Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (37)

37.

Роджър Марион с въздишка заключи вратата на апартамента си и спусна резето. В Чайнатаун беше оживен четвъртък и Мот Стрийт гъмжеше от народ, чиято нечленоразделна глъчка се процеждаше през затворените зарешетени прозорци, гледащи към противопожарната стълба и улицата.

Той застана неподвижно, за да се съсредоточи, да възстанови центъра на нарушеното си от безспирния градски хаос спокойствие. Затвори очи, потъна в тишината и изпълни комплекса миле шеняо. Движенията му бяха свободни и естествени. Усещаше въртенето на Долното колело — вечното, безкрайно въртене.

Когато приключи с упражненията, отиде в кухнята да си направи чай. Сложи канчето с вода на котлона, свали тежкия железен чайник и кутия бял чай и подреди всичко на плота. Точно преди водата да кипне свали канчето, наля малко вода в чайника, за да го затопли, разклати я и я изля, загреба с лъжица къдравите бели листенца от кутията и ги заля с гореща вода. Занесе чайника и чашата в дневната и завари там непознат, усмихнато застанал насред стаята със скръстени ръце.

— Чай! Колко мило! — каза той на китайски. Носеше безличен костюм, бяла риза и сива рипсена вратовръзка. Лицето му беше гладко и изпънато като коприна, очите му гледаха студено и пусто, движенията му бяха грациозни. Под дрехите Марион видя съвършен екземпляр със стройна атлетична физика.

— Трябва да се запари — отвърна Роджър, без да даде израз на изненадата си, въпреки че тази неочаквана поява го смая и обърка. — Ще донеса още една чаша.

Мъжът кимна и Марион се върна в кухнята. Докато вадеше чашата от шкафа, измъкна едно ножче от блока на плота и го пъхна под колана на кръста си.

После отнесе чашата в дневната и я остави до чайника.

— Предпочитам белия чай запарен поне десет минути — осведоми го непознатият. — Което ще ни позволи да си поговорим.

Роджър зачака.

Мъжът хвана ръце зад гърба си и бавно закрачи назад-напред.

— Търся едно нещо. — Спря пред гоблена на стената и го разгледа.

Марион мълчеше. Мислено изпълни най-ефикасната комбинация от движения, необходими, за да забие ножа в гърлото на неканения гостенин.

— Знаете ли къде е? — попита онзи.

— Не ми казахте какво търсите.

— Не знаете ли?

— Нямам представа за какво говорите.

Мъжът махна с ръка, сякаш отпъждаше комар.

— Какво щяхте да правите с него?

Марион не отговори. Мислено беше готов.

— Чай?

Непознатият се обърна.

— Още не се е запарил достатъчно.

— Предпочитам го малко по-слаб.

— Тогава си налейте, аз ще почакам.

Роджър плавно се наведе и вдигна чайника за дръжката. Умът му беше ясен и бистър като диамант. Той наклони чайника, напълни чашата с горещ чай, остави чайника, вдигна чашата със спокойно движение, привидно към устните си, и после със светкавично завъртане на китката запрати парещата течност към лицето на мъжа, като в същото време мълниеносно извади ножа и го метна към гърлото му.

Само че нито мъжът, нито въпросното гърло бяха там и ножът проблесна във въздуха, без да порази целта си. За миг изгубил равновесие от движенията, Марион се наклони напред и докато се опитваше да го възстанови, сякаш изневиделица се стрелна ръка с ноктести пръсти. Пред очите му се появиха нокти, приличащи на метални, и той понечи да ги избегне, ала закъсня и усети в гърлото си свирепа болка, последвана от внезапно парещо нахлуване на въздух.

Последното, което видя, беше застаналият до него мъж, стиснал собствения му окървавен и пулсиращ гръклян.

 

 

Кимащия жерав отстъпи на няколко крачки от потреперващия труп, чиято кръв изтичаше на тласъци върху килима, пусна на пода отвратителния къс месо, изчака всичко да стане неподвижно и после заобиколи препятствието и отиде в кухнята, където три пъти си изми ръцете с много гореща вода и внимателно огледа костюма си. По дрехите му нямаше следи от „шяорен“, малкия човек^[1]. Цялата сила на движението беше напуснала тялото му. По лачената му лява обувка имаше само няколко капчици кръв. Той педантично ги избърса с влажна кърпа и след това бързо лъсна меката кожа.

Върна се в дневната. Кръвта беше престанала да тече, килимът бе попил по-голямата част и тъмната локва не се беше разширила много. Той отново я заобиколи, наля си чай и отпи с наслада. Запарен тъкмо колкото трябваше. Изпи го и си наля втора чаша. Спомни си една особено уместна мисъл от бездънното си хранилище на конфуцианска философия: „Когато не се налагат нужните наказания, хората не знаят как да си движат ръцете и краката“.