Стивън Ериксън
Сакатият бог (13)

10.

Какво на този свят злочест

донесе твоята неволя?

Защо признаваш в своя глас

тъй жалко жертвената роля?

И в жаловитата обида,

обагрила очите ти,

скърби живот в страдание,

изплащащ вечно тежка дан.

 

Стояхме там под слънцето,

от жаждата събрани с упование,

жената бронзова, държеше чашата

с гърди, надвиснали над купела,

и гледаше отгоре състрадателно.

Или пък може би с презрение?

Тя е кралицата на блянове

и дара й избираш сам —

дали да бъде жал зад булото,

или презрителна насмешка.

Да бях излъскал аз очите й

за взор по-ясен.

Да бях погалил розите

за вкус по-сладък.

И щом от чашата отпием

и се отвръщаш погнусен,

се чудя на езика чакащ

и сетивата ти безчувствени,

тъй жадни да ограбят.

 

Какво на този свят злочест

донесе твоята неволя?

Какво да кажа, за да съживи

ранения ти поглед?

Безсилна е целувката ми хладна

и млякото ми е вгорчено

тук под камбаната на храма

пред твоя тъй помръкнал взор.

 

Десет хиляди висят от дървета,

нозете им са голи корени

под слънцето лишени от надежда.

Секачите отдавна си заминаха

по пътя,

по дирите в прахта,

които се преплитат и се вият

като дим

на хиляди огньове,

като маяци блеснали

в нощта пустинна.

И казаха прокажените,

насядали под хълма,

че някой без ръце,

но който можел да се взира

тъй както да се взре

единствено слепец

във ужаса на довода горчив,

все пак с едната си разядена ръка

посегнал в тъмното небе,

а с другата, съвсем окапала,

към къщи ме повел.

 

Дървосекачи

Таблички II-III

Хетра от Ейрън

Границата на Стъклената пустиня бе накъсана линия от кристали и балвани, досущ като древен бряг. Араникт не можеше да откъсне поглед от него. Седеше отпусната в седлото на уморено тътрещия се кон, придърпала качулката над лицето си против изгарящото слънце, встрани от главната колона. Принц Брис яздеше някъде напред, близо до авангарда, и я бе оставил на мира.

Необятният плосък като тепсия простор на пустинята бе заслепяващ, блясъкът бе болезнен и някак странно противен, все едно бе свидетелка на продължаващо престъпление, жестоко проклятие, изтерзало самата земя. Камъни, стопени на стъкло, късове кристал, стърчащи като копия, други израснали като храсти — и всеки клон и вейка блещукаха като направени от лед.

По границата имаше могили от кости, струпани като плавей. Повечето бяха натрошени на трески, сякаш онова, което се бе стоварило върху земята, беше смазало с огромния си юмрук всяко живо същество и изтръгнало живота му — приличаше на съзнателен акт, упражнение в невероятна злост. Струваше й се, че все още може да долови вкуса на злото, все още може да усети гнилия му дъх във вятъра.

Вълни на погнуса извираха от стомаха й непрестанно и плъзваха бавно като прилив, и щом се отдръпнеха назад, оставяха утайка в костите й. „Това място иска да ме убие. Усещам го.“ Кожата й бе лепкава и хладна под наметалото. „Иска ме отвътре. Гладно като зараза. Кой може да е направил това? Защо? Какъв ужасен сблъсък е довел до това?“

Представяше си, че ако се вслуша достатъчно внимателно, ако всички звуци от хилядите крачещи напред войници и стотици търкалящи се фургони заглъхнат изведнъж, ако дори стонът на вятъра заглъхне, ще може да чуе все още монотонните слова на ритуала, възпламенил пожарите и довел до жестокото оскверняване, превърнало земята в Стъклената пустиня.

„До това води отчаянието, онова отчаяние, което краде светлината от света, което се надсмива на борбата на самия живот да съществува, да устои. Което се опълчва на желанието ни да изцерим, да поправим всичко, което сме разрушили. Което отказва самата надежда.“

„Ако отчаянието има ритуал, проговорил е тук.“

Докато яздеше толкова близо до искрящата граница, до бреговете от кости и напукани скали, имаше чувството, че пустинята я поема вътре в себе си, че убийствените кристали са започнали да растат вътре в нея, нашепват пробудени в ехото на древни светове. „Че всичко, което сме, е направено погрешно. Това е усещането, което внушава.“

Армията на Брис Бедикт беше на много дни зад другите две, тъй като принцът се бе постарал да се раздели с Ловците на кости последен. Бяха продължили с тях до самия край на пустинята. Осем дни през все по-пресъхнала и негостоприемна земя. Питаше се дали се бе надявал да накара адюнктата да размисли, да я убеди колко безумна е решимостта й да прекоси Стъклената пустиня. Или навярно бе обмислял да придружи обречената сила. За първи път, откакто бяха станали любовници, Брис се беше затворил за нея. „И не само за мен. За всички.“

„А в деня, в който се разделихме с тях, стоеше близо до Тавори, но не каза нищо. Поне докато всички гледахме как Ловците на кости се строиха и поеха на път през онова отвратително сметище от кристали и кости и навътре в жестокия блясък. Всички гледахме и никой от нас — нито един от цялото множество войници — нямаше какво да каже.“

Когато и последният тежко натоварен фургон се изтъркаля през прохода и последният завихрен по дирята на малазанците облак прах се разнесе, когато колоната се стопи в свирепия блясък и надигащ се зной, Брис бе извърнал лицето си към нея.

Погледът му я стъписа, разби цялата й защита. Каквото и да беше мислил да направи, за да разубеди адюнктата, моментът бе отминал. Не, хиляда моменти. Цели осем дни и никой от тях задържан, никой от тях стиснат в ръката като оръжие. Крехката стена от безмълвие го беше надвила, надвила бе всички. Онзи поглед…

„Безпомощен. Изпълнен с… В името на Бездната, изпълнен с отчаяние.“

Изключителна жена бе Тавори Паран. Всички го разбираха. Всички бяха видели ужасяващото величие на волята й.

И войниците й я бяха последвали. За Араникт това бе най-непоносимото за гледане. Отделенията се събраха, ротите се строиха и докато минаваха в марш покрай принц Брис, му отдаваха чест рязко и отсечено. „Като на парад. Очите скрити в сянката на шлемовете, стегнатите юмруци на гърдите, израженията, изсечени от камък — богове, никога няма да забравя това. Онези лица. Ужасяващи със своята празнота. Войниците: ветерани от нещо много отвъд битките, много отвъд вдигнатите щитове и оголените мечове, отвъд дори писъците на умиращите другари и опустошаващата скръб.“

„Ветерани от цял живот на невъзможни решения, на всичко непоносимо и всичко непримиримо.“

След това Брис Бедикт подкара в челото на колоната и поведе войниците си на юг, покрай самата граница на Стъклената пустиня. Беше ясно, че веднага щом стигнат най-южния й край, скоростта ще стане свирепа. Бяха на повече от седмица зад перишите и легиона Евъртайн.

Араникт запали нова пръчка ръждивец. Вратът й се беше схванал, а се оказваше невъзможно да извърне лице и да гледа напред. Стъклената пустиня я държеше като капан.

„Те са там. Залитат ли вече под напора й? Заразила ли ги е вече лудостта й? Избиват ли се вече помежду си, обзети от безумна ярост? Вече три дни. Може вече да са мъртви, до един. Още кости за трошене, да ги навее вятърът до брега — единственото отстъпление, което им е останало.“ Погледна отново избелелите грамади от кости. „Всички вие ли сте се опитали да преминете пустинята.“

Самата мисъл я смрази. Потръпна и с усилие извърна очи от ужаса вляво от себе си.

„Брис, обич моя, какво ще изковеш сега от всички ни? Ние ледериите познахме твърде много поражения в последно време. И вкусихме отново собствената си кръв, срещу На’Рук. Не толкова горчива този път, защото спасихме Ловците на кости. Все пак бледнеем пред съюзниците ни. Нищожни сме в тяхната сянка.“

„И все пак… те ни отдадоха чест.“

Не можеше да заличи този миг от ума си. Лицата я терзаеха и се боеше, че ще е така до края на живота й.

„Чия армия са те? Тези Ловци на кости. Каква е каузата им? А силата вътре в тях, откъде идва? Дали е затаена в душата на адюнктата? Не… не мисля. О, тя е средоточието на всички тях, но те не хранят обич към нея. Виждат я, ако изобщо я виждат, като нещо не по-различно от планина, като стълб от буреносни облаци, като настръхнало сиво море — виждат я като част от естествения свят, нещо, което да се понесе и удържи.“

„Видях в лицата им ерозията на волята й и те я носеха. Носеха я както всичко друго. Тези малазанци засрамват самите богове.“

 

 

— Приближават се бързо към нас, ваше височество, от северозапад.

Брис кимна.

— Изтегли летящото крило, Преда. Ще взема знаменосеца и моята Атри-Цеда — щом ни видите да препуснем извън колоната, пусни крилото зад нас.

— Да, ваше височество.

Преда отпрати двама ездачи, един към крилото на фланга на леката конница, друг — да доведе Араникт от колоната. Знаменосецът, още съвсем младеж, спря до принца. Лицето му беше пребледняло и изопнато.

— Няма повод за тревога, войник — каза му Брис. — Това е среща на съюзници.

— Но… гущери, сър!

— К’Чаин Че’Малле. Не Късоопашати — сигурен съм, че си чул, че армията, която сега подхожда към нас, разгроми На’Рук.

Младежът кимна и облиза нервно устни.

Брис го изгледа замислено.

— Войник, нашето стълкновение с На’Рук… за първи път ли опита тогава вкуса на битката?

— Тъй вярно, сър.

— Ти ли носеше този пряпорец?

— Не, сър. Е, бях третият поред за деня, но тогава вече бяхме в пълно отстъпление…

— Оттегляне — поправи го Брис. — Повярвай ми, едно пълно отстъпление е много по-кърваво от това, което постигнахме.

— Да, сър.

Брис вдигна очи към знамето и едва потисна стона си, след като то за пореден път му напомни за извратеното чувство за хумор на брат му. „Не пряпорец на легион. Не, Имперското знаме, ни повече, ни по-малко.“ Провиснал от желязната кръстачка, платът представляваше опърпан правоъгълник безцветна вълна — беше всъщност откровено копие на одеялото на Техол, в мащаб почти едно към едно. А в центъра, където човек можеше да очаква елегантен или горд хералдически знак, стоеше новият герб на крал Техол Единствения на Ледер: три четвърти изображение на леглото на покрива на брат му, а ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види присвити под това легло шест оскубани — но живи — кокошки. Щом ги зърна, Брис си спомни за срещата си с Техол, когато му го показа…

— Настояваш войските да се сражават под това?

— Е, вече го направих. Леглото имам предвид. Пилците също — можеш ли да си представиш величината на святия им ужас да знаят, че Бог е поискал да ги сготви? Добре де, не точно техният бог. Макар че всъщност не можем са сме сигурни в това, нали? Бъг, случайно да си почитан от кокошки и петли?

— Не и от двете едновременно, ваше величество.

— Благодаря. Беше много просветляващо.

— Самата причина да съществувам, ваше величество. Няма защо.

— Техол…

— Да, Брис?

— Разбирам възгледа ти, че достойнството не може да се намери в… ъъ, материалното — трон, корона, великолепно имение или каквото е там… но когато стане дума за армията…

— О, винаги чувам само това от тебе, братко! „В армията не е така, Техол“, „Наборите няма да приемат еди-какво си, Техол“, „Не им харесва розовото, Техол“. Жалкият консерватизъм на тази прашасала институция е, честно казано, досаден.

— Не помня да се е споменавало за розово, ваше величество.

— Не се спомена, Бъг. Бях просто илюстративен.

— Каква точно илюстрация имахте предвид? Да призова ли отново дворцовия художник?

— В името на бездната, не! След онова поражение с жена ми и онази хубавичка гвардейка…

— Бивша гвардейка, ваше величество.

— Сериозно? По чия заповед? Настоявам да разбера!

— На нейно величество, ваше величество.

— Онази месеща се във всичко крава… о, не ме гледай така, скъпа — говорех за теб само в официалното ти качество. Тъй че, макар да негодувам от кралицата, любовта ми към моята красива жена си остава все така лъчезарна и вечно неопетнена…

— Колко лошо, че същото не може да се каже за онази млада жена, съпруже.

— Нея изобщо не съм опетнявал — нито веднъж!

— Техол, виждал ли си изобщо онази проклета картина?

— Само веднъж, скъпа, след като ти изгори единственото копие. И — точно така, изглеждаш много добре с този размахан пръст — художникът оттогава е потиснат…

— По-скоро бяга уплашен — подхвърли Бъг.

— Техол, за Имперското знаме…

— Не започвай пак, Брис. Мислех, че отдавна го решихме това. Хубаво е и много подходящо…

— Но кой ще се стече под него?

— Брис, ако една армия трябва да се стича под нещо, човек може да предположи, че здраво е загазила, нали? Е, добре, има ли по-подходящо място, под което да се свре, от кралското легло?

— С всичките други пилци — добави Бъг. — Виж, това беше умно, ваше величество.

— Чакай малко — намеси се кралицата. — Какво имаше предвид с „единственото копие“?

— Брис, събирай войските!

Сега, изпотен под яркото слънце, братът на краля изсумтя… но как му липсваха онези дни. Хаотичният палат на крал Техол изглеждаше много далече. Присви очи към знамето и се усмихна.

Араникт се приближи и спря до него.

— Принце, радвам се, че ви виждам усмихнат. Какво толкова ви развеселява?

— Нищо, Атри-Цеда. В смисъл, нищо съществено. К’Чаин Че’Малле са ни намерили — каква пъстра сбирщина съюзници ставаме, не мислите ли? Все едно. Елате с мен. Искам да се запозная с новите ни командири.

Тя се намръщи.

— Не са ли двама прости морски пехотинци, ваше височество? Всеки може да се сдобие с титла — това едва ли ги прави годни да искат подчинение от един принц, да не говорим за кралицата на Болкандо.

— Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.

— Не помня да съм ги срещала.

— За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.

Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.

— Брис, чуваш ли това?

— Яздим по дъното на древно езеро — каза той. — Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…

— Водата е изчезнала.

— Да. Изчезнала е.

— Възможно ли е всички да пропаднем?

Той сви рамене и не каза нищо.

— Значи вече и теренът под нас е несигурен.

— Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.

— Да.

Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил — „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“

— Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.

— Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?

— Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.

— Разправяха, че имала любовница — каза Араникт. — Загинала е, спасявайки Тавори.

— Представи си раната, която е оставило това.

— Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.

Брис помисли над думите й и въздъхна.

— Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…

— Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?

— Трябваше да говоря с теб преди няколко дни — изсумтя той.

— Беше потънал в мълчание.

— Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда — беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? — Поклати глава.

— Няма да се върнем, нали?

— Да, няма.

— Ще се справим с това.

— Да, тъй че ще трябва да крия несигурността си — от офицерите ми, от войниците…

— Но не от мен, Брис.

Той се обърна да я погледне в лицето и се стъписа, като видя сълзите, потекли по прашните й страни.

— Араникт?

— Няма нищо — рече тя, ядосана сякаш на себе си. — Искаш ли да си като нея, Брис? Искаш ли отговорностите ти да те погълнат?

— Не, разбира се.

— А откакто тръгнахме с Ловците на кости, какво ти даде адюнктата.

— Не много…

— Нищо — отсече тя. — Нищо освен мълчание. Всеки път, когато ти трябваше нещо повече, тя ти даваше мълчание. Брис, ти от много дни не си казал почти нищо на никого. Не поемай чужди рани. Недей.

Той въздъхна, обърна се и се загледа напред. Тъмното петно на легионите в мъгливата далечина и по-близката група от хора и гущери, приближаваща се към тях.

„Когато Пазителят на имената дойде за мен, морето изтичаше от него като сълзи. Но вече бях мъртъв. Не видях нищо от това. Едва след прераждането ми ме намериха тези видения. Виждам как горкият Рулад Сенгар лежи посечен на оплискания с кръв под и зове братята си. Виждам ги как извръщат очите си от него. Виждам тялото си, свлечено до подиума. Виждам моя крал, седящ безжизнен на трона.“

„Можеше ли просто да го оставим там, толкова безсилен да се възпротиви на кукловодите, които винаги се сбират при символите на власт — толкова ли слепи са всички те, та да не разберат нелепостта на амбициите си? Жалката корист на всичките си дребни кроежи? Да сграбчиш тези мъртви ръце и нозе и да го подчиниш на своята воля.“

„Сънувал съм имената на хиляда изгубени богове. Ще ги изрека ли изобщо някога? Ще изрека ли на този свят за сетен път онези имена на падналите? Достатъчно ли е да отдадеш възпоминание на мъртвите? Име в дъха ми, изречено силно, в шепот, в дързък вик — ще се разбуди ли някоя изгубена душа? Ще намери ли себе си отново?“

„Като изричаме името на един бог, създаваме ли го?“

— Брис.

— Да, Араникт?

— Чу ли ме?

— Чух те и ще се вслушам в предупреждението ти, обич моя. Но трябва да имаш предвид, че понякога самотата е единственото останало ти убежище. Самотата… и мълчанието.

Видя как я потресоха думите му и съжали. „Ще възкреся ли с име един бог? Ще го накарам ли отново да отвори очи? Да види всичко, оставащо край нас, да види опустошението, което сме нанесли?“

„Толкова ли съм жесток? Толкова ли съм егоистичен?“

„Мълчание. Тавори, мисля, че започвам да те разбирам. Трябва ли падналите да бъдат принудени да видят за какво са загинали, да видят как е пропиляна саможертвата им? Това ли имаш предвид — това ли винаги си имала предвид — с «незасвидетелствани»?“

— Ето, че сега ти плачеш. Блудния да ме бутне дано, Брис, каква жалка двойка сме. Стегни се, моля те — вече сме почти при тях.

Той вдиша накъсано и се изправи в седлото.

— Не можех да я спра, Араникт.

— Наистина ли го очакваше?

— Не знам. Но мисля, че проумях нещо. Тя ни дава мълчание, защото не смее да ни даде нищо друго. Това, което виждаме като студенина и безразличие, всъщност е най-дълбокото въобразимо състрадание.

— Мислиш ли, че е така?

— Избирам да го вярвам, Араникт.

— Добре тогава.

— Знаменосец! — извика Брис.

Младежът дръпна юздите и извърна коня си надясно. Брис и Араникт се изравниха с него.

Двамата морски пехотинци бяха слезли от Ве’Гат. До тях стояха една жена и момче и момиче. Жената бе на средна възраст, Оул по рождение навярно. Децата бяха малазанци, макар че явно не бяха близки на двамата. Беше ли ги виждал някъде. В двореца? Вероятно. Зад хората стояха половин дузина К’Чаин Че’Малле, сред които и трите оседлани същества. Два от другите гущери не бяха толкова яки, но вместо ръце имаха мечове, а третото бе с по-широка муцуна, по-едро и невъоръжено. Две дръгливи псета обикаляха между краката на гущерите. Хората тръгнаха към тях.

— Араникт — промълви Брис, — кажи ми какво виждаш.

— Не сега — отвърна тя хрипливо.

Той я погледна и видя, че пали пръчка ръждивец, ръцете й трепереха.

— Кажи ми поне това. Трябва ли един принц на Ледер да отстъпи командването на тези?

Димът изсъска от устата й.

— Морските пехотинци… Да, по една проста причина.

— И тя е?

— По-добре на тях, отколкото на двете деца.

„Разбирам.“

Спряха на пет крачки от тях и гладко обръснатият войник заговори. Погледна знамето и рече:

— Значи е вярно.

Брис се покашля.

— Моят брат, кралят…

— Не храни никакво уважение към военните институции — рече десантчикът и кимна. — Гуглата да ме вземе, само заради това бих го последвал навсякъде. Какво мислиш, Сторми?

Другият мъж се навъси, почеса се по рижата брада и изпръхтя.

— Трябва ли?

— Какво да трябва? Тъпак, казах, че…

— А аз не слушах, тъй че как да знам какво си казвал, Геслер? И пука ли ми изобщо? Ако ми пукаше, сигурно щях да слушам, нали?

Геслер изсумтя сърдито, след което заговори на Брис:

— Принце, бих ви помолил да извините просташкото държане на приятеля ми, но пък той не е петгодишен и аз не съм татенцето му, тъй че можете спокойно да се отнасяте към него с отвращение. Всички ние тук го правим, не е ли тъй, Сторми?

— Не слушах.

— Принц Брис, за командната верига, която иска адюнктата…

— Съгласен съм да отстъпя пред желанията й, Смъртен меч Геслер.

— Е, ние не сме.

— Точно така — изръмжа Сторми. — Гес най-добре да се оправя с Че’Малле — всичко е до миризмите, нали? Трябва само да пръдне и всички мечове са извадени, което общо взето си е както си беше едно време. Ами че то в казармите още…

— Всичко е до доверието — каза момчето. По-голямото куче беше клекнало до него. Очите му блестяха войнствено на покритата с белези муцуна.

Всички се смълчаха. Тишината се проточи.

— Няма да е зле да обясниш, Гръб — каза мрачно Геслер.

Брис понечи да заговори, но Араникт го спря с ръка на рамото му.

— Всичко се свежда до това кого тя познава най-добре — продължи Гръб. — Нищо повече.

— Ние спасихме живота им! — възкликна знаменосецът.

— Млъкни, войник — сряза го Брис. — Това, което казва момчето, е смислено, Геслер. В края на краищата как може тя да разбере мотивите ни? Тази война е нейна, винаги е била нейна. Защо сме тук? Защо кралица Абрастал изглежда готова също да превърне това в своя кауза? Ловците на кости смъкнаха ледериите на колене — не бихме ли могли да таим негодувания заради това? Не бихме ли могли да мислим за измяна? Колкото до Болкандо, според всички описания хундрилите са опустошили огромни райони в кралството и са пролели кръвта на поданиците на кралицата. Заедно с перишите са подложили Болкандо на пълен грабеж.

— А защо да има по-добро основание да се довери на нас? — попита Геслер. — Нас ни отмъкнаха и сега командваме собствената си проклета армия от гущери. Фактът е, че дезертирахме от…

— От нищо не съм дезертирал! — извика Сторми. Малкото куче заджавка.

Брис забеляза усилващата се тревога на лицето на жената от Оул. Улови погледа й и рече:

— Вие ли сте дестраянтът?

— Аз съм Калит — отвърна тя. — Не разбирам какво става. Както използвате търговската реч, има думи, които не знам. Съжалявам. — Кимна към Геслер. — Той е Смъртен меч на К’Чаин Че’Малле. Той е защитник на Матрона Гунт Мач. Трябва да се бием, за да останем живи. Има стари рани… стари… престъпления. Не можем да избягаме. Гунт Мач не може да избяга. Воюваме и ще воюваме.

— И по някакъв начин адюнктата разбира тази истина — разсъди Брис. — Как?

Калит поклати глава.

— Не я познавам. Но… — Посочи момичето до Гръб. — Където отиде тя, има огън.

Геслер потърка лицето си с ръце.

— Нашата… Цеда. Синн. Без нейната магия и на Гръб На’Рук щяха да ни победят. Не на земята, а от небесните крепости. — Въздъхна. — Тъй че Синн и Гръб спасиха живота на всички ни. Адюнктата каза, че ще ни трябват.

— Не — поправи го Сторми. — Каза, че ще са в по-голяма безопасност с нас, отколкото с нея.

Геслер се обърна към Брис.

— Мислехме да тръгнем след нея — в онази пустиня.

— Няма да бъде отклонена — каза Брис. — И не иска никой от нас да я последва. Убедена е, че ще сме нужни другаде.

— Не мога да поема командването — каза Геслер. — Аз съм само един проклет от Гуглата морски пехотинец, шибан сержант.

— Беше проклет Юмрук, Геслер! — настоя Сторми.

— За три дни…

— Докато те разжалваха, да! А защо те разжалваха? Не искаш да го кажеш, нали?

— Остави…

— Няма! — Сторми изпъна пръст към приятеля си. — Ти си въобрази, че може да си следващият Дасем! И взе, че закле душите на всички ни на един проклет бог! Не ти е за първи път да си Смъртен меч, нали?

Геслер се обърна вбесен към Сторми.

— Откъде можех да знам? Не е като Финир да се е протегнал и да ме е потупал по главата, нали? А за тебе какво да кажем, Адютант? Излъга проклетата императрица!

— Картерон и Урко ме помолиха!

— Ти предаде империята!

Цеда Синн се смееше, но беше студен и жесток смях.

Калит бе пребледняла и отстъпи назад, въртеше широко отворените си очи от Геслер към Сторми и обратно.

— Точно за това ще сте нужни — рече Синн на Геслер. — Но няма да ви хареса. Ха! Изобщо няма да ви хареса!

Геслер понечи да се нахвърли върху момичето, но Сторми го спря и го избута назад.

— Ще спрете ли всички!?

Викът на Араникт наистина ги спря.

Геслер изруга тихо и извърна очи от предизвикателния поглед на Сторми.

— Принце, изобщо не съм го искал това. Исках вие да поемете върховното командване — вие или Кругава. Богове, дори онази кралица, за която говорихте. Изобщо не го искам.

— Проблемът се оказа много по-сложен, отколкото мислех — рече Брис. — Но ще спазя споразумението си с адюнктата. Не очаквам и кралица Абрастал да склони. Нашите благороднически титли са само продукт на обстоятелства. Не предполагат някаква особена дарба или способност, както и двамата знаем. Смъртен меч Геслер, не може да се отрече, че вие командвате най-внушителната армия в този съюз, поради което командването трябва да се падне на вас.

Геслер въздъхна отчаяно.

Сторми изръмжа, обърна се и закрачи към чакащите К’Чаин Че’Малле. Малкото рошаво куче го последва.

Геслер сви рамене.

— Харесваше ни както го бяхме направили — богове, колко отдавна беше. Сврени в някакъв мръсен гарнизон в едно вмирисано рибарско селце. Бяхме се покрили толкова далече, че светът сякаш бе забравил за нас, и точно така искахме да е. А виж ни сега. Богове на бездната!

Брис кривна глава.

— И оттогава сте били с адюнктата?

— Не съвсем. Въвлякохме се във Вихъра — един бунт. Обвиняваме Имперския историк за това, него, да. Все едно, изобщо не си заслужава да се знае — мизерна история за това как се тътрим и се лутаме насам-натам през половината проклет свят. Нищо забележително не направихме, освен може би че останахме живи, и виж докъде ни доведе това.

— Щом двамата с приятеля ви се чувствате толкова впримчени, защо просто не напуснете? — попита Брис. — Не се ли нарекохте вече дезертьори?

— Де да можех. Наистина. Но не можем и го знаем.

— Но… защо?

Геслер погледна унило Гръб и промълви като осъден на смърт:

— Защото тя ни вярва.

 

 

— Всъщност се получи доста добре — подхвърли Араникт, докато яздеха в бавен тръс назад към колоната.

Брис я погледна.

— В гласа ти имаше голяма тревога, Араникт. Когато ни стресна всички.

— Откъде идват боговете, Брис? Знаеш ли?

Той поклати глава. Не искаше да пробужда спомените си за морското дъно, за забравените менхири, загърнати в тиня. Сякаш цял живот беше странствал из онези кални пусти дълбини. „Спях и толкова исках да спя — вечно. А ако това не беше смъртта, която намират другите, беше смъртта, която намери мен. Такава умора… бях загубил волята си да се измъкна на свобода.“

— Геслер и Сторми — промълви Араникт. — Те са на една ръка разстояние.

— Моля? От какво?

— От божествеността.

— Говориш за неща, за които обичаше да говори Куру Кан. Представата на древната Първа империя за възнесението.

— Дестраянтът спомена за огън.

— Момичето, Синн…

Араникт изсумтя.

— Тя, да. Огънят, в най-безумната си проява, е изключително унищожителен — би могла да изгори всички ни на пепел, без изобщо да помисли. Когато таиш такава сила в себе си, тя изгаря всичко човешко. Не чувстваш нищо. Но, Брис, ти не разбираш — адюнктата иска Синн да е с тях.

— Колкото може по-далече от нея? Не мисля, че Тавори би…

— Не, не това е основанието й, Брис. Геслер и Сторми са.

— В такъв случай беше права като каза, че не разбирам.

— Те двамата са влизали в Крепостта на Огън, в това, което мъдреците на Първата империя са наричали Телас. Тавори иска Синн да е с тях, защото никой друг не може да й устои, никой друг не би могъл да се надява да преживее силата й, защото когато Синн съживи тази сила, както каза Калит, ще има огън.

— Адюнктата предупреди за измяна…

— Брис, Геслер и Сторми са на ръба на асцендентството и го усещат. Двамата са се вкопчили на живот и смърт…

— В какво са се вкопчили?

— В човечността си — отвърна тя. — Пръстите им са изтръпнали, мускулите им пищят. Ноктите им са напукани и кървят. Видя ли как ги гледаше момчето? Онзи Гръб? Той стои до Синн като въплътената й съвест — тя вече наистина е извън нея. Би могла да я изтласка настрана или да изтръгне живота й — не знам защо не го е направила вече. Въпреки всичкия този огън в ръцете й сърцето й е студено като лед.

— Да не би да ми казваш, че момчето няма никаква своя сила?

Тя го погледна рязко.

— Адюнктата спомена ли за него? За момчето?

Той кимна притеснено.

— Какво каза?

— Каза, че той бил надеждата за всички нас и че в края неговата сила ще — би могла — да се окаже спасението ни.

Тя се вгледа в лицето му.

— В такъв случай, Брис, наистина сме в беда.

„Измяна. Когато лицето пред нас се окаже лъжа, когато очите лъжат и крият истините. Ще има ли някога край на тези неща?“

Отново помисли за морското дъно, както знаеше, че ще стане. „Имам тези имена, дълбоко в себе си. Имената на падналите. Мога да чуя всяко от тях, там, със собствения си неповторим глас. И все пак толкова много от тях звучат еднакво, вик на болка. На… измяна. Толкова много и толкова много пъти.“

— Тя вярва на тези двама морски пехотинци. Вярва, че няма да й изменят. Само това има. Само на това може да се надява.

— Да — рече Араникт. — И още по-лошото е, че онази жена от Оул — Калит, — която каза, че не разбира нищо. Разбира го много добре. Харесва ли й, или не, съдбата на К’Чаин Че’Малле е в нейните ръце. Тя е дестраянтът на Матроната — представяш ли си как ще се довери на Синн? С живота на всички тези същества? С Матроната и всички останали К’Чаин Че’Малле? Едва ли. Тя е в същото положение като нас — всичко се свежда до Геслер и Сторми, а тя ги гледа как се дърлят и за най-малката дреболия.

— Сигурно й къса сърцето.

— Тя е ужасена, Брис. И е толкова сама, толкова сама. С всичко това.

Конете им бяха забавили ход. Без да ги усети, знаменосецът бе продължил напред и вече се приближаваше към колоната. От толкова далече знамето приличаше на бял флаг.

— Араникт, какво можем да направим?

— Каквото и да се случи, трябва да останем с тях — отвърна тя. — С Геслер и Сторми, и Калит, и К’Чаин Че’Малле. Но ако се стигне до това кого можем да спасим, ако останем с този ужасен избор, тогава… трябва да е момчето.

— Но те двамата са се стиснали за гърлата. Трябва да…

— Брис, те са като братя. Може да се репчат един на друг, дори да се сбият. Вярно, викат си, но нещата щяха да са много по-лоши, ако не си викаха. Това, което видяхме, беше човечността им — същото, което толкова отчаяно искат да опазят. То е като… ритуал. На грижа. На обич дори.

— Като женени.

— Братя според мен е по-точно. Обвързани кръвно, обвързани от общ живот. Когато ги гледаме как се карат, чуваме само казаното на глас — не чуваме всичко останало, важното. Калит тепърва започва да го разбира — когато го разбере, ужасът и тревогата й отчасти ще си отидат.

— Дано да си права. — Брис спря коня и се смъкна от седлото. Обърна се към пиконосците на Блуроуз, махна им да се върнат на мястото си на фланга и каза: — Хайде да походим. Авангардът все някак ще преживее и без мен, сигурен съм.

Макар да бе обзета от любопитство, тя само сви рамене и слезе от коня. Тръгнаха успоредно на колоната, повели конете си.

— Обич моя — заговори Брис. — Познах мълчание по-дълбоко — и по-съкрушително — от всичко, което човек би могъл да си представи.

— Не е нужно да говориш за това…

— Грешиш. Но това, което трябва да ти кажа, е много повече от новата интимност, която трябва да намерим помежду си, макар че и тя ще е част от него. Това, което ще опиша, е важно — основава се на казаното току-що от теб и — с твоя помощ — се надявам да ни насочи към верния курс на действие. Кажи ми какво знаеш за смъртта ми?

Тя спря и запали нова пръчка от угарката на предишната.

— Отрова. Нещастен случай.

— А трупът ми?

— Откраднало го е привидение.

— Откраднало го е? Може би е изглеждало така. Всъщност аз бях върнат. Отнесоха ме на едно място, където съм бил преди. Името ми бе изсечено на един камък. Добавено към безброй други.

Тя се намръщи и се загледа в жилавата трева по земята.

— Значи това става? С всички нас? Имената ни, всечени на камък? От смърт към живот и после пак отново? Както твърдят някои мъдреци?

— Не знам какво става. Не знам дали преживяното от мен е различно от това, през което преминават другите. Но чувствам, че в него има нещо, което е… уникално. Ако бях склонен да обвинявам някого, щеше да е Куру Кан. Той предизвика ритуал и ме изпрати на едно далечно място, селение може би — свят на дъното на океана, — и там срещнах… привидението. Пазителя на имената — или аз поне го нарекох така.

— И точно той дойде за теб? В тронната зала?

Брис кимна.

— Защото е знаел името ти?

— Може би. А може би не. Бихме се. С мечове. Надвих го.

— И той се провали като Пазител?

— Да.

— Тоест е дошъл, за да заемеш неговото място?

— Мисля, че да. — „Или поне така изглеждаше.“

— „Имената“, за които говориш, Брис — никой ли не ги пази вече?

— А, това ни води до възкресението ми. Какво знаеш за всичко незабележимо около нас?

Араникт поклати глава.

— Нищо. Но пък почти никой не знае.

— Често мисля за това. В сънищата ми има спомени за неща, които никога не съм правил или виждал. Крайно притеснително, поне в началото. Също като теб нищо не знам за връщането ми в света на живите. Покана ли беше? Разкъсване на вериги? Просто не знам.

— Силата за постигане на такова нещо трябва да е огромна.

— Нещо ми подсказва — отвърна той с кисела усмивка, — че дори силата на един Древен бог не би била достатъчна. Желанията на живите — за връщането на онези, които сме изгубили — не могат да разкъсат законите на смъртта. Това не е пътуване, което човек изобщо би могъл да предприеме, и вече не сме онова, което сме били като живи. Аз не съм същият човек, защото онзи човек умря в тронната зала, в нозете на своя крал.

Тя го гледаше със страх в очите.

— Дълго — продължи Брис — мислех, че няма да мога да намеря нищо — дори ехо на онова, което бях някога. Но след това… ти. — Млъкна и поклати глава. — И тъй, какво мога да ти кажа? Каква стойност има всичко това извън истините, които вече си споделихме? Мисля, че е следното: бях освободен… за да направя нещо. Тук, на този свят. Мисля, че вече знам какво е то. Не знам обаче какво ще бъде постигнато. Не знам защо е толкова… важно. Пазителят ме върна, защото аз съм надеждата му. — Погледна я рязко. — Когато спомена за вярата на Тавори в момчето, улових проблясък… като мъждукане на далечна свещ, като през мътна вода… от някой в сумрака. И осъзнах, че съм виждал тази сцена преди, в един сън.

— Някой — промълви Араникт. — Твоят Пазител?

— Не. Но съм усещал мислите на онзи непознат — сънувал съм спомените му. Стара къща, където съм бил някога, но сега е празна. Наводнена, тъмна. Като толкова други неща на дъното на океаните, времето й бе отминало, предназначението й — изгубено. Той влезе в нея, искаше да я намери, както я е намирал преди, искаше най-вече утехата на близки. Но тях ги нямаше.

— „Тях“? В онази къща са живели хора?

— Вече не. Той я напусна и сега върви, понесъл фенер — виждам го като фигура от мит, последната душа в дълбините. Самотното смътно сияние на всичко, което му е останало да предложи на някого. Миг на… — Вдигна ръка и изтри сълзите си. — На… светлина. Облекчение. От ужасния натиск, от бремето, от тъмнината.

Бяха спрели. Тя го гледаше и очите й бяха пълни с тъга.

— Той зове ли те? — прошепна Араникт. — Моли ли те за близостта ти, Брис?

Брис примига и поклати глава.

— Не знам. Той… ме очаква. Виждам светлината на фенера, виждам сянката му. Всичко е като от мит, заклинание. Чака ли душите на удавените? Като че ли трябва да е така. Когато затъваме, когато губим усета кое е горе и кое долу — не се ли случва често това, когато някой се дави? И виждаме светлина в сумрака, и вярваме, че натам е повърхността. Но вместо това… неговият фенер ни зове. Надолу и надолу…

— Брис, какво трябва да направиш?

— Има един глас вътре в мен — каза той хрипливо, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. — Всичко, което са взели моретата — боговете и смъртните — всички… Незасвидетелствани. — Вдигна глава и се взря в широко отворените й очи. — Обвързан съм също като адюнктата, също като нея нещо ме тласка към… нещо. Бях ли възкресен, за да съм брат на крал? Командир на армии? Дали съм тук в отговор на братова скръб, на съжаление, че нещата не са като някога? Тук ли съм, за да изпитам отново какво е да си човек, да си жив? Не. Има нещо повече, обич моя. Нещо повече.

Тя се пресегна и го погали по бузата.

— Трябва ли да те изгубя, Брис?

„Не знам.“

Араникт като че ли видя отговора му, макар и неизречен, защото се притисна в него и той я прегърна с една ръка.

„Скъп глас. Скъпо нещо, което чака в мен — думите не могат да променят светове. Никога не са могли. Би ли разбунил хиляда души? Милион? Да разриташ калта и да я понесат безумните течения? За да се утаи отново, някъде другаде?“

„Сянката ти, приятелю, я чувствам като своя собствена.“

„Светлината ти, тъй треперлива, тъй смътна — всички блуждаем в тъмното, от мига на раждането до мига на смъртта. Но ти мечтаеш да ни намериш, защото като всеки от нас си сам. Има нещо повече. Трябва да има нещо повече.“

„В името на всичката любов в жилите ми, моля те, трябва да има повече.“

 

 

— Не ме поучавайте, сър, в заветите на нашата вяра.

Толкова много беше отдадено на мълчанието, сякаш бе драгоценно хранилище, съкровищница, която би могла да преобрази всичко, което е побрала, и да превърне страховете в множество храбри добродетели. „Но тези страхове са непроменени.“ Щит-наковалня Танакалаян стоеше пред Кругава. Звуците на пет хиляди братя и сестри, вдигащи лагера, ги обкръжаваха.

Под дрехите му се стичаше пот. Можеше да помирише собственото си тяло, остра и лютива миризма от вълнената подплата под ризницата. Дневният поход бе натежал на раменете му. Очите го сърбяха, устата му бе пресъхнала.

Беше ли готов за този момент? Не можеше да е сигурен — имаше си своите страхове, с които трябваше да се справи, в края на краищата. „Но пък колко дълго още трябва да чакам? И кой момент от всички мога да преценя като най-безопасния? Дъха преди бойния вик? Едва ли.“

„Ще го направя сега и дано всички, които гледат, разберат — дълго време мина, докато дойде, и мълчанието, което ме обкръжава, не е моето — тя ме доведе до това. Ще ни натика всички до ръба на пропастта, в цепнатините на камъка.“

„Желязо, кои са твоите добродетели? Наточеното острие целува и искри се пръскат на дъжд. Кръв се стича по жлеба и капе по белия сняг. Така бележиш всяка своя диря.“ Танакалаян извърна очи. Наоколо вреше и кипеше, вдигаха се палатки, валма дим се къдреха, понесени от вятъра.

— Без дестраянт — рече той — няма да знаем съдбата им. — И я изгледа с присвити очи.

Смъртен меч Кругава гледаше към седемте братя и сестри, които сглобяваха командната й шатра. Яките й ръце, скръстени над гърдите, бяха потъмнели до бронз, цвят, който изглеждаше също толкова прашен като голата земя около тях. Слънцето беше избелило кичурите коса, измъкнали се изпод шлема й, и те се развяваха под горещия вятър като паяжина. И да носеше рани от преговорите с адюнктата, нямаше да ги издаде.

— Сър — заговори тя, — командир Ерекала не е от нерешителните. Точно затова го избирам да командва флота. Внушавате колебливост и смятате, че точно това е моментът за подобни неща — след като толкова много бе подложено на изпитание.

„Но Рун’Турвиан провидя какво предстои, глупачко! Ще изменим на клетвата си. И не виждам изход.“

— Смъртен меч — почна той, като се мъчеше да сдържи гнева си, — ние сме се заклели на Вълците на Зимата. В желязото си оголваме зъбите на войната.

— И наистина ще има война, Щит-наковалня — изсумтя тя.

„Когато застана пред адюнктата, когато заяви, че ще служиш на нея и само на нея, славата на онзи миг те изкуси, нали? Лудост!“

— Нямаше как да знаем какво възнамерява адюнктата. Нямаше как да знаем, че така ще ни подведе…

— Сър, трябва ли да ви порицая?

Танакалаян сви устни, изправи рамене и заяви:

— Смъртен меч, аз съм Щитът-наковалня на Сивите шлемове на Периш…

— Ти си глупак, Танакалаян. Всъщност ти си поводът за най-голямото ми съжаление.

Този път нямаше да отстъпи пред високомерието й. Нямаше да се отдръпне унизен и пребит.

— А вие, Смъртен меч, стоите пред мен като най-голямата заплаха, която са познавали Сивите мечове.

Братята и сестрите при шатрата бяха спрели работата си. Други се стичаха, за да станат свидетели на сблъсъка. „Вижте се всички! Знаехте, че това предстои!“ Сърцето на Танакалаян затуптя силно.

Кругава беше пребледняла.

— Какво имате предвид, Щит-наковалня? — Гласът й бе стържещ. — В името на живота ви, обяснете.

О, как беше копнял за този миг, как си беше представял тази сцена, когато Щитът-наковалня се изправя лице в лице срещу Кругава. Засвидетелстван и запомнен. Точно тази сцена! И в ума си беше изричал всичко, което щеше да каже сега, с твърд и дързък глас, здрав и непоклатим пред гнева на тази тиранка. Бавно си пое дъх, изгледа разтрепераната от ярост Кругава и не трепна.

— Адюнкта Тавори е обикновена жена. Смъртна жена и нищо повече. Не е в правото ви да й предлагате службата си. Ние сме Децата на Вълците, а не на тази проклета жена! А виждате ли какво стана сега? Тя определя посоката ни и това се забива в самото сърце на нашата вяра!

— Падналия бог…

— Гуглата да го вземе Падналия бог! „Когато бедеринът е ранен и слаб, вълците ще връхлетят!“ Така е писано! В името на нашите богове, Смъртен меч, той би трябвало да умре от нашата ръка! Но да оставим всичко това — нима си въобразявате, че Тавори дава и пет пари за нашата вяра? Коленичи ли тя пред Вълците? Не.

— Вървим към последната война, сър, и тази война ни иска. Нас, перишите. Сивите шлемове. Без нас не може да има последна война! И няма да търпя…

— Последна война? Стига глупости. Няма такова нещо като последна война! Когато падне последният човек, когато последният бог издиша сетния си дъх, лешоядите ще вкопчат челюсти един в друг над труповете. Няма никакъв край — на нищо, безумна, суетна глупачко! Всичко това стана, за да застанеш ти, да, тъкмо ти, над грамада от трупове с меча си, червен като залеза. Всичко това стана заради Кругава и нейните безумни мечти за слава! — Махна яростно към струпалите се около тях войници. — И ако трябва всички да умрем заради твоя скъпоценен бляскав миг, какво пък, не е ли Щитът-наковалня този, който стои готов да прегърне душите?

— Това е твоята роля!

— Да благословя съзнателното убийство на нашите братя и сестри? Искаш да осветя жертвата им?

Лявата й ръка беше на дръжката на меча, оръжието бе наполовина извадено. От бяла беше станала яркочервена. „Безумният гняв почти я е завладял. Всеки момент ще ме убие. Кълна се във Вълците, вижте я само!“

— Щитът-наковалня, сър, няма право да оспорва…

— Ще ни благословя, Смъртен меч, в името на справедлива кауза. Направете каузата си справедлива. Умолявам ви, пред всички тези свидетели — пред нашите братя и сестри — направете тази кауза справедлива!

Мечът изстърга. Желязото потъна надолу и се скри в ножницата. Огньовете в очите й изведнъж помръкнаха.

— Значи сме разделени — каза тя. — Разкъсани сме. Кризата, от която се боях, най-после ни сполетя. Адюнктата спомена за измяна. — Студените и очи обходиха тълпата. — Деца мои, какво ни сполетя?

Капитан Икарл, един от последните ветерани сред Сивите мечове, проговори:

— Смъртен меч. Двете страни на един спор може да направят сложното просто, когато съвсем не е просто. Трети глас би могъл да предложи разум и дори мъдрост. Трябва да провъзгласим дестраянт. Мост, който да свърже това разделение, да заздрави тази рана.

— Сър, огласявате ли съмнението на мнозина? Оспорват ли моите братя и сестри водачеството ми?

Той поклати глава, но не се разбра в отрицание на какво.

— Смъртен меч, ние сме заклети на Вълците на Зимата — но без дестраянт не можем да стигнем до тях. Откъснати сме от боговете и затова страдаме. Кругава, дъще на Накалат, не виждате ли как страдаме?

Стъписана, с помръкнали очи, тя отново погледна Танакалаян.

— Щит-наковалня, предлагате ли да предадем адюнкта Тавори?

И ето, че беше разголено. Най-после. Той повиши глас, като се постара да остане спокоен и твърд, без да издава триумфа си.

— Вълците вият в името на войната. Нашият култ е роден в отечеството ни, в жестокия леден дъх на зимата. Дойдохме, за да почетем и уважим зверовете на дивото, вълците, които споделиха планинските твърдини и тъмните лесове с нашата раса. Въпреки че в ранните си дни преследвахме същите тези зверове. Разбирахме ги — или поне така искахме да вярваме…

— Тези думи са ненужни…

— Не, Смъртен меч. Нужни са. Всъщност те са жизненоважни. — Погледна другите — всички вече се бяха събрали, смълчано множество. „Пет хиляди. Всички братя и сестри. Вие ме чувате. Вие ще ме чуете. Трябва да ме чуете.“ — Оказваме се разделени, но тази криза настъпваше и ние трябва да й устоим. Тук. Сега. Братя и сестри, гледали сме в очите на звяра — избраното от нас диво — и в дръзката си самоувереност ги провъзгласихме за наши братя, наши сестри, наши ближни.

Завикаха гласове — гневни и груби в отрицанието си. Танакалаян вдигна ръце и ги задържа високо, докато тишината се върна.

— Самонадеяност — повтори той. — Не можем да разберем ума на един вълк — не повече, отколкото можем да разберем ума на едно куче или на денрабъ от северните морета. И въпреки това приехме култа към най-древните богове — Господаря и Господарката на мразовитата зима, на всички зверове, на дивото на света. Заклехме се на Дом — на Крепост — където не ни е мястото…

Протестите този път бяха още по-шумни и не заглъхнаха лесно. Танакалаян изчака.

— Но войната, ах, нея я познаваме добре. Разбираме я така, както никой вълк от леса не би могъл да я разбере. Това ли трябва да е каузата ни тогава? Трябва ли да сме мечът на дивото, защитникът на вълците и на всички зверове на леса, на морето, равнината и планината? — Погледна Кругава. — Смъртен меч?

— Най-ранните чувства шепнеха за такива неща, както всички знаем — отвърна тя. — И не сме се отклонили, сър. Не сме.

— Отклонили сме се, Смъртен меч, ако продължим да следваме адюнктата, ако стоим до нея в тази война, която търси тя. Най-сетне, време е да кажа за последното предупреждение на дестраянт Рун’Турвиан, изречено пред мен в миговете преди смъртта му, тежки, обвиняващи думи, докато той отказваше прегръдката ми.

Стъписването бе осезаемо — като гръм, толкова далечен, че остава нечут, но усетен. Трепет в самите кости. „И всичко, което предстои, всичко, което връхлита към нас…“

Видя объркването в широко отворените очи на Кругава.

— Танакалаян… той ти е отказал?

— Да. Така и не ме одобри — но едва ли не сте знаели за това. Сигурно ви е въздействал, ден и нощ, подкопавал е решението ви да не ме направите Щит-наковалня. А когато умря, страховете и съмненията му се вкорениха у вас.

Удостои го с поглед, какъвто не беше виждал никога в очите й.

— Щит-наковалня, кажете ни за предупреждението на дестраянта — обади се Икарл.

— Измяна. Каза, че тя ще ни принуди да изменим на нашите богове — не можех да съм сигурен за коя говори. За адюнктата? — Погледна Кругава. — Или за собствения ни Смъртен меч? Беше трудно, виждате ли, защото неприязънта му към мен се оказа пречка. Както и фактът, че умираше пред очите ми.

— Казваш истината — отрони удивена Кругава.

— Смъртен меч, не мислете, че не обичам моите братя и сестри. Не мислете, че бих застанал тук и да лъжа. Аз съм Щитът-наковалня и въпреки всички съмнения на дестраянт Рун’Турвиан — въпреки всички твои съмнения, Кругава — се придържам към своя дълг. Ние сме разделени, да. Но това, което ни разделя, е толкова основно, че ако се изрази с думи, ще прозвучи нелепо. На страната на адюнктата на нас ни се предлага място сред смъртните, сред хората — дефектни, слаби, несигурни в каузата си. На другата страна е заветът на вярата ни. Вълците на Зимата, Вълците на войната. Господарят и Господарката на Крепостта на звяра. И в тази вяра избираме да застанем до зверовете. Посвещаваме мечовете си на тяхната свобода, на тяхното право да живеят, да споделят този и всеки друг свят. Въпросът — толкова нелеп — е следният: трябва ли да бъдем хора, или трябва да сме убийци на човешкото? И ако е второто, тогава какво ще стане с нас в случай, че победим? В случай, че по някакъв начин поведем въстание на дивите зверове и така унищожим и последния човек на този свят? Трябва ли след това да се хвърлим върху собствените си мечове?

Погледна Кругава в очите.

— Рун’Турвиан беше прав. Ще има измяна. Всъщност, като изберем едната страна, не можем да не изменим на другата. Смъртен меч, ти положи меча си пред адюнктата. Но много преди този миг си врекла същото това оръжие на нашите богове. Колкото и здраво да е изкован един меч, никое оръжие не може задълго да понесе противоположни налягания. Отслабва. Строшава се. Никое оръжие никога не е свързвало разделеното и щом го извадиш, мечът може само да реже. Въпреки всички качества на желязото, Смъртен меч, ние сме плът и кръв. Какво ни очаква, Кругава? По кой път ще ни поведеш? Ще бъде ли към личната ти слава, там, редом до адюнктата? Или ще е в името на боговете, на които сме се заклели да служим?

Тя сякаш бе загубила дар слово.

„Качеството на желязото, жено, е, че когато удари, удря вярно!“ Той се обърна към множеството.

— Сестри! Братя от Сивите шлемове! Има много богове на войната — прекосили сме половината свят и не можем да отречем хилядата им лица — хилядата маски, носени от онзи тъмния властелин на враждата. Виждали сме смъртни да коленичат пред идоли и статуи — пред образа на глиган, на тигър или два вълка. Чували сме виковете над бойното поле. — Замълча и се усмихна унесено, сякаш си спомняше. — Полето на битката, да. От ехтящите умолителни викове бихме могли да си въобразим, че най-великият бог на войната е наречен Майка. — Вдигна отново ръце, за да усмири слушателите си. — Не беше израз на непочтителност, скъпи братя и сестри. Казвам само, че трябва да открием какво ни отличава — от всички онези просмукани с кръв култове. Какво търсят те там, в страховитата битка, онези дивашки вери? Ами, търсят смъртта — смъртта на враговете си — и ако смъртта трябва да дойде да ги вземе, се молят да е храбра и славна.

Закрачи покрай Кругава, доволен, че тя отстъпи да му направи път, и се обърна към Икарл и останалите: десетки и десетки лица, стотици, очите вече впити в него, очи, които се плъзгаха покрай Смъртния меч все едно бе престанала да съществува. Не можеше да повярва на внезапността, на пълната категоричност на тази узурпация.

„Беше фатално отслабена. Там, в командната шатра на адюнктата. Постара се да не го издаде и наистина го криеше добре. И въпреки това трябваше само да подбутна, само веднъж. И виж какво стана.“

„Тавори, твоят отказ прекърши Кругава, а Кругава е жена, за която доверието е всичко. Как така не чух прекършването на гръбнака й? Още там и тогава? Как пропуснах мига, в който тя се вкопчи в идеята за стратегия и за тактика и изгуби праведното си рвение? О, вече няма значение.“

— Но ние не сме като другите. Не сме просто един култ на войната сред много други. Не славата търсим — не в нашето име поне. Дори смъртта на враговете ни не ни радва толкова, не изпълва с гордост пиянските ни нощи. Твърде трезви сме за такива неща. Не ни е присъщо да се перчим и пъчим. Войната, мои братя и сестри, е единственото оръжие, което ни е останало.

— Да защитим дивото. Казвам ви, бих се опълчил на последните думи на Рун’Турвиан! Да предам Вълците? Не! Никога! И в деня на нашата битка, когато застанем свободни над труповете на нашите събратя човеци, когато отново поставим дивото над целия свят, е, тогава ще се поклоня на Вълците. И ще им отстъпя смирено. Защото не нашата слава е това, което търсим. — Обърна се рязко и се взря в Кругава. — Никога не е била. — Отново извърна лице към другите. — Трябва ли тогава да се хвърлим върху собствените си мечове? Не! Защото, както вече казах, няма такова нещо като последна война. Един ден ще бъдем призовани отново — и това е единственото сигурно нещо на света.

Огледа ги и извика:

— Братя и сестри! Заклети ли сте на Вълците на Зимата?

Ревът, който отвърна на въпроса му, го накара да залитне стъпка назад. След като се съвзе, той се обърна към Кругава.

— Смъртен меч, дойдох, за да те попитам за командир Ерекала и флота. Ти го избра, но трябва да знам — верен слуга ли е на Вълците? Или почита теб?

Все едно я зашлеви през лицето. „Да, правя го пред свидетели. Всички публични унижения, които ми нанесе ти — най-сетне мога да ти ги върна. Какво е усещането?“

Кругава изправи рамене.

— Ерекала е изключително благочестив, сър.

— Флотът вече трябва да е стигнал — каза той. — Да е блокирал залива и да е изолирал Шпила. Нали?

Тя кимна.

— И ни очакват там.

— Да, Щит-наковалня.

— Смъртен меч, ще се завърнете ли в лоното? Ще ни водите ли в предстоящата война? Нашата нужда от вас…

Тя вдигна очи и го накара да замълчи с ледения си поглед. Устните й се извиха в презрителна усмивка.

— Явно е отминала, Щит-наковалня. — Обърна се към тълпата. — Отказвам се от титлата Смъртен меч на Вълците. Със своята клетва пред адюнктата, изглежда, съм изменила на всички вас. Така да бъде. Нека бъде записано, че измяната — предречена от дестраянт Рун’Турвиан — не е на Сивите шлемове на Периш, а на Смъртен меч Кругава. Престъплението е мое и само мое.

„Богове, какъв върховен егоизъм! Дори в поражението е готова да застане сама над могилата. Лишавам я от всичко — забивам нож в самото й сърце, — а тя изведнъж се превръща във фигура от потресаваща трагедия! Как го постига? Всеки път!“

— Как ще бъде записано — каза той високо, — тепърва ще бъде решено. В случай, че преоткриеш вярата си, Кругава…

— В случай, че ти преоткриеш човечността си, Танакалаян, и в случай, че намериш куража — Гуглата знае къде — да видиш кризата в собствената си душа — озъби му се тя. — Тогава ела при мен. Дотогава ще яздя сама.

— А сама ли ще вдигаш и шатрата си? Ще си готвиш закуската?

— Винаги съм изразявала благодарността си към моите братя и сестри, Щит-наковалня, за добротата, която проявяват драговолно. — Кривна глава. — Питам се… колко ли време ще мине, преди да ти хрумне да направиш същото, Танакалаян?

И си тръгна, а той се обърна към братята и сестрите около палатката и попита:

— Е, чеда мои, трябва ли да ви помогна с това?

 

 

Кругава профуча покрай Спакс и запокити шлема си в ъгъла на палатката. Последваха го металните й ръкавици.

— Бих пила нещо, ваше величество.

Абрастал махна на Спакс и той стана и взе една кана.

— Права си, жено. Напий се и после ела в леглото ми. Заклевам се, с мен ще забравиш всичките си неприятности.

Навъсената жена го изгледа преценяващо, сякаш премисляше дали наистина да не приеме предложението му, и Спакс изведнъж усети, че се изпотява. Бързо й напълни бокал и й го подаде.

Кралица Абрастал се намести на купчината възглавнички.

— Е, поне не продължи дълго.

Очите на Кругава блеснаха.

— Ако съм толкова опозорена в очите ви, ваше величество…

— О, я млъкни и пий. Спакс, щом го изпие това, й налей още. Просто разсъждавах на глас, Смъртен меч, за усета на адюнктата…

— Тя ли? И ако благоволите, вече не съм Смъртен меч. Не, нищо от това не може да се хвърли в краката на Тавори…

— В името на всички речни богове, пий си пиенето. С други думи — млъкни! Остави ме аз да говоря.

— А аз, Огнекоса?

— Ако изобщо дойде някога удивителният миг, в който ще можеш да кажеш нещо умно, Спакс, гледай да не го изтървеш. Междувременно, да се върна на мисълта си. Адюнктата. Не знам как стана, но тя явно успя да ви обвърже всички към себе си — до деня на преговорите, когато взе, че разкъса всичко. Тъй че не продължи дълго, ако ме разбираш. Каквото направи, след това го развали и се чудя на удивителния й усет за подходящия момент.

Очите на Кругава гледаха мрачно над ръба на бокала.

— Ваше величество, какво мислите за нея?

— Спакс, подай ми тази проклета кана, ако не можеш да правиш нищо друго, освен да зяпаш — не, дай ми я, наистина. И се просни там до завесите — може да ни потрябваш да си избършем краката в теб. Та значи, адюнктата. Кругава… заклевам се, ще те накарам да се разревеш или каквото там можеш да изцедиш от себе си. Да таиш всичко вътре, както виждам, че правиш, ще те убие.

— Тавори Паран, ваше величество.

Абрастал въздъхна, загледана как Спакс сяда до завесата.

— Липсват ми хундрилите — промълви тя. Примига и извърна поглед към накачените по стените на палатката гоблени. Някаква избеляла сцена на коронация, фигурите — вдървени като статуи, от онзи вид официалност, която говори или за артистично бездарие, или за гениална абсурдност. Така и не можеше да настрои ума си за такива неща. „Просто едно глупаво кръгче от злато, сребро и какво ли още не. Просто една глупава демонстрация на превъзходство — виж всички тези преклонени глави! Къде е същинското послание тук? Ами, то е в онези стражи покрай стените и в ръцете им на дръжките на мечовете.“

— Трудно е — каза Абрастал, все така намръщено загледана в гоблените. — Откъде идва верността? Какво я поражда? Какво извисява някого над всички други, тъй че човек да избере да го следва? Дали не е нищо друго освен собственото му отчаяние? Дали е, както твърдят хундрилите, онова огромно крило на врана, изпънало се над нас? Копнеем ли за опеката на компетентността — реална или въображаема, истинска или измамна?

Спакс се покашля.

— Във времена на криза, Огнекоса, дори най-малката група ще потърси и ще избере един от малцината. Когато нямаме отговори, гледаме към този, който би могъл да има — и тази надежда е породена от забелязани качества: на най-чиста мисъл, на мъдрост или дързък кураж — всичко, което всеки от нас желае да отрази.

Кругава го погледна, но не каза нищо.

— Да отрази, тъй ли? — Абрастал изсумтя и удари глътка вино. — Тази кралица пред теб огледало ли е? Само това ли съм аз? Само това ли си ти, Боен главатар Спакс? Огледало на своя народ?

— В много отношения, да. Но когато гледат в това огледало, те винаги избират, според мен, да виждат само каквото искат да видят.

— Сър — изръмжа Кругава на Спакс, — поддържате несъстоятелна позиция, за всички, които биха могли да командват, които биха повели, от най-малкия отряд воини до най-голямата империя. — Намръщи се на бокала си и го протегна към Абрастал, а тя се наведе да го напълни отново. — Сред перишите, в облачни и безлунни нощи, често пъти по двайсет ловци се качват на рат’аварите и гребат извън фиордите. Запалват ярки фенери, окачват ги на прътове над черните ледени води и с тази светлина зоват от дълбините тричелюстните нитали — ужасна риба, която на огромни стада напада денрабъ и ги яде живи. Ниталите, видите ли, нападат на лунна светлина. И когато изплуват към светлината, ловците ги пронизват с копия. — Замълча и притвори клепачи.

Спакс се почеса по четинестата брадичка, мъчеше се да проумее значението на току-що казаното. Погледна Абрастал, но кралицата не откъсваше поглед от стария гоблен.

— Та тези риби изплуват на повърхността — изскърца като чакъл гласът на Кругава — и светлината ги заслепява, вцепенява ги. Никаква храброст няма в избиването им — то свършва чак когато ръцете и раменете на ловците пламнат като огън, когато не могат повече да вдигат харпуните.

Спакс изсумтя и закима.

— Да, чувството наистина е това, понякога.

— Когато мисля за дивите същества — продължи Кругава все едно, че не го е чула, — се сещам за ниталите. Ние хората се извисяваме като най-ярката светлина и пред нас всеки жив звяр на този свят замръзва на място. Моят Щит-наковалня съживи целия гняв на народа ми, гняв, смесен с чувство за вина. Ние трябва да бъдем убийците, защитаващи избиваните.

— Вълците на войната…

— Това е само един проклет глупав култ! — Кругава поклати глава. — Диващината на вълка ни е вдъхновила — толкова ли е изненадващо?

— Но във вярата ви трябва да има някакви принципи, които зоват за възмездие — настоя Спакс.

— Заблуди, сър. Ваше величество, продължете за адюнктата. Моля ви.

— Крайно импулсивна жена, Кругава. Отчаяние. Ужасна необходимост. Но дали е огледало? И ако е, какво трябваше да видим всички ние в нея?

Кругава вдигна очи и я изгледа.

— Доплаква ми се от самата мисъл за това, но не знам защо.

— За да отразява — каза Спакс, — огледалото се прави здраво, лъскаво и съвършено гладко.

— Намери ни още вино, Спакс — изръмжа Абрастал, — това свърши. Кругава, ти се закле във вярност на адюнктата. Защо?

— Бяхме обезпокоени. Започнали бяха да ни мъчат съмнения, особено дестраянта и неговите най-висши сенешали — онези, които са посветили живота си на философията на нашата религия. Обучавахме се да бъдем оръжията на войната, виждате ли, но бяхме започнали да се питаме дали единственият жест на човечеството е този, който нанася насилие. Унищожение. Чудехме се на привидно непреодолимата мощ на възмездието, отплатата и праведното наказание. — Очите й бяха тъжни. — Това ли е всичко, което притежаваме? Нищо ли друго няма, което да може да се опълчи на тези оръжия?

— Значи трябва да си видяла нещо. В нея. В Тавори Паран…

Но Кругава поклати глава.

— Единственото, което знаех за нея в онзи момент, когато обрекох службата си и службата на Сивите мечове — единственото, което знаех, дойде от виденията на сенешалите. Падналия бог е пострадал. В ужасна болка. Като звяр — като всеки от нас — се е разярил срещу мъчителите си. В това той е повече вълкът, отколкото сме ние. Или отколкото изобщо можем да се надяваме да бъдем. Ваше величество, един нож в гърлото му ще е милост, защото толкова много — трябва да разберете това — толкова много вече са се събрали, за да се хранят от болката му, да пият сладката отрова на кипналата му кръв. Нещо повече, като виждат неговия плен и агонията му, те се чувстват възвисени — това ги кара да се чувстват силни и единственото приложение на тази сила е жестокостта. В края на краищата не правим ли винаги точно това?

— Сънищата на сенешалите, Кругава. Какво предлагат те?

— Алтернатива. Изход. В сънищата им има жена, смъртна жена, неуязвима за всякаква магия, неуязвима за изкушението от вечното страдание на Падналия бог. И тя държи нещо в ръката си — малко, всъщност толкова малко, че нашите сънуващи не могат да различат естеството му, но то ги обсебва — о, как ги обсебва!

— Какво държи? — настоя Абрастал и се наведе към нея. — Все трябва да имате някакво предположение.

— Предположение ли? О, стотици предположения имам, ваше величество. Това, което държи, има силата да освободи Падналия бог. Има силата да се опълчи на боговете на войната — и на всеки друг бог. Има силата да съкруши живота на мъстта, на възмездието и праведното наказание. Силата да изгори самото изкушение от страданието. — Очите й блеснаха на светлината на фенера. — Можете ли да си представите такова нещо?

— Виждал съм я достатъчно пъти — обади се Спакс. — Нищо не виждам в ръката й.

Кругава остави чашата си. Седеше отпуснала ръка на коляното си, с дланта нагоре. Взря се в нея, сякаш се опитваше да сътвори с мисълта си онова, което й трябваше, и прошепна:

— Не е огледало. Но… о, как бих искала да е.

— Кругава — каза тихо и някак плахо Абрастал. — В момента, в който застана пред нея, нямаше ли някакво съмнение? Нямаше ли поне един миг на… несигурност?

— Помислих си… в очите й, толкова унили, че видях… нещо. А сега се питам — неволно се питам дали всичко, което ми се стори, че видях, не беше просто това, което исках да видя. — Ръката й бавно се сви, затвори се като цвете по заник. — Огледалото лъже.

Последните думи разтърсиха Спакс до дъното на душата му и той скочи и викна:

— Тогава защо не прие аргумента на своя Щит-наковалня? Кругава! Защо изобщо си тук?

Тя го погледна с помръкнали очи.

— Исках справедлива война. Исках да е последната от всички войни. Исках край. Един ден вълците ще тичат само в спомените ни, в сънищата ни. Не искам да доживея да видя този ден.

— Там имаше нещо — настоя Абрастал. — В ръката й — прорицателите ви са го видели, Кругава. Видели са го. Трябва да откриеш какво е — за да направим всички ние това, да направим каквото тя иска — заради нас, Кругава, трябва да го откриеш!

— Но аз вече знам какво е то, ваше величество. И вече разбирам как е отслабвало пред очите ми. Как пред очите ми светлината му гаснеше от света. Виждате отчаянието на адюнктата — о, да, тя е отчаяна. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Скъпоценното нещо, което тя намери… плати скъпо за него, прекалено висока цена. За нея, за Ловците на кости, за нас.

— Значи огледалото не е излъгало — изръмжа Спакс.

— Лъжата е във вярата, сър. Вярата, че може да успее да спечели, че може да оцелее дори. Виждате ли, тя наистина е обикновена смъртна и силата й не е по-голяма, отколкото на всеки друг. Била е във война — така мисля — през целия си живот. Чудно ли е изобщо, че вече залита?

Спакс поклати глава.

— Тя намира сила отнякъде, Кругава. Видях го — всички го видяхме, проклета да си…

— Тя ме отхвърли.

— Унизена ли се чувстваш? — изсумтя Абрастал. — Заради това ли е всичко?

— Ваше величество. — Тонът на Кругава се втвърди. — От самото начало се виждах като отражението на нейната вяра. Щях да съм неин непоклатим съюзник — заклет в нея и само в нея, все едно накъде щеше да ни поведе. И знаех, че се разбираме една друга. И че точно колкото аз се нуждая от нея — и от онова, което таи в себе си — и тя се нуждае от мен. Схващате ли го изобщо? Аз бях източникът на силата й. Когато вярата й се поколебае, трябваше само да погледне към мен. — Скри лицето си в ръце и бавно се килна напред. — Тя ме отхвърли!

Спакс се обърна към Абрастал, срещна твърдия й поглед и кимна бавно.

— Поставяш ме в трудно положение, Кругава — каза Абрастал. — Ако те разбирам правилно, мисълта ти сега е, че като те е отхвърлила, адюнктата по същество е изгубила вярата си. Но все пак не е ли въпрос на военна диспозиция? Две цели, не една, тъй че трябва да разделим силите си. А и предвид характера на Стъклената пустиня…

Но Кругава завъртя глава зад дланите си.

— Наистина ли си въобразявате, че тя вярва, че може да я премине? С армията?

Спакс избълва порой баргастки ругатни и след тях викна:

— Що за глупости? Ако мисли да се самоубие… не, егоизмът й не може да е толкова чудовищен, че да избие и всичките си войници!

— Мисля, че не разбирате… — Кругава свали ръце от лицето си и го погледна. — Не сте наясно с третия глас в този вечен спор.

— За какво говориш?

— Говоря за отчаянието, сър. Да, тя е готова да премине с армията си Стъклената пустиня, но го прави без вяра. Вярата я няма, прогонена е…

Абрастал я прекъсна:

— Колкото и искрено да си се виждала като истинското и непоклатимо отражение на вярата на Тавори, мисля, че убеждението ти, че Тавори те е виждала по същия начин, само по себе си е израз на вяра. Безкрайното ти отчаяние е изцяло сътворено от самата теб.

Кругава поклати глава.

— Отслабваше пред очите ми. Пред очите ми светлината му гаснеше от света. И видях отчаянието й. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Онова блестящо нещо в ръката й умира.

— Кажи ми името му — прошепна Абрастал. — Този спор, за който говориш. Наричаш едната страна вяра, а другата отчаяние. Кажи ми за онова, което държи тя. Онова гаснещо, умиращо нещо.

Спакс се обърна изненадано към Абрастал.

— Ох, Огнекоса, все още ли не разбираш? Онова, което гасне от света? Името му е състрадание. Това е, което държи. Това е, което изпитва към Падналия бог. Това е, което изпитва към всички ни.

— А то не е достатъчно — прошепна Кругава. — Богове на бездната, не е достатъчно.