Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (6)

Глава пета

— Господарю!

Корбет отвори очи и видя, че Ранулф се е навел над него.

— Икономът ни вика за вечеря!

Кралският пратеник провеси крака от леглото и се взря в помощниците си. И двамата бяха увити в плащовете си, по които се забелязваха множество дъждовни капки, блещукащи на мъждивата светлина от свещите.

— Отидохме до Убежището — заяви Ранулф. — Мастър Джоузеф беше изненадващо дружелюбен и ни позволи да влезем вътре. Освен това сподели предположението си, че ме е виждал някъде и преди, но не можа да си спомни къде.

Корбет потри лицето си с ръце.

— Успяхте ли да си поприказвате с някой от членовете на общността?

— Да, макар че мастър Джоузеф и Нетлър така и не ни оставиха насаме с тях. Всички, с които говорихме, казаха, че по принцип Марина била весело девойче, но че в дните преди смъртта си се била затворила в себе си.

— И?

— Сънувала кошмари. Жените — които спят отделно от мъжете — я чували да вика насън името „Бланш“.

— И коя е тази Бланш?

— Приятелка на Марина от детинство и дъщеря на съдебния пристав. Тя била една от първите, които се присъединили към Пастирите. Заминала преди повече от година.

Корбет въздъхна, а после стана и се приближи до умивалника, където изми лицето и ръцете си и се избърса с една кърпа. През това време Ранулф и Малтоут си свалиха плащовете и ботушите, обуха си меки кожени полуботуши и също се измиха. Накрая всички слязоха в залата на господарската къща.

Вечерята протече доста хаотично. Гърни явно все още се тревожеше за смъртта на момичето и за последните събития от селото, така че почти не продума. Лейди Алис сякаш се зарази от настроението му и само ровеше в храната си. Мънк, на чието лице се беше появила някаква странна усмивка, се нахрани в мълчание. Корбет през цялото време го наблюдаваше и за пореден път се зачуди дали човекът на граф Съри не полудява.

Всички все още бяха на масата, когато Кечпоул нахълта в залата. Началникът на стражата на Гърни беше подгизнал и оплескан с кал, а настроението му очевидно беше ужасно.

— Дявол да ги вземе всичките! — изруга той. — Гилбърт и проклетата му майка ги няма! Избягали са! — Кечпоул измъкна ръка изпод наметката си. — Намерих това в къщата им — той разтвори пръсти и в дланта му проблесна кехлибарена огърлица.

— Това е огърлицата на Марина! — незабавно рече Селдич, а после смутено се усмихна. — Познавах момичето добре. Значи селяните са били прави, а? Наистина Гилбърт я е убил.

— Минах през селото — рече Кечпоул. — Онези, които бяха тръгнали да го търсят, още пият в кръчмата. Явно ще се стигне до насилие.

Гърни поклати глава.

— Благодаря ти, Адам, но стига вече. Преоблечи се и ела да вечеряш с нас. Утре ни чака нов ден.

Корбет се възползва от възможността да се извини и се оттегли. И така, кралският пратеник остави Ранулф и Малтоут да пият и се върна в стаята си, за да прегледа бележките, които си беше водил. После изчака останалите да се приберат по стаите си, излезе в коридора и намери някакъв слуга, който го заведе до спалнята на Мънк. Когато стигнаха дотам, Корбет почука по вратата, след което умишлено влезе, без да е дочакал отговор. Мънк седеше на масата, с гръб към вратата, така че му се наложи да се завърти, за да види кой го безпокои. Щом съзря кралския пратеник, той бързо събра ръкописите, разстлани пред него, и се изправи. Онази странна усмивка все още трептеше на лицето му.

— Какво има? — попита. — Какво мога да направя за теб?

Корбет влезе в стаята, затвори вратата след себе си и седна на едно столче. През цялото това време Мънк внимаваше да стои между него и ръкописите на масата.

— Защо си тук? — попита на свой ред Корбет.

Мънк сви рамене.

— Заради Пастирите.

— Та как умря Ликспитъл?

— Нали ти казах. Излезе навън, и така и не се върна. По-късно обезглавеният му труп и отсечената му глава бяха намерени на брега.

— Необикновена смърт — отбеляза кралският пратеник.

— Смъртта винаги е необикновена.

— Знаеш какво имам предвид, Лавиниъс. Да убиеш човек е едно, но да постъпиш така с трупа му — съвсем друго.

— На доста странно място се намираме — рече Мънк. — Според тлъстия доктор ицените, които някога са населявали този район, имали обичая да отсичат главите на враговете си и да ги излагат на показ — точно както нашият крал излага главите на своите врагове на Лондонския мост.

— Какво е правел Ликспитъл на брега?

Мънк отново сви рамене.

— Отишъл е до манастира. Оттам до брега има пътека, но защо Ликспитъл е тръгнал по нея, ако изобщо го е направил, си остава загадка. При всички положения се е изложил на голяма опасност.

— Защо?

— Приливите тук са непредсказуеми. След проливен дъжд вълните се надигат и могат да сварят някого неподготвен.

— И това е всичко, което ще ми кажеш, така ли?

— Нищо повече не мога да ти кажа — отвърна Мънк и отново се ухили по онзи странен начин.

Корбет се изправи и се приближи до вратата. После хвана дръжката и възкликна:

— Лавиниъс!

— Да? — извъртя се Мънк в стола си.

— Трябва да ми кажеш истината. Уверявам те, че тук ще последват още убийства.

Вместо да отговори, Мънк просто се зае отново с книжата си. Корбет излезе и тихо затвори вратата след себе си. После мина по коридора и застана на стълбищната площадка. Отдолу се чуваше смехът на Ранулф и Малтоут. „Дано не са подлъгали някого да играе с тях на зарове!“ — помисли си кралският пратеник и се върна в стаята си. Вятърът отвън виеше, блъскайки по прозорците, а морето яростно нахлуваше в залива Уош и вълните се разбиваха о скалите. Корбет коленичи, прекръсти се и занарежда любимата си молитва: „Иисусе, всели се в главата и в мислите ми; всели се в очите и във взора ми, в лявата и в дясната ми ръка.“

После умът му се зарея. Дали Мейв се чувстваше добре в Лондон? Ами малката Елинор? Кралският пратеник се отърси от тези мисли и се върна към молитвите си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. Накрая се отказа, прекръсти се и се отпусна на леглото. След малко се съблече, легна си както трябва, зави се и тутакси заспа. Присъни му се, че тича по някакъв пуст бряг, преследван от тъмни фигури с качулки.

Когато се събуди на следващата сутрин, Корбет установи, че Ранулф и Малтоут лежат в леглата си напълно облечени и, както би се изразил Ранулф, доволни като прасета в кочина. Кралският пратеник отвори капаците на прозореца. Вятърът беше стихнал, мъглата почти се беше вдигнала и пред погледа на Корбет се разкри ледено синьо небе. Потривайки ръце заради студа, той се изми, обръсна се, облече се и слезе в кухнята. Часовата свещ там беше изгоряла до десетия си кръг. „Добре съм си поспал“ — помисли си кралският пратеник. В следващия момент в кухнята влезе Гърни, потропвайки с крака и опитвайки се да стопли ръцете си с дъха си. Господарят на имението беше усмихнат.

— Добро утро, Хю. Защо зимно време конете винаги създават проблеми?

След тези думи той си наля малко топъл ейл и лакомо започна да се тъпче с хляб и месо, като междувременно не спираше да обикаля напред-назад. После в кухнята влязоха лейди Алис и Селдич и всички подхванаха приятен разговор. Мънк вече беше излязъл на разходка.

— Сам, както винаги — добави Гърни иронично. — Досега не бях срещал човек, който толкова да се наслаждава на собствената си компания.

Откъм предната част на къщата се дочу врява и домакинът остави чашата си на масата. В следващия момент, потропвайки по пода с тежките си ботуши, в кухнята нахълта Кечпоул.

— Сър Саймън! — за миг началникът на стражата на Гърни се облегна на рамката на вратата, за да си поеме дъх. — Сър Саймън! Сър Хю! Най-добре ще е да дойдете с мен.

— Какво има? — попита лейди Алис с изтънял глас.

Кечпоул обърса потта от лицето си.

— Бях в селото. Хванали са Гилбърт и майка му.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна Гърни, след което сграбчи плаща си и нареди на слугите да приготвят конете.

— Какво точно става? — попита Корбет.

— Измъчват Гилбърт, за да си признае — притиснали са го към земята с една масивна дъбова врата, а отгоре й са поставили допълнителни тежести.

— Ами Гунхилда?

— За нея са донесли столче, привързано за дълъг прът, и се канят да я потопят в езерцето в центъра на селото.

След като чу това, Гърни незабавно излетя от кухнята. Корбет пък се върна в стаята си, където си запаса портупея, обу си ботушите и си облече плаща. После отчаяно се взря в двамата си слуги. Ранулф и Малтоут хъркаха, та въздухът се цепеше. Кралският пратеник реши да ги остави да спят и побърза да се присъедини към господаря на имението и доктора, които вече стояха в двора с ботушите си с шпори и крещяха на конярите да изведат конете им от конюшнята. Няколко минути по-късно цялата групичка, придружавана от шестима по-яки слуги на Гърни, излезе от имението и изтрополи по пътеката, която водеше към селото.

Поляната пред кръчмата беше пълна с хора, които посрещнаха сър Саймън и спътниците му, хвърляйки по тях буци кал, тор и дори няколко камъка. Хората на Гърни започнаха да разгонват струпалите се селяни с плоската страна на мечовете си и с камшиците си, докато накрая не въдвориха ред и не успяха да си проправят път през тълпата. На брега на езерцето се разиграваше ужасна сцена. Гилбърт лежеше под огромна врата, върху която бяха наредени каменни късове и железни тежести. Русокосият младеж почти беше изгубил съзнание и тихичко стенеше, а кожарят Фулк беше коленичил до него и му крещеше да си признае престъплението. Малко по-нататък се виждаше масивен дънер — селяните някак го бяха дотъркаляли до езерцето, бяха метнали отгоре му един прът и в края на пръта бяха закрепили малко столче. Към столчето пък, подобно на чувал с дрипи, бе привързана предизвикваща жалост старица. Парцаливите й дрехи бяха подгизнали, а дългата й сива коса — покрита с езерна тиня. Под командването на съдебния пристав група яки селяни потапяха и изваждаха горката жена от ледената вода, а тълпата, сред която имаше и жени, и деца, крещеше:

— Признай! Признай! Признай!

— Това е убийство! — изкрещя Корбет.

После кралският пратеник се втурна към съдебния пристав и го избута встрани. Отзад Гърни и останалите се заеха да махнат тежестите и вратата от проснатия на земята младеж.

— Ти нямаш никаква власт тук! — лицето на съдебния пристав беше зачервено от ейла и изглеждаше, че той всеки момент ще се пръсне от бяс.

Корбет извади меча си.

— Аз съм сър Хю Корбет, кралски пратеник, и ви казвам, че тази жена ще бъде съдена единствено от законен съд!

Думите му бяха посрещнати с неодобрително мърморене. Окуражен, Робърт, съдебният пристав, пристъпи крачка напред. Корбет хвана меча си с две ръце и го вдигна.

— Какво смяташ да правиш, Робърт? — попита той тихо. — Да ме нападнеш ли?

Съдебният пристав припряно отстъпи назад.

— Извадете кучката! — изкрещя той през рамо.

И така, прътът беше издърпан, а столчето в края му — извлечено до плитчините на езерцето. Корбет нагази във водата и се приближи до жената.

— О, Боже, имай милост! — прошепна той.

Мръсната сива коса на Гунхилда се беше залепила за сбръчканото й лице. Кралският пратеник хвърли един поглед към полуотворените, заслонени от тежки клепачи очи на старицата и към увисналата й долна челюст и разбра, че вече е твърде късно. После опипа шията и китките й за пулс, но не долови нищо. Накрая извади камата си, разряза въжетата, които стягаха тялото на жената, и я взе в ръцете си. Старицата беше лека като дете. Корбет се изкачи обратно на калната поляна.

— Ах, вие, негодници! — изрева той.

Съдебният пристав тихичко се измъкна, а Гърни и Кечпоул се приближиха към кралския пратеник.

— Какво става, Корбет?

— Старицата е мъртва! Убита от тези проклетници!

Кралският пратеник продължи да върви и внимателно положи трупа на Гунхилда върху една маса пред кръчмата. После придърпа мърлявите й поли върху тънките й като клечки крака, покрити с плетеница от вени, и отново провери за пулс.

— Починала е от удавяне или пък от шок — втренчи се той в Гърни. — Така или иначе, сър Саймън, тази старица беше убита.

В този момент двама от хората на Гърни довлякоха русокосия младеж при господаря си. Корбет се приближи до него, хвана внимателно брадичката му и вдигна лицето му. Със зяпнала уста и полуспуснати клепачи, младежът имаше доста глуповат вид. Едното му око беше затворено от ужасен оток, а от ъгълчето на устата му се процеждаше струйка кръв. Тялото му беше цялото покрито със синини.

Корбет взе мях с вино от един от хората на Гърни и пъхна гърлото му между устните на младежа.

— Той е убиец! — изкрещя Робърт. С тълпата селяни зад гърба си съдебният пристав беше възвърнал напереността си.

Корбет гневно се взря в тлъстото му лице.

— Ти и приятелчетата ти сте убийци! — извика той. — Гунхилда е мъртва и кръвта й лепне по вашите ръце!

Сподавеният стон на Гилбърт се сля с думите на Корбет.

— Този мъж — извика кралският пратеник дрезгаво — ще бъде изправен пред кралския съд, а дотогава ще бъде мой затворник.

Отец Августин си проправи път през тълпата и Гърни, който стоеше до Корбет, му направи знак да се приближи.

— Не можа ли да се намесиш, отче?

Очите на свещеника се отместиха от господаря на имението към кралския пратеник. После той облиза тънките си, сухи устни и засрамено погледна към трупа на старицата.

— Опитах се — промърмори отец Августин, — но жаждата за кръв на селяните се оказа по-силна от мен. Не можеш да ги виниш, сър Хю. Марина лежи мъртва в църквата ми. Все някой трябва да плати за смъртта й, нали така?

Гърни щракна с пръсти към хората си.

— Занесете тялото на жената в църквата. Отче, аз ще платя за погребението.

— Ами младежът? — Корбет кимна към Гилбърт, който стискаше ръцете на човека, който го беше арестувал, и се взираше с отворена уста в подгизналия труп на майка си.

— Отведете го в имението! — нареди Гърни на хората си. — И кажете на мастър Селдич да се погрижи за раните му!

Корбет огледа селяните.

— Дворът е наблизо — в Уолсингам. Сигурен съм, че кралят няма да се зарадва, ако чуе за насилието и хаоса, възцарили се тук. Отсега нататък всеки, който вдигне ръка срещу Гилбърт, ще се счита за нарушител на кралския закон.

— Точно така — потвърди господарят на имението. — Ужасно зло вилнее тук. През последните няколко месеца станахме свидетели на твърде много насилствена смърт. Хайде, прибирайте се! Вървете си по домовете!

Всички се разотидоха. Разбира се, не се мина без ропота на неколцина побойници, но по-мъдрите им съселяни вече започваха да взимат превес. Тълпата се разпръсна, жените подкараха децата си към къщи, а мъжете се сетиха, че на полето ги чака работа. Гилбърт беше качен на коня на един от хората на Гърни, след което всички последваха господаря на имението обратно към Мортлейк. Точно преди да влязат през портите, сър Саймън изравни коня си с този на Корбет.

— Благодаря ти, Хю.

Кралският пратеник го погледна.

— Знам какво си мислиш — рече Гърни. — Че е трябвало да проявя по-голяма строгост. Но това са моите хора, Хю. Държах Марина по време на кръщенето й…

Корбет успокоително го потупа по ръката.

— Не е моя работа да те съдя, сър Саймън — каза той. — Гилбърт може и да е виновен и ако е така, трябва да увисне на бесилото заради ужасното си престъпление. Междувременно обаче младежът би могъл да ни е от полза. Кажи ми — в имението има ли тъмница?

Гърни кимна.

— В такъв случай затвори Гилбърт там, но се постарай да се чувства удобно.

Сър Саймън се съгласи и двамата с Корбет влязоха в двора сред тропот на копита.

Лейди Алис и прислужничките й побързаха да ги посрещнат, при което Гърни набързо обясни какво се е случило. После господарката на имението въведе групата мъже в залата, където слугите от кухнята им донесоха чаши с ейл, хляб, сирене и осолен бекон. Мънк вече седеше пред камината; там бяха и все още сънените Ранулф и Малтоут. Служителят на граф Съри изглеждаше малко по-спокоен от предната вечер и търпеливо изслуша разказа на Корбет за събитията, развили се в селото.

— Ще разпиташ ли този Гилбърт?

Кралският пратеник кимна.

— Хубаво!

— Всъщност не трябва ли ти да го разпиташ? — попита Корбет. — Смъртта на Марина няма как да не е свързана и с Пастирите. Все пак тя е била част от общността им…

— Не, не — Мънк поклати глава и се заигра с дръжката на камата си. — Ти се заеми с Гилбърт.

Корбет едва прикри раздразнението си.

— Къде е погребано тялото на Ликспитъл?

— В селското гробище.

— Остана ли нещо след него? Някакво имущество?

— Да, малко документи, няколко дрънкулки и оръжия, както и дрехите, с които е бил облечен, когато е умрял. Селдич подготви тялото за погребението, но не се е престаравал. В крайна сметка един обезглавен труп не е най-приятната гледка на света.

— Може ли да разгледам вещите му? — попита Корбет.

— И това ще стане — Мънк се изправи на крака. — Сега обаче имам малко работа с достопочтените монахини от манастира „Кръст Господен“ — той покровителствено потупа кралския пратеник по раменете. — Ти се погрижи за селяните, Корбет, а другите неща остави на мен.

След тези думи Мънк излезе от залата, а Корбет смигна на Ранулф и Малтоут.

— А как са момчетата ми?

Ранулф простена.

— Много вино пихме — рече той, — но вината е изцяло на Малтоут — той предизвика Кечпоул на състезание по пиене…

В този момент в залата влезе самият Кечпоул и Ранулф млъкна.

— Затворникът е в тъмницата, сър Хю — ухили се старият войник. — Отдавна не бяхме имали затворник.

— Удобно ли се чувства?

— Да, само дето го е страх да не го обесят — Кечпоул се усмихна. — Но в крайна сметка, кой не го е страх от това?

Корбет довърши ейла си и излезе на двора, където проследи с поглед как Мънк се качва на коня си и го пришпорва през портите. След това кралският пратеник се качи в стаята си и извади от дисагите си един специален ключ.

— Всеки уважаващ се крадец има един такъв, господарю — беше му обяснил веднъж Ранулф. — Всички ключалки си приличат и този ключ може да отключи повечето.

И така, Корбет се забърза по коридора към стаята на Мънк. Когато стигна дотам, той пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Всичко стана много лесно.

— Значи Ранулф е бил прав — каза си кралският пратеник, след което отвори вратата и огледа стаята.

Столовете покрай масата бяха наредени като по конец, а завивките на леглото — старателно оправени и опънати. Да, Мънк определено държеше на реда, помисли си Корбет. После видя дисагите на човека на граф Съри под прозореца, но установи, че катарамите им са заключени. Накрая се приближи до малката маса край леглото. Върху нея стоеше дебела свещ от пчелен восък, която очевидно беше горяла доста — восъкът се беше разтекъл и върху масата се беше образувала коричка.

— Възможно ли е? — промърмори си под носа Корбет.

Мънк може и да беше странен, но си оставаше чиновник. Това значеше, че може би и той като Корбет сядаше в леглото си късно през нощта, изучавайки разни документи и драскайки бележки върху дъската си за писане. Кралският пратеник коленичи и бръкна под леглото. В следващия миг пръстите му напипаха три пергаментови свитъка и той се усмихна тържествуващо.

Корбет внимателно измъкна документите изпод леглото, след което седна в края му, за да ги разгледа. Първият представляваше списък с ценни предмети. Кралският пратеник внимателно го проучи и установи, че не става дума за обикновени дрънкулки — сред предметите имаше сребърна чиния, чаши и дори една свещеническа мантия. При всички положения бележките бяха трудни за разшифроване, тъй като Мънк — подобно на колегите си от кралската канцелария — обичаше да използва съкращения, познати само нему. И така, кралският пратеник остави списъка на леглото и се зае да разучи второто парче пергамент. Отначало не можа да разбере какво представляват странните линии, начертани отгоре му, но след като го изглади, си даде сметка, че се е натъкнал на карта на Хънстън и околността. Корбет прокара пръст по крайбрежната ивица, нарисувана от Мънк, след което проследи кръстчетата, които означаваха манастира „Кръст Господен“, селото, имението Мортлейк, бесилката и Убежището. Картата доста приличаше на онази, която той сам беше начертал, но беше по-подробна, покриваше по-голяма площ и в нея бяха включени още Суофам, района около залива Уош и река Нин. Именно на това място Мънк беше нанесъл най-много знаци — предимно пресичащи се пунктирани линии. Третото парче пергамент съдържаше груба скица на крайбрежието, както и картинка на плаващ кораб.

Преди да прибере свитъците обратно под леглото, Корбет се постара да ги запамети в детайли. После стана, увери се, че всичко си е на мястото, прекоси стаята и се загледа през прозореца, чиито капаци бяха широко разтворени. Стаята на Мънк също гледаше към сивото, мрачно море.

„Каквото и да те е довело тук, Мънк — помисли си кралският пратеник, — не вярвам да са Пастирите!“

След като излезе от стаята, Корбет заключи вратата и се присъедини към останалите в залата.

— Сър Саймън, мога ли да видя затворника? — попита той.

Гърни кимна.

— Кечпоул ще те заведе в тъмницата. Селдич вече е там.

И така, Кечпоул поведе кралския пратеник по един коридор, който минаваше покрай кухнята. После спря пред укрепена с метални гвоздеи врата, отвори я и двамата се изправиха пред стълбище, водещо към мрачно подземие, осветявано единствено от мъждукащата светлина на няколко факли. В дъното на стълбището започваше дълъг тунел, прокопан направо в скалистата земя. Корбет изненадано докосна стената. Кечпоул, който вървеше пред него, спря.

— Сър Хю, не знаеше ли, че имението Мортлейк е построено върху лабиринт от коридори? Някога мястото е служело като отправна точка за онези, които са искали да прекосят залива Уош — той посочи към тавана. — Някои хора твърдят, че тук е имало римска кула с фар, който е направлявал корабите им. После дошли саксонците, а след тях и Уилям Завоевателя, който построил своя крепост. Трябва да си поговориш с доктор Селдич, той знае историята на имението. Но хайде, да вървим.

Двамата продължиха да вървят по тесния, спускащ се все по-надолу коридор, при което Корбет усети, че го обхваща паника и се опита да уравновеси дишането си. Мейв и Ранулф все се шегуваха с него заради страха му от затворени пространства. Най-накрая Кечпоул спря пред една тежка дървена врата с малка решетка в горния край, отключи я и с театрален жест покани кралския пратеник вътре.

Тъмницата представляваше просто една гола стая, подобна на пещера, но Гърни все пак беше положил усилия затворникът да се чувства добре. Гилбърт седеше в края на тясно легло, а на някакво столче срещу него се беше настанил Селдич. Докторът тъкмо миеше лицето на затворника със смесица от вода и вино и нанасяше мехлем върху грамадния оток около очите му. В стаята горяха свещи, поставени в малък свещник с три рамена. Когато посетителят влезе, Гилбърт не вдигна поглед. Вместо това мрачно продължи да се взира в покрития с тръстика под, докато Селдич, зает със своите лекове, промърмори някакъв поздрав.

— Няма страшно — усмихна се той на Корбет, когато най-после приключи. — Само няколко синини по гърдите и краката. Така или иначе, затворникът ще оживее и ще може да се изправи пред съда.

— Селяните убиха майка ми! — промърмори Гилбърт.

— Те пък казват, че ти си убил момичето — отвърна кралският пратеник тихо.

Селдич се изправи на крака.

— Ще те изчакам отвън, сър Хю.

Корбет кимна, седна на столчето и изчака докторът да затвори вратата след себе си.

— Погледни ме, Гилбърт! — нареди той.

Младежът вдигна едрото си, подпухнало лице и потърка неспокойните си, воднисти очи. Възможно ли беше, запита се Корбет, този непохватен и донякъде глуповат момък да хване и да убие пъргавата като сърна Марина? Той затвори очи — за миг му беше хрумнала някаква идея, която обаче не успя да се задържи в съзнанието му и угасна като слаб пламък. Дали не беше нещо, свързано с факта, че девойката е била намерена сред пустошта? Кралският пратеник се взря в ръцете си. Да, точно така! Марина е била местно момиче. Познавала е района добре. Ако е била в опасност, защо не се е опитала да се върне в Убежището? А може би девойката не се е била върнала в селото, за да се срещне с баща си, ами с някого от имението? Игуменката и отец Августин със сигурност бяха прекарали онази вечер в Мортлейк. Селдич се беше присъединил към тях късно. Някой обаче е можел да се измъкне навън, възползвайки се от подземните тунели, за които беше споменал Кечпоул.

— Не съм убивал момичето — промърмори Гилбърт.

Корбет посочи към драскотините по ръцете и лицето на младежа.

— Откъде са тези рани?

— Трънаците ме издраскаха, докато бягах.

— А какво ще кажеш за кехлибарената огърлица, намерена в дома ти?

Гилбърт решително тръсна глава, след което впери немигащ поглед в кралския пратеник.

— Никога не бих сторил зло на Марина. Гилбърт обича Марина. Гилбърт искаше само да гали копринените й коси.

Кралският пратеник се взря в младия мъж. „Ти не си убиец — реши той. — Ти си просто маша в нечии чужди ръце.“

— Гилбърт, огърлицата е била намерена в къщата ти.

— Някой я е подхвърлил.

— Освен това Марина е отказала да се срещне с теб.

— Не е вярно.

Корбет незабавно наостри уши.

— Какво?

Младежът се усмихна така лукаво, че се наложи кралският пратеник да се ощипе. А може би Гилбърт беше по-умен и хитър, отколкото той си беше представял?

— Значи двамата с Марина се видяхте, така ли?

— Да, два пъти. Край стария дъб сред пустошта. После аз занесох нещо там. Когато бяхме малки, често си играехме на онова място. Аз, Марина и Бланш.

— Бланш ли? Дъщерята на съдебния пристав?

— Да, същата — изведнъж Гилбърт сграбчи Корбет за коляното. — Защо селяните убиха мама? Тя наистина ли е мъртва? Ще отиде ли на небето?

Кралският пратеник внимателно отмести ръката на младежа и усети колко е слаба и отпусната.

— Добре ли си, Гилбърт? — попита той.

— Мама ще отиде ли на небето?

— Да, разбира се, но кажи ми, Гилбърт — ранен ли си? Ръцете ти ми се виждат много слаби…

— Винаги са били такива — отвърна младият мъж. — Мама казваше, че било заради начина, по който съм се родил. Истината е, че не съм толкова силен, колкото изглеждам. Затова Марина ми вярваше — Гилбърт се изправи и се усмихна. — Затова занесох онзи пакет при стария дъб.

— Какъв пакет? — попита Корбет.

— Е, не беше точно пакет; беше по-скоро писмо, малък свитък. Един пътуващ търговец го донесе от Бишопс Лин. Отгоре му беше написано името на Марина и затова аз всеки ден го носех до стария дъб. Но Марина така и не дойде — той се усмихна. — Когато отидох до Убежището обаче, говорих с нея. Нищо че не ме пуснаха да вляза. Казах й, че имам подарък за нея.

Долната челюст на Гилбърт се отпусна. Корбет се огледа из стаята и видя, че в единия ъгъл има кана с вино. Той напълни една очукана чаша и я пъхна в ръцете на затворника.

Гилбърт отпи от виното и продължи:

— Тогава Марина дойде при дъба и аз й го дадох.

— Пакета ли?

— Както вече казах, не беше пакет, ами малък свитък.

— И какво съдържаше този свитък?

— Не знам, мастър. Ще увисна ли на бесилото?

Корбет се изправи на крака и потупа младежа по рамото.

— Не се тревожи, Гилбърт, няма да увиснеш на бесилото. Някой друг обаче със сигурност ще увисне. Във всеки случай засега е най-добре да останеш тук, където ще си в безопасност.

След тези думи кралският пратеник потропа по вратата и Кечпоул и Селдич му отвориха. После тримата се върнаха по коридора, изкачиха се по стълбището и се озоваха обратно в залата. Корбет се опита да въвлече Селдич в разговор за историята на къщата, но докторът изведнъж стана странно уклончив. Той сви рамене, махна с изцапаните си с мастило пръсти и извърна очи от Корбет. След това кралският пратеник нетърпеливо се отдалечи в търсене на Гърни, когото откри в кабинета му. Когато Корбет влезе в стаята, господарят на имението вдигна очи.

— Искам пекарят да бъде доведен тук — заяви направо кралският пратеник.

— Форбър ли?

Корбет потропа с пръсти по писалището.

— Да. Трябва ми и Робърт, съдебният пристав. Искам да ги разпитам.

— Защо?

— Защото, сър Саймън, нито една от загадките, пред които сме изправени, няма да бъде разрешена, докато не бъдат дадени честни отговори на някои честни въпроси!