Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (5)

5.

След като затвори, Гедеон Крю започна да се съблича. Отвори гардероба и сложи на леглото найлонова торба, от която извади парфюмирана шита по поръчка риза от „Търнбул & Асър“, нахлузи я на мършавото си тяло и я закопча. Продължи със син костюм на Томас Маън. Обу панталоните, сложи си колан, завърза си вратовръзка на цветя от Спиталфийлд (откъде ги вадеха тия имена англичаните?) и облече сакото. Разтърка гел за коса между дланите си и приглади правата си коса назад. Накрая с гребен втърка малко сива боя в бакенбардите си, което моментално увеличи възрастта му с пет-шест години.

Обърна се и се погледна в огледалото. Три хиляди и двеста долара за новата самоличност — риза, костюм, обувки, колан, вратовръзка, прическа, — две хиляди и деветстотин за пътуване, мотел, кола и шофьор. Всичко това платено с четири чисто нови кредитни карти, извадени и напълно източени само с тази цел, без никаква надежда за изплащане.

Добре дошли в Америка.

Колата вече го чакаше пред мотела, черен линкълн „Навигейтър“. Гедеон се настани отзад и подаде листа с адреса на шофьора. После, докато колата потегляше, се отпусна на меката кожена седалка, нагласи си нужната физиономия, подготви се психически и се опита да не мисли за таксата от триста долара на час. Нито пък за много по-високата цена, която щеше да плати за тази измама, ако го заловяха…

Нямаше много движение и след половин час колата влезе във Форт Бийвър, където се помещаваше ръководството на Информационния отдел на СВРС: ниска отвратително грозна сграда от 60-те години на XX век, разположена сред акации и заобиколена от огромен паркинг.

Някъде в нея седеше и несъмнено се потеше от напрежение Ламойн Хопкинс. А някъде другаде в същата сграда се намираше класифицираната докладна записка, написана от бащата на Гедеон.

— Спрете отпред и ме изчакайте — нареди той. Гласът му прозвуча пискливо от нервност и той преглътна в опит да отпусне мускулите на гърлото си.

— Съжалявам, господине, но тук пише „Не се задържай“.

Гедеон се прокашля и отговори със спокоен и самоуверен гърлен глас:

— Ако някой пита, кажете, че конгресмен Уилсичек има среща с генерал Морхед. Но ако настояват, не правете сцени, просто се преместете. Едва ли ще се бавя повече от десетина минути.

— Добре, господине.

Гедеон слезе от джипа и тръгна по алеята, влезе в сградата и се насочи към рецепцията. Просторното фоайе беше пълно с военни и надути цивилни. Господи, как мразеше Вашингтон!

Приближи се с хладна усмивка към рецепционистката. Жената имаше грижливо фризирана синя коса и педантичен вид — явно държеше на процедурите и взимаше работата си на сериозно. Не можеше и да се надява на нещо по-добро. Поведението на хората, които спазват правилата, е най-лесно предсказуемо.

— Аз съм конгресмен Уилсичек, имам среща със заместник-директора генерал Морхед. — Говореше на пространството на няколко сантиметра над главата й. — Подранил съм… — той си погледна часовника — с три минути.

Жената рязко се изпъна.

— Разбира се, господин конгресмен. Един момент.

— Тя вдигна телефона, натисна един бутон и заговори. После го погледна. — Извинете, господин конгресмен, бихте ли повторили името си?

Гедеон го произнесе с ядосана въздишка. Ясно даваше да се разбере, че името би трябвало да й е познато — и изобщо се държеше като човек, който очаква да е известен на всички и изпитва презрение към невежеството на онези, които не го познават.

Рецепционистката сви устни и отново вдигна слушалката. Последва кратък разговор и тя затвори.

— Ужасно съжалявам, господин конгресмен, но генералът е излязъл и днес няма да се върне. Секретарката му няма информация за срещата. Сигурен ли сте…

— Тя млъкна, пронизана от строгия поглед на Гедеон.

— Дали съм сигурен?! — Той повдигна вежди.

Устните й вече бяха съвсем свити и синята й коса започваше да трепери от преглътнатата обида.

Гедеон пак си погледна часовника и сви устни.

— Госпожо…

— Уилсън.

Той извади един лист от джоба си и й го подаде.

— Можете да се уверите сама.

Сам беше написал този имейл, уж получен от секретарката на заместник-директора в потвърждение на срещата с генерала, който по това време със сигурност щеше да отсъства. Рецепционистката го прочете и му го върна.

— Много съжалявам, но генерал Морхед явно го няма. Да се обадя ли пак на секретарката му?

Гедеон я фиксираше с леден поглед.

— Бих искал лично да разговарям със секретарката му.

Тя се поколеба, вдигна слушалката и му я подаде, като първо набра номера.

— Извинете, госпожо Уилсън, но материята е класифицирана. Нали не възразявате?

Лицето й, което беше леко пребледняло от гняв, сега се зачерви. Жената безмълвно се изправи и се отдръпна. Гедеон вдигна слушалката към ухото си. Телефонът звънеше, но той се обърна така, че да скрие апарата от нея, натисна бутона и незабелязано набра друг вътрешен номер — този път на секретарката на генерал Шортхаус, самия директор.

„Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността…“

— Кабинетът на директора.

Като говореше тихо и бързо с гласа на мъжа, с когото предишната вечер се беше срещнал при кофите за смет, Гедеон отвърна:

— Тук е Ламойн Хопкинс от ай ти отдела, генералът ме е търсил. Спешно е, отнася се за пробив в сигурността.

— Един момент.

Гедеон зачака. След малко се обади генерал Шортхаус.

— Да? Какъв е проблемът? Не съм ви търсил.

— Много съжалявам за тая отвратителна история, господин генерал — имитира Хопкинс той, този път с тих и мазен глас.

— Какви ги говорите, Хопкинс?

— Системата ви се срива, господин генерал, и подсигуряващата не се задейства.

— Няма такова нещо.

— Господин генерал! При нас се вижда, че цялата ви система е срината. Това е нарушение на сигурността — и вие знаете какво означава това.

— Пълен абсурд. В момента компютърът ми е включен и работи идеално. И защо ми се обаждате от рецепцията?

— Това е част от проблема, господин генерал. Телефонната централа е свързана с компютърната мрежа и дава грешни данни. Моля, излезте от мрежата и пак влезте, докато проверявам. — Гедеон хвърли поглед към рецепционистката, която продължаваше да стои настрани, полагайки съзнателни усилия да не подслушва разговора.

В слушалката се чу тракане на клавиши.

— Готово.

— Странно, не регистрирам никакво движение на вашия адрес. Опитайте пак да излезете.

Отново тракане на клавиатура.

— Нищо, господин генерал. Изглежда, че акаунтът ви е компрометиран. Това е лошо — ще се наложи да пишем доклад и да проведем разследване. Много съжалявам.

— Хайде да не изпреварваме нещата, Хопкинс. Сигурен съм, че можем да оправим проблема.

— Ами… може да опитаме. Но ще трябва да рестартирам системата и после да вляза в акаунта ви оттук. За тая цел ще имам нужда от името и паролата ви.

Мълчание. После:

— Не мога да ви ги дам.

— Може би не го знаете, обаче в случай на рестартиране на мрежата паролата автоматично се променя, тъй че имате право да я съобщите на ай ти отдела. Разбирам, че имате съмнения, но тогава ще се наложи да се обадя в Агенцията за национална сигурност и да поискам отмяна на паролата, много съжалявам…

— Добре, Хопкинс. Не знаех за това правило. — Шортхаус продиктува името и паролата си и Гедеон ги записа.

— Бре! — с огромно облекчение възкликна след малко той. — Рестартирах мрежата и всичко се оправи. Явно е забил екранът. Няма пробив в сигурността. Можете да бъдете спокоен.

— Отлично.

Гедеон натисна бутона и се обърна към рецепционистката.

— Съжалявам, че ви обезпокоих. — Подаде й слушалката. — Всичко се изясни. — После бързо излезе от сградата и се върна в очакващия го линкълн.

 

 

След половин час лежеше на леглото в мотелската си стая с лаптоп, свързан с компютър някъде в недрата на Управлението за общи услуги, който беше хакнал. Избра тъкмо УОУ, огромната държавна бюрократична машина, която се занимава с доставки, оборудване, процедури и така нататък, защото знаеше, че е сравнително лесна мишена и в същото време е в системата на националната сигурност.

Хопкинс му беше обяснил, неволно, естествено, че архивът на СВРС може да праща документи само на упълномощени IP адреси, а за съжаление повечето такива също бяха класифицирани… освен Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Този частен архив, най-големият на света извън Конгресната библиотека, съдържаше огромен брой държавни документи, включително почти всичко, което рутинно се разсекретяваше в рамките на правителствената програма за декласифициране на документи по силата на няколко закона. В архива ежедневно се вливаше истинска Амазонка от информация.

Гедеон прати през компютъра на УОУ автоматично искане до секретния архив на СВРС през порт 6151, нареждайки pdf файлът, съдържащ определен класифициран документ, да бъде прехвърлен през същия порт, „отворен“ с паролата на генерал Шортхаус, и да бъде прибавен към обичайната група декласифицирани документи от времето на Студената война, ежедневно насочвани към Архива за национална сигурност. Файлът беше надлежно изпратен, мина през файъруола по единствения порт, където паролата беше приета и одобрена. След това документът се отправи към университета „Джордж Вашингтон“ и попадна сред милиони други в една от архивните база данни.

По този начин Гедеон незаконно декласифицира секретен документ и го скри в огромен информационен поток, излизащ от системата на националната сигурност. Сега оставаше само да изтегли файла.

 

 

Към единайсет на другата сутрин рошавият, но безспорно чаровен гост-професор Ъруин Бичъм, облечен в сако от туид, неподходящ кадифен панталон, лачени обувки и плетена вратовръзка (трийсет и два долара от Армията на спасението) влезе в библиотека „Гелман“ на университета „Джордж Вашингтон“ и поиска достъп до различни документи. Името му още не фигурираше в системата и беше изгубил временната си карта, но една любезна секретарка се съжали над разсеяния учен и му даде достъп до мрежата. След половин час Бичъм напусна сградата с тънка кафява папка под мишница.

В мотела Гедеон Крю с трепереща ръка извади листовете от папката. Моментът на истината настъпваше — истината, която щеше да го направи или свободен, или само още по-нещастен.