Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (57)

57.

Над центъра на Бронкс пукна зора, мръсножълто петно, което пропълзя в небето над Мушула Паркуей. Гедеон Крю зяпаше през изподраскания прозорец на Лексингтън Авеню Експрес, без да вижда, чува и усеща нищо. Возеше се в мотрисата от часове, от южния край на Ютика Авеню в Куинс до северния на Удлоун в Бронкс и обратно, потънал в сивата зона на безчувственото съществувание.

Не помнеше откога не е плакал, но беше усетил, че по лицето му текат сълзи — от ярост, от мъка, заради собствената му глупост и егоизъм.

Ала вече бе отвъд всичко това. Умът му бавно, но сигурно отново започваше да функционира.

Сега разбираше някои факти. Разбираше, че Кимащия жерав е убил Орхидея и е скрил тялото й, за да не го открият веднага, за да има време да се измъкне необезпокоявано. И че я е убил по две причини. Първо, имаше вероятност тя да знае нещо и следователно трябваше да умре. Но всъщност я беше убил главно за да го накара да разкрие картите си. И бе познал: убийството щеше да постигне точно това. Защото сега Кимащия жерав трябваше да умре. Нямаше друг начин. Гедеон беше въвлякъл Орхидея в целия този ужас и й го дължеше.

И Кимащия жерав несъмнено очакваше тъкмо това.

През дългите часове в мотрисата Гедеон разработи подробен план. Онова, което търсеха и двамата, се намираше на Харт Айланд. И двамата щяха да отидат на Харт Айланд, за да го вземат. Само единият щеше да се върне. Но Гедеон не беше луд и знаеше, че трябва да подреди колодата в своя полза. И тук щеше да се намеси Минди Джексън. Тя се бе доказала и щеше да е неговото тайно оръжие.

Той извади джиесема си и набра номера й.

За негова огромна изненада Джексън наистина отговори.

— Гедеон?

— Къде си? — попита той.

— В центъра. Още нямам никакъв късмет с жената. А ти? Откри ли нещо?

— Всичко.

Мълчание. После хладно:

— Разправяй.

— Първо искам да ми обещаеш нещо. Ще го направим по моя начин.

Пауза.

— Добре. Разбрахме се. По твоя начин.

— У не е носил планове за оръжие — носил е парче жица в крака си. Жица от революционно нов материал. Числата са неговата формула. Събираш двете и получаваш всичко.

— Какъв нов материал?

— Суперпроводник, който работи при стайна температура. — Гедеон й обясни значението на това откритие и остана впечатлен от бързината, с която агентката схвана последиците — и опасностите — от него. — Краката са били ампутирани след катастрофата — продължи той. — Погребали са ги в масов гроб на Харт Айланд, нюйоркското гробище за бедни. Трябва да се погрижа за някои неща и довечера отивам на Харт Айланд да изровя краката.

— Как ще ги намериш?

— Ампутираните части от тела са в номерирани сандъци, които се погребват в съответния ред. Знам номера. Измислил съм всичко. На Сити Айланд има едно място, където дават лодки под наем, точно отдясно след моста. „Мърфис Бейт енд Такъл“. Чакай ме там в десет вечерта.

— На какво разстояние от брега е този остров?

— На около километър и половина североизточно от Сити Айланд, по средата на Лонгайландския залив срещу Пясъчния нос. Носи снайперска пушка.

— Поразително! Как успя да…

— Кимащия жерав ще е там — прекъсна я той.

— Господи!

— Не забравяй за уговорката ни. Ще го направим по моя начин. Не искам на острова да се изсипе цяла армия от ЦРУ и да подплаши Кимащия жерав. Само ние с теб.

Гедеон затвори, после вдигна някаква хартия от пода на вагона и започна да пише на нея.

 

 

Кимащия жерав седеше на тротоара срещу „Сейнт Бартоломю“ и дрънкаше на очуканата си китара. Полицаите бяха дошли и си бяха отишли, бариерите бяха вдигнати, почистващите екипи бяха приключили в черквата. Всичко си течеше постарому. Прекрасна утрин, само с няколко пухкави облачета по небесната синева. Сега просто трябваше да чака.

Искам любимата ми да дойде

и треската ми да прогони…

Забеляза Крю да се приближава откъм Четирийсет и девета улица — вървеше срещу навалицата отиващи на работа нюйоркчани — и да завива по Парк Авеню. Тъкмо навреме. Обзе го удовлетворение, като видя, че американецът прилича на смъртник: изпит, чорлав, с тъмни сенки под очите. Пресече булеварда и тръгна право към него. Кимащия жерав продължи да свири и тихо да пее. Крю спря от другата страна на калъфа. Утринните тълпи се точеха покрай тях и той знаеше, че Крю няма да направи нищо прибързано.

Докторът казва, че за ден щяла да ме излекува…

Крю пусна смачкано листче в калъфа при събралите се банкноти и монети. След това зачака. Кимащия жерав довърши песента и най-после вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Гледаха се така почти цяла минута и Кимащия жерав усети неумолимата омраза в очите му, омраза, която стопли сърцето му като огън. После мъжът внезапно отмести поглед, обърна се и тръгна по обратния път към Лексингтън Авеню.

Когато изчезна, Кимащия жерав вдигна бележката, разгъна я и я прочете.

Ще се срещнем в полунощ на Харт Айланд. Там са погребани ампутираните крака на У. Точното им местонахождение ще бъде написано на лист в джоба ми. За да вземеш него и после жицата, ще трябва да ме убиеш. Иначе ще те убия аз. Така или иначе, единият от нас ще умре на Харт Айланд.

Така си го замислил, така и трябва да бъде.

Г. К.

Кимащия жерав бавно смачка бележката в юмрук и на лицето му се изписа дълбоко удовлетворение.