Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (8)

Глава седма

— Твое величество, настоявам да разбера какво прави Лавиниъс Мънк в имението Мортлейк!

Корбет стоеше насред кралските покои в августинския манастир в Уолсингам и хвърляше гневни погледи към краля, който се беше отпуснал на седалката в една прозоречна ниша и мрачно се взираше навън.

В другия край на стаята Джон де Уорън, графът на Съри, който се беше изтегнал върху един стол пред камината, размърда неспокойно грамадното си туловище и се плесна по коляното с ръкавиците си.

— Съветвам те да избягваш да настояваш за това и онова пред своя крал, мастър Корбет! — обади се той през рамо.

— Затваряй си устата, Съри! И не се надувай толкова!

Едуард Английски метна един убийствен поглед към своя весел компаньон и верен приятел. Искаше му се графът да си мълчи. Де Уорън се справяше чудесно в битките срещу шотландците, но, за съжаление, му липсваше всякакъв такт и дипломатичност. Едуард погледна към Корбет и едва прикри усмивката си. Обикновено спокойният му и уравновесен служител сега беше целият покрит с кал, брадата му беше набола, а в присвитите му очи гореше гняв. Кралят протегна ръце.

— Успокой се, Хю — той посочи към стола от едната си страна. — Хайде, седни — Едуард се усмихна, при което хищническото му лице изведнъж стана чаровно. — Все пак дойдох на това свято място, за да потърся покой и да почерпя от Божията мъдрост.

И така, Корбет прекоси помещението и се разположи в посочения му стол. „Ама че си лъжец!“ — помисли си той и се взря в острите черти на краля. Сребристосивата му брада, подрязаната му до раменете коса, откритите и честни очи и чувствената уста бяха просто една маска. Едуард Английски беше роден заговорник, който обожаваше интригите и умираше да ги плете. В момента обаче Корбет изобщо не беше в настроение да бъде разиграван. Беше тръгнал от манастира „Кръст Господен“ рано сутринта, беше яздил цял ден и беше пристигнал в Уолсингам едва по залез-слънце.

— Защо си се разтревожил толкова за Лавиниъс? — попита кралят.

Корбет се възползва от предоставилата му се възможност и обясни накратко какво става в Хънстън. След като го изслуша, Едуард се почеса по брадата и, изглежда, се почувства доста неловко, представяйки си как най-ценният му служител се лута из норфъкската пустош.

— Помислих си — рече той, — че би могъл да помогнеш на Лавиниъс. Особено след като Сердик умря… — кралят кимна по посока на Де Уорън, който мрачно се взираше в огъня. — Съри също смяташе така.

— Лавиниъс е чудесен служител! — рече Де Уорън.

— Лавиниъс е луд, милорд — отвърна Корбет.

Графът рязко се завъртя в стола си, но погледът на Корбет не трепна.

— Това не е новост за теб, милорд — продължи той тихо. — И сам знаеш, че човекът е изгубил ума си от мъка.

— Ами Пастирите? — попита Едуард бързо.

— Колкото до тях, твое величество, смятам, че е най-добре при следващата среща на съвета ти в Уестминстър да издадеш забрана Пастирите да влизат в страната, която да бъде изпратена до всички шерифи, съдебни пристави, пристанищни служители и едри земевладелци.

— И на какво основание предлагаш да издам тази заповед?

— Запазване на обществения ред.

— Но каква заплаха са Пастирите за него? Да не би да мислиш, че те са виновни за онези убийства?

— Възможно е. При всички положения, не смятам, че е редно някакви странници да се настаняват където им скимне из кралството ти и да замайват главите на местните младежи с обещания за пътуване в чужбина.

Едуард кимна.

— Така или иначе, Мънк не е там заради Пастирите — продължи Корбет. — Е, твое величество, как предпочиташ — да ми кажеш истината или да ти предам служебните си печати още сега и да се оттегля в имението си като сър Саймън Гърни?

Изведнъж кралят се наведе напред и сграбчи коляното на Корбет, а очите му се напълниха със сълзи. „О, не! — помисли си кралският пратеник. — Само не ми се прави на остаряващ монарх, изоставен от приятелите си!“ Разбира се, Корбет беше напълно наясно какво ще последва.

— Уморен си, Хю — рече Едуард дрезгаво.

— Остави го да се оттегли! — заяде се Де Уорън.

— Затваряй си устата, Съри! — изрева кралят, след което се изправи на крака, приближи се до графа и застана над него. — Ти забърка тази каша! — продължи да крещи той. — Казах ти какво ще стане, но ти трябваше да пратиш точно Мънк!

Де Уорън отвърна на погледа на Едуард, при което кралят му намигна. Графът въздъхна — той беше играл ролята на момчето за бой^[1] на Едуард още като дете, трябваше да я изиграе и сега. И така, Де Уорън се престори, че се е впечатлил от гневната тирада на господаря си. Корбет стисна зъби и погледна през прозореца. Той знаеше, че кралят и графът на Съри разиграват театър, но същевременно беше сигурен, че сега ще му разкрият поне част от истината.

Едуард се приближи до масата, напълни три чаши с бяло вино и поднесе две от тях на Корбет и на Де Уорън. После се върна на седалката при прозореца и шумно сръбна от своята чаша, наблюдавайки Корбет изпод рошавите си вежди.

— По-късно тази вечер ще издам заповед — рече кралят, — в която ще пише, че оттук нататък ти ще поемеш задачата на Мънк — той премлясна с устни. — А сега, милорд Съри, кажи на добрия ми приятел Хю какво прави Мънк в имението Мортлейк.

Де Уорън стана и примъкна стола си по-близо до този на Корбет, след което потупа кралския пратеник по рамото.

— Надявам се да не ми се сърдиш, Хю.

— Разбира се, че не ти се сърдя, милорд.

Графът се взря в чашата си.

— Историята започва през октомври 1216 година — последната година от управлението на крал Джон, благородния и могъщ дядо на настоящия ни господар.

— Няма нужда от сарказъм, Съри! — намеси се Едуард.

— Та историята е следната. По-голямата част от царуването си Джон прекарал в обикаляне на страната, опитвайки се да подчини този или онзи местен владетел. Накрая починал в Нюарк-он-Трент. Някои смятат, че е бил отровен, а други — че е умрял от разбито сърце, след като загубил цялото си богатство в залива Уош — Де Уорън забеляза промяната в изражението на Корбет и се усмихна. — А, значи си чувал историята! Позволи ми да освежа паметта ти. Та Джон тръгнал от Бишопс Лин и продължил на север. С него пътувало цялото му домакинство, както и дълъг керван товарни кончета, превозващ съкровището му. В един момент кралят се опитал да прекоси устието на река Нин и, за беда, изгубил богатствата си — графът замълча и облиза устни. — Според летописеца Флорънс от Устър, чиито писания бяха подробно проучени от служителите ми, земята сякаш се отворила и бурни водовъртежи погълнали всичко — хора, животни и вещи.

— Проблемът бил в това — обясни Едуард, — че дядо ми се опитал да прекоси устието на реката твърде късно през деня. Нали познаваш местността? Та приливът нахлул изведнъж, вълните се надигнали и помели кервана със съкровището — кралят сви рамене. — После скъпият ми дядо отишъл в абатството Суинсфорд, където се утешил с младо ябълково вино и безсрамни момичета. Накрая се озовал в Нюарк и там издъхнал кротко като светец.

Корбет се усмихна. „Скъпият дядо“ беше известен като черната овца от семейството на Плантагенетите и нито животът му, нито смъртта му бяха имали нещо общо със светостта.

— От какво се е състояло съкровището? — попита кралският пратеник.

— О, от какви ли не скъпоценни предмети — отвърна бавно господарят му. — Десетки златни и сребърни чаши, гарафи, купи, свещници, медальони и колани. Там били и кралските одежди и знаци на дядо Джон — Едуард въздъхна, — както и тези на скъпата ми прапрабаба Матилда, някогашна императрица на Германия — грамадна корона, украсена със скъпоценни камъни, пурпурна мантия, златен скиптър и мечът на Тристан — той потри корема си и простена. — Истинско съкровище, навеки изгубено в морето!

— Правени ли са опити да бъде намерено?

— Предполагам, можеш да си представиш каква суматоха настанала след смъртта на дядо ми. Всеки гледал собствения си интерес. Баща ми пък бил още хлапе. Едва успявал да се задържи на власт, а какво оставало да тръгне да търси някакво си изгубено съкровище!

— А каква е връзката на Мънк с всичко това?

— Семейството ми винаги се е чувствало посрамено заради нещастието, сполетяло крал Джон при залива Уош — отвърна Де Уорън. — Нали разбираш, за кервана отговарял моят дядо.

След тези думи графът гневно се взря в Корбет, извиквайки на лицето му усмивка — хората от рода на граф Съри никога не се бяха отличавали с особени организационни умения и изобщо с кой знае какъв интелект. Въпреки това кралският пратеник се въздържа от коментар.

— Е, добре! — прошепна Де Уорън. — И тъй, съкровището било изгубено, Джон умрял и постепенно всички забравили за историята. Преди година обаче един влиятелен лондонски златар на име Уолтър Денъглис купил от някаква заложна къща много стара златна чиния, на която бил изобразен гербът на Джон — графът завъртя чашата между пръстите си. — И така, Денъглис донесе чинията в Хазната, а скоро след това бяха открити още две подобни. После чиновниците от Хазната проучиха документите от времето на Джон и с доста голяма сигурност установиха, че и трите предмета са били част от съкровището на някогашния крал.

— Но нали уж всичко е било изгубено? — намеси се Корбет. — Възможно ли е тези предмети да са били захвърлени в някое блато и намерени от някой пътуващ търговец, който да ги е донесъл в Лондон, за да ги продаде?

— Едва ли — отвърна кралят. — Един обикновен пътуващ търговец не би могъл да прикрие следите си така изкусно. Но по-важното, Корбет, е онова, което се говори в дворцовите среди, че злополуката с крал Джон при залива Уош не е била случайност. Признавам, че дядо ми не е блестял с кой знае какъв ум, но дори той едва ли би се опитал да пресече онази местност без водач. Всъщност в архивите е записано, че за целта е бил нает някакъв човек на име Джон Холкъм, който познавал околността. Според официалната версия водачът загинал заедно с останалите — Едуард стисна устни, — но местната легенда твърди, че е успял да избяга с няколко товарни кончета.

— Но ако е така, какво може да се е случило с него?

— Не знаем — отвърна Да Уорън. — Служителите ни претърсиха централните и местните архиви, но така и не откриха сведения за оцелял на име Джон Холкъм.

— Сигурен ли си? — настоя Корбет. — Предполагам, че след смъртта на крал Джон служителите от Хазната са проучили всички слухове най-подробно…

— Така е — потвърди Де Уорън, — но в архивите не е записано нищо друго освен някаква неубедителна история, според която Холкъм бил забелязан между Уолпол Сейнт Андрю и Бишопс Лин.

В този момент камбаната на манастира заби за вечерня и графът замълча, давайки възможност на Корбет да поразмисли над откъслечните сведения, които бяха споделили с него.

— Някой оцелял ли е след злополуката? — попита той.

— О, да — рече Де Уорън. — Потънал само керванът със съкровището. Кралят, придворните му и войниците, които ги пазели, се спасили.

— А сред оцелелите има ли някой на име Гърни?

Едуард се ухили.

— Чудех се кога ще попиташ! — рече той. — Отговорът е „да“. Сър Ричард Гърни, прадядото на сър Саймън. След злополуката той последвал краля в абатството Суинсфорд, където се подписал като свидетел под описание на случилото се, и когато кралската армия се разпръснала, си отишъл у дома.

Корбет захапа нокътя на единия си палец.

— Значи — заключи той, — Мънк е бил изпратен в имението Мортлейк не за да разследва Пастирите, а за да провери дали в областта не е скрито съкровището на крал Джон или част от него, така ли?

Кралят кимна.

— Но защо го изпратихте точно в имението Мортлейк, а не например в местността край Бишопс Лин? — попита Корбет.

— Насочи ни случайното сведение за Джон Холкъм — обясни Де Уорън, — според което той е бил видян да препуска на север от Бишопс Лин. Ако е имал намерение да замине за чужбина, единственото място наблизо, от което е можел да го стори, е заливът Хънстън.

— Има и още една причина, поради която изпратихме Мънк — намеси се кралят. — Човекът, продал чиниите в Лондон, е знаел точно къде да отиде. Не е влязъл в първия изпречил се на пътя му златарски магазин. О, не. Трите чинии били продадени в различни части на града — едната близо до Тауър, втората в Съдърк и последната в някаква долнопробна заложна къща край Уайтфрайърс. Всичко това изисква доста добра подготовка и освен това означава, че продавачът е познавал Лондон като петте си пръста.

— Имаш предвид, че е възможно продавачът да е бил сър Саймън Гърни, така ли?

— Да, това също е възможно, но ние подозираме Пастирите. Водачът им… — Едуард притвори очи.

— Мастър Джоузеф — напомни му Корбет.

— Да, мастър Джоузеф. Той често посещава Лондон. Всъщност може дори да е родом оттам. Освен това, когато мислехме за Хънстън, се запитахме какво друго забележително събитие се е случило в района по същото време, по което се е появило и златото — Едуард се усмихна. — Оказа се, че тогава са пристигнали и Пастирите.

— Но откъде мастър Джоузеф е можел да знае за съкровището?

— Колкото до това, скъпи ми Корбет — отвърна Де Уорън, — можем само да гадаем. При всички положения, мисля, че е доста добра идея да търсиш отдавна изгубено богатство, преструвайки се на водач на религиозна общност!

— И докъде е стигнал в разследването си Мънк? — попита Корбет.

— Доникъде — отвърна мрачно кралят. — Тъкмо затова решихме да изпратим в имението Мортлейк и теб. Мънк, разбира се, побесня, когато научи — Едуард сграбчи китката на служителя си. — Ще го направиш ли за мен, Хю? Ще се върнеш ли в Хънстън, за да потърсиш съкровището на дядо ми?

Корбет кимна, при което кралят облекчено въздъхна. После Едуард се изправи на крака и потупа верния си служител по рамото.

— В такъв случай по-добре да те оставим насаме с мислите ти. Освен това дойде време за вечерня, така че аз ще трябва да си поприказвам с Господ.

След тези думи кралят направи знак на Де Уорън да го последва и двамата излязоха от стаята. След като чу вратата да се затваря след тях, Корбет се приближи до гарафата и разсеяно си доля вино. Слава Богу, помисли си той, че Едуард не го беше попитал какви са собствените му подозрения. Тогава нямаше да има друг избор, освен да каже, че се е усъмнил в доста хора и то не само сред Пастирите. Кралският пратеник отпи от чашата си. Затова ли някой беше разкопал гробовете, запита се той. Възможно ли беше съкровището да е заровено в църковния двор? То ли стоеше зад показния разкош в манастира „Кръст Господен“? Ами съдебният пристав Робърт? Не беше ли възможно да се е натъкнал на някаква част от изгубеното богатство? А какво да кажем за семейство Гърни? Сър Саймън беше заможен човек… И накрая — Пастирите. Наистина ли целта им беше да се докопат до златото на крал Джон? Затова ли беше убита Марина? И възможно ли беше Ранулф и мастър Джоузеф да се познават от Лондон? Корбет се облегна в стола си, затвори очи и задряма.

Кралският пратеник се върна в имението Мортлейк късно на следващата вечер и завари Гърни доста обезпокоен от факта, че Мънк не се е появил след обичайната си обиколка из пустошта.

— Кога излезе? — попита Корбет, докато сваляше наметалото си и събуваше ботушите си пред огъня.

— Вчера следобед — отвърна сър Саймън. — Вечерта са го видели да препуска през селото. Пратих Кечпоул и още неколцина от хората си да го потърсят, но напразно.

— Ами Ранулф къде е? — попита Корбет.

— Легна си. Малтоут също. Казаха, че били изтощени.

Кралският пратеник кимна и протегна скованите си от болка ходила към огъня. После хвърли един поглед към лейди Алис и Селдич, които пиеха греяно вино от другата страна на камината.

— Мънк казвал ли ти е някога — започна тихо той — каква е истинската причина за посещението му?

— Каза ми, че е дошъл заради Пастирите.

Корбет се изправи, прекоси залата и затвори вратата. После се върна, но този път не седна, а се взря в Гърни, съпругата му и лукавия, потаен доктор.

— Лавиниъс Мънк е бил изпратен в имението Мортлейк — обясни кралският пратеник — не заради Пастирите, а заради една много по-стара история — изгубеното съкровище на крал Джон.

Думите му попаднаха точно в целта. Лейди Алис го погледна слисано, Селдич сведе глава, а Гърни незабавно вдигна ръка към лицето си, сякаш за да прикрие тревожното си изражение. Корбет седна обратно в стола си.

— Знаели сте това, нали? Знаели сте или най-малкото сте подозирали…

— Да, аз знаех — сви рамене господарят на имението. — Веднага щом пристигнаха, Мънк и Ликспитъл се заровиха в местния архив.

— Защо? — попита кралският пратеник. — В него споменава ли се нещо за изгубеното съкровище?

Гърни поклати глава.

— Сър Саймън — настоя Корбет, — знаеш историята. Прадядо ти е бил с крал Джон при онзи негов злополучен опит да прекоси залива Уош, а после го е придружил и до абатство Суинсфорд. Освен това си чувал легендите за Джон Холкъм — водачът, който може и да се е спасил заедно с част от съкровището. Кралят е решен да открие това съкровище, а аз искам да знам дали Мънк ти е казал защо точно сега.

Гърни отново поклати глава, но без да отклонява поглед от очите на Корбет.

— Нека ти кажа тогава. Защото някои от съдовете, за които се предполага, че са погребани под пясъците на залива Уош, скоро са се появили на лондонския пазар. Това значи, че някой знае къде е скрито съкровището и вече го разпродава.

Тримата слушатели на кралския пратеник застинаха по местата си.

— Лично аз смятам, че това се върши от човек от това имение — продължи Корбет, — и искам от вас да ми кажете цялата истина. На ужасните убийства, които се случват тук, трябва да се сложи край. Е, сър Саймън, спомни си за клетвата си за вярност към краля и ми кажи — знаеш ли нещо за съкровището?

— Нищо не знае! — скочи на крака Селдич. — Но затова пък аз знам!

— Няма нужда от това, Джайлс — рече Гърни.

Докторът потри лицето си с ръце.

— Предпочитам да кажа на Корбет вместо на Мънк. Пък и по-добре обвиненията да не бъдат повдигнати срещу теб.

— Мастър Селдич! — извика Гърни. — Седни и си затвори устата!

Докторът погледна към Корбет.

— Знаех, че рано или късно ще се сетиш — рече той. — Не би могло да бъде иначе — с твоята наблюдателност… Истината е, че аз продадох чиниите — Селдич мрачно се засмя. — В крайна сметка, лекар съм; често ходя до Лондон, за да се виждам с приятели и да се снабдявам с разни лекове, които могат да бъдат намерени единствено там. Освен това съм роден в Лондон — факт, на който съм сигурен, че скоро щеше да се натъкнеш — и познавам града добре — гласът на доктора беше изпълнен с горчивина. — Особено добре са ми познати заложните къщи. Да, роден съм в бедно семейство. Родителите ми не можеха да си позволят да ме изучат, така че заложните къщи ми станаха нещо като втори дом.

— Няма нужда, наистина — прошепна Гърни.

— Съжалявам, сър Саймън, но аз мисля, че има. Огромна нужда при това — Селдич си пое дълбоко дъх. — Та нека продължа с историята си, сър Хю. По-късно се присъединих към домакинството на сър Саймън. Той се оказа изключително щедър господар и след като двамата се оттеглихме от службата си при краля, неговият дом стана и мой — докторът замълча и огледа богато обзаведената зала. — Имението Мортлейк веднага ме заплени и аз се заех да го разуча подробно. И така, прочетох всички документи, които се пазят в местния архив, докато накрая не разбулих голямата тайна на този край — той погледна към Гърни. — Мисля, че най-добре ще бъде да покажем на Корбет онова, което знаем.

Сър Саймън бързо се съгласи, помоли съпругата си да ги почака в залата и двамата със Селдич поведоха слисания Корбет към тунелите под господарската къща. Щом се озоваха долу, те запалиха няколко факли и продължиха по подобния на пещера коридор. Когато минаха покрай килията на Гилбърт, кралският пратеник надникна през прозорчето на вратата, но младежът беше легнал в удобното си легло и спеше дълбоко. В края на коридора докторът отмести една голяма бъчва за ейл, зад която се показа тясна врата, и свали един ключ от колана си. После отключи вратата и тримата се озоваха в дълъг тунел. Въздухът там беше доста по-студен и Корбет беше сигурен, че чува рева на морето. В следващия момент кралският пратеник си даде сметка колко е уязвим на това място между доктора и Гърни и му се прииска Ранулф да беше с него. Той хвана дръжката на камата си и — тъй като земята под краката му изведнъж стана хлъзгава — се прокле, задето е сменил ботушите си с полуботуши от мека кожа. Коридорът беше толкова тесен, че скоро сърцето му се разтуптя, а челото му се покри с капчици пот. За да се успокои, Корбет си пое дълбоко дъх, прикова поглед към хвърлящата искри факла в ръката на Селдич и тихо се помоли пътят им из тунелите да свърши по-бързо. В следващия момент докторът и Гърни завиха зад един ъгъл и коридорът внезапно се разшири, довеждайки тримата мъже до някаква подземна кухина. Кралският пратеник облекчено въздъхна, когато Селдич запали факлите, закрепени за стената, и кухината се окъпа в светлина. После докторът зарови ръце в една купчина камъни в далечния край. Гърни отиде да му помогне и Корбет с удивление проследи как двамата измъкват оттам някакъв дълъг чамов ковчег. Когато приключиха, господарят на имението отвори ковчега и го избута напред. Корбет се взря в пожълтяващия скелет вътре, след което въпросително погледна към придружителите си.

— Кой е това? И изобщо какво е всичко това?

Той забеляза, че в долния край на ковчега има някаква кожена кесия, и се наведе да я вдигне, но Гърни беше по-бърз. Господарят на имението сграбчи кесията и я притисна до гърдите си.

— Кой е това? — повтори Корбет.

Косата по тила му започна да настръхва, а ръката му посегна към камата.

— Недей така, Хю — промърмори Гърни. — Ние не сме ти врагове. Просто се боим от онова, което би могъл да сториш — той посочи към скелета. — Това е Джон Холкъм, някогашен жител на Бишопс Лин. Прадядо ми, сър Ричард Гърни, го наел, за да преведе свитата на крал Джон през залива Уош — господарят на имението потропа по гниещия ковчег с върха на ботуша си. — Вместо това обаче Холкъм я повел към гибел и поне част от нея наистина била погубена — керванът с кралското съкровище. Явно преди крал Джон да тръгне от Уисбийч, Джон Холкъм е видял огъващите се под тежестта на богатството му кончета и мулета и в покварената му душа покълнал убийствен план. Кралската свита се състояла от три части: кралят и приближените му, керванът със съкровището и накрая — пешите войници. Холкъм трябвало да върви най-отпред, но точно в онзи ден изостанал и, оправдавайки се с гъстата мъгла, нарочно забавил преминаването през устието на реката.

— Останалото го знаеш — вметна Селдич. — Приливът дошъл и пазителите на съкровището изпаднали в паника. Холкъм препуснал към тях, сграбчил поводите на един впряг мулета и, възползвайки се от познанията си за местността, избягал с част от богатството, оставяйки останалото да потъне, а пазителите му — да се издавят.

— Когато прадядо ми стигнал до Суинсфорд — отново поде историята Гърни, — той започнал да обмисля случилото се и, тъй като не бил глупак, се досетил какво е станало. И така, през последните смутни дни от управлението на крал Джон той решил да напусне двора и да тръгне по дирите на Холкъм. Историята е дълга — Гърни се заигра с кожената кесия, която държеше — и всичко е тук.

Корбет протегна ръка и господарят на имението му подаде кесията.

— Надявам се да запазиш сведенията само за себе си, Хю. Не искам онзи кучи син Мънк да докопа тези документи.

Кралският пратеник кимна.

— Ще видим — промърмори той, след което посочи към ковчега. — Как Холкъм се е озовал тук?

— Накратко казано, прадядо ми го хванал и го обесил на ешафода върху скалите край Хънстън, а щом плътта му се разложила, поставил скелета в приготвен за целта ковчег и го погребал тук.

— Без да каже на никого? — попита Корбет.

— Да, не посмял. В крайна сметка тъкмо той бил наел Холкъм, пък и не му липсвали врагове. Злите езици като нищо можели да го обвинят, че е бил съучастник на водача.

— Ами съкровището? — поинтересува се кралският пратеник.

— Тъкмо оттам започва загадката. Преди да бъде обесен, Холкъм бил измъчван в тъмницата, покрай която минахме току-що. Водачът отказал да разкрие скривалището си, но признал, че имал съучастник, втори водач, наричан Алан от Блатото, който е бил управител на имението. Та според Холкъм този Алан знаел къде е скрито съкровището. Но според изповедта на прадядо ми, записана от неговия син, този Алан така и не бил намерен. Същото важи и за съкровището.

Корбет посочи към Селдич.

— Но ти си продал три чинии в Лондон, нали така?

— А! — Гърни коленичи и затвори капака на ковчега, след което вдигна поглед към кралския пратеник. — Злополуката при залива Уош се е случила през октомври 1216 година, но прадядо ми е заловил Холкъм чак през следващия февруари. Когато това станало, Холкъм носел със себе трите чинии, увити в някаква кожена торба. В изповедта си прадядо ми предполага, че Холкъм се е бил запътил към някое пристанище с намерението да вземе кораб за Лондон или дори за чужбина, за да ги продаде — Гърни се изправи. — Така или иначе, прадядо ми заловил Холкъм с много малка част от съкровището. Пък и какво е можел да стори? Ако го предадял на правосъдието, Холкъм можел — от чиста злоба — да го набеди за свой съучастник. А как е можел да постъпи сър Ричард с чиниите? Да ги изпрати на Хазната в Лондон и да каже, че ги е намерил? Не. Заровил ги заедно с Холкъм в тази подземна кухина и така потулил всичко. Дори когато диктувал своята изповед на сина си, не казал къде са трупът на Холкъм и скъпоценните чинии.

Когато господарят на имението завърши разказа си, Корбет погледна към Селдич.

— А каква е твоята роля във всичко това?

Докторът тежко въздъхна.

— Както вече ти казах, сър Хю, историята на имението Мортлейк ме заинтригува още от самото начало. В един момент открих подземните тунели, промъкнах се до тази кухина и ми се стори, че в купчината камъни в далечния й край има нещо неестествено. Така намерих ковчега на Холкъм. Вътре беше изповедта на сър Ричард и трите чинии. Споделих всичко това със сър Саймън и той ми каза, че трябва да върна чиниите, където са били. Така и сторих, тъй като исках да запазя доброто име на благодетеля си. После обаче войните на Едуард навредиха на търговията и сър Саймън попадна в ръцете на лихварите. Спомних си за чиниите, извадих ги от скривалището им и ги занесох в Лондон, където ги продадох за достатъчно злато и сребро, така че да платя на кредиторите — Селдич разпери ръце. — Знаех, че не постъпвам добре, така че казах на сър Саймън едва след като се върнах — докторът се усмихна. — Той, разбира се, се ядоса, но, от друга страна, не можеше да върне времето назад. Чиниите бяха продадени и лихварите бяха прибрали парите — Селдич сви рамене. — Така уредих един стар дълг.

Корбет го изгледа.

— Какво смяташ да правиш, Хю? — попита Гърни.

Кралският пратеник се намръщи.

— Май няма нужда да се връщам при краля — отвърна той бавно. — В крайна сметка, трите чинии вече са при него. Въпросът, който ме безпокои, е кой друг би могъл да търси останалата част от съкровището и дали това има нещо общо със загадъчните убийства — Корбет прибра кожената кесия в колана си, протегна ръка и потупа тази на Гърни. — Защо да те наказвам, сър Саймън? Кралят така и така няма да повярва на историята ти. Колкото до семейния ти лекар — допуснал е грешка, но пък е имал добри намерения — той вдигна ръка. — Тези документи обаче ми принадлежат, така че настоявам Мънк да не разбира за тях.

Гърни и Селдич се разляха в такива благодарности, че на Корбет чак му стана неудобно. И така, след като тримата се заклеха да не казват за това на никого освен на лейди Алис, Ранулф и Малтоут, кралският пратеник с радост се измъкна от подземните тунели и се върна в стаята си. Пътуването до Уолсингам и обратно и напрегнатата ситуация в подземието съвсем бяха изцедили силите му. Той погледна към помощниците си, които безгрижно хъркаха по леглата си, след което се зае да разучи ръкописа, който беше взел от Гърни.

На места на Корбет му беше трудно да разчита документа. Пергаментът беше пожълтял от старост, а ръката на сина на сър Ричард, който беше записал изповедта на баща си, се беше движила доста хаотично. Встъплението гласеше: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух, аз, сър Ричард Гърни, господар на имението Мортлейк, изповядвам следната тайна и се кълна, че казвам истината. За свои свидетели призовавам Иисус, благословената Му майка и всички ангели.“ По-нататък в изповедта се говореше за прекосяването на залива Уош, за предателството на Холкъм, за това как лорд Ричард се чувствал посрамен, за тайното преследване на Холкъм и последвалото му залавяне, мъчение и смърт на бесилката. Корбет вече знаеше повечето подробности, но едно изявление към края на документа привлече вниманието му. Сър Ричард твърдеше, че според слуховете съучастникът на Холкъм, Алан от Блатото, се бил укрил някъде в района на Хънстън.

Кралският пратеник прегледа ръкописа още веднъж, след което го нави на руло и го скри в дисагите си. После се заразхожда из стаята, опитвайки се разреши загадките, които се бяха изправили пред него. Какво се беше случило с този Алан от Блатото? Къде беше съкровището? Истината ли казваше сър Саймън? Знаеше ли нещо съдебният пристав Робърт? Или пък мастър Джоузеф, водачът на Пастирите? Корбет си пое дълбоко дъх и се отпусна на леглото. А къде ли в цялата картина беше мястото на Мънк?