Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (47)

47.

Същия следобед Гедеон унило шофираше взетия под наем шевролет по пътищата на Джърси. Мина през тунела „Холанд“, после продължи на север през уморения от старост градски лабиринт, градчетата в който незабележимо преливаха едно в друго: Кърни, Норт Арлингтън, Ръдърфорд, Лодай. Улиците изглеждаха еднакви — тесни, натоварени, плътно обградени от три-четириетажни тухлени сгради, по чиито опушени фасади клаустрофобично висяха тежки снопове телефонни кабели. Сегиз-тогиз успяваше да зърне някогашен градски център сред срасналите се селища: навес над входа на вече изоставен кинотеатър, кристална витрина на едновремешно кафене. Знаеше, че преди петдесет-шейсет години тези места са били отделни градчета, слънчеви и блестящи, пълни с кокетки с къси чорапки и ергени с бомбета и алаброси. Сега бяха само призрачни палимпсести, скрити под безкрайна процесия от колбасарници, зарзаватчийници, магазини за преоценени стоки и мобилни телефони.

Навлезе в окръг Бъргън и мина през още няколко тъжни градчета. Имаше много по-бързи начини да стигне до целта си, разбира се, но искаше за известно време изцяло да бъде погълнат от нещо толкова безмозъчно като шофирането. Изпълваха го неспокойни и нежелани чувства: тревога от факта, че Кимащия жерав е успял да го проследи, срам от собственото му отношение към Орхидея. Казваше си, че е за нейно добро, за нейна защита — че за нея е по-добре да не се обвързва с човек, на когото му остава само една година живот. Това не му помагаше да се почувства по-добре. Беше я използвал, при това най-цинично.

Колкото по на север отиваше, колкото повече се приближаваше към границата на щата Ню Йорк, толкова по-широки и по-зелени ставаха улиците и трафикът се разреждаше. Жилищата бяха по-внушителни, по-раздалечени едни от други. Гедеон сведе поглед към листа на дясната седалка. „Бию Лиан — Дафа център, Бъргън, Олд Тапан“ — беше си записал адреса. С помощта на неволно дадените му от Ван Ренселиър данни от присъствената книга лесно откри азиатчето от летище „Кенеди“ — Джийе Лиан — и оттам стигна до майка му. Не знаеше какво е Дафа център, но това бе местоработата на жената — и съответно неговата цел.

След петнайсет минути влезе в оградена площ, която за негова изненада приличаше на старо имение: не огромна, но добре поддържана голяма каменна сграда, отделен гараж и портиерна, всичко това превърнато в нещо като малък кампус. Поставената навътре от пътя табела гласеше: „Дафа център — Бъргън“.

Спря на паркинга до главната сграда и тичешком взе стъпалата пред двукрилата врата, украсена с филигран от ковано желязо. Озова се в богато декорирано преддверие, превърнато в приемна. На стената висеше изискан надпис: „Упражнения фалунгун — 3–5 дни, учение — 7–10 вечери“. От двете му страни имаше символи и китайски йероглифи.

Зад бюрото седеше млада азиатка. Усмихна му се и попита на безукорен английски:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Гедеон отговори на усмивката й.

— Бих искал да разговарям с Бию Лиан.

— В момента провежда занятие. — Азиатката посочи отворена врата, през която Гедеон чу музика и гласове.

— Благодаря, ще я почакам да свърши.

— Можете да погледате, ако желаете.

Той мина покрай рецепционистката и влезе в просторно помещение, отличаващо се с дзенбудистка простота. Една жена ръководеше група хора, изпълняващи бавни упражнения — всички се движеха плавно в ритъма на хипнотизираща пентатонична музика, звънтящи камбанки и ударни инструменти. Бию Лиан явно даваше инструкции на мелодичен китайски. Гедеон внимателно се вгледа в лицето й. Беше по-млада от азиатката на летището, но приличаше на нея достатъчно, за да предположи, че жената от записа е баба на момчето.

Докато чакаше края на занятието, все повече го поразяваше онова, което виждаше — в движенията имаше нещо неизразимо, нещо красиво, почти универсално. Фалунгун, помисли си той. Някъде беше чувал това име и си спомняше, че е вид китайски будизъм. Очевидно трябваше да научи повече.

Занятието приключи след десет минути. Хората си тръгнаха, като си приказваха тихо, а Гедеон остана на входа. Жената, която ръководеше упражненията, го забеляза и се приближи. Беше дребна, с кръгло като слънчице лице.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. — Той се усмихна широко. — Казвам се Гедеон Крю и синът ми Тайлър наесен постъпва в Трокмортън Академи — току-що се преместихме от Ню Мексико. Ще бъдат съученици с вашия син Джийе.

— Чудесно. Добре дошли.

— Тайлър е осиновен — продължи Гедеон. — От Корея е. Просто искаме да се чувства у дома — все още има известни проблеми с английския. С жена ми много се зарадвахме, че в класа му ще има други деца от азиатски произход. Трудно е да се преместиш в ново училище на ново място. Затова реших да се срещна с вас и с други родители.

— Ще поговоря с Джийе за вашето момче. Синът ми е много добродушен и съм сигурна, че ще положи специални усилия веднага да се сприятели с вашето дете.

Гедеон се позасрами.

— Много ви благодаря, това ще е изключително полезно. — Понечи да си тръгне, но после, сякаш импулсивно, отново се обърна към нея. — Извинявам се за безпокойството, но докато чаках да поговоря с вас, не можех да не гледам какво става и останах поразен от музиката, от движенията. Какво всъщност е това?

Лицето й грейна.

— Ние упражняваме фалунгун — или по-точно фалун дафа.

— Много съм любопитен и… хмм… стори ми се изключително красиво. Каква е целта? Физически тренировки ли?

— Това е съвсем малка част от иначе цялостна система за култивиране на тялото и ума, начин за възвръщане на първоначалната, на истинската човешка същност.

— Религия ли е?

— О, не. Всъщност е нов вид наука. Въпреки че наистина включва будистки и таоистки принципи. Може да се определи като духовно и интелектуално развитие, за разлика от религията.

— Бих искал да науча повече.

Тя отговори топло, с отлично наизустени фрази.

— Упражняващите дафа се ръководят от универсални принципи: истина, доброта и търпение. Ние последователно се стремим да се усъвършенстваме в тях чрез пет комплекса от прости упражнения и медитация. С времето упражненията преобразяват тялото и ума и разкриват на човек най-дълбоките, абсолютните истини на вселената — и така той постепенно открива обратния път към истинската си същност.

Тази тема очевидно й беше любима. Странно, Гедеон искрено се впечатли. Във всичко това наистина можеше да има нещо — бе го почувствал дори само докато слушаше музиката и наблюдаваше движенията.

— Всеки ли може да се включи?

— Разбира се. Приемаме всички. Както видяхте, тук идват всевъзможни хора от всички области на живота, от всякакъв произход. Всъщност тук повечето са западняци. Искате ли да участвате в занятие?

— С удоволствие. Скъпо ли е?

Жената се засмя.

— Можете да дойдете, да слушате и да правите упражнения колкото време искате. Повечето ни занятия на английски са вечер. Ако в бъдеще решите, че ви се отразяват добре, естествено, тогава ще се радваме да подкрепите центъра финансово. Но иначе няма такси.

— В Китай ли е възникнало?

Този въпрос я накара да се поколебае.

— Свързано е с древни китайски традиции и вярвания. Обаче в Китай го преследват.

Би било изключително интересно да проучи тази следа, ала в момента трябваше да намери по-възрастната жена, бабата.

— Благодаря, че споделихте тези неща с мен. Непременно ще участвам в някое занятие. А сега да се върнем на училището: споменаха, че Джийе е много близък с баба си.

— А, да. Майка ми. Тя е основателка на този Дафа център.

— Може ли да се срещна с нея?

Още докато задаваше въпроса, осъзна, че е попрекалил. Лицето й изгуби част от откритостта си.

— Съжалявам, тя се занимава с други аспекти на нашата дейност и вече не е ежедневно ангажирана с центъра. — Замълча за миг. — Защо искате да се срещнете с нея, ако позволите да попитам?

Гедеон се усмихна.

— Понеже са много близки… и тя го води на училище… мм, просто си помислих, че е добре да се запозная с нея. Но естествено, изобщо не е наложително…

Сега пък допусна друга грешка. Изражението на жената стана малко студено.

— Тя никога не го води в Трокмортън Академи. Изненадана съм, че в училището изобщо знаят за нея. — Пауза. — А вие откъде знаете за нея?

„Мътните да ме вземат“, наруга се Гедеон. Трябваше да млъкне още докато се радваше на благоразположението й.

— Споменаха за нея в училището… Може Джийе да е говорил за баба си?…

Лицето й поомекна.

— Да, най-вероятно.

— Не искам да ви отнемам повече време. — Крю се усмихна невинно и заотстъпва към изхода. — Бяхте много любезна.

Умилостивена, Бию Лиан му даде рекламна брошура.

— Ето ви графика за встъпителните занятия. Надявам се скоро да ви видя отново. И ще кажа на Джийе за сина ви Тайлър. Може да го доведете да си поиграят, преди да започне училище наесен.

— Много мило от ваша страна — отвърна Гедеон.