Стивън Ериксън
Сакатият бог (15)

12.

Дойде вест и аз най-сетне се надигнах от пепелта, и погледнах малкото свои деца, които бяха устояли. Трона на Сенките вече го нямаше и от сумрака излитаха дракони, изпълваха въздуха с викове на гняв и безсилие.

Тогава разбрах, че го е направил. Беше ги измамил всички, но на каква цена? Гледах грамадите трупове, чудовищна ватерлиния на този прокълнат бряг. Потоци кръв течаха надолу по склона, над който се изливаше прошарена с пурпур светлина там, където всички рани все още зееха. Прииждаше нова вълна. Не можехме да задържим.

В онзи миг на най-дълбоко отчаяние от леса излязоха три фигури. Извърнах лицето си към тях и от опустошената ми душа се роди лъч надежда.

 

Откъс

Единадесета книга „Трон, скиптър и корона“

Харат Хълма (Коралов залеж)

Пити се измъкна със залитане и плувнала в кръв. Ослепително бялата ивица на брега я стъписа, наклони се и се разтърси пред очите й. Тя падна на колене, а след това на една страна. Пусна меча си, но дръжката се задържа в пръстите й още миг, преди да ги отвори с хлип. С другата си ръка смъкна шлема си. Ударът на меча бе оставил жлеб през очуканото желязо. Кичури прогизнала от кръв коса и туфи подплата запълваха пукнатината.

Легна по гръб. Ужасният грохот на битката заглъхна. Небето се завъртя. Раздрани късове светлина се зареяха в сумрака. „Ах, Брев. Той ни предупреди. По своя си начин ни предупреди. Крачеше напред-назад, вадеше и прибираше, и вадеше онзи проклет меч. Отново и отново.“

„Можеш да мислиш за това, което предстои. Можеш да се опитваш да си го представиш в ума си. Това, което правеха воините. В което влизаха войниците. Но това не те подготвя. Изобщо.“

Писъците вече изглеждаха далечни. Напорът и ужасният трясък, зейналата паст на пробива — гмеж от оръжия, копия и мечове, ножове и брадви, и единственото, което правеше онази уста, бе да дъвче хора на кървави късове, железните зъби трещяха и стържеха — гладът й бе ненаситен.

„Докато има още хора, които да бъдат натикани вътре.“

Беше мокра от пот и долнището я жулеше под мишниците. Можеше да надуши собствената си воня.

„А ние се нарекохме капитани, нали, Брев? Биваше ни да раздаваме заповеди. Биваше ни да се перчим и да се правим на важни. Там с принца. С неговото ядро елитни бойци, които той вече нарича своята Стража. Ти и аз, Бревити, бяхме офицери.“

„В армия на глупци.“

Кръв се стичаше топла в ушите й, първо в лявото, после — в дясното. Други звуци се давеха в пороя. „Океанът ли е това, което чувам? Океан от кръв? Това ли е, питам се, последното, което ще чуя? Скъпи мой океане, повикай душата ми. Искам отново да плувам във водите. Дай ми отново да плувам във водите ти.“

Нещо разтърси пясъците под нея. „Не, няма да спрат. Искат да преминат. Точно както каза той.“

Не беше никакъв капитан. Изобщо не знаеше какво значи да си истински капитан. От онзи първи миг, когато се отвори разломът, когато светлината изригна като огнен език и всички онези гласове отвъд преградата връхлетяха…

 

 

Видя как Йедан Дериг тръгна надолу към пробива. Стражата му се беше развърнала, като водачи на отделения в предната линия на ледерийските доброволци. И Уидал, който бързо тръгна нагоре по раздрания склон към леса. „Вест за кралицата на Карканас: битката започва.“

Погледът й се върна към пробива. „Лепваш наемниците във фронта, където няма място за отстъпление, освен през по-верните ти войници. Те са там за бъдещата плячка. Но плячката никога не може да задържи мъж или жена, не за дълго, не и когато всичко се разпадне. Тези ледерийски островитяни — те са моите хора. Моите.“

Вдигна меча си и затича към първата висока рампа. Никога не се беше чувствала добре с това оръжие в ръка. Плашеше я всъщност. Ужасяваше се да не се прониже сама на него толкова, колкото от стрелващото се към нея копие на озъбения насреща враг. Къде беше Бревити? Някъде в суматохата — „ние сме като разритано гнездо термити“.

Някой ридаеше — майка, чието дете току-що се е изтръгнало от прегръдката й, току-що е изчезнало в гъмжилото с меч и щит, копие или пика. „Това е сцена на света. На всеки свят. От другата страна на бариерата някоя майка пищи от страх, изгубила от погледа си скъпата си рожба.“ Олюля се, коленичи и повърна върху натрошените кости по брега. Закашля се, изплю и усети вътре в себе си странна празнота, която разцъфна навън, докато мозъкът й сякаш вече не бе задържан за нищо и се зарея освободен от тялото й.

Чу оглушителен рев. Звук на битка… не, никога не беше чувала нещо такова. Бягството от брега в Ледер изобщо не беше като това. Тогава гласовете и волята бяха дошли от болка и страх, обагрени бяха с отчаян, умолителен тон. Срещу желязната дисциплина на Йедан Дериг и елитните му бойци жалкият враг не бе имал никакъв шанс.

Това беше друго. Звукът, който изригна от пробива, сам по себе си бе достатъчен, за да изтласка защитниците на стъпка назад. Триумф и ярост — бяха пробили! Най-сетне пробили! И омразният враг нямаше да ги спре, нямаше да ги забави дори. Докато пълчищата на другарите им воини ги тласкаха отзад, докато върховете на копията се снишаваха и забиваха напред, Тайст Лиосан се изливаха през раната между двата свята.

Пити с усилие се изправи отново на крака, с усилие тръгна напред. Все още се рееше сякаш във въздуха, но зрението й бе станало невероятно остро. Видя как предната линия на ледериите се надигна във въздуха, видя как главите им се отметнаха, с широко отворени усти. Вдигнати на копията на врага.

Мечът се изхлъзна от ръката й. Изтръпнала и объркана, тя се наведе да го вземе. Някой я блъсна и я събори. Тя се закашля, задавена от праха и пясъка. Къде беше мечът й? Ето там. Пропълзя към него. По дръжката бе полепнал пясък. Пити я стисна. Погледна към пробива.

Линията на ледериите някак се бе задържала. Биеха се и задържаха лиосаните на склона на рампата.

Двете вещици вече бяха сред ранените. И двете държаха ками. Пити видя как Скуиш коленичи до една ранена жена, огледа раната й. Поклати глава и заби ножа в гърдите й, право в сърцето, а след това тръгна към следващия ранен.

„Шибани убийци.“

Пули тикаше парцали в дълбоката рана в хълбока на един мъж и крещеше на носачите. По-нагоре по брега се оформяше втори пункт за ранени, където резачите се мъчеха да спрат кървенето, да шият рани и да режат негодни за нищо крайници. Наблизо в пясъка бяха изровили яма за тях и за ранените, които никой не можеше да спаси.

„Всичко е… организирано. Готвили са се за това. Да, всички се готвехме за това. За това, което се случва сега.“

Отново залитна напред.

— Те държат — изпъшка. — Държат!

— Капитане!

Едно момче притича до нея. Май не го беше виждала досега. Беше плашещо мършаво, с рани по устата. Ледерийче.

— Кой те изпрати?

— Ефрейтор Найт от Стражата, дясна котва, беше ранен и изтеглен от бойната линия. Принцът се нуждае от вас незабавно да поемете командването на отделенията на онзи фланг.

„Блудния да ме бутне дано.“ Облиза устни. Мехурът я щипеше все едно всичко, което съдържаше, бе вкиснало.

Проклетото момче се бе вторачило в нея. Тя виждаше гнойните ранички около устата му, петната на лицето му. Виждаше, че е изплашено до смърт. Сирак, чието ново семейство е било убито пред очите му. Беше донесло думите на принца. Беше я намерило, изпълнило бе заповедта на Йедан. Правеше каквото трябваше да прави. „Да изпълнява заповеди. Вкопчил се е в дълга толкова отчаяно, колкото всеки от нас. Престани да ме гледаш така.“

— Заведи ме.

И като зажадняло за брега дете, момчето я хвана за ръката и я поведе.

 

 

Вонята на кипящото гъмжило я задави. Пот и повръщано, лайна, пикня и страх. Как можеше да се бие човек сред това? За малко издърпа ръка от студената ръка на момчето. Но отзад вече я бутаха други ръце. Лица се обръщаха към нея и крещяха нещо. Изпълнени с молба очи се взираха в нейните. Паниката я загръщаше като сив облак.

Някакъв мъж й пречеше да мине, мъж, паднал на четири крака. Пити го погледна, докато се мъчеше да го прекрачи. Ранен не от някакво оръжие, а от самия ужас. Осъзнаването на това разпали яростта й и тя кресна:

— Вдигни се, жалка торба говна! Там умират! За теб! Стани! — Най-после изтръгна ръката си от ръката на момчето и сграбчи мъжа за косата. — Изправи се! Ти си с мен — хайде!

Бойците около нея гледаха. Зяпнали. Нещо се втвърдяваше в очите им и тя се зачуди защо.

— Хайде води ни, момче! Към предната линия, бързо! Ти, войник, не си и помисляй да отстъпваш!

„Леле! Сякаш знам какво правя. Сякаш вече съм го правила.“

Вече чуваше гласове около себе си.

— Виж, капитанът е тук…

— Капитан Пити — видя ли я? Там…

— Скастри един бъзльо…

— Уби го!

— Пити уби един страхливец — ей така, пред очите ми!

— Богове на бездната! — измърмори тя. Момчето се обърна, докато се мъчеше да се провре между двама ледерии. Очите му грейнаха.

И тогава, изведнъж, тя видя върховете на копията, святкаха и трещяха при сблъсъците с щитове, замахваха напред. За първи път успя да зърне лице на лиосан. Дълго, тясно, изопнато — но — „Блудния да ме вземе! Та те приличат на андиите! Досущ са като тях.“

Само че белокожи вместо чернокожи. „Това ли е? Това ли е единствената шибана разлика?“

Очите се впиха в нейните, светлосини и плашещо млади, над сражаващата се гмеж между тях. И тя видя страха му. Ужасния му и ужасяващ страх.

— Не — промълви Пити. „Не прави това. Върни се назад. Моля те…“

Острие на брадва изтрещя в слепоочието на лиосана, костите се огънаха и то хлътна. Кръв плисна от едното око, носа и устата. Другото око, останало впито в нея, изведнъж помръкна и младежът рухна и се скри от погледа й.

Пити простена. Сълзите й се надигнаха, ноздрите й се запушиха и се наложи да задиша през уста — не можеше да вдиша достатъчно. Едва виждаше през мъглата. А светлината се изливаше, изпъстрена от сенки. Лееше се надолу и надолу…

Някаква ледерийка се пресегна назад, кървавата й ръка се вкопчи в китката й. Дръпна я напред.

— Ефрейтор Найт каза, че ще се върне скоро, сър.

Разговор ли щеше да е това? Вече виждаше битката — ето там, почти на ръка разстояние. Къде бе отишло момчето? Не се виждаше никакво. Страхливецът й? Там, изведнъж озовал се на първата линия, изкрещя и завъртя щита нагоре, за да отбие свирепия замах на меч.

— Какво стана с него?

— Капитане?

— С Найт! Какво стана с него?

— Посякоха му едната ръка, сър. Изтегли се да му я отрежат — каза, че ще се върне скоро. — Жената отново се обърна напред и повиши глас: — Капитан Пити пое командването!

Никой сякаш не чу вика й.

И тогава Пити усети как въздухът се промени, все едно че ушите й изпукаха. Нещо закипя около нея и навън. Отникъде и отвсякъде се разнесе рев, а след това флангът се понесе напред, надигна се срещу фронта на лиосаните.

Пити връхлетя напред, понесена от течението.

Стъпи върху нещо, което се изтъркаля в краката й, и погледна надолу.

Момчето я зяпна. Но не, беше зяпнало в нищото. Раничките около зейналата му уста бяха почернели от прах.

„Не, изчисти ги…“

А след това телата под нея бяха на лиосани, извити, сгърчени около бликащата от зейналите рани кръв. Счупени копия, разкъсани кървави дрехи, празни лица.

Чу други ревове и разбра — знаеше! — че цялата линия на ледериите напира напред, един участък след друг. „Назад в дупката си, жалки окаяни псета!“

— Назад! — изрева тя. — Назад! Това е наше! Това е наше!

И изведнъж викът й беше подет.

Видя как лиосаните залитнаха пред него, видя как редиците на врага се огънаха, докато ледериите връхлитаха срещу тях и блъскаха, отново и отново.

Изведнъж пред нея се отвори зев. Лиосан, паднал на колене, едното му рамо посечено чак до ставата, ръката увиснала. Видя я и се помъчи да се вдигне. Беше стар, със сбръчкано лице, погледът му беше отчаян.

Замахът на меча й бе непохватен, но с цялата й сила зад него. Острието се плъзна по ръба на челюстта му, преди да посече дълбоко в шията. Плисна кръв и я заля цялата. Стъписана от топлия дъжд, тя залитна назад…

И тази единствена стъпка спаси живота й — връхлитащото острие проби шлема й, изстърга по костта, но не успя да я пробие.

Нападателят й падна съсечен.

Един плещест мъж я дръпна към себе си.

— Заеби го това — още си имаш главата, нали? Да си виждала меча ми? Изтървах го шибаняка — ще го познаеш, щот’ още е в ръката ми — заеби го… — Държеше тежка брадва в единствената си ръка. — Кон да го нашиба в ухото на Блудния, какво е това, мамка му? Заеби го — марш на задната линия, капитан Пити. Аз го почнах това и смятам аз да го довърша.

„Найт? Найт Заебиго? Така ли те наричат?“

— Това е наше! — Викът проехтя отново и отново.

Нечии ръце я държаха. Теглеха я назад. Първият й сблъсък с Лиосан. Първото й вкусване — на всичко. Клането. Болката. Гневът. Падащата светлина. „Всичко. Всичко. О, богове, всичко!“

Изведнъж се олюля, вън от битката.

Примижа от ослепителния блясък на брега. Отгоре се гърчеха пипала убийствена светлина. Долу, на колене. Долу, на една страна. Меч и шлем настрана. Звуци — глъхнат, стапят се…

Някой клекна до лявото й бедро. Тя примига и вдигна очи. Скуиш. Видя ножа в плувналата в кръв лява ръка на вещицата и й изръмжа:

— Не си и помисляй.

Вещицата се ухили.

После изчезна.

 

 

В самия край на разгромените пълчища малка група Тайст Лиосан влачеше назад през разлома ранени събратя — фигурите им изчезваха в ослепителната светлина. Мечът на Йедан Дериг бе натежал неописуемо, тъй че той го отпусна и върхът му изстърга в напоения с кръв бряг.

— Принце!

— Организирай изнасянето на ранените и убитите ни, сержант.

Погледна намръщен към разлома — почерняло сълзящо петно в Светлопада. Твърде увредено, за да направи нещо толкова чудодейно, че да зарасне пред очите му, но първият пробив на врага беше спрян.

Лиосаните бяха взели колкото можеха от своите ранени и издъхващи, но все още имаше десетки и десетки, струпани на грамади в подножието на първата рампа.

— Събери екип да почнат да ги трупат срещу пробива. Като стена. Но им кажи да внимават — да се уверят, че наистина са мъртви или са толкова зле, че да е все едно.

— Слушам, сър.

Вдигна очи, когато една сянка премина пред стената от Светлина, точно над раната, озъби се и изръмжа.

Друг глас заговори до него.

— По-рисковано беше, отколкото се надявах, принце.

Той се обърна.

— Бедак. Ти ли беше зад последния натиск?

— Аз бях последна на десния фланг — отвърна тя.

— Найт? Можех да се закълна, че беше женски вик.

— На Найт му отсякоха ръката. Не му изтече кръвта, за щастие. Капитан Пити пое командването на онова място, ваше височество. Найт се върна навреме, за да пръсне с дърварска брадва черепа на един от последните лиосани от онази страна. Толкова силно, че счупи дръжката.

Йедан се намръщи.

— Какво търси дърварска брадва сред оръжията ни? Заповедите ми бяха достатъчно ясни. Което ми напомни… Сержант! Ще съберете най-доброто от оръжията на лиосаните, нали?

— Какво ще правите с трофея си, принце?

— Какъв трофей?

Бедак кимна към меча му.

Йедан го погледна. На острието бе нанизана глава на лиосан, от върха на черепа чак до врата.

— Нищо чудно, че тежеше толкова — изсумтя Йедан Дериг.

 

 

Ян Товис стоеше в края на леса. Гледаше как извличат телата, гледаше как други хвърлят отрязани крайници и търкалят трупове в ямата.

Всичко изглеждаше толкова нереално. Победоносните и изведнъж грохнали от умора ледерийски бойци по рампата сядаха да си поемат дъх, да проверят оръжия и броня, да вземат мехове с вода от младите, които вече пъплеха през редиците. „Мислят, че сме спечелили.“

Без Йедан и неговата Стража първата линия щеше бързо да е рухнала. Но сега оцелелите се чувстваха дръзки, изпълнени с гордост до пръсване. Нещо бе закалено в този сблъсък. Ян Товис знаеше какво вижда. Една бойна сила не може просто да бъде събрана. Нужна е жестоката ковачница на битката и нажеженият гняв да изсъска в кръв. Брат й изковаваше нещо тук.

Но нямаше да е достатъчно.

Можеше да се досети как гледат нейните шейки на всичко това — не по-различно от самата нея. Йедан нямаше да изразходва тепърва ледерийските бойци като негодна за нищо друго жива стена, не и след това, което бе направил от тях. Щеше да ги изтегли назад и да ги държи в резерв през следващата битка.

„Сондираха, за да изпитат куража ни. Следващия път ще видим истинската им ярост. И ако предмостието бъде укрепено, първият дракон ще премине.“

Шейките гледаха, да, и мислеха за своето време, което щеше да дойде, за своя отпор срещу Лиосан. Малцина ледерии бяха обучени като войници и в това отношение не бяха по-различни от шейките. Но Стражата на Йедан щеше да е там, непоклатими като канари. „Докато не започнат да падат. Нищо повече не могат да направят. Те са най-ценният ресурс на Йедан, но трябва непрекъснато да ги излага на риск. А когато започнат да падат, ще трябва да хвърли следващите ветерани, тоест тези ледерии тук, а тогава сред тях ще са нашите шейки…“

„Толкова е… логично. Но, скъпи братко, това е, което правиш най-добре, нали?“

„Как мога да се преклоня пред това? Няма ли така да направя всичко… неизбежно? Не. Това няма да стане. Ще заема мястото си сред моя народ, на рампата. Знам как да се бия. Може да отстъпвам на Йедан в това, но съм адски близо.“

„Всечено е в душите ни от кралската кръв. Да стоим тук, на Първия бряг. Да стоим тук и да умрем.“

Трупаха тела на лиосани и вдигаха стена пред разлома. Презрението в този жест бе също толкова добре пресметнато, колкото всичко останало, което правеше Йедан. „Гневът е враг. Пазете се от това, Тайст Лиосан. Той ще превърне вашия гняв във ваше падение, ако може.“

„Не мога да накарам брат си да се разгневи. Той не е като вас. Не е като никой от нас. И неговата армия ще го следва. Ще гледат към него и ще поемат в себе си каквото им дава. То е хладно. Безжизнено. Ще го поемат и то ще ги промени всички.“

„Твоята армия, братко. Моят народ. Не мога да спечеля това, но не можеш и ти.“

Взе оръжейния си колан от близкия дънер и го запаса. Сложи си шлема и стегна ремъка. Нахлузи металните ръкавици.

Хората й го забелязаха. Обръщаха се към нея и гледаха как кралицата им се подготвя за бой.

„Но какво си мислят?“

„Защо изобщо гледат към нас. Към брат ми? Към мен? Виж докъде ги доведе любовта ни към тях. До всичките онези осакатени безжизнени тела, които падат в ямата.“

Гледаха как тази спокойна, безмълвна жена се подготвя за битка.

Не знаеха, разбира се, за ужасния вой, който продължаваше да кънти в главата й, за отчаяните писъци и отровната безпомощност, която глождеше всяко кътче в душата й. Не, нищо не знаеха за това.

Брат й ръкомахаше и раздаваше заповеди.

А после се обърна към нея.

Трябваше ли да вдигне ръка? Да признае подвига му? Този първи триумф? Да извади меча си, може би, и да го вдигне високо? Щеше ли да отвърне той подобаващо?

„Изключено. Но виж ме. Гледаме се един друг, да, и никой от двама ни не прави нищо, за да стигнем един до друг. Как бихме могли? Ние сме заговорници в избиването на всички тези хора.“ Ян Товис се обърна към един от вестоносците си.

— Ейрас, отнеси вестта на кралица Друкорлат. Пробивът е отблъснат. Загубите са приемливи. Очакваме следващата им атака.

Момичето се поклони и затича навътре в гората.

Сумрак отново погледна към брега. Брат й не се виждаше никъде.

 

 

Беше вече като път, донякъде поне. Бялата прах бе прогизнала от кръв и отъпкана на червеникавокафява кал. Път прав като прът на копие между Венчалната порта на Саранас и Разлома. Разтреперан, Апарал Фордж гледаше приближаващите се фургони, натоварени с ранените. От двете страни на тясната ивица струпаните легиони се готвеха за следващия щурм. Главите се извръщаха да проследят минаващите разбити останки от пропадналата надежда.

Е, това бе достатъчно доказателство, нали? Карканас отново бе окупиран. Пъклените шейки се бяха завърнали, или някой досущ като тях, и бяха решени да оспорят пробива. Лудост. Погледна нагоре и видя четирима от Тринадесетте, все още преобразени, огромните им криле блестяха златни сред несекващата светлина. Драконовата кръв най-сетне ги бе завладяла. Бяха се предали завинаги на хаоса. Сред тях беше Ипарт Ерюл, доскорошен негов приятел.

— Сине на Светлината — прошепна той, — пази се от избраниците си, сега, когато кипва кръвта на Елейнт, за да удави всичко, което бяхме някога.

Вратата зад него се люшна и изтрещя в каменната стена. Апарал потръпна, но не се обърна.

— Ако ме беше послушал, братко…

— Но аз те послушах, Сине на Светлината.

Кадагар Фант изруга, застана до Апарал и отпусна ръце на алабастровия зъбец.

— Почти бяхме пробили!… Виждам, че децата ми още са на крилото. Къде са другите?

— Господарю, Гривата на хаоса ги плаши. Ако й се предадат задълго… Сине на Светлината, може да изгубиш власт над тях…

— Когато съм преобразен, те добре осъзнават силата ми — господството ми. Какво повече е нужно, за да се огънат пред волята ми? Наистина ли вярваш, че не разбирам естеството на Елейнт?

— Рискът, Господарю…

— Плаши те, нали, братко?

— Плаши ме това, че можем да изгубим контрол над своя народ, Господарю, и не заради някаква грешка в целта ни или заради водачеството. Ипарт Ерюл и сестрите му вече не се връщат. Кръвта на Елейнт ги е завладяла, отнела е умовете им. Щом престанат да бъдат Тайст Лиосан, колко остава, преди каузата ни да стане безсмислена? Колко остава, преди да открият собствените си стремежи?

Кадагар Фант дълго помълча. След това се наведе над стената и погледна право надолу.

— Много време мина — заговори разсъдливо накрая, — откакто за последен път поставихме предател на Бялата стена. Братко, мислиш ли, че народът ми започва да забравя? Трябва ли отново да им напомня?

Апарал Фордж помисли над това.

— Ако чувстваш, че е необходимо, Господарю. — Гледаше колоната, пълзяща към Венчалната порта.

— Това е ново — отрони Синът на Светлината.

— Господарю?

— Не виждам страх да отвръща в теб, братко.

„Гривата на хаоса, глупако. Тя поглъща страха като кървава плът.“

— Аз съм твой вечен слуга, Господарю.

— Дотолкова, че си готов да рискуваш собствения си живот, но да кажеш каквото мислиш, виждам.

— Може би. — „Направих го веднъж, отдавна, когато бяхме други хора, все още не тези, които сме сега.“ — Ако е тъй, ще добавя едно: денят, в който престанеш да ме чуваш, ще е денят, в който сме загубили.

Гласът на Кадагар бе толкова тих, че Апарал едва успя да долови казаното.

— Толкова ли си важен, братко?

— Вече да, Господарю.

— Защо?

— Защото съм последният сред хората ти, когото все още слушаш, Господарю. Поглеждаш надолу от тази прокълната стена и какво виждаш? Храбри воини, които не се съгласиха с теб. Гниещите останки от жречеството ни…

— Те се противопоставиха на пътя на Елейнт — прошепна Кадагар.

— Да, Господарю, и сега са мъртви. А четирима от Тринадесетте няма да се върнат.

— Мога да им заповядам.

— Доколкото благоволят да се престорят на верни и така ще остане, Господарю.

Премрежените очи се вдигнаха и срещнаха погледа му.

— Много си близо до границата, Апарал Фордж, много.

— Ако съветът ми е измяна, тогава ме осъди, Господарю. Но няма да видиш страх, не и в мен. Вече не, и никога повече.

— Не е времето за това — изръмжа Кадагар Фант. — Легионите са готови и си ми нужен там долу, да командваш щурма. Врагът отвъд разлома бе изненадващо слаб…

— Слаб ли, Господарю?

— Ще приема дръзки думи от теб, братко, но не и открита грубост.

— Съжалявам, Господарю.

— Слаби. Всъщност, изглежда, дори не са истински шейки. Лишени напълно от кръв на Тайст. Мисля, че са наемници, наети защото андиите в Карканас вече са твърде малко, за да ни се противопоставят лично. Всъщност мисля, че шейките вече не съществуват. Изчезнали са, като кошмар пред утрото.

— Биха се изненадващо добре за наемници, Господарю.

— Човеците са такива, братко. Решат ли нещо, не отстъпват. Трябва да посечеш и последния. Докато не остане никой да диша.

— Най-сигурният начин да спечелиш спор — вметна Апарал.

Кадагар го стисна за рамото.

— Още по-добре! Върни се при живите, приятелю! Днес ще спечелим Брега. Тази нощ ще пируваме във Високия палат на Карканас!

— Господарю, може ли да сляза, за да поема командването на легионите?

— Върви, братко! Ще ме видиш много скоро, полетял над теб.

Апарал се поколеба.

— Господарю, мога ли да изрека един последен съвет?

Лицето на Кадагар помръкна, но той кимна.

— Не бъди първият от нашите Тринадесет през разлома. Остави това на Ипарт Ерюл или някоя от сестрите му.

— Но защо?

— Защото врагът знае, че сме тук. Соултейкън или истински Елейнт. Ще имат планове как да се справят с възможното ни идване, Господарю. Използвай Ерюл, за да ги разкриеш. Не можем да рискуваме да изгубим теб, Сине на Светлината.

Светлите очи на Кадагар се взряха в неговите.

— Приятелю, ще бъде както казваш. Сега върви.

 

 

„Татко Светлина, това ли е, което искаш? Какво мислеше, когато излезе от града през портата, която щеше да бъде наречена на деня на твоята венчавка, на твоята процесия в селението на Тъмата? Представяше ли си изобщо, че ще донесеш края на света?“

„Вземи скиптъра в ръка. Иди до трона. Има една стара поговорка: всяка корона оставя кръг от кръв. Винаги съм се питал какво означава това. Къде е кръгът? Обкръжил онзи, който властва сега, или още по-близо, като бръсначи около челото му?“

Апарал Фордж можеше да се е превъплътил в драконовия си облик. Можеше да е излетял от високата стена и след няколко мига да кацне пред разлома, онези стари разпръснати камъни от рухналото здание, с всички прелестни ваяния по тях. Но какво щеше да говори това за воините му? „Всъщност ви водят дракони, онези с омърсената кръв, гълтачите на Кесобан.“ Но не беше ли той Тайст Лиосан? „Съм. Засега, за толкова дълго, колкото мога да устоя. И бих предпочел да им покажа това. Бих предпочел да ме видят тук, ходещ по земята.“

Войниците бяха готови. Това поне можеше да разбере. Постара се да извлече сила от тях, спокойствие, цялата увереност, която щеше да му трябва, за да може на свой ред да ги командва. Както и те на свой ред щяха да сторят, щом го видеха.

„Трябва да им говоря. Да измисля думи. Какво трябва да кажа? Очакват ни наемници. Човешки същества. Те могат да бъдат разбити, защото волята им е купена, а щом е нещо, за което можеш да се пазариш, като удобен халат, то тази воля не може да струва много, когато цялото удобство изчезне. Не, направи го по-просто. Кажи им, че парите не могат да купят праведност. Срещу нашата воля човеците ще се огънат.“

„Трябва просто да натискаме достатъчно здраво и достатъчно дълго.“

„Говори с увереност, да.“

„А след това ще помисля за изгубени любови, за да опразня всички места в мен. За да са готови да се изпълнят с гняв и страст.“

Лиосан знаеха достатъчно за човешките същества. С разкъсване на булото, каквото жрец или маг понякога постигаше, бяха навлизали в човешките светове. „Изпитване на понятията за справедливост“, както бе казал веднъж един стар съгледвач. Малки групи, без ясна цел и намерение. Често тези проучватели се връщаха от странстванията си със знание за странните, слаби, но безпътни човешки същества. Мимолетни и с окастрена мисъл. Неспособни да планират за повече от няколко години напред и по-често едва годни да мислят за повече от няколко дни.

Винаги имаше изключения, разбира се. Велики водачи, хора с визия. Тирани. Но дори сред тях целта, към която се стремяха, най-често бе егоистична лична слава или безсмъртната памет за величието им.

Жалко.

Докато се приближаваше към разлома, Апарал се питаше дали има някой велик водач сред тези човеци, тези наемници. Беше възможно, разбира се, но се съмняваше.

Величествената някога порта бе разбита отдавна. Беше ознаменувала бракосъчетание, което бе проляло невъобразимо много кръв. „Разби три цивилизации. Унищожи цял свят. Татко Светлина, ако беше знаел, щеше ли да отстъпиш? Щеше ли да пожертваш щастието си заради своя народ? И заради нейния?“

„Искам да мисля, че си щял. Да. Щял си да се самопожертваш, защото беше по-добър от всички нас.“

„А сега децата ти копнеят да отмъстят за твоя провал. Но каквото и да можем да направим, каквото и да направим изобщо, то няма да поправи нещата. Но няма значение. Не ни интересува изцеряването на стари рани — погледни тази порта, тя доказва това!“

Пред разлома бе оставено празно пространство. От самата рана не можеше да се види нищо освен стена от трупове, смътни и призрачни през несекващото кървене на Светлопада. Щом ги видя, Апарал се намръщи и дълбоко от недрата на душата му се надигна вълна от гняв.

Излезе пред разлома и се обърна към родствениците си.

— Братя! Сестри! Вижте какво са направили тези човеци на нашите паднали! Избраха да не ни почетат като достойни врагове! Въобразяват си, че тази ужасна стена ще ни уязви! Синът на Светлината ни гледа от бойниците на Бялата стена над нас. Синът на Светлината каза, че днес ще завладеем света на Мрака! Ще завладеем Карканас! Знаем, че те чакат. Ще тръгнем ли? Братя! Сестри! Ще тръгнем ли?

Ревът, който му отвърна, бе като удар в лицето, но той го прие с ликуване. „Гневът им е безмерен. Праведността им е ненакърнима. Кадагар е прав. Ще спечелим.“

Обърна се отново към рухналата порта и изгледа с ярост разлома. Извади меча си и го вдигна високо.

— Седми легион, формация Стрела! Кой води?

Отзад му отвърна дрезгав вик.

— Аз водя, Апарал Фордж! Гаелар Троу ще поведе!

„Гаелар. Трябваше да се сетя.“

— Гаелар. Сред човеците има командир. Намери го. Убий го.

— Заклевам се, Апарал Фордж! Заклевам се!

Силата, струпана зад Апарал, го накара да потрепери. Този щурм щеше да помете човешките същества. Нагоре и през леса. Към самия град. Към двореца, през трупове и кръв. Синът на Светлината, триумфиращ на Трона, със Скиптъра в ръка.

А ако Майката Тъма обитаваше храма, щяха да я убият.

„Няма да ни спрат. Този път не.“

Сенки отгоре. Той вдигна очи. Три дракона, а след тях четвърти. „Толкова нетърпелив. Ипарт Ерюл. Мисля, че искаш трона. Мисля, че си решил на всяка цена да го вземеш.“

— Лиосан! Седми легион, сниши копията! — Обърна се и се отдръпна вдясно. Гаелар бе готов. Всички бяха готови, настръхнали, напрегнати за сигнала, отчаяно копнеещи да се втурнат напред. Да изригнат през стената от трупове, да изригнат на Брега.

И да започнат клането.

Апарал Фордж рязко спусна меча си.

 

 

Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховния дом на Тъмата, владетелката на Карканас, крачеше сама в двореца и се питаше къде ли са отишли всички призраци. Трябваше да се тълпят из тези древни зали, да шепнат по коридори и проходи, да дебнат в ниши и прагове. Да се мъчат да си спомнят какво трябва да се направи, да зоват любими същества със смътни гласове. Опипваше с длан стените, докато вървеше, усещаше под кожата си здравия лъскав камък. Оставила бе далече зад себе си жалката свита слуги.

„Дебнещи призраци. Камък като кожа, но кожата е студена.“

Помнеше време, когато всичко това бе различно. Живо. Стражи и гости, молители и слуги, жрици и акушерки, придворни и учени. Заложници. Кръжаха всички в собствените си любими въртопи като кръв в пулсиращо сърце.

Изтърканите й ботуши шумоляха по тесния коридор. Проходът се стесни и стъпалата, до които стигна, бяха ниски и протрити; извиваха нагоре в тясна спирала. Отгоре я лъхна смътно течение и тя спря. „Помня това. Лъхването отгоре. В лицето ми, в шията ми. Надолу около голите ми глезени — бягах — кога беше това? Трябва да съм била дете. Да, дете. Кога беше това?“ Заизкачва се отново. Каменният таван беше потискащо близо.

„Защо бягах?“

Може би някакъв намек за бъдещето. Но за онова дете нямаше никакво убежище. Как можеше да има? Беше тук и столетия след столетия от тогава до сега бяха изваяни плътно като този камък. „Спри да бягаш, дете. Свършено е. Спри да бягаш, дори споменът боли.“

Стигна до горния етаж и спря на малка каменна площадка с врата от черно дърво, вградена в ниша. Дръжката бе направена от железни брънки, оформящи халка. Тя си спомни как първия път трябваше да се пресегне високо нагоре, за да я сграбчи, и да дръпне с всичка сила, за да отвори. „Стая на заложници. Родена в нея, затворена вътре в нея, до деня, в който те отпратят. До деня, в който някой дойде да те вземе. Стая на заложници, дете. Ти дори не знаеше какво означава това. Защото това бе твоят дом.“

Пресегна се и хвана дръжката. Побутна — и нещо се счупи от другата страна, падна и издрънча. „О… не, не, не…“

Отвори вратата.

Леглото почти се беше разпаднало. Насекомите бяха издъвкали завивките и ги бяха направили на прах. Хиляди поколения насекоми. Бяха изяли восъчните свещи в сребърните стойки на здравия скрин от черно дърво. Лъскавото огледало над скрина бе зацапано с черни петна. Навремето на широките прозорци имаше кепенци. Сега не беше останало почти нищо, само купчинки трици по пода.

Влезе. Все още не можеше да го види, но знаеше, че е тук.

„Заключено отвътре.“

В коридорчето към стаичката на дойката намери малките трошливи кости на последната заложничка в тази стая. Мишките бяха изяли детското телце и само сиви петна издаваха местоположението му — телце, проснато между двете стаи. Зъбчетата лежаха пръснати като мъниста от скъсана огърлица.

„Знам какво ти е било. Знам.“ Клане в цитаделата, писъци отдолу, миризма на пушек. Светът свършва. „Майката Тъма обърна гръб. Мечтите на Аномандър за единение се разсипаха като прах между пръстите й. Хората бягаха — бягаха от самия Куралд Галайн. Краят на света.“

Присви се в тесния коридор и се взря в останките. „Дете? Аз ли съм това? Не. Тогава бях много далече оттук. Изпратена, за да изпълня мисията си, но тя се провали. Бях сред тълпа бежанци на Пътя на Галан. Слепият Галан ще ни отведе на свобода. Трябва само да следваме незрящия пророк. Трябва само да вярваме във визията му. О, да, дете, безумието на всичко това бе очевидно. Но Тъмата никога не е била така студена като в онзи ден.“

„А в онзи ден всички ние бяхме слепи.“

Момиченцето заложник не бе напуснало тази стая. Беше се научило на покорство от съвсем мъничко. Казали й бяха да остане тук и беше дръпнала резето, за което бе вярвала, че ще залости външната врата — „всички го вярвахме, всяка от нас поред. Беше утехата ни. Нашият символ на независимост. Резе, което възрастен Андий можеше да счупи с един пръст.“

„Но никой не идваше да опровергае заблудата ни за безопасност.“

„Резето бе неподвластно на всичко, което ставаше извън тази стая. Беше всъщност най-здравата преграда от всички.“

Въздъхна, клекна и опря гръб в стената.

„Аз съм кралица и заложница. Никой не може да ме вземе. Докато не решат. Никой не може да счупи резето ми. Докато не им потрябвам. Междувременно, вижте как царствено седя на своя трон. Замръзнала като образ във фриз.“ Но нямаше да плаче, не и за себе си. Всичкото това бягане я беше довело точно до това място, в този миг във времето. „Всичкото това бягане.“

Стана и се върна в предната стая. Взря се в онова, което бе останало от нея, в зацапаното огледало. Парчета, късчета, непълна карта. „Виж ме. Мен ли виждаш сега, най-сетне? Долавям безпокойството в ума ти. Нетърпението, искането да си далече, да си другаде — където и да е, но не и в този череп, където и да е, но не и зад тези очи. Какво в живота ти така смрази сърцето ти, че толкова бързо да откажеш болката на друг, чуждата загуба?“

„Бягай тогава. Хайде! Избягай, затичай по коридора, намери всички места, които пронизват достатъчно дълбоко, за да те накарат да чувстваш.“

Обърна се. Към вратата и надолу по витото стълбище. Не бяха нужни призраци, нито едно мимолетно ефимерно зърване не беше нужно. Празните коридори и кухо отекващите стаи бяха сами по себе си призраци, изникваха в мига на появата й и изчезваха, щом ги подмине. „Като кътчета на паметта. Пристъпиш вътре, представиш си какво виждаш, запиташ се какво чувстваш — и се махаш. Но взимаш нещо със себе си. Винаги взимаш нещо със себе си. Вихреща се, издигаща се прах.“ Искаше й се да вие.

— Майко Тъма, вече те разбирам. Отново съм заложница.

Беше умряла — удавена? — в кипналия прибой на един далечен бряг. Краят на едно дълго, мъчително пътуване — такъв позорен, жалък край. Мята се в тъмното, убийствен студ изпълва дробовете й… така ли беше? Трябваше да е било така.

„Силхас Руин дойде при нас на онзи път. Сломен. Каза, че е сключил нов съюз. С един принц едур — или беше крал? И да е бил, не е било задълго. Емурлан бе унищожен, разкъсан. Той също бягаше.“

Съюз на победените, на бягащите. Щяха да отворят портал към друг свят. Щяха да намерят място на мир и изцеление. Никакъв трон, за който да се бият, нито скиптър, който да владеят, нито корона, която да реже челото.

Спасение.

Обичаше да плува навътре, към дълбокото. Място, където да се удави, място на мир, край на бягането. Отново ли предстоеше това? „Тогава, Майко Тъма, те моля, направи го този път окончателно. Дари ме с блажена забрава, с място без война.“

Пратениците я намериха в коридора. Подканиха я да се върне в тронната зала. Имало вести за пробива. Уидал я чакал. Тя тръгна. Вървеше като опиянена от д’баянг, стенописите се нижеха от двете страни, зацапани като огледалото, в което се беше взирала вече толкова отдавна. Преди векове. „Драконовата кръв се оказа тъмна гробница, нали? Виждаш ли как блуждаят мислите ми? Виждаш ли как терзаят спомените? Наистина ли мечтаеш за възкресение? Уви, не мога да ти го препоръчам.“

Очите на съпруга й се впиха в нея, щом влезе.

— Санд…

— Проучвах — каза тя, докато сядаше на трона. — Е, колко е зле?

— Първият щурм беше спрян — отвърна й той. — Ледерийците на Йедан удържаха, а след това изтласкаха лиосаните обратно през раната. Стражът…

— Стражът, да.

„Вече си спомням. Винаги е било в мен. Растеше. Искаше любовта ми. Но как можех да обичам?“

— Шейките са удържали, Господарю. Стражът командваше. Изтласкали са лиосаните обратно през раната. Жриците вярват, че са измислили начин да затворят раздраното, Господарю…

— Тогава да се залавят бързо да го направят, Келарас, защото Лиосан скоро ще предприемат нов щурм. А после друг, и друг. Ще идват непрекъснато, докато не пробият или не умрат до последния.

— Господарю, такъв ли е гневът на Оссерк срещу вас, че да…

— Командир Келарас, това не е дело на Оссерк. Не е дело дори на Татко Светлина. Не, това са деца, които ще държат да бъде по тяхному. Няма да има край на усилията им, освен ако раната не бъде изцелена. — И тогава очите на Аномандър я намериха. — Заложнице — промълви той и даде знак на другите да напуснат. Надигна се от трона. — Не те видях там. Тогава той те освободи — не мислех, че…

— Не, Господарю — отвърна тя. — Не ме освободи. Той ме… изостави.

— Заложнице Друкорлат…

— Не съм заложница повече, Господарю. Не съм нищо.

— Какво ти направи той?

Но нямаше да отговори на това. Не можеше. Самият той си имаше достатъчно грижи, нали? Войни на всички страни, армии, настъпващи към Карканас. Загиваше, всичко. Всичко загиваше и тя виждаше в очите му, че го знае.

— Сандалат Друкорлат. — И щом изрече името й, протегна ръка и опря хладната си длан на челото й. И взе от нея знанието, което търсеше. — Не — прошепна. — Не може да бъде.

А тя се отдръпна, без да може да го погледне в очите, без да може да приеме гнева, който се излъчваше от него.

— Ще отмъстя за теб.

Тези думи я пронизаха като копие. Олюля се, болката закипя в нея като огън. Тя поклати глава и заотстъпва. Да отмъсти? „Сама ще отмъстя за себе си. Заклевам се.“

Той я извика, но тя изскочи от тронната зала. И побягна.

Тесни стъпала нагоре… дървена врата. Резе.

— Сандалат?

— Жриците могат да изцерят раната.

— Какви жрици?

— Лиосан няма да спрат. Нищо не може да ги накара да спрат. Стражът знае — и шейките също. Те са го приели. Ще умрат за нас. Всичките, до последния. Не можем да позволим това. Къде е Галан? Къде е Силхас? Къде е моят брат…

Уидал я прегърна, вдигна я от трона и я притисна до гърдите си. Чувстваше се слаба като дете, но той бе силен — по-силен, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно за човек. Тя усети как нещо се прекърши в нея и тихо изхлипа.

— Отидох да търся призраци — промълви. — И… мисля, че ги намерих. Майка ми помогна. Спаси ме… непоносимо е…

— Санд… — почти изплака Уидал.

— Трябва да бягаме — каза тя. — Само това можем да направим, обич моя. Да бягаме. Кажи на Сумрак да вдигне знамето на примирието — ще отстъпя Карканас на Лиосан. Да го вземат и дано да го изгорят до шибаните му основи.

— Санд… тази битка вече е на Йедан и той няма да преговаря с лиосаните. Той е принц на шейките. Има меч Хуст — вещиците ми обясниха какво значи това…

— Хуст? Меч Хуст? — „Знаех ли това? Трябва да съм го знаела. Нали?“

— Изкован да убива Елейнт — без тях андиите изобщо е нямало да могат да избият всички онези дракони при Разделението. Изобщо е нямало да устоят в боя. Мечът на Йедан знае какво предстои…

— Спри го!

— Твърде късно е…

— Йедан…

— Той знае, Санд. Разбира се, че знае. Вещиците са отчаяни — Ян Товис изобщо не приема това…

— Защото не е глупава! — Сандалат се изтръгна от прегръдката му. — Трябва да бягаме!

Той поклати глава.

Тя огледа свирепо присъстващите. Стражите извръщаха очи. Слугите навеждаха глави. Сандалат изръмжа:

— Сигурно ме мислите за луда. Нали? Но не съм. Вече го разбирам, толкова ясно, колкото и Ян Товис. Това ли е всичко, което трябва да са за нас шейките? Жалка жива стена, обречена да рухне? Как смеем да искаме от тях да се бият? — Обърна се рязко и погледна вбесена нагоре към сводестия таван. — Майко Тъма! Как смееш да искаш това?

Единственият отговор бе ехото от вика й.

— Шейките ще се бият — промълви Уидал в последвалата тишина. — Не за теб, Санд. Не за кралицата на Върховен дом Мрак. Не за Карканас дори. Ще се бият за своето право на живот. Този път, след поколения отстъпление и коленичене пред господари, Санд… това е тяхната битка.

— Тяхната смърт искаш да кажеш. Нали? Тяхната смърт!

— И те ще изберат къде да ги стигне, Санд. Не аз. Не ти.

„Какво ни кара да правим това? Какво ни кара да изоставим удобствата на мира?“

— Санд — каза тихо Уидал, — това е тяхната свобода. Това единствено нещо. Тяхната свобода.

— Върни се при тях тогава — изхриптя Сандалат и се обърна. — Бъди техният свидетел, Уидал. Поне това са заслужили. Запомни всичко, което видиш, за целия живот, който ти остава.

— Обич моя…

— Не. — Тя поклати глава и излезе от тронната зала.

„Заложници. Всички сме заложници.“

 

 

Йедан Дериг вдигна меча на рамото си като тояга. Челюстите му се издуваха ритмично, докато гледаше с присвити очи разлома.

— Подайте сигнал на предните линии. Идват.

Размътените фигури на драконите прелетяха като носени от вятъра облаци зад булото на Светлопада. Преброи пет, но подозираше, че са повече.

— Ще е пълен щурм този път — рече той. — Ще се опитат да настъпят десет крачки в началото, а след това да оформят полумесец, докато задните редици излизат и се разгръщат. Нашите флангове трябва да предотвратят това. Натискаме ги покрай самия Светлопад и откъсваме авангарда.

— Трудна работа — измърмори Бревити до него.

Йедан кимна.

— Може би даже невъзможно — продължи тя. — Никой от нас не е обучен за войник. Не знаем какво точно да правим.

— Капитане, лиосаните не са по-различни от нас. Щитовете и бронята не правят армията. Те са мобилизирани насила — това поне го видях. И също ги е страх.

— Казвате, че изобщо не искат това?

— Също като нас, нямат избор — отвърна той. — Ние сме във война, която е започнала много отдавна и никога не е свършвала, капитане.

— Пити казва, че са като Тайст Андий, само дето са бели.

Той сви рамене.

— Това няма значение. Всичко опира до разногласието как трябва да са нещата.

— Не можем да спечелим, нали?

Той я погледна.

— Сред смъртните всяка победа е временна. Накрая губим всички.

Тя плю на белия пясък.

— Изобщо не ме въодушевявате, сър. Щом нямаме никаква надежда да спечелим срещу тях, какъв е смисълът?

— Печелила ли си някога битка, капитане? Заставала ли си над труповете на враговете? Не? Когато го направиш, ме намери. Ела и ми кажи колко сладък е вкусът на победата. — Вдигна меча си и посочи към разлома. — Можеш да спечелиш дори когато губиш. Защото можеш да успееш да докажеш своето. Да покажеш, че не си съгласна с онова, което искат.

— Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре.

— Не ме бива с въодушевяващите речи, капитане.

— Забелязах.

— Всички думи звучат кухо, всички. Всъщност не вярвам някога командир или владетел да е казал нещо вдъхновяващо. Нещо, което да накара войниците да искат да направят това, което искат от тях. Тъй че — добави добродушно, — щом аз не съм готов да умра заради някой друг, как мога да искам друг да го направи?

— Тогава за какво ще умрем тук?

— Заради самите нас, капитане. Всички ние. Какво може да е по-честно от това?

— Мислех, че става дума да се биеш заради другаря си до теб. От тоя сорт. Да не искаш да предадеш своите, това имам предвид.

— Това, което не искаш да предадеш, капитане, е усещането ти за себе си. Как виждаш себе си дори когато се виждаш през очите на хората около теб. — Йедан поклати глава. — Няма да оспорвам това. В края на краищата повечето неща се свеждат до гордостта.

— Тоест трябва да устоим срещу Лиосан — да удържим Първия бряг — заради някаква тъпа гордост?

— Бих искал да чуя наистина окуражаваща реч някой ден — въздъхна Йедан. — Поне веднъж. — Въздъхна пак. — Все едно. Човек не може да има всичко, нали?

— Ето ги… идат!

Йедан тръгна надолу по склона.

— Задръж назад ледериите, докато ми потрябват, капитане.

— Да, сър!

Авангардът на Лиосан изригна през разлома с рев.

 

 

Щом видя кръжащите над Лиосан сенки, Бревити потръпна. „Дракони. Не е честно. Просто не е.“ Обърна се и пое надолу към ледерийския легион.

Вече бяха като Пити. С онова нещо в очите — Бревити не можеше да намери думи, с които да го опише. Бяха се били за живота си, но не в онази ежедневна борба да има какво да сложиш на масата или в онези кротки мигове, когато тялото се предава на някоя болест. Това беше нещо внезапно, свирепо. Не знаеше какво е този поглед, който виждаше в тях сега.

Но искаше да го има и тя.

„Блудния да ме бутне дано, сигурно съм полудяла.“

 

 

Шарл от малка беше по-голямата сестра, опитната. Когато майка им зачезнеше някъде, както правят пияниците, и ги оставяше сами, Шарл се грижеше за двете си по-малки братчета.

Шейките разбираха двете страни на Брега. Сближаването и разпадането. Тези две страни живееха в кръвта им и във всички гета, обитавани от останките на народа й, съдбите се люшкаха напред и назад и единственото, което можеше да направи човек, бе просто да се държи.

Беше ги отгледала и опазила. Но освен това се бе опитала да ги опази от нещо друго, от нещо много по-жестоко. От усещането за провал, надвиснало тежко в гетото, онзи провал, който се промъква по уличките с извадени ножове, който прекрачва тела, лежащи в сметта. Онзи провал, който развихря омраза към всички, които търсят по-добър живот, онези, които дръзват да се издигнат над окаяното си положение.

Беше видяла как пребиха до смърт едно умно момче пред колибата й. Пребиха го братовчедите му.

Ледерийски мисии пращаха хора в районите. Строяха пътища навън, пътища, които да изведат шейките далече от мизерията им. Беше безсмислено. Шарл многократно се бе уверявала в това. Външните изобщо не разбираха как един народ може да се самоизяде отвътре.

Мислеше за това, докато наместваше краката си да стъпят по-твърдо в пясъка и нагласяше тежката пика в ръцете си. С братята й от двете страни, с всички шейки, строени в плътни редици срещу враговете чужденци. Стояха на Първия бряг, окъпани от зловещия дъжд на Светлопада, и тя се питаше това ли ще е последният миг за нея и момчетата. Колко бързо щеше да изчезне семейството й от света на живите? Кой от тях щеше да падне първи? Кой — последен?

„Страх ме е. Кълна се в дълбините, страх ме е.“

„Опитната Шарл, о, виж как лъсва лъжата на този ден. Ще се опитам да ги опазя живи. Ще направя всичко, което мога.“

„Майко, казаха, че намерили тялото ти в една канавка извън града. Къде отиваше? Кой път проправяше?“

— Касел, Орут, обичам ви. И двамата.

Усети погледите им, но задържа своя впит в разлома.

Някой извика:

— Ето ги, идат!

Но викът беше ненужен, понеже раната се разтвори и лиосаните изригнаха от нея с ужасен вой. Предвождаше ги висок воин. Очите му грееха като огън, устата му бе разтворена широко.

И се понесе право срещу Шарл.

Тя щеше да побегне, ако имаше път назад. Щеше да падне на колене, ако милостта бе възможна. Щеше да извика, да се моли за край на тази ужасна необходимост да се бие, да убива. Щеше да направи всичко, само и само всичко това да свърши.

Братята й крещяха и виковете им бяха изпълнени с такъв ужас, че Шарл потрепери, съкрушена от този миг на пълна, ужасяваща уязвимост…

„Мама. Залита, олюлява се по пътя. Дрехите й вонят, дъхът й излиза на мокър хрип.“

„Шейките не могат да бягат от себе си.“

— Шарл!

Тя вдигна пиката в последния миг. Воинът дори не бе забелязал оръжието, нито убийствената му дължина. Широкото острие го порази точно под гръдния кош.

Сблъсъкът я разтърси до костите.

Доплака й се, като видя изненадата на лицето му — така детинска, така безпомощна.

Тежестта на тялото му повлече пиката надолу. Тя я изтръгна, задъха се, светът се завъртя пред очите й. „Той не го видя. Как можа да не го види?“

Боят закипя по редицата, разгръщаше се от центъра. Лиосаните се опитваха да ги изтласкат. Яростта им я стъписа. Биеха се като побеснели псета. Тя забиваше и забиваше с пиката. Върхът се остъргваше в щитове, отбиваха го настрани обковани с бронз дръжки. Лиосан се снишаваха под него, но ги чакаха свистящите мечове на братята й.

Пикня подмокри лявото й бедро. „Срам, ох, какъв срам!“

Отстъпиха крачка назад — цялата редица — като по команда. Но не чу нищо освен рева, който я поглъщаше, освен грохота на оръжия, пъшканията и стоновете. Това бе приливна вълна, тласкаше ги назад и като пясъка под тях шейките рухваха под напора й.

Дългият прът на пиката лъщеше от кръв. По острието бяха полепнали парчета плът.

Видя някакво лице и го прободе. Върхът изстърга покрай зъбите, прониза гърлото, широките ръбове се врязаха в бузите. Кръв блъвна от носа на лиосана и той изпусна оръжията си и се смъкна на колене. Вдигна ръце към устата си, мъчеше се да задържи на място увисналата челюст и ивиците прерязан език.

Касел замахна ниско и заби върха на меча си в шията му.

А в следващия миг брат й падаше. От гърлото му се изтръгна животински вой. Една лиосан го бе пробола с копието си и Касел се гърчеше като пронизана от харпуна змиорка.

Шарл изкрещя, извъртя пиката и върхът посече жената точно под брадичката и й разпра гръкляна й.

Нечии ръце хванаха Касел за глезените и го повлякоха назад. Някакъв непознат пристъпи напред и зае мястото на брат й.

Не… не непознат…

Тежко острие на меч профуча до нея и порази връхлитащ лиосан, посече го от рамото до бедрото. Обратният замах посече половин глава с все шлема и ги отпрати във въздуха. Трети замах отсече нечии ръце, стиснали копие. Тримата паднали лиосан отвориха място за настъпление.

— След мен — каза Йедан Дериг и пристъпи напред.

И Стражата настъпи — грамадни войници с тежка броня, черните им щитове бяха като крепостна стена. Дългите мечове се вдигнаха и засякоха напред.

Настъпващата вълна понесе Шарл и брат й напред.

 

 

Пити — лицето й бе червено и лъснало от пот, по меча й имаше кръв — стигна до Бревити и каза задъхано:

— Две роти ледерии, сестро — да облекчат центъра на шейките. Прегазват ги.

— Йедан натиска право в раната — отвърна Брев. — Редно ли е това? Той и половината от Стражата му — богове, лиосаните сякаш се стапят назад.

— Две роти, Брев! Ще отцепим врага от тази страна, но това означава, че трябва да натиснем право в шибаната дупка, нали? И след това да задържим толкова дълго, колкото трябва, докато не избием всички на фланговете.

Бревити облиза пресъхналите си устни, кимна и каза:

— Аз ще ги поведа.

— Да, добре, скъпа — всеки миг ще рухна. Какво чакаш? Върви!

И Брев поведе сто ледерии надолу към рампата. Сърцето на Пити най-сетне забави лудешкия си танц. Тя заби върха на меча си в пясъка, обърна се и огледа останалите ледерии.

Отвърнаха й кимания. Бяха готови. Бяха го опитали и искаха да го вкусят отново. „Да, знам. Ужасява ни. Гади ни се отвътре от него. Но е като рисуване на света със злато и диаманти.“

Ревът откъм разлома не секваше, свиреп като буря срещу скали.

„Е, скъпи океане, призови душата ми. Готова съм плувам във водите. Да плувам във водите. Отново.“