Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (10)

Глава девета

На следващата сутрин домина Сесили изобщо не се зарадва на появата на Ранулф и Малтоут. Игуменката остави посетителите си да почакат известно време в едно преддверие и едва тогава ги покани в богато обзаведените си покои, където — разположили се в два стола с високи облегалки пред камината — седяха тя и отец Августин. Колкото до Ранулф и Малтоут, те се свиха на две ниски столчета, предложени им от някаква стара сестра-мирянка. „Господарят ни, Киселата физиономия, беше прав“ — помисли си Ранулф и смигна лукаво на Малтоут. Домина Сесили се изпъчи, а после, докато приглаждаше гънките на расото си от чиста вълна, се обърна към тях с крива усмивка.

— Какво иска този път сър Хю Корбет от мен? — попита тя.

— Прости отговори на някои още по-прости въпроси — отвърна Ранулф. — Домина Сесили, вярно ли е, че преди да бъде убит, мастър Лавиниъс Мънк е посетил този манастир?

— Да, да, горкият човек — игуменката хвърли един свенлив поглед към отец Августин. — Капеланът ни — тя натърти на думата — вече ни съобщи новината. Каква трагедия! Какво ужасно стечение на обстоятелствата!

— Защо дойде при теб мастър Мънк? — настоя Ранулф.

— За съжаление, не ми е по силите да чета ничии мисли, но мастър Мънк, Бог да го прости, отново ме пита защо помощникът му Сердик е идвал в манастира.

— И ти какъв отговор му даде?

— Същия, който дадох и на мастър Корбет — че не знам.

Отец Августин се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Домина Сесили — заяви той — не може да отговаря за хората, които я посещават.

— А ти защо идваш тук, отче?

— Аз съм капелан на манастира — свещеникът се усмихна на Ранулф. — Познавам мястото отдавна. Когато бях млад помощник на енорийския свещеник в Суофам, идвах тук през лятото, за да си почина от задълженията си.

Ранулф не можеше да прецени кой му е по-противен — надутата игуменка с фалшивите й усмивки и престорената й свенливост или пък дълголикият свещеник с мрачното изражение. Помощникът на Корбет винаги беше изпитвал неудобство в присъствието на духовници — имаше чувството, че го гледат отвисоко или пък че му се подиграват. Този път не беше по-различно. И така, той демонстративно примъкна калните си ботуши по-близо до огъня и доволно се протегна. Възмутена от подобна простащина, домина Сесили потръпна. Това, разбира се, можеше само да зарадва Ранулф.

— Заминаваме за Бишопс Лин — обяви той, след което се прозя и протегна ръце към огъня. После потри длани и се плесна по бедрата. — А колкото до вас — може да сте сигурни в едно…

— И то е? — попита рязко отец Августин.

— То е, че сър Хю Корбет е истинско страшилище — заяви Ранулф. — Божие наказание за всички убийци! Способен е да разкрие всяка тайна и най-накрая ще се добере до цялата истина!

— Щом е така, пожелавам му успех! — сопна се домина Сесили. — Повярвай ми, мастър…

— Ранулф.

— А, да, Ранулф. Та уверявам те, че ще пиша до краля и ще му се оплача от вас. Непрекъснатите ви посещения вече достатъчно нарушиха покоя и хармонията в манастира ми!

По лицето на Ранулф заигра очарователна усмивка.

— Моите уважения, домина Сесили, но и до самия папа да пишеш, знай, че сър Хю Корбет пак ще може да идва в манастира, когато намери за добре.

Бледото лице на игуменката поаленя от гняв. „Трябва й още съвсем мъничко“ — помисли си Ранулф.

— Домина Сесили, разбира се, иска да бъде полезна — намеси се отец Августин, — но не бива да забравяме, че това е женски манастир.

„Повече прилича на бардак“ — помисли си Ранулф, оглеждайки разкошно обзаведената стая с гоблените с кадифени пискюли, златни и сребърни украшения, полирани до блясък мебели и свещи от чист пчелен восък.

— Домина Сесили, името Алан от Блатото говори ли ти нещо? — попита той внезапно.

Въпросът определено имаше ефект. Игуменката се отдръпна назад в стола си и нервно се заигра с разпятието, което висеше на врата й.

— Е?

— Алан от Блатото ли? — заекна тя. — Кой е той?

— Моите уважения, но не това беше въпросът, който зададох. Попитах дали името му ти говори нещо.

— Разбира се, че не! — ядно отвърна игуменката.

— Стори ми се, че не ти стана приятно, когато го чу.

— Разбира се, че няма да ми стане приятно — домина Сесили се насили да се усмихне. — Все пак съм игуменка на манастир. Какво би могло да ми говори някакво мъжко име? Какво намекваш?

— Нищо — отвърна нагло Ранулф. — Значи мога да кажа на сър Хю, че името Алан от Блатото не ти говори нищо, така ли?

— Никога не съм чувала за такъв човек.

Ранулф подсмръкна и се изправи на крака. Малтоут го последва.

— В такъв случай позволете да се сбогувам и с двама ви.

След тези думи Ранулф наперено излезе от стаята, подсмивайки се под мустак.

Сестрата-мирянка щеше да ги заведе право в конюшнята, но Ранулф, който беше добил увереност от успеха си с игуменката, смушка Малтоут.

— Мадам?

Старата жена спря, поласкана от вниманието на този приятен червенокос младеж, в чиито зелени котешки очи танцуваха весели пламъчета.

— Да?

— Никога преди не съм бил в женски манастир, а този направо ме очарова. Може ли да се поозърна наоколо?

Монахинята се отдръпна възмутено.

— Но това е женски манастир! — възкликна тя. — Място за молитви, предназначено за порядъчни дами!

Ранулф поклати глава.

— Не, не. Не искам да разглеждам самия манастир. Но ако може да се поразходя наоколо… — той бръкна в кесията си, при което очите на жената светнаха от алчност.

— Е, предполагам, че мога да те изпратя до конюшнята по дългия път и да ти покажа спалните помещения, параклиса и част от парка.

Ранулф се усмихна.

— Ще ти бъда вечно задължен, ако го сториш, мадам.

След тези думи помощникът на Корбет сграбчи студената, изпъстрена с вени ръка на старата жена, вдигна я към устните си и се постара тя да напипа монетата в дланта му. Сестрата-мирянка тутакси разтегли устните си във фалшива усмивка и въпреки възрастта си поведе бързо Ранулф и Малтоут по разни проходи и коридори. Устата й не млъкна нито за миг, докато им показваше спалните помещения, параклиса, къщата за гости и трапезарията. После тримата прекосиха билковата и овощната градина, заобиколиха църквата и тръгнаха обратно към конюшнята. През цялото време Ранулф се оглеждаше наоколо. Домина Сесили го беше излъгала и той се надяваше сам да открие нещо полезно, което после да каже на своя господар, Киселата физиономия. Не щеш ли, докато минаваха покрай покритата порта на гробището, пред очите му се мерна нещо. И така, Ранулф бутна вратата и без да обръща внимание на молбите на спътницата си, влезе в манастирското гробище. Там, между гробовете, сновяха неколцина Пастири, които трупаха гниещите листа на купчини и подрязваха буренаците. В следващия момент един от тях се обърна към Ранулф, подпря се на греблото си и смъкна качулката от главата си.

— Мастър Джоузеф! — усмихна се помощникът на Корбет. — Ето как си прекарваш времето значи…

Водачът на Пастирите отвърна на усмивката и се приближи.

— Върша Божието дело, мастър Ранулф. Ами ти какво правиш тук?

— О — помощникът на Корбет сви рамене, — аз също върша Божието дело, но по друг начин.

Лицето на мастър Джоузеф изведнъж стана сериозно.

— Чухме за мастър Мънк и много съжаляваме.

Ранулф кимна.

— Успяхте ли да разберете нещо за смъртта му?

— Не, мастър Джоузеф, не сме. Подобно на всичко друго тук тя също си остава загадка.

— Сър Хю има ли намерение да продължи работата на мастър Мънк?

Ранулф се усмихна и кимна.

— Разбира се. Скоро ще заминем за Бишопс Лин, но после сър Хю ще се върне — той се взря в лицето на събеседника си и продължи. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде и преди, но не мога да си спомня къде.

Водачът на Пастирите смъкна по-ниско качулката си и отново се залови за работа.

— Може би в някой друг живот, мастър Ранулф! А сега мисля, че трябва да тръгваш — водачът ти губи търпение.

Ранулф погледна през рамо. Сестрата-мирянка почти подскачаше от крак на крак, което изглеждаше много смешно.

— Показах ти достатъчно! — кресна старата жена. — Игуменката няма да остане никак доволна. Хайде, трябва да си вървиш!

И така, Ранулф и Малтоут я последваха до конюшнята, взеха си конете и си тръгнаха от манастира. Шегувайки се с неудобството, което бяха причинили на домина Сесили, те минаха покрай енорийската църква и влязоха в селото. После се отбиха в кръчмата, за да изпият по един ейл. Там Ранулф се опита да поведе разговор със съдебния пристав Робърт и с кожаря Фулк, но мрачните им погледи и лаконични отговори скоро го накараха да се откаже. Когато накрая двамата с Малтоут се върнаха в имението Мортлейк, те завариха господаря си надвесен над някакво парче пергамент. Корбет току драсваше нещо отгоре му, след което захвърляше перото, притискаше главата си с ръце и се взираше в написаното. Докато Ранулф му разказваше какво се е случило в манастира, той го слушаше мълчаливо, а после вдигна перото си и почука с него по масата.

— Трябва да отидем в Бишопс Лин! — рече той. — Багажът ни готов ли е?

Ранулф кимна.

— Тогава е време да тръгваме. Искам да сме там, преди да е паднала нощта.

След като получиха тези указания, двамата мъже се запътиха към конюшнята. Корбет взе дисагите и ги последва, но по пътя спря, за да си вземе довиждане с Гърни. Господарят на имението доста се притесни, като чу за внезапното заминаване на гостите си, и настоя да се подкрепят, преди да тръгнат, а после нареди на готвачите си да им приготвят храна и за из път. Корбет, разбира се, не искаше да обиди домакина им, така че прие. И така, икономът нареди масата в залата и им поднесе различни меса и сирена, а Кечпоул се зае да обсъди с тях най-подходящите маршрути.

Потеглиха към Бишопс Лин час по-късно. Корбет изруга тихо — навън се беше смрачило и студената, влажна морска мъгла се стелеше между скалите. Когато стигнаха до кръстопътя, наоколо вече не се виждаше нищо и Ранулф и Малтоут заспориха по кой път трябва да поемат.

— Ще следваме указанията на пътепоказателя — рязко се намеси господарят им. — Така ни посъветва Кечпоул.

После Корбет поведе двамата си слуги в посоката, която смяташе за правилна, но преди да е изтекъл и час, го завладяха сериозни съмнения. Според Кечпоул пътят трябваше да е по-широк и да преминава покрай множество малки селца, а кралският пратеник имаше чувството, че навлизат все по-навътре в пусти земи. Накрая спряха, ругаейки и проклинайки. Конете усетиха безпокойството им и започнаха да рият земята с копита, пръхтейки и цвилейки, смутени от черната неподвижност на пустошта. Корбет поразходи своя кон наоколо в опит да го успокои.

— Преди колко време тръгнахме от Мортлейк?

Ранулф сви рамене и дъхна в шепите си, за да се стопли.

— Преди около два часа — отвърна той. — Какво има, Малтоут?

Младият вестоносец се взираше в посоката, от която бяха дошли.

— Малтоут! — извика му Ранулф. — За Бога, човече, страхлив си като някоя девойка!

Малтоут се обърна и спътниците му видяха, че лицето му е пребледняло, а в очите му се чете тревога.

— Не знам какво ми става — промърмори той. — Откакто подминахме кръстопътя, имам чувството, че ни следят.

— Глупости! — подигра му се Ранулф.

— Сигурен съм, че е така — настоя вестоносецът. — Чух звън на сбруя.

— Дявол да го вземе, господарю! — сопна се Ранулф. — Изгубихме се и ако останем тук, ще измръзнем от студ!

Корбет потупа коня си по врата.

— Можем да направим само едно. Да се върнем при кръстопътя.

— Вижте! — извика Ранулф. — Може би все пак сме на прав път!

Той посочи към мъглата, която се стелеше като пара над котел с вряща вода. Корбет погледна натам и съзря някаква светлина. Може би това беше стопанство? Някое от селата, за които им беше казал Кечпоул? Той подкара коня си нататък, изоставяйки пътеката и нагазвайки сред подгизналата от дъжд пустош. Животното се възпротиви, но кралският пратеник го пришпори напред. В следващия момент конят отново изцвили и се закова на място. Корбет дръпна юздите, но напразно. Тогава кралският пратеник погледна надолу и застина от ужас — добичето беше затънало до глезените в някакво зелено блато и не можеше да помръдне. Корбет изруга и се обърна.

— Връщайте се! — изкрещя той на Ранулф и Малтоут.

— Не мърдай, господарю! — посъветва го Ранулф. — Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-бързо ще потънеш!

Кралският пратеник се подчини и започна да гали коня си по врата, говорейки му успокоително. Животното обаче отметна глава назад и Корбет видя, че очите му са се разширили от ужас. Ранулф скочи на земята и се приближи заедно с въжето, което винаги носеше със себе си, за да връзва коня си или да го ползва като оглавник. Малтоут пък тръгна пред него, водейки коня си след себе си и пристъпвайки внимателно напред.

— Има нещо като пътечка — заяви той, — където земята е стабилна.

Корбет правеше всичко по силите си, за да не изпадне в паника, но в следващия момент конят му започна бързо да потъва и тинята стигна до корема му. В това време Ранулф и Малтоут предпазливо си проправиха път по твърдата ивица земя и когато се приближиха на крачка от господаря си, Ранулф хвърли въжето. Корбет успя да върже единия му край около врата на коня си, а Малтоут закрепи другия за своето седло. После вестоносецът поведе коня си назад, нежно шепнейки в ухото му, и въжето се опъна. Отначало конят на Корбет не помръдна от мястото си, а затягащото се около врата му въже само увеличи паниката му. За да облекчи положението му, кралският пратеник разшири примката, така че да обхване и седлото. Ранулф и Малтоут продължиха да дърпат. След миг конят на Корбет се освободи от клопката на блатото и се изкатери върху пътечката. Тогава кралският пратеник внимателно слезе от гърба му и, следвайки съвета на Малтоут, нежно му заговори, докато всички — макар и покрити с кал — не се озоваха обратно на главния път.

За известно време Корбет не беше в състояние да стори нищо друго, освен да клечи до коня си, опитвайки се да се успокои след ужаса, който беше изживял. И той, и животното бяха целите изпоцапани с кал и тиня.

— Хайде, господарю, пийни си! — подкани го Ранулф, пъхвайки в ръката му един мях с вино и парче хляб.

Корбет сдъвка хляба, но не можа да го преглътне, така че го изплю. После сипа малко вино в дланта си, подуши го, а накрая внимателно го близна.

— Какво правиш, господарю?

— А ти как мислиш, по дяволите? — озъби му се кралският пратеник. — Проверявам за отрова! — той извинително се усмихна. — Е, не открих нищо — Корбет отпи една голяма глътка и върна меха на Ранулф. — Благодаря ти — промърмори той, а после се обърна към Малтоут. — Ако не беше ти, всички можехме да умрем — Корбет се изправи на крака и стисна ръка на слугата си. — Няма да го забравя. Двамата с Ранулф сте чудесни.

— Конете също няма да го забравят — пошегува се Ранулф, смутен от благодарностите на обикновено сдържания си господар.

Корбет се протегна. Краката му се бяха вкочанили от студ, но въпреки това, откакто беше излязъл от блатото, той се чувстваше някак странно сънлив. Кралският пратеник се взря през стелещата се мъгла.

— Трябва да се върнем на кръстопътя — промълви той.

— Ами онази светлина? — попита Малтоут.

— Измамиха ни, не разбра ли! — сопна му се Ранулф. — Виждал съм разни разбойници да правят същия номер из блатата покрай устието на Темза. Подмамват пътниците с някаква светлина и онези тръгват към нея, въобразявайки си, че ще се озоват в безопасност. Доста кораби са били ограбени така.

— Но откъде някой е можел да знае, че сме тук? — продължаваше да се чуди Малтоут.

— Мисля, че отговорът ни чака на кръстопътя — прошепна Корбет. — Хайде!

И така, тримата спътници поведоха конете си обратно към кръстопътя, но когато стигнаха дотам, от ярко боядисаната дървена табела вече нямаше и следа. Ранулф я затърси опипом из тъмното.

— Паднала е! — извика той, когато пръстите му най-после напипаха дървото.

Корбет хвърли юздите на коня си на Малтоут и се приближи към Ранулф.

— Съмнявам се — рече той. — Мисля, че някой я е измъкнал от земята, а след това я е поставил така, че да сочи в грешната посока. После вече може и да е паднала или пък да е била бутната от негодника, който ни заблуди с онзи фенер.

— Значи все пак са ни следили, така ли? — попита Малтоут.

— Най-вероятно — отвърна кралският пратеник. — Пред нас обаче също е имало някого. Бог е свидетел, че доста хора знаеха за пътуването ни. Това е добре известен разбойнически номер — злодеите си набелязват група странници, подмамват ги в грешната посока и чакат те да се заблудят. Някой от Хънстън е стигнал до кръстопътя преди нас, обърнал е табелата, изчакал е да види дали ще се заблудим и после се е опитал да ни накара да влезем в онова блато с помощта на фенер. Не забравяйте, че се забавихме в имението Мортлейк повече, отколкото възнамерявахме, а селяните, или който там ни е мислел злото, познават добре всяка пътечка в околността.

— Но кой може да ни е погодил този номер? — обади се Ранулф. — Само да ми падне — ще му прережа гърлото, без да се замисля!

— Може да е бил всеки — отвърна Малтоут, изпълнен с увереност след похвалите, които беше получил от господаря си. — Сър Хю е прав. Който и да ни е мислел злото, се е помъчил да ни изпревари и после е заложил капана си — той се изпъчи. — Ние, вестоносците, сме наясно с тези неща. Какво ще правим сега, господарю? В Мортлейк ли ще се върнем?

— Не, Малтоут. Ти знаеш по кой път се движехме и кога направихме грешното отклонение, така че ще се качиш на коня си и ще препуснеш напред. Ако видиш светлини и си сигурен, че идват от някое населено място, ще се върнеш и ще ни кажеш!

Малтоут се подчини и скоро тропотът от копитата на коня му заглъхна. Корбет и Ранулф пък останаха на кръстопътя и колкото и да се опитваха да се стоплят, скоро започнаха да се вкочаняват от студ.

Най-накрая Малтоут се върна.

— Попаднах на едно селце и попитах един от жителите му за посоката — вестоносецът посочи към една от пътеките.

— Това е пътят към Бишопс Лин. Е, господарю, ще продължим ли?

Корбет кимна. Тримата препуснаха напред и въпреки протестите на Ранулф и Малтоут не се отбиха във въпросното селце, а продължиха право към Бишопс Лин. В един момент студената мъгла се сгъсти още повече и кралският пратеник се запита дали не е сбъркал. Известно време Ранулф не спираше да мърмори, но в крайна сметка тъмнината и жестокият студ го накараха да млъкне. После — в знак на мрачно примирение — той се прегърби в седлото си и плътно се уви в наметалото си.

Когато най-после пристигнаха в Бишопс Лин, краката на Корбет вече бяха изтръпнали от умора и той изобщо не беше в настроение да спори с градския пазач, който беше затворил портите за през нощта. Наложи се да бъдат показани няколко разрешителни и Ранулф да повиши тон, за да им отворят една малка странична вратичка. После един от стражите ги поведе по Сейнт Николас Стрийт към най-голямата кръчма в града — „Дървената къща“ на ъгъла на Чапъл Стрийт. Там Корбет още веднъж трябваше да изтъкне положението си, за да уреди стая за себе си и за спътниците си и място в конюшнята за конете им. Щом се настаниха, те се съблякоха и се измиха с горещата вода, донесена им от неколцина сънени слуги. После се преоблякоха в чисти дрехи и слязоха в кръчмата, за да похапнат. И тримата бяха прекалено изтощени, за да говорят, а скоро вдигащите пара месни блюда и гъстият тукашен ейл съвсем ги приспаха. Когато усетиха, че повече не могат да държат очите си отворени, Корбет, Ранулф и Малтоут се върнаха в стаята си и се строполиха в леглата си.

И тримата спаха до късно. Когато Корбет най-после се събуди, той установи, че се чувства освежен и че не го боли нищо друго освен краката, които леко се бяха схванали от ездата предишния ден. След като закусиха, Малтоут се отправи към конюшнята, за да провери как са конете, а после — по нареждане на господаря си — свали калните им дрехи в перачницата на кръчмата. Съдържателят, който нямаше търпение да изкара повече пари от важните си гости, беше казал, че слугите му с радост ще ги изперат.

— Малтоут може да остане тук — заяви Корбет. — Но ние с теб, Ранулф, трябва да идем до Общината.

— Какво ще правим там, господарю?

— Първо ще разгледаме регистъра на местните жители. Искам да разбера дали в Бишопс Лин случайно не живее някой жив наследник на Холкъм.

— А после?

— После ще проучим мелничаря Кълпепър, чиято дъщеря наскоро е била убита в Хънстън.

И така, Корбет и Ранулф оставиха някои указания на Малтоут, излязоха от кръчмата, изкачиха се по Сейнт Николас Стрийт и накрая стигнаха до сградата на Общината, която се издигаше точно срещу високите кули на църквата „Сейнт Маргарет“. Там някакъв дребен чиновник се опита да ги спре. Корбет обясни кои са и само след няколко мига един от членовете на градския съвет вече им обясняваше, че е изцяло на тяхно разположение.

— Да, да — промърмори мъжът надуто, когато му съобщиха за какво са дошли. — Имаме всякакви регистри — данъчни, дарителски… Ако съществува някакъв Холкъм, той със сигурност ще е записан в някой от тях.

— А какво можеш да ми кажеш за мелничаря Кълпепър?

— О, него всички го познават. Но в момента едва ли ще го откриете в мелницата му — градският съветник посочи към дебелата часова свещ, която гореше в поставката си. — Най-вероятно е при митницата на кея и наблюдава лодките, които карат брашно надолу по течението.

И така, Корбет остави Ранулф да прегледа регистрите, а самият той се отправи по Пърфлийт Стрийт към кея.

— Не забравяй за златаря Едуард Орифаб! — добави той на тръгване.

След тишината в имението Мортлейк градът му се стори ужасно шумен. Всъщност с тесните си улички, надвиснали отгоре къщи и крещящите иззад ярко боядисаните си сергии продавачи Бишопс Лин доста напомняше за Лондон. Писъците на децата, които тичаха между трополящите каруци, се сливаха с цвиленето на конете и виковете на търговците на животни, а противната миризма, носеща се от открития канал, като че ли изобщо не притесняваше хората, които се тълпяха на пазарния площад. Кръчмите и пивниците също бяха пълни, тъй като денят беше пазарен и селяните от околните села се бяха изсипали в града, за да продадат стоката си и да си купят провизии, преди снегът да падне и пътищата да бъдат затворени.

Така или иначе, този ден времето беше доста хубаво и по небето нямаше нито едно облаче. Уличките обаче още бяха мокри от дъжда, изсипал се предишния ден, така че Корбет трябваше доста да внимава къде стъпва, проправяйки си път през тълпата към кея. Когато най-после се добра до реката, той видя, че покрай брега са наредени множество плавателни съдове — рибарски лодки, търговски кораби и дори един грамаден ханзейски кораб с издут корпус. Въздухът бе натежал от миризмата на сол, риба и подправки и наоколо беше пълно с колари, пристанищни служители, търговци и моряци. По сергиите се предлагаха какви ли не стоки — от панделки до горещи пайове, а продавачите крещяха и говореха на най-различни диалекти и езици. Въпреки целия този хаос Корбет успя да съзре един пристанищен служител, облечен в кафява памучна мантия и стиснал в ръката си бял жезъл. След като си размени няколко реплики с него, той най-после беше насочен към кръчмата „Зеленият дракон“, която се намирала до митницата и където Кълпепър и останалите членове на гилдията му се събирали, за да въртят търговията си. И така, Корбет се отправи към „Зеленият дракон“ и действително намери мелничаря там. Кълпепър — як мъж с воднисти очи и червендалесто лице — вече доста си беше пийнал и си бъбреше с приятелите си. Наложи се кралският пратеник да повиши тон, за да може онзи да го чуе.

— Имал си дъщеря на име Амилия, нали така?

Кълпепър тутакси изтрезня, остави чашата си на масата и навря лицето си в това на Корбет.

— Теб какво те интересува?

Корбет му обясни кой е, при което мелничарят несигурно се надигна от стола си.

— Пих доста — промърмори той, — пък и тук не му е мястото да говорим.

След тези думи Кълпепър изведе Корбет обратно навън, а после го покани в дървената сграда на митницата. Щом се озоваха вътре, мелничарят се отпусна на една пейка, поставена точно на входа, и направи знак на посетителя си да стори същото.

— Знам, че е рано — изфъфли той, — но днес е пазарен ден и цената на брашното се вдигна — Кълпепър отправи замъгления си поглед към Корбет. — Човек трябва понякога да се възнаграждава, пък и не е лошо за известно време да забрави миналото.

— Ти какво искаш да забравиш, мастър Кълпепър?

— Че със съпругата ми имахме дъщеря на име Амилия. Тя беше единственото ни дете. Не жалех средства и й купувах всичко, което поискаше — дрехи, накити… Нищо не беше достатъчно добро за нея. Тя обаче беше доста своенравна — мелничарят се извърна, за да изтрие сълзите, които се търкулнаха по бузите му. — След като се случи нещастието, ходих до Хънстън, за да прибера тялото й. Майка й настоя, нали разбираш. Сега се опитваме да не мислим за миналото и да гледаме напред.

— Знаеш ли защо може да е била убита?

— Един Господ знае! Или поне така се казва… Ти ми кажи, мастър Корбет — защо на някого му е било да наранява горката Амилия? И що за смърт е това — да те обесят като престъпник на онази зловеща бесилка в пустошта?

— А ти защо я пусна да замине за Хънстън?

Мъжът изпъшка, при което от устата му се понесе дъх на ейл, а после постави тлъстите си ръце върху бедрата си.

— Нямах избор. Амилия нямаше бъдеще тук. Беше се превърнала в посмешище, в срам за семейството си. Веднъж някой дори я нарече „употребявана стока“. Можеш ли да си представиш, мастър Корбет? За едно прекрасно момиче да се говори като за мръсен парцал…

Кралският пратеник замълча. Той можеше да се досети какво следва. Никой не обичаше мелничарите. Завиждаха им, понеже хората бяха принудени да купуват стоката им и сред тях никога нямаше бедняци.

— Амилия забременя — обясни Кълпепър. — Да са минали десет-дванайсет години оттогава.

— Ами бащата?

— Така и не разбрахме кой е бил. Амилия никога не го спомена.

— Наистина ли?

— О, да, Амилия пазеше всичко в тайна. Нали ги знаеш влюбените девойки, мастър Корбет? Все се преструват, че отиват да се видят с приятели или пък с роднини… — мелничарят примигна. — Както и да е, Амилия забременя, но не каза на никого кой е бащата. После роди, но детето умря само няколко дни след появата си на бял свят. Амилия изгуби желание за живот. Беше се простила не само с детето си, но и с мъжа, когото беше обичала. Единственото, което казваше, беше, че било свършило нещо, което не можело да продължи — Кълпепър изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Минаха години. Амилия така и не спомена любимия си, а и той не направи никакъв опит да се свърже с нея. Междувременно мастър Форбър стана редовен посетител в мелницата ни — идваше да купува брашно за пекарната си в Хънстън. Той знаеше за миналото на Амилия, но въпреки това предложи да се ожени за нея. За моя изненада, тя се съгласи. Не знам защо — мелничарят сви рамене. — Останалото ти е известно.

— Амилия беше ли щастлива със съпруга си?

— На света нямаше нищо, което да я направи щастлива, сър. Форбър обаче я обичаше и ми се струва, че тя нямаше нищо против него. Знам какво ще ме попиташ, но не, не е имало никакви признаци за трагедията, която я сполетя. Едва наскоро, докато преглеждах вещите й, се натъкнах на парче пергамент, прибрано в малка кадифена кесийка. Ето го тук, можеш да го разгледаш сам — Кълпепър бръкна в кесията си, извади оттам една тъмносиня кадифена кесийка и я подаде на Корбет. — Винаги я нося със себе си — гласът му трепна. — Това е единственият ми спомен от дъщеря ми.

Кралският пратеник развърза кесийката. Парчето пергамент вътре беше изключително дребно и беше изрязано във формата на сърце. Върху него пишеше: Amor Haesitat, а отдолу Amor Currit. Четирите главни букви бяха силно подчертани.

— Любовта се колебае — преведе Корбет тихо. — Любовта бърза.

— Знаеш ли какво значи това, сър Хю?

Кралският пратеник съчувствено се усмихна на мелничаря.

— Просто спомен, мастър Кълпепър — едно от онези сантиментални стихчета, които младите и все още влюбените толкова много обичат. Но също така е и загадка.

— Можеш да го задържиш — промълви мелничарят, а после стисна ръката на Корбет. — Да, задръж го! — настоя той, след което замълча, тъй като в сградата влязоха двама потънали в разговор митничари, които се заизкачваха по дървеното вито стълбище. — Разбери кой я е убил! — продължи умолително Кълпепър. — Изправи го пред съда! Нека и той увисне на бесилото като горката Амилия!

Мелничарят скри лицето си в ръце. Корбет го потупа съчувствено по рамото и остана, докато онзи не се съвзе.

— Мастър Кълпепър, името Алан от Блатото говори ли ти нещо?

Мелничарят поклати глава.

— Ами Холкъм?

— Не, сър Хю, защо?

— Просто така. А чувал ли си за Пастирите в Хънстън?

— О, да, те идват и тук.

— Кой идва тук?

— Ами Пастирите… Или поне водачът им — мастър Джоузеф. Идва, за да купува провизии, а понякога преговаря и с разни капитани на кораби да превозят донякъде някой от младите членове на общността, който иска да отиде в Светите земи. Често го срещам около митницата.

— Кой друг от Хънстън идва тук?

— Понякога идва и сър Саймън Гърни, както и онзи негов страж Кеч…

— Кечпоул — довърши Корбет.

— Сестрите от манастира също идват, за да продават вълната си. А, да, идва и семейният лекар на сър Саймън, един дебелак на име Селдич. Но защо питаш?

Корбет се изправи.

— Просто се чудех. Ти тук ли си роден, мастър Кълпепър?

— Да.

— Името Орифаб говори ли ти нещо?

Мелничарят поклати глава.

— Много контрабандисти ли има наоколо? — попита кралският пратеник.

По лицето на мелничаря се прокрадна усмивка.

— Сър Хю, не би трябвало да ти казвам, но тук контрабандата е най-процъфтяващата търговия. Всички се занимават с контрабанда, но залавянето им и доказването на вината им е съвсем друга работа!