Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (34)

34.

Дойдоха в осем сутринта, всичките със сини костюми като група хонконгски строителни предприемачи, отключиха вратата със собствен ключ и нахълтаха в стаята. Другите любезно застанаха наоколо, докато говореше шефът им.

— Господин Гедеон Крю?

Гедеон седна на леглото. Главата му се пръскаше.

— Ммм… да? — Това не беше на хубаво.

— Елате с нас, ако обичате.

Гедеон го зяпна. Момичето спеше дълбоко до него.

— Не, благодаря.

Двамата от двете страни на шефа небрежно извадиха еднакви деветмилиметрови берети.

— Хайде да не правим проблеми, моля ви. Това е приличен хотел.

— Може ли да се облека?

— Естествено.

Пред погледите на всички Гедеон стана от леглото, като се опитваше да се отърси от махмурлука и да влезе в крак с новата ситуация. Надяваше се Гърта да не се събуди, иначе щеше да прибави елемент на непредвидимост. Бързо трябваше да измисли нещо.

— Може ли първо да взема душ?

— Не.

Той тръгна към дрешника.

— Вземете си дрехите и се облечете тук.

Бавно, като през цялото време мислеше трескаво, Гедеон извади костюма за четири хиляди долара, обувките, вратовръзката, другите си вещи. След като беше хвърлил толкова пари, не му се щеше да изгуби дрехите.

— Елате с нас. — Мъжете го заобиколиха в плътна група. Щом излязоха в коридора, оръжията изчезнаха. Всички заедно се качиха в асансьора. Умът му се въртеше на бесни обороти, ала не му хрумваше нищо. Да направи сцена във фоайето? Да се разкрещи като луд? Да се развика, че го отвличат? Да побегне? Мислено разиграваше всеки сценарий и по един или друг начин накрая винаги се стигаше до неговото застрелване или отвеждане. Проблемът беше, че тия хора сигурно имаха по-правдоподобна версия от неговата. Официални правомощия. Нямаше как да спечели.

Асансьорът спря, вратата безшумно се отвори и излязоха в мраморното фоайе. Зад отсрещната стъклена стена Гедеон видя три черни джипа, паркирани един зад друг и вардени от още неколцина мъже със сини костюми. Придружителите му бързо го поведоха нататък.

Ами ако побегнеше? Дали щяха да стрелят по него? Но дори да успееше да избяга, къде щеше да иде? Не познаваше никого в Хонконг и му бяха останали само около две хиляди долара — жълти стотинки из тия краища. Щяха да го открият, преди да напусне страната. А и беше принуден да пътува под истинското си име — напоследък човек не можеше да си уреди фалшив паспорт.

Затикаха го към вратата, към трите тихо ръмжащи черни джипа.