Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (19)

19.

Полицейският гараж се намираше на брега на река Харлем в Южен Бронкс, под сянката на Уилис Авеню Бридж. Гедеон слезе от таксито и се озова в мрачен район със складове и промишлени зони, задръстени от стари железопътни вагони, бракувани училищни автобуси и ръждиви контейнери. От реката се носеше смрад на мръсотия и разлагащи се миди, шумът от Мейджър Дигън Експресуей във вечерния час пик звучеше като жужене на пчелен кошер. Навремето беше живял в квартал, не много по-различен от този — последната от все по-мизерните квартири, в която се бяха нанесли с майка му. Дори миризмата му се струваше позната. Тази мисъл го потисна.

Участъкът беше ограден с телена мрежа, увенчана със спирали бодлива тел. До плъзгащия се портал на колела имаше будка за охраната. Зад оградата се виждаше почти празен паркинг, заобиколен от суха смрадлика, зад който се намираше складът, ниска продълговата сграда. По-нататък вдясно имаше открит участък, пълен с наблъскани една до друга камари сплескани коли.

В будката на охраната седеше мургаво ченге и четеше книга. Щом Гедеон се приближи, ченгето отвори прозорчето с месестата си, покрита с горилска козина ръка.

— Да? Какво има? — Не вдигаше поглед от книгата си. Гедеон наклони глава, за да погледне корицата, и с изненада установи, че е „За Божия град“ на Августин Блажени.

— Хмм, много се извинявам, че ви безпокоя — с възможно най-милия си и дори раболепен глас каза Гедеон.

— Не ме безпокоите. — Ченгето най-после отпусна книгата.

Гедеон с облекчение видя, че въпреки надвисналите неандерталски вежди и вече наболата след сутрешното бръснене брада човекът има добродушно, открито лице.

— Зет ми, казва се Тони Мартинели, е таксиметровият шофьор, който снощи загина в оная катастрофа — започна Гедеон. — Дето го блъснаха на Сто и шестнайсета улица, четохте ли за злополуката?

Сега вече ченгето се заинтригува.

— Разбира се. Най-тежката катастрофа от години — даваха я по всички новини. Значи е бил зет ви… Много съжалявам.

— Сестра ми е направо съсипана. Ужасно е — имат две дечица, на една и три годинки, нямат пари и изплащат огромна ипотека.

— Много е тежко — съгласи се полицаят с искрена загриженост и остави книгата настрани.

Гедеон извади носна кърпичка и си избърса челото.

— Та той имаше един религиозен медальон, висеше на огледалото. Беше много красив, сребърен, имаше го от цяла вечност. Със свети Кристофър.

Ченгето кимна разбиращо.

— Тони ходи в Италия за големия юбилей през двехилядната година и папата благословил медальона. Лично го благословил. Не знам дали сте католик, обаче свети Кристофър е закрилник на пътниците, а той беше таксиметров шофьор — и този медальон беше най-скъпата му вещ. Срещата с папата беше най-светлият миг в живота му.

— Католик съм — отвърна полицаят. — Всичко това ми е ясно.

— Чудесно, радвам се, че разбирате. Не знам дали можете да го направите и не искам да ви вкарвам в неприятности, обаче за вдовицата му е много важно да си върне тоя медальон. Нали разбирате, иска да го сложи в ковчега и да го погребе заедно със съпруга си. Това ще й донесе огромна утеха… — Гедеон се просълзи. — Извинявайте.

Полицаят неловко се размърда на стола си.

— Разбирам ви. Съчувствам на сестра ви и децата й, наистина. Ама вижте сега…

Гедеон търпеливо зачака.

— Вижте сега — смутено повтори ченгето, чудеше се как да му откаже. — Води се следствие за убийство и смачканата кола е веществено доказателство. В момента е заключена и никой няма право да се доближава до нея.

— Заключена ли?

— Да, в специална клетка ей там. — Полицаят посочи с палец към склада.

— Но медальонът не е веществено доказателство.

— Разбирам. Обаче таксито е заключено. Клетката е с покрив, всичко от телена мрежа. Самият склад също е заключен и има алармена инсталация. Разберете, в такива случаи охраната на веществените доказателства е от изключително значение. Таксиметровата кола е веществено доказателство — по нея има драскотини, боя от другия автомобил, следи от нарочно блъскане. Става въпрос за масово убийство — загинали са седем души, други са ранени тежко. И още не са открили оня боклук, който го е извършил. Никой няма право да влиза там, освен упълномощени лица, и даже тогава се попълват специални формуляри и има сложни процедури. И всичките им следствени действия трябва да се записват на видео. Това ни помага да залавяме извършителите и да ги изправим пред съда.

На лицето на Гедеон се изписа унило изражение.

— Разбирам. Жалко. Медальонът щеше да е наистина утеха за сестра ми. — Изведнъж спря, сякаш го е озарила нова идея. — Погребението на Тони ще е чак другата седмица. Няма ли да извадят колата дотогава?

— Както обикновено стават тия неща, таксито ще остане там, докато не пипнат виновниците, после ще има процес, вероятно и обжалване… Може да минат години. Ще ми се да не беше така. — Ченгето разпери ръце. — Години.

— Какво ще кажа на сестра си?! Споменахте, че складът е с алармена инсталация, нали?

— Да, и се охранява денонощно. И даже да успеете да влезете, както казах, колата е заключена в клетка и даже охраната няма ключ за нея.

Гедеон се почеса по брадичката.

— И клетката е от телена мрежа, така ли?

— Да, като ония в Гуантанамо.

— И тя ли е с алармена инсталация?

— Не.

— Къде са монтирани датчиците на инсталацията?

— По вратите и прозорците.

— Сензори за движение? Лазери?

— Не, вътре има охранител, който прави обиколки през половин час. Мисля, че датчиците са само по вратите и прозорците.

— Видеокамери?

— Да, навсякъде. Целият район е покрит. — Замълча и лицето му стана сериозно. — Даже не си го и помисляйте.

Гедеон поклати глава.

— Прав сте, какви ги дрънкам, по дяволите?!

— Проявете търпение. Накрая ще ви върнат медальона и може би дотогава ще сте получили удовлетворението да видите как осъждат извършителя на не по-малко от двайсет и пет години строг режим.

— Надявам се да го осъдят на смърт.

Полицаят сложи месестата си ръка върху ръката на Гедеон.

— Моите съболезнования за зет ви.

Гедеон кимна, постави другата си ръка върху неговата и я стисна, после си тръгна. Когато стигна до ъгъла, се обърна и погледна назад. Под стрехите по ъглите видя охранителни камери, осигуряващи пълно покритие на подходите към склада. Преброи ги: само от това място се виждаха дванайсет. От другата страна на сградата навярно имаше още много и също толкова — вътре.

Замисли се. Повечето така наречени охранителни системи всъщност бяха ментета — куп скъпи електронни боклуци, нацвъкани хаотично, без мисъл за изграждане на координирана мрежа. Един от най-лошите му навици, който му разваляше удоволствието от посещението на музеи, беше склонността му да анализира начините, по които може да ги ограби. Безжични предаватели, сензори за вибрации и движение, безконтактни инфрачервени детектори, ултразвук — всичко това се виждаше с просто око.

Поклати глава почти със съжаление. Полицейският гараж не беше предизвикателство — абсолютно никакво.