Стивън Ериксън
Сакатият бог (10)

7.

Чакам възмездие.

 

Епиграф на надгробен камък, Ледер

— Така ли е, както го виждам? — попита Брис Бедикт. — Съдбата на света в ръцете на три жени?

Атри-Цеда Араникт дръпна за последно от пръчката и я хвърли в огъня. „В пламъците…“ Задържа дима в дробовете си колкото можеше по-дълго, сякаш с отказа си да издиша можеше да задържи самото време. „Видях пещери. Видях тъмнина… и дъжда, богове на бездната, дъжда…“ Най-сетне въздъхна. И да беше останал някакъв дим, не го видя.

— Не само три жени. Има и един мъж. Ти.

Седяха необезпокоявани пред огъня. Войниците спяха. Готварските огньове угасваха, докато завихреният вятър поглъщаше последната суха тор и във въздуха се носеше пепел. На разсъмване… „Напускаме. Разкъсани, всеки по своя път. Можех ли да си го представя? Знаеше ли го тя? Трябва да го е знаела. От нейния меч сме разбити.“

— Беше необходимо — каза Брис.

— Казваш го сякаш се опитваш да убедиш себе си. — Взе въглен и запали друга пръчка.

— Мисля, че я разбрах. — Той изсумтя. — Е, поне колкото би могъл да я разбере някой.

Тя кимна.

— Израженията на офицерите й.

— Смаяни. Да.

Тя си помисли за Юмрук Блистиг.

— Ужасени.

Брис я погледна.

— Безпокоях се за теб, скъпа. Дъщерята на Абрастал…

— Силно дете, наистина. Да ни намери от толкова далече. — Дръпна от пръчката. — Бях неподготвена. Виденията бяха непонятни. Съсипаха ме.

— Можеш ли да ги изтълкуваш сега?

— Не.

— Ще ми ги опишеш ли, Араникт?

Тя наведе очи.

— Прощавай, че те попитах. Не помислих… не бива да преживяваш отново такава травма. Ох, уморен съм, а утре ще е дълъг ден.

Тя долови подкана в думите му, но пламъците в огнището я задържаха. „Нещо. Обещание. Предупреждение. Трябва да помисля над това.“

— Ще дойда при теб, скъпи. Скоро.

— Разбира се. Ако ме намериш мъртъв за света…

Тя потрепери. Овладя се и отвърна:

— Ще внимавам да не те събудя.

Брис се наведе и тя се обърна, за да срещне устните му със своите. Видя нежността в усмивката му, щом се отдръпна.

После остана сама и погледът й отново се върна към пламъците. „Преговори. Среща на умове. Добре.“

Беше започнало съвсем просто. Великолепните ездачи спряха пред командната палатка, войници поеха конете. Размениха се поздрави с малазанските старши офицери, чакащи височайшите гости. Адюнктата беше вътре, да. Раните й? Беше се възстановила, за щастие. Бояхме се, че няма да има много официалност в това, ваше величество — не е ли по-добре всеки сам да се представи? Смъртен меч, Щит-наковалня, радвам се, че ви виждам двамата…

Юмрук Фарадан Сорт се бе придържала към собствения си еталон за официалност, предполагаше Араникт. Едновременно сърдечна и почтителна. Докато Юмруци Кайндли и Блистиг мълчаха и напрежението между двамата бе осезаемо.

Беше се задържала близо до командир Брис. Трудно й бе да реши накъде да гледа. Жените на хундрилите, Ханават и Шелемаса, останаха по-назад от другите, сякаш не бяха сигурни колко са достойни за тази среща. След като Сорт, Кругава и Араникт си размениха няколко думи по проблема кой е редно да влезе първи — сблъсък на взаимна вежливост, ни повече, ни по-малко, — Араникт се отдръпна и тръгна към хундрилите.

Те наблюдаваха приближаването й с видимо смущение. Араникт спря, бръкна в кесийката си и извади три пръчки ръждивец. Показа им ги и повдигна вежди. Отвърнаха й с внезапни усмивки.

Стоеше и пушеше с тях, на няколко крачки по-назад от другите; улови погледа на Брис и остана доволна от гордостта, която видя в очите на любимия си.

Най-сетне бе решено кралица Абрастал да влезе първа, придружена от бойния главатар на баргастите Спакс, а след тях перишите. Когато няколко лица се извърнаха към жените хундрили, Ханават махна небрежно с ръка — явно, след като вече си имаше занимание, беше доволна да изчака. Шелемаса изглеждаше още по-облекчена.

Брис се приближи.

— Атри-Цеда Араникт, ако обичате, бихте ли придружили хундрилите вътре, след като… мм, приключите тук.

— Разбира се — отвърна тя. — За мен ще е удоволствие.

Малко след това трите останаха сами, освен двамата войници на пост пред входа на палатката.

Ханават заговори първа:

— Изкушавам се да се върна при хората си. Не ми е мястото в такава компания.

— Тук сте на мястото на съпруга си — каза Араникт.

— Не е нещо, което бих избрала — отвърна Ханават с гримаса.

— Никой не е сляп за това — каза Араникт колкото можеше по-вежливо. — Но ако желаете, мога да измисля извинение…

— Не — прекъсна я Ханават. — Дори за съпруга ми такова задължение струваше усилие. Изгорените сълзи са се заклели на бойното поле, в памет на Колтейн от клана на Враната. — Издиша лютив дим. — Но провалът, изглежда, ни намира, накъдето и да се обърнем. — Кимна към палатката. — Ще изтърпя разочарованието им, след като мъжът ми не смее. Акушерките ми все повтарят, че духът на една жена е по-силен от този на мъж. Днес съм решила да го докажа.

— Ако желаете, ще ви представя, Ханават.

— Не очаквам подобни формалности, Атри-Цеда. Адюнктата вътре има по-важни проблеми.

— Зави ми се свят — каза Шелемаса.

— Минава — увери я Араникт.

Скоро приключиха и Ханават подкани с жест Араникт да ги поведе. Атри-Цеда се обърна към входа на палатката, но Ханават каза:

— Араникт.

— Да?

— Благодаря ти.

— Моят командир беше искрен преди малко, Ханават. Хундрилите няма от какво да се срамуват. Всъщност вярно е тъкмо обратното. — Въведе ги в палатката.

Във външното помещение бяха двамата офицери, Рабанд и Сканароу. От другата страна на завесата се чуваха приглушени гласове. Сканароу ги посрещна с напрегната усмивка.

— Решихме, че е по-добре да не правим навалица.

Шелемаса се поколеба, но Ханават я хвана под мишницата.

Араникт дръпна завесата на входа и жените хундрили пристъпиха вътре.

Разговорът замря.

Араникт веднага усети напрежението. Лицето на Смъртен меч Кругава бе потъмняло от гняв — или от срам. На крачка зад нея беше Щитът-наковалня, пребледнял. Брис стоеше отдясно и гърбът му почти забърсваше платнената стена, на лицето му ясно бе изписана тревога. Отляво стоеше кралицата, нащрек, острият й поглед се местеше от Кругава към адюнктата и обратно. Коя беше говорила току-що? Араникт не беше сигурна.

Юмруците стояха отляво на адюнктата, близо до отсрещния ъгъл на помещението. Банашар се беше подпрял на един пилон от другата страна, скръстил ръце и притворил очи. Близо до него, готова сякаш да прихване бившия жрец, ако рухне, стоеше Лостара Юил.

Адюнкта Тавори изглеждаше здрава, със строго лице. Гледаше Кругава, без да трепне.

При появата на хундрилите Юмрук Фарадан Сорт се покашля и заговори:

— Адюнкта, ако ми позволите да представя…

— Не е нужно — прекъсна я Тавори и погледът й се спря на Шелемаса. Адюнктата пристъпи напред, като принуди Смъртния меч и кралицата да се отдръпнат. — Предполагам, че вие сте Шелемаса, която успя да събере оцелелите от Щурма, поведе отстъплението и така спаси живота на много хора. Казват, че вие последна сте напуснала бойното поле. Присъствието ви тук е чест за всички нас. — Замълча, след което се обърна към Ханават. — Скъпа майко, скърбя за ужасните загуби, които сте претърпели. Натъжена съм също така, че в този момент съпругът ви живее само със своите загуби. Надеждата ми е скоро да се събуди за даровете на живота. — Обърна се към другите. — Ханават и Шелемаса са от Изгорените сълзи на Хундрил, най-отдавнашните ни съюзници. Тяхната жертва в деня на На’Рук спаси живота на хиляди. На този ден, и на всеки друг, ценя и ще ценя техния съвет. Юмрук Кайндли, намерете стол за Ханават — не подобава да стои в нейното състояние.

Араникт видя как Ханават надви сълзите, напиращи зад изненадата й… „Адюнкта Тавори, продължаваш да ни изненадваш.“

Тавори се върна на одевешното си място и заяви:

— Ловците на кости имаха достатъчно време да ближат раните си. Сега ни чака истинският марш.

Гласът на Кругава прозвуча хрипливо:

— Ние сме се заклели да…

— Да ми служите — отсече адюнктата. — Заклехте се да ми служите и ме боли от това, че се налага да ви го напомням, Смъртен меч.

— Не — каза Кругава с тон като наточено желязо. — Армията ви е сериозно пострадала, адюнкта. Стоим пред вас, всички ние, и сме готови да се обречем на вашата кауза…

— Не съвсем — намеси се кралица Абрастал. — След като все още не разбирам тази кауза, а ако мога да съдя по изражението на принц Брис, подозирам, че и той споделя притеснението ми.

Кругава изсъска някакво проклятие на своя език и опита отново.

— Адюнкта. Сега е моментът да слеем силите си, за да укрепим своята мощ…

— Не.

Думата се стовари като нож, забит в пода между двете.

Кругава пребледня.

— Ако се съмнявате в нашата вярност или кураж…

— Не — отвърна й Тавори. — Всъщност завися от тях.

— Но това е безсмислено!

Адюнктата се обърна към Абрастал.

— Ваше величество, присъствието ви тук е крайно неочаквано, но добре дошло. Вашето кралство, дори повече от това на крал Техол, е имало дългосрочни договори с онези територии на Коланси и Южните кралства по Пеласийско море.

— Самата истина, адюнкта.

— Какво можете да ни кажете за положението там?

Веждите на кралицата се вдигнаха.

— Предполагах, че сте напълно запозната с района, накъдето сте се запътили, адюнкта. Ако не е така, съм изумена. Що за война търсите? Каква е причината за тази ваша войнственост?

Тавори явно не желаеше да отговори. Мълчанието се проточи. Този, който най-сетне проговори, изненада всички.

— Червея ще се храни. — Банашар бавно вдигна глава. — Ще се тъпче от касапницата, която иде. — Размътеният му поглед обиколи всички и се спря на кралицата на Болкандо. — Какво струвате? Всеки от вас? — Кимна към адюнктата. — Тя смята… достатъчно. Достатъчно, за да води всяка възможна война. За вас, ваше величество. И за вас, принц Брис. И… — поколеба се за миг, сякаш му прилоша, — дори за мен.

— Не разбирам — каза Абрастал. — Но ще оставя настрана този проблем засега. За да ви отговоря, адюнкта, трябва да се разпростра надълго и широко. А… гърлото ми е пресъхнало.

Сорт отиде до входа, подаде глава навън и нареди на капитаните да донесат ейл.

Кралицата изсумтя и рече:

— Е, предполагам, че ейлът по̀ отива на една разказвана история от виното. Добре, ще започна. Дойдоха от морето. Не е ли винаги така? Все едно. Но в земите имаше неприятности много преди този ден. Десетилетия суша. Въстания, граждански войни, узурпации, множество богати някога държави вече бяха на ръба на рухването… В такива времена се знае, че се издигат пророци. Дръзки революции, главите на крале и кралици на върховете на копия, кръв по улиците. Но срещу сухо небе никоя кауза не тържествува, никой велик водач от масите не може да предложи спасение и много скоро дори техните глави вече красят копията.

Сорт се върна с бъчонка ейл и десетина калаени чаши и почна да налива — започна от кралицата.

Абрастал удари бърза глътка, въздъхна и продължи:

— Човек може да си представи какво е усещането. Светът свършваше. Самата цивилизация се бе провалила, разкрила ужасната си уязвимост — това, че се е крепила на сноп тънки пръчки. Вместо дъжд над земите се изсипа отчаяние. В Коланси процъфтяваше единствено провинция Естобанси. Захранвана от ледникови потоци и реки, заслонена от горещите ветрове на юга. Коланси продължаваше да съществува единствено благодарение на тази единствена провинция — но имаше твърде много гърла за изхранване и напрежението взимаше своята дан. И да имаше решение на това бедствие, беше твърде жестоко, за да се помисли. Чужденците от морето нямаха такива угризения и след като свалиха владетелите на Коланси, направиха това, което сметнаха за редно…

— Клане — промълви адюнктата и тази дума сякаш отне живота от очите й.

Абрастал я изгледа за миг над ръба на чашата си, отпи и кимна.

— Точно така. През първата година намалиха населението на Коланси с петдесет процента. Най-непригодните, старите, болните. Още с десет процента следващата година, а след това, докато с големите кораби идваха все повече от расата им, пратиха войски в Южните кралства. Присъдата, така го нарекоха. Титулуваха се Инквизитори, държаха в ръцете си правосъдието на самата земя — и това правосъдие наистина се оказа сурово.

Абрастал помълча, след което сви рамене.

— Това в общи линии сложи край на търговията ни с Изтока. Като сухоземни хора, а не морски, ние пращахме търговските си кервани по старите южни маршрути, но малкото, които се връщаха, ни разказваха само за опустошения. Търговските кораби, които наехме след това, навлязоха в Пеласийско море и намериха задръстени с тиня пристанища и изоставени градове по цялото крайбрежие. Не можаха да намерят никой останал, с когото да търгуват.

— Продължиха ли пътя си до Коланси? — попита Тавори.

— Само първите няколко. И с основание. Инквизиторите не бяха гостоприемни. — Тя пресуши чашата си и я протегна да я напълнят отново. — Обмисляхме война, адюнкта. Въпреки че корабите не бяха наши, бяхме готови да им дадем кралска привилегия и бяхме крайно възмутени от избиването на невинни. — Кимна към бойния главатар на баргастите. — Дори привлякохме наемническа армия.

— И все пак не обявихте война — отбеляза Брис.

— Не. Изпратих агент, моята Единадесета дъщеря. Тя не оцеля, но все пак успя да ми изпрати… послание. Инквизиторите изобщо не бяха човешки същества.

— Правосъдие… — Банашар извади малка делва изпод наметалото си. — Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… — Погледна делвата в ръката си. — Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка. — Бившият жрец изсумтя. — Но Форкрул Ассаил? Богове на бездната, дори Лиосан щяха да са го направили по-добре. — Вдигна малката делва, отпи и въздъхна. — Имаше храмове на Д’рек някога. В Коланси. — Погледна ухилен към Тавори. — Горко на всички от изповедите на един жрец, а, адюнкта?

— Не човешки същества — повтори Абрастал. — Мощта им беше ненакърнима и като че ли се усилваше. Не обявихме война. — Погледна адюнктата в очите. — Но ето ни тук.

Адюнкта Тавори се обърна към Брис Бедикт.

— Принце, все още не съм имала възможността да ви благодаря за намесата в деня на На’Рук. Това, че Ловците на кости все още съществуват, се дължи на вашата храброст и на доблестта на войниците ви. Без вас и без хундрилите изобщо нямаше да се изтръгнем от онова сражение.

— Боя се, адюнкта — отвърна Брис, — че не бяхме достатъчно, и съм сигурен, че Боен водач Гал, както и Ханават тук, изпитват същото. Вашата армия е наранена. Отпорът от тежката пехота и морската пехота ви отне войниците, от които най-много се нуждаете сега. — Погледна за миг към Кругава и продължи: — Адюнкта, споделям тревогата на Смъртния меч от това, което предлагате сега.

— Ловците на кости ще продължат похода си сами — заяви Тавори.

— Нима ни казвате, че нямате повече нужда от нас? — попита Брис.

— Не, нуждата ми от вас никога не е била по-голяма.

Кралица Абрастал пак подаде чашата си на Сорт и след като тя я напълни, каза:

— В такъв случай сте ме подвели, адюнкта. Явно знаете повече за врага — тези Форкрул Ассаил — и за техните цели от който и да е от нас. Или — поправи се тя — си мислите, че знаете. Бих искала да изтъкна, че Инквизиторите вече не създават впечатление за експанзионистични намерения — Блудния знае, имаха достатъчно време досега да докажат обратното.

Смехът на Банашар бе тих, но стържещ.

— Ловците на кости тръгват сами и пускат кръв на всяка стъпка. Юмруци, капитани и готвачи питат едно и също: какво знае тя? Откъде го знае? Кой говори на тази корава жена с мрачните очи, този меч Отатарал, откраднат от ножницата на императрицата? Бързия Бен ли беше, нашият загадъчен Висш маг, който вече не крачи с нас? Юмрук Кенеб ли беше? Или може би императрицата не е господарката на измяната, както всички вярвахме, и Върховният маг на империята Тайсхрен сега се промъква по стъпките ни, сянка, която никой не хвърля. — Вдигна делвата си за наздравица. — Или тя просто е полудяла? Но не, никой от нас не мисли това, нали? Тя знае. Нещо голямо. Но какво? И откъде го знае? — Отпи, люшна се за миг като да падне, но се закрепи преди Лостара Юил да е посегнала да го хване. Щом я забеляза, й се усмихна вяло.

— Или бившият жрец шепне в ухото й? — Въпросът бе зададен от Юмрук Блистиг, с напрегнат и хладен тон.

Банашар повдигна вежди.

— Последният жрец на Д’рек няма време за шепнене, скъпи ми безгръбначен Юмрук Блистиг…

Юмрукът изръмжа проклятие и щеше да тръгне напред, ако Кайндли не излезе бързо на пътя му.

Банашар продължи с усмивка:

— Цялото дъвчене бездруго го оглушава. Гложди го отвсякъде. Кучето има рани — не пипайте! — Махна с делвата към адюнктата. — Ловците на кости тръгват сами, о, да, по-самотни, отколкото бихте могли да си представите. Но вижте сега Тавори — погледнете я добре, приятели. Тази самота, на която тя настоява, ами, изобщо не е сложно. Не сте ли всички вие командири? Просто е, приятели. Нарича се… тактика.

В неловкото мълчание, което последва, Араникт погледна към Брис и видя нещо изведнъж съживило се в очите му, сякаш непознат за него език изведнъж е станал понятен.

— Адюнкта — каза той, — срещу империята на Ледер… вие ни ударихте едновременно по суша и по море. Залитахме от едната страна и от другата.

— Казахте, че сме ви нужни повече от всякога — заговори след него Смъртен меч Кругава, — защото трябва да нахлуем на повече от един фронт. Адюнкта?

— Право на изток от нас ни чака Стъклената пустиня — каза Тавори. — Макар да предлага най-късия маршрут към териториите на Форкрул Ассаил, този път е не само опасен според сведенията ни, но и във всяко отношение невъзможен за преминаване от армия. — Замълча и огледа перишите. — По този път ще тръгнат Ловците на кости. Смъртен меч, не можете да ни придружите, защото не мога да ви изхраня, нито да ви осигуря вода. Отвъд Стъклената пустиня, според описанието на самата кралица Абрастал, земята не става много по-добра.

— Момент, моля. — Кралицата на Болкандо гледаше втренчено адюнктата. — Единствените възможни маршрути по сушата са южните керванни пътища. Стъклената пустиня наистина е непроходима. Ако отведете армията си в нея, ще унищожите това, което е останало от Ловците на кости — нито един от вас няма да излезе.

— Ще прекосим Стъклената пустиня — заяви адюнктата — и ще излезем югозападно от провинция Естобанси. И ще дам възможност на врага да ни види възможно по-бързо. И те ще съберат силите си срещу нас, и ще има сражение. Едно сражение.

Нещо в тона на Тавори накара Араникт да ахне и тя изстина от ужас.

— А Сивите шлемове? — попита Кругава.

— В залива Коланси се издига едно естествено укрепление, наречено Шпила. На върха на тази твърдина има храм. В този храм е затворено нещо. Нещо ранено, нещо, което трябва да бъде освободено. Ловците на кости ще бъдат магнитът за силите на Форкрул Ассаил, Смъртен меч, но перишите са тези, които ще нанесат смъртоносния удар срещу врага.

Араникт видя как стоманените очи на Кругава се присвиха.

— Ние трябва да хванем южния път.

— Да.

„Битка. Една битка. Смята да пожертва себе си и войниците си. О, в името на всички Крепости, не може да…“

— Ще предизвикаш метеж. — Лицето на Юмрук Блистиг бе посиняло. — Тавори… не можеш да поискаш това от нас.

И тогава тя се обърна към Юмруците си и прошепна:

— Но трябва.

— Незасвидетелствани. — Фарадан Сорт бе пребледняла като призрак, с пресъхнали устни. — Адюнкта, тази битка търсехте. Ако се изправим срещу врага с единствената вяра, че ще умрем…

Банашар заговори и Араникт се стъписа, като видя стичащите се по страните му сълзи.

— Пред брадвата на екзекутора има хора, които коленичат навели глави и очакват съдбата си. И има хора, които се борят, напрягат се и се опълчват с вик, докато острието пада. — Посочи с пръст Блистиг: — Сега ще кажете истината, Юмрук: от кои е адюнкта Тавори?

— Пиян глупак говори от името на командира ни? — Гласът на Блистиг беше зъл. — Колко на място! Ще бъдеш ли с нас в деня на тази битка, Банашар?

— Да.

— Пиян.

Усмивката, с която отвърна Банашар, бе ужасна.

— Не. Абсолютно трезвен, Блистиг. Както се полага на твоя единствен — единствен — свидетел.

— Гуглата да го вземе проклетия ти екзекутор! Няма да допусна това! — Блистиг се обърна умолително към колегите си Юмруци. — След като знаете това, ще поведете ли войниците си към сигурната им смърт? Ако тази Стъклена пустиня не ни убие, ще ни убият Ассаил. И за какво ще е всичко? Отвличаща маневра? Шибана отвличаща маневра? — Обърна се рязко към адюнктата. — Само това ли струваме, жено? Ръждясала кама за един последен удар, и ако острието се прекърши, какво от това?

Кругава проговори:

— Адюнкта Тавори. Това нещо, което е ранено. Това нещо в замъка на Шпила — какво е то, че искате да бъде освободено?

— Сърцето на Сакатия бог — отвърна Тавори.

Смъртният меч видимо бе потресена от отговора. Зад нея, с блеснали очи, Танакалаян запита:

— Защо?

— Форкрул Ассаил извличат от кръвта му, Щит-наковалня. Искат да разтворят Портите на правосъдието над този свят. Акраст Корвалайн. За да развихрят силата в пълна мяра, възнамеряват да забият меч през онова сърце, когато моментът е подходящ…

— И кога е това? — попита Абрастал.

— Когато пристигнат Нефритените копия, ваше величество. След по-малко от три месеца, ако изчисленията на Банашар са точни.

Бившият жрец изсумтя.

— Д’рек е увит около самото време, приятели.

Брис се покашля.

— Нефритените копия, адюнкта. Какво са те?

— Душите на неговите поклонници, принце. Неговите възлюблени вярващи. Идват за своя бог.

По гърба на Араникт полазиха тръпки.

— Ако сърцето бъде освободено — каза Кругава, — тогава… можем да им го върнем.

— Да.

— Все пак ще останат части от него — рече Банашар. — Смъкването му го разкъса. Но би трябвало да е достатъчно. Колкото до останалото, е, „за гниещата плът пее Червея“. — Смехът му бе горчив. Жрецът се взря в Тавори. — Виждате ли я? Погледнете добре, всички. Тя е лудостта на амбицията, приятели. Изпод ръцете на Форкрул Ассаил и на самите богове е решена да открадне сърцето на Сакатия бог.

Кралица Абрастал издиша шумно.

— Моята Четиринадесета дъщеря в момента се приближава към Южните кралства. Тя е чародейка със значителна дарба. Ако ще продължим тази дискусия за тактиката, ще се опитам да отворя пътека към нея…

Адюнктата я прекъсна.

— Ваше величество, тази война не е ваша.

— Простете, адюнкта Тавори, но смятам, че е. — Обърна се към бойния главатар на баргастите. — Спакс, вашите воини жадуват за битка — какво ще кажете?

— Където вие поведете, ваше величество, Бялото лице на Гилк ще ви последва.

— Мечът Отатарал, който нося…

— Простете ми отново, адюнкта, но силата, от която извлича моята дъщеря, е Древна. Омтоуз Феллак.

Тавори примигна.

— Разбирам.

Тогава заговори Брис Бедикт.

— Смъртен меч Кругава, щом сте готова да приемете съюза на кралица Абрастал, ще приемете ли моя?

Сивокосата жена отвърна с лек поклон.

— Принце — и ваше величество — за перишите е чест. Но… — поколеба се за миг — трябва да заявя на всички, че ще бъда сурова компания. След като знам какво очаква Ловците на кости… след като знам, че ще се изправят срещу врага сами, ранени също като сърцето, което искат да видят освободено… Настроението ми е повече от мрачно и не очаквам това да се промени. Когато най-сетне ударя Шпила, ще сте принудени да не отстъпвате на решимостта ми.

Брис се усмихна.

— Достойно предизвикателство, Смъртен меч.

Адюнктата пристъпи и отново застана пред Ханават.

— Майко. Бих искала да ви попитам следното: ще тръгнат ли хундрилите с Ловците на кости?

Ханават сякаш онемя. Едва намери гласа си:

— Адюнкта, ние сме малко.

— Въпреки това.

— Тогава… да, ще тръгнем с вас.

— Адюнкта? — попита кралица Абрастал. — Да призова ли Фелаш, моята Четиринадесета дъщеря? Има въпроси на тактика и логистика, които трябва да обсъдим днес. С ваше позволение ще…

— До гуша ми дойде от това! — извика Блистиг и се обърна да напусне.

— Стойте на мястото си, Юмрук. — Гласът на Тавори беше стоманен.

— Подавам си оставката.

— Забранявам.

Той я зяпна стъписано.

— Юмруци Блистиг, Кайндли и Фарадан Сорт, частите ви трябва да се подготвят за утрешния поход. Ще ви призова всички по здрач, за да чуя докладите ви за състоянието ни. Дотогава сте свободни.

Кайндли сграбчи Блистиг за ръката и го поведе навън, а Сорт ги последва с кисела усмивка.

— Омтоуз Феллак — измърмори Банашар, след като напуснаха. — Адюнкта, последния път премръзнах достатъчно. Ще ме извините ли?

Тавори кимна и каза:

— Капитан Юил, моля придружете нашия жрец до палатката му, за да не се загуби. — След това хвърли поглед към Араникт, сякаш за да я попита „Готова ли си за това?“ Араникт кимна.

Абрастал въздъхна.

— Добре. Да започваме ли?

 

 

Араникт видя, че торта е догоряла на сива пепел. Хвърли кухия край на последната пръчка ръждивец, след това стана и вдигна очи към Нефритените копия.

„Ще направим каквото можем. Поне това обещахме днес. Каквото можем.“

„Едно сражение. О, Тавори…“

Най-трудното в този ден се оказа да мине през лагера на Ловците на кости. Войниците, лицата им, тихите разговори и смях — всяка една гледка, всеки един звук поразяваше сърцето й като връх на кама. „Виждам мъртви мъже, мъртви жени. Те не го знаят все още. Не знаят какво ги очаква, какво е решила да направи с тях.“

„Или може би знаят.“

„Незасвидетелствани. Чух за това, за това, което им е казала. Незасвидетелствани… става, когато никой не оцелее.“

 

 

Беше възнамерявал да ги събере по време на преговорите на адюнктата, но прегрупирането на отделенията бе отнело повече време, отколкото бе предполагал — предположение, което се оказа глупаво оптимистично. Въпреки празнините, зейнали като безмълвен вой в кръга около лагерните огньове, морските пехотинци и тежките все едно бяха пуснали корени в земята. Трябваше да ги дърпат, ритат и влачат от старите им места.

За да се вместиш в нещо ново, трябва да оставиш старото зад гърба си, а това не е толкова лесно, колкото звучи, защото означава да приемеш, че старото е мъртво, отишло си е завинаги, колкото и упорито да си се опитвал да устоиш.

Фидлър знаеше, че е бил същият. Не по-различен от Хедж в това отношение. Тежките и морската пехота бяха премазани. Застанал над тях като някой резач над натрошеното тяло на пациент, който се мъчи да проумее какво точно виждат очите му, отчаяно се напряга да различи нещо разпознаваемо, той беше гледал как бавно се стичат в падината, която бе избрал за срещата. Докато слънцето гаснеше в небето, докато двойки бойци от отделенията, тръгнали да издирят някой липсващ другар, се връщаха с намръщения приятел подире им… да, беше тъжна гледка и негодуванието натежаваше в прашния въздух.

Беше изчакал, понасяйки нетърпението на вече събралите си, докато най-сетне, с бързо настъпващия мрак, в тълпата се вля и последният непокорен войник — Корик.

„Добре. Можеш да се блъскаш по челото колкото искаш. Когато черепът е станал здрава каменна стена, няма начин да я пробиеш.“

— Тъй — заговори Фидлър. — Вече съм ви капитан. — Взря се в лицата им. Едва половината като че ли изобщо му обръщаха внимание. — Ако Уискиджак можеше да ме види, сигурно щеше да се задави — никога не съм ставал за нещо повече от това, което бях в началото. Сапьор…

— И какво сега? — извика някой. — Искаш да те съжалим ли?

— Не, Гонтай. След като всички толкова се самосъжалявате, не бих имал шанс, нали? Гледам ви сега и знаете ли какво си мисля? Мисля си: вие не сте Подпалвачи на мостове. Много далече сте от това.

Дори и сумракът не можеше да скрие твърдата враждебност, която си спечели.

— М-да. Виждате ли, чак в Черното псе най-сетне ни прещрака в главите, че сме ходещите мъртъвци. Някой искаше да останем в земята и проклет да съм, ако не свършихме общо взето там. В тунелите на Пейл, гробниците на Подпалвачите на мостове. Гробници, които изкопаха за себе си. Чухме за няколко обесени кръшкачи чак в Черен Корал и телата им накрая се оказаха в Лунния къс, в деня, в който бе изоставен от Тайст Андий. Край на историята, но както казах, видяхме идващия край от много далече.

Замълча, потънал за миг в спомените си, милионите загуби, добавени към това, което изпитваше сега. След това се овладя и вдигна отново очи.

— Но вие. — Фидлър поклати глава. — Вие сте твърде глупави, за да схванете какво ви се набива в главите още от Ю’Гатан. Опулени тъпаци.

Кътъл отпред проговори:

— Ние сме ходещите мъртъвци.

— Благодаря за добрата новина, Фид — каза някой приглушено.

Неколцина се изсмяха, но горчиво.

Фидлър продължи.

— Ония гущери ни ухапаха грозно. Всъщност общо взето ни размазаха. Огледайте се. Ние сме това, което остана. Димът над Пейл изтънява и ето ни тук. Да, трудно ще ме обърне вече някой да гледам в грешната посока. Мислите си, че се чувствате като говна — опитайте се да сте на мое място, момчета и момичета.

— Мислех, че ще решаваме какво да правим — обади се Гонтай.

— Това ли си мислеше, сержант? Това ли си мислеше наистина, че ще правим тук? Че ще гласуваме за нещо? Ще си вдигнем ръчичките, след като си помрънкаме малко? Че ще си изровим дупчиците и ще се сврем в тях като в утробата на мамчето? Кажи ми, сержант, за какво точно сме се събрали?

— Да измислим как да се измъкнем.

— Ако ставаше с мислене, ти изобщо нямаше да си сержант.

— Ти свика това проклето събрание, капитане…

— Аз, да. Но не за да вдигаме ръце. Адюнктата иска от нас нещо специално. Щом излезем от другата страна на Стъклената пустиня. И тук ви го казвам, ние ще бъдем нейната лична малка армия. Никой не кръшка, ясно ли е? В похода стоите плътно. Пазите си оръжията, държите ги наточени и чакате думата ми.

— Армия ли наричаш това, капитане?

— Ще трябва да свърши работа, нали?

— Та какво точно се очаква да направим?

— Ще разберете, сигурен съм.

Още няколко смяха.

— Още гущери ли ни чакат, капитане?

— Не, Релико, с тях вече се оправихме, забрави ли?

— Проклет да съм, нещо да пропускам?

— Никакви гущери. Нещо още по-грозно и гадно всъщност.

— Е, добре. Щом не са гущери.

— Чакай малко — извика ефрейтор Риб. — Капитане, накара ни да седим тук цял следобед? За да ни кажеш само това?

— Не съм виновен, че имахме кръшкачи, ефрейтор. Трябва да взема някой урок от Сорт или от Кайндли може би. Капитанът заповядва, войниците изпълняват. Така уж трябва да става. Но пък всички вие вече сте други… специални случаи, така ли? Ще изпълнявате заповеди само ако ви харесат? Заслужили сте си го, или нещо такова? Как? С това, че живеете, след като приятелите ви умряха? Защо умряха? Точно така. Изпълняваха заповеди — все едно дали им харесваха, или не. Представи си. Решава той дали да се появи тука, или не, какво значи това? Отдаване на почит към падналите ви другари, предполагам, онези, които умряха вместо вас.

— Може да сме се прекършили.

Отново не можа да разпознае гласа. Почеса се по брадата и поклати глава.

— Не сте. Ходещите мъртъвци не се прекършват. Още не ви е прещракало това в главите, а? Ще бъдем малката лична армия на адюнктата. Но твърде малка — всеки може да види това. Значи, не че тя иска да умрем. Не го иска. Всъщност може би дори се опитва да спаси живота ни — къде взима редовните в края на краищата. Където и да е, най-вероятно не искате да сте там. Тъй че може би смята, че сте заслужили отдих. Или може би не. Кой знае какво мисли адюнктата за каквото и да било? Иска това, което е останало от тежките и морската пехота, в една рота. Съвсем просто.

— Знаеш повече, отколкото казваш, Фидлър.

— Така ли, Корик?

— Да. Имаш Драконовата колода.

— Знам едно. Следващия път, когато ви дам заповед на всички, няма да чакам цял ден, докато я изпълните. Следващият войник, който опита това с мен, го изхвърлям при редовните. Вън от специалния клуб, завинаги.

— Свободни ли сме, капитане?

— Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.

— Схванахме го още първия път, капитане.

— Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?

— Не.

Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.

— Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?

 

 

Нещата бяха прости всъщност. Нищо повече не може да направи един войник, за нищо повече не може да мисли един войник във всеки момент. Струпай твърде много на гърбовете им и коленете им започват да се огъват, очите им да се оцъклят, и започват да се оглеждат какво да убият. „Защото убиването опростява нещата. Нарича се елиминиране на разсейките.“

Конят й беше доволен, толкова напоен и нахранен, че можеше да подсили речен бързей и да насади цяла гора по пътя им. Щастлив кон, щастлива Мейсан Джилани. Направо чудесно. Спътниците й отново не се виждаха никакви. Кисела компания на всичкото отгоре. Не й липсваха.

А самата тя не се чувстваше толкова оклюмала и отпусната, колкото беше едва преди ден. Кой знае откъде Т’лан Имасс бяха намерили пушеното месо от антилопа, меховете, пълни с чиста студена вода, самуните корав хляб и гърнето с мазно сирене. Сигурно от същото място, откъдето и зоба за коня й. „А където и да е това, е на поне сто левги оттук — о, кажи го простичко, Мейсан. През някакъв пъклен лабиринт. Да, видях ги как пропаднаха в някаква прах, но може би не беше така, както изглеждаше. Може би просто стъпиха в някое друго място.“

„Хубаво място. Където под острието на каменен меч селяците ти връчват храна с лъчезарна усмивка и пожелават добро здраве на всички.“

Предвечерното небе помръкваше. Скоро трябваше да спре.

Сигурно я бяха чули, защото стояха и гледаха към билото, точно към мястото, където се появи. Мейсан дръпна юздите, примижа за миг към тях и смуши коня надолу по склона.

— Не сте всичко, което е останало — каза им. — Не може да сте.

Капитан Рутан Гъд поклати глава.

— Не сме далече от тях. Някоя и друга левга, не повече.

— Тъкмо мислехме да продължим — добави Ботъл.

— Много ли беше зле, знаете ли?

— Още не. — Капитанът погледна накриво коня й. — Тоя звяр изглежда прекалено здрав, Мейсан Джилани.

— Няма такова нещо като прекалено здрав кон, сър — отвърна тя, след като се смъкна от седлото.

Гъд се намръщи.

— В смисъл, не искаш да се обясниш.

— Ти не дезертира ли? — попита Ботъл. — Ако си го направила, Мейсан, тръгнала си в грешната посока, освен ако не гориш от желание да те обесят.

— Не е дезертирала. — Рутан Гъд се обърна и тръгна. — Специална мисия за адюнктата.

— А вие откъде знаете, сър? — Мейсан забърза след двамата мъже.

— Не знам. Просто предположих. — Почеса се по брадата. — Имам дарба за това.

— Много дарби има нашият капитан — измърмори Ботъл.

Каквото и да ставаше между тези двамата, трябваше да си признае, че се радва да ги види.

— Та как се отделихте от армията вие? — попита тя. — Между другото, изглеждате много зле. Ботъл, в кръв ли си се къпал или какво? Едва те познах.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако беше лежала погребана под петдесет трупа половин ден.

— Не чак толкова дълго — поправи го капитанът.

Тя затаи дъх.

— Значи сте били в сражението. Какво стана, в името на Гуглата?

— Липсват парчета — отвърна Ботъл и сви рамене.

— Парчета?

Той като че ли понечи да каже нещо, но явно премисли.

— Не можах да хвана всичко. Особено, ъъ, втората част. Но нали знаеш, Мейсан, всички приказки за голямото изхабяване сред офицерите в малазанската армия? — Врътна палец към Рутан Гъд. — С него не е така.

— Ако чу възмущение в тона му, то е защото му спасих живота — каза капитанът.

— А колкото до самодоволството в тона на капитана…

— Добре — сопна се тя. — Да, адюнктата ме прати да намеря някои хора.

— Явно не си успяла — подхвърли Ботъл.

— Не е — рече Рутан Гъд.

— Значи това, дето ми лази по кожата, не са бълхи?

Рутан Гъд се озъби в зла усмивка.

— По-скоро са, войник. Честно казано, изненадан съм, че изобщо чувстваш нещо — о, знам, ти си маг. Излъсканият ашик на Фид, нали? Все пак знаят как да се крият кучите синове.

— Чакай да се сетя. В коня са. Нямаше ли някаква приказка за…

— Поуката от която непрекъснато остава неразбрана — намеси се Рутан. — Няма нищо общо с това, което си мислиш. Фактът е, че поуката от приказката е „не вярвай на коне“. Някои хора понякога се вглеждат твърде надълбоко в такива неща. В други моменти не се вглеждат достатъчно дълбоко. Но повечето пъти изобщо не се вглеждат.

— Ако искате, мога да ги помоля да се покажат — каза Мейсан Джилани.

— Нямам абсолютно никакъв интерес към…

— Аз имам — прекъсна го Ботъл. — Извинете, че се намесих, сър.

— Извинение, което не съм готов да приема, войник. Колкото до тези гости, Мейсан Джилани, предложението ти категорично се…

Прахта около тях се завихри.

След няколко мига ги обкръжиха петима Улан Имасс.

— Богове на бездната — измърмори Рутан Гъд.

Немрящите воини като един се поклониха на капитана. Единият проговори:

— Поздравяваме те, Древен.

Втората ругатня на Гъд бе на език, който Мейсан Джилани изобщо не бе чувала.

 

 

„Не е каквото си мислиш“, беше казал той, докато онези прастари същества му се кланяха. И нищо повече не каза. Малко след това Т’лан Имасс изчезнаха и тримата продължиха напред, докато нощната тъмнина се сгъстяваше.

На Ботъл му се искаше да запищи. Компанията на капитана през последните няколко дни беше изпитание за търпението му и повод за безкрайно разочарование. Нямаше го много в приказките. „Рутан Гъд. Или каквото там ти е името всъщност. Не е каквото си мисля? Откъде знаеш какво си мисля? Освен това е точно каквото си мисля. Фид си има своя излъскан ашик, а изглежда, че и адюнктата си има.“

Проклет от Гуглата Древен бог — в края на краищата пред какъв друг „Древен“ щяха да се кланят Т’лан Имасс? А и откога изобщо се кланяха на когото и да било?

Пороят от въпроси на Мейсан Джилани съсухри Т’лан Имасс на прах доста набързо, според Ботъл поне. Като изправени камъни, всички те пазеха тайните си заровени дълбоко вътре. Не беше дори въпрос на дразнеща сдържаност. „Просто не им пука. Обяснения? Какъв е смисълът? Кой го интересува какво си мислиш, че трябва да знаеш, между другото? Ако съм камък, подпри се на мен. Ако съм развалина, отпусни уморения си задник на отломките. Ако съм Древен бог, е, Бездната да те вземе дано, не гледай към мен за каквото и да било.“

Но беше препуснал срещу На’Рук, след като можеше да препусне в обратната посока. Отиде и даде отпор. В какво го превръщаше това? В поредния загадъчен индивид на служба при адюнкта Тавори Паран от Унта? „Но защо? Дори императрицата не я искаше накрая. Т’амбър, Бързия Бен, дори Фидлър — те стояха с нея дори когато това струваше живота им.“

Войници мърмореха, че не вдъхва и едно проклето нещо в тях. Войници негодуваха, че не е Дужек Едноръкия, нито Колтейн, нито Кръст, нито Дасем Ълтър. Не знаеха какво е. „Никой от нас не знае, ако става въпрос. Но виж ни, тук, сега, виж как се връщаме при нея. Далхонийка, която може да язди вятъра — силния вятър поне. Древен бог… и аз. Богове на бездната, сигурно съм си изгубил ума.“

„Не съвсем. Разкъсах го. За да може Бързия Бен да се погрижи повечето да се върне. Чувствам ли се различен? Променен ли съм? Как бих могъл изобщо да знам?“

„Но Ловците на кости ми липсват. Липсва ми клетото отделение. Липсва ми проклетата адюнкта.“

„Ние сме само мечът в ръката й, но е удобно да го стиснеш в ръката си. Използвай го тогава. Просто го направи със стил.“

— Лагерни светлини напред — каза Мейсан Джилани от гърба на коня си. — Изглежда адски голям лагер.

— Съюзниците й са пристигнали — каза Рутан Гъд.

— Тя знае ли, че си жив, капитане? — изсумтя Ботъл.

— Защо трябва да знае?

— Ами защото…

— Аз съм капитан, войник.

— Който връхлетя сам срещу цял легион На’Рук! Брониран в лед! С меч от лед! С кон…

— О, стига, Ботъл. Нямаш представа колко съжалявам, че го направих. Хубаво е да оставаш незабелязан. Може би някой ден вие хората най-сетне ще разберете това и ще изоставите безумните си амбиции, досадната си самоизмамна мегаломания. Не сте изсрани от някой бог от високото. Не сте начертани в плътта на божественото — или поне не повече от който и да е и каквото и да е друго. Какво ви е на всички вас, между другото? Натикате си пръчка в задника и после се перчите колко високи и изправени стоите. Войник, мислиш ли, че си оставил дните, в които си пълзял, зад деня, в който си спрял да сучеш от майчината си гръд? Запомни го от мен — още пълзиш, момче. И сигурно винаги ще пълзиш.

Ботъл не каза нищо.

— Вие двамата продължете — рече Мейсан Джилани. — Трябва да се изпикая.

— Значи онова последното беше конят? — попита Рут.

— Много смешно. — Тя дръпна юздите.

— Добре де, поклониха ти се — каза Ботъл, след като двамата с капитана продължиха напред. — Защо си го изкарваш на мен?

— Не съм… о, все едно. Да ти отговоря. Не, адюнктата не знае нищо за мен. Но както казваш, скъпоценната ми анонимност приключи — или ще приключи, ако в момента, в който стигнем в лагера, изтичаш до сержанта си.

— Ще го направя със сигурност — отвърна Ботъл. — Но не за да се раздрънкам, че си Древен бог, ако не искаш.

— Бог? Не бог, Ботъл. Казах ти: не е каквото си мислиш.

— Ще затая малката ви гадна тайна, сър, ако това искате. Но онова, което всички видяхме в онзи ден, няма да се промени, нали?

— Магията на Ездача на бурята, да. Онова.

— Онова.

— Заех го.

— Зае го?

— Да. Аз не крада, Ботъл.

— Разбира се, че не, сър. Не ви и трябва, нали?

— Точно така.

Ботъл кимна в сумрака, заслушан в стъпките на коня на Мейсан зад тях.

— Заел го.

— Неразбран народ са Ездачите на бурята.

— Несъмнено. Отчаяният страх не оставя много място за друго.

— Интересно — промълви тихо Рутан Гъд. — Нуждите се събраха някак. А съм твърде стар, за да вярвам в съвпадения. Все едно. Правим каквото правим, и толкова.

— Звучи все едно, че го е казал Фидлър.

— Фидлър е мъдър човек, Ботъл. Също така е най-добрият от вас, макар че едва ли ще го разберат мнозина. Не толкова ясно като мен поне.

— Фидлър значи, капитане? А не адюнктата?

Чу тихата въздишка на Рутан Гъд. Беше изпълнена с тъга.

— Виждам постове.

— И аз — рече Мейсан Джилани. — Не са малазанци. Периши са.

— Наши съюзници — каза Ботъл и погледна намръщено към Рутан Гъд, но, разбира се, беше твърде тъмно, за да е видял това. „Но пък какво значи тъмно за един проклет от Гуглата Древен бог, пред когото Имасс коленичат?“

А той рече:

— Беше предположение, Ботъл. Наистина.

 

 

— Ти взе яростта ми.

Гласът излезе от сенките. Лостара Юил примига и бавно се надигна, кожите се смъкнаха и мразовитият въздух загърна оголените й гърди, гръб и корем. На походното столче в палатката седеше изгърбена фигура, загърната в сиво вълнено наметало. Ръцете, увиснали покрай сгънатите колене, бяха бели като кост.

Сърцето й се разтуптя.

— Усетих го — рече тя. — Връхлетя като порой. — Потрепери и прошепна: — И се удавих.

— Твоята любов ме призова, Лостара Юил.

Тя се намръщи.

— Не изпитвам любов към теб, Котильон.

Скритата под качулката глава кимна едва-едва.

— Имам предвид мъжа, когото избра да защитиш.

Тонът му я стъписа. „Уморен, да, но и повече от това. Самотен. Този бог е самотен.“

— Ти танцува заради него и никой друг — продължи Котильон. — Не и заради адюнктата дори.

— Очаквах, че ще умра.

— Знам.

Тя зачака. Зад платнените стени из лагера отекваха смътни гласове, приглушена светлина на фенер пробяга между палатките, чуваха се стъпки.

Мълчанието се проточи.

— Ти ни спаси — каза тя накрая. — Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.

— Не, Лостара Юил, не трябва. Аз те обсебих в края на краищата. Ти не помоли за това, но пък след толкова години изяществото на танца ти беше… изумително.

Тя затаи дъх. Нещо ставаше. Не го разбираше.

— Щом не желаеш благодарността ми, Котильон, защо си тук? — Още докато го изричаше потръпна от грубостта на тона си. „Получи се съвсем зле…“

Лицето му остана скрито.

— Толкова отдавна беше, нали? Плътта ни бе истинска, диханията ни… истински. Всичко бе там, на ръка разстояние, и за миг не се замисляхме колко скъпоценно е всичко. Младостта ни, яркостта на слънцето, топлината, която сякаш се простираше напред вечно.

Тя осъзна, че плаче, и се почувства безпомощна пред плача му.

— Каза, че съм взела яростта ти. — И да, можеше да си го спомни: как я бе изпълнила силата. Умението с мечовете бе изцяло нейно, но бързината, дълбокото и ясно съзнание — това бе дошло от него. — Взех яростта ти. Котильон, а ти какво взе от мен?

Той сякаш поклати глава.

— Мисля, че приключих с обсебването на жени.

— Какво взе? Взе онази любов, нали? Тя те удави, също както твоята ярост удави мен.

Той въздъхна.

— Винаги равностойна размяна.

— Не може ли един бог да обича?

— Един бог… забравя.

Тя се стъписа.

— Но тогава какво те крепи? Котильон, защо продължаваш да се бориш?

Той се изправи рязко.

— Наруших отдиха ти…

— Обсеби ме отново.

— Какво?!

— Любовта, която чувствам. Ти се нуждаеш от нея, Котильон. Тази нужда те доведе тук, нали? Искаш да… се удавиш отново.

Отговорът бе колеблив.

— Не мога.

— Защо не? Аз ти предлагам това. Искрен израз на благодарността ми. Когато една смъртна общува със своя бог, езикът не е ли самата любов?

— Моите поклонници не ме обичат, Лостара Юил. Освен това нямам нищо ценно, което да ти дам в замяна. Оценявам предложението ти…

— Слушай, говно такова, опитвам се да ти върна малко от човешкото. Ти си проклет бог — ако изгубиш страстта си, какво става с нас?

Въпросът явно го разтърси.

— Не се съмнявам в пътя, който ме чака, Лостара Юил. Достатъчно силен съм за него, чак до горчивия край…

— Изобщо не се съмнявам в това. Аз те почувствах, забрави ли? Слушай, какъвто и край да виждаш, че предстои… това, което ти предлагам, е за да отнеме малко от горчивината му. Не разбираш ли това?

Той клатеше глава.

— Ти не разбираш. Кръвта на ръцете ми…

— Вече и на моите ръце, или си го забравил?

— Не. Аз те обсебих…

— Мислиш ли, че има разлика?

— Не трябваше да идвам тук.

— Може би, но си тук и тази качулка не скрива всичко. Много добре, откажи предложението ми, но наистина ли мислиш, че само жените изпитваме любов? Ако решиш никога вече да не чувстваш… каквото и да било, то най-добре се откажи напълно от обсебването, Котильон. Проникнеш ли в нас, смъртните, ние ще взимаме това, което ни трябва от теб, и ще ти даваме в замяна своето. Ако имаш късмет, ще е любов. Ако нямаш късмет, е, Качулатия знае какво ще получиш.

— Съзнавам това.

— Да, сигурно. Съжалявам. Но, Котильон, ти ми даде нещо повече от яростта си. Не разбираш ли това? Мъжът, когото обичам, вече не скърби за мен. Любовта му не е към призрак, кратък миг в живота му, който никога няма да може да върне. Ти даде и на двама ни шанс да живеем и да обичаме — няма значение за колко дълго още.

— Също така пощадих адюнктата, а с това и цялата тази армия.

Тя го погледна объркано.

— Съжаляваш ли за това?

Той не отговори и мълчанието му прониза Лостара Юил като лед.

— Докато тя живее — отрони накрая, — пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.

— Трябва да има, Котильон. Съществуват. Винаги.

— Ще умрете ли всички в името на любовта? — Въпросът сякаш се откъсна от нещо вътре в него.

— Ако трябва да умрем, каква по-добра причина?

Изгледа я продължително и отрони:

— Мислех за… обезщетения.

— Обезщетения? Не разбирам.

— Младостта ни — промълви той, все едно не я беше чул. — Яркостта на слънцето. Тя избра да го остави. Заради мен, боя се, заради онова, което й направих. Беше погрешно. Всичко. Така ужасно погрешно. Любов… Бях забравил.

Сенките се сгъстиха и след миг тя вече бе сама в палатката. „Тя? Котильон, чуй молитвата ми. Въпреки всичките ти страхове любовта не е нещо, което можеш да забравиш. Но можеш да й обърнеш гръб. Не прави това.“ Един бог я беше подирил. Бог, изпитал отчаяна нужда. Но тя не можеше да му даде онова, което желае — може би, осъзна чак сега, той беше проявил благоразумие, като отказа предложеното. „Първия път беше ярост за любов. Но не видях останала ярост в него.“

„Винаги равностойна размяна. Ако отворех любовта си за него… каквото и да е останало вътре в него, не искаше да ми го даде.“ И това, осъзна сега тя, бе акт на милост.

Неща казани и неща премълчани. В пространството между тях — хиляди светове. Хиляди светове.

 

 

Перишкият ескорт от двама мълчаливи войници спря. Онзи отляво посочи и каза на Ботъл:

— Там ще намериш другарите си, десантчик. Капитанът ви ги е събрал. — Обърна се към Мейсан Джилани и Рутан Гъд и продължи: — Командната палатка на адюнктата е другаде, но след като стигнахме до границата на лагера на Ловците на кости, предполагам, че няма да се затрудните да се оправите сами.

— Колкото и да ни липсва компанията ви, убеден съм, че сте прав — отвърна Рутан Гъд. — Благодаря, че ни придружихте дотук, господа.

Двамата — Ботъл дори не беше сигурен дали са мъже, или жени, гласът на говорещия не му бе подсказал нищо — се поклониха, обърнаха се и тръгнаха обратно.

— Е, значи тук се разделяме — каза Ботъл. — Мейсан, очаквам скоро да се видим. Капитане. — Отдаде отривисто чест.

Гъд само се намръщи. После махна на Мейсан и двамата се отправиха към средата на лагера.

Ботъл се обърна натам, където му бе посочил стражът. „Какво ли има да им каже Сорт? Е, след малко ще разбера.“

Не бяха поставили постове. Малка тълпа войници седяха или стояха в една падина, а в другия край, присвит на една канара… „Фидлър ли е това? Богове на бездната, не ми казвайте, че само това е останало.“

Тръгна колебливо натам.

 

 

Вървяха през относително затихналия лагер. Беше късно и Мейсан не гореше от нетърпение да буди адюнктата, но Тавори нямаше да търпи никакво забавяне за това. „Въпреки че докладът ми едва ли ще я впечатли. Петима пребити Т’лан Имасс, единственото, което имам да й покажа.“ Не, голямото притеснение щеше да е за Рутан Гъд. Надяваше се да види поне част от този разговор, ако не друго, то само за да позлорадства на неудобството на капитана.

„Древен! Е, няма да го кажа. Но всичко останало, което си направил, капитане, това, виж, прозвуча интересно. Толкова по-зле, че го пропуснах.“

Подминаваха групи войници и Мейсан долови усилващото се внимание от извръщащите се към тях лица, но никой не ги спря. Никой не каза и едно проклето нещо. „Странно и все по-странно.“

Стигнаха командната палатка. На входа стояха двама стражи. Светлината на фенера вътре багреше платнените стени.

— Тя спи ли изобщо? — провлече учудено Рутан Гъд.

— На нейно място едва ли бих спала — отвърна Мейсан.

Стражите отдадоха чест, щом спряха пред тях.

— Вероятно ще иска да ни види — каза Рутан.

— Имате разрешение да влезете, сър — каза единият.

Когато капитанът пристъпи към входа, същият войник рече:

— Сър?

— Да?

— Радваме се, че се върнахте.

Мейсан го последва вътре.

— Проклет късмет — измърмори Рутан Гъд, щом видя задрямалата Сканароу. Вдигна ръка да спре Мейсан и прошепна: — Моля те, не я буди.

— Страхливец — отсече тя.

Намръщи се и се приближи до спящата. Погледът й се спря на обутия в ботуш крак и Мейсан го изрита.

Сканароу скочи.

— Адюн… Богове на бездната!

Викът прокънтя като ударен с чук казан.

На самия праг към вътрешното помещение, Рутан Гъд се обърна рязко. Каквото и да се канеше да каже, не успя, защото Сканароу се хвърли към него и го прегърна толкова силно, че той залитна назад и разтвори завесата към адюнктата.

Сканароу впи устни в устата на капитана.

Ухилена, Мейсан Джилани се промъкна покрай тях и влезе при слисаната адюнкта.

Тавори стоеше до малка сгъваема маса за карти. Бе сама, ако се съдеше по това, че беше полуоблечена — само ватираната риза на бронята покриваше тялото й, а отдолу имаше само широки ленени панталони с толкова оцапани колене, че селяк щяха да притеснят. Лицето й бе странно нашарено от треперливата светлина на единствения маслен светилник.

— Адюнкта — каза Мейсан Джилани, след като отдаде чест, — на връщане случайно се натъкнах на капитана тук, и на един морски пехотинец на име Ботъл, от отделението на Фидлър…

— Сканароу! — Думата проряза въздуха като меч. — Пусни капитана. Предполагам, че все пак е дошъл да говори с мен. Колкото до останалото, ще трябва да почака.

Сканароу се отлепи от Рутан Гъд.

— М-моля за извинение, адюнкта. Аз… с ваше позволение, ще изчакам отвън…

— Не. Ще се върнеш в палатката си и ще чакаш там. Убедена съм, че капитанът ще я намери без особени затруднения.

Сканароу примига, а след това, едва надвивайки усмивката си, отдаде отново чест и с един последен поглед към Рутан — поглед, който бе или сърдит, или изпълнен с мрачна закана — напусна.

Рутан Гъд изправи рамене и се покашля.

— Адюнкта.

— Вашият акт, капитане, в деня на На’Рук, наруши достатъчно военни правилници, за да ви гарантира военен съд. Вие изоставихте войниците си и не се подчинихте на заповеди.

— Да, адюнкта.

— И най-вероятно спасихте живота на всички ни. — Явно съобрази, че видът й не е много подходящ, защото отиде до централния пилон на палатката, на който бе окачен вълнен халат. Загърна се и отново се обърна към Рутан. — Цели томове са посветени на обсъждане точно на такива инциденти във военни кампании. Неподчинение от една страна и изключителна доблест от друга. Какво да се прави с такъв войник?

— Рангът и дисциплината трябва винаги да са приоритетни, адюнкта.

Погледът й го прониза.

— Това ли е ученото ви мнение по въпроса, капитане? Доволен сте, че можете да извлечете смисъла от всички тези томове в няколко думи, така ли?

— Честно ли, адюнкта? Да.

— Разбирам. Тогава какво предлагате да направя с вас?

— Най-малкото, адюнкта, да понижите ранга ми. Защото бяхте точна и най-уместно отбелязахте това, че изоставих отговорността си по отношение на поверените ми войници.

— Разбира се, че бях, глупак такъв. — Прокара пръсти през късата си коса и улови погледа на Мейсан. На далхонийката не й убягна смътния блясък в невзрачните — и явно уморени — очи. — Много добре, Рутан Гъд. Изгубихте командването на частта си. Рангът ви обаче ще остане непроменен, но от днес сте прикрепен към щаба ми. И ако си въобразявате, че това е някакъв вид повишение, съветвам ви да седнете и да си поговорите скоро с Лостара Юил. — Замълча, присвила очи към Рутан Гъд. — Е, капитане? Изглеждате недоволен. Добре. Сега, колкото до другите неща, които трябва да обсъдим, те навярно може да изчакат. В този лагер обаче има една жена, която не може. Свободен сте.

Той й отдаде чест малко разтреперано.

След като Гъд напусна, адюнктата въздъхна и седна до масата.

— Извинете ме за неопрятната външност, десантчик. Беше дълъг ден.

— Не е нужно извинение, адюнкта.

Очите на Тавори пробягаха по Мейсан и предизвикаха леки тръпки по гръбнака й… „О, познавам го този поглед.“

— Изглеждате изненадващо здрава, войник.

— Скромни дарове от наши нови съюзници, адюнкта.

Веждите на Тавори се вдигнаха.

— Нима?

— Уви, само петима са.

— Петима?

— Т’лан Имасс, адюнкта. Не знам дали са съюзниците, които търсехте. Всъщност те ме намериха, а не обратното, и тяхно беше мнението, че е редно да ги доведа тук.

Адюнктата продължаваше да я оглежда. Мейсан усети вадичките пот, потекли по гърба й. „Не знам. Толкова слаба е…“

— Призови ги.

Фигурите се вдигнаха от прашния под. От прах — кости, от прах — съсухрена плът, от прах — очукани каменни оръжия. Т’лан Имасс се поклониха на адюнктата.

Бероук проговори:

— Адюнкта Тавори Паран, ние сме Необвързаните. Носим ви поздрав, адюнкта, от Сакатия бог.

И при тези думи нещо в Тавори сякаш се прекърши. Тя скри лицето си в ръце и промълви:

— Благодаря ви. Мислех… че се забавихме… че е много късно. О, богове, благодаря ви!

 

 

Остана незабелязан дълго, просто още един морски пехотинец там, в края на тълпата. Задържа се назад, без да проумява какво вижда тук. Фидлър не говореше нищо. Всъщност кучият син като нищо можеше да спи, както беше отпуснал глава. Колкото до войниците в падината, някои мърмореха помежду си, други се опитваха да заспят, но приятелите им ги сритваха и ги събуждаха.

А после Фидлър вдигна глава и морската пехота и тежките се смълчаха и изведнъж се напрегнаха. Сержантът ровеше в походната си торба. Извади нещо, но в тъмното бе невъзможно да се види какво. Огледа го продължително, след което го върна в торбата.

— Кътъл!

— Да?

— Той е тука. Иди го намери.

Сапьорът стана и бавно се обърна.

— Е, добре — изрева той, — нямам очи на плъх. Тъй че се покажи, проклет да си.

Лицето на Ботъл пламна и той се огледа притеснено.

— Да, Ботъл — рече Фидлър. — Ти. Не бъди толкова тъп.

— Тук — отзова се Ботъл.

Хората около него се заобръщаха. Няколко приглушени ругатни — и изведнъж около него се отвори кръг. Кътъл се провираше през множеството и дори в сумрака изражението му бе сурово.

— Мисля, че Смайлс разпродаде снаряжението ти, Ботъл — каза той, след като застана пред него. — Но поне си свил някакви оръжия, което говори нещо.

— Всички знаехте?

— Какво да знаем? Че си оцелял? Богове, не. Всички мислехме, че си мъртъв и приключил. Мислиш ли, че Смайлс щеше да разпродаде нещата ти иначе?

Видя останалите от отделението, провиращи се зад Кътъл.

— Ами, да.

Сапьорът изсумтя.

— Тук си прав, войник. Както и да е, не знаехме нищо. Той просто ни накара да седим тука и да чакаме, това направи…

— Мислех, че е събрание на Фарадан Сорт.

— Фид е капитанът сега, Ботъл.

— О.

— И след като вече е капитан, официално и така нататък, трябва да спазва приличие.

— Вярно. Така де. В смисъл…

— Тъй че вместо да го направи той, съм аз. — И с тези думи ветеранът го прегърна, толкова силно, че костите на Ботъл изпращяха. Дъхът на Кътъл изсвистя в ухото му. — Все гледаше една карта, схващаш ли? Все я гледаше. Добре си дошъл, Ботъл. Богове на бездната, добре си дошъл.

 

 

Зазоряваше се. Сторми спря своя Ве’Гат на билото и загледа армията в низините долу. Знамената на Ловците на кости отляво, ротите се трупаха и бутаха да се строят за похода. Твърде малко роти, за да му хареса. Вече строени и обърнати на югоизток — ледерийските легиони, а с тях и редиците на перишите, и позлатените знамена на някаква друга армия. Намръщен, Сторми извърна отново поглед към Ловците на кости. Строяваха се за поход право на изток.

— Богове на бездната!

Неколцина конни съгледвачи на хундрилите го бяха забелязали: двама поеха обратно към авангарда, а останалите шестима с изпънати лъкове бързо препуснаха към него. Видял нарастващото им объркване, Сторми се ухили и вдигна ръка за поздрав. Те спряха на трийсет крачки.

Адюнктата и шепа офицери излязоха от редиците на Ловците на кости и препуснаха към него.

Помисли да ги срещне на средата на пътя, но се отказа. Извърна се и погледна назад към ескорта си Ловци К’елл и търтеи. Върховете на оръжията бяха забити в коравата пръст. Търтеите се бяха отпуснали на опашките си, малки птици прехвърчаха над козината им и се хранеха с ларви и кърлежи. Сцена на мир и спокойствие — за тях.

— Добре. Стойте там, всички. И не правете нищо… изнервящо.

Конете зацвилиха уплашено, щом се приближиха, и бързо стана ясно, че няма да се доближат повече до Ве’Гат. Сторми срещна очите на адюнктата над празнината.

— Щях да сляза — рече той, — но мисля, че краката ми умряха някъде през нощта. Адюнкта, нося ви поздрави от Смъртен меч Геслер, дестраянт Калит и К’Чаин Че’Малле на клана Гунт’ан.

Тя се смъкна от коня си и тръгна към него, като бавно свали кожените си ръкавици.

— На’Рук, ефрейтор, търсеха родствениците си, права ли съм?

— Да. Прокудени родственици, бих казал. Не видях прегръдки, когато се срещнаха.

— Щом сержант Геслер вече е Смъртен меч, ефрейтор, вие какво сте?

— Щит-наковалня.

— Разбирам. А богът, на който служите?

— Проклет да съм, ако знам, адюнкта.

Тя затъкна ръкавиците в колана си, свали шлема и прокара ръка през късата си коса.

— Битката ви с На’Рук…

— Малазанската тактика, адюнкта, заедно с тези зверове, ни даде предимство. Размазахме ги тия копелета.

Нещо в лицето й се промени, но той не можа да го разгадае ясно. Тя се озърна назад към офицерите си или може би към армията, чакаща по-натам, а след това погледът й отново се впи в него.

— Щит-наковалня Сторми, това същество, което яздите…

— Войник Ве’Гат, адюнкта. Само три от тях носят тези… седла.

— И вашата армия К’Чаин Че’Малле — виждам също и Ловци зад вас. Има ли още от тези Ве’Гат?

„Моята армия К’Чаин Че’Малле.“

— Много са, да. Поотупаха ни малко, разбира се. Онези небесни крепости ни създадоха проблем, но пристигнаха някои неочаквани съюзници и ги свалиха. Това дойдох да ви кажа, адюнкта. Синн и Гръб ни намериха. Имаше и още някой също. Така и не разбрах кой беше, но все едно, никой не се измъкна от Азата, когато всичко приключи, тъй че едва ли са оцелели.

Беше й подхвърлил достатъчно, за да обърка и проклет асцендент. Но тя само го изгледа и попита:

— Щит-наковалня, вие сега командвате армия от К’Чаин Че’Малле?

— Да, и двамата ни дребосъци казват, че трябвало да останат с нас, освен ако вие не заповядате да се върнат при вас…

— Не.

Сторми изруга наум.

— Сигурна ли сте? Сръчни са, не ядат много, чистят след себе си… общо взето — е, от време на време — но с повечко тренировка, какво пък, ще влязат във форма…

— Юмрук Кенеб е мъртъв — прекъсна го тя. — Загубихме също и Бързия Бен, и повечето морска пехота и тежки.

Той потръпна.

— Ония Късоопашати бяха сериозно разпердушинени, когато ни намериха. Но думите ви ми подсказват какво може да направите с дребосъците…

— На вас ще ви трябват повече, отколкото на нас.

— На нас? Адюнкта, къде според вас отиваме?

— На война.

— Срещу кого?

— Кои, Щит-наковалня. Предстои ви да водите война срещу Форкрул Ассаил.

Той вдигна вежди към Юмрука и капитаните, строени зад адюнктата. Блистиг, Лостара Юил, Рутан Гъд. Онзи окаян бивш жрец, полузадрямал на седлото си. Погледът му се върна на адюнктата.

— Та защо трябва да обявим война на Форкрул Ассаил?

— Питай дребосъците.

Сторми посърна.

— Няма ги много по обясненията тия двамата. Само Гръб казва изобщо нещо, и то от време на време. О, Синн си говори чудесно, когато я устройва. Ние с Гес, надявахме се, че вие ще сте… ъъ, по-общителна.

Блистиг отзад изсумтя.

— Щит-наковалня — каза Тавори, — уведомете Смъртен меч Геслер за следното. Армиите на перишите, ледериите и Болкандо настъпват към Шпила. Моето опасение е, че дори такава внушителна сила… няма да е достатъчна. Магията на Ассаил е могъща и коварна, особено на бойното поле…

— Нима, адюнкта?

Тя примига.

— Прекарала съм три години сред архивите на Унта, Сторми. В четене на най-древните и най-неясни исторически трудове, донесени в столицата от по-далечните предели на Малазанската империя. Разпитвала съм най-добрите учени, които можах да намеря, включително Хеборик Леката ръка, по въпроси, свързани с откъслечните сведения за Форкрул Ассаил. — Замълча за миг, след което продължи: — Знам какво очаква всички ни, Щит-наковалня. Трите човешки армии, които виждаш сега да тръгват в поход на югоизток, са… уязвими.

— Докато К’Чаин Че’Малле не са.

Тя сви рамене.

— Ако можехме да призовем пред нас, тук и сега, един Форкрул Ассаил, мислиш ли, че би могъл да заповяда на твоя Ве’Гат да предаде оръжията си? Да коленичи?

— Бих искал да видя как ще опита — изсумтя Сторми. — Но с дребосъците какво?

— В по-голяма безопасност са с вас, отколкото при нас.

Той присви очи.

— Какво сте решили да направите с Ловците на кости, адюнкта?

— Да разцепя силите на врага, Щит-наковалня.

— Понесохте жесток удар, адюнкта…

— И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. — Приближи се още към него и сниши глас. — Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи — не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение. Разбираш ли ме?

— Фидлър…

— Жив е.

— Добре. — Той примижа. — Умеете да събирате съюзници, а, адюнкта?

— Не аз, Сторми. Каузата.

— Бих се съгласил, ако можех да разбера заради каква кауза е всичко това.

— Спомена за дестраянт…

— Споменах, да.

— Питай нея.

— Питахме я, но тя знае по-малко и от нас.

Тавори кривна глава.

— Сигурен ли си?

— Е, тя малко спи. Кошмари всяка нощ. — Зачеса се по брадата. — Оу, Гуглата да ме вземе дано…

— Тя вижда съдбата, която очаква всички ни, ако се провалим, Щит-наковалня.

Той замълча, прехвърляше в ума си хиляда левги спомени и време. Дните в Ейрън, метежи сред войниците, непокорни лица, отчаяната необходимост от сплотяване. „Армиите са необуздани зверове. Ти ни взе, превърна ни в нещо, но никой не знае в какво, нито дори за какво.“ И ето я сега пред него, слабичка невзрачна жена. Не висока. Нищо натрапващо се в каквото и да било отношение. „Освен хладното желязо в костите й.“

— Защо се заехте с това, адюнкта?

Тя постави отново шлема на главата си и стегна каишките.

— Това е работата ми.

— Този ваш път — попита я той, без да обръща внимание на пренебрежението й, — къде започна? Първата стъпка, кога беше това? Можете да ми отговорите на това поне.

Тя го изгледа.

— Мога ли?

— Трябва да се върна при Геслер, адюнкта. Трябва да направя доклад. Трябва да му кажа какво мисля за всичко това. Тъй че… подайте ми нещо.

Тя извърна очи и огледа стегнатите редици на армията си.

— Първата ми стъпка? Добре.

Той зачака.

Стоеше пред него като изсечена от дефектен мрамор — нещо в профил, което плачеше прах… но не, това усещане бе изплувало някъде дълбоко от душата му, сякаш бе намерил огледално отражение на невзрачната жена, застанала пред него, и в това отражение — хиляда затаени истини.

Обърна се отново към него, очите й бяха потънали в сенките под ръба на шлема.

— Беше в деня, Сторми, в който семейство Паран изгуби единствения си син.

Отговорът бе толкова неочакван, толкова стъписващ, че той не можеше да отвърне нищо. „Богове на бездната, Тавори!“ Помъчи се да намери думи, каквито и да са.

— Аз… Не знаех, че брат ви е умрял, адюнкта…

— Не е — отсече тя и му обърна гръб.

Сторми изруга наум. Беше казал нещо погрешно. Издал бе глупостта си, неразбирането си. „Добре! Може би не съм Геслер! Може би не схващам…“ Леден дъх сякаш потече между двамата.

— Адюнкта!

Викът я накара да се обърне отново.

— Какво има?

Той си пое дъх.

— Когато се съединим с перишите и другите, кой поема върховното командване?

Тя го огледа за миг, преди да отвърне:

— Ще има принц на Ледер. Смъртен меч на Сивите шлемове и кралицата на Болкандо.

— Дъх на Гуглата! Не питах…

— Кой ще командва ли, Щит-наковалня? Ти и Геслер.

Той я зяпна слисано, а след това изрева:

— Не мислиш ли, че главата му достатъчно се е замаяла вече? Не ти се е налагало да живееш с него!

Тонът й беше твърд и хладен.

— Не забравяй какво казах за уязвимостта, Щит-наковалня, и гледайте да си пазите гърба.

— Да пазим… какво?

— Едно последно нещо, Сторми. Предай съболезнованията ми на Гръб. Уведоми го, ако мислиш, че ще помогне, че смъртта на Юмрук Кенеб беше… изключителен героизъм.

Стори му се, че долови грижливо подбиране на думи в тази фраза. „Все едно. Може пък и да помогне. Струва си да се опита поне.“

— Адюнкта?

Беше сбрала юздите на коня си и единият й крак бе на стремето.

— Да?

— Ще се срещнем ли отново?

Тавори Паран се поколеба и нещо като смътна усмивка изкриви тънките й устни. Обърна коня си.

— Сбогом, Щит-наковалня. — Замълча и: — Сторми, ако един ден срещнеш брат ми… Не, няма значение. — Подкара коня и препусна към челото на колоната.

Блистиг обърна зад нея, както и Рутан Гъд, а след това и бившият жрец — макар че него по-скоро конят го обърна. Остана само Лостара Юил.

— Сторми.

— Лостара.

— Бързия Бен беше сигурен, че с Геслер сте живи.

— Тъй ли?

— Но него го изгубихме.

Той помисли малко и се ухили.

— Оцени го, Лостара Юил. Разбрал е, че сме живи и здрави. Бил е прав. Значи, имам едно такова чувство, че не се е изгубил толкова, колкото сигурно си мислиш. Змия е той. Винаги е бил змия и ще си остане змия.

Усмивката, която му хвърли, почти го накара да се поколебае, но преди да успее да й извика нещо подканващо и може би неприлично, тя вече яздеше след другите.

„Проклятие! Такива усмивки не кацат по мен всеки ден.“

Намръщи се, заповяда на Ве’Гат да обърне и пое обратно.

Ловците и търтеите закрачиха след него.

Едно птиче се опита да кацне на брадата на Сторми, но той изруга и го разкара.