Стивън Ериксън
Сакатият бог (12)

9.

Аз съм жертвата

имаше време

когато зъби се впиха дълбоко

тялото се влачеше

и виеше плътта

студено бе лицето на страха

имаше време

когато ме сразиха чуждите

и непознат прошепна ужасът

стъписване от неочаквани

за нас желания

огря очи от нашите неразличими

имаше време

когато приятел се извърна

пред очите ми

и всичката ми твърда вяра

се стопи

пред новия свят на жестока направа

имаше време

когато брат извади ножа

да посече свещения закон

с червена завист

и червена злост

когато ужасът

дома спохожда

виждате ли този път

започналото в сенки

и далечен мрак

е все по-близо

и вече паднал съм

на демона в душицата ми жертва

и изкривеното лице

е моето

гневи се на провалите

на плът и кост

духът се гърчи

и падам жертва

харесахме си

свят от врагове

и падаме жертва

и жертва след жертва

 

Лица на страха

Фишер кел Тат

Най-сетне прекършено, тялото рухва и духът се изтръгва на свобода, духът разгъва криле за полет и звукът от крилете му е въздишка. Но знаеше, че не винаги е така. Бе имало времена, когато духът се бе изтръгвал с вой, прекършен също като тялото, което оставя. Твърде дълго в изтерзаната плът, твърде дълго злочест любим на безжалостната болка.

Копитата на коня му отекваха кухо, сухожилията на краката му проскърцваха като улягащ стар добре познат стол и той си помисли за топла стая, място, натежало от спомени, прошарени с обич и скръб, с радост и страдание. Но нямаше кътче в себе си, където да задържи сълзи, нищо, което да може да стисне в юмрук и да усети влагата, потекла между пръстите му. Никакви жестове не бяха останали, които да му напомнят кой беше някога.

Намери изгнилото й тяло под един балван. Рижата коса проблясваше под навятата прах. Лицето й бе сведено надолу, хлътналите й страни бяха притиснати в коленете. Сякаш в последните си мигове бе седяла присвита, взряна в пръстите на краката си.

Всичко отдавна си бе отишло, така си каза. Дори това усещане обаче бе някак механично, макар и объркващо, на ръба на провал. Залитащи стъпки като на сляп объркан човек, опитващ се да намери пътя за дома. Слезе от коня и тръгна към нея, ботушите се огъваха от движещите се и скърцащи в тях кости. Бавно седна на скалата — със скърцане на жили, кост и броня.

С прекършени криле духът й, объркан и сляп, си бе отишъл оттук, изгубил и самия себе си. Как можеше да се надява да го проследи? Наведе се, скри лице в ръцете си и — макар да беше все едно — затвори едното си око.

„Вече е без значение кой съм. Скърцащ стол. Малка стаичка, пушекът от огъня люти на очите. Врани накацали по гредите — що за луда жена би ги поканила тук? Копитата на конете на ловците са изтътнали отвън и вълчицата вече не вие. Няма дъх за това, вече не, не и след като трябва да бяга. Да бяга… богове, да бяга!“

„Знае, че е без полза. Знае, че ще я догонят и ще я обкръжат, ще я пронижат с копията си. Знае всичко за лова и за плячката, защото тези сили са природният й закон. Както и за тези, които я гонят, изглежда.“

„А жената в стола, очите й са насълзени, погледът й е замъглен. Коминът трябва да се почисти, пък и дивото е мъртво вече, мъртво завинаги. И когато следващия път ловците минат оттук, плячката им ще е на два крака, не на четири.“

„Точно така.“

„Сънуваш ли ме, старице? Сънуваш ли самотно око, блеснало в нощта, един последен поглед на дивото към лицето ти, към твоя свят? Богове на бездната, разкъсвам се. Усещам го.“

Роговете ехтят в триумф. Пронизано, сърцето на звяра спира лудешкия си бяг и старицата в скърцащия стол вдига ръка и изтръгва едното си око. Лежи кърваво в дланта й, докато тя изохква от болка. А после вдига глава и впива здравото си око в него.

— Дори слепият знае как се плаче.

Той поклаща глава — не в отрицание, а защото не разбира.

Старицата хвърля окото в огъня.

— При дивото, при дивото. Отиде си. Всичко си отиде. Освободи вълка в себе си, Призрако. Освободи звяра по дирята и един ден ще я намериш.

— Коя си ти?

— Надушваш ли това? Восък в огъня. Восък в огъня.

— Що за място е това там?

— Това тук? — Столът изскърцва. Тя посяга за другото око. — Любов живее тук, Призрако. Крепостта, за която сте забравили. Крепостта, която всички копнеете да намерите отново. Ала забравяте още нещо. — Впи ноктите си в другото око. — Където има любов, има и болка.

— Не — прошепна той. — Трябва да има много повече в това. — Вдигна глава и отвори окото си. Злочеста пустинна земя, канара, превито тяло. — Но тя го хвърли в пламъците. — „Восък. Восък в огъня.“

Огледа тялото, после бавно се изправи. Върна се при мъртвия си кон и смъкна от седлото навитото платно. Разпъна го, отиде при нея и леко я вдигна от гъстите туфи позеленяваща вече трева. Положи я върху платното, придърпа краищата и го стегна здраво, а след това вдигна вързопа и го завърза зад седлото.

Хвана юздите и затвори окото, което му бе останало.

А след това отвори онова, което го нямаше.

 

 

Дневната светлина изведнъж изчезна и грамадата настръхнали облаци изригна. Свирепият порив на вятъра заогъва дърветата по северния хребет и след миг връхлетя по склона и нагоре по пътя. Конят й изцвили уплашено и потрепери, а тя се присви на седлото — вихрушката заплашваше да я вдигне от гърба на животното. Впи петите си в хълбоците му и го пришпори напред.

Все още беше на половин ден от града — лабиринтите често се отклоняваха и никога не можеше да се разчита на порталите, а точно този портал се бе отворил много, много далече от мястото, където се бе появил. Изтощена и изпълнена със съмнения и трепет, тя препускаше напред и конските копита мятаха искри по каменната настилка.

Някои неща могат да обсебят душата. Някои неща трябва да се отменят. Носът на ботуш, ровещ в пепелта… но не, беше го подминала това. Беше тук със съжаленията, като ловни кучета по петите й.

Изтътна гръм. Мълнията блесна и накъсаните ивици сребриста светлина раздраха облаците. Някъде зад нея светкавица взриви пътя и конят й се олюля. Тя дръпна юздите и не му позволи да падне. Поривите на вятъра я удряха като юмруци отляво. Изруга. Едва чу гласа си.

Тъмнината вече бе погълнала света и тя яздеше, без да вижда почти нищо, разчиташе само на коня да се задържи на пътя. А дъждът все още се бавеше — можеше да го усети във въздуха, горчив от солта на кипналото море.

Наметалото се изхлузи от връзките на бедрата й и заплющя зад нея като разкъсано платно и тя изруга, понеже едва не изхвърча от седлото.

Беше яздила срещу пясъчни бури — богове, беше плюла в лицето на самия Вихър, — ала не помнеше такова нещо. Въздухът пращеше и пукаше. Пътят се тресеше от ударите на мълниите, гръмотевиците бяха като стъпките на слизащ от небето бог.

Изкрещя от ярост, подкара коня в бесен галоп и дъхът му задумка като барабани в дъжда… но въздухът бе горещ като клада и сух като гробница… нова ослепителна мълния, нов оглушителен взрив… конят залитна, а след това, с издути мускули, с изпънати кости — задържа се на пътя и…

… и вече нещо яздеше до нея, на огромен мършав кон, черен като небето горе.

Тя се извъртя в седлото и го изгледа с гняв.

— Ти?

На лицето му блесна усмивка.

— Кой друг? Съжалявам.

— Кога ще свърши това?

— Откъде да знам? Когато проклетият портал се затвори.

След това каза още нещо, но каквото и да каза, гръмотевицата го пръсна на парченца и тя поклати глава.

Той се наведе към нея и извика:

— Радвам се, че те виждам!

— Идиот! Той изобщо знае ли, че си тук?

Единственият отговор бе нова широка усмивка.

Къде се беше изгубил? Винаги я беше вбесявал. И ето го сега тук, до нея, за да й напомни всички основания първия път да направи… да направи каквото бе направила. Изръмжа нова ругатня и го погледна ядосано.

— Ще стане ли по-лошо?

— Чак когато се махнем оттук!

„Богове на бездната, какви неща съм готова да направя от любов.“

 

 

— На север — каза съсухрената старица. Като я погледнеше, Торент си спомняше за един свой чичо, ритнат от кон в лицето, копитото бе натрошило челюстите и костта чак до слепоочието. До края на дните си той показваше на света отпечатъка от това копито и с изкривена беззъба усмивка се смееше и казваше: „Най-добрият ми приятел направи това. Накъде върви светът, щом вече не можеш да се довериш на най-добрите си приятели?“

И ако конят го бе надживял, ако жена му беше плакала при кладата му, както се полага на вдовица, вместо да стои със сухи очи, ако чичо му не бе започнал да задиря момиченцата… Торент поклати глава. На всеки ездач, който нарича коня си „приятел“, му хлопа нещо в главата.

И все пак той се грижеше за коня си с усърдие, граничещо с обсебеност. Измъчваше се, като го гледаше как страда. Без храна, без вода, без други същества от неговия вид. Самотата отслабваше духа на конете, защото те бяха стадни животни също като хората и от самотията погледът им помръкваше.

— Тази пустиня лъщи на смърт — продължи Олар Етил. — Трябва да я заобиколим. На север.

Торент се огледа за децата. Абси се бе осмелил да се отдалечи малко и сега се връщаше с дълъг кристал, който рисуваше призми по голата му ръка. Вдигна го високо, размаха го като меч и се засмя. Близначките бяха унили, лицата им бяха безизразни.

Не можеше да се оправя с деца. Червената маска го беше пратил да се погрижи за децата на Оул, в онзи ден преди толкова време, след като познаваше добре непохватността и притеснението му. Червената маска го беше наказвал за нещо — Торент не можеше да си спомни за какво, не че вече имаше някакво значение. От мястото, където се бе озовал тогава, беше видял падането на един велик водач. От мястото, където се бе озовал, беше видял смъртта на Ток Анастер.

Беше апотеоз на човешкото безумие да се принуждават деца да виждат такива неща, осъзна той. Болката на умиращия, насилието на убиеца, жестокостта на победителя. Питаше се какво бяха видели близначките след онази нощ на измяна. Дори Абси носеше раните си, макар че сякаш бе неподатлив на дълги изблици на скръб.

Не, това изобщо не беше редно. Но пък може би никога не е било редно. Не спохожда ли всяко дете онзи миг, когато майката, бащата, изгубват богоподобния си статут, онова върховно всезнание за всички неща, когато се разкрие, че те са също толкова слаби, също толкова несъвършени и объркани като детето, което ги гледа? Как съкрушава този миг! Изведнъж светът се превръща в опасно място и в неизвестното дебнат всякакви заплахи, и детето се пита дали е останало някакво място, където да се скрие, да намери убежище.

— На север — повтори Олар Етил и тръгна с накуцване, провисналите от разнебитеното й тяло кости потракваха. Двата скелета-гущери заситниха след нея — беше се чудил къде са се дянали, тъй като бяха изминали дни, откакто ги бе видял за последен път.

— Абси и Стейви този път — каза Торент. Стейви стана, хвана ръката на братчето си — тази, която не стискаше кристала — и го поведе към коня. Качи се на седлото, след което се пресегна за Абси.

Докато я гледаше как вдига момчето от земята и го настанява пред себе си, Торент си помисли как са се променили тези деца. Бяха мършави, всичката тлъстина се беше стопила, кожата им бе потъмняла от слънцето. Новонаточен ум и вещина в очите и в жестовете им.

„Червената маска ме остави да пазя децата. Но тях вече ги няма. Всички. До едно. Тъй че обещах на Сеток да пазя тези. Колко дръзка бе тази клетва. А аз дори не обичам деца. Ако отново се проваля, тези три ще умрат.“

Ръчичката на Сторий се пъхна в неговата. Той я погледна, отгоре, срещна очите й и стомахът му се сгърчи от онова, което видя в тях. „Не, не съм безпогрешният ви защитник, не съм вашият бог закрилник. Не, не ме гледай така.“

— Да вървим — каза грубо.

 

 

Усещаше как нараства силата й. Сетивата й се протягаха надалече по каменистата земя, по мокрите пясъци на погребани потоци. Отново и отново докосваше знаците от своите изгубени деца, Имасс, и дори от Ерес’ал — които бяха живели тук във времената преди Имасс. И можеше да чуе ехото от гласовете им, песни, вече отнесени от древни ветрове там, по бреговете на пресъхнали реки, в подветрията на хълмове, отдавна изронени и разсипани.

Сечивата бяха груби, наистина, камъкът — от лошо качество, но все едно. Бяха живели тук. Бяха странствали по тези земи. „И отново ще вървят по тях. Онос Т’уулан, отказваш да разбереш какво търся за вас, за теб и събратята ти. Силвърфокс отведе толкова много далече от мен, но, Първи меч, онези, които те следват, ще намерят спасение.“

„Не се вслушвай в призивите на Първия трон — тя може да е дете на императора и може да стои в сянката на тайни — но нейната власт над теб е илюзия. Това, което те подтиква да се подчиниш, е покварата на Логрос, лудостта на отчаянието му. Да, ти коленичи пред Първия трон там, с другите, но императорът е мъртъв. Императорът е мъртъв!“

„Послушай ме, Онос Т’уулан! Върни своя народ — пътят, по който сте тръгнали, ще унищожи всички ви. Намери ме — нека сложим край на тази война на воли. Първи меч, виж през очите ми — аз държа твоя син.“

„Държа твоя син.“

Но той продължаваше да я отхвърля. Собствената му сила все така вреше и кипеше около него, изпълнена с мощта на Телланн. Опитваше се да си пробие път до него, но силата му й се опълчваше. „Проклет глупак! Аз държа сина ти!“

Изръмжа, спря и погледна с гняв човешките същества, които се точеха зад нея. „А дъщерите ти, Онос? Да им разпоря ли гърлата? Това ще те смири ли? Как смееш да ми се опълчваш! Отговори ми!“

Нищо, само стенещият вятър.

„Трябва ли да ги изоставя? Трябва ли сама да те намеря? Кажи ми, достатъчна ли е силата ти, за да отблъснеш дракон? Ще дойда за тебе, Първи меч, в кипящия огън на Телас…“

„Ако им навредиш, Олар Етил, хиляда свята на огъня Телас няма да те опазят от мен.“

Тя се засмя.

— А, ето, че проговори.

„Нима?“

Гадателката на кости изсъска от гняв.

— Ти? Да те няма, едноок труп! Върни се при жалката си армия презрени войници!

„Посегнеш ли със силите си, Олар Етил, не се знае кого би могла да намериш. Всъщност приеми го като предупреждение. Съвсем не си сама в тази земя. Има криле в тъмното, а утринният скреж таи във всяка своя капка хиляда очи. На вятъра се носят миризми и аромати, а дъхът на леда…“

— О, млъкни! Разбирам какво правиш! Нима си въобразяваш, че не мога да се скрия?

„Не успя да се скриеш от мен, едноокия труп.“

— Колкото по̀ се задържаш — отвърна тя, — толкова повече се губиш. Това е моето предупреждение към теб. Отпадаш, Ток Анастер. Разбираш ли ме! Отпадаш!

„Ще устоя достатъчно дълго.“

— И какво ще направиш?

„Каквото трябва.“

Волята й го избягна с лекота. Хлъзна се покрай него и се понесе напред, изтътна като порой от мълнии, изля се като вода, като огън. Щеше да нападне Телланн на Първия меч. Щеше да разбие преградата. Щеше да го стисне за гърлото…

Отпред на пътя й изникна редица конници, безмълвни и тъмни. Мръсни отпуснати знамена, опърпани пряпорци, шлемове над мършави съсухрени лица.

Силата й връхлетя срещу тях, разби се и се разпадна като вълни срещу скална стръмнина. Олар Етил усети как умът й се олюля. Беше замаяна от волята на тези привидения, узурпаторите на Трона на смъртта. Докато залиташе назад, един от мъртвите войници подкара коня си напред.

Сивото на брадата му бе като предено желязо, погледът в очите му — като камък. Спря пред нея и се наведе от седлото.

— Газиш по чужда земя, Гадателко на кости.

— Дръзваш да ме предизвикваш?

— Винаги и всякога.

— Той е мой!

— Олар Етил — рече той, докато вадеше меча си, — когато спориш със смъртта, винаги губиш.

Тя изкрещя от ярост и побягна.

 

 

Торент се приближи и застана до падналото на колене същество.

— Едва не ни оглуши. Нещо не е наред ли?

Тя бавно се изправи, а след това го шибна с ръка през гърдите и той отхвърча във въздуха. Тупна тежко на земята и дъхът излезе от дробовете му.

Олар Етил се приближи до него, пресегна се и го стисна за гърлото. Надигна го, приближи лицето си към него и в кухините на очите й той видя бушуващи пламъци.

— Ако ги избия всички — изсъска тя, — тук и сега… каква полза от тебе? Кажи ми, паленце, каква полза от тебе?

Той изохка, тя изръмжа и го захвърли настрана.

— Да не си посмял да ми се подиграваш отново, оул.

Двата скелета влечуги се изсмяха.

Сторий притича до него.

— Недей — замоли се момичето, личицето му беше оцапано от сълзи. — Недей, моля те. Не ни оставяй!

Той поклати глава. Гърлото му бе твърде раздрано за думи.

Конят му пристъпи отзад и го бутна с муцуна по рамото.

Богове на бездната.

 

 

Отдавна не бе развихрял пълната мощ на Телланн, повлякъл след себе си магията на лабиринта с всяка тежка, стържеща крачка. Нищо не можеше да го достигне в умъртвената й сърцевина. Дори яростната атака на Олар Етил бе приглушена, заглъхнал гняв, едва различим под многото пластове воля на Първия меч.

Помнеше една пустош, солена низина с остри камъни. Имаше пробиви в бойния ред. Имаше кланове останали само с по няколко воини в онова студено, затихнало утро. Той стоеше пред Логрос, останал без събратята си, и единственото, което го държеше на място, бе обвързването на дълга, заплетените мрежи на вярност. Беше Първият меч все пак.

Последните Джагът в Одан бяха избити и изклани. Дошло бе времето да се върне в Малазанската империя, при императора, който седеше на Първия трон. И при Дасем Ълтър, смъртната си сянка, която бе взела за себе си — и за най-близките си следовници — титлата Първи меч. Пророческо вдъхновение, защото скоро всички щяха да са мъртви — мъртви като Онос Т’уулан, мъртви като Т’лан Имасс. Или ако не мъртви, то… унищожени.

Но Логрос вдигна ръка и разкривените пръсти го посочиха.

— Ти беше някога Първият ни меч — каза той. — Когато се върнем в смъртната империя, ще се закълнем в служба на Дасем Ълтър, който е наследникът на титлата ти. Ще предадеш името Първи меч.

Онос Т’уулан се замисли. Да предаде титлата? Да прекъсне връзките? Да разкъса възлите? „Да позная отново свободата?“

— Той е смъртен, Логрос. Не знае какво е направил, като е присвоил титлата Първи меч.

А Логрос отвърна:

— В службата си Т’лан Имасс го освещават в…

— Готови сте да го направите бог?

— Ние сме воини. Нашата благословия ще…

— Ще го прокълне за вечността!

— Онос Т’уулан, ти не си ни нужен.

— Нима си въобразявате… — И си спомни гласа си, кипналия гняв и ужаса от това, което Логрос искаше да… „на един смъртен човек, на човек, обречен да се изправи срещу собствената си смърт, а това е нещо, което не сме правили никога, не, вечно бягахме от този миг на равносметка — Логрос, Господарят на смъртта ще удари Т’лан Имасс чрез него. Качулатия ще го накара да плати. За нашето престъпление, за непокорството ни…“ — Нима си въобразявате, че благословията ви може да се окаже нещо друго освен проклятие? Готови сте да го направите бог на скръбта и провала, бог с лице обречено да плаче, да се гърчи в болка…

— Онос Т’уулан, ние те отхвърляме.

— Ще говоря с Дасем Ълтър…

— Не разбираш. Твърде късно е.

Твърде късно.

Адюнкта Лорн бе повярвала, че убийството на императора е развалило съюза на човешката империя с Логрос Т’лан Имасс. Беше сгрешила. „Пролятата кръв, на която трябваше да обърнеш внимание, беше на Дасем Ълтър, не на Келанвед. И при все че никой от двамата не умря истински, само единият понесе смъртоносната целувка на Гуглата през всичките дни, които последваха. Само единият се изправи пред самия Качулат и научи за ужасното нещо, което му бе причинил Логрос.“

„Казваха, че Качулатия бил неговият бог покровител. Казваха, че се е заклел да служи на Господаря на смъртта. Казваха, че Качулатия след това го е предал. Нищо не разбираха. Дасем и неговата дъщеря бяха ножовете на Гуглата, които удряха по нас. Какво е да бъдеш оръжието на бог?“

„Къде си сега, Логрос? Усещаш ли ме сега, в това мое страстно прерождение? Моят наследник — избраното от теб дете — отхвърли предначертаната му роля. Стъпките му сега отмерват хода на една трагедия. Ти го превърна в Бог на сълзите и след като Гуглата вече го няма, той трябва да унищожи следващия, който го направи каквото е. Трепериш ли, Логрос? Дасем иде за теб. Дасем иде за теб.“

Не, светът не можеше да стигне до Онос Т’уулан. Той не трепваше от болка, не го разтърсваше скръб. Гневът му бе непознат. Беше неуязвим за всяко предателство, нанесено на него и на онези, които бе обичал с цялото си смъртно някога сърце. Не искаше мъст. Не се надяваше на спасение.

„Аз съм Първият меч. Аз съм оръжието на безбожните и в деня, в който бъда изваден от ножницата, прахта ще заличи всеки ваш сън. Логрос, глупак такъв, смяташе ли, че ти и всички Т’лан Имасс бяхте доказателство срещу смъртоносната целувка на бога? Попитай Крон. Попитай Силвърфокс. Погледни мен сега, виж как Олар Етил се опитва да ме изтръгне от проклятието на Дасем… но не може. Ти му даде господство над нас и тези вериги на Гадателката на кости ще се скършат.“

„Вървим към своето унищожение. Първият меч е разкъсан на две, едната половина смъртна и жестока в отрицанието си, другата половина безсмъртна и още по-жестока. Радвай се, че Дасем не ме е намерил. Радвай се, че той търси собствения си път и че ще е далече от мястото, където ще застана аз.“

„И ето я моята тайна. Вслушай се добре в това. Оръжието на безбожните не се нуждае от ръка, която да го владее. Оръжието на безбожните се владее само. То е без страх. Лишено е от чувство за вина, презрително е за възмездието. То е всичко това и много повече, но едно не е: не е лъжец. Никакво убийство в името на по-висша сила, никакви обещания за изкупление. Няма да загърне жестокостта във фанатична ревност, която оправдава и освобождава.“

„И точно затова е най-ужасяващото оръжие от всички.“

Никой не можеше да го засегне и той усещаше кипящата сила, излъчваща се от него на вълни… а отвъд нея светът тръпнеше. Не мислеше повече да се крие. Не го интересуваха коварства и военни хитрости.

Не беше ли по-добре така? Не беше ли по-удобно така, вместо да отприщи огъня на своя гняв? Телланн не изискваше бушуващи пожари, които да опустошат земи и да погълнат небето. Телланн можеше да се затаи в една-единствена искра или в смътния блясък в душата на кехлибар. Можеше да се затаи в търпението на един воин, неподвластен на съмнението, брониран в чиста праведност.

И ако тази праведност след това лумне, ако изпепели всеки дръзнал да я нападне, не беше ли това справедливо?

 

 

Улаг Тогтил се огъваше под атаката на мислите на Първия меч, този раздиращ порой от ярък ужас. Усещаше вълните страдание, изригващи от воините около него, завихрени като новородени змиорки във въртопа на яростта на предводителя им.

Щеше ли да унищожи това всички тях? Щеше ли накрая Онос Т’уулан да намери мястото си, за да прегърне унищожението, а щом се обърне назад, да види след себе си само пепелища? „Или това ще ни закали? Дали ще ни претопи това в неговите оръжия на безбожните?“

„Почувствахме те, Олар Етил, и ние също отхвърляме теб и всичко, което обещаваш. Нашето време свърши. Първият меч разбира това. Ти — не.“

„Иди си. Кръвта, която искаш от този свят, е твърде ужасна и да я пролеем в свое име означава да докажем за сетен път тази трагична тема, ужасното проклятие на смъртния Дасем Ълтър.“

„Логрос, да можех да те намеря сега, бих те разкъсал. Щях да ти откъсна главата и да заровя черепа ти в най-дълбоката, най-тъмната яма, за да не можеш да виждаш нищо освен вечната развала.“

„Да, вече разбираме Първия меч.“

„Разбираме го и не можем да го понесем.“

 

 

Ристале Ев се мъчеше да достигне Улаг. Нуждаеше се от силата му. Първият меч се самопоглъщаше, мислите му бяха едновременно зейнала озъбена паст и нахапана разкървавена опашка. Беше змия от огън, която неумолимо се стремеше напред, и воините след него залитаха в пороя на ужасяващата му мощ.

„Улаг, моля те — не ни ли дойде до гуша от оръжия? Нима мирът е само лъжа?“

„Първи меч — заклеваш се да ни прекършиш всички, но какво ще ни спечели това? Това ли е единственото наследство, което можеш да предложиш на всички, които те следват? Умираме, символ на безсмислено непокорство. Кралете ще продължат да вървят по земята, робите ще продължат да се влачат в синджирите, ловците ще продължат да преследват плячката и плячката ще продължи да умира. Майки ще плачат за изгубените си деца — Първи меч, нищо ли друго не можеш да ни предложиш освен това?“

Но в мислите на Онос Т’уулан нямаше място за грижа за страховете на тези, които го следваха. Не ги слушаше дори, вкопчен в жалката игра на безмилостност — в безумната нелепост на неуязвимостта. Никой не можеше да стигне до него.

„Но го следваме. Нищо друго не можем да направим.“

Тя залитна и Улаг я хвана и я задържа да не падне.

— Улаг…

— Дръж се, Ристале Ев. Намери нещо. Спомен, в който можеш да се вкопчиш. Време на радост, на любов дори. Когато дойде моментът… — Замълча, за да намери точните думи. — Когато дойде времето и паднеш на колене, когато светът извърне лицето си от теб на всички страни, когато пропаднеш в себе си и падаш, и падаш, намери своя миг, своя блян за мир.

— Няма такъв — прошепна тя. — Помня само скръбта си.

— Намери го — изсъска той. — Трябва!

— Той ще се погрижи всички да бъдем унищожени — това е единственият мир, за който вече бленувам, Улаг.

А той замълча и се обърна и я изпълни тъга. „Виждаш ли ни? Ние сме Т’лан Имасс. Ние сме славата на безсмъртието. Когато дойде забравата, ще я целуна. И в ума си ще се понеса в пустошта по река от сълзи. По река от сълзи.“

 

 

Грънтъл следваше диря невъобразимо стара, през стръмни пропасти, нападали остри скали и натрошени балвани. В това място на сънища въздухът беше горещ, миришеше на солени блата и просторни крайбрежни низини. Беше диря на мъртви и умиращи, диря на стиснати челюсти и вратни мускули, стегнати като железни пръти. Стържещи в камъка нозе и онова тъмно, топло зловоние, което така обсебваше умовете на гонените, на жертвите, изпълваше въздуха като дъха на призраци, пленени завинаги в това страдание.

Стигна до пещерата, спря пред нея и вдигна глава, за да подуши.

Но всичко това отдавна бе отминало, поколение след поколение се бяха напластили, процесия, която обещаваше да се повтаря и повтаря във вечността.

Илюзия, и той го знаеше много добре. Последната гигантска котка, довлякла плячката си в тази пещера, бе станала на кости и прах, така разпръснати от столетията, че не можеше дори да различи миризмата й. Леопард, тигър, пещерен лъв — какво значение имаше, проклетото същество отдавна бе умряло. Цикълът на ловуване, раждане и изхранване отдавна бе прекъснат.

Пристъпи в пещерата. Знаеше какво ще намери.

Кости. Разбити черепи. Черепи на Ерес’ал и на други маймуни, човешко дете или жена тук-там. Доказателства за време, когато бъдещите тирани на света са били само жертви, свиващи се от страх и ококорени пред блясъка на котешките очи в тъмното. Падали бяха жертва на свирепи зъби и нокти. Увисвали бяха с прекършени вратове от челюстите на огромните жълто-кафяви зверове, обитавали техния свят.

Тиранията е била само блясък в очите тогава и всеки ден слънцето се е вдигало, за да огрее свят на невежество. Колко сладко трябва да е било.

Грънтъл изсумтя. Къде бе умът, бленуващ за невъобразими възможности — като ръце, опипващи в тъмното? Опипващи… блясък на някоя далечна светлина ли бе онова? Беше ли обещание за нещо, нещо… чудесно? В мига преди тихото ръмжене — космите на врата настръхват — и внезапното връхлитане. „По-добре да умреш, докато търсиш пипнешком мечти, отколкото… какво? Онзи кърлеж под мишницата на вмирисаното същество, сгушено в теб?“

„Чувал съм, че скалните маймуни се събират на ръбовете на стръмнините, за да гледат изгрева и залеза на слънцето. За какво мислят? За какво бленуват? Миг на молитва ли е това? Време за благодарност за светлината на живота?“

„Молитва? Да: «Дано тези двукраки ловци си изядат задниците. Дай ни копия от огън и мълнии, за да обърнем тази битка — само веднъж, молим те. Само веднъж!»“

Пресегна се с грамадната си ноктеста лапа и перна един малък череп, видя как се хлъзна и след това бавно се завъртя. „Разбрах те. Зъбите са изщракали, мечтите са си отишли. Свършили са.“ Изръмжа глухо, мина през купчините кости и намери мястото, където бяха спали древните котки, след като си напълнят коремите, просто бяха тичали през дивите степи на сънните си светове, не по-различни от този. „Ха. Да сънуваш рай не по-различен от този, в който се е случило да живееш. Каква поука би могло да се крие в това?“

Всички тези светове, всички тези лабиринти му се надсмиваха със съвършената си баналност. Шаблони, които не носят просветление, повторения, лишени от смисъл. Не бе достатъчно да си представи светове без хора или други разумни глупци. Самият акт на въображението предполагаше прекалено човешки подход. При все това бе лесно да съчетае тези противоречия — „когато се придържам към човешкото в мен. Когато отказвам сладкия благослов на тигровия свят.“

„Не е чудно, че си забравил всичко, Трейк. Не е чудно, че не бе готов за божественост. В джунглите на древните дни тигрите бяха богове. Докато не дойдоха новите богове. А те бяха много по-жадни за кръв от тигрите и сега джунглата е безмълвна.“

Тази нощ, знаеше той, тук, в тази пещера, щеше да сънува лова, съвършеното дебнене на съвършената плячка и как влачи жертвата си нагоре по пътеката в тази пещера, далече от хиените и чакалите.

Като за сънища, не беше толкова лошо. Като за сънища.

„Черна козина, вкус на кръв в устата ми…“

 

 

Беше го намерил пред стените на мъртъв град. Коленичил на прашния път, събираше натрошените останки от старо гърне, но не само едно гърне се бе натрошило, бяха стотици. Паническо бягство, пушекът и пламъците се издигат и почернят варовиковите скали, до които се бе присвил градът, хиляди пребледнели, сиви като плавеи изтерзани лица. Падат неща, чупят се неща.

Опитваше се да сглоби парчетата и когато Маппо се приближи, вдигна поглед, но само за миг, и отново се върна към задачата си.

— Добри човече — рече тихо, докато буташе напред-назад парчетата с пръст, за да разбере каква е била формата на гърнето, — добри човече, да имаш случайно лепило?

Гневът си бе отишъл и с него — целият спомен. Икариум стоеше на колене, с гръб към града, който бе унищожил.

Маппо въздъхна, остави тежката си торба на земята и се наведе.

— Твърде много са натрошени, за да можеш да ги залепиш. Би отнело седмици, може би месеци.

— Но аз имам време.

Маппо потръпна и извърна очи — но не към града, където хищни пеперуди се трупаха по первазите на прозорците на залепените до стръмните скали сгради, където ивици сажди лъщяха по камъка като ужасни белези. Не към града с тесните му улици, пълни с отломки и трупове, и гущери ризан, гъмжащи по изстиналата гниеща плът, и бок’арала, трупащи се да ближат лъскави петна за солта и да мъкнат наръчи парцали, с които да правят гнездата си. И не към портата с разбитите й врати и купищата мъртви войници, подпухнали в броните си под дневния зной.

Не, загледа се на юг, към старите керванни станове, очертани само от ниски каменни основи за кошари. Никога вече нямаше пустинните търговци да пътуват до тук. Никога вече нямаше търговци от далечни градове да идват тук за прочутите „коприни на Червения червей“ на Шикимеш.

— Мислех, приятелю — каза Маппо и поклати глава. — Нали вчера говореше за пътуване. На север, каза ми, към брега.

Икариум вдигна очи и се намръщи.

— Нима?

— За да потърсиш Танно, Бродниците на духа. Казват, че били събрали древни записи чак от Първата империя.

— Да. — Икариум кимна. — И аз съм чувал това. Помисли си, всичкото това тайно знание! Кажи ми, мислиш ли, че жреците ще ми позволят да вляза в библиотеките им? Има толкова много, което трябва да науча — защо да ме спрат? Мислиш ли, че ще бъдат добри, приятелю? Добри към мен?

Маппо огледа чирепите на пътя.

— За Танно казват, че са много мъдри, Икариум. Не мисля, че ще залостят вратите си за теб.

— Добре. Това е добре.

Треллът се почеса по четината на брадичката си.

— Тъй че ще сме Икариум и Маппо. Ще вървим през пустините чак до брега и ще вземем кораб до острова, до дома на Бродниците на духа.

— Икариум и Маппо — повтори джагът и се усмихна. — Маппо, приятелю мой, този ден изглежда много обещаващ, нали?

— Ще извадя вода от керванните кладенци, а след това тръгваме на път.

— Вода — повтори Икариум. — Да, за да мога да измия тази кал — сякаш съм се къпал в нея.

— Хлъзнал си се от някой бряг снощи.

— Точно така, Маппо. Какъв съм тромав. — Загреба две шепи чирепчета и бавно се изправи. — Виждаш ли тази синя глеч? Като самото небе — сигурно тези съдове са били много красиви. Такава загуба е, когато драгоценни неща се счупят, нали?

— Да, Икариум. Ужасна загуба.

— Маппо? — Очите на Икариум бяха пълни с мъка. — В града… мисля, че нещо се случи. Хиляди хора са умрели — хиляди лежат мъртви в онзи град — истина е, нали?

— Да, Икариум. Изключително трагичен край.

— Що за ужасно проклятие го е сполетяло според теб?

Маппо поклати глава.

Икариум огледа чирепите в ръката си.

— Ако можех отново да събера всичко, бих го направил. Знаеш го, нали? Разбираш това… моля те, кажи, че го разбираш.

— Да, приятелю.

— Да вземеш каквото е счупено. Да го залепиш. Да го направиш цяло.

— Да — прошепна Маппо.

— Трябва ли всичко да се чупи накрая?

— Не, Икариум, не всичко.

— Не всичко? Кое няма да се счупи накрая? Кажи ми, Маппо.

— Ами… — Треллът се усмихна. — Не е нужно да търсиш далече. Не сме ли приятели, Икариум? Не сме ли били винаги приятели?

Внезапна светлина огря сивите очи на джага.

— Да ти помогна ли с водата?

— Ще се радвам.

Икариум се взря в чирепите в шепите си и се поколеба.

Маппо вдигна торбата си.

— Да ги приберем тук, ако искаш. Можем да се опитаме да ги залепим по-късно.

— Но има още на пътя, навсякъде — ще трябва да…

— Тогава остави водата на мен, Икариум. Напълни торбата, ако искаш, с колкото можеш да събереш.

— Но те са тежки… не, мисля, че ще се окаже твърде тежко бреме тази моя обсебеност, приятелю.

— Не се притеснявай за това, приятелю. Събирай. Ще се върна след малко.

— Наистина ли да ги сложа в торбата?

— Да, приятелю.

Икариум се усмихна и клекна. Погледът му се спря на меча му на няколко крачки вдясно и Маппо видя как се намръщи и каза:

— Почистих го от калта снощи.

— Ах. Колко мило от твоя страна, приятелю.

 

 

„Шикимеш и коприните на Червения червей. Преди толкова години, преди толкова лъжи. И най-голямата лъжа от всички: вечно приятелство.“

Седеше в сумрака сред кръг от камъни, които бе дотъркалял — стар обичай на Трелл, кръгът отворен на изток, където щеше да изгрее слънцето. В шепите си държеше десетина прашни светлосини глинени чирепа.

„Така и не ги сглобихме. Беше забравил още същия следобед, а не се и опитах да му напомня — а не беше ли точно това задачата ми? Да го захранвам само с онези спомени, които преценя, че са полезни, да потискам всички други, докато не изчезнат.“

„Коленичил в онзи ден, беше като дете, с всичките му игри, които чакат пред него — чакат да мине някой като мен. Преди това бе доволен да общува само с играчките си и нищо друго. Не е ли това скъпоценен дар? Не е ли това чудото на едно дете? Да гради собствените си светове, да живее в тях и да намира радост в самото живеене?“

„Кой би прекъснал това? Кой би искал да разбие и унищожи такова чудесно нещо?“

„Ще те намеря ли коленичил в прахта, Икариум? Ще те намеря ли озадачен над отломките, които са те обкръжили? Ще говорим ли за свети библиотекари и тайни истории?“

„Ще залепим ли своето гърне?“

Грижливо прибра чирепите в торбата. Легна с гръб към отвора в каменния пръстен и се опита да заспи.

 

 

Фейнт огледа околността и заяви:

— Тук са се разделили. Едната армия е тръгнала право на изток, но това е по-тясната диря. — Посочи на югоизток. — Две, може би три сили — големи — са тръгнали натам. Тъй че трябва да направим избор. — Огледа спътниците си и погледът й се спря на Прешъс Тимбъл.

Младата жена сякаш се бе състарила с десет години след смъртта на Юла. Явно я болеше от стоенето, петите й сигурно бяха набити, напукани и кървяха. „Също като моите.“

— Е? Каза, че е имало сила… тук някъде. Коя армия да последваме?

Прешъс Тимбъл се присви боязливо.

— Щом има армии, сигурно има война.

— Е, имало е битка, да. Намерихме каквото е останало. Но може би тази битка е била единствената. Може би войната е свършила и всички се връщат у дома.

— Имах предвид, защо трябва да тръгнем след които и да е от тях?

— Защото гладуваме и умираме от жажда…

Очите на младата жена блеснаха.

— Правя всичко, което мога!

— Знам, но не е достатъчно, Прешъс — каза Фейнт. — Ако не настигнем някоя от тези армии, всички ще умрем.

— На изток тогава… Не, чакай. — Прешъс се поколеба.

— Хайде, казвай най-после — изръмжа Фейнт.

— Нещо ужасно има нататък. Аз… не искам да се доближа. Пресягам се и след това бягам — не знам защо. Нищо не знам!

Емби се беше вторачил в нея все едно гледаше някакво странно парче дърво или счупен идол. Изглеждаше готов всеки момент да се изплюе в краката й.

Фейнт прокара пръсти през сплъстената си коса — ставаше дълга, но беше добре дошло. Само и само да я пази от убийствения зной. Гърдите я боляха и болката вече бе постоянен спътник. Мечтаеше си да може да се напие. Да падне в несвяст в някоя задна уличка или в мръсната гостилница на хан. Да изчезне от себе си за една нощ, само за една нощ. „И нека се събудя в ново тяло, в нов свят. Със Суитист Сафърънс, която седи до мен жива. Без воюващи богове и посечени от мечове чела.“

— А югоизтокът, магьоснице? Някакви лоши чувства в онази посока?

Прешъс Тимбъл поклати глава, а след това сви рамене.

— Какво означава това? — изсъска отчаяно Фейнт. — И там ли е толкова гадно за нас, колкото на изток, или не е?

— Не… но…

— Но какво?

— Вкусът е на кръв! Натам! Защо така? Всичко е с вкус на кръв!

— Проливат ли я, или я пият?

Прешъс Тимбъл я зяпна все едно, че е полудяла. „Богове, може и да съм, щом задавам такива въпроси.“

— Кой път ще ни убие по-бързо?

Младата жена вдиша дълбоко и потрепери.

— На изток. Онази армия… всички отиват да умрат.

— От какво? — настоя Фейнт.

— Не знам — от жажда може би. Да, от жажда. — Очите й се разшириха. — Няма никаква вода, никаква — виждам низина, искрящо поле, ослепително, остри като ками камъни. И кости — безкрайни полета от кости. Виждам мъже и жени, полудели от горещината. Виждам деца — о, богове! — прииждат като кошмар, като доказателство за всички престъпления, които сме извършили някога. — Изведнъж нададе ужасяващ вой, скри лицето си с ръце, олюля се и щеше да падне, ако не беше Емби, който пристъпи до нея и я задържа. Тя зарови лице в гърдите му. Над главата й той се вгледа във Фейнт и се усмихна убийствено.

„Лудост ли? Твърде късно е, Прешъс Тимбъл — и благодаря на боговете, че не виждаш това, което виждаме ние.“ Фейнт потръпна и се обърна на югоизток.

— Натам тогава.

„Деца. Не ми напомняй. Някои престъпления режат до кокала. Не, не ми напомняй.“

Видя в ума си Суитист Сафърънс, усмихната широко, взе решение и тръгна. „Ако са отишли много далече, няма да успеем. Ако стане още по-зле… кръв. Или я проливаме, или я пием.“

Зачуди се за армиите. Кои, в името на Качулатия, бяха и защо бяха навлезли толкова дълбоко в Пустинните земи само заради някаква си глупава битка? И защо се бяха разделили? „А вие, нещастни глупаци, първите на изток. Само един бегъл поглед натам, накъдето сте се запътили, разкъсва разума й. Моля ви, върнете се, преди да оставите твърде много мъртъвци по земята.“

„Където и да отивате, не може да си струва. Нищо на този свят не си струва и много ще ви е трудно да ме убедите в обратното.“

Чу пъшкане и се обърна.

Емби носеше Прешъс Тимбъл, усмивката му бе замръзнала в ухилена пародия на задоволство, сякаш намерил най-сетне копнежа на сърцето си, държеше да извлече най-пълно удоволствие от това. Главата на Прешъс Тимбъл се полюшваше на рамото му, със затворени очи и полуотворена уста.

— Какво й стана?

— Припадна и най-после ми падна — отвърна доволно Емби.

— О, писна ми от тъпотиите ти!

 

 

Десет хиляди космати гърбове, черни, сребристи и сиви, десет хиляди мършави дълги тела. Като железни мечове — десет хиляди железни меча. Кипяха пред очите на Сеток, размътваха се като наточените ръбове на вълни над разгневено море. Носеше се тласкана към извисяващите се скали, към щръкналите зъби на изгнилите канари.

Вятърът ревеше в ушите й, ревеше през самата нея и тътнеше като гръм през всяка костица на съществото й. Усещаше как зверовете се разбиват в брега, усещаше яростта им, докато връхлитаха срещу безчувствения камък и всички жестоки закони, които го държаха на място. Зъбеха се към небето, хапеха и дъвчеха лъчите слънчева светлина, които ги пронизваха. Виеха срещу идещата нощ и в своя лов дебнеха собственото си безумно настървение.

„Ние сме това, което сме, и да се опълчиш на този враг, който сме ние, е безнадеждно.“

„Кой ще се бие за нас? Кой ще се озъби, за да оголи мечове от остро желязо?“

Стръмнините напред отекваха от сблъсъка — беше все по-близо. „Вълци на Зимата, виждате ли ме? Благословен Господарю, горда Господарке, вашият призив ли е това? Чака ли там пещера, в онази разядена стена? И вътре — Крепост на тронове?“

„Има един мирис в дивото, мирис, от който настръхваш, който бликва като лед през човешките жили. Има дири, които пресичат пътеката, тайни проходи под горския саван. Мишки танцуват по рохкавата земя в мига преди да дойдем, а ние сме слепи за всичко това.“

„И всички пространства, разчистени от нашите огньове и нашите оръжия, и нашите рала, трябва след това да запълним с този потен, горчив порой на гордостта. В пустинните земи, създадени от нас, сме готови да застанем с ликуване и триумф.“

„Тронове на Дивото, тронове от кости, кожи и безжизнени очи. Високи като планини са тези Тронове на Зверовете.“

„Кой ни напада? Кой ни преследва в безмилостен лов? Кой ни убива?“

„Всички.“

Носеше се към разядените скали. Унищожението, ако дойдеше, щеше да дойде като благослов. Топлината на понеслите я зверове бе сладка като любяща целувка, утешителна прегръдка, обещание за спасение. „Аз съм дестраянтът на Вълците. Аз държа в гръдта си душите на всички избити зверове, на този и на всеки друг свят.“

„Но не мога да ги държа вечно.“

„Трябва ми меч. Трябва ми освобождение.“

„Освобождение, да, и меч. Десет хиляди железни меча. В името на Вълците на Зимата, в името на Дивото.“

 

 

Сестра Справедливост крачеше по безжизнения пясък далече на юг от Шпила, далече от очите на всички. Някога беше мечтала за мир. Беше живяла в свят, където въпросите бяха редки, и в това бе имало утеха. Ако имаше кауза, достатъчно ценна, за да може да посвети живота си на нея, това бе да измине пътя си от раждане до смърт без конфронтация. Нищо, което да разбуди неспокойствието й, нищо, което да нанася или понася болка. Макар Форкрул Ассаил отдавна да бяха изгубили своя бог, отдавна да бяха преживели ужасната скръб заради жестокия край на този бог — убийство, за което не бе възможно никакво възмездие, — беше започнала да таи в душата си детинската надежда, че е възможно да се сътвори нов бог. Да го сглоби от кости, от размекната глина за мускули, нежната милувка на лице, на което се придава форма, вдъхва се живот от собствените й обични ръце. И този бог щеше да се нарича Хармония.

В света на този бог животът нямаше да изисква смърт. Нямаше да е нужно да се убива, за да се яде. Нямаше да има жестока съдба или случайна трагедия, която да те отнеме, преди да е дошло времето ти, а горите и равнините щяха да гъмжат от животни, небесата от птици, моретата, езерата и реките — от риба.

Желанията на едно дете са крехки неща и тя знаеше, че нито едно от тях не надживява суровото, брутално безразличие, идващо с горчивите императиви на зрелостта: хладноокия порив да се намерят уклончиви доказателства за стойност или да се достигне надутото пренасищане на удовлетворението. Добродетелите се променят. Глината намира нови форми и се втвърдява на камък, а възрастните вдигат оръжия и се избиват.

И в този нов свят, в който се оказа, че бе израснала, нямаше място — никакво — за мир.

Помнеше как слезе от кораба в града, сред тези шумни човешки същества с уплашени очи. Накъдето и да се обърне, можеше да види как, живеят във война, всеки от тях грохнал от умора войник, воюващ с демони — реални или въображаеми. Бореха се за статут, бореха се за достойнство и се бореха да се изтръгнат от своите съседи, близки и събратя. Всъщност самата необходимост, която държеше заедно семейства, общности, провинции и кралства, бе натежала от отчаяние и страх, барикадираше ги срещу непознатото, странното и застрашаващото.

Форкрул Ассаил бяха прави да разрушат всичко това. Щеше да има мир, но в налагането на мир трябваше да има присъда и възмездие. Всички хора на Коланси и кралствата на юг трябваше да бъдат върнати в детското им състояние, а след това да бъдат съградени отново. Не можеха, нямаше да го направят сами — твърде много неща пречеха. Твърде много.

Беше жалко, че за да се постигне устойчиво равновесие, трябваше да умрат много хиляди, но когато алтернативата беше смъртта на всички, кой можеше да оспори направения избор? Цели популации бяха прочистени, изклани избирателно. Цели райони бяха опустошени и в тях не остана нито едно човешко същество, за да се освободи земята, за да се изцери. Онези, на които бе позволено да живеят, насила бяха принудени да приемат нов начин на живот под неумолимото наставничество на Форкрул Ассаил.

Ако това бе размерът на възстановяването, Справедливост щеше да е доволна. Нещата можеше да се получат, равновесието можеше да се постигне, и дори нов бог навярно щеше да се въздигне, роден от трезва вяра в реалността и съвсем реалните й ограничения, роден от искрено смирение и от желанието за мир. Вяра, която да се разпространи по целия свят, наложена от Чистите и Разводнените.

„Ако не беше Сърцето, ако не беше онзи юмрук на изтезание, извлечен от дълбините на залива. Цялата онази сила, така груба, така чужда, така съвършена в своето отрицание. Нашият бог беше убит, но ние вече бяхме намерили път към възмездието — На’Рук, които бяха разкъсали веригите си и сега жадуваха за кръвта на своите господари. Толкова много вече бе в ръцете ни.“

„Ако не беше Сърцето, така възпламенило Благоговение, Спокойствие и другите древни, така отворило душите им. Никое равновесие не може да е съвършено — всички знаехме това, — но новото решение лумна ярко, толкова ярко, че ги заслепи за всичко друго. Порталът, изтръгнат от К’Чаин Че’Малле, прочистен от онова мръсно древно проклятие. Акраст Корвалайн, върнат на Форкрул Ассаил, и от онзи портал — от силата на Сърцето — можем да възкресим своя бог.“

„Можем отново да станем деца.“

„Жертви? О, да, но всичко ценно изисква жертви. Равновесие? Ами просто ще премахнем единствената сила, която вечно е готова да наруши това равновесие — човечеството.“

„Нашият отговор е пълно унищожение. Нашето прочистване ще бъде абсолютно. Нашето прочистване ще бъде премахването на цял един вид.“

„Вдигнете високо Сърцето! Дръжте го високо, за да бъде чут гибелният му пулс! Мислите ли, че не ще намерим съюзници срещу грабителствата на човечеството?“

„Съюзници. Да, Благоговение, намерихме си съюзници.“

„И си казвам, че виждам мир в бъдещето — мира на моето детство, мира на хармонията, мира на безмълвния свят. Единственото, от което се нуждаем, за да достигнем до него, е малко кръв. Малко кръв.“

„Но, сестра Благоговение, тогава се вглеждам в древните ти очи и виждам как гладът на нашите съюзници те е заразил. Тайст Лиосан, Елейнт, Господарят и Господарката на Крепостта на Зверовете — но всички те жадуват за хаос, анархия, унищожение, за края на Века на боговете и на Века на човеците. Също като тебе жадуват за кръв, но не малко кръв. Не. Океани, океани от кръв.“

„Сестра Благоговение, ние ще ти се опълчим, когато дойде времето. Смирение е намерила оръжие, оръжие, което да сложи край на безумните ти амбиции.“

Стъпките й бяха шепот в пясъка, но в ума й земята тръпнеше под нозете й. Зноят на слънцето бе жесток на бялото й лице, но огънят на мислите и бе още по-горещ. А гласовете долу на пясъчната ивица, вече недалече, щяха да заглъхнат безсилно пред твърдата й непреклонност. И все пак в тях намираше… надежда.

— Равновесие — промълви тя. — Сестро Благоговение, ти сама ни принуди да ти се противопоставим. Смирение намери оръжието, което ни трябва. Дори да развихриш най-свирепото си безумие, ние ще му отвърнем… и отгоре.

Всъщност изобщо не я интересуваше съдбата на човечеството. Ако всички загинеха — така да бъде. Не, това, което бе важно, тук и сега, и в бъдещето, което идеше, беше принципът. „Равновесието има вечен враг и името му е амбиция. Ти си забравила това, сестро Благоговение, и на нас се пада да ти го напомним. И ще го направим.“

Изкачи високите скали над пясъчния бряг. Долу, на петнайсет крачки от нея, десетина човешки същества се бяха събрали и сякаш водеха някакъв спор. В залива зад тях стоеше на рейд кораб… и странните му очертания изведнъж смразиха Справедливост. „Джагът. Глупци!“

Закрачи надолу към брега.

Първите двама моряци, които я видяха, се разкрещяха. Блеснаха оръжия и човешките същества изведнъж се втурнаха към нея.

— Ще говоря…

Един ятаган посече към лицето й. Тя се изви настрани, сграбчи китката и стисна, докато костите не се пръснаха. Мъжът нададе вой, а тя пристъпи напред и заби пръстите си в гърлото му. Кръв плисна от зяпналата му уста, очите се облещиха и той се свлече. Нечий нож се стрелна към корема й. Кръстът й се изви настрани, за да отбегне атаката, едната й ръка изсвистя напред, докопа челото на жената и го строши като черупка на яйце.

В лявото й рамо удари ятаган и отскочи като от здраво дърво. Справедливост изсъска, изви се настрани и два бързи удара прекършиха врата на мъжа. Вече намръщена, загази напред, тела се завъртаха и падаха от замахващите й ръце, крясъците бяха оглушителни…

А след това оцелелите бягаха по брега, захвърлили оръжията си, а до водата, на трийсет крачки от нея, стояха четири фигури: мъж и три жени. Справедливост закрачи към тях.

Магията изригна от най-ниската жена. Вълна изгарящ студ връхлетя срещу Форкрул Ассаил и я изтласка на стъпка назад.

Втората жена бе извадила две метателни брадви с къси дръжки и бързо настъпваше.

„Кълна се в сладката целувка на Бездната, всички ли са самоубийци?“

— Спри!

Една брадва полетя право към нея. Тя се отмести от пътя й, но изпъшка, когато втората я удари в гърдите — желязното острие заседна в гръдната й кост. Прониза я неописуема болка. Втора вълна на Омтоуз Феллак я надигна от пясъка и я отхвърли на пет крачки назад. Тя падна тежко по гръб, превъртя се и се изправи. Костите на гърдите й се сгърчиха, изхвърлиха острието на брадвата и тя се изправи навреме, за да посрещне следващата атака на жената с брадвите.

Дълги ножове, съсък на остриета.

Справедливост отби ударите един след друг, но бе изтласкана назад на стъпка-две.

Пробуди гласа си.

— СПРИ!

Жената се олюля, но след това изръмжа и натисна напред.

— СПРИ!!!

Кръв плисна от носа на нападателката й. Кръв в очите й. Тя залитна, но отново вдигна оръжията си.

Справедливост изръмжа, пристъпи напред и я зашлеви толкова силно, че главата й изпращя. Жената рухна. Форкрул Ассаил застана над нея и за миг помисли да й строши гърлото с пета.

Една стрела забърса лявата й скула и отвори червена резка.

— СПРЕТЕ ВСИЧКИ!

Жената в краката й простена и се опита да се надигне. Ядосана, Справедливост се пресегна надолу, вдигна я и я запокити в морето на десет крачки отдясно. Изпъна дълъг пръст към магьосничката.

— Ще говоря на теб!

Другата жена с нея изкрещя:

— Тогава спри да убиваш екипажа ми!

Справедливост опипа с пръст резката на скулата си — раната вече се затваряше. Въздъхна. Гърдите я боляха, но костите бяха започнали да заздравяват и болката бързо заглъхна в сърбеж.

— Те ме нападнаха. Аз просто се защитих. Всъщност — добави, докато се приближаваше, — ако исках да ги убия всичките, вече щях да съм го направила.

— А онези пет трупа ей там?

— Както казах, щях да съм ги убила всичките.

Захвърлената в плитчините жена се изправяше колебливо. Справедливост я изгледа за миг и каза кратко.

— Ако отново ме нападне, ще я убия. — Обърна се към магьосничката. — Кажи й го ясно — твоя е, нали?

Ниската пълна магьосничка размърда странно пръстите на едната си ръка.

— Много ми е трудно да я задържа да не ти откъсне главата. Определено боравиш добре с думите, Инквизитор, но това няма да се получи втори път.

Справедливост присви очи към третата жена и изсумтя.

— Казано е, че Селението на Смърт е раздрано. Вашият вид ли вече носи чума на света?

— Не нося никаква чума — отвърна жената.

Форкрул Ассаил се намръщи. Видиотена ли беше тази? Знаеше много добре, че мозъкът на такива същества често загнива непоправимо.

Мъжът, който стоеше до немрящата, я беше зяпнал с единственото си здраво око.

— Какво каза тя, капитане? Че си чумава ли?

— Не, Хубав, каза, че си идиот. Сега млъкни и вземи събери екипажа, че виж как се пръснаха кой накъдето види, и назначи погребален наряд и каквото трябва там. Хайде.

— Слушам, капитане. — После се поколеба и изхриптя дрезгаво така, че да го чуят всички: — Ако някой е чумав, това е тя. Цялата бяла и с всичките тия вени по ръцете, и…

— Върви, Кабан. Веднага.

Мъжът кимна и се отдалечи с куцукане.

Справедливост загледа как нападналата я жена започна да събира оръжията си.

— Инквизитор — заговори магьосничката, — нямаме никакво намерение да търпим вашата… присъда. Всъщност обявяваме ви за свой враг.

— Сляпата омраза ли е единствената ви реакция? — попита Справедливост. — Наричаш ме Инквизитор, с което ми подсказваш, че знаеш определени подробности от местно значение. Но все пак титлата е предположение. Допускаш, че всички Форкрул Ассаил са Инквизитори, а това е невежество. Всъщност повечето Инквизитори, които наложихме над народите на тази земя, бяха Разводнени — в жилите им тече толкова човешка кръв, колкото и на Ассаил. Намерихме доста приятна ирония в това да наблюдаваме усърдието им, между другото.

— Въпреки всичко — отвърна магьосничката, докато продължаваше заповедните си жестове към слугинята си, — трябва да гледаме на теб като на свой враг.

— Все още не разбираш, нали? Вашите врагове са Древните сред Чистите, които искат пълното унищожение на целия ви вид, не просто на този континент, а по целия свят.

— Сигурна съм, че разбираш защо бихме могли да възразим на такива желания — рече магьосничката, а слугинята й междувременно дойде при тях и пъхна глинена лула в пухкавата й ръка. Младата жена запуфка да я разпали и продължи: — И макар, изглежда, да ми намекваш, че не споделяш ревността на вашите Древни Чисти, не мога да не се запитам какво точно те доведе тук, при мен.

— Спазарила си се с джагътите — каза Справедливост.

— Те споделят отвращението ни към вашите представи за справедливост.

Справедливост се намръщи.

— Не мога да разбера каква ценност виждат джагътите в теб, малко глупаво момиче, което си играе с гибелна магия, да не говорим за това безжизнено изчадие, приютило в себе си паразит. — Погледът й се впи в слугинята. — Има ли чар някакъв в тази? Ако има, твърде неуловим е за мен. Кажи ми, магьоснице, джагът ли е тя?

— Слугинята ми? Богове, не!

Очите на Справедливост се спряха на кораба в залива.

— Там ли е той?

— Кой?

— Твоят съюзник. Бих искала да говоря с него. Или с нея.

От лулата изпуфка облак дим.

— Извинявам се, какъв съюзник?

— Къде се крие джагътът? — настоя Справедливост.

— А, разбирам. Грешиш. Не съм сключила никаква сделка с определен джагът. Просто пожертвах малко кръв за привилегията на Омтоуз Феллак…

Немрящата се обърна към чародейката.

— Какво си направила?! Блудния да ме бутне — онази буря! Не можеш да…

— Необходимост, капитан Елале. А сега, моля те, поразмишлявай в мълчание за малко, нали?

— Изумена съм — призна Справедливост. — Не си представях, че ще си толкова… задръстена.

— Тръни и камъни…

— Не можеш да се пазариш с Омтоуз Феллак — не си Джагът. Не, трябва ти благословия или лична намеса, и това е вярно както за смъртен, така и за Древен бог. Този кораб е джагътски — видът му не е плавал по моретата на този свят от хилядолетия. Откъде е дошъл?

— От селението на самия Омтоуз Феллак — каза чародейката.

— Не, това е невъзможно. Освен ако някой джагът не е пътувал в лабиринта — но не, той е само лед — този кораб е построен в този свят. Разбираш ли защо това е нелогично.

— Явно не е само лед.

— Видяла си Омтоуз Феллак?

— Слугинята ми — отвърна чародейката. — Тя отпътува през портала. Влезе в Омтоуз Феллак и се върна с кораба.

Справедливост се обърна към слугинята.

— Опиши мястото, където беше.

— Просветли я — заповяда магьосничката, след като слугинята се поколеба.

Слугинята сви рамене и рече:

— Гора. Демони. Оврази. Зли маймуни.

— Не си пътувала до Омтоуз Феллак — заяви Справедливост. — Порталът се е отворил към друго селение, различен лабиринт.

— Не може да бъде — възрази чародейката. — Моят ритуал се захрани от силата на Омтоуз Феллак.

— О, спрете — провлече немрящата, беше скръстила ръце на гърдите си. — Тази Форкрул Ассаил е дошла да преговаря. Иска да предаде своите. Очевидно е дошла да търси съюзници, макар че защо е решила да търси нас си остава донякъде загадка, след като явно не знаеше, че използваш Омтоуз Феллак, принцесо. Тъй че, освен ако уменията ти в магията са такива, че дори боговете да треперят, признавам, че ми е трудно да разбера какво иска от нас.

Справедливост въздъхна и каза:

— Усетихме докосването на Древен лабиринт, но не можахме да определим кой е.

— Значи са те изпратили Древните Чисти?

— Не, тези, които стоят близо до Шпила, са почти слепи за отдалечени сили. Като казвам „ние“, имам предвид себе си и другарите ми. Пътували сме много пъти далече отвъд влиянието на мощта, излъчвана от Шпила, иначе нямаше да можем да засечем тези… смущения.

— А сега искате да постигнете някакъв съюз — каза немрящата.

— Вие търсите Шпила и онова, което лежи на олтара му…

— Не точно — прекъсна я чародейката, замълча, за да дръпне здраво от лулата, и добави: — Търсим начин да предотвратим онова, което замисляте вие.

— И как мислите да го предотвратите?

— По същия начин като теб: съюзници.

— Ако искате да имате и най-малката надежда за успех, ще ви е нужна нашата помощ.

— А ако не ти повярваме? — попита немрящата.

— О, всичко това е просто загуба на време — заяви Справедливост. — Ще говоря с джагъта веднага.

— Няма джагът — каза чародейката зад воала от дим.

— Значи той или тя се крие дори от теб. Отвори портала — онзи, който си използвала за слугинята си. Присъствието е много близо — усещам го. Усетих го още когато отприщихте Омтоуз Феллак срещу мен. Отвори портала и нека всички да видим кой е дошъл сред нас.

Магьосницата изсъска и подаде лулата си на слугинята. После каза:

— Е, добре. Ще бъде крехък портал. Всъщност бих могла да се проваля…

— Няма.

Чародейката се отдалечи, полюшвайки закръглените си бедра. Вдигна ръце и пръстите й се задвижиха във въздуха, сякаш дърпаха невидими конци.

Изля се жесток студ, пясъкът запращя като изгорен от мълния и порталът, който изригна, бе огромен, зейнал и извисен. През нахлулия леден въздух протече сладникава смрад. Миризмата на смърт.

На прага на портала се изправи фигура. Висока, изгърбена и съсухрена, със зеленикавосиво лице, пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Хлътнали очи ги изгледаха изпод опърпана вълнена качулка.

Мощта, която се изсипа от привидението, накара Справедливост да залитне назад. „Бездна! Джагът, да, но не просто някой Джагът! Смирение — можеш ли да ме чуеш? През този вой? Можеш ли да ме чуеш? Съюзник стои пред мен — съюзник на древна — толкова древна — сила! Този може да е бил Древен бог. Този може да е бил… всичко!“ Задъхана и събрала всичките си сили да не коленичи, да не се преклони пред това страховито същество, Справедливост успя да вдигне глава и се взря в празните кухини на очите му.

— Познавам те — рече тя. — Ти си Качулатия.

Джагътът пристъпи напред, порталът се завихри и затвори зад него. Гуглата спря, огледа поред всички, след което тръгна към Справедливост.

— Те те направиха свой крал — прошепна тя. — Те, които не следваха никого, избраха да последват теб. Те, които отказваха всякаква война, поведоха твоята война. И онова, което направи тогава — което направи…

Съсухрените му длани я уловиха. Той я вдигна от земята, а след това отвори уста и я захапа отстрани по лицето. Бивните се забиха под костта на бузата и изтръгнаха окото от тази страна. Отпра половината лице сред кървава каша, а след това захапа отново, под очните дупки, и бивните се забиха в мозъка й.

Справедливост висеше в ръцете му и усещаше как животът се изцежда от нея. Главата й странно се замая. Сякаш плачеше само с едно око, а от гърлото й не можеше да се изтръгнат думи. „Някога мечтаех за мир. Като дете мечтаех за…“

 

 

Шурк Елале гледаше ужасено. Джагътът захвърли трупа настрана. От плувналата му в кръв уста паднаха парчета от черепа.

След това Качулатия се извърна към тях и рече със сух монотонен глас:

— Никога не съм харесвал много Форкрул Ассаил.

Никой не проговори. Фелаш трепереше, беше пребледняла като самата смърт. Слугинята бе отпуснала безсилно ръце и изобщо не мислеше да посегне към брадвите на колана си.

Шурк Елале най-сетне се овладя и каза:

— Имаш изключително странен начин да приключваш дискусия, джагът.

Празните дупки на очите сякаш я намериха някак и Гуглата рече:

— Нямаме нужда от съюзници. Освен това наскоро научих един урок по краткост, Шурк Елале, и ми хареса.

— Урок? Сериозно? И кой ти дава уроци пък на теб?

Джагътът се извърна и се загледа над водата.

— А, моят кораб „Смърт“. Признавам, беше отживял каприз. Все пак не можеш да не се възхитиш на очертанията му.

Принцеса Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на Болкандо, се смъкна на колене и повърна на пясъка.