Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (62)

62.

Забелязаха го моментално.

— Ей! Ей, ти! — Двама надзиратели извадиха пистолетите си и се затичаха към него. Гедеон не спря, а бързо се приближи до изкопа. Когато стигнаха до него, стоеше на ръба и гледаше вътре.

— Ръцете отпред! Дръж си ръцете отпред да се виждат!

Гедеон вдигна глава и се престори на изненадан.

— Какво има?

— Не мърдай! Ръцете отпред! — Първият надзирател приклекна на едно коляно и се прицели в него, докато вторият предпазливо се приближи, държеше оръжието си в готовност. — Ръцете на тила!

Той се подчини.

Единият беше бял, другият — чернокож, и двамата мускулести. Носеха сини ризи, на гърба на които с бели букви пишеше ОТДЕЛ „ИЗПРАВИТЕЛНИ ЗАВЕДЕНИЯ“ — ОБЩИНА НЮ ЙОРК. Първият надзирател го претърси и изпразни джобовете му — извади картата от Гугъл Ърт, бележника, портфейла му и парче пергамент, което Гедеон беше приготвил предварително.

— Чист е.

Вторият надзирател се изправи и прибра глока си в кобура.

— Покажи ни документ за самоличност.

— Нищо не съм направил, кълна се! — с писклив от паника глас отговори Гедеон, все още с вдигнати на тила ръце. — Кълна се! Аз съм просто турист!

— Документ за самоличност — повтори надзирателят. — Бързо!

— В портфейла ми е.

Мъжът му върна портфейла. Гедеон измъкна издадената си в Ню Мексико шофьорска книжка и му я подаде.

— Тук да не е забранено или нещо такова?

Двамата провериха книжката, първо единият, после вторият.

— Не видя ли надписите?

— Какви надписи? Аз съм просто турист от…

— Стига глупости — намръщи се чернокожият надзирател, който явно беше старши. — Надписите на брега. Навсякъде. Да не би да твърдиш, че не си ги видял?

Радиостанцията му изпращя и някакъв глас попита какво става с нарушителите. Надзирателят извади уоки-токито си и отговори:

— Един е. Някакъв тип от Ню Мексико. Задържахме го.

Прибра радиостанцията и се вторачи в Гедеон с присвити очи.

— Би ли ни казал как се озова тук и какво правиш на острова, по дяволите?

— Ами аз… просто ловях риба с лодката и реших да се поразходя на острова.

— Айде бе! Да не си сляп?

— Не, наистина не съм забелязал никакъв надпис… Притеснявах се от вълнението и не съм обърнал внимание, кълна се… — Полагаше особени усилия хленченето му да звучи крайно неубедително.

Белият надзирател размаха пергамента.

— Какво е това?

Гедеон се изчерви и не отговори. Двамата надзиратели се спогледаха весело.

— Прилича на иманярска карта — подметна белият.

— Аз… аз… — заекна Гедеон и млъкна.

— Стига глупости. Търсил си заровено съкровище.

— Надзирателят се ухили.

След кратко колебание Гедеон сведе глава.

— Да.

— Разправяй.

— Дойдох на почивка от Ню Мексико. Един човек на… хмм, Канал Стрийт ми продаде картата. Аз съм иманяр любител, нали разбирате.

— На Канал Стрийт ли? — Двамата отново се спогледаха. Чернокожият се мъчеше да не се разсмее, докато разглеждаше пергамента. — Според това тук ти даже си сбъркал острова.

— Така ли?

— Кръстчето на картата е на Дейвидс Айланд. Това е ей оня остров там. — Той посочи с брадичка.

— Това не е ли Дейвидс Айланд?

— Не. Това е Харт Айланд.

— Нямам опит с океана, сигурно съм се объркал.

Пак смях, само че по-скоро весел, отколкото презрителен.

— Направо си се изгубил бе, човек.

— Май че е така.

— Та кой пират трябва да е заровил това съкровище? Капитан Кид ли? — Ново подхилване, после лицето на чернокожия пак стана сериозно. — Виж сега, Крю, ти си знаел, че си в нарушение. Видял си надписите. Не ни баламосвай.

Гедеон сведе глава.

— Да, видях ги. Съжалявам.

Радиостанцията отново изпращя и друг глас попита за нарушителя.

— Човекът търси заровено съкровище, господин капитан. Носи карта и тъй нататък. Купил я на Канал Стрийт. — Надзирателят млъкна и Гедеон чу смеха от отсрещната страна. — Какво да го правя?

Заслуша се за кратко, после отвърна:

— Ясно. Край. — Чернокожият се ухили. — Днес имаш късмет. Няма да те арестуваме за незаконно проникване в общинска собственост. Къде ти е лодката?

— На плажа до ей онзи големия комин.

— Ще те заведа при лодката ти, ясно? За твое сведение, островът е абсолютно забранен за посещение.

— Какво… хмм… правите тук?

— Декоративни градини — отново се изхили надзирателят. — Хайде да вървим.

Гедеон го последва по полето и двамата излязоха на пътя.

— Сериозно, защо заравяте всички ония сандъци на това поле? Приличат на ковчези.

Надзирателят се поколеба.

— Наистина са ковчези.

— Това да не е някакво гробище?

— Да. Общинското гробище на Ню Йорк. Гробището за бедни.

— Гробище за бедни ли?

— Когато някой умре на територията на града и няма роднини или пари за погребение, го погребват тук. Затворници от Райкърс Айланд вършат тая работа, затова е забранено за посещение, разбираш ли?

— Така ли? Колко души са погребани тук?

— Над един милион — с нескрита гордост отговори надзирателят.

— Леле!

— Най-голямото гробище на света. Използва се още от Гражданската война.

— Невероятно. По християнски ли ги погребвате всичките?

— Различно. Идват всевъзможни духовници — кюрета, пастори, равини, имами. Различните религии се редуват.

Минаха покрай старата електростанция. Порутената турбинна зала се извисяваше над гъсталаците край обширно поле.

— Къде ти е лодката? — попита надзирателят, като се взираше към брега оттатък полето.

— Там долу на плажа, зад бетонната стена.

Вместо да продължи направо през полето, надзирателят пое на север по пътя.

— Защо отиваме нататък?

— Преминаването през това поле е забранено.

— Защо?

— Не знам. Много места на острова са опасни.

— Така ли? Откъде знаете точно кои места?

— Имаме карта, на която са показани забранените райони.

— У тебе ли е?

Надзирателят я извади.

— Винаги сме длъжни да я носим.

Гедеон я взе и я проучи толкова дълго, колкото смееше, после чернокожият я сгъна и я прибра. След като заобиколиха полето отдалече, двамата стигнаха на плажа и тръгнаха към лодката.

— Хмм, ще ми върнеш ли нещата? — попита Гедеон.

— Няма проблем. — Мъжът му подаде пергамента, бележника и другите документи.

— А на Дейвидс Айланд разрешено ли е да се ходи?

Надзирателят се засмя.

— Това е обществен парк, само че ако бях на твое място, нямаше да копая дупки там. — Той се поколеба. — Нещо против да ти дам един съвет?

— Казвай.

— Тая карта, дето си я купил, е менте.

— Менте ли?! Откъде знаеш?

— Нали е от Канал Стрийт? Не видя ли всичките ония ролекси, чанти на Вюитон, парфюми „Шанел“ и боклуци на „Прада“, дето ги продават там? Стопроцентови ментета. Трябва обаче да призная, че иманярската карта менте е голяма работа. — Надзирателят добродушно се засмя и дружелюбно постави ръка на рамото му. — Не си губи времето и не си навличай неприятности. Повярвай ми, тая иманярска карта не е истинска.

Гедеон направи унила физиономия.

— Прецакали са ме. Жалко.

— Жалко е, че в Ню Йорк имаме толкова много отрепки, дето дерат кожите на туристите. — Надзирателят погледна към небето, вече почти съвсем черно от буреносни облаци. Вятърът духаше на талази и вълнението в залива се усилваше. — Ако бях на твое място, щях да зарежа Дейвидс Айланд и да се разкарам от Залива. В бурно време насрещните течения стават адски силни, а сега се очаква сериозна буря.