зависи магията. А след като е неуязвима за чародейството им, ще трябва да е с нокти и зъби, а за това ще е нужен всеки Елейнт — всяка буря, докато се събуди самата Тиам. А колкото до К’рул, той вече не може да отказва на призивите на Блудния — тъкмо той обузда хаоса на драконите, преди всичко.

— Те трябва да я убият! — изкрещя Ерастас. Кръвта, стичаща се от окото му, вече бе почерняла от прахта.

Килмандарос изсумтя уклончиво.

— Ако наистина я убият, Ерастас, тогава бурята умира. — Извърна се към него. — Но ти знаеше това — или най-малко се досещаше за истината. Това, което търсиш, е смъртта на цялото чародейство, подчинено на законите на контрол. Искаш да сътвориш свят, където никой смъртен не може да те нарани, никога повече. Свят, където кръвта е осветена в твое име, но всъщност нямаме никаква сила да се месим, дори да го искахме. Искаш да бъдеш почитан, Ерастас, но в култ, при който не си длъжен да даваш нищо в замяна. Правилно ли предположих?

Секул Лат поклати глава.

— Не могат да я убият…

Ерастас се обърна към него побеснял.

— Но трябва! Казах ти! Ще се погрижа всички да бъдат унищожени! Месещите се богове — искам децата ни да са мъртви! К’рул ще разбере — ще види, че няма друг начин, никакъв друг начин да се сложи край на тази продажна, жалка трагедия. — Изпъна пръст към Секул. — Мислеше си, че това е игра, нали? Мамиш с ашиците и после смигваш на курвата? Аз призовах Древните богове! К’рул мисли да ме пренебрегне? Не! Принудил съм го! — Изведнъж се изкиска, пръстите му потрепериха. — Тя е съсирек, потекъл в жилите му! И ще намери мозъка му, и той ще умре! Аз съм Господарят на Крепостите и няма да бъда пренебрегнат!

Секул Лат залитна назад.

— Те я оковаха първия път. Защото убийството й не беше избор — не и ако искаха да запазят лабиринтите живи. — Обърна се рязко към Килмандарос. — Майко… ти ли…

Тя извърна очи и промълви:

— Уморих се от това.

„Умори се?!“

— Но… но сърцето на Сакатия бог…

— Какво ни интересува онова изсъхнало парче месо? — викна Ерастас. — Той ще е също толкова мъртъв като всички други, когато това свърши! Също и Форкрул Ассаил — и всички други, които мислят да ми се опълчат! Ти не ми повярва, Сек — предпочете да не ме вземеш на сериозно — отново.

Секул Лат поклати глава.

— Вече те разбирам. Твоят истински враг е Господарят на Драконовата колода. Дракони, които са лабиринти — цялата нова, сурова сила. Но знаеше, че не можеш да се надяваш да се мериш с онзи Господар — не и докато боговете и лабиринтите остават господстващи. Затова си съставил план да убиеш всичко това. Колодата, магията на драконите, Господаря — боговете. Но какво те кара да мислиш, че Крепостите по някакъв начин ще се окажат неуязвими за Окото на Отрицанието?

— Защото Крепостите са Древни, глупако. Спазаряването на К’рул с Елейнт направи цялата тази бъркотия — това доведе лабиринтите в световете, това наложи ред над хаоса на Старата магия. Заговорът на К’рул да бъде избран един дракон между Великия клан, избран да стане Отрицателя, Отатарала, докато всички други ще се самооковат в аспекти на магията. Те наложиха закон над чародейството и сега аз ще разбия този закон. Завинаги!

— К’рул искаше мир…

— Искаше да ни стъпче! И го направи — но това свършва днес! Днес! Секул Лат, не се ли съгласи да сложим край на всичко това? Според думите ти се съгласи!

„Не бях сериозен. Никога не съм бил сериозен. Това е проклятието ми.“

— Е, Ерастас, щом няма да търсиш сърцето на Сакатия бог, къде ще отидеш сега?

— Това си е моя работа — отсече той, обърна се и огледа бялата рана, прорязала земята. — Далече. — Обърна се отново към Секул. — Маел най-сетне разбира какво сме направили тук — но кажи ми, виждаш ли го? Тича ли сега към нас с цялата си ярост? Не. А Ардата? Знай, че тя също крои нов заговор. Както и Олар Етил — Древните отново се приближават към възнесение, връщане на власт. Много работа има да се свърши.

И Блудния тръгна. На юг.

„Бяга.“

Секул се обърна към Килмандарос.

— Вече виждам пътя си, майко, от този момент насетне. Да ти го опиша ли? Виждам себе си скитник, изгубен и сам. Това е видение — виждам го ясно като ден. Е… — Смехът му бе сух. — Всеки пантеон има нужда от един глупак, олигавен и подивял.

— Синко — отвърна тя. — Това е само план.

— Моля? Какво?

— Блудния. Това, което развихрихме, не може да бъде удържано. Сега, повече от всякога, бъдещето е неизвестно, в каквото и да избере да вярва.

— Може ли отново да бъде окована, майко?

Тя сви рамене.

— Аномандър Рейк е мъртъв. Другите Елейнт, който съучастваха в оковаването, също са мъртви.

— К’рул…

— Тя е развихрена в него. Нищо не може да направи. Елейнт, които дойдат, ще се сразят с нея. Ще се опитат да я съкрушат — но Коурабас отдавна е предала разсъдъка си и ще се бие с тях до горчивия край. Очаквам повечето да умрат.

— Майко, моля те.

Килмандарос въздъхна.

— Няма ли да останеш с мен, синко?

— За да видя срещата ти с Драконъс? Не мисля.

Тя кимна.

— Драконъс ще те убие!

Тя го погледна с изгарящи очи.

— Беше само план, скъпи ми синко.