Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (4)

Глава трета

На другия ден Корбет се събуди рано от звъна на камбана, която трябваше да даде знак на слугите, че е време да стават, и да оповести, че ежедневният живот в имението започва отново. И така, кралският пратеник се надигна от леглото и почти веднага се наметна с една завивка, тъй като на вратата се почука. В следващия момент някакъв слуга внесе няколко пръстени съда, пълни с гореща вода за миене, както и чисти кърпи. Щом слугата излезе, Корбет извика на Малтоут и на Ранулф да стават, след което бързо се избръсна и изми. После счупи печатите на служебната си чанта, извади оттам пособията си за писане и ги подреди върху масата. По това време двамата му помощници все още не се бяха разбудили, така че се наложи кралският пратеник да отвори прозореца. Студеният сутрешен въздух веднага нахлу в стаята и Ранулф и Малтоут се измъкнаха от леглата си, пухтейки и ругаейки. Без да им обръща внимание, Корбет се взря в гъстата мъгла, която все още се стелеше навън.

Кралският пратеник, който се чувстваше по-спокоен от предната вечер, се зае да довърши тоалета си, обличайки си прилепнал вълнен панталон, кафява вълнена мантия и риза с връзки около врата и китките. На краката си нахлузи ботуши за езда от кордовска кожа, наметна се с бойния си плащ и си сложи подплатените ръкавици. После си припомни загадките, с които се беше сблъскал миналата вечер, и си запаса портупея, нареждайки на Ранулф и Малтоут да сторят същото.

— Побързайте! — подвикна той. — Трябва да тръгнем рано!

Ранулф, разбира се, запротестира, но Корбет не му обърна внимание и излезе в коридора. Слугата, когото срещна там, го заведе до параклиса на имението — малко помещение със стени от варосана зидария и черни греди, под чийто прозорец беше поставен прост олтар. Отец Августин вече беше наченал сутрешната литургия, на която присъстваха Гърни и началникът на стражата му, Кечпоул. След службата всички се преместиха в залата, където към тях се присъединиха и други, включително Ранулф и Малтоут, които още не се бяха разбудили напълно и хвърляха сърдити погледи на господаря си. Лейди Алис още спеше, но затова пък Селдич се появи, бъбрейки весело като предната вечер. Не след дълго слугите поднесоха закуската, състояща се от ейл, прясно изпечен хляб и парчета месо, обилно полети с пиво. Корбет обаче нареди на Ранулф и Малтоут да не се бавят много.

— Мога да ви заведа до Убежището — предложи Гърни.

Мънк настоя да отиде с тях и въпреки възражението на домакина, че Кечпоул е достатъчен гарант за безопасността на всички, не отстъпи от намерението си. Докторът и свещеникът също изявиха желание да се присъединят към групата.

— За всеки случай — рече Селдич, хвърляйки един бърз поглед към Гърни.

Корбет внимателно огледа двамата мъже — приветливостта, която бяха демонстрирали предната вечер, не беше изчезнала, но едновременно с това в отношението им се беше появила и известна резервираност. Какво ли криеха, запита се кралският пратеник. Мънк, който изглеждаше мрачен, както винаги, се потупваше с ръкавиците си по бедрото, нетърпелив да се заловят за работа. В следващия момент един коняр съобщи, че конете им са готови за тръгване, така че всички се увиха в плащовете си и излязоха на двора. Слънцето, което грееше изненадващо силно за ноември, успяваше да пробие тук-таме през мъглата. Корбет погледна през рамо към старата господарска къща. Приземието беше изградено от камък, а горните етажи — от зидария с очертани по нея греди.

— На колко години е Мортлейк? — попита кралският пратеник.

— Имението е съществувало още преди времето на Завоевателя — отвърна Гърни, — но прадядо ми е съборил първоначалната саксонска постройка и я е вдигнал наново, вграждайки в нея най-хубавия камък и най-висококачествения дървен материал.

Корбет се взря одобрително в сградата. Имението Мортлейк разполагаше с дълга и правоъгълна господарска къща, защитена от крепостна стена, зад която се гушеха и множество стопански постройки — плевни, конюшни и ковачници.

— Ами земята? — полюбопитства кралският пратеник.

— Простира се докъдето можеш да яздиш — ухили се Гърни. — Е, откъм брега почвата е твърде солена, но по-навътре в сушата дава добра реколта. Така или иначе, семейството ми не дължи богатството си на земята, а на овцете. Хайде, последвайте ме!

Останалите вече бяха възседнали конете си и Ранулф и Малтоут неуспешно се опитваха да скрият усмивките си при вида на дебелия доктор, който едва се побираше в седлото, и на отец Августин, който очевидно не се чувстваше удобно върху гърба на жалкия си кон. И така, след като Корбет и Гърни също се качиха на конете си, портите се отвориха и всички препуснаха по пътеката, която водеше извън имението и продължаваше през пустошта. Някъде в далечината прибоят ревеше, из храсталаците наоколо току се стрелкаше някой заек, стреснат от тропота на копита, а щом видеха конниците, овцете, които се мотаеха по пътя, се разбягваха, блеейки. Мъглата все още беше гъста, така че Гърни извика на спътниците си да не се отдалечават един от друг. По едно време пък ги накара да забавят ход, тъй като се наложи да заобиколят едно малко блато, оградено от тръстика.

— Тази местност е доста коварна — обади се той от дълбините на качулката си, — така че не е лошо човек да се придържа към пътищата и да внимава къде стъпва. Същото важи и за крайбрежието. Приливът винаги може да те изненада. Понякога се точи бавно като нощта, но друг път настъпва светкавично и улавя непредпазливите в капан.

— Тъкмо това беше поуката и от на снощната ми история — обади се доктор Селдич. — Бреговете на Уош са опасни и, както крал Джон е разбрал за своя сметка, бързо нахлуващите приливи за кратко време могат да превърнат едва процеждащите се поточета в буйни реки.

— Ами онова злато? — попита Ранулф, развълнуван от идеята, че някъде наоколо може би лежи заровено несметно богатство. — Наистина ли никога не е било открито?

— Съществуват много легенди за него и според някои от тях във владенията на сър Саймън се крие истинско съкровище — отвърна му Селдич, след което внезапно млъкна, тъй като групичката им отмина блатото и Гърни ги пришпори нататък.

Докато яздеха по една добре утъпкана пътека, Корбет си даде сметка, че се движат на юг, навлизайки все по-навътре в сушата, а брегът е от лявата им страна.

— Какво представлява това Убежище? — обърна се той към Гърни, изравнявайки коня си с неговия.

— Най-обикновено старо стопанство, което беше изоставено по времето на баща ми, тъй като бедната почва не можеше да изхранва обитателите му. Оттогава в него се подслоняват овчари, скитници, странстващи монаси и изобщо всички, които имат нужда от убежище.

— Кажи ми — ти защо пусна Пастирите вътре?

Гърни отметна качулката от главата си и попи потта, избила по челото му.

— А защо да не ги пусна? Сториха ми се богобоязливи и безобидни — той се усмихна. — Не си мисли, че съм светец, Хю. В замяна на подслона, който им осигурих, Пастирите работят безплатно в стопанството ми — той посочи през стелещата се мъгла. — Виждаш ли светлината? Почти пристигнахме.

След тези думи Гърни препусна напред, при което мъглата се разсея, като че ли само тях бе чакала, и Убежището се разкри пред очите на групата конници. Всъщност за момента от него не се виждаше друго освен една висока стена, яка дъбова порта, а над всичко това — няколко сламени и един покрит с плочи покрив.

— Кой е там? — прозвуча глас.

Корбет присви очи и забеляза, че край една от колоните на портата стои някакъв мъж. После изщрака огниво, пламна факла.

— Кой е там? — повтори гласът.

Гърни направи знак на спътниците си да останат по местата си и излезе напред с коня си.

— Сър Саймън Гърни! — извика той, изправяйки се на стремената си. — С мен е и кралският пратеник, сър Хю Корбет!

— Изчакайте там! — отвърна гласът.

След тези думи фигурата на портата остави факлата и изчезна.

— Мислех, че Убежището е твоя собственост, сър Саймън… — рече Корбет, изравнявайки коня си с този на господаря на имението Мортлейк.

— Да — сви рамене Гърни, — но съм дал на Пастирите същите права, с които разполага всяка религиозна обител. Това значи, че човек не може просто да нахлуе вътре, когато му скимне. Все пак из провинцията бродят какви ли не престъпници, а те с радост биха се възползвали от достъпните им провизии, както и от всяка жена под шейсет!

В следващия момент портите се отвориха и сър Саймън замълча, а Корбет с любопитство се вгледа в двамата мъже, които излязоха от Убежището и се запътиха към тях.

— По-възрастният е мастър Джоузеф — прошепна Гърни, — а другият е Филип Нетлър. Иначе казано — това са игуменът на манастира и първият му помощник.

Мастър Джоузеф беше около петдесетгодишен мъж с дребно телосложение, обгоряло от слънцето лице и светлосини очи, през които премина лека сянка, докато той се усмихваше на Гърни и кимаше по посока на Корбет. „Прилича повече на военачалник, отколкото на духовник“ — реши кралският пратеник. Колкото до Филип Нетлър, по-младият мъж се отличаваше с рошава черна коса, слабо лице, очи, заслонени от тежки клепачи, и тънки устни. Той изглеждаше по-бдителен, а очите му постоянно се отместваха към Мънк, който седеше върху коня си като някой зъл дух.

— Добър ден, сър Саймън — усмихна се мастър Джоузеф на Гърни.

— Този човек с мен е специалният пратеник на краля, сър Хю Корбет — рече господарят на имението.

Мастър Джоузеф протегна ръка на Корбет и кралският пратеник я стисна. Дланта на водача на Пастирите беше мека и топла.

— А този тук е мастър Филип.

Кралският пратеник се здрависа и с Нетлър, но този път усети леко безпокойство. Лицето на Филип беше безизразно, а очите му избягваха погледа на Корбет.

— Пратеник на краля, а? — изрази на глас притесненията на другаря си мастър Джоузеф. — Но защо? Нали не си дошъл да ни изгониш от Убежището?

Корбет се усмихна и поклати глава.

— Виждам, че си откровен, мастър Джоузеф, и смятам да ти отвърна със същото. Епископите са обезпокоени от присъствието на различните нови религиозни общности в кралството и изразиха тревогите си пред краля. И така — кралският пратеник подбираше думите си внимателно, — Едуард реши да се поинтересува от делата ви, макар че в момента по-голямата му грижа са смъртните случаи в околността.

— Така си и знаех! — отвърна мастър Джоузеф.

— Ние нямаме нищо общо с това! — извиси Нетлър пискливото си, злобно гласче. — Сър Саймън може да потвърди, че се занимаваме единствено със себе си.

— Няма ли да ни поканите вътре? — попита изведнъж Мънк, приближавайки се с коня си. — Измръзнахме от студ!

— Сър Саймън — започна решително мастър Джоузеф, — ти ни даде Убежището и честната си дума, че докато не създаваме проблеми на никого, ще имаме право сами да преценяваме кой да има достъп до обителта ни. И сам знаеш, че общността ни е затворена и не бихме могли да позволим на всеки да влиза и да излиза, когато си поиска.

Водачът на Пастирите огледа останалите придружители на Гърни и Корбет забеляза интереса му, както и лекото безпокойство, което се появи в очите му, когато съгледа Ранулф.

— Разбира се, вратата ни е винаги отворена за теб, сър Саймън — добави мастър Джоузеф, отстъпвайки една крачка назад. — Същото важи и за сър Хю Корбет, както и за мастър Мънк. Колкото до останалите, те могат да почакат отвън, нали така?

И така, Гърни, Корбет и Мънк продължиха напред, оставяйки Ранулф и Малтоут да се разправят с наскърбения отец Августин и доста разочарования Селдич. При портите тримата слязоха от конете си и последваха мастър Джоузеф и Нетлър в широкия вътрешен двор. Корбет се огледа наоколо и реши, че мястото не му изглежда по-различно от което и да е друго малко стопанство. В средата на двора имаше ниска едноетажна къща, а край нея се редяха множество стопански постройки. Две кучета дремеха пред вратата на малка плевня до един кладенец, а по калдъръма се разхождаха няколко мършави пилета и чоплеха с клюновете си пръстта между камъчетата. В стопанството имаше още неголям свинарник, както и една изкуствена могилка от едната страна на къщата, която вероятно служеше за зайчарник. Мастър Джоузеф проследи погледа на кралския пратеник.

— Имаме си почти всичко, от което се нуждаем — каза той.

— Разполагаме с вода и прясно месо и освен това си отглеждаме билки. За услугите ни сър Саймън ни плаща с пари или в натура. Монахините от „Кръст Господен“, както и някои от по-богатите фермери също проявяват щедрост към нас.

Корбет се огледа наоколо. Мястото изглеждаше бедно, но едновременно с това — добре поддържано. Пастирите явно бяха положили доста труд, за да облагородят своето убежище.

— Много е тихо тук — каза кралският пратеник, но после чу отнякъде да се носи песен и погледна към къщата, накъдето му сочеше Нетлър.

— Братята и сестрите ни се молят — каза той.

— В такъв случай — рече язвително Мънк — може би нямаше да е зле да поканите вътре и отец Августин.

— Уставът на общността ни е пределно ясен по този въпрос — отвърна мастър Джоузеф. — В обителта ни не се допускат повече от трима посетители наведнъж. Сигурен съм, че отец Августин ще прояви разбиране.

„Едва ли“ — помисли си Корбет, припомняйки си киселото изражение на свещеника.

— Често ли се молите? — попита той, потропвайки с крака по земята и чудейки се дали Пастирите ще ги поканят вътре, за да се стоплят.

— Уставът ни е чудесен, не е много строг — рече мастър Джоузеф.

Корбет му хвърли един бърз поглед — беше сигурен, че в гласа на мъжа се е прокраднала нотка на сарказъм.

— Нека ти кажа как минава ежедневието ни, сър Хю — продължи мастър Джоузеф припряно. — Сутрин ставаме от сън, казваме си молитвите, учим, после се заемаме с някаква работа, след което се посвещаваме на молитва и накрая вечеряме.

— Никога ли не излизате от Убежището? — попита Мънк.

— Само за да отидем до Бишопс Лин — отговори Филип Нетлър. — Двамата с отец Джоузеф ходим там, когато имаме нужда от провизии или пък когато е завършил поредният период на пречистване.

— Пречистване ли? — попита Мънк невинно, сякаш това беше първият път, в който чуваше тази дума.

— Ние сме Пастирите — рече въодушевено мастър Джоузеф. — Верните пастири на Христос. Приемаме в редиците си порядъчни младежи и девойки и ги подготвяме според нашите принципи — той прочисти гърлото си. — После ги завеждаме до някое пристанище, в случая до това в Бишопс Лин, и уреждаме заминаването им за обителта ни във Витлеем, където ще се състои Второто пришествие на Иисус.

— Да не би наистина да вярваш в това? — попита Мънк, без да крие подигравателната си усмивка.

— А нима ти не вярваш, мастър Мънк? — ококори се изненадано мастър Джоузеф. — Не приемаш ли учението на Църквата, според което Христос ще се завърне на земята?

Мънк усети, че ще попадне в теологически капан, и отстъпи.

— Просто ми се вижда странно — промърмори той.

— Ходил съм във Витлеем — рече Джоузеф. — Филип също е бил там. Уверявам те, мастър Мънк, Иисус ще се завърне на земята.

— Да, но във Франция и по течението на Рейн считат Пастирите за безбожници! — поднови атаката си Мънк.

Мастър Джоузеф разпери ръце.

— Нима вината за това е у нас? И нима не е вярно, че някои от вашите свещеници не са онова, което би трябвало да бъдат? — гласът му се снижи до подигравателен шепот. — Всъщност хората твърдят, че това важи не само за свещениците, ами и за монасите, епископите и дори за някои от папите ви…

Филип Нетлър, който междувременно се беше заел да спъне конете, се върна при останалите, обърса ръце в кафявото си вълнено расо и погледна Гърни право в очите.

— Никога не сме правили нищо нередно, сър Саймън. Не познавахме нито помощника на мастър Мънк, който беше така варварски убит, нито горката съпруга на пекаря. Много рядко се случва да дойдем до селото и изобщо не създаваме никакви проблеми — той стисна устни. — А ето че сега ние си имаме проблеми…

— Какви проблеми? — попита Корбет.

— Една от сестрите ни изчезна. Марина.

Гърни загрижено погледна към мастър Джоузеф.

— Коя Марина? Дъщерята на кожаря?

— Да, тя. Снощи излезе от Убежището, за да навести баща си, Фулк, и така и не се върна.

В следващия момент мастър Джоузеф забеляза, че Корбет потрива ръце в опит да се стопли.

— Елате! — настоя той. — Да влезем вътре!

И така, водачът на Пастирите преведе групичката мъже през двора, след което ги покани в къщата. Кухнята представляваше дълго помещение с ниски тавански греди и голямо огнище, в което гореше малък огън. До огнището имаше фурна, в която се печеше хляб, изпълвайки въздуха с апетитна миризма и пара. Стаята беше чиста, но оскъдно обзаведена — два-три шкафа, няколко лавици с малко тенджери и тигани и една дълга, грубо скована маса, оградена със столчета. Мастър Джоузеф предложи на посетителите вино или ейл, но Корбет отказа. После всички се събраха около огнището и си свалиха ръкавиците, за да си сгреят пръстите. В следващия момент вратата в дъното на кухнята се отвори и вътре влязоха и останалите членове на общността. Кралският пратеник с интерес се взря в Пастирите. Групата им се състоеше от шестнайсет души — десетима мъже и шест жени, всичките млади и жизнерадостни. Мъжете бяха ниско подстригани, а жените бяха прибрали коси под прости сини пребрадки. Всички носеха кафяви раса, привързани с връв около кръста, тесни панталони и груби сандали или ботуши. „Как ли водачите успяват да поддържат дисциплина сред тези младежи?“ — запита се Корбет разсеяно, но после отхвърли тази мисъл. Подобни смесени общества бяха често срещани във Франция, пък и в ордена, основан от Гилбърт от Семпрингам в Англия, също се гледаше благосклонно на съжителството между монаси и монахини.

Братята и сестрите насядаха около масата и преди ейлът и хлябът да бъдат поднесени, мастър Джоузеф се приближи към тях, за да благослови трапезата. През цялото време Пастирите си приказваха тихичко помежду си и почти не обръщаха внимание на посетителите, които ги наблюдаваха.

— Всички ли са местни? — попита Корбет шепнешком.

— Зависи какво имаш предвид под „местни“ — отвърна Нетлър. — Четирима са от близкото село, а останалите — от по-далеч.

Кралският пратеник заоглежда младежите. Той знаеше колко е тежък животът, от който се бяха измъкнали, и се зачуди как ли ще им се сторят Светите земи след студа и влагата в Англия. Освен това забеляза безпокойството им и ги чу да прошепват името „Марина“. Гърни разпозна един от младите мъже и се заприказва с него, а Нетлър трескаво заснова из стаята. Изведнъж мастър Джоузеф се изпъна като хрътка и наостри уши.

— Какво е това? — попита той.

Разговорите мигом секнаха и Корбет също го чу — откъм портата се носеше ожесточено блъскане, както и гласът на Ранулф. Мастър Джоузеф веднага се забърза натам, а Нетлър нареди на останалите Пастири да останат по местата си. Корбет, Гърни и Мънк последваха водача им навън и тичешком прекосиха двора. Мастър Джоузеф едва беше отключил портата, когато Ранулф го изблъска от пътя си.

— Господарю! — извика той. — Сър Саймън!

— Какво има, човече? — строго попита Гърни.

— Един от слугите ти — ловджия или лесничей — открил в гората някаква девойка. Мъртва, жестоко убита!

— Господ да ни е на помощ! — лицето на мастър Джоузеф пребледня. — Нетлър, стой тук!

Гърни веднага се приближи до отец Августин и доктора, които стояха до конете си. С тях имаше и някакъв мъж, облечен в мърляв кафяв жакет от кожа и панталон, напъхан във високи ботуши за езда.

— Какво става, Томас? — попита го господарят на имението.

Мъжът се обърна. Загорялото му брадато лице сега бе посивяло, а в очите му се четеше ужас.

— Обикалях из пустошта и търсех бракониерски капани, а вместо това се натъкнах на трупа на някакво момиче — той се прокашля и плю. — По-добре ела и виж!

След тези думи мъжът излезе тичешком, а мастър Джоузеф забърза след него. Останалите си взеха конете и също последваха ловджията. Движиха се около миля през пустошта, докато накрая не стигнаха до някаква падинка, отвъд която растеше малка горичка. Именно там лежеше трупът на девойката. Младите й гърди се показваха изпод отметнатото назад кафяво расо, краката й бяха разчекнати. Докторът слезе от коня си и се приближи до тялото, за да го огледа. Корбет го последва.

— Изнасилили са я! — рече Селдич, докато двамата стояха на колене до момичето. — Погледни нараняванията по бедрата й!

Кралският пратеник хвърли един поглед, но после вниманието му беше привлечено от тънкото въженце около врата на жертвата. Той сряза гаротата с ножа си, след което нежно отметна дългата и лъскава черна коса на девойката от лицето й и жалостиво се взря в покритото й със синини лице. В ъгълчето на полуотворената й уста имаше струйка засъхнала кръв, а широко отворените й очи се взираха невиждащо в трънаците наоколо. Корбет се озърна през рамо към пребледнелия мастър Джоузеф, който беше приковал поглед в трупа.

— Това е Марина, нали?

Водачът на Пастирите кимна.

— Нека Бог я прибере при себе си! — прошепна кралският пратеник, след което затвори очите на убитата и дръпна надолу дългото й расо, за да прикрие голотата й.

— Личи си, че е била красавица — допълни тъжно стоящият зад господаря си Ранулф.

— Да — отвърна Корбет. — Прекрасно момиче, застигнато от ужасна смърт. Сър Саймън, трупът на убитата трябва да се премести.

Гърни кимна. После нареди на Томас да се погрижи за подплашените от миризмата на смърт коне, коленичи до трупа на момичето и обърна лицето му към себе си.

— Девойката е на не повече от шестнайсет години — промърмори той. — Ясно си спомням кръщенето й. Баща й, Фулк, ще бъде съкрушен от мъка.

В този момент на местопрестъплението най-после пристигна и отец Августин, чиято жалка кранта очевидно не беше успяла да се движи в крак с останалите коне. Свещеникът слезе от гърба й, огледа трупа и преглътна тежко. После отметна назад качулката на расото си, коленичи до убитата девойка и начертавайки кръст във въздуха, прошепна в ухото й молитвата за опрощение на греховете. Накрая се изправи на крака и обърса влажните си ръце в расото си.

— Трябва да я върнем у дома — рече той. — Мастър Джоузеф, имате ли каруца?

Водачът на Пастирите кимна и се забърза обратно към Убежището. Корбет пък се приближи до Селдич, който отпи една голяма глътка от винения мях на Гърни, преди да го подаде на Ранулф.

— Кажи ми, докторе — попита кралският пратеник, — момичето е било изнасилено и удушено, нали така?

Селдич отпусна ръката, с която държеше меха.

— Не е ли очевидно, по дяволите? — отвърна той, но после лицето му омекна. — Съжалявам — промърмори, — но девойката беше истински ангел — докторът погледна към Гърни. — Не съм сигурен обаче дали първо е била изнасилена и после убита, или обратното — той се обърна към обвитата в мъгла гора, а после отново се взря в Корбет. — За каквото и да си дошъл — заяви Селдич мрачно, — гледай да разнищиш това зверско престъпление, защото дяволът явно се е настанил в Хънстън!

Корбет вдигна очи към Мънк. Облеченият в черно служител на графа на Съри не само че стоеше далеч от тялото на момичето, но дори не беше слязъл от коня си. Лицето му беше по-бледо от обикновено, а високо на скулата му трепкаше някакво мускулче. Кралският пратеник се приближи до него и докосна голата му длан, която се беше вкочанила от студ.

— Лавиниъс?

Мънк продължи да се взира в трупа.

— Лавиниъс! — повтори Корбет, след което сграбчи ръката на мъжа и я стисна с все сила. — Мастър Мънк!

Изведнъж Мънк излезе от унеса си и погледна кралския пратеник така, сякаш го виждаше за първи път. После сви устни и изсъска:

— Разкарай се, копеле такова!

Корбет веднага отстъпи назад, стреснат от гнева, струящ от очите на Мънк, и разпери ръце в знак на мир.

— Мъртва е! — прошепна дрезгаво Мънк. — Мъртва! И нито проклетият свещеник, нито проклетите Пастири са в състояние да я съживят!

След тези думи служителят на граф Съри дръпна яростно юздите на коня си, заби шпорите си в хълбоците му и препусна към имението Мортлейк.

— Господарю! — приближи се забързано Ранулф. — Какво става, господарю?

Корбет поклати глава.

— Нищо, Ранулф — заяви той. — Абсолютно нищо.

После си припомни слуховете, които беше чувал за Мънк в кралската канцелария и в двора на Едуард.

— Този човек е луд! — промърмори Ранулф.

— Може би — отвърна Корбет.

В този момент мастър Джоузеф се върна с някакво магаре, теглещо каруца с две колела. Малтоут и Ранулф положиха тялото на момичето върху каруцата, а Гърни изпрати ловджията напред, за да съобщи на селяните какво се е случило.

— Кажи им, че отец Августин ще откара покойницата в църквата — нареди той.

И така, тъжната малка процесия се запъти към Хънстън, заобиколи имението Мортлейк и не след дълго влезе в селото. През цялото това време каруцата подскачаше от неравностите по пътя и тялото, проснато под някаква завивка, сякаш заживя някакъв странен нов живот. Когато стигнаха до широкия главен площад, целия набразден от колела, там вече се събираше тълпа. Първи бяха дошли жените и децата, последвани от мъжете, които се стичаха от полята с изпоцапаните си с черна кал дрехи. Зад мъжете пък подтичваха момчетата със своите прашки, с които разгонваха гаргите. Корбет се вгледа в зачервените от студения и солен вятър лица на селяните и сърцето му се сви от жал, когато разпозна страха в очите им. Жителите на Хънстън безмълвно наобиколиха каруцата и подозрително се вторачиха в господаря си. Гърни отметна качулката си, поклати глава и слезе от коня си. После вдигна ръка, за да пресече тихото вайкане и сподавените ругатни.

— Марина, дано Бог се смили над душата й — заяви той, — е била жестоко убита сред пустошта. Аз обаче се кълна в Господ и в краля, че убиецът й ще бъде открит и обесен!

— А какво е правила сред пустошта? — провикна се някой.

Въпросът обаче остана без отговор, тъй като в този момент един як мъж и една разтревожена жена си проправиха път до каруцата. Мъжът хвърли един поглед към трупа, след което се извърна и притисна гърдите си с ръка, забивайки пръсти в кожената си престилка. После се опита да попречи на съпругата си да види онова, което той беше видял, но жената се освободи от хватката му и се взря в каруцата. След един много дълъг миг тя се строполи на земята, отвори уста и нададе най-скръбния вик, който Корбет беше чувал.

— Не и детенцето ми! — простена отчаяната майка и започна да удря главата си в едно от колелата на каруцата. — Не и моята Марина!

Съпругът й се опита да я вдигне на крака, но жената отново се отскубна от него, при което качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа рядка посивяла косица.

— Кой би могъл да стори подобно нещо? — извика тя, хвърляйки се към Гърни и сграбчвайки наметката му. — Кой?

Ужасяващият плач на изгубилата рожбата си майка заглуши всички останали звуци.

— Марина е, нали? — обърна се Гърни към съпруга й.

Мъжът, по чиито бузи вече се търкаляха сълзи, кимна.

— Искам справедливост, господарю — прошепна той.

— Ще я имаш, обещавам.

Покрусеният баща погледна към свещеника.

— Ще я погребеш ли, отче?

— Да, Фулк, в църковното гробище.

След като получи това обещание, Фулк си проправи път до мастър Джоузеф, който стоеше настрани и мълчаливо наблюдаваше ставащото.

— Нали уж щеше да се грижиш за нея? — рече той горчиво.

— Какво стана?

Мастър Джоузеф запази самообладание и се престори, че не чува злобните подмятания на тълпата.

— Грижех се за нея, Фулк, но снощи Марина настоя да се върне в селото. Трябвало непременно да се види с теб, поне така ми каза. А може би е трябвало да се види с някого другиго?

— Къде е Гилбърт, онзи вещерски син? — извика някой.

— Няма го тук — отвърна друг.

— Кой е този Гилбърт, отче Августин? — поинтересува се Корбет, навеждайки се напред.

— Той беше влюбен в девойката. Простовато момче, син на дървар. Живее заедно с майка си в края на селото — къщата им се намира по пътя за крайбрежието, малко след църквата. Жената е знахарка и познава билките и лековитите им свойства — отец Августин сниши глас, — но нали знаеш как е, сър Хю — хората говорят, че е магьосница и че нощем яхвала вятъра, и препускала из небето заедно с други демони.

Изведнъж тълпата се оживи, така че се наложи Гърни да възседне отново коня си и да изкрещи за тишина.

— Все още не разполагаме с доказателства срещу никого! — извика той.

— Но кой друг би могъл да е виновен? — попита някой.

В следващия момент някакъв нисък мъж с тлъсто шкембе се измъкна от групичката, която вече се беше събрала около Фулк и съпругата му, и наперено тръгна към Гърни, току прокарвайки дебелите си пръсти през рехавата си руса косица. Покритото му с брадавици лице беше начумерено. Накрая мъжът застана пред коня на Гърни и заяви:

— Нали знаеш обичая, сър Саймън? Аз, Робърт Фицосбърн, съдебен пристав в това село, настоявам да бъдат излъчени съдебни заседатели и да бъде назован убиецът!

Значи това бил съдебният пристав. Корбет огледа мъжа внимателно, припомняйки си клюките, които беше чул предната вечер, и забеляза, че ботушите и елекът му са с по-добро качество от тези на останалите селяни. В следващия момент Фицосбърн разпери ръце и се обърна към тълпата:

— Всички настояваме! Такъв е обичаят и законът!

Щом чуха това, селяните закрещяха одобрително, при което Корбет хвана дръжката на меча си под плаща и хвърли един предупредителен поглед към Ранулф и Малтоут. Тълпата пристъпи напред. В следващия момент по пътеката изтрополиха конски копита и кралският пратеник се обърна, за да види какво става. Кечпоул и още неколцина от хората на Гърни, всичките в униформи, препускаха към селския площад. Началникът на стражата на сър Саймън очевидно беше предвидил какво може да стане, така че под наметалото си носеше ризница. Останалите петима мъже също бяха добре въоръжени.

След като ги видя да приближават, Робърт Фицосбърн загуби част от арогантността си, но въпреки това продължи да се ежи.

— Знаеш обичая, сър Саймън — рече той предизвикателно.

— Убитата е дъщеря на твой арендатор, така че се налага да се разправиш с виновниците. Разполагаш с цялата власт да го направиш.

Гърни се обърна към Корбет и вяло му се усмихна.

— Фицосбърн е прав — рече той. — По тези земи аз съм закона. Ти обаче си кралски пратеник тук. Е, какво би ме посъветвал да сторя?

Корбет се взря в тълпата селяни, които се суетяха около каруцата и трагичния й товар. Съдебният пристав действително имаше основания за искането си — в крайна сметка, едно младо момиче беше жестоко убито. Освен това, ако бъдеше свикан съд и кралският пратеник присъстваше на заседанието му, това загадъчно място и странните убийства, извършени в него, можеха да му се изяснят. Да, Хънстън беше забулен от много слоеве мъгла, които скриваха всичко тук не само от очите на хората, но и от очите на Бог. Корбет погледна към Гърни.

— Съгласен съм! — заяви той решително. — Трябва да бъде свикан съд!