Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (3)

3.

В наше време

Гедеон Крю излезе от боровата гора на поляната пред хижата. Носеше алуминиев тубус с въдицата си, а на рамото му висеше брезентова торба с две пъстърви в гнездо от мокра трева. Беше чудесен ден в началото на май и слънцето нежно галеше кожата на тила му. Докато вървеше през тревата, дългите му крака вдигаха във въздуха пчели и пеперуди.

Хижата беше в отсрещния край — ръчно одялани трупи, замазани с глина, покрив от ръждивочервена ламарина, два прозореца и врата. На покрива дискретно тъмнееха няколко слънчеви панела, до които беше монтирана сателитна чиния.

Планинският склон се спускаше към огромната долина Пиедра Лумбре, а на хоризонта като сини зъби се издигаха далечните върхове на Южно Колорадо. Гедеон работеше в „Хълма“ — Националната лаборатория Лос Аламос — и нощуваше в евтин служебен апартамент в блок на ъгъла на Тринити и Опенхаймер. Но прекарваше уикендите — и истинския си живот — в тази хижа в планината Хемес.

Отвори вратата и влезе в кухненския бокс. Смъкна торбата от рамото си, извади изкормените пъстърви, изми ги и ги подсуши. Включи айпода си и след кратък размисъл избра Телониъс Мънк. От тонколоните се понесоха ударните акорди на „Зелени комини“.

Смеси лимонов сок, сол, зехтин и прясно смлян пипер и заля рибата с маринатата. После изброи наум останалите съставки на truite à la provençale^[1]: лук, домати, чесън, вермут, брашно, риган и мащерка. Обикновено се хранеше истински само по веднъж на ден, с ястие от най-високо качество, сготвено лично от него. Беше почти дзенбудистко изживяване — и самото готвене, и бавното хранене. Ако все още беше гладен, най-често се задоволяваше с понички, чипс и кафе в движение.

Изми си ръцете, отиде в дневната и сложи алуминиевия тубус в старата стойка за чадъри в ъгъла. Пльосна се на кожения диван и изтегна крака. Запаленият повече заради атмосфера, отколкото заради топлина огън пращеше в голямата каменна камина. Следобедното слънце хвърляше жълтеникава светлина върху закованите над нея рога от лос. На пода беше просната меча кожа, по стените висяха стари дъски за табла и шах. По масичките бяха разхвърляни книги, други бяха натрупани на земята, а етажерката в отсрещния край на стаята се пръскаше от томове, натъпкани по всевъзможен начин във всяко свободно пространство.

Погледна към нишата зад импровизираната завеса от старо вълнено одеяло и се намръщи. Не беше проверявал системата от миналата седмица и нямаше желание да го прави. Беше уморен и с нетърпение очакваше вечерята. Но това самоналожено задължение отдавна му беше станало навик и накрая той се надигна, приглади дългата си права черна коса и се затътри към одеялото, иззад което се разнасяше тихо бръмчене.

С неохота отметна одеялото и вдиша слабия мирис на електроника и топла пластмаса. Погледът му се плъзна по дървеното бюро и компютърната система, мигаща с електронни светлинки в сумрака. Състоеше се от четири компютъра с различна големина, всичките куче марка, най-малко петгодишни: апачи сървър и три клиента под линукс. За неговите цели компютрите не трябваше да са бързи, а само абсолютно надеждни. Единствената чисто нова и сравнително скъпа техника в бокса беше мощен сателитен рутер.

Над компютрите висеше изящна малка графика на Уинслоу Хоумър, изобразяваща скалите по крайбрежието на Мейн — единственото нещо, останало от предишната му професия. Просто не му даваше сърце да я продаде.

Дръпна назад раздрънкания офис стол на колела, седна, вдигна крака на малкото дървено бюро, смъкна клавиатурата в скута си и започна да пише. Отвори се екран с обобщение на резултатите от търсенето: информираше го, че го е нямало шест дни.

Веднага видя, че има попадение.

Впери очи в екрана. През годините беше разработил и усъвършенствал търсачката. От последния лъжлив положителен резултат беше изтекла почти година.

Сърцето му се разтупка. Той свали краката си от бюрото и яростно затрака по клавишите. Ключовият израз се срещаше в съдържание, публикувано от Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Самият архивен материал беше класифициран, но съдържанието се публикуваше в рамките на текущото широко разсекретяване на документи от времето на Студената война по силата на Президентски указ 12958.

Търсеният ключов израз беше името на баща му: Л. Мелвин Крю. Заглавието на архивния, все още класифициран документ гласеше: „Критика на стандарта ЕВП-4 за дискретно логаритмично шифроване «Вършачка»: теоретична стратегия за криптоаналитична атака с помощта на група φ-торсионни точки от елиптична крива с характеристика φ“.

— Майко Божия — вперил очи в екрана, промълви Гедеон. Този път не беше фалшива тревога.

От години се надяваше да открие нещо. Но това изглеждаше много повече. Можеше да е търсената цел.

Изглеждаше невероятно: можеше ли да е същата онази докладна записка, в която баща му е критикувал „Вършачка“, докладната записка, която генерал Тъкър уж унищожил?

Имаше само един начин да разбере.