Стивън Ериксън
Сакатият бог (18)

15.

И всички векове отминали

остават все така безмълвни

почиват под нозете ни

без да прошепнат дума

мъртви са като очите

които са ги гледали

яхнали прахта събираща се

по забравените ъгли

не ще ги намерите

изписани в свитъци

или между кориците

на кожените томове

нито веднъж не са изваяни

на стели и на каменни стени

не се крият и не чакат

да ги намерят

като съкровища от истина

или пък свято откровение

и нито един отминал век

не ще се спусне от небето

свит в шепите на някой бог

или притиснат до гърдите

на нероден пророк

за всички тези векове отминали

остават вечно недокоснати

с уроците си ненаучени

от бедния глупец що може само

напред да гледа

там където го чака бъдещето

ухилено и с празни очни кухини.

 

Безпомощни дни

Фишер кел Тат

Времето беше станало безсмислено. Светът се търкаляше като вълни напред и назад, окъпан в кръв. Ян Товис се сражаваше със своя народ. Не отстъпваше на брат си в яростта, ако не в умението. Можеше да сече лиосани, докато мускулите на ръката й най-сетне не се предадат, и тогава се отдръпваше назад, повлякла меча след себе си. Докато не й причернееше и тогава тя залиташе, гърдите й крещяха за въздух миг преди да потъне в безсъзнание, но по някакъв начин всеки път успяваше да се изправи, пробиваше си път през гъстата гмеж, залиташе и се препъваше сред телата на ранени и издъхващи. А след това се озоваваше на колене, защото следващата стъпка изведнъж се оказваше невъзможна и навсякъде около нея кипеше непрестанният прилив и отлив, размътени фигури се движеха от тяло на тяло и въздухът бе изпълнен с ужасяващи крясъци от болка, с виковете на резачите и носачите, с грохота на безкрайната и вечна битка.

Толкова много разбираше вече. За света. За борбата за оцеляване в света. Във всеки свят. Но не можеше да намери думи за всичко това. Откровенията бяха неизразими, твърде необятни, за да ги овладее разумът. Искаше й се да плаче, но сълзите отдавна бяха свършили и единственото ценно, което все още можеше да се намери, бе следващият дъх, който си поемаше, и този след него. Всеки от тях я стъписваше с дара си.

Посегна с разтреперана ръка и изтри кръвта и мръсотията от лицето си. Някаква сянка премина над нея, тя вдигна глава и видя още един прелетял ниско дракон… но не се спусна към пробива този път, извиси се нагоре и сякаш замръзна за миг зад пелената на Светлопада, преди да се понесе назад и да изчезне в ослепителния блясък.

Облекчението дойде така замайващо бързо, че тя се смъкна на колене. Някой се озова до нея и отпусна ръка на гърба й.

— Ваше величество. Вода. Пийте.

Ян Товис вдигна глава. Лицето бе познато само доколкото беше виждала тази жена многократно в тълпата, биеше се с андийска пика. Благодарна и жегната в същото време от чувството за вина, тя кимна и взе меха.

— Изгубили са волята си, ваше величество. Отново. От шока е.

„От шока, да.“

„Половината ми хора са мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият. Също толкова ледерии. А брат ми стои невъзмутимо, все едно че всичко върви по план. Все едно че е доволен от упоритото ни безумство, от това, което направи от всички ни.“

„Ковачът ще огъне желязото под волята си. Ковачът не плаче, когато желязото се бори и съпротивлява, когато се стреми да намери собствената си форма, собствената си истина. Кове меча, докато не набие в него нова истина. Остра и убийствена.“

— Ваше величество, последната кръв е разбита. Аз… видях души, затворени вътре… разпадаха се. Ваше величество… видях как пищят, но не чух нищо.

Ян Товис се надигна. Беше ред вече тя да предложи утеха, но бе забравила как.

— Изгубените вътре, войник, вечно ще стоят на Брега. Има… и по-лоши места, където да си.

Ако можеше, щеше да потръпне от собствения си тон. Толкова безжизнен и студен.

Въпреки това усети как нещо като воля се върна в младата жена. Макар да изглеждаше невъзможно. „Йедан, какво направи от моя народ?“

Преди колко време бе започнало това? В място, където дните не можеха да се отмерват, където единственият ритъм бе вълната и пороят от виещи фигури, този прилив, кипящ в сърцето на мрака, нямаше отговор на този най-прост въпрос. Вдигна меха, пи жадно, а след това със страх и неверие отново се взря в Светлопада.

И в раната, където последните живи все още лиосани от тази страна падаха под мечовете на шейките и андийските пики. Брат й беше там долу. Беше там долу сякаш от цяла вечност, докато частите се оттегляха и други залитаха напред да ги сменят, докато воините от неговата Стража падаха един след друг, докато ветерани от първата битка пристъпваха в челото на мястото им и също започваха да падат, и идваха шейките ветерани — като тази жена до нея.

„Братко. Можеш да убиваш вечно. Но ние не можем да издържим с теб. Никой не може.“

„Виждам края на това — когато ще стоиш сам и мъртвите ще бъдат твоята опора.“

Обърна се към жената.

— Трябва да си починеш. Отнеси на кралица Друкорлат тази вест. Кръвната стена е разбита. Лиосаните се оттеглиха. Половината от нас остават.

Жената зяпна. След това се огледа, сякаш едва сега осъзнала пълния мащаб на ужаса, който ги обкръжаваше, купищата трупове, целият бряг — грамада от сгърчени тела под прогизналите от кръв одеяла. Ян Товис видя как устата й прошепна: „Половината.“

— Щом предадеш вестта, отдъхни. Нахрани се.

Но жената клатеше глава.

— Ваше величество. Един брат ми остана. Не мога да остана в двореца — не мога да го оставя за толкова дълго. Съжалявам. Ще доставя съобщението ви и ще се върна веднага.

Ян Товис искаше да я сгълчи, но преглътна гнева си, защото бе не към тази жена, а към Йедан Дериг, причинил това на народа й.

— Къде е брат ти?

Жената посочи едно момче. Спеше сред група отдъхващи наблизо бойци шейки.

Гледката прониза Ян Товис така дълбоко, че тя едва успя да потисне хлипа си.

— Бъди с него тогава — ще намеря друг за съобщението.

— Ваше величество! Мога да…

Тя бутна меха в ръцете на жената.

— Когато се събуди, ще е жаден.

Видя обидата на лицето й, но не можеше да направи нищо, освен да й обърне гръб и отново да впие поглед в разлома. „Не ти провали мен — искаше й се да й каже. — Аз провалих теб.“ Но вече бе сама и беше късно.

„Братко, там долу ли си? Не мога да те видя. Стоиш ли отново изпълнен с триумф? Не мога да те видя.“

„Мога да видя само какво направи. Вчера. Преди хиляда години. Преди един дъх. Когато на Брега останат само призраци, те ще пеят в твоя възхвала. Ще те превърнат в легенда, която никой жив никога няма да чуе — богове, самото време сигурно гъмжи от такива легенди, завинаги изгубени и все пак нашепвани вечно от ветровете.“

„А ако точно това е истинската мярка за време? Всичко онова, което мъртвите са видели, всичко онова, за което само те могат да говорят, въпреки че никой смъртен живот никога няма да ги чуе? Всички онези истории, изгубени завинаги.“

„Чудно ли е изобщо, че не можем да проумеем отминалите векове? Че единственото, което можем да разберем, е вкопченото в собствения ни живот и онова, което чака на ръка разстояние? За всичко друго сме прокълнати със слепота и глухота.“

И тъй, понеже не знаеше какво друго да направи, Ян Товис се пресегна в ума си — към онзи миг от предния ден, или преди един дъх, или в самата зора на времето, когато видя брат си да повежда щурм срещу центъра на лиосаните. А мечът му Хуст зави жаден за смърт и с този глас призова дракон.

 

 

Тя стегна каишките на шлема си и извади меча си. При разлома лиосаните се изливаха като пяна от раната и Ян Товис видя, че нейните шейки се огъват. Навсякъде — освен в центъра, където брат й със сеч си пробиваше път напред, и всички врагове, отстъпващи в ужас пред него, се движеха два пъти по-бавно. Все едно сечеше тръстика, толкова съпротива му оказваха. А воините шейки го следваха и тя виждаше ясно как убийственият му гняв ги заразява, издига ги до състояние на неудържима бойна ярост.

На единия фланг две ледерийски роти натиснаха напред, за да подкрепят хората й, и тя видя как бойната линия се стегна, видя как запънаха крака в пясъка и задържаха.

Отправи се към другия фланг, почти тичаше. Малко по-бързо и щеше да събуди паника в тези, които я гледаха. Но колкото повече се забавеше, толкова по-близо щеше да е флангът до разпадане и толкова повече от народа й щяха да загинат под атаката на Лиосан. Сърцето й тътнеше.

Нахлу в гъстата гмеж и вече викаше, пробиваше си път напред. Бойците й я срещаха с подивели от страх погледи, очите им вече се впиваха в нея с надежда.

Но само надежда не стигаше. Имаха нужда от повече.

Вдигна меча си и се превърна в кралицата, тръгнала на бран. С развихрената в нея бойна страст, с тази единствена необходимост, трупана поколение след поколение, с този нектар на сила, надигащ се в нея и отнемащ думите в гласа й, оставяйки само свирепия крясък, който караше всички наоколо да потръпват и да зяпнат изумени.

Дълбоко в ума й капка хладно съзнание наблюдаваше сцената с иронична полуусмивка. „Чуваш ли ме, братко? Тук, вляво от теб? Кимаш ли доволен? Усещаш ли как посяга кръвта ми, за да се слее с твоята? Владетелите на шейките, които отново се сражават на Брега.“

„О, никога не сме били по-жалки, отколкото сме в този момент, Йедан. Жалки в ориста си, пленени в ролите си, в мястото си в нещата. Родени бяхме за тази сцена. Всякаква свобода беше лъжа. Ужасна, разбиваща сърцето лъжа.“

Враговете изведнъж изникнаха пред нея. Тя ги посрещна с усмивка, а след това мечът й засече.

Народът й от двете й страни стегна редиците и се понесе напред. Сражаваха се с кралицата си — не можеха да я оставят сама, не можеха да я напуснат, не и сега, и това, което завладя живота им в този миг, бе нещо буйно и огромно, пробуден настръхнал левиатан. Отвърнаха на удара, спряха настъпа на лиосаните и натиснаха напред.

От раната като кръв изригна светлина.

Йедан и неговият клин от бойци на шейките изчезнаха във връхлетялата вълна.

Видя как воините зад брат й полетяха назад и западаха като парцалени кукли, пометени от ураган. Оръжията изхвърчаха от ръцете им, шлемове се разлетяха, ръце и крака се мятаха безпомощно. Падаха в краката на събратята си, които държаха центъра на бойната линия, докато тя се огъваше пред фучащия вятър, изригнал от раната.

В свирепата буря Йедан изведнъж остана сам.

Кръвта се смрази в жилите на Ян Товис. „Дъх на дракон…“

В разлома надвисна огромна фигура, изпълни го, а след това от огнената светлина напред се изпъна глава на влечуго, с разтворени в яростен съсък челюсти. Спусна се надолу към брат й.

Ян изкрещя.

Чу как челюстите изтрещяха в земята като божий юмрук… и разбра, че Йедан вече го няма там. Собственият й глас вече цепеше въздуха и тя засече напред, едва виждаше тези, които посичаше.

Безумен смях… „Хуст! Оживял!“

Проби напред, олюля се и видя…

Драконовата глава се надигаше сред пръски прогизнал от кръв пясък, вратът се изви в дъга, челюстите отново се отвориха широко, а след това, сякаш отникъде, Йедан Дериг се озова точно под главата на огромното влечуго и размахваше смеещия се меч… и този смях се извиси в ликуващ крясък, щом острието на меча посече дълбоко в драконовата шия.

Все едно сечеше ствола на многовековно дърво. Сблъсъкът трябваше да е разбил костите на ръцете му. Мечът трябваше да е отскочил или изригнал в ръцете му, да се е пръснал на убийствени парчета.

Но тя видя как оръжието се вряза в огромния брониран врат. Видя как кръвта изригна и бликна на фонтан във въздуха.

Драконът — раменете му бяха заклещени в пролома — се разтърси от удара. Дългият врат изплющя нагоре, мъчеше се да се измъкне назад, и в зейналата в гърлото рана Ян Товис видя блясъка на кост. Йедан беше прорязал до прешлените.

Нов ликуващ крясък предвести втория му замах.

Драконовата глава и една ръка дължина от врата подскочиха настрани, зейналите челюсти се наклониха с муцуната надолу и се стовариха в брега в подигравателно подобие на първия удар. Главата се кривна и падна с разтърсващ тътен, очите зяпнаха невиждащи.

Безглавият врат се загърчи нагоре като гигантски сляп червей, забълва кръв и от всички страни на гърчещия се обезглавен звяр черни кристали изригнаха от мокрия пясък, сбраха се и се извисиха в искрящи стени… и от всеки труп, оплискан или погребан под кървавия порой, се надигнаха призрачни фигури, гърчещи се в кристалите, усти се отваряха и безмълвни писъци.

А Йедан стъпи върху тресящото се тяло и с две ръце заби меча Хуст дълбоко в гърдите на звяра.

Драконът сякаш изригна люспи и натрошена кост и докато Йедан залиташе под пороя, кръвта се отля от него като дъжд по масло.

„Хуст. Убиецо на дракони. Ти ще заслониш владелеца си, за да опазиш жива радостта си. Хуст, ужасният ти смях разкрива лудостта на твоя създател.“

Желанието на Йедан да запуши пролома с драконовия труп нямаше да се сбъдне — не и този път, — защото тя видя как изтеглят на тласъци огромния труп. „Още дракони зад този, струпани на портала.“

„Ще премине ли друг? За да го сполети съдбата на събрата му?“

„Не мисля.“

„Още не.“

„За дълго време.“

Лиосаните от тази страна на раната бяха мъртви, телата им — струпани на купчини. Нейните шейки стояха над куповете, затънали до колене, и тя видя потреса на лицата им. Всички бяха зяпнали Йедан Дериг. А той стоеше изправен пред раната — достатъчно близо, за да я прекрачи, ако пожелае, и да пренесе битката в света на врага. И за миг Ян си помисли, че би могъл да го стори — нищо не бе невъзможно за брат й. Но той се обърна и погледна сестра си в очите.

— Да беше коленичила…

— Няма време — отвърна тя и тръсна кръвта от меча си. — Видя го. Те знаят какво ще се опиташ да направиш, братко. Няма да го позволят.

— Значи трябва да направим така, че да нямат думата по въпроса.

— Бяха нетърпеливи — каза тя.

Той кимна и се обърна към бойците.

— Ще разчистят портала и ще се прегрупират. Капитани! Изтеглете частите си и се съберете в тила. Сигнал за сбор на ледериите. Шейки — вие устояхте. Защитихте Брега и го защитихте добре. — Прибра меча в ножницата и заглуши смразяващия му кикот. — Така ще отмерим последните си дни. Тук, на тази граница, начертана с костите на предците ни. И никой няма да ни помръдне. Шейки! Кажете ми кога се върнахте у дома. Кажете ми кога тази истина най-после ви намери. Вие сте у дома.

Думите му я ужасиха. Но още по-ужасяващ бе ревът, с който отвърна народът й.

Йедан сякаш се изненада. Извърна се към нея и тя видя истината в очите му.

„Братко, ти не го чувстваш. Не чувстваш, че си се върнал у дома. Не го чувстваш като тях!“

Нещо блесна в погледа му. Нещо лично, само между двамата, и то я разтърси така, както не беше я разтърсвало нищо друго. Копнеж, страх и отчаяние.

„О, Йедан. Не знаех. Не знаех.“

 

 

Кадагар Фант, Господарят на Светлината, стоеше треперещ пред трупа на Ипарт Ерюл. Беше третото му посещение в разпределителния район пред портала, третото му слизане от високата стена, за да застане пред обезглавения дракон, лежащ отстрани в края на ивицата натрошени черни кристали. Златните люспи бяха потъмнели, коремът се издуваше пълен с газове и в зейналата паст на отсечения врат пърхаха пеперуди, гъмжило от бели криле — сякаш цветя бяха изригнали от трупа в някакво безумно празненство.

Апарал Фордж беше извърнал очи от своя господар, все още не бе готов за него. Беше отпращал легион след легион през разлома и с нарастващо отчаяние беше гледал как всеки следващ отстъпва, разбит и окървавен. Стотици негови войници лежаха на подгизналите нарове под платнищата — чуваше виковете им сред дрънченето на оръжия, подготвяни за следващия щурм — а трижди повече отдъхваха във вечен покой в спретнати редове зад изкопите на резачите. Нямаше представа колко бяха изгубили отвъд разлома… хиляда? Повече? Врагът нямаше да се погрижи за ранените лиосани, а и защо да го прави? „Ние щяхме да избием ранените им също толкова бързо и щяхме да го наречем милост. Такава е механиката на войната. Дотук ни води логиката винаги.“

Високо горе кръжаха три дракона. Като подгонени в небето птици, отказваха да се спуснат долу и бяха останали там след смъртта на Ипарт. Апарал усещаше яростта им и нещо подобно на глад — сякаш някаква част от тях, нещо присъщо на влечугите и бездушно, искаше да се спусне и да се храни с вонящия труп. Останалите седем, превъплътили се от сутринта, бяха вдигнали тихомълком биваците си по могилите от двете страни на Великия булевард с поверените им легиони около тях. Елитите, истинските воини на Лиосан, все още не бяха извадили оръжия и все още не бяха настъпили към портала — чакаха заповедта на Кадагар.

Кога щеше да дойде тя? Кога господарят им щеше да реши, че е видял достатъчно от гражданите му да умират? Обикновени жители на града, предвождани от благородници, притиснати под отбраните рангове на соултейкън, войници само на думи — ах, как умираха!

При тази мисъл гневът закипя в него. „Но няма да погледна господаря си. Няма да го умолявам отново. Едва когато всички загинат ли ще се умилостиви? За кого тогава ще е тази победа?“ Но знаеше отговора на този въпрос.

Дори Кадагар Фант да останеше сам в края на всичко това. Дори да седеше в сумрака на празна тронна зала в празен дворец, в празен град, все пак щеше да го сметне за триумф. Завладяването на Карканас беше безсмислено. Важното за Господаря на Светлината бе пълното унищожение на тези, които му се противопоставяха.

„От двете страни на разлома.“

„Помниш ли, Кадагар, деня, в който чужденецът дойде в Саранас? Бяхме още деца тогава, все още приятели, все още отворени за възможности. Но дори ние двамата споделихме стъписването от дързостта му. Човек, висок почти колкото лиосан, носеше под опърпаното наметало метална ризница, която стигаше до глезените му, грозен меч, затегнат под лявата му мишница. Дълга сива коса, разчорлена брада, зацапана с цвета на ръжда под тънките устни. Беше се усмихвал — всички се съгласиха за това, от съгледвачите отвъд стените до стражите на Южната порта и тези по улиците, които се спираха да го погледат как крачи към цитаделата в центъра на Саранас…“

„И все още се усмихваше, когато влезе в тронната зала, а баща ти се наведе напред на Върховния трон и костенобялото дърво изскърца.“

„Харадегар — твоят чичо — бе този, който изръмжа и посегна за меча си. Твърде много наглост имаше в този чужденец. Твърде много презрение имаше в усмивката му.“

„Но твоят баща вдигна ръка, задържа своя Майстор оръжейник и заговори на чужденеца с тон, който никога дотогава не бяхме чували.“

— „Каллор, Върховни кралю, добре дошъл в Саранас, последния град на Тайст Лиосан. Аз съм Крин Не Фант, Защитник на Върховен дом Светлина…“

— „Синът на Серап?“

„Господарят потръпна и, Кадагар, видях срама в очите ти.“

— „Моята… баба, Върховни кралю. Не знаех…“

— „Не е имала причина да ти го каже, нали? — Каллор огледа залата. — Тя беше буквално затворничка тук — дори слугините й бяха прогонили. Пристигна като чужденка и като чужденка бяхте решили да я задържите. Чудно ли е изобщо, че избяга от тази воняща дупка?“

„Мечът на Харадегар изсъска от ножницата.“

„Каллор извърна глава към оръжейника и каквото и да видя Харадегар в очите на Върховния крал, то отне куража му — ох, беше срам след срам, Кадагар! Това ли бяха първите ти рани? Вече мисля, че са били те.“

„Върховният крал отново се обърна към Крин.“

— „Обещах й и затова съм тук. Крин Не Фант, твоята баба Серап, от кръвната линия на Исгин, е мъртва.“

„Крин бавно се отпусна на трона си, изглеждаше рухнал, съсипан в онази клетка от костено дърво.“

— „Какво… какво е станало?“

— „Какво е станало? — изсумтя Каллор. — Току-що ти казах. Тя умря. Това не е ли достатъчно?“

— „Не.“

„Върховният крал сви рамене.“

— „Отрова. От собствената й ръка. Намерих я на разсъмване, в първия ден на Сезона на мухите, студена и отпусната на трона, който направих за нея със собствените си ръце. Крин Не Фант, аз съм нейният убиец.“

„Помня тишината, която последва. Помня как пресъхна устата ми и как не можех да погледна наникъде освен към този ужасен мъж, който стоеше там без никакъв страх и в същото изричаше думи, подканящи към насилие.“

„Но Фант клатеше глава.“

— „Щом… Нали каза «от собствената й ръка»…“

„Усмивката стана злобна.“

— „Наистина ли вярвате, че самоубийството е дело само на този или тази, която взима ножа? На цялата тази отврат за егоизма и самоомразата? Лъжите, които си казваме, за да ни освободят от цялата вина, от всички роли, които сме изиграли в тази окаяна смърт? — Вдигна облечената си в плетена метална ръкавица ръка и изпъна пръст първо към Крин, а след това го развъртя към всички в тронната зала. — Всички вие изиграхте своята роля в нейната смърт. Вратите, които държахте заключени. Верните слуги и приятели, които й отнехте. Зле прикритият ви шепот зад гърба й или когато влизаше в някоя стая. Но не дойдох да търся мъст заради нея. Как бих могъл? Най-прясната кръв на вина е локвата, в която стоя сега. Не можах да я обичам достатъчно. Никога не мога да обичам достатъчно.“

— „Аз я убих. По една капка отрова всеки ден, за хиляда години… По нейно желание се връщам в Саранас. По нейно желание ви нося това. — И извади изпод сивото си наметало опърпана парцалена кукла. Захвърли я така, че се хлъзна по подиума.“

„А по това време вестта вече бе излязла навън и отсам вратите, на двайсет крачки зад Каллор вече стоеше майката на твоя баща. Дъщерята на Серап.“

„Знаеше ли Каллор, че е там? Че слуша думите му? Щеше ли да промени нещо това?“

— „Тя правеше това за дъщеря си — каза Каллор, — и го взе със себе си, когато избяга. Недовършено. Всъщност нищо повече от навързан парцал и вълна. И така си остана, през всичките столетия, през които я познавах и обичах. Допускам — добави той, — че го е намерила отново случайно. И е решила, че трябва да… се довърши. На заранта, когато я намерих, лежеше в скута й като новородено дете.“

„Зад него майката на Крин простена и се смъкна на колене. Слугите й притичаха.“

„Каллор се усмихна отново, разкопча оръжейния си колан и го пусна на плочите. Оръжието издрънча глухо.“

— „Думите ми свършиха. Аз съм убиецът на Серап и чакам целувката на праведното ви отмъщение. — А след това скръсти ръце и зачака.“

„Защо си спомням това сега, Кадагар? Разбира се, при цялата злощастна трагедия на онзи миг, не изпълни ли гърдите ми с пепел онова, което последва?“

„Крин, вдигнал ръка, с пръсти, опрени на слепоочието, дори не го погледна, когато махна с другата си ръка. И прошепна:“

— „Върви си, Каллор. Просто… Иди си.“

„И чак тогава най-сетне разбрах усмивката на Върховния крал. Не беше усмивка на задоволство. Не — беше усмивка на мъж, който иска да умре.“

„А какво направихме ние? Отказахме му.“

„Помня как посегна да вдигне меча си, как се обърна, с гръб към трона и седящия на него мъж, и излезе. Видях го как крачи покрай присвилите се слуги и жената на колене сред тях. Спря се и я погледна.“

„И да каза нещо, така и не го чухме. И да е изрекъл тихо някакви думи, никой наблизо не ги сподели.“

„Четири години по-късно ти се закле, че никога няма да станеш баща на дете. Че всички Лиосан ще бъдат твоите деца от деня, в който се възкачиш на трона. Може да съм се засмял, твърде сляп за бъдещето, което ни чакаше всички в следващите столетия. Може да съм те наранил, както често правят децата.“

— Любими братко.

Апарал се обърна.

— Господарю.

— Мислите ти бяха отнесени. Какво мислеше, че така те отвлече оттук? Копнеж ли имаше в погледа на Кадагар? Едва ли.

— Господарю, нищо повече от умора. Миг на отдих. — Погледна строените легиони. — Те са готови. Добре.

Но когато понечи да тръгне към свитата си, Кадагар го задържа с ръка, наведе се към него и прошепна:

— За какво мислеше, братко?

„За една парцалена кукла.“

— Стари приятелю, беше миг, празен от блянове. Място на сива прах. Нищо повече.

Кадагар го пусна и се отдръпна.

— Апарал… истина ли е?

— Господарю?

— Смехът…

— Да, Господарю. Хуст ни чака, в ръцете на воин шейк. — Посочи трупа на дракона. — Два удара на острието са прерязали врата на Ипарт Ерюл.

— Трябва да бъде убит! Този воин шейк!

— Да, Господарю.

Кадагар вдигна ръка към челото си и с това напомни на Апарал за баща си, нещастния, объркан Крин Не Фант.

— Но… как?

Апарал кривна глава.

— Господарю? Ами, когато всички други паднат, когато остане само той. Когато дванадесет дракона пробият. Ваше величество, това не е легион Хуст. Само един меч.

А Кадагар кимаше, очите му се изпълниха с облекчение.

— Точно така, братко. — Погледна отново към трупа. — Горкият Ипарт Ерюл.

— Горкият Ипарт Ерюл.

Кадагар Фант, Господар на Светлината, облиза устни.

— Такава ужасна загуба.

 

 

Във всяко ехо, което достигаше Сандалат Друкорлат, тя чуваше смеха на призраци. Уидал седеше на камъка на подиума, почти в краката й, но сякаш бе задрямал, умората се подиграваше на волята му да бди до нея в нощта. Все едно. Провалът на тленното винаги е обагрен с ирония, нали?

Тя притвори очи, заслуша се и зачака виденията да се върнат. Послания от Майката Тъма ли бяха това? Или просто вялото пърхане на всички онези животи, предали се на тези стени и каменни подове? „Майко, съмнявам се, че има нещо от теб в тези сцени. Сумракът е тяхно собствено творение, а онези твърди гласове, които кънтят в черепа ми, познати са ми всичките.“

С едната страна почервеняла от кръв, Аномандър Рейк, изправен срещу легиона Хуст.

— Нашествието започна — заговори на чакащите воини. — Рискуваме да бъдем надвити. — Издиша бавно и дълбоко и стисна за миг челюсти от болка. — Ще ги чакам отвъд Разлома, за да им откажа Трона на Сянката. С това остава самият портал. Легион Хуст! Вие ще тръгнете към портала. Ще минете през него. Ще пренесете битката при тях и ще ги задържите там. И… — Огледа бавно редиците лица под шлемовете. — Когато останат последните петима от вас, трябва да дадете живота си за запечатването на онази рана. Вие, въоръжени и бронирани от Хуст, ще затворите Старвалд Демелайн завинаги.

Див вой от мечове и брони, от шлемове, от наколенници и ръкавици, оглушителен хор, който се пръсна от безумния смях. Но сред това лудешко ликуване лицата на воините андии останаха безизразни. И с тържествено отдадена чест приеха заповедта на господаря си.

„Легион Хуст, никога повече не ви видяхме.“

„Но Елейнт спряха да идват.“

„Легион Хуст, колко от тях убихте от другата страна? Колко кости лежат на грамади по онази чужда равнина? Там при портала? Мога почти… мога почти да ги видя, нападала гора от кокали.“

„Но сега над тях се хлъзгат сенки, сенки от небето.“

„Аномандър Рейк, онова «завинаги» беше лъжа. Но ти знаеше това. Просто печелеше време. Мислеше, че ще се подготвим за следващото нашествие. Подготвихме ли се? Който и да е от нас?“

„Но пък в черепа ми шепне подозрение. Накара я отново да извърне лице към нас. Е, не към нас. Към мен.“

„Дракон си убил, така ли, Йедан Дериг?“

„Готов ли си за още хиляда?“

 

 

Уидал знаеше, че сънува. Мекрос, където се беше родил, изобщо не беше като това, място на мътно тъмен кварцит и стени, покрити със слюда и антрацит, и докато скърцащото повдигане и пропадане под краката му подсказваше, че градът всъщност се носи по невидими морски води, отвъд наклонената широка улица покрай високата морска стена отляво не можеше да види нищо. Никакви звезди горе, никаква кипнала пяна долу.

Скърцаха въжета, единствените звуци наоколо. Градът бе изоставен и той беше сам.

„Смъртен. Тя не иска да слуша. Изгубена е в отминали векове.“

Той се огледа и изсумтя, ядосан на себе си. Беше Богинята на Мрака. Какво друго щеше да види от нея освен тази празна бездна от всички страни?

„И мен, островен град, невързан и незакотвен град, понесен от неведоми течения. Маел знае, Уидал, дори на сънищата им липсва деликатност.“

„Отчаянието е проклятие, Уидал от Мекрос. Трябва да я предупредиш…“

— Прости ми за прекъсването, Майко Тъма, но тя изобщо не ме слуша. И честно казано, не я обвинявам. Нямам нищо ценно да й кажа. Ти я направи владетелка на пуст град — как очакваш да се чувства?

Твърде дръзко беше навярно, защото никакъв отговор не последва от околния мрак.

Той залитна напред, разколебан за крайната си цел, но обзет от нуждата да я достигне.

— Изгубил съм вярата си в сериозността на света. На който и да е свят. На всеки свят. Даваш ми празен град и ми се ще да се изсмея. Не че не вярвам в призраци, вярвам. Как бих могъл да не вярвам? Според мен всички сме призраци. — Замълча и опря ръка на студения влажен камък на морската стена. — Само това е реално. Само това продължава от миг към миг, с години. С векове. Ние… просто преминаваме. Изпълнени с безплътни мисли…

„Твърде много предаваш от себе си, Уидал.“

— Лесно е — отвърна той. — След като нямам нито едно ценно нещо в себе си.

„Този островен град е призракът. Истината му лежи разбита на морското дъно. Той се носи само в паметта ти, Уидал.“

Той изсумтя.

— Призрачни сънища на призраци, в призрачен свят. Разбрал съм това, Майко Тъма. От Тайст Андий — и от тези Лиосан. Това, че можеш да вземеш сто хиляди години и да натрошиш всичко в едната си ръка. Никаква истина няма във времето. Всичко е лъжа.

„Тя е съгласна с теб, Уидал. Беше родена заложница на тайни съдби, заложница на бъдеще, което не можеше да си представи, още по-малко да му се опълчи. В това, всички го бяха разбрали, тя символизираше всяко дете.“

— Но ти си прекалила. — Той поклати глава. — Така и не си й позволила да порасте.

„Да, искаме да ги запазим деца завинаги.“

Град Мекрос завърши с неравен ръб, все едно че бе разкъсан наполовина. Уидал продължи напред, докато стъпките му не го отпратиха надолу в непрогледния мрак.

Сепна се, вдигна рязко глава и се огледа. Тронната зала на Карканас, Сандалат на трона, хлипаше неудържимо, скрила лицето си в ръце. Той изруга тихо, надигна се, разкърши изтръпналите си крайници и пристъпи към нея, за да я вземе в прегръдката си.

— Всички умират! Уидал! На Брега — всички умират!

Притисна я до себе си.

Думите й зазвучаха приглушено на рамото му:

— Пет хиляди воини. От мините, от затворите. От изкопите. Пет хиляди. Легионът Хуст — видях ги как излизат от горящия град. — Вдигна глава и измъчените й очи се взряха в неговите. — Мечовете им виеха. Бронята им пееше ликуващо. Никой не стоеше отстрани и не плачеше. Не. Бягаха от смеха, бягаха от улиците — онези, които все още не бяха умрели. Звукът — така ужасен — легионът Хуст крачеше към своята смърт и никой не гледаше как си отиват!

Той я зашлеви толкова силно, че я събори на пода в подножието на трона.

— Стига вече, Санд. Този дворец те подлудява.

Тя се надигна на колене, с нож в ръката, очите й блеснаха от гняв.

— Така е по-добре — изсумтя той и се отдръпна от замахналото острие. — Твърде много окаяни духове има в черепа ти, жено. Всички мислят, че имат да ти кажат нещо полезно, но нямат. Те са проклети глупци и знаеш ли откъде знам, че са проклети глупци? Защото още са тук.

Загледа я нащрек как се изправя. Как облизва кръвта от устните си. След това прибра ножа в канията. Въздишката й бе накъсана.

— От чакането е, съпруже. Очакването всички да загинат и легионите на Лиосан да влязат в града — в двореца. И тогава ще те убият, а не мога да понеса това.

— Не само мен. Тебе също.

— Не изпитвам съжаление за това. Никакво.

— Има и други Тайст Андий. Трябва да има. Те идват…

— За какво? — Тя седна в подножието на трона. — Да отмъстят за мен? И така продължава и продължава. Сякаш всичко това има някакъв смисъл. Интересува ли ги тези стени? Този под? Не, този път ще го направя другояче. — Погледна го предизвикателно. — Ще изгоря този дворец до основи преди да са стигнали тук. Заклевам се.

— Сандалат, тук няма нищо за горене.

— Има други начини да се подпали пожар — прошепна тя.

 

 

Мъртвата зона отново бе разчистена от трупове, натрошени оръжия и разкъсана плът, но белият пясък отдавна бе станал кафяв като кал. Капитан Пити го огледа още за миг, след което отново се зае с дръжката на меча си. Кожената каишка се беше разхлабила и на два пъти в последния бой оръжието се беше изместило в хватката й. Вдигна очи и видя една от младите ледерии, с които Йедан събираше здрави оръжия.

— Ти! Ей! Я чакай малко.

Момичето се спря с шейната и се отдръпна, а Пити започна да рови из оцапаните с кръв оръжия.

— Да си чула кикот от някое от тия, момиче? — Пити вдигна глава и намигна. — Не мисля, но пък човек винаги може да се надява.

— Ти си капитан Пити.

— Засега, да. — Намери един лиосански меч и го извади, пробва тежестта и баланса. После огледа наточения ръб и изсумтя. — Изглежда на сто години и е стоял занемарен половината време. — Върна го в шейната. — Защо няма ледерийски оръжия тук?

— Лиосаните ги крадат.

— Е, това е начин да ни надвият. Масова размяна на оръжия, докато накрая не останем само с този безполезен боклук, дето ни го носят от другата страна. Не е зле да кажем на принца. Трябва да им откажем точно тази плячка, и то недвусмислено. — Взе стария си меч. — Я, ти имаш тънки пръсти — виж можеш ли да провреш тази каишка оттук, че се е измъкнала. Просто я пъхни, аз ще си я затегна.

Заедно с пръстите момичето използва и зъбите си и след малко успя да провре тънката каишка.

— Умно дете. — Пити дръпна здраво и остана доволна, като видя, че намотката се затегна към дървените чирени около желязото. — Ще свърши работа за още един-два боя. Благодаря за помощта. Хайде върви — виждам, че пак се трупат от другата страна.

Момичето хвана въжетата и забърза с шейната, костените плазове се хлъзгаха леко по пясъка.

Капитан Пити зае мястото си в бойната линия.

— Значи — заговори високо на войниците, — Найт е в почивка, мързеливото му говно. Сигурно си мисли, че е заслужил ония пет курви и делвата вино в леглото, но беше само защото го съжалих.

— Капитанът е сводничка — извика някой от задните редове.

Пити изчака смехът да заглъхне.

— Нещо не виждам на офицерите в тази армия да се плаща, тъй че не ме корете за малкото страничен доход.

— Вас никога, капитане!

Отекнаха рогове и Пити се обърна към разлома.

— Идват, войници! Искам ви сега твърди като в моминска мечта! Оръжия — за бой!

Множество смътни фигури от другата страна натисна напред, а след това посякоха през издутата, тънка като кожа светлина. После оръжията се отдръпнаха.

„Какво е това? Нещо различно… какво са…“

От раната изригнаха три огромни Хрътки. Прогизналият от кръв пясък плисна навън, щом съществата заковаха на място. Едното се изви настрани и се понесе към линията на шейките вдясно от Пити като бяла мъгла, огромно като бик. Друго се втурна към левия фланг, а третото, точно срещу Пити, се взря в очите й в мига преди да наведе широката си глава и тя усети как силата напусна тялото й.

Хрътката връхлетя право към нея.

 

 

Докато челюстите се разтваряха широко и лъсваха дълги като ками кучешки зъби, Ян Товис се присви и замахна с меча си. Острието улучи врата на звяра отляво и отскочи сред фонтан от кръв. До нея един воин шейк изкрещя, но викът бе мимолетен и заглъхна, когато звярът захапа и челюстите му се сключиха около главата. Изпращяха кости, мъжът увисна във въздуха, докато Хрътката се надигаше на задните си крака и зъбите се врязаха през шията. Плисна кръв, обезглавеният труп рухна на пясъка и се превъртя на гръб.

Ян Товис заби с меча, но върхът се хлъзна по гърдите на звяра. Той изръмжа и люшна глава, а сблъсъкът отпрати Ян Товис настрани. Тя падна тежко, превъртя се и видя редиците на Лиосан да се изливат през разлома на по-малко от петнайсет крачки от нея. Беше изтървала меча и шарещата й в паника ръка не намираше нищо освен буци втвърден от кръв пясък. Усети как силата се изцежда от нея, болката запълзя и обхвана половината й тяло.

Зад нея Хрътката започна да избива хората й.

„Всичко свършва. Толкова просто?“

 

 

— Пиките! — изкрещя някой. „Аз ли изкрещях?“ Огромната Хрътка скачаше към нея и Пити се смъкна на пясъка, извъртя се, докато звярът минаваше точно над нея, и заби меча си в корема му.

Оръжието отскочи като изстреляно от арбалет и заби лакътя й в земята. Един от задните крака на Хрътката я забърса от пясъка и я понесе напред. Тя чу трясъка на прътове на пики от всички страни. Присви се на кълбо под звяра. Ръмженето му изпълни света й, то и пукотът на кости и писъците на издъхващи ледерии. Хрътката я изрита отново и този път тя се просна на една страна.

Стисна зъби и се надигна. Все още държеше меча си, макар дръжката да бе хлъзгава от кръв — беше посечена някъде. Скочи към белия демон. Замахна.

Нащърбеният връх на меча порази Хрътката в ъгъла на лявото око. С почти човешки писък звярът скочи настрани и повали няколко бойци. Беше целият в рани от безбройните забивания на пики, бялата козина бе обагрена в пурпур. Спъна се в някакъв труп и извърна глава към Пити.

Лявото око на Хрътката беше пълно с кръв.

„Спипах те, псе такова!“

Някой скочи, размахал дърварска брадва. Ударът в черепа на звяра го събори на колене, но и дръжката на брадвата се строши. Черепът на Хрътката лъсна наполовина оголен, разпрано парче кожа увисна покрай челюстта.

Едноръкият Найт захвърли счупената дръжка и посегна за нож.

Острите зъби пробиха ризницата и захапаха дълбоко в гърдите му. Хрътката дръпна и ребрата на Найт сякаш изригнаха навън.

Пити изпищя.

Втората захапка на Хрътката отпра лицето на Найт — чело, скули, горната челюст. Долната увисна като кървав нашийник. Двете му очи ги нямаше. Трупът му се строполи напред.

Хрътката залитна като пияна. Зад нея воините лиосани настъпваха в настръхнала от оръжия линия.

— Изтласкайте ги обратно! — изкрещя Пити.

Пиките се снишиха и ледериите й натиснаха напред.

 

 

— Кралицата! Кралицата!

Воини шейки изведнъж обкръжиха Ян Товис. Чу Хрътката някъде зад себе си, ръмжене, трясък на оръжия, трошене на пръти, ужасни викове… възел от безумие пронизваше все по-дълбоко редиците. Но за да я защитят, десетки от народа й стягаха бойния ред срещу войниците Лиосан.

„Да защитите кралицата си. Не, моля ви — не го правете…“

Не бяха достатъчно. Щяха да загинат за нищо.

Лиосаните връхлетяха като гребена на вълна, втурнаха се да обкръжат Ян Товис и воините й.

Някой се наведе да й подаде меч.

Със стегнато гърло, задавена, тя с усилие се изправи.

 

 

Щом видя Хрътката да връхлита към линията му на левия фланг, Йедан Дериг затича да я пресрещне. Мечът Хуст изригна лудешки пронизителен вой и смразяващият звук сякаш стъписа звяра — за съвсем кратък миг — преди да скочи към принца.

Челюстите зейнаха и главата се сниши — Хрътката очакваше да й влезе ниско. Вместо това Йедан скочи високо, изви се успоредно на земята, изрита с крака назад, превъртя се във въздуха над раменете на Хрътката и докато се обръщаше, мечът замахна надолу.

Лезвието Хуст изпищя, остърга гръбнака на звяра и продължи надолу и назад.

Хлъзна се по прешлените и по едното бедро и кракът падна на едната страна, а Йедан — на другата. Удари се в земята, превъртя се и скочи на крака, без да откъсва очи от Хрътката.

Туловището й рухна на пясъка, главата го последва. Очите й се изцъклиха невиждащи. А зад мъртвия звяр — редици лица. Ледерии, шейки. Зяпнали като глупаци.

Йедан викна на Бревити:

— Капитане! Настъпете по фланга — широк клин! Ударете по лиосаните, и ударете здраво!

След това се обърна и затича по брега. Имаше още две Хрътки.

Напред, в клин, войници лиосани влизаха в бой с ледериите на Пити и нито една от страните не отстъпваше. Не можа да види Хрътката — убили ли я бяха? Не… ето я там, опитваше се да се оттегли към раната в Светлопада. Трябваше ли да я остави?

Не!

Но за да стигне до нея, трябваше да си пробие път с бой през десетки лиосани.

Видяха го и отстъпиха в ужас.

Смехът на меча Хуст бе пронизителен.

Йедан посече първите двама и рани още един, преди останалите временно да го забавят. Мечове засякоха към лицето му, други забиваха към корема и бедрата му. Той отбиваше и контрираше, сечеше и натискаше напред.

Отсечени ръце и длани хвърчаха във въздуха и изпускаха оръжията. Плискаше кръв, тела залитаха и рухваха. Подивели лица, усти, отварящи се в ужас и стъписване. А след това вече бе минал през всички тях, оставяйки след себе си касапница.

Хрътката бе на три крачки от разлома и се мъчеше да се задържи права.

Обърна глава и той видя очите й, и двете плувнали в кръв. Отпраните устни очертаха раздрани черни линии, когато изръмжа и се обърна да го посрещне…

Не навреме. Забиване. Удар. Вътрешностите на Хрътката се изсипаха и се плиснаха по земята сред локва воняща кафява течност.

Звярът се свлече с вой.

Йедан скочи на гърба му…

… тъкмо навреме, защото четвърта Хрътка връхлиташе през портала.

Принцът се хвърли във въздуха, с изпънат напред меч.

Заби го право в широките гърди на Хрътката. Острието се хлъзна навътре с хъхрещ смях.

Звярът го захапа и го блъсна в земята, но Йедан не пусна меча. Хрътката закашля кръв на гъсти горещи пръски, залитна и главата се люшна.

Йедан я изрита в гърлото, за да измъкне меча, след това се завъртя и видя обръщащото се към него множество лиосани. Нямаше лесен изход през тях — двата фланга се бяха затворили.

А след това откъм раната зад себе си усети внезапно присъствие, от което настръхна. Надвиснало, вонящо на хаотична магия.

Дракон.

Йедан Дериг изруга, обърна се рязко и се гмурна в раната на Светлопада.

 

 

Половината й воини бяха паднали и Ян Товис усещаше как силите я напускат. Едва можеше да вдигне меча. „Богове, какво ми става? Колко тежко съм ранена? Боли ме, но… какво друго?“ Олюля се и се свлече на едно коляно. Битката се затягаше около нея. „Какво става?“

Трусове зад линията на шейките. Хрътката виеше от гняв и болка.

Замаяна, тя вдигна глава и погледна натам.

Мръсно сива вълна магия изригна от края на фланга най-близо до Светлопада, храчещата пращяща вълна връхлетя и удари в гмежта на Лиосан. Тела се взривиха в червена мъгла.

Викове… Някой беше хванал Ян Товис под мишниците и я влачеше назад към престроената бойна линия на шейките… И ето я Скуиш, затичана към тях.

— Кръв на кралицата! Кръв на кралицата! — Вещицата приличаше на десетгодишна, дете от блестящо злато. — Разкарайте я! Останалите! Напред!

И тогава от раната отекна тътен, който смъкна всички на колене.

 

 

Оглушеният от внезапния гръмовен пукот от разлома Апарал Фордж видя как събратята му соултейкън отстъпиха. Елдат Пресен, най-младата и най-храбрата от тях, толкова нетърпелива да тръгне след Хрътките на Светлината, издърпа главата си от раната и в това отдръпване кръвта бликна на фонтан.

Той зяпна потресен как мозък и кръв се изливат от посечения й череп.

Тялото й се разтърси дивашки, опашката се замята, ноктите раздраха земята. Сляп замах на опашката й изхвърли във въздуха осакатени бойци.

Огромният й торс рухна на тласъци, шията и главата на Елдат се загърчиха и Апарал най-сетне видя раната от ужасния удар на меча, който бе унищожил Елдат и онова, което беше някога — светлокоса и вечно засмяна. От гърдите му се изтръгна хлип, но не можеше да извърне очи. „Елдат. Играехме си в градината някога, в друг век. Само за мир мислехме тогава. Но сега се питам дали е съществувал изобщо? Онзи век? Или просто бяхме затаили дъх? През всички онези години, онези десетилетия — тя порасна и стана красива жена, всички го видяхме. Виждахме го и това ни носеше радост.“

„И, ох, как копнеехме всички да легнем с нея. Но тя бе обрекла сърцето си на единствения, който нямаше да вземе жена — или мъж — в прегръдките си. Кадагар нямаше време за такива неща и ако разбиваше сърцето й непрекъснато, е, това бе цената да служи на народа си. Като баща на всички, не можеше да е любим на никого.“

„Кадагар, ти отново стоиш на бойниците.“

„Гледаш отгоре смъртта и тук няма никаква бърза милост, никакъв внезапно дошъл покой. Умът й е унищожен, но тялото й отказва да се предаде. Кадагар Фант, какъв смисъл дръзваш да извлечеш от това?“

Овладя се с усилие.

— Разчистете зоната — нареди той с хриплив глас на офицерите. Вдиша дълбоко и се покашля. — Тя няма да умре бързо. Не сега.

Пребледнелите войници се разбързаха да изпълнят заповедта.

Апарал отново погледна към портала. „Хуст. Дойде, за да я срещнеш, преди да е прекрачила прага. Къде тогава са войниците ми от другата страна? Къде — богове на бездната — са Хрътките?“

 

 

Йедан Дериг заопипва слепешком в изливащите се потоци светлина. Смехът на меча му бавно заглъхваше. Това бе същинската опасност. Да се изгуби в Светлопада. Но не беше имал избор, а вече трябваше да се върне. Една Хрътка оставаше. Колко от войниците му загиваха в този момент? Докато той залиташе слепешком в тази пъклена светлина?

Усещаше ужасната болка на раната, зла и хапеща в неистовото си желание да се изцери.

Спря. Една погрешна стъпка можеше да го отнесе на равнината на Лиосан, срещу десетки хиляди врагове. И още дракони.

Усети зад себе си неудържими напиращи течения и се завъртя вихрено.

Хрътката изригна от светлината.

Той се присви ниско и посече. Острието преряза двата предни крака. Звярът залитна… Йедан се извъртя и замахна към шията му. Мечът Хуст се хлъзна в плътта и изскочи изпод гърлото с ликуващ лай. Главата се натресе в земята в краката на Йедан.

Той постоя за миг зяпнал в нея. После прибра меча и се наведе. Гърбът му изпука, щом се напрегна да вдигне главата. Обърна се в посоката, накъдето бе тръгнал Хрътката, и след това затича, завъртя се и запокити главата през водопада от светлина.

Обърна се в другата посока и прекрачи през раната.

 

 

Апарал беше впил очи в портала и не беше единственият, който видя как отсечената глава на Хрътката излетя, тупна и се затъркаля по земята. Викове на отчаяние и ужас прокънтяха от всички страни.

Зяпна потресен.

„Не може да е само един мъж. Не може!“

„Легион Хуст ни чака оттатък. Стотици прокълнати убийци, всеки от тях полудял от оръжията им. Нищо няма да ги спре, нищо не може да ги надвие.“

„Не можем да спечелим.“

Взря се в огромната глава и празните очи, а след това се обърна към издъхващия дракон. Беше изпълзял до трупа на Ипарт Ерюл. Но движенията вече се забавяха, губеха трескавата си сила. „Елдат, моля те, умри. Моля те.“

— Скоро — прошепна той. „Вече скоро.“

 

 

Вълни от магия бяха подгонили Хрътката назад към раната, Пули и Скуиш настъпваха след тях, катереха се през трупове и разкъсани, все още издъхващи войници. Пити залиташе след тях. Беше посечена в дясното рамо, ръката й бе обляна в пурпур и от юмрука й се стичаха гъсти вадички. Цветовете на света бързо помръкваха.

Видя Бревити, повела плътен клин ледерии, приближаваха се откъм левия фланг. Къде беше принцът?

„И какъв бе онзи тътен в разлома?“

Наблизо лежеше трупът на Хрътка, а още по-близо до разлома — друг от ужасните гигантски зверове, още жив, още риташе, паднал на една страна. Обкръжаваха го войници, насочили пиките си напред. Доубиването щеше да отнеме известно време.

„Толкова съм уморена…“ Изведнъж силата напусна краката й и тя седна. „Лоша рана. Зъб? Нокът? Не мога да си спомня — не мога да се извия достатъчно, за да я видя. Но поне болката се махна.“

— Капитане!

Пити погледна меча в ръката си. Усмихна се. „Добре се справи. Не ме провали. Къде е онова момиче? Трябва да й кажа.“

— Някой да доведе една от вещиците! Бързо!

Гласът беше силен, почти до самото й ухо, но в същото време бе някак приглушен. Видя Бревити да тича към нея, но беше трудна работа да си пробие път през всичките трупове и Пити се зачуди дали ще дойде навреме.

„Навреме за какво? О. Да.“

Отпусна се, понечи да легне, усети, че се е отпуснала в нечия прегръдка.

— Половината й гръб е отхапан! Къде са вещиците?!

— Изчерпани са.

— Трябва да…

Главата й се изпълни с грохот. Пити погледна ръката си, която държеше меча. Насили се да го пусне, но той отказа. Тя се намръщи. Но след миг лицето й се проясни. „Разбирам. Аз съм войник. Не съм крадец. Не съм престъпник. Войник съм. А един войник никога не пуска меча си. Никога. Виждаш го в очите им.“

„Можеш ли да го видиш в моите очи? Обзалагам се, че да.“

„Истина е. Най-сетне, истина е. Аз съм войник.“

 

 

Бревити беше все още на десет крачки, когато видя смъртта на приятелката си. Прекосяването на бойното поле беше кошмар. Ледерии, шейки, лиосани… телата си бяха тела и смъртта си беше смърт, и имената не значеха нищо. Беше прогизнала в онова, което бе пролято, което бе изгубено. Вонята на касапница бе толкова силна, че да удави човек.

„Пити.“

„Помниш ли мошениците? Как им взимахме всичко, което имаха? Бяхме ние с теб срещу света и боговете, беше хубаво, когато печелехме. Нито веднъж не ни заболя, нито веднъж, да ги бием в собствената им игра. Вярно, имаха закона на своя страна, правеха законно всичко, което крадяха. Но пък те бяха измислили законите. Това беше единствената разлика между тях и нас.“

„Мразехме алчността им. Но след това ние самите станахме алчни. Падаше ни се, да се хванем така.“

„Животът на острова, виж, това бе досадно. Докато не се появиха малазанците. Всичко започна точно тогава, нали? И ни доведе дотук. До сега.“

„Разпердушиниха ни, нали? Докараха ни на Брега. Можехме да се махнем, да се върнем при всичко, което познавахме и презирахме. Но не го направихме. Останахме със Сумрак и Стража и те ни направиха капитани.“

„А сега войната за теб свърши, Пити. Аз продължавам да я водя. И все още не знам какво изобщо означава това.“

„Десет крачки, а не мога да стигна до теб, за да те видя. Не мога. Заради това разстояние между нас. И докато съм жива, няма да мога да го прекося. Пити, как можа да ме оставиш толкова сама?“

Йедан Дериг изникна от раната в Светлопада. Смехът на меча му захапа въздуха. Тя го погледна и си помисли колко объркан изглежда. „Но не. Аз съм обърканата. Само аз. Той знае каквото трябва да знае. Премислил го е всичко. То си идва от кръвта.“

 

 

Сержант Келоуз залитна и спря пред Йедан.

— Принце… жива е, но е в безсъзнание. Вещиците я използваха…

— Знам — прекъсна го той и огледа осеяното с трупове бойно поле. Сержантът, едър и изгърбен — с малко теблорска кръв в него, — проследи погледа му и изпръхтя.

— Лошо ни удариха този път, ваше височество. Хрътките размазаха центъра и десния фланг. Един от зверовете стигна до ранените, преди Пули да го прогони назад. Но загубите ни, сър. Нараниха ни лошо. Найт, Ейсган, Трапъл, Пити…

Йедан го погледна мрачно.

— Пити?

Келоуз посочи с пръст, отрязан малко под ставата.

— Там.

Тяло, отпуснато в ръцете на плачещ войник. Бревити бе коленичила наблизо, навела глава.

— Погрижи се за каквото трябва да се направи, сержант. Ранени. Оръжия.

— Да, ваше височество… мм, принце?

— Какво?

— Аз май съм последният.

— Последният?

— От първоначалния ви отряд, сър. Бреговият патрул.

Йедан усети как нещо изпука в устата му. Потръпна, наведе се и изплю.

— Мамка му, счупих си зъб. — Вдигна очи и изгледа Келоуз. — Искам те в резерв.

— Сър?

— За когато най-много ще ми потрябваш, сержант. За когато ще се наложи да си до мен. Дотогава ще останеш извън боя.

— Сър…

— Но щом те призова, гледай да си готов.

Мъжът отдаде чест и се отдалечи.

— Последният ми — прошепна Йедан.

Присви очи към Бревити. „Ако не ме гледаха всички, щях да дойда при теб, Бревити. Щях да те прегърна. Щях да споделя скръбта ти. Заслужила си поне това. И двамата сме го заслужили. Но не мога да покажа никаква слабост.“

Поколеба се. Езикът му обходи счупения зъб и той усети вкуса на кръвта.

— Мамка му.

 

 

Бревити вдигна глава, щом сянката падна над нея.

— Принце.

Понечи да стане, но Йедан се пресегна и тежестта на ръката му я натисна надолу.

Зачака да заговори. Но той не каза нищо, макар че очите му се бяха спрели на Пити и войниците, струпани около падналата жена. Тя проследи погледа му.

Вдигнаха я толкова нежно, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

— Не е лесно да си спечелиш това — промълви Йедан.

 

 

Апарал Фордж видя как частите, вдигнали стан по околните хълмове, бавно се раздвижиха, видя как войниците започнаха да се събират. „Това ще е истинският щурм значи. Ще хвърлим елита си през портала. Легиони на Светлината. Лорд Кадагар Фант, защо чака толкова дълго?“

„Ако бяха нападнали в самото начало, шейките вече щяха да са паднали. Направи първата си захапка най-дълбока. Всеки командир знае това. Но ти не искаше да слушаш. Искаше първо народът ти да пусне кръв, да превърнеш своята кауза в негова.“

„Но не стана. Бият се, защото не им даваш никакъв избор. Чистачите на гърнета избърсват ръцете си, а колелото забавя и спира. Тъкачите заключват становете си. Дърворезбарите оставят сечивата си. Кърпачите на пътища, свещарите, продавачите на пойни птици и търговците на дрога — всички оставят настрана нещата, които искат да правят, за да водят тази твоя война.“

„Всичко спира и за толкова много вече никога няма да започне отново.“

„Разкъса хълбока на своя народ и остави зейнала рана — рана като онази преди нашето време. И ние изтичаме през нея като кръв. Изливаме се и се съсирваме от другата страна.“

Всички соултейкън вече се бяха превъплътили. Знаеха какво трябва да се направи. И докато редиците се строяваха, Апарал видя как братята и сестрите му заемат позиция, всеки и всяка пред своя елит войници.

„Но ни очаква легион Хуст. Убийци на Хрътки и Дракони, с целия безумен смях на войната.“

„Тази следваща битка. Тя ще е последната ни.“

Вдигна очи към бойниците, но Кадагар го нямаше там. А от войниците си, поемащи си дъх около него, от ранените си и обезверени съграждани, Апарал чуваше едни и същи думи.

— Той идва… Нашият господар ще ни поведе.

„Нашият господар. Нашата парцалена кукла.“

 

 

— Вода, ваше величество. Пийте.

Едва намери сили да отпие от меха. Като дъжд в пустиня, водата потече в раздраната й уста. Разкъсаните тъкани защипаха и гърлото й се отвори облекчено.

— Какво става? Къде съм?

— Вещиците и брат ви, кралице, убиха Хрътките.

„Хрътки.“

„Кой ден е този? В свят без дни кой ден е това?“

— Те са малки момиченца вече — каза спътничката й.

Ян Товис примига. Познат глас.

— Брат ти?

Жената извърна очи.

— Съжалявам.

Жената поклати глава.

— Скоро ще ги видя, кралице. Това чакам вече.

— Не мисли така…

— Простете, ваше величество. Грижих се за тях през целия си живот, но срещу това не стигнах. Не успях.

Ян Товис се взря в безизразното й лице, в пресъхналите очи. „Вече е свършила.“

— Те те чакат на Брега.

Вяла полуусмивка пробяга по устните на младата жена.

— Така казваме над нашите мъртви, да. Помня.

„Над нашите мъртви.“

— Кажи на вещиците. Ако още веднъж ми направят това — ако още веднъж ме използват така, — ще ги убия.

Жената потръпна.

— Приличат на десетгодишни, ваше величество.

— Но не са. Те са две старици, вкиснати, пълни с горчилка и омерзение към света. Хайде, предай им предупреждението ми, войник.

Младата жена кимна мълчаливо и се изправи.

Ян Товис отпусна глава и пясъкът остърга тила й. „Празно небе. Сънища за тъмнина. Ако бях коленичила на Брега, нямаше да ме докоснат. Но те ме наказаха.“

— Но ако не бяха — промълви тя, — Хрътките щяха да убият стотици повече. Кой от нас е вкиснат тогава? Кой е пълен с горчилка и омерзение към света?

„Ще отида при нея. В Карканас. Ще я помоля за прошка. Никоя от двете ни не може да понесе тежестта на тази корона. Би трябвало да я захвърлим. Можем да намерим силата за това. Трябва.“

„О, колко съм глупава. Йедан няма да отстъпи. Изгубеният живот на толкова хора трябва да означава нещо, дори да е безсмислено. Тъй че, изглежда, всички трябва да умрем. Изглежда, нямаме избор. Нито шейките, нито ледериите, нито Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховен дом Мрак.“

Пресегна се и гребна шепа бял пясък. Стрити на прах кости.

— Всичко е тук — прошепна Ян. — Цялата ни история, тук. От тогава… до сега. До това, което предстои. Всичко… тук.

И пред погледа й ръката се стегна в юмрук, сякаш за да съкруши всичко.