Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (22)

22.

Гедеон Крю чакаше и се вслушваше. В склада имаше още някой, сигурен беше. Охранителят също го чу и отиде да провери, върна се, после пак отиде. Втория път не се върна и скоро се разнесе приглушен шум от борба, последван от изшляпване на нещо мокро върху пода.

Той продължи да чака, седнал абсолютно неподвижно в колата. През няколко пролуки сред автомобилните останки виждаше широката централна пътека, която стигаше до бюрото с мониторите в отсрещния край на склада. Охранителя още го нямаше — бавеше се прекалено дълго.

Чу тихо шляпване. Нещо се изтърколи измежду палетите отдясно и бавно спря на пътеката.

Отсечената глава на охранителя.

Изтръпна. Веднага разбра, че това е капан — начин да го накарат да се издаде, да го подплашат или да го подведат да отиде да провери какво става. В склада имаше още някой — и сега мишената беше той.

Бързо обмисли възможностите си. Можеше да остане и да се бие — или да дебне своя преследвач. Само че противникът му държеше всички козове — явно знаеше точно къде е той, имаше предварително подготвен план, беше примамил и убил охранителя ефикасно и почти безшумно… Инстинктът му подсказваше, че врагът му е изключителен професионалист.

Тогава какво да прави? Да си плюе на петите. Вече беше взел джиесема, в колата нямаше нищо друго.

Само че противникът му — или противниците? — очевидно очакваше да направи тъкмо това. Противници. Виж, тази мисъл вече бе вледеняваща.

Трябваше да направи нещо неочаквано. Но какво можеше да е неочаквано? Намираше се в безопасност в смачканата кола, ала всеки опит да избяга от склада щеше да го изложи на опасност.

Беше се прецакал.

Изведнъж осъзна, че убиецът… или убийците през цялото време са го следили. В момента навярно бяха заели позиция и се целеха в неговата клетка — само чакаха да излезе навън. Нямаше да търколят главата, ако не знаеха къде е.

Изход все пак имаше. Макар и с огромен риск, поне щеше да остане жив. Не виждаше други възможности.

Погледна си часовника. После вдигна колта и внимателно се прицели в ключалката на вратата на склада. Натисна спусъка и изстрелът отекна в затвореното помещение. Куршумът улучи клавиатурата и сирената отново зави.

Сега трябваше да прояви повече търпение от убиеца. Защото неизвестният му противник все някога щеше да се опита да избяга. Тогава щеше да се измъкне и той.

Кой беше този анонимен враг? Шофьорът на черния джип ли? Нямаше кой друг да е — бяха успели да го разгледат добре по време на гонитбата.

Прозвуча гърмеж и куршумът се заби в смачканото такси, последван от втори и трети — едрокалибрени куршуми, потъващи в метала като в масло. Гедеон стъписано осъзна, че убиецът няма намерение да бяга, поне не веднага. Значи трябваше да го принуди, за добро или лошо.

Сега поне знаеше откъде идват изстрелите. Наведе се зад двигателя, прицели се и зачака. Бум! — изкънтя следващият изстрел. Гедеон видя проблясъка на дулото и незабавно отвърна на огъня. Вече чуваше сирените. За колко време бяха пристигнали полицаите преди малко? За около пет минути, не повече.

Отново си погледна часовника. Бяха изтекли три.

Във форда се забиха още два куршума — посипаха го с люспи боя — и той стреля пак. Сирените се приближаваха… чу изсвирване на гуми пред склада.

Зад палетите за миг се мярна нещо черно — убиецът най-после се измъкваше. Гедеон бързо изпълзя от разкъсаната задна седалка и скочи на крака, готов да се втурне към изхода, но покрай него изсвистяха още два куршума и той се хвърли на пода. Копелето го беше измамило: престорило се беше, че бяга, за да го накара да се покаже. Претърколи се, стреля и зърна облечената в черно фигура да изчезва в един тъмен ъгъл. Противникът му явно знаеше друг изход.

Някой заблъска по заключената врата. Алармата продължаваше да пищи. Щеше да е самоубийство, ако се опиташе да се измъкне по следите на убиеца. Трябваше да намери друг начин. Светкавично се заоглежда. Единствената възможност бяха капандурите на тавана. Затича се към един от металните подпорни стълбове и се закатери по него.

— Отворете! — извика някой отвън. Отново заудряха по вратата, после се разнесе трясък от удар на таран.

Гедеон продължаваше да пълзи нагоре по стълба, стъпваше върху болтовете. Стигна до една напречна греда, придвижи се по нея до една клиновидна подпора, хвана се за подпокривната конзола и се изкатери по нея.

Пак се разнесе грохотът на тарана по металната врата, после още веднъж и още веднъж, и той мислено благодари на Господ за чудесната й изработка.

— Роланд! Отвори!

Гедеон запълзя към най-близката капандура, приклекна и подскочи. Успя да се хване за ръба и увисна, краката му се залюляха във въздуха.

След миг металната врата с трясък отхвърча навътре. Той се изтегли нагоре, изпълзя на полегатия покрив и се прилепи към него. Щяха ли да се сетят да търсят тук? Със сигурност. Щом откриеха обезглавения охранител, полицейският гараж щеше да заприлича на мравуняк.

Плъзна се по покрива, стигна до задната стреха и надникна долу. Добре — засега полицаите бяха само отпред. Чу викове, ужасени и яростни възклицания. Бяха намерили мъртвия охранител.

Хвана се за ръба на стрехата, скочи на земята и понечи да се втурне към отвора в телената мрежа. Но се поколеба и спря. Убиецът явно знаеше страшно много за всичките му действия и можеше да го причаква там. Затича към друга част на оградата, покатери се и колкото можеше по-бързо сряза бодливата тел.

— Ей! Спри!

По дяволите! Провря се през телта — бодлите раздираха дрехите и кожата му — и скочи в някакви храсти.

— Насам! — извика ченгето. — Заподозрян се опитва да избяга! Насам!

Бум! Полицаят стреля по него, докато Гедеон търчеше през обраслия паркинг зад склада, между ръждясали контейнери, изгорели коли и захвърлени хладилници. Стигна до железопътните релси покрай реката, прескочи ги, а после и провисналата ограда, и излезе при дигата на брега. Вятърът донесе до него сероводородната смрад на река Харлем. Той запрескача от камък на камък и се хвърли във водата.

Плува под повърхността докъдето издържа, подаде глава да си поеме въздух, отново се гмурна и след известно време пак изплува, колкото можеше по-внимателно. Беше пуснал тежката ножица за тел и сега се остави на течението, отпуснат неподвижно като труп. Откъм брега се чуваха викове, някой крещеше неразбираемо по електронен мегафон. Над водата се плъзна прожекторен лъч, но Гедеон вече се намираше извън обхвата му. Въпреки това завъртя глава така, че да се вижда само черната му коса. Покрай него плаваха всевъзможни останки и той за пръв път изпита благодарност за мърлявостта на нюйоркчани. Зачуди се дали след това премеждие няма да се нуждае от няколко инжекции, после осъзна, че няма значение — и без това вече беше мъртвец.

Течението бавно го носеше към фантастичната осветена арка на моста „Робърт Ф. Кенеди“, към манхатънския бряг на реката. Сега вече ченгетата не можеха да го видят и той заплува към брега, излезе от водата и седна на един камък. Беше изгубил колта някъде — е, прав му път. И без това щеше да се наложи да го изхвърли, тъй като в склада бяха останали гилзи и куршуми от него, а и бе прекалено тежък за целите му.

Бръкна в джоба си и извади найлоновото пликче. Ципът беше затворен и джиесемът вътре бе сух и невредим.

Изкатери се по дигата и се озова в огромен склад за луга на пътното управление — наоколо се издигаха бели купчини като снежни планини в неземен пейзаж на Николай Рьорих.

Мисълта за художника събуди в него един изключително интересен спомен.

В четири сутринта нямаше да може да хване такси толкова на север в Манхатън, особено с тези мокри дрехи. Предстоеше му дълъг път до хотела, където трябваше да си събере багажа и да си потърси друго място. А после щеше да поднови някогашното си познанство с Том О’Брайън.

Зачуди се какво ли ще каже Том за цялата тази история.