Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (2)

Глава първа

Седмица по-късно, в навечерието на празника на свети Андрей, покровителя на Шотландия, двама конници, явно решени да стигнат до целта си, преди сивкавият ноемврийски ден да изтлее напълно, изтрополиха между скалите. Когато се изкачиха на едно малко възвишение, където пътеката навлизаше в сушата, следвайки извивката на залива, първият конник дръпна юздите на коня си и изчака охкащият му спътник да стори същото.

— За Бога, господарю! — промърмори вторият конник. — Докога ще яздим? Здраво място не остана по мен!

Сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат на краля и негов специален пратеник, се усмихна под качулката си, а после лъхна върху измръзналите си пръсти, за да ги стопли.

— Хайде, Ранулф! — пришпори той придружителя си. — Поне не е валял сняг, а това значи, че до час ще сме там!

Корбет свали качулката си, извърна поглед от помощника си, Ранулф-ат-Нюгейт, и се взря в обвитото в мъгла море, което се блъскаше в скалите зад гърба му.

— Студено, мрачно място — промълви кралският пратеник.

Ранулф също свали качулката си и изравни коня си с този на своя господар.

— Казвал съм ти го и преди, господарю. Мразя проклетата пустош! — той се огледа през рамо: дългите, студени пръсти на мъглата вече сграбчваха околността; някъде сред сгъстяващия се сумрак яростно залая куче. — Мразя я! — повтори Ранулф сякаш на себе си. — Къде, по дяволите, се намираме?

Корбет посочи към морето.

— Намираме се на норфъкското крайбрежие, Ранулф. Хората твърдят, че лете било хубаво. Под нас се простира заливът Хънстън.

Кралският пратеник посочи отвъд скалите. Ранулф погледна натам и съзря слаба, примигваща светлина, както и очертанията на някаква постройка.

— Имението Мортлейк — обясни Корбет. — А онова там е Убежището. Виждаш ли го, Ранулф?

Помощникът му напрегна очи и най-после успя да различи мрачната и разнебитена руина, по-голямата част от която беше скрита зад висока, рушаща се стена.

— По-навътре в сушата се намира селото — продължи Корбет. — А долу в мъглата, вероятно там, откъдето лае кучето, е женският манастир „Кръст Господен“.

Ранулф се взря в посоката, в която му сочеше господарят му, а после отмести поглед към морето отвъд манастира. Да, Ранулф-ат-Нюгейт, който беше роден сред плетеницата от улички на Уайтфрайърс, мразеше пустошта, но морето направо го ужасяваше — неговата сивкава, студена шир; мъглата, плъзгаща се насам-натам като привидение и приглушаваща пронизителните крясъци на гладните чайки, правейки ги още по-зловещи; грохота на вълните, разбиващи се о пустия бряг, осеян с камъчета, и онези самотни постройки, тихи като смъртта, кацнали по върховете на скалите.

— Къде е била открита главата? — попита той.

Корбет посочи към брега.

— Ето там. Високо на брега. Главата била умело отделена от тялото и забучена на кол, забит в пясъка. Зад нея лежал трупът.

— Горкият Сердик! — рече Ранулф тихо, стопляйки ръце с дъха си, след което хвърли един поглед към господаря си.

— Познавах го, нали разбираш. На тази земя едва ли е живял по-голям измамник от него…

— Сега обаче е мъртъв; убит от неизвестен извършител или неизвестни извършители. Но най-странното е, че по брега няма следи от борба. Какво ще кажеш за това, Ранулф? Как е възможно един млад и силен мъж като Сердик Ликспитъл да бъде замъкнат на някакъв си усамотен бряг и главата му да бъде отсечена без помен от съпротива? По пясъка няма отпечатъци нито от неговите стъпки, нито от тези на убиеца му — Корбет прехапа устни и отново нахлупи качулката си. — Има и още нещо, което искам да знам — отбеляза той сухо, — и то е какво прави тук Лавиниъс Мънк. Е, предполагам, че скоро и това ще ни се изясни.

След тези думи Корбет хвана юздите на коня си и го пришпори по скалната пътека, опитвайки се да не гледа към урвата само на няколко крачки вдясно от него. Ранулф, все още мърморейки си под носа, го последва. С падането на мрака мъглата се сгъсти и Корбет извика на спътника си да внимава. Когато двамата стигнаха до зловещата тройна бесилка, издигаща се между пътеката и върха на скалата, кралският пратеник дръпна юздите си и се взря в парчето въже, което висеше от една ръждива метална кука.

— Тук ли са открили втория труп? — попита Ранулф.

— Явно — отвърна Корбет. — Убитата била съпруга на местния пекар. Жената изчезнала от дома си, а на следващата сутрин някакъв човек я намерил увиснала на въжето. Невинна жертва, екзекутирана на ешафода, предназначен за убийци — кралският пратеник се обърна. — Кой би направил подобно нещо, Ранулф? Кой би убил една бедна жена по такъв варварски начин? — той се взря в бесилката, която се издигаше поне на пет стъпки над главата му.

— Предполагам, че е била убита през нощта — продължи Корбет. — Но защо тук?

Кралският пратеник погледна към основата на ешафода, след което слезе от коня и хвърли юздите си на Ранулф — явно нещо беше привлякло вниманието му. После коленичи върху голата земя под бесилката и вдигна оттам букетче повехнали полски цветя.

— Какво има? — намеси се Ранулф нетърпеливо.

— Кой ли е оставил тези цветя тук? — попита Корбет.

— О, за Бога, господарю! Вероятно съпругът на горката жена или пък семейството й.

Кралският пратеник поклати глава, след което подуши потъмнелите, гниещи стебла.

— Не, тези цветя са тук от седмици.

— Тогава може да са ги оставили роднините на някой екзекутиран престъпник — просъска Ранулф, стиснал зъби. — Сър Хю, в името на Бога, измръзвам! Вече не си чувствам нито краката, нито топките!

Корбет хвърли цветята на земята, избърса ръце в дрехата си, хвана юздите на коня си и отново се метна на гърба му.

— О, разбирам. А ние не можем да допуснем с топките ти да се случи нещо лошо, нали така, Ранулф? Това би било истинска загуба за лондонските дами…

Кралският пратеник пришпори коня си, а помощникът му му се оплези и тихо простена при спомена за закръглената вдовичка — дребна женица с кестенява коса и весело лице, надарена с най-милите очи и най-нежните ръце — която беше оставил в Лондон. Беше му се наложило да се откаже от нея само защото господарят му, Киселата физиономия, който в момента яздеше пред него, беше изпратен на север от крал Едуард.

— Дано и неговите топки мръзнат като моите! — промърмори си Ранулф под носа, след което последва господаря си.

Корбет, който явно се страхуваше да не се подхлъзне или да не изгуби ориентация, забави хода на коня си до тръс. Мъглата се беше сгъстила още повече, а гневното море все още ревеше, блъскайки се в скалите под двамата спътници. Скоро пред очите им се появиха руините на Убежището, по-голямата част от които беше скрита зад висока стена от пясъчник. Корбет долови миризмата на дим от горящи дърва и по-примамливия аромат на печащо се говеждо, който накара стомаха му да изкъркори, а пресъхналата му уста — да се изпълни със слюнка.

— Ще влезем ли, господарю? — прошепна Ранулф.

— Не, не.

Корбет продължи по пътеката в галоп, заобикаляйки Убежището. Не искаше да спира, преди да е говорил със сър Саймън Гърни. Ранулф го последва. Той беше сигурен, че иззад гърба му е долетял някакъв вик, но Корбет му махна и двамата продължиха да яздят в тръс през мъглата към светлините на имението Мортлейк. Най-накрая пътеката свърна към сушата, а после и леко се заспуска надолу. Ранулф едва не извика от радост, когато пред очите им изникнаха портите на имението, осветени от запалените над тях факли.

— Надявам се мързеливото копеле Малтоут вече да е там и да им е казало, че пристигаме! — извика той.

— Ще бъде там, не бой се — отвърна Корбет.

Ралф Малтоут, вестоносецът на кралския пратеник, може и да нямаше нищо в главата си, но пък беше отличен ездач и се ориентираше в лабиринта от пътищата на Англия не по-зле от ловджийско куче. Ранулф слезе от коня си и почука на главната порта на имението.

— Хайде де — промърмори той. — Умирам от студ.

След миг вратата се отвори и иззад нея надникна любопитно вратарят, който ги покани да влязат в големия калдъръмен двор, простиращ се пред здраво укрепената господарска къща на сър Саймън Гърни. Към двамата спътници веднага се завтекоха коняри, които отведоха конете им. После един слуга взе дисагите им и вратарят ги преведе през парадния вход на къщата. Корбет и Ранулф минаха покрай оживената кухня, по един коридор с каменни сводове, изпълнен с апетитни миризми, и накрая влязоха в дневната, където ги очакваха сивокосият сър Саймън Гърни и съпругата му лейди Алис.

Старият рицар, един от някогашните бойни другари на краля, се усмихна и стана от стола си край камината, последван от дребничката си съпруга с миловидно личице, която се изправи усмихната зад него.

— Хю! Хю!

Гърни стисна ръката на Корбет. После се взря в мрачното му лице и забеляза, че кралският пратеник доста се е променил от последния път, в който двамата се бяха видели в Уестминстър — в косата по слепоочията му имаше сиви нишки, а около устата и заслонените му от тежки клепачи очи — множество бръчици.

— Изглеждаш уморен, Хю.

— Имах лош ден, сър Саймън. Студен и тежък. Пътуването дотук не беше най-приятното в живота ми — Корбет се взря в загрубялото лице на рицаря с рошави бели вежди, младежки очи и спретнато подрязани мустаци и брада. — Кралят ми заръча да ти предам, че му липсваш — продължи той. — Изпраща ти поздрави и пожелава всичко най-добро на теб — кралският пратеник се обърна към съпругата на Гърни — и на лейди Алис.

Лейди Алис, която беше поне с двайсет години по-млада от съпруга си, се приближи към Корбет и му подаде крехката си ръчица за целувка. Той внимателно докосна пръстите й с устни, но когато тя стисна ръката му малко по-силно, отколкото би трябвало, го обхвана смущение.

— Все същият Хю — каза тя със своя дълбок, почти дрезгав глас.

Корбет зърна закачливата искрица в тъмните й кафяви очи, а после отбеляза наум и всичките й все още идеални черти — чувствената, сочна уста, тънкия, фин нос, изящно оформените вежди и гъстата кестенява коса, скрита под зелено-бяло покривало.

— И ти си си все същата кокетка — прошепна кралският пратеник, надявайки се Гърни да не се обиди.

Лейди Алис го притесняваше. Всъщност Корбет винаги си гълташе езика, когато се намираше в компанията на някоя хубавица, и никога не знаеше дали трябва да се чувства смутен или доволен. Ранулф-ат-Нюгейт не страдаше от подобни скрупули. След като Гърни му стисна ръката, дружески отбелязвайки, че си е все същият разбойник, помощникът на Корбет падна на едно коляно и побърза да целуне ръката на лейди Алис. После я задържа в своята толкова дълго, че се наложи съпругата на домакина им, която вече едва сдържаше смеха си, да си я издърпа обратно, преди да се върне към стола си край камината.

— Явно нищо не се променя — отбеляза Гърни сухо. — Ти, Корбет, си все така плах в женска компания — той постави два стола между своя и този на жена си, — а ти, Ранулф — все така безочлив. Хайде, свалете си наметките!

След тези думи Гърни взе плащовете им и ги хвърли на един слуга. Корбет и Ранулф разкопчаха портупеите си и внимателно ги закачиха на една кука в стената.

После гостите се отпуснаха на предложените им столове и опънаха крака пред бумтящия огън. Един слуга донесе кларет с подправки, загрят с помощта на нажежен ръжен, и го поднесе в оловни чаши, увити в бели кърпи за предпазване на ръцете. Корбет бавно заотпива от виното си, наслаждавайки се на всяка капка, докато студът напускаше краката и тялото му. Постепенно започна да се чувства затоплен и дори сънлив, но не му се щеше да се изложи, заспивайки пред камината, така че докато Ранулф премлясваше с устни и сумтеше от удоволствие, той се зае да огледа потъналата в сумрак дневна. Помещението беше богато обзаведено; стените бяха украсени с вълнени и дамаски платове, на прозорците имаше стъкла, някои от които цветни, а в свещниците горяха свещи от чист пчелен восък — никакви лоени свещи или пък маслени лампи. Корбет огледа резбования дървен стол, на който седеше. Дъб или тис, реши той; от същия материал бяха изработени и останалите столове в стаята, както и шкафовете. Килимите и чергите по пода бяха от чиста вълна. Когато един слуга притича, за да свали ботушите му, кралският пратеник вдигна поглед и видя, че над камината е поставен гигантски щит с герба на Гърни в черно, бяло и златно. Под него пък имаше сребърна чиния, която проблясваше на светлината на свещите.

Домакинът хвърли още една цепеница в огъня. В една от пукнатините й беше пъхната малка торбичка, пълна с ароматни треви, така че когато пламъците облизаха дървото, димът от нагорещените билки изпълни стаята с аромат на лято. Корбет продължи да отпива от виното си, заслушан с половин ухо в разказа на Ранулф за пътуването им. Лейди Алис, която седеше от другата страна на камината, го наблюдаваше внимателно.

„Променил си се“ — помисли си тя. Корбет винаги се беше отличавал като потаен, мълчалив и стеснителен мъж, но сега тя виждаше в него и известна закоравялост; бръчиците от смях покрай устата му не бяха така отчетливи като преди, а в обикновено благите му тъмни очи се четеше угриженост.

Лейди Алис беше чула за повторната женитба на Корбет за уелската благородничка Мейв и знаеше колко силна е любовта му към съпругата му и дъщеричката им Елинор. Беше чула обаче и други слухове, според които Едуард се бил превърнал в много по-взискателен господар сега, на прага на една кървава война срещу шотландците и в разгара на своята борба на живот и смърт със съперника си, Филип Френски. Корбет пък, независимо от рицарското си звание, отличията си и високия си пост, явно плащаше цената. Лейди Алис разсеяно се запита на какви ли гледки е ставал свидетел кралският пратеник. После улови погледа му.

— Искаш ли да си лягаш, Хю?

— Не, милейди, благодаря. Може би по-късно. Има неща, на които трябва да се обърне внимание; въпроси, които трябва да бъдат зададени.

Стомахът на лейди Алис се сви от страх. Корбет, с неговите проницателни очи, неспокойни мисли и въпроси, попадащи точно в целта, беше неин приятел, но сега беше пристигнал тук по съвсем други причини. Кралският пратеник се канеше да се впусне в преследване на истината. Въпреки топлината в стаята лейди Алис усети как по тила й преминава студена тръпка. Какво ли щеше да открие този проницателен кралски служител? Тя улови погледа на съпруга си и му отправи мълчаливо предупреждение. Сър Гърни схвана посланието и извърна очи. Той също имаше своите опасения във връзка с визитата на Корбет. Единственото желание, което бе имал, беше да бъде освободен от двора и армията на Едуард, за да може да обработва плодородните си земи, да отглежда овцете си и да изнася вълната им във Фландрия в замяна на тежки кесии със злато. Военните походи на краля срещу французите обаче бяха сложили край на всичко това и макар в момента Едуард и Филип на теория да бяха сключили примирие, на практика войната все още пречеше на търговията, а Гърни, както и много други, търпяха последствията. Сега пък в имението му беше пристигнал и Корбет — пазител на кралските тайни, а ако можеше да се вярва на някои хора, и личен довереник на Едуард.

— Ужасна история! — избърбори Гърни, преди да успее да се спре.

Корбет протегна ръце към пламъците и се обърна към домакина си.

— Какво имаш предвид?

Гърни горчиво се засмя.

— Аз съм твой приятел, Хю. Не се опитвай да ме оплетеш в мрежите си.

Кралският пратеник се усмихна извинително и наклони глава.

— Ужасна история — повтори Гърни. — На ешафода беше намерена обесена жена, а на брега — обезглавен мъж. Освен това някой вилнее из гробищата и обира гробовете. Носят се слухове за черна магия, за запалени по кръстопътищата огньове, за странни звуци, огласящи нощта, и за демонични вещици, носещи се в небето. А сега се появиха и проклетите Пастири!

— В смутни времена живеем, сър Саймън — рече Корбет и се обърна.

На прага — със скръстени ръце и небрежно облегнат на рамката на вратата — стоеше Лавиниъс Мънк. Кралският пратеник се изправи и се приближи до него.

— Лавиниъс! — протегна ръка той, за да го поздрави. — Не сме се виждали от месеци!

Мънк пое вяло ръката на Корбет и я потупа.

— Скъпи ми Хю — изфъфли той, без да помества черните си очи.

Корбет отстъпи назад. „Защо ли от този човек винаги ме побиват тръпки?“ — запита се той. Лавиниъс, който в момента носеше черни кожени дрехи, винаги беше напомнял на Корбет за хищен гарван със своята напомадена черна коса, гладко избръснатото си мрачно лице, подобния на клюн нос и очите, които сякаш никога не се затваряха. Лавиниъс се плесна по ръката с кожените си ръкавици за езда и влезе в стаята.

— Сър Саймън. Лейди Алис.

— Добре ли прекара днешния ден, мастър Мънк?

Гърни се изправи на крака. По нацупените му устни и киселото му изражение определено можеше да се съди, че той също не храни кой знае какви симпатии към потайния служител на Джон де Уорън, графа на Съри. Мънк се усмихна, или по-скоро изкриви лицето си в гримаса, свали наметалото си и го хвърли на една пейка. После си взе чаша греяно вино от един слуга и седна в стола, който друг слуга беше примъкнал до останалите столове, подредени в полукръг пред камината. Мънк арогантно скръсти крака, изтупвайки калта от коляното си, след което се взря в огъня с вбесяваща усмивка на уста, която идеше да рече, че му е известна някаква особено голяма тайна. Гърни си доля кларет от кана, поставена на един от шкафовете, и се върна при гостите си, отърсвайки се от предупредителното докосване на жена си.

— Попитах те нещо. Добре ли прекара днес?

Мънк се ухили и отпи от чашата си.

— Аз винаги си прекарвам добре, сър Саймън. Днес специално обиколих владенията ти и се отбих в една кръчма в селото, където пийнах малко долнопробен ейл и послушах разговорите — лицето му доби сериозно изражение. — Уверявам те, че ще продължа да слушам и да разследвам, докато не открия убиеца на помощника си Сердик и не го видя да увисва на онази ваша бесилка на върха на скалата!

— Ами Пастирите? — попита лейди Алис.

— Изпокрили са се като зайци — отвърна Мънк презрително. — Изглежда никога не излизат от своето Убежище. Ами ти, прескъпи ми Хю, как беше пътуването?

— Тежко. Студът ни измъчи. Но ти донесох много поздрави от краля и от графа на Съри.

Мънк се размърда в стола си, при което коженият му жакет запука. В този момент Корбет си даде сметка, че независимо от дебелото си облекло този мъж явно не усеща горещината на огъня.

— И каква е целта на визитата ти, Хю? — Мънк впери очи в Ранулф, който студено отвърна на погледа му. — Какво търсят из норфъкската пустош сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат на краля, и неговият верен, но и доста разпътен помощник, Ранулф-ат-Нюгейт?

Корбет се взря в чашата си. Този мъж определено го вбесяваше. Лавиниъс Мънк беше най-довереният служител на графа на Съри, негов шпионин и професионален убиец. Получил образованието си в Кеймбридж, Мънк се беше прочул със своята безпощадност, непоколебима вярност и с хитрост, заради която би му завидяла всяка лисица. Ако Джон де Уорън беше дясната ръка на краля, то Мънк беше камата в тази ръка. Корбет обикновено гледаше да стои далеч от него, но понякога, когато обстоятелствата го изискваха, се налагаше двамата да си съдействат и да обменят сведения.

— Хайде, говори — настоя Мънк с престорена строгост.

Корбет отвори кесията, затъкната в колана му, и извади оттам малък пергаментов свитък. Мънк нетърпеливо грабна писмото от ръцете му, разчупи пурпурния восъчен печат, наведе се напред и се зае да проучва съдържанието му на светлината на огъня.

— Запечатано е лично от краля в Суофам преди четири дни — той вдигна очи и се ухили, при което Корбет си помисли, че с белите си и добре подредени зъби събеседникът му му напомня за някоя от хрътките на Едуард. — Ясно. Изпратили са те, за да ми съдействаш — Мънк наблегна върху последното. — Разбираш ли какво значи това, сър Хю?

— Да, разбирам — отвърна Корбет. — Въпросът е в какво трябва да ти съдействам, Лавиниъс.

Мънк сви рамене, нави писмото на руло и го напъха в ръкава на кожения си жакет. После се облегна в стола си, събра върховете на пръстите си и се загледа в огъня.

— Ех, сър Хю! — въздъхна той. — Там е проблемът. В случая е най-добре да действаме поотделно. Господарят ми, графът на Съри, беше категоричен по този въпрос.

— Мислех, че си дошъл, за да се разправиш с Пастирите… — намеси се Гърни.

Мънк се усмихна.

— Може би, сър Саймън, а може би не. Само времето ще покаже.

Корбет стисна зъби и отпи от греяното си вино, след което леко срита Ранулф по глезена, за да не вземе начумереният му помощник да се хвърли да го защитава.

Гърни и съпругата му се облегнаха в столовете си; в очите на лейди Алис се четеше безмълвна молба съпругът й да запази мълчание. Вътрешно Корбет кипеше от гняв. Самодоволната потайност на Мънк му идваше в повече, да не говорим пък колко ядосан беше на Едуард, че го е изпратил на път, предоставяйки му възможно най-оскъдни сведения. Кралският пратеник изобщо не вярваше, че е тук заради убийството на слугата на Мънк или пък заради обесването на някаква си жена на пекар. Пастирите обаче бяха друга работа. Те бяха опасни. Агентите му във Франция му бяха докладвали, че тези фанатици, които твърдели, че им се явяват странни сънища и зловещи видения, обикаляли от град на град, предсказвали края на света и безчинствали жестоко над евреи, чужденци, всякакви бедняци и изобщо хора, отхвърлени от обществото. А ето че сега в Англия пристигаха цели групи Пастири и в пристанищата акостираха цели кораби, пълни с тях. Отначало те изглеждаха безобидни, а после обикновено се запиляваха из пустошта. Групата в Норфък обаче се беше разраснала, това беше привлякло вниманието на властта и накрая, очевидно, Мънк беше изпратен на север, за да разследва случая.

Корбет се размърда неспокойно в стола си, пренебрегвайки бъбренето на останалите. Мънк, доволен, че е успял да изтъкне важността си, вече беше потънал в неангажиращ разговор с домакините, посветен на посевите, селските скандали и разрешителните за варене на пиво. И така, кралският пратеник имаше възможност да огледа облечения в черно служител. Мънк имаше една слабост — падаше си по чашката и можеше да се налива с вино или пиво без никакви последствия. Корбет се запита дали в качеството си на главен шпионин на краля не би трябвало да прекара повече време в изучаване на Мънк и да разбере повече за навиците му, както и евентуално да открие още негови слабости? После се усмихна на себе си — Мейв обичаше да го закача за неговата собствена потайност, както и заради това, че имаше навика да обръща внимание дори на най-дребните подробности.

Но усмивката му бързо помръкна. Този път кралят проявяваше потайност. Какво ли правеше Мънк тук в действителност? Един от шпионите на Корбет в Хазната му беше докладвал, че човекът на граф Съри бил прекарал дни наред в Тауър, проучвайки архивите и събирайки сведения. Това се било случило преди около шест или седем седмици, малко след Архангеловден. После Мънк изчезнал от Лондон. Разбира се, Корбет беше чул, че е дошъл в Норфък, но по онова време тези сведения му се бяха сторили маловажни — Джон де Уорън притежаваше имоти в този край и често пращаше Мънк тук, за да се погрижи за това или онова. Кралският пратеник притвори очи и се заигра с чашата си. Защо точно Хазната? Кралското съкровище се беше стопило. Едуард имаше отчаяна нужда от пари, с които да поддържа оределия си флот и да води кървавата си война срещу шотландския бунтовник Уилям Уолас. В следващия момент Мънк постави студените си пръсти върху ръката на Корбет и кралският пратеник потръпна.

— Къде се отнесе, Хю?

Корбет потърка лице и извинително се усмихна на сър Саймън. — Просто съм уморен.

— Надявам се, не прекалено — отвърна Гърни. — Организирали сме вечеря в твоя чест и дори сме поканили гости: отец Августин, селския ни свещеник, и домина Сесили, игуменката на манастира „Кръст Господен“. Семейният ни лекар, Селдич, и началникът на стражата ми, Кечпоул, също ще присъстват.

— В такъв случай…

Корбет се изправи на крака, но в този момент Малтоут — със стърчаща на всички страни коса и натежали от сън клепачи — нахълта в стаята и умолително се взря в господаря си.

— Сър Хю, съжалявам, не знаех, че сте пристигнали. Качих се на горния етаж и заспах.

При вида на невинното и открито лице на слугата си Корбет нямаше как да не се усмихне.

— Не се безпокой, Малтоут — рече той.

Кралският пратеник направи знак на Ранулф да събере наметките им, поклони се на останалите, след което икономът на Гърни ги отведе по витата стълба до стаята им. Малтоут все още не се беше разсънил напълно и едва смогваше да отговаря на закачките на Ранулф, а ако не беше икономът, едва ли щеше да успее да намери спалнята, която тримата щяха да си делят. Икономът обясни, че не можело да получат отделни стаи, тъй като къщата била буквално претъпкана с посетители и гости. Корбет му благодари, пъхна една монета в ръката му и тихо затвори вратата.

В помещението имаше три легла с дебели завивки и тежки възглавници, вероятно пълни с лебедов пух, а върху дъските на пода бяха постлани вълнени килимчета. Наоколо горяха толкова много свещи, та на Корбет му се стори, че се намира в църква, топла, уютна и приятно ухаеща, в контраст с изтощителното пътуване. Пред всяко от леглата беше поставен сандък, а до една от стените — голям шкаф. Освен това в стаята имаше два стенописа. На единия от тях беше изобразен сблъсъкът между Христос и сатаната и то в толкова ярки и живи цветове, че на мъждукащата светлина на свещите сякаш се виждаше как черният демон се гърчи пред Христос. Другият стенопис беше по-успокояващ. На него се виждаше как млада жена шие гоблен под някакъв прозорец, гледащ към светлосиньо море.

Ранулф и Малтоут седнаха в края на едно от леглата и започнаха да се оплакват един на друг от студа и дивотията, които ги заобикаляха. Двамата слуги вече бяха разопаковали багажа, но разбира се, не бяха докоснали служебната чанта на господаря си, която беше здраво закопчана и запечатана с личния му печат. Корбет се приближи до един от прозорците и разтвори капаците му, а после — въпреки протестите на Ранулф — открехна отварящата се част на стъклото в оловна рамка, позволявайки на студения нощен въздух да нахлуе в стаята. Прозорецът явно гледаше към скалите, понеже помещението веднага се изпълни с далечния шепот на вълни. Мъглата навън се беше разсеяла. Кралският пратеник зърна късче море и дочу крясъците на чайките. После реши, че в спалнята е станало твърде студено и затвори прозорчето, но в този момент някаква нощна пеперуда, явно привлечена от светлината, се вмъкна вътре.

— Защо сме тук, господарю? — попита Ранулф. — Искам да кажа, каква е истинската причина?

— Не знам — отвърна Корбет. — Известно ми е само, че кралят и Джон де Уорън са намислили нещо. Затова и Мънк е тук. Е, предполагам, че времето ще ни разкрие цялата истина — той се взря в стъклото. — В Лондон вече се е стъмнило, а Мейв сигурно още е на масата. Чичо Морган пък вероятно пее с цяло гърло.

Корбет прехапа устни. Чичото на Мейв им беше дошъл на гости за няколко седмици, но ето че беше останал почти година. Буйният уелски благородник никога не се спираше на едно място и жадно поглъщаше лондонските гледки, както и всяка чаша с ейл, която му предложеха. После се дотътряше до вкъщи, взимаше в ръце внучката си, бебето Елинор, и я приспиваше с някоя уелска песничка.

— Би трябвало и аз да съм с тях — рече Корбет полугласно.

— Какво казваш, господарю?

Кралският пратеник поклати глава, без дори да се обърне. Ранулф направи гримаса и смигна на Малтоут.

— Господарят, старата Кисела физиономия — прошепна той, — явно е изпаднал в едно от своите настроения…

Да, в случая Ранулф беше напълно прав. Корбет се тревожеше. Прекарваше твърде много време далеч от Мейв и дъщеря им. Разбира се, съпругата му се справяше отлично и без него, и управляваше делата им с проницателност, която можеше да изправи косите на всеки търговец, а имението им в Лейтън беше богато и плодородно. Кралят обаче остаряваше и това го правеше все по-сприхав и жесток. А какво ли щеше да стане, когато умреше? Дали принцът на Уелс, който обичаше лова, музиката и хубавите млади мъже, щеше да се нуждае от услугите на Корбет също като баща си? На войната с Франция щеше да бъде сложен край — принцът на Уелс вече беше сгоден за дъщерята на Филип IV, Изабела; Уолас в Шотландия щеше да бъде победен — беше само въпрос на време войските на краля да го заловят и или да го убият, или да го доведат на юг, за да бъде екзекутиран.

„Може би трябва да се откажа от службата си при краля още сега — помисли си Корбет. — Да последвам примера на Гърни и да се оттегля в имението си, където да се грижа за посевите и за овцете, и да продавам вълната им на тъкачниците във Фландрия.“ Той се усмихна на себе си. Когато беше казал същото на Мейв, тя така се беше разкикотила, че чак беше паднала върху възглавниците на леглото им, а сребристорусата й коса се беше разпиляла около нея. Корбет се беше опитал да запуши устата й с целувка, но дори това не беше успяло да заглуши смеха й.

— Ти — фермер?! — беше му се подиграла тя. — Представям си те. Сигурно по цял ден ще пишеш доклади относно поведението на овните, растежа на ябълките и местоположението на овощната градина!

— Понякога работата ми толкова ми дотяга! — беше възразил той разпалено.

След тези му думи Мейв беше добила сериозен вид, беше легнала в леглото им с балдахин и се беше сгушила под завивките.

— Не харесваш ли работата си, Хю? Вероятно задачите, които ти поставя кралят, не са ти много приятни, но може би тъкмо това те прави толкова добър, а? — тя се беше навела над него и беше обхванала мрачното му лице с ръце. — Каквото и да приказваш, Хю Корбет, аз знам, че имаш неутолим глад за истината и…

— И какво? — беше попитал Корбет.

Мейв се беше изкискала.

— И, както казва Ранулф, много кисела физиономия!

Пеперудата се удари в прозореца и кралският пратеник вдигна очи.

— Ама че тъмница! — промърмори той. — Един Господ знае кога пак ще видим светлината!

Ранулф го изгледа изпод вежди. Дали господарят му имаше предвид времето, или пък загадките, които се изправяха пред тях?