Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (14)

Глава тринайсета

За известно време слушателите на Корбет останаха като вкаменени, с широко отворени очи и зяпнали уста. Пръв се окопити Селдич.

— Къде е?

— Ще ви кажа по-късно — отвърна кралският пратеник.

— Това е нелепо! — избухна Гърни.

— Къде е, Корбет? — повтори докторът. — Къде, за Бога, е това съкровище?

— Първо по-важните неща — рече кралският пратеник. — Лейди Алис, парфюмът ти?

— Какво за него, сър Хю? Какво общо има той с…

— Това, че го долових вчера, когато ме нападнаха в Убежището — отвърна Корбет. — Наистина чудесен парфюм — усмихна се той. — Парфюм, който винаги съм свързвал с теб.

— За Бога, Хю! — извика Гърни. — Да не би да намекваш, че те е нападнала съпругата ми?

— Не, сър Саймън. Просто казвам, че долових парфюма й.

— Че каква е разликата? — избоботи Кечпоул откъм далечния край на масата.

Отец Августин, който седеше до господарката на имението, хвърли поглед към Корбет.

— Нима твърдиш, че лейди Алис е била в Убежището? — попита той.

Кралският пратеник ядно въздъхна.

— Лейди Алис, забелязвала ли си някога да се краде от парфюма ти?

— Разбира се, че не!

— Как го съхраняваш? — попита Корбет.

— Напоявам с благоуханието малки торбички от вълна, лен или кадифе. Накъде, за Бога, биеш, Хю?

— Някога давала ли си на някого от тези торбички? — настоя кралският пратеник.

В следващия момент лейди Алис си спомни и ръката й полетя към устните й.

— О, да, веднъж! Преди известно време посетих пекарната. Спомняш ли си, мастър Форбър? Съпругата ти ми се стори много бледа и унила и аз я съжалих. Горката жена! Бог да я прости! Та тогава се заговорих с нея и тя ми каза, че харесва парфюма ми. Аз, разбира се, веднага й дадох няколко торбички, които тя прибра в кесията си.

И без това сивкавото лице на пекаря в момента беше смъртнобледо.

— Да, лейди Алис, помня този случай — изпелтечи той, след което гневно се взря в Корбет. — Но какво, за Бога, намекваш, сър?

— Нищо не намеквам — отвърна кралският пратеник. — Просто се опитвах да реша една малка загадка. Разбирате ли, този парфюм е бил носен от убиеца на мистрес Форбър. Нали така, отче?

Свещеникът, който изведнъж беше придобил много помрачен вид, се вкопчи в ръба на масата и прикова очите си в очите на Корбет.

— Какво искаш да кажеш, сър?

— Ще ви разкажа една история — рече кралският пратеник, — започнала много преди който и да е от нас да бъде роден. Имало едно време един крал, който се опитал да прекоси залива Уош заедно със съкровището си. Така се случило обаче, че водачът му — човек на име Холкъм — го предал и откраднал част от богатството. После избягал, канейки се да сподели незаконно придобитата си печалба със зет си, Алан от Блатото, тогавашен управител на имението Мортлейк. Та този Алан познавал околността като петте си пръста и знаел къде може да се скрие човек, кон и дори съкровище. Освен това бил контрабандист, така че му били известни и всички тайни начини за напускане на кралството. Нещо обаче се объркало и Холкъм бил заловен и екзекутиран, а останките му — погребани на скришно място — Корбет леко се усмихна към Гърни. — Така той никога нямало да може да издаде онова, което знаел.

— В крайна сметка Алан от Блатото също умрял, но не преди да предаде една вещ от съкровището на монахините от „Кръст Господен“ — обясни кралският пратеник, решавайки, че тази част от истината е достатъчна. — Не след дълго — продължи той — крал Джон се споминал в Нюарк. Богатството му било изгубено, а двамата предатели си получили заслуженото. Минали години и постепенно съкровището и похитителите му се превърнали в легенда — Корбет замълча и погледна през масата към отец Августин. — Трябва да знаете, че Алан от Блатото бил местен, но Холкъм бил родом от Бишопс Лин. И така, преди Холкъм да бъде заловен, но след като вече бил откраднал съкровището, той посетил семейството си и се разприказвал. Така близките му узнали, че сродникът им е крадец и че сър Ричард Гърни е тръгнал по петите му, за да го накаже. После историите за дръзкия обир на кралското съкровище станали част от семейната история и започнали да се предават от поколение на поколение. Преди около четирийсет години в Бишопс Лин умрял последният син на семейство Холкъм. Останала обаче една дъщеря, която се омъжила за… — кралският пратеник прехапа долната си устна. — Отче Августин, кажи ми — как е фамилията ти?

— Норингам! — изфуча в отговор свещеникът.

Корбет отпи от виното си.

— Норингам — повтори той. — Е, значи дъщерята на Холкъм се е омъжила за някакъв човек на име Норингам. Предполагам, че той е починал млад и е оставил малко дете, което впоследствие се е превърнало в интелигентно момче. Колкото повече растяло това момче, толкова повече се увличало то по историите за дядо си, Джон Холкъм, и кралското съкровище. После момчето, наречено Августин, се превърнало в млад мъж, който решил да се посвети на Църквата. Вероятно първоначално е постъпил като помощник на свещеника в църквата „Сейнт Маргарет“ в Бишопс Лин, а после са го преместили в Суофам.

Корбет нямаше никакви доказателства, че нещата са се случили така, както ги описва, но мълчанието на отец Августин му подсказа, че е на прав път, и той уверено продължи:

— Докато младият свещеник служел в Бишопс Лин, той се влюбил в една вироглава девойка на име Амилия Кълпепър — кралският пратеник се обърна към пекаря. — Да, мастър Форбър, в бъдещата ти съпруга. После девойката забременяла, но детето починало малко след раждането. Трябва да знаете, че Амилия Форбър не е казала на никого за любимия си. Пък и защо да го прави? Вероятно още от самото начало й е било ясно, че връзката им няма бъдеще. Като свещеник той не е бил в състояние да наруши обета си и да се ожени за нея. А и тя не е можела да го посочи като свой прелъстител, без да извади на показ собствения си позор. Кой знае, може пък да е обичала този мъж до полуда и да не е искала да му причинява никакви неприятности — Корбет се взря в отец Августин и този път забеляза как очите му трепнаха.

— Сигурен ли си в това, което казваш, Хю? — прекъсна го Гърни. — Имаш ли доказателства?

— Аз имам — намеси се Селдич, чието пухкаво и обикновено весело лице сега беше помръкнало. — Когато отец Августин пристигна тук, той разбра, че се интересувам от история, и най-подробно ме разпита за Хънстън и имението. Първоначално реших, че свещеникът споделя любовта ми към старините, но след като му разказах всичко, което знам, той изгуби интерес.

— О, моите доказателства са доста по-солидни — рече Корбет. — Амилия била потайна жена, но веднъж все пак не могла да се сдържи и изрязала парче пергамент във формата на сърце. Нали разбирате, направила си един от онези любовни знаци, така популярни сред младите, в които се вписват инициалите на двамата влюбени. Естествено, за да запази тайната си, Амилия превърнала своя любовен знак в загадка. И така, тя скрила своите инициали в първите букви от думите Amor Currit, а тези на любимия си — в първите букви от думите Amor Haesitat. Това ще рече, че девойката посочила като свой любим Августин Холкъм. Да, отче, макар истинското ти име да е Августин Норингам, ти повече се гордееш с връзката си със семейство Холкъм. Родът на майка ти има по-интересна история, а може би и по-велика, и аз съм сигурен, че си разказал на Амилия всичко за нея — кралският пратеник отново погледна към свещеника. — Освен това любимата ти може би е смятала, че латинската фраза, в която е скрила инициалите ти, отговаря на отношението ти към нея.

Отец Августин сведе глава.

— Минало време — продължи Корбет — и ти си станал енорийски свещеник в Суофам. Това вече е било достатъчно близо до Хънстън и Мортлейк, така че да предприемеш нещо във връзка с легендите, с които си израснал. И така, през летните месеци ти си започнал да посещаваш манастира „Кръст Господен“, изпълнявайки ролята на капелан. Монахините там са се радвали на присъствието ти, а пък старият отец Етълред определено е имал нужда от помощта ти. И ето че в един момент си осъзнал, че потирът, който използваш по време на литургия, е много стар и ценен, което пък ти е припомнило всички истории, които си чувал.

Свещеникът вдигна поглед и кралският пратеник видя, че погледът му прелива от злоба.

— Не мога да отрека, че умът ти сече, сър Хю — промърмори той, — но историята, която разказваш, е просто нелепа! Да не би да се каниш да заявиш, че аз съм убиецът на Амилия Форбър? Нима не помниш, че около бесилката не бяха открити никакви следи?

— Помня, разбира се — отвърна Корбет. — Но сега, ако не възразяваш, ще продължа с историята си. Та ти си бил свещеник в Суофам — оживен и богат град. Защо тогава ти е било да идваш в бедно рибарско селце като Хънстън? Да не би да си направил нещо лошо? Съмнявам се. Мисля, че си подал молба до епископа на Норич да те назначи в Хънстън и че той с радост е дал тази изолирана малка енория на човека, който толкова е държал да я поеме. И така, дошъл си в Хънстън. Разпитал си мастър Селдич. Сприятелил си се с домина Сесили и си научил от нея всичко, което си могъл. После най-подробно си разгледал църковния архив, търсейки някакви сведения за Холкъм или съучастника му, Алан от Блатото. Разбира се, разполагал си и със свои собствени сведения, почерпени от разказите на майка ти. Понякога си оставял цветя под бесилката, на която е бил обесен прадядо ти — малък жест на уважение към онзи, от когото си очаквал да те направи много богат.

— О, да виждал съм тези дарове — намеси се Кечпоул. — Букетчета диви цветя, полагани под бесилката и заменяни, когато изгният — той смушка свещеника с пръст. — Да, сър Хю е прав. Започнаха да се появяват, когато ти дойде, и престанаха, когато пристигна мастър Мънк.

— Знаел си, че прадядо ти е бил обесен — продължи Корбет, — но не и къде е било заровено тялото му. Чудел си се какво се е случило с него и със съучастника му, но най-много от всичко си искал да разбереш къде е заровено съкровището. И така, започнал си да претърсваш църковния двор, осквернявайки старите гробове, като си се надявал да откриеш в някой от тях ако не златото, то поне някаква следа. Разбира се, можел си да вършиш това съвсем необезпокоявано. Та кому би хрумнало, че мародерът, вилнеещ из църковното гробище, е самият енорийски свещеник? Пък и всеки странен инцидент спокойно е можел да бъде приписан на Пастирите.

— Естествено — рече Селдич, взирайки се ужасено в свещеника. — Тъкмо ти посъветва сър Саймън да даде Убежището на Пастирите! И пак ти каза на енориашите си да се отнасят към тях добронамерено!

— Разбира се, че ще го стори.

Кралският пратеник напрегнато наблюдаваше отец Августин. Свещеникът беше скрил ръцете си под масата, беше избутал стола си назад и в момента се взираше в пространството, сякаш думите на Корбет не го вълнуваха особено.

— Отче!

Очите на свещеника трепнаха.

— Бил си търпелив, нали така? — продължи кралският пратеник. — Знаел си, че начинанието ти може да отнеме години, но от друга страна, не е имало какво да те спре. После обаче в селото е пристигнала Амилия Кълпепър — Корбет погледна към пекаря Форбър, който седеше малко по-нататък на масата и слушаше разказа му, слисан като всички останали.

— Кълна се, че не искам да те обидя, мастър Форбър — заяви кралският пратеник, — но един Господ знае защо Амилия се е съгласила да ти стане съпруга. Може да е била привлечена от теб или пък да е искала да избяга от злобата на съседите си в Бишопс Лин. А може и да е разбрала, че отец Августин е в Хънстън. Така или иначе, тя дошла тук.

— Но тя не го харесваше! — извика пекарят. — Твърдеше, че ходи на църква само по задължение!

— Явно Амилия Кълпепър е била забележителна жена — рече Корбет. — Отношението към отец Августин, което е демонстрирала публично, обаче е било само преструвка. Не си ли спомняш как самият ти ми каза, че съпругата ти е обичала да излиза на дълги разходки из пустошта? Сигурен съм, че в тези случаи се е виждала с отдавна изгубения си любим, отец Августин.

— Не мога да повярвам! — прошепна Форбър.

— Да, но е истина — каза му Корбет. — Любовниците трябва да са се срещали поне няколко пъти. Но дори самото присъствие на Амилия тук е било заплаха за всичко, за което свещеникът се е трудил. В нощта на смъртта си Амилия е яхнала коня си и е препуснала към пустошта, за да се види с него. Отец Августин я е бил поканил на тази среща и междувременно се е бил подготвил за убийството й. Спомнете си, че нощта е била тъмна, а навън е вилнеела буря. Преди това свещеникът е бил намазал бесилката с катран, за да я скрие от любопитни очи. Кажи ми, отче, с какво мажеш дървените кръстове в църковното гробище?

Свещеникът се усмихна лукаво, сякаш се наслаждаваше на някаква своя тайна.

— Със същия катран — отвърна Корбет вместо него, — който си използвал и за въжето — той замълча и се огледа.

Отец Августин спокойно се взираше в пространството пред себе си, карайки кралския пратеник да се чувства неспокоен. Останалите, включително Ранулф и Малтоут, седяха като деца, очакващи разказвача да довърши приказката си.

— Чакаме — рече тихо свещеникът.

— Да, както вероятно е чакала и Амилия — продължи кралският пратеник. — Предполагам, че през онази нощ си бил особено мил към нея. Всичко е било готово. Намазал си въжето с катран по-рано през деня, а с помощта на клонки си заличил и всяка следа от присъствието си при ешафода. После си се отправил към мястото на срещата си с Амилия — Корбет се взря в отец Августин. — Отишъл си пеша и си се качил на нейния кон. На Амилия сигурно й е харесало да седи на седлото пред теб — двама любовници, яздещи в нощта. В крайна сметка си я завел на мястото, където е бил убит прадядо ти. Разбира се, Амилия е знаела всички легенди — той хвърли един поглед към пекаря. — Оттам и странната забележка, която покойната ти съпруга е направила пред теб, мастър Форбър — за това, че Хънстън можел да се окаже много по-богат, отколкото си представяш.

Пекарят покри лицето си с ръце, а Корбет се обърна към свещеника и продължи:

— Един Господ знае какво се е случило след това. Може би си зашепнал гальовни думи в ухото на Амилия? На нея вероятно и през ум не й е минавало да се пази, била е очарована от онова, което е чувала. Тогава ти си сграбчил люлеещото се въже, нахлузил си примката на врата й и си пришпорил коня. Било е съвсем лесно — кралският пратеник се обърна към Селдич. — Вратът на Амилия беше счупен, нали?

— Да — отвърна докторът. — Главата й беше клюмнала. Вратът й сигурно се е счупил като съчка!

— Амилия може и да се е борила — продължи Корбет, опитвайки се да не се разсейва от хлипането на Форбър, — но всичко е свършило за секунди. Примката се е затегнала около врата й, конят, на който е седяла, се е отместил и тя е увиснала на въжето… — той си пое дълбоко дъх. — Тогава ти, отче, си претърсил кесията й, но не си намерил вътре нищо освен няколко напоени с парфюм торбички. Прибрал си ги. След това си препуснал към селото и в покрайнините му си се натъкнал на минувачи. Те видели коня на пекаря и някаква увита в плащ фигура, яздеща странично, и решили, че това е Амилия Форбър. Всички знаем, че църквата е в края на селото… — Корбет замълча и се опита да улови погледа на Ранулф.

Отец Августин вече изобщо не криеше злобата си. От кроткия енорийски свещеник нямаше и следа. „Дали няма нож?“ — запита се кралският пратеник, спомняйки си за Дьо Лус, каноникът от „Сейнт Пол“, който го беше ранил и му беше оставил белега, който все още носеше.

— В края на селото — продължи Корбет, ставайки от масата — си изоставил коня и си се шмугнал в църквата — той тръгна към свещеника, но вече беше твърде късно.

Изведнъж отец Августин скочи на крака и преди кралският пратеник да успее да извика, преодоля няколкото крачки, които го деляха от лейди Алис.

— Върни се на мястото си, отче! — нареди Корбет.

— Върни се на мястото си! Върни се на мястото си! — повтори иронично свещеникът, а после сведе глава, забивайки брадичка в гърдите си.

В това време Кечпоул се окопити и се накани да стане, но отец Августин измъкна ръка изпод наметалото си и допря острието на камата си до гърлото на лейди Алис.

— Не мърдай, милейди! — прошепна свещеникът.

— Не ставай глупак! — изкрещя Корбет.

— Не ставай глупак! — продължи да му се подиграва отец Августин. — Ама че си тъп, чиновнико! А колкото до вярното ти псе — той кимна по посока на Ранулф, — можеш да му кажеш да си сложи ръцете на масата. Хайде!

Свещеникът заби върха на камата си в шията на лейди Алис и по нея се процеди тънка струйка кръв. Господарката на имението простена. После се опита да се освободи, но отец Августин я държеше здраво.

— Внимавай, Ранулф! — извика Корбет. — Ще я убие, без да му мигне окото!

— И още как! — обади се свещеникът, а очите му се стрелнаха наоколо като очите на хванато в капан животно. — Не разбираш, Хю. Никой от вас не разбира! Съкровището ми принадлежи. То ме обсеби още от първия ден, в който чух за него. Разбира се, отначало си мислех, че мога да го забравя. Станах свещеник — отец Августин се почука по главата, — но гласовете на предците ми продължиха да ми говорят. Кълна се, че се опитах да го забравя.

Ранулф направи крачка напред, но свещеникът заби камата си още по-надълбоко в плътта на лейди Алис.

— За Бога, човече! — просъска Гърни, мятайки гневни погледи към помощника на Корбет.

Кралският пратеник отчаяно се взря в лицето на лейди Алис. Господарката на имението беше пребледняла от страх и изглеждаше на път да припадне. Камата на отец Августин се помести към гръкляна й, оставяйки след себе си червена следа, а там, където гърлото й беше порязано — и едно малко мехурче кръв. Свещеникът заговори сякаш на себе си.

— Опитах се — промълви той. — Наистина се опитах да заглуша гласовете. Мислех си, че любовта на жена може да помогне, но тя ме предаде — забременя — отец Августин вдигна глава и се озъби. — Тъпата кучка искаше да се откажа от духовния си сан — той впери очи в горкия пекар. — Чудесно стана, че се омъжи за теб!

— Аз я обичах — прошепна Форбър. — Ах, ти, проклетнико! Аз наистина я обичах!

Корбет върна пекаря обратно в стола му и едва доловимо поклати глава по посока на Ранулф и Кечпоул, които напрегнато очакваха сигнала му. Свещеникът погледна към Селдич, но треперещото и оросено от капчици пот лице на доктора подсказваше, че той не е боец.

— Остави жената на мира! — примоли се Корбет.

— О, ще го сторя! — усмихна се отец Августин. — Ще отидем заедно, Корбет! Може би пък заслужаваш да получиш част от съкровището… Сигурно и ти като мен вече знаеш къде се намира то, но аз го открих пръв! — гласът на свещеника прозвуча като гласа на някое разглезено дете. — Да, пръв го открих! Ах, тези глупави, дебели монахини! Един ден, по време на служба, както си стоях в олтара, изведнъж видях потира от съкровището на крал Джон! — той впери ококорените си очи в Корбет, сякаш чакаше одобрението му. — Тогава разбрах, че гласовете са били прави. Господ ми показваше — разбира се, по свой собствен начин — че съкровището наистина ми принадлежи. Ръцете ме засърбяха за онзи потир. И така, аз започнах да претърсвам гробовете, Убежището… После обаче пристигна онова копеле Мънк! О, той си мислеше, че е много умен, но аз повече се боях от помощника му. Да, Сердик беше по-опасен, защото беше ходил на литургия в манастира и беше видял потира…

Лейди Алис вече се беше вцепенила от страх, очите й се бяха оцъклили, а лицето й се беше превърнало в напрегната маска.

— Пусни жената, моля те! — примоли се отново Корбет.

— Ей сегичка приключвам и се махам — увери го отец Августин. — Нали разбираш, сър Хю, Сердик видя потира и се разприказва като някое хлапе. Искаше да зарадва господаря си, така че дойде да се срещне с мен и поиска да му разкажа повече за скъпоценната вещ. После гласовете ми наредиха да го заколя и аз го сторих. Клъц! — свещеникът прокара пръст по гърлото си. — Какво последва според теб, а, чиновнико?

— Предполагам, че си натоварил тялото на някой кон и си го закарал до някое малко заливче. После си го преместил в някоя лодка и си го превозил до брега под Хънстън. Накрая си отсякъл главата и си я побил на кол, а тялото си захвърлил на пясъка, точно над горната граница на прилива. Така си можел да бъдеш сигурен, че вълните ще отмият отпечатъците от стъпките ти, както и всяка следа, че на брега е спирала лодка.

Отец Августин кимна.

— Блестящо хрумване — промърмори той. — Наистина побих главата на онзи кол. Смятах, че така ще накарам селяните да обвинят Пастирите. После се качих в лодката и се отдалечих от брега, наблюдавайки как прииждащите вълни оглаждат пясъка и премахват всички следи от присъствието ми, но без да мокрят тялото на Сердик — той вдигна свободната си ръка и посочи към Корбет. — Ти също трябваше да умреш на онзи бряг. Чух как ти се присмива онзи разбойник, мастър Джоузеф, но чух и какво те посъветва и те проследих до Убежището. Аз взех парфюма на Амилия — той примигна. — Но да не губим повече време! Хайде, сър Хю, ела! По-бързо! Скоро ще пусна тази кучка на свобода!

Кралският пратеник заобиколи масата и внимателно стисна Ранулф за раменете — знак, че помощникът му трябва да остане на мястото си. Свещеникът обаче не пропусна това движение.

— Стани! — нареди той.

Ранулф се изправи на крака.

— Арбалета, моля!

Ранулф погледна към Корбет, който му кимна.

— Остави го на масата! — кресна отец Августин. — Внимателно!

Ранулф се подчини.

— И стрелите също! Хайде де, знам, че имаш повече от една!

Ранулф остави двете къси стрели за арбалет на масата.

— Умно момче! А сега вдигни стрелите и ги хвърли надалеч!

Ранулф изпълни заповедта.

В следващия момент лейди Алис простена и едва не се строполи в безсъзнание, при което свещеникът я сграбчи за ръката и нареди на Корбет да се приближи.

— Хвани я за другата ръка! — кресна той.

Кралският пратеник се подчини и двамата с отец Августин, който все още държеше камата си притисната до гърлото на лейди Алис, запристъпваха назад, влачейки полуприпадналата жена през залата. През цялото време свещеникът ругаеше останалите, предупреждавайки ги да останат по местата си. Корбет се опита да потисне паниката си и да устои на желанието си да направи нещо глупаво, като например да се опита да изтръгне господарката на имението от ръцете на похитителя й. Камата все още беше забита в плътта й, а кралският пратеник знаеше, че свещеникът е достатъчно луд и озлобен, за да я убие, без да му мигне окото.

Когато двамата мъже и пленничката стигнаха до вратата на залата, групата слуги, които дремеха в коридора, изведнъж скочиха на крака и с ужас се взряха в зловещата процесия. После отец Августин им нареди да влязат в залата и те хукнаха натам като уплашени дечурлига. Тогава свещеникът придърпа лейди Алис към себе си, обхващайки врата й с горната част на ръката си, и притисна камата си под брадичката й.

— Залости вратата! — изкрещя той.

Корбет затвори двете грамадни крила на вратата и спусна дългата греда в железните жлебове. Когато се обърна, отец Августин вече беше продължил надолу по коридора.

— Какво си мислиш, че ще стане, за Бога? — просъска кралският пратеник. — Гърни ще тръгне по петите ти, веднага щом му се удаде възможност, а ако ли не, то аз със сигурност ще го сторя!

Свещеникът не му обърна внимание.

— Прадядо ми е оцелял цяла година! — кресна той. — А Алан от Блатото така и не е бил заловен!

— Как уби Мънк? — попита Корбет.

— О, много лесно. Той ми каза, че е разглеждал дрехите на Сердик — свещеникът се ухили. — Също като теб. Е, сър Хю, кажи ми — какво откри ти?

— Восък от свещ.

— Да, Мънк открил абсолютно същото. Аз, разбира се, отрекох да имам нещо общо с това и обвиних онези кучки от манастира. Мънк ми повярва и забърза натам, убеден, че монахините са виновни. Бях му казал, че и аз, и Сердик сме имали съмнения относно незаконната им дейност и потира. Когато Мънк излезе от манастира, аз го причаквах в сенките. Беше лесно. Стрелях с арбалет и го улучих право в гърдите. Той, разбира се, падна, но аз го върнах обратно на коня му. После напъхах ботушите му в стремената и закопчах колана му около издигнатата част на седлото, за да го задържа прав. Накрая смушках коня с камата си и той бясно препусна през селото. Животното беше успяло да стигне доста далеч, преди мъртвият му господар да падне от гърба му. А кой би повярвал, че когато е минал през Хънстън, Мънк вече е бил мъртъв? Никой освен теб, разбира се!

Корбет забеляза движението зад свещеника.

— Да — рече той. — Аз също видях петната от восък по дрехите на Сердик, както и синината върху корема на Мънк, която явно се е била получила от седлото. Освен това забелязах, че коланът му е доста нагънат и напукан.

— Трябваше да те убия! — просъска отец Августин и продължи да влачи по коридора лейди Алис, която вече беше изпаднала в безсъзнание.

— Проявил си голяма съобразителност — похвали го Корбет, надявайки се да го разсее. — Предполагам, че си казал на Мънк да отиде в манастира, но си го посъветвал да не споделя съмненията си с домина Сесили.

— О, да — ухили се свещеникът. — Разбира се, след като посетеше онази тлъста кучка, Мънк щеше да научи, че Сердик е бил при мен — той придърпа лейди Алис по-близо до себе си.

— Ти обаче нямаш нищо общо с Мънк. Разбрах, че си от онези, които преследват целта си докрай, още щом те видях. Затова, когато чух, че ще ходиш в Бишопс Лин, побързах да завъртя пътепоказателя. Ти и спътниците ти нямаше да сте първите, удавили се в някакво си забравено от Бога норфъкско блато.

— Тъкмо тогава се замислих за смъртта на Мънк — рече Корбет. — За да ме издърпа от онова блато, Малтоут ми хвърли едно въже, което да завържа около врата на коня си. За да не удуша животното, аз разширих примката и я надянах на седлото — той пристъпи крачка напред, наблюдавайки сянката зад свещеника. — Всъщност има още доста неща, за които да ти благодаря, отче Августин. В крайна сметка, ако не бях тичал по онзи бряг, за да се спася от настъпващия прилив, едва ли щях да видя черепа в скалите.

— О, значи си го видял? — изгледа го изненадано свещеникът.

— Да, а ти откъде знаеш за него?

— Това си е моя тайна — просъска отец Августин, а после вдигна ръка и се потупа по главата. — Всичко е тук. Запаметих резултатите от проучванията си и после унищожих всички следи.

След тези думи той отново тръгна назад, влачейки лейди Алис след себе си.

— Къде я водиш? — попита Корбет.

— О, никъде. Ще ти задам един въпрос, а после ще убия и двама ви. Кажи ми — какво знаеш за съкровището, за черепа и за триъгълника? Искам да разбера дали предположенията ни си съвпадат!

— Първо погледни зад себе си!

Отец Августин се ухили.

— Не ставай глупав!

— Много добре тогава — отвърна рязко Корбет. — Убий го!

Усмивката на свещеника помръкна и той понечи да се обърне. В същия момент Ранулф стреля с арбалета си. Стрелата се заби в черепа на отец Августин, точно над дясното му ухо. Свещеникът залитна напред и камата се изплъзна от пръстите му. Корбет се завтече към него, изблъска го встрани и изтръгна лейди Алис от разхлабената му хватка. За миг по лицето на отец Августин се изписа безкрайно учудване. После той се закашля и от ъгълчето на устата му се процеди кървава струйка. Свещеникът въздъхна, след което се строполи на пода. Корбет внимателно положи лейди Алис върху седалката в една прозоречна ниша. После провери дали господарката на имението има пулс; лицето и ръцете й бяха леденостудени. В следващия момент Ранулф се приближи с побеляло от гняв лице, хвана отец Августин за косата и издърпа главата му назад. В ръката му проблесна кама.

— Остави го! — нареди Корбет. — Кучият син е мъртъв. Отвори вратата и извикай сър Саймън!

Ранулф пусна главата на свещеника, прибра камата си в ножницата и изпълни нареждането на господаря си. През следващия час в имението цареше пълен хаос. Лейди Алис беше поверена на грижите на Селдич, макар че докторът също се нуждаеше от успокоение, което си осигуряваше, наливайки се с вино. Кечпоул беше изпратен в дома на отец Августин, за да го претърси. Гърни нареди на слугите си да махнат трупа от коридора, а после се настани пред камината в залата.

— Не трябваше да го водиш тук — рече той, взирайки се мрачно в Корбет. — За Бога, човече, защо просто не го арестува?

Кралският пратеник погледна през рамо към Ранулф, който надзираваше слугите.

— Какво друго можех да сторя, сър Саймън? — попита той, настанявайки се до господаря на имението. — Да се изправя срещу него в собствената му църква? Един Господ знае какви оръжия са скрити там. Ако бях постъпил така, вече можеше да ме е убил като Сердик или пък като Мънк.

Корбет описа на Гърни как отец Августин е убил Мънк. Господарят на имението подсвирна от изненада.

— И всичко това заради съкровището?

— Не можеш да го съдиш — отвърна кралският пратеник.

— В крайна сметка ти самият търсеше съкровището. А как би се чувствал, ако смяташе, че прадядо ти го е спечелил, проливайки кръвта си, и то ти принадлежи по право?

— Но той беше свещеник!

— Беше луд. Дори накрая единственото, за което можеше да мисли, беше съкровището. Не би могъл да избяга от мечтата си, също както затворник не може да избяга от дълбоко подземие.

— Смяташ ли, че е знаел за Пастирите? — попита Гърни.

— Възможно е. Разчитал е, че хората ще хвърлят вината върху тях и ги е използвал като прикритие за собствените си мерзости. Тъкмо затова е обезобразил тялото на Сердик — за да обвинят тях, ако си спомнят за безчинствата на Пастирите по други места — Корбет замълча, понеже в този момент към тях се присъедини пребледнелият от ужас Селдич.

— Лейди Алис си почива. Дадох й приспивателно — докторът поклати глава. — Ако помощникът ти Ранулф не се беше намесил…

Кралският пратеник се взря в пламъците на огъня и се заслуша в дребнавия спор, който водеха Ранулф и Малтоут.

— Няма стая — рече той, — от която Ранулф да не може да излезе.

— Измъкна се през прозореца като котка — промърмори Гърни. — В единия момент си седеше кротко, а в следващия вече беше грабнал арбалета и стрелите — господарят на имението въздъхна. — Хю, наистина ли знаеш къде е съкровището?

— О, да — отвърна Корбет — и утре сутрин, по зазоряване, ще покажа и на теб.

В този момент към тях се присъедини пекарят Форбър, който беше така дълбоко разтърсен от собствената си скръб, че въобще не се беше впечатлил от разкритията около отец Августин. Той сграбчи ръката на Корбет.

— Благодаря ти, сър Хю! — промълви той, а очите му се напълниха със сълзи. — Моля те, кажи ми — сигурен ли си, че Амилия не е страдала дълго?

Кралският пратеник избегна погледа му.

— Така мисля.

— Само ако ми беше казала!

Корбет извърна очи и пекарят излезе от залата, продължавайки да си повтаря все същата фраза.

— Не е ли странно? — прошепна Корбет. — Амилия е обичала, но не е познавала истински човека, комуто е дарила любовта си…

— Каква е ролята на монахините от „Кръст Господен“ във всичко това? — попита раздразнено Гърни.

— Това е въпрос, който смятам, че трябва да разрешите заедно с игуменката на манастира, сър Саймън.

— Ами съкровището? — настоя господарят на имението. — Казваш, че е някъде наблизо?

— Така мисля — отвърна кралският пратеник. — Подозирам, че отец Августин е знаел точното му местоположение. Така или иначе, трябва да изчакаме до отлива сутринта. Онова, което все още ме безпокои, е как Алан от Блатото е успял да скрие всичко сам — Корбет притисна устните си с ръка и се взря в пламъците. — Това е едната останала загадка. Другата е откъде свещеникът е черпел сведения. Мънк е научил истината от кралския архив, а аз — от изповедта на прадядо ти. Откъде обаче я е узнал отец Августин?

Кралският пратеник се облегна в стола си. След известно време Ранулф и Малтоут му съобщиха, че се връщат в стаята си, но той почти не им обърна внимание.

— Откога съществува Хънстън, сър Саймън? — попита накрая Корбет.

— От незапомнени времена.

— Убийството също! — отвърна кралският пратеник. — И аз подозирам, че ни предстои да разкрием още едно!