Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (26)

26.

Мот Стрийт 426 се намираше в сърцето на Чайнатаун, между Гранд и Хестър. Гедеон Крю стоеше на тротоара и оглеждаше сградата отсреща. Типична кооперация от кафяви тухли, на долния етаж имаше месарница — „Хонг Ли“.

— А сега? — Орхидея запали поредната цигара.

Гедеон я взе от ръката й и си дръпна.

— Защо не си купиш цигари?

— Не пуша.

Тя се засмя.

— Защо не идем да хапнем нещо? Обожавам китайската кухня.

— Първо трябва да се видя с един познат. Имаш ли нещо против да ме почакаш тук?

— Какво? На улицата?!

Гедеон си спести ироничния коментар и извади банкнота от джоба си. „Господи — помисли си, — колко е хубаво да имаш пари!“

— Почакай ме в ей онзи ресторант. Едва ли ще се забавя повече от пет минути.

— Става. — Тя взе парите и бавно тръгна към заведението, като поклащаше задник. Минувачите извръщаха глави подире й.

Гедеон отново се замисли за непосредствения проблем. Не разполагаше с достатъчно информация за Роджър Марион, за да изиграе правдоподобна роля. Ала дори и кратката среща с него можеше да се окаже полезна. При това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Огледа се, после тръгна към металната врата. Звънците бяха надписани на китайски. Нямаше нито един на английски.

Почеса се замислено по брадичката, огледа се и спря един минаващ по тротоара китаец.

— Прощавайте…

Мъжът го погледна.

— Да?

— Не знам китайски и се чудя кой е апартаментът на един мой приятел.

— Как се казва приятелят ви?

— Роджър Марион, но му викат Фа — нали знаете, плочката „Зеленият дракон“ от маджонг.

Мъжът се усмихна и посочи йероглифа срещу апартамент 4C.

— Ето го Фа.

— Благодаря.

Китаецът отмина, а Гедеон се вторачи в йероглифа и се постара да го запамети. После натисна бутона.

— Да? — почти незабавно прозвуча отговорът на чист английски.

Гедеон заговорнически сниши глас.

— Роджър? Аз съм приятел на Марк. Бързо ме пуснете да вляза.

— На кого? Как се казвате?

— Няма време за обяснения. Следят ме. Моля ви, отворете ми!

Домофонът забръмча, той влезе, качи се на четвъртия етаж по мърлявото стълбище и почука на вратата на апартамента.

— Кой е?

Видя окото на мъжа в шпионката.

— Казах ви: приятел съм на Марк У. Казвам се Франклин Ван Дорн.

— Какво искате?

— Числата са у мене.

Резето светкавично изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше дребен бял мъж на около четирийсет и пет, с бръсната глава, идеално поддържана физика и мускули като на хрътка. Носеше тясна тениска и торбест панталон като долнище на пижама.

— Роджър Марион?

Рязко кимване.

— Да. Марк ви е дал числата, така ли? Дайте ми ги.

— Не мога, докато не ми обясните за какво става дума.

Мъжът подозрително свъси вежди.

— Не ви трябва да знаете. Ако наистина бяхте приятел на Марк, нямаше да питате.

— Трябва да знам.

Марион напрегнато се вторачи в него.

— Защо?

Гедеон не отговори и погледна в малкия претъпкан, но подреден апартамент. По стените висяха китайски картини, йероглифи в рамки и интересен пъстър гоблен с обърната свастика, заобиколена от символите ин и ян и спираловидни мотиви. Имаше и всевъзможни плакати и награди от състезания по кунгфу.

Отново насочи вниманието си към Марион. Той се взираше в него така, сякаш взимаше някакво решение. Не изглеждаше нервен. В поведението му имаше нещо, което подсказваше на Гедеон, че обикновено не се държи грубо, но ако се наложи, може да използва сила.

— Махайте се — каза мъжът. — Веднага се махайте. — И насочи заплашително показалец към Гедеон.

— Но числата са у мен…

— Не ви вярвам. Вие сте лъжец. Веднага се махайте.

Гедеон сложи ръка на рамото му.

— Защо мислите…

Марион с ужасяваща бързина го сграбчи за китката, изви я и го завъртя с гръб към себе си.

— Мамка му! — възкликна Гедеон от пронизалата рамото и ръката му болка.

— Вън! — Мъжът го изблъска, затръшна вратата и спусна резето.

Гедеон замислено заразтрива рамото си. Не беше свикнал да го изобличават. Усещането не бе от приятните. Беше решил, че е по-добре да измисли някаква история, отколкото да дойде при Марион без нищо, но се оказваше, че е сбъркал. Надяваше се, че не е започнал да губи уменията си.

 

 

Орхидея ядеше патица с бял ориз.

— Много е вкусно — отбеляза тя. От брадичката й капеше мазнина.

— Трябва да тръгваме.

Изведе я въпреки възраженията й и я поведе към Гранд Стрийт, където взеха такси.

— Болницата „Маунт Сайнай“ — каза Гедеон на шофьора.

— При приятеля ти ли? — попита жената.

Гедеон кимна.

— Болен ли е?

— Тежко.

— Съжалявам. Какво му е?

— Автомобилна злополука.

Каза истинското си име на регистратурата, като се постара да го чуе само дежурната сестра, макар да изглеждаше съвсем различно от онзи Гедеон Крю, който беше дошъл след катастрофата, и да предполагаше, че в огромната градска болница няма да се натъкне на някой, който вече го е виждал. Вече се беше обадил по телефона и бе научил, че са прехвърлили У в интензивното отделение. Нещо повече, съобщиха му, че китаецът излизал от комата. Още не бил в съзнание, но скоро щял да дойде на себе си.

„Скоро“ означаваше „сега“.

Разполагаше със съвършено изпипан социалноинженерен план. Щеше да разговаря с У, представяйки се за Роджър Марион, и да изкопчи от него всичко — местонахождението на плановете, значението на числата, абсолютно всичко. Беше анализирал плана си най-подробно и смяташе, че има поне деветдесет процента вероятност да успее. Съмняваше се, че У познава „Роджър“. Сигурно само се бяха чували по телефона, а след посещението си в Чайнатаун Гедеон имаше известна представа как говори той. Освен това китаецът щеше да е отпаднал и непредпазлив. А и нямаше да помни лицето му от кратката им среща след катастрофата. Гедеон щеше да се справи. Въпреки че бяха стреляли по него, въпреки плуването в реката, това щяха да са най-лесните сто хиляди в живота му.

Натоварената с други задачи дежурна сестра изобщо не си направи труда да сравни лицето му със снимката на личната му карта и направо ги упъти към голяма комфортна чакалня. Гедеон се огледа. Не видя познати лица, но знаеше, че преследвачът му е някъде наблизо.

— Докторът ще дойде след малко — каза сестрата.

— Не може ли просто да влезем при Марк?

— Не.

— Казаха ми, че е много по-добре.

— Ще трябва да изчакате доктора — отсече тя.

Лекарят се появи след няколко минути, едър мъж с рошава бяла коса и тъжно и дружелюбно изражение.

— Господин Крю?

Гедеон скочи от мястото си.

— Да, докторе, аз съм. Как е той?

— Тази дама…

— Дамата е моя приятелка. Дойде с мен за подкрепа.

— Да, добре — каза лекарят. — Елате с мен.

Последваха го в по-малка чакалня, по-скоро офис, празен. Докторът затвори вратата и каза скръбно:

— Господин Крю, с огромно съжаление трябва да ви съобщя, че господин У почина преди около половин час.

Гедеон се втрещи.

— Ужасно съжалявам — каза докторът.

— И не ми се обадихте… за да съм с него в последния му миг!

— Опитахме се да се свържем с вас на оставения от вас номер.

„По дяволите“, помисли Гедеон. Беше изгубил джиесема си в реката.

— Господин У показваше признаци за стабилизиране и известно време бяхме обнадеждени. Но той беше ранен много тежко и получи сепсис, което се случва често при такива травми. Направихме всичко възможно, но не успяхме да го спасим.

Гедеон мъчително преглътна. Орхидея утешително сложи ръка на рамото му.

— Има някои документи, за съжаление задължителни, които трябва да попълните като негов най-близък. За погребението и още някои подробности. — Лекарят му подаде кафяв плик. — Не е нужно да го правите веднага, но бихме искали да знаем колкото се може по-скоро. След три дни тялото на господин У ще бъде откарано в градската морга и там ще изчакат вашите инструкции. Искате ли да уредя да го видите?

— Хмм, не, не, няма нужда. — Гедеон взе плика. — Благодаря, докторе. Много ви благодаря за всичко.

Лекарят кимна.

— Марк случайно… да е казал нещо, преди да умре? Когато сутринта разговарях със сестрата, тя ми съобщи, че идвал в съзнание. Ако е казал нещо, каквото и да е, даже да е прозвучало безсмислено, искам да знам.

— Господин У проявяваше признаци, че идва на себе си, но така и не дойде в съзнание. Не каза нищо. И после получи сепсис. Ужасно съжалявам. Ако това е някаква утеха за вас, той изобщо не страда.

— Благодаря ви, докторе.

Лекарят кимна и си тръгна.

Гедеон се тръшна на един стол. Орхидея седна до него и го изгледа загрижено. Той бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и й я подаде.

— Това е за теб. Когато си тръгнем от болницата, ще се качим заедно на такси, обаче аз ще сляза след малко, а ти ще продължиш закъдето искаш.

Тя не взе парите.

— Благодаря ти за помощта — прибави Гедеон. — Много съм ти признателен.

— Крейтън, Крю или както там се казваш, наясно съм, че тая работа няма нищо общо със системата на Станиславски. Ти си много готин, а аз отдавна не съм срещала готини хора. Искам да ти помогна, каквото и да си намислил. — И стисна ръката му.

— Мерси, ама трябва да го свърша сам. — Още докато го казваше, разбра, че думите му звучат неубедително.

— Но… ще се видим ли пак? Не ми пука за парите.

Той я погледна и изражението й го изуми.

Понечи да излъже, ала реши, че в крайна сметка истината е по-безболезнена.

— Не. Няма да ти се обадя. Виж, парите са твои. Заслужи си ги. — И нетърпеливо размаха пачката.

— Не ги искам. Искам да ми се обадиш.

— Виж — колкото можеше по-студено заяви Гедеон. — Това беше сделка и ти си свърши работата добре. Взимай парите и тръгвай.

Орхидея дръпна пачката от ръката му.

— Задник такъв. — После се обърна и той се опита да не забелязва сълзите й.

— Сбогом — каза Гедеон и скришом потрепери.

— Сбогом, чекиджия гаден.