Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (5)

Глава четвърта

Преди да бе изминал и час, трупът на Марина беше отнесен в дома за покойници в края на селото, а междувременно, както повеляваше обичаят, нефът на дългата и солидна църква беше превърнат в съдебна зала. Корбет застана отвън и вдигна очи към ниската кула, в чиято основа зееше предната врата на църквата. Скулптурите над нея и покрай прозорците, изобразяващи различни животни, цветя и фантастични чудовища, бяха направо разкошни. После кралският пратеник погледна през рамо към дома на свещеника — голяма къща, с измазани с хоросан стени и сламен покрив — и се запита внезапно потръпвайки, защо ли това село изведнъж се беше превърнало в арена на убийства. Накрая тримата с Ранулф и Малтоут заобиколиха църквата и се взряха в трънаците, които растяха в двора.

— Печално място — отбеляза Ранулф.

Корбет огледа очуканите дървени кръстове и ронещите се надгробни камъни. „Какво ли би могъл да търси един мародер тук?“ — запита се той, след което се върна при входа на църквата. В следващия момент от дома за покойници забързано излезе отец Августин, бършейки ръце в расото си. Слабото лице на свещеника беше изкривено от мъка. Корбет и двамата му слуги го последваха в църквата, където се възхитиха на облицования с дърво таван, върху който бяха изрисувани ярки ромбове. Стените и колоните в нефа също бяха пищно украсени с някакви странни зигзагообразни орнаменти, а на мъждукащата светлина на факлите се виждаше, че върху стените на трансептите са изобразени въздействащи сцени от живота на Христос.

В църквата беше тихо. В нефа беше поставена дълга, грубо скована маса и от двете й страни се бяха разположили по шестима мъже. В далечния й край, върху богато украсен трон, седеше сър Саймън. В близкия край отец Августин, който изпълняваше ролята и на енорийски писар, беше подредил пособията си за писане — пергамент, мастилница и пемза — и само чакаше заседанието да започне, за да го документира. Зад Гърни стояха мрачният Кечпоул, Джайлс Селдич и мастър Джоузеф, а по земята около масата бяха насядали някои от жителите на селото. Щом видя Корбет, господарят на имението му махна да се приближи и му посочи към едно столче от дясната си страна.

— Ти ще ми бъдеш свидетел, сър Хю.

След тези думи Гърни се изправи на крака и официално обяви началото на съдебното заседание.

Корбет наблюдаваше с интерес. Той често беше влизал в ролята на кралски съдия или комисар, но досега не беше виждал някакъв сериозен въпрос да бъде разглеждан от местен съд.

— Днес сме се събрали — започна Гърни, — за да разследваме смъртта на Марина, дъщеря на кожаря Фулк, която беше намерена жестоко убита сред пустошта. Девойката е била изнасилена и удушена — той вдигна ръце, за да укроти присъстващите — от неизвестен или неизвестни извършители. Всички вие сте наясно с древния обичай — продължи той припряно — и знаете, първо, че смъртният случай ще бъде описан и, второ, че ако бъдат събрани достатъчно сведения, могат да бъдат посочени обвиняем или обвиняеми — гласът му се извиси. — Ако се стигне до последното, обвиняемият или обвиняемите трябва да бъдат задържани и при следващото заседание на окръжния съд да им бъде осигурен справедлив процес пред техните съселяни.

Присъстващите тихо запротестираха. Гърни нервно изтри ръце в края на мантията си. После се вгледа в съдебните заседатели от двете страни на масата, задържайки погледа си върху Робърт, съдебния пристав.

— Всички вие се заклехте върху Евангелието — той посочи към тежката книга на масата. — Същото трябва да стори и всеки, който изяви желание да даде показания. Предполагам, няма нужда да ви напомням, че лъжесвидетелстването може да бъде наказано със смърт.

Последните думи на Гърни отекнаха в църквата като погребален звън, грубо подсещайки арендаторите му колко опасно би било да излъжат в такъв важен случай.

След встъпителната реч на господаря на имението разпитите започнаха. Пръв положи клетва ловджията Томас, който разказа как е намерил момичето. После Джайлс Селдич картинно описа нараняванията, открити по трупа, при което Корбет забеляза отвращението по лицата на съдебните заседатели и останалите селяни.

— Кога мислиш, че е била убита девойката? — попита Гърни.

Докторът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна рамене.

— Плътта й беше изстинала и покрита със скреж, което значи, че най-вероятно е била убита предишната нощ.

— А какво изобщо е търсела из пустошта? — попита един от съдебните заседатели.

Господарят на имението нареди на мъжа да си мълчи.

След това беше призован мастър Джоузеф.

— Марина беше част от общността на Пастирите — започна той. — Никой не я е насилвал да се присъединява към нас — в нефа се надигна одобрителен шепот, при което мастър Джоузеф се огледа наоколо и енергично закима. — Никой не я е насилвал да стои при нас — той вдигна ръка. — Всъщност самият факт, че е била намерена сред пустошта, доказва, че е разполагала със свободата да ходи където си поиска.

— А защо е излязла от Убежището? — попита строго Гърни.

Мастър Джоузеф отвърна на погледа му, след което изчака отец Августин да запише въпроса със скърцащото си перо и чак тогава отговори:

— На мен ми каза, че искала да се види с баща си. Честно казано, не ми се щеше да я пускам, но от друга страна, нямах нито право, нито причина да я спирам. Така или иначе, стори ми се, че девойката ме лъже и че всъщност има среща с някого другиго — той погледна през рамо към кожаря Фулк, който седеше в основата на една от колоните, прегърнал хлипащата си съпруга. — Разбира се, нямам представа кой може да е бил този друг. Марина скоро щеше да ни напусне. Пречистването й беше приключило и до края на месеца се надявахме да уредим заминаването й за Утремер. За Коледа вече можеше да е във Витлеем.

Корбет прошепна нещо на Гърни и господарят на имението бързо обяви:

— Сър Хю Корбет иска да ти зададе няколко въпроса.

И така, кралският пратеник се изправи на крака и започна разпита си.

— Кажи ми, мастър Джоузеф — докато Марина беше в Убежището, някой отвън опитвал ли се е да влезе в контакт с нея?

— Да, Гилбърт, синът на старата вещица.

— Случвало ли се е Марина да отиде до портите, за да говори с него?

— Да, на два пъти. Последния път обаче отказа да го види.

— Как реагира Гилбърт на този отказ?

— Отначало се обиди и се ядоса, но после си тръгна, без да създава проблеми.

— Мастър Джоузеф — усмихна се Корбет, давайки си сметка, че селяните напрегнато го наблюдават, смушквайки се един друг. За тях той беше изключително важна особа, представител на самия крал, и те гледаха на него с безгранично възхищение и страхопочитание, примесени с дълбокото подозрение, което изпитваха към всеки непознат. — Мастър Джоузеф — повтори Корбет. — Трябва да те попитам следното. Снощи някой друг излизал ли е от Убежището?

— Не. Мастър Нетлър може да се закълне, че аз бях там, а аз — че той беше там. Същото могат да сторят един за друг и всички останали членове на общността ни — водачът на Пастирите погледна към Гърни. — Сър Саймън, живеем във владенията ти вече повече от година и, както знаеш, напролет може и да си тръгнем — думите му изтръгнаха от гърлата на селяните дълбока въздишка на разочарование. — Междувременно никога не се е случвало да злоупотребим с гостоприемството ти или с това на селяните; никога не сме изричали лъжа, нито пък сме участвали в каквото и да било мошеничество. Ако някой може да оспори думите ми, нека го стори — той замълча и огледа потъналата в тишина църква. — Хубаво! — рече накрая и добави. — Това, което казах току-що под клетва, също е истина!

Корбет кимна и се върна на стола си. И така, мастър Джоузеф беше освободен и тихо се измъкна от църквата, след което беше призован Фулк. Кожарят разпозна трупа на дъщеря си и каза, че Марина се чувствала щастлива в Убежището. После съобщи на съда, че той и съпругата му били подарили на момичето си малка кехлибарена огърлица, която сега липсвала.

— Марина винаги я носеше — рече Фулк горчиво. — А сега, подобно на душата й, и нея я няма.

Когато кожарят тръгна да се връща на мястото си, го съпроводи съчувственият шепот на присъстващите. След това и други бяха призовани да свидетелстват. Някои от тях споменаха Гилбърт и разказаха как веднъж в селската кръчма синът на знахарката се бил нахвърлил върху Пастирите, обвинявайки ги, че са му отнели Марина. Друг път момъкът дръзко бил заявил, че любимата му никога нямало да напусне Хънстън.

Безпокойството на Гърни се задълбочи, когато свидетелите започнаха да намекват, че Гунхилда, майката на Гилбърт, която вече се споменаваше като прочута вещица, се била опитала да помогне на сина си. А не било ли възможно тя да е отговорна и за оплячкосаните гробове?

— Магьосничките често използват човешки черепи и кости в ужасните си ритуали — заяви един от селяните с писклив гласец.

После беше призован отец Августин.

— Не знам дали Гунхилда или синът й имат нещо общо с оплячкосването на гробовете — отвърна той на зададения му от Гърни въпрос. — Единственото, което мога да кажа, е, че тези събития се случват от една година насам и че лично аз не виждам в тях никакъв смисъл.

— Какво имаш предвид? — попита Корбет.

— Досега не е разровен нито един пресен гроб, а в старите гробове няма нищо друго освен купчина кости.

— Установени ли са някакви липси? — продължи с въпросите кралският пратеник.

— Доколкото знам, не.

Постепенно сумракът в църквата започна да се сгъстява и Гърни направи обобщение на всичко, което беше казано през деня. После съдебните заседатели се оттеглиха за съвещание, но не след дълго се върнаха в нефа и се струпаха зад пристава Робърт, който, както Ранулф прошепна на Корбет, се перчеше като петел върху купчина тор.

— Взехте ли решение?

— Да, господарю. Стигнахме до заключението, че Марина, дъщерята на кожаря Фулк, е била убита от Гилбърт със знанието и помощта на майка му, Гунхилда. Настояваме двамата виновници да бъдат задържани и изправени пред съда, за да отговарят за престъплението си.

Гърни вдигна ръка.

— Така да бъде — обеща той, след което хвърли един предупредителен поглед към съдебните заседатели, а после и към останалите селяни, които се бяха струпали в нефа и в момента заплашително мърмореха. — На обвиняемите ще бъде осигурен справедлив процес — заяви решително господарят на имението. — Трябва да им бъде осигурен справедлив процес!

Откъм различни части на нефа се дочуха неодобрителни възгласи.

— Заседателите изпълниха своите задължения — продължи Гърни, изваждайки от кесията си две сребърни монети и поставяйки ги на масата. — Това сребро е за кожаря Фулк, за да плати с него погребалната служба на дъщеря си. Освен това ще платя на отец Августин и ще му поръчам да отслужва литургии за упокой на душата на Марина отсега, та чак до Великден.

Селяните, които вече жужаха досущ като рояк пчели, наобиколиха съдебните заседатели и докато онези излизаха от църквата, одобрително ги потупваха по гърба. Отец Августин заяви, че имал някаква работа, така че остави записките от заседанието на Гърни и се забърза след енориашите си.

Сър Саймън направи знак на Кечпоул да се приближи.

— Вземи неколцина мъже — нареди му той — и отидете да арестувате Гунхилда и Гилбърт. Моли се да стигнете до тях преди селяните, които сигурно вече се тълпят в кръчмата „Кътче край камината“, да се напият и да вземат закона в свои ръце.

Кечпоул побърза да изпълни заповедта на господаря си, а самият Гърни се изправи, протегна се и погледна към Корбет.

— Хубава работа свършихме, няма що.

— Краят също няма да е хубав — Корбет стисна устни и погледна към вратата на църквата. „Арендаторите ти — помисли си той — искат справедливост и кръв.“

— В имението ли ще се връщаш сега?

— Може би по-късно. Искам да огледам околността, преди да се стъмни.

Корбет се извини и — следван по петите от мрачните Ранулф и Малтоут — се отправи към полянката зад къщата на свещеника, където пасяха конете им. После тримата препуснаха през селото и кралският пратеник, който яздеше най-отпред, заоглежда варосаните постройки със сламени покриви, всяка една от които беше издигната върху свое собствено парче земя. Явно селото процъфтяваше, помисли си той, но едновременно с това наоколо определено се усещаше тягостното присъствие на насилствена смърт. По уличките нямаше никого — жените се бяха затворили вкъщи с децата си, а мъжете се бяха събрали в кръчмата срещу селската мера със заледеното езерце.

Селяните, които стояха на вратата на „Кътче край камината“, забелязаха кралския пратеник и го поздравиха. В отговор той вдигна облечената си в ръкавица ръка. После видя Робърт да излиза от къщата си — прясно боядисана постройка с каменна основа и с кръстосани греди по фасадата на зидания втори етаж — и се зачуди откъде ли се е взело новопридобитото богатство на съдебния пристав. По-нататък се намираше къщата на пекаря, обозначена с малка, но ярка табела, на която бяха изобразени три бели хлебчета върху сребърен поднос. При други обстоятелства Корбет би се отбил в пекарната, но капаците на прозорците бяха затворени, а вратата — залостена, сякаш смъртта на девойката беше напомнила на пекаря за собствената му трагедия. И така, кралският пратеник продължи да язди, докато накрая не излезе от селото, откъдето пък пое по пътя към скалите.

Нощта бавно настъпваше и над гневните вълни на отлива се стелеше мъгла. Хищните крясъци на морските птици се смесваха със стенанията на вятъра. „Ама че зловещо място!“ — помисли си Корбет, след което си спомни легендите, които се разказваха за него. Някой в Суофам беше нарекъл тукашния вятър Тъмния ангел и бе разказал на кралския пратеник, че някога в тази част на Норфък живеело древно племе, което се опълчило на римляните и потопило земята в кръв. Корбет едва не подскочи, когато Ранулф изравни коня си с неговия.

— Господарю — започна помощникът му предпазливо, — двамата с Малтоут се чудехме колко време смяташ да останем тук.

Корбет се усмихна.

— Колкото е необходимо, Ранулф.

— Но нали селяните вече си намериха виновник за убийството на онова момиче? — смени тактиката Ранулф. — Сър Саймън е прав — ако Гилбърт им падне в ръцете, ще го убият.

Кралският пратеник дръпна юздите на коня си и се вгледа в своя помощник.

— Срещал ли си мастър Джоузеф преди?

Ранулф се почеса по наболата брада.

— И аз си мислех за това. Той определено ме позна, а мисля, че и аз се сещам кой е.

— И откъде се познавате?

— Не знам, не мога да си спомня.

— Какво мислиш за Пастирите? — попита Корбет.

— Най-обикновени шарлатани — ухили се Ранулф. — Старата ми майка все ми казваше да внимавам с религията, понеже истинските светци били несравнимо по-малко от мошениците.

— Значи смяташ, че Пастирите са мошеници, така ли?

— Мисля, че трябва да ги разпитаме.

Корбет кимна.

— Щом приключим тук, двамата с Малтоут ще отидете да поднесете съболезнованията ми на мастър Джоузеф и ще се опитате да си поговорите с подопечните му младежи и девойки.

Ранулф затвори очи.

— Студено ми е, господарю! И освен това съм гладен!

— Когато се върнете в имението, там ще ви чака топло ядене и удобно легло. Пък и ще ви позволя да поиграете на зарове — кралският пратеник вдигна предупредително пръст. — Но не със слугите на сър Саймън!

Ранулф невинно примигна.

— Не се шегувам — настоя Корбет. — Освен това ти забранявам да им пробутваш странните отвари и еликсири, достигнали до теб от древните египтяни, които се опитваш да продаваш всеки път, щом дойдем в провинцията.

Ранулф преглътна тежко и гузно се взря в Малтоут. Откъде ли господарят, Киселата физиономия, можеше да знае за малката му кожена торбичка, пълна с лекове, които той винаги беше готов да продава на наивници?

— А сега — Корбет подкара коня си напред — елате да огледаме ешафода.

И така, тримата препуснаха по скалната пътека, докато накрая не се озоваха при тройната бесилка, която се извисяваше на фона на притъмняващото небе, само на двайсетина стъпки от ръба на скалата. Корбет стисна юздите и се опита да усмири неспокойния си кон, след което вдигна поглед към грамадните железни куки, прикрепени към всяко едно от трите рамена на бесилката.

— Предполагам — каза той повече на себе си, отколкото на спътниците си, — че ако ще екзекутират някой престъпник, го водят тук, качват го върху някоя стълба, а после дръпват стълбата изпод краката му и го оставят да увисне на въжето. Не това обаче се е случило с жената на пекаря.

Кралският пратеник се взря в изпотъпканата трева. Конят му беше толкова неспокоен, че той се зачуди дали под бесилката не лежи погребан някой самоубиец или пък човек, отлъчен от Църквата. Защо ли съпругата на пекаря беше дошла тук? И защо беше позволила на някого да сложи примка около врата й? Как така убиецът не беше оставил никакви следи? И кой беше върнал коня на пекаря в селото?

В следващия момент се чу тропот от конски копита и Корбет стреснато се озърна през рамо. Изведнъж от мъглата се появи Мънк, възседнал галопиращия си кон, чийто плащ се развяваше така, че му придаваше вид на връхлитащ върху плячката си гарван. Корбет кимна към Ранулф и Малтоут в знак, че могат да тръгват.

— Вървете в Убежището — нареди той. — Ще се видим в имението.

Ранулф и Малтоут препуснаха, оставяйки господаря си, а Мънк, чийто кон вече забавяше ход, се приближи до кралския пратеник. Служителят на граф Съри отметна качулката си и Корбет видя, че лицето и косата му са подгизнали. Да не би мрачният чиновник да беше стоял на брега, взирайки се в разбиващите се вълни? Мънк посочи към ешафода.

— Неразрешима загадка, а, Корбет?

— Ти видя ли трупа? — попита кралският пратеник.

— Да, но не забелязах нищо особено — само белег от примка около врата. Нямаше нищо общо с горкото момиче, което открихме тази сутрин — Мънк доближи коня си още повече до този на Корбет. — Знаех си, че ще те заваря тук или в селото. Всъщност тъкмо теб търсех.

— Така ли? — втренчи се в него кралският пратеник. — И защо съм ти?

Мънк обърса уста с опакото на ръката си, облечена в черна ръкавица.

— За да ти се извиня.

За няколко мига лицето на Мънк се отпусна и Корбет видя пред себе си един много по-млад и приятен мъж. После човекът на граф Съри се взря в обвитото в мъгла море и тихо попита:

— Чувал си слуховете, нали?

— Да — отвърна кралският пратеник. — Знам, че си имал дъщеря.

— Беше на шестнайсет — рече Мънк, все още взирайки се в морето. — Красива като летен ден. Всеки път, щом я погледнех, се сещах за майка й, която почина при нейното раждане. Всичко се случи толкова бързо. Господарят ми, графът на Съри, беше организирал малко празненство. Денят беше просто прекрасен. Катерина, дъщеря ми, каза, че иска да се поразходи из близката гора, и тъй като се намирахме във владенията на графа, аз реших, че ще е безопасно да я пусна. Постъпих глупаво. Измина цял час, а тя все още не се беше върнала. Аз се разтревожих и тръгнах да я търся. Намерих я просната на земята, подобно на момичето, което открихме тази сутрин — той най-после се обърна към Корбет, примигвайки, за да прогони сълзите от очите си. — Дъщеря ми беше нападната, изнасилена и удушена и аз бях напълно безсилен да й помогна. Въпреки това заговорих на мъртвата — гласът на Мънк потрепери — и дори се порязах с камата си, за да се уверя, че не сънувам. Разбира се, господарят ми направи всичко по силите си за разкриването на убиеца, но без успех.

Корбет се пресегна и внимателно докосна събеседника си по ръката.

— Съжалявам, Лавиниъс. Искрено съжалявам.

— Въпреки това имахме някои заподозрени — продължи Мънк. — От другата страна на гората, в една полуразрушена църква, се беше заселила група Пастири. Те обаче се заклеха, че нямат нищо общо със смъртта на Катерина.

— Същата група ли? — попита Корбет. — Пастирите, с които си имаме работа сега?

Мънк поклати глава.

— Не знам. По онова време бях съсипан от скръб. Знам само, че граф Съри повика хората на шерифа, но те не можаха да открият нищо.

— Мислиш ли, че Пастирите са убили Марина?

Мънк се ухили.

— Това ти трябва да го докажеш, сър Хю! Честно казано, не ме е грижа кой е убил Марина. Един ден обаче някой ще плати за смъртта на дъщеря ми! — човекът на граф Съри сграбчи юздите на коня си, наведе се напред и почти завря лицето си в това на Корбет. — Знам какво си мислиш за мен — прошепна той, при което кралският пратеник видя убийствената омраза, горяща в очите му. — Смяташ, че нямам нито скрупули, нито принципи, нито пък морал. Но кажи ми — как човек може да притежава тези неща, без да има душа? Моята душа, животът ми, беше погубен в деня, в който Катерина беше убита. Господ ми отне съпругата, а после и дъщерята, така че вече не слушам какво мънкат свещениците! — Мънк отметна глава назад, взря се в сивкавото небе и тихо простена. — Проклинам Бог и ще го проклинам до сетния си ден! — рече той, дръпна юздите на коня си и препусна обратно към имението.

Корбет проследи отдалечаването му с поглед. Чувстваше се неловко. Беше съдил Мънк сурово, а не си беше давал сметка за кошмарите и призраците, тормозещи душата му. Изведнъж кралският пратеник усети, че го завладява състрадание към този мъж, който беше превърнал дъщеря си в център на своето съществуване, след което я бе изгубил. Корбет бавно подкара коня си по пътеката. Какво друго се казваше в слуховете за Мънк? Не съществуваха ли подозрения, че убитият му помощник, Сердик Ликспитъл, е бил влюбен в дъщеря му? Със сигурност се говореше, че Мънк обвинявал помощника си, че не е бил достатъчно предпазлив. Корбет се взря в подскачащата нагоре-надолу глава на коня. Ами ако Мънк сам беше поискал да го изпратят тук? Възможно ли беше служителят на граф Съри да е дошъл сред пустошта на Норфък, за да си уреди сметките с Пастирите, както и със собствения си помощник? Имаше ли някаква връзка между Мънк и жената на пекаря? В следващия момент конят на Корбет изцвили и го изтръгна от унеса му. Кралският пратеник се озърна наоколо и видя, че е само на един хвърлей разстояние от портата на имението Мортлейк.

Във вътрешния двор го посрещна някакъв коняр, който отведе коня му, след което Корбет влезе през предната врата на къщата. В залата и в дневната нямаше никого. Един слуга му съобщи, че сър Саймън и съпругата му се били оттеглили в спалнята си. И така кралският пратеник си взе нещо за хапване от кухнята, сгря си една оловна чаша с вино и я отнесе в стаята си. След като се постопли пред малкия огън, той запали свещи и ги постави върху масата. После взе перо, мастилница и парче пергамент и се опита да въведе някакъв ред в загадките, с които се беше сблъскал.

Първо начерта груба карта на крайбрежието, на която отбеляза разположението на различни обекти, а след това се зае да състави списък на всички замесени, започвайки от сър Саймън Гърни. Корбет захапа крайчето на перото си и се замисли. Господарят на имението изглеждаше напрегнат, леко резервиран и притеснен. От какво ли обаче се страхуваше? После дойде ред на доктор Джайлс Селдич — загадъчна личност. Кечпоул, началникът на стражата на сър Саймън, беше верен на господаря си, не харесваше непознати и направо ненавиждаше Пастирите. Лавиниъс Мънк можеше да е просто луд, но можеше и да е движен от жаждата си за мъст. Неговото име предизвика поредица от въпроси. Какво всъщност правеше човекът на граф Съри тук — разследваше Пастирите, търсеше отплата за смъртта на дъщеря си или пък преследваше някаква съвсем друга, потайна цел? Кой беше виновен за смъртта на помощника му, Сердик Ликспитъл? Каква работа беше имал Сердик сред пустошта? Защо главата му беше така варварски отсечена и побита на кол на някакъв си мъглив и студен бряг? Как убиецът беше успял да се измъкне, без да остави никакви следи?

Ами Пастирите? Какви бяха те — фанатици, глупаци или светци? Имаше ли смисъл да пише за тях до колегите си от кралската канцелария или от Хазната? Корбет започна да изрежда имената им. Първо, мастър Джоузеф. Кой беше той? Откъде го познаваше Ранулф? После, Марина, дъщерята на кожаря Фулк — защо девойката беше излязла от Убежището и какво беше правила сред пустошта?

В един момент започна да изглежда, че списъкът на кралския пратеник няма да има край. До името на Амилия Форбър, жената на пекаря, той си записа следните въпроси: „Защо й е било да ходи при бесилката? Защо не е оказала съпротива? Защо наоколо е нямало следи от друг кон? Кой е върнал нейния кон в селото?“

Корбет уморено разтърка очи и за миг просто остана загледан в пространството. После въздъхна, отпи от греяното си вино и продължи да пише.

Отец Августин не беше местен жител и не се чувстваше напълно приет от енориашите си. Домина Сесили беше доста умна жена и обичаше удоволствията. А какъв ли беше източникът на новопридобитото богатство на съдебния пристав Робърт? След като записа и този въпрос, кралският пратеник остави перото си на масата, скръсти ръце и огледа списъка си. Имаше още неясни неща. Кой разравяше старите гробове в църковния двор? Как сестра Агнес беше паднала от скалите? Корбет стана от стола си и се взря в сенките в другия край на стаята. Един въпрос не му даваше мира: защо Мънк беше изпратен тук? И какво беше това толкова важно нещо, което бе накарало краля да изпроводи един от най-доверените си хора, уж за да помогне на дясната ръка на граф Съри при разследването на няколко странни убийства?

Корбет се върна на масата и си припомни последната си среща с Едуард. Кралят беше избягвал погледа му, взирайки се в един сокол, който подрънкваше с верижката, с която бе прикован към пръта си. Джон де Уорън, графът на Съри, също беше присъствал, като през цялото време беше поглаждал уста, сякаш прикривайки усмивката си.

Тази среща се беше състояла в Суофам, а в момента Едуард и младата кралица, французойката Маргарет, трябваше да са в Уолсингам.

— Ще почакам — промърмори си под носа Корбет. — Ще почакам още малко. И ако дотогава Мънк не ми каже истината, ще препусна до Уолсингам и ще принудя краля да ми я каже!

След като взе това решение, кралският пратеник легна в леглото си, затвори очи и се унесе в сън. Навън се спусна мрак и все по-гръмката песен на Тъмния ангел започна да надвива рева на морето.