Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (23)

23.

Вървеше на изток по Четирийсет и девета улица, все още малко мокър от приключението през нощта. Беше осем сутринта и по тротоарите цареше утринният час пик — потоци хора се насочваха към таксита или обществения транспорт. Гедеон по принцип не страдаше от параноя, но откакто се бе измъкнал от хотела, изпитваше странното усещане, че някой върви по петите му. Нищо конкретно, просто усещане. Несъмнено резултат от измъчващите го мисли за среднощната престрелка. Не можеше да допусне преследвачът му — ако наистина имаше такъв — да го проследи до квартирата на Том О’Брайън в Колумбийския университет. Том щеше да стане неговото тайно оръжие и никой — абсолютно никой! — не биваше да знае за това.

Забави ход и повечето пешеходци, до един бързоноги нюйоркчани, започнаха да го изпреварват. После нехайно спря и заразглежда отражението си в една витрина, насочвайки вниманието си назад. Както си и мислеше: азиатец по анцуг, с лице, полускрито под бейзболна шапка, също забави крачка на стотина метра след него.

Изруга под нос. Макар че пак не беше изключено да си въобразява, не можеше да си позволи да рискува. Дори да не бе точно този човек, в тази навалица можеше да е всеки. Трябваше да приеме, че го следят, и да вземе съответните мерки.

Пресече Бродуей и слезе в метрото на линията за центъра. На перона имаше страшно много хора и не можеше да види дали онзи с анцуга го е последвал. Нямаше значение — знаеше безпогрешен начин да се отърве. Беше го правил и преди. Забавно, опасно и безотказно. Пулсът му се ускори и той се усмихна, предвкусвайки удоволствието.

Щом чу глухия тътен, се наведе напред и видя фаровете на бързо приближаващата се по тунела мотриса.

Изчака точния момент и след като се увери, че не идват други мотриси, скочи на релсите. От тълпата на перона се надигна галещ ухото му хор от крясъци, викове и предупреждения. Без да им обръща внимание, той прескочи релсите точно преди да пристигне мотрисата и се покатери на отсрещния перон. Посрещнаха го нови крясъци и викове. „Хората се вълнуват за щяло и нещяло — помисли си. — Майната им!“ Перонът беше толкова претъпкан, че никой не можеше да мръдне, и докато мотрисата спираше, той се вмъкна сред чакащите, смеси се с тях и моментално стана анонимен.

Когато влакът най-после потегли, Гедеон видя през мръсния прозорец облечения в анцуг азиатец на отсрещния перон. Гледаше тъпо.

„Майната ти и на тебе“, помисли си той и се извъртя така, че да може да чете „Поуст“ над рамото на стоящия до него пътник.