Пол Дохърти
Песента на Тъмния ангел (13)

Глава дванайсета

— Мадам — попита Корбет, — защо се вълнуваш толкова заради някакъв си човек, умрял преди толкова много години?

Домина Сесили се изправи на крака, сграбчи връзката ключове, която висеше от колана й, и се приближи до един голям сандък с железен обков. После го отвори, извади отвътре малък свитък пожълтял пергамент и го подаде на кралския пратеник.

— Прочети го, сър Хю. Това е откъс от хрониката на нашия манастир, която само действащата игуменка има право да вижда.

Корбет отнесе документа до прозореца, където светлината беше по-силна. Явно хрониката на манастира представляваше отделни свитъци, съшити в едно цяло. Откъсът, който той държеше в ръката си, беше внимателно изваден от това цяло, така че свободните краища на хрониката да могат да бъдат съшити отново, без да си личи, че нещо липсва.

Домина Сесили отиде до вратата.

— Ей сега ще се върна — каза тя. — Искам да ти покажа още нещо.

Корбет сви рамене и започна да чете, внимателно изучавайки синьо-зеленото мастило и превеждайки си бързо от латински.

— Споменава ли се нещо за Алан от Блатото? — попита Ранулф.

— Не.

— За какво тогава ни е този документ?

— Всъщност е доста полезен. Слушай. Свитъкът носи датата август 1217 година — почти година, след като крал Джон изгубил съкровището си в залива Уош. Та през този месец в манастира пристигнал някакъв беглец. Той успял да се добере до параклиса, вкопчил се в олтара и поискал убежище, каквото тогавашната игуменка му осигурила. Беглецът поискал храна и вода и настоял да остане в манастира полагащите му се по закон четирийсет дни. Слушай, Ранулф. Нататък става още по-интересно. По същото време сър Ричард Гърни също дошъл тук и потърсил някакъв беглец, който бил считан за отговорен за изчезването на свещеник на име Джеймс. Игуменката обаче му казала, че не е чувала нищо за такъв престъпник — Корбет се приближи до масата и хвърли на нея парчето пергамент.

— Това ли е всичко? — извика Ранулф.

— Никак не е малко — рече господарят му. — Аз обаче съм сигурен, че домина Сесили може да ни каже още.

— Кой е този отец Джеймс? — попита Ранулф.

— Един Господ знае — отвърна мрачно Корбет.

— Но защо монахините са включили подобен документ в хрониката си? — настоя Ранулф. — И защо после са го махнали?

Господарят му го потупа по рамото.

— Добър въпрос, Ранулф. Предполагам, че между подслоняването на онзи беглец и посещението на прадядото на сър Саймън се е случило още нещо. Двете събития са били чинно записани, но онова, което ги свързва, е станало причина за премахването на този откъс от хрониката. Може би домина Сесили ще знае какво е свързващото събитие.

Игуменката най-после се върна, мушна се зад писалището си и измъкна изпод расото си някаква кадифена торбичка. После я развърза и извади оттам един златен потир, който мигом заблестя на светлината на свещите. Ранулф ахна от възхищение пред невероятната му красота.

— Чисто злато! — прошепна той и проследи с алчен поглед разкошната вещ, която игуменката подаде на Корбет. — Виж тези брилянти! — Ранулф посочи към скъпоценните камъни, които украсяваха ръба и столчето на потира.

Корбет претегли чашата в ръка.

— Прочетох ръкописа.

Домина Сесили седна и примирено въздъхна.

— Значи вече знаеш всичките ни тайни, сър Хю.

Кралският пратеник сложи потира обратно на масата.

— Така смятам. Мисля, че онзи беглец е бил Алан от Блатото. Монахините от „Кръст Господен“ са го познавали добре. В крайна сметка, той е бил управител на имението Мортлейк, така че сигурно често си е имал вземане — даване с манастира. Всъщност Алан дори може да е участвал в контрабандата, която — той изведнъж се засмя — явно е една от традиционните ви дейности. Както и да е, освен всичко друго Алан от Блатото е бил и крадец и двамата със съучастника му Холкъм са оплячкосали кралското съкровище. Ако не е била бдителността на сър Ричард Гърни, са щели да се измъкнат незабелязано. Прадядото на сър Саймън обаче се намесил и Холкъм бил заловен и обесен. Колкото до Алан — той се превърнал в беглец — Корбет вдигна потира и се взря в него. — Този Алан от Блатото доста приличал на неверния пристойник от Евангелието^[1] и в крайна сметка попаднал в капана на собствената си алчност. Бягството по море с такова огромно богатство не било вариант — ако слухът за състоятелността му стигнел до знанието на който и да било капитан на кораб, Алан не можел да се надява да остане жив — кралският пратеник се взря в пребледнялата игуменка. — И така, Алан се укрил за кратко в Убежището, но примката бързо се затягала около врата му, така че му се наложило да си потърси друго скривалище.

— И дошъл тук, така ли?

— Точно така. Алан знаел, че има право на убежище, и не вярвал игуменката да му откаже — Корбет остави потира на масата. — Прав съм, нали?

Домина Сесили кимна.

— И така — продължи Корбет, — докато Алан се криел в манастира, двамата с тогавашната игуменка сключили таен договор. Алан сигурно е изтъкнал, че ако го заловят, ще трябва да признае пред властите за незаконните деяния на монахините. Разбира се, освен със заплахи си послужил и с подкуп. Бил откраднал този скъпоценен потир от съкровището на крал Джон и го предложил на игуменката като награда за това, че ще го скрие в манастира си — кралският пратеник погледна към домина Сесили. — Предполагам, че го ползвате по време на служба, нали?

— Да — промърмори игуменката. — Казваме, че ни е бил дарен.

— И така — продължи Корбет, — всичко минало по мед и масло. Манастирът опазил контрабандната си дейност в тайна и освен това придобил един много ценен потир. Колкото до Алан от Блатото — случилото се с него си остава загадка — кралският пратеник потри главата си, която още го болеше от удара предния ден, стана и се протегна. — Какво ли ще се случи, ако кралят разбере за всичко това, а? Нека ти кажа, домина Сесили. Едуард ще изпрати тук лорд Съри и ще му нареди да срине това място със земята, ако трябва, но да му намери съкровището на прадядо му.

— Но този потир е единственото, което имаме! — простена домина Сесили.

— Как ли пък не! — промърмори Корбет. — Ами Алан от Блатото?

Лицето на игуменката помръкна.

— Човекът е мъртъв!

— О, убеден съм, че е мъртъв — кралският пратеник постави ръце на масата и се наведе напред. — Не разбираш ли, домина Сесили? Игуменката, която дала убежище на беглеца и приела потира, нямало как да пусне Алан да си тръгне жив оттук. Вместо това можела да го задържи и да се опита да измъкне от него още злато. Кажи ми, домина Сесили, ти какво би направила, ако се сблъскаш с подобен проблем?

— Не знам — изпелтечи игуменката и се размърда в стола си. — Щях да бъда ужасена.

Корбет седна.

— Нека разгледаме въпроса от гледна точка на логиката — рече той. — Ти, разбира се, познаваш манастира по-добре от мен, нали така, домина Сесили? Кажи ми — къде би скрила мъж сред едно изцяло женско общество?

Тя сви рамене.

— Вероятно щях да го смеся с работниците в стопанството ни.

Корбет се засмя.

— Едва ли. Първо, Алан от Блатото е бил добре познат в околността и, второ, тогавашната игуменка със сигурност би предпочела да го държи далеч от любопитни очи.

— Не знам тогава! — простена домина Сесили. — Бог ми е свидетел, сър Хю, наистина не знам!

Кралският пратеник долепи пръсти.

— Домина Сесили, манастирът ви все още ли има правото да дава убежище на бегълци?

Игуменката тежко преглътна.

— Говори де! — сопна се Корбет.

— Не, отказали сме се от него.

— Кога?

— През 1228 година.

Кралският пратеник се усмихна.

— А къде преди това сте настанявали онези, които са ви искали убежище?

Домина Сесили се изправи на крака.

— Сър Хю, мисля, че ще е най-добре да дойдеш с мен.

И така, Корбет и Ранулф последваха угрижената игуменка по разни коридори и покрай спалните помещения, докато накрая не стигнаха до параклиса. Когато се озоваха там, Корбет с удивление се взря в шеметно високия таван на нефа, широките трансепти и красиво резбованата олтарна преграда. После домина Сесили ги поведе към олтарната част, където подът беше покрит с пърбекски мрамор, а белият олтар блестеше на светлината на горящите свещи. Над олтара имаше високи прозорци с цветни стъкла, а от двете му страни стояха тронове от полирано дъбово дърво. В далечния край беше поставена изящно изработена статуя на Девата с Младенеца. Игуменката коленичи пред мъждукащия олтарен светилник.

— Вижте!

Корбет се взря в стената, към която му сочеше домина Сесили, и забеляза, че една малка част от нея, някъде на нивото на очите му, по някое време е била измазана с хоросан и грижливо белосана. Подобна, но много по-голяма кръпка, имаше и в долната част на стената.

— Какво е било това? — попита кралският пратеник.

— Килия за анахорет^[2] — отвърна игуменката. — Малка ниша в стената с нисък отвор, през който отшелничката да пропълзи, и отвор на нивото на очите, през който да гледа какво става навън. В ранните години от съществуването на манастира ни в килията винаги е живяла отшелничка. Там тя се молела и постела, а когато в църквата се отслужвала литургия, можела да участва, надничайки през отвора в стената. Останалите монахини й оставяли хляб и вода пред вратата. С течение на годините обаче тази практика отмряла.

„О, сигурен съм в това“ — помисли си Корбет, взирайки се в пухкавото лице на игуменката, поръбената й със златна нишка пребрадка и расото от чиста вълна.

— И какво се случило после?

— В килията престанали да живеят отшелнички, а по-късно в Хънстън започнали да нарушават закона — рече домина Сесили, изчервявайки се от неудобство.

„Поне още има срам“ — помисли си кралският пратеник.

— Манастирът е имал правото да дава убежище на бегълци в срок от четирийсет дни, след което престъпниците трябвало да бъдат предадени на властите — игуменката си пое дъх и се вгледа в стената. — Носят се разни слухове… — промърмори тя сякаш на себе си.

— Какви слухове? — попита Корбет.

— Че параклисът бил обитаван от духове. Аз самата никога не съм го харесвала.

— Хайде да изгоним тези духове тогава! — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с игуменката и донесете чукове и длета. Да видим какво има в тази килия! Освен това, домина Сесили — искам засега никой да не узнава за това, така че на връщане заключи, моля те, параклиса!

И така, игуменката покорно се заклатушка към вратата, придружавана от Ранулф. Корбет пък се приближи до статуята на Девата и се взря в лицето й; Младенецът в ръцете й отвърна на погледа му с невинните Си очи.

— Мили Боже! — прошепна кралският пратеник. — Кой знае на какви гледки Си ставал и продължаваш да ставаш свидетел!

Той взе една лоена свещ от някаква малка ниша, запали я и я намести в желязната поставка пред статуята на Девата. После коленичи и се помоли скоро задачата му тук да приключи, за да може да се върне при Мейв и Елинор в Лондон.

Накрая Корбет се отпусна назад върху петите си и се наслади на покоя, който цареше в параклиса. В следващия момент обаче вратата се отвори и той се стресна. В нефа припряно влезе Ранулф с някаква кожена торба в ръката, последван от домина Сесили, която заключи и залости вратата. После Ранулф развърза торбата и извади оттам огромен чук с дълга дървена дръжка и масивна желязна глава. Корбет посочи на помощника си мазилката в долната част на стената.

— Започни оттам, Ранулф. Сигурен съм, че ще попаднеш на врата.

И така, помощникът му нави ръкави и с удоволствие се захвана за работа. Корбет и игуменката отстъпиха назад. Домина Сесили тихо простена, когато Ранулф заудря с грамадния чук по стената и в олтара се вдигна облак прах, примесен с парченца мазилка. Тогава Корбет, кашляйки и плюейки, нареди на помощника си да спре и огледа стената.

— Скоро ще я пробиеш — заключи той. — Продължавай!

Не след дълго целият параклис се изпълни с бял прах, а подът се покри с парчета мазилка, но Ранулф блъскаше ли, блъскаше по стената. Работата беше доста изтощителна, така че в един момент му се наложи да спре и да се подпре на чука, за да си отдъхне. По лицето му вече се стичаха вадички пот.

— Който и да е замазал вратата — той се прокашля, — направил го е набързо — Ранулф посочи към стената. — Сложил е два реда тухли, покрил ги е с хоросан и е белосал петното така, че да се слее с останалата част от стената.

Той се усмихна лукаво на вече ужасената игуменка и с радост възобнови работата си. Корбет покри устата и носа си с ръка и продължи да наблюдава постепенно увеличаващия се отвор, който явно щеше да се окаже около три стъпки висок и към две широк. Най-после Ранулф спря да блъска с чука и тримата се отдръпнаха, кашляйки и плюейки, след което зачакаха прахът да се слегне. Когато това стана, домина Сесили хвърли един поглед към повредената стена и се завайка. Корбет пък се приближи до олтара, взе две свещи, запали ги и даде едната на Ранулф.

— Хайде да видим какви тайни са скрити тук!

Двамата мъже се провряха в нишата и Корбет вдигна своята свещ. Отшелническата килия беше много хитро проектирана и на практика беше вградена между стените на параклиса. Кралският пратеник беше виждал подобни помещения в Уестминстърското абатство и в катедралата „Сейнт Пол“. Това тук беше около шест стъпки високо и малко над шест стъпки широко.

— Отворът, през който влязохме — промърмори Ранулф, — беше вратата. Прозорчето трябва да е някъде тук.

Корбет свали свещта си малко по-надолу и ахна. После приклекна и освети ъгъла на отшелническата килия, в който лежеше жълтеникав скелет. Отначало кралският пратеник реши, че по костите все още има остатъци от плът, но когато пропълзя по-наблизо, видя, че върху скелета има само куп дрипи и един опърпан кожен колан. Корбет изтръгна свещта от ръцете на Ранулф и я сложи на пода. В праха до скелета проблясваше малка кама със счупено острие. Кралският пратеник вдигна свещта си. Алан от Блатото (Корбет беше сигурен, че останките са негови) очевидно се беше опитал да си прокопае път през стената, но, както доказваше счупената кама, не беше постигнал никакъв успех. Върху стената над скелета имаше рисунка, която много приличаше на онази от Убежището. Кралският пратеник старателно довърши огледа си — в килията нямаше други останки, а малката окъсана кесия, закачена за колана, беше празна.

— Бог да прости горкия нещастник! — прошепна той, а после изпълзя навън след Ранулф и подаде свещите на игуменката. — Намерихме Алан от Блатото — обяви Корбет. — Или поне онова, което е останало от него.

Преподобната игуменка беше преживяла достатъчно за една сутрин, така че ако Корбет не я беше подхванал, вероятно щеше да се строполи на пода. После кралският пратеник й помогна да прекоси олтарната част и я настани в един от троновете.

— Какво да правя? — промълви тя. — Какво да правя? Сър Хю, какво е станало там?

— Подозирам — отвърна Корбет, сядайки в трона до нея, — че Алан от Блатото се е добрал до манастира и се е скрил в отшелническата килия. После се е договорил с тогавашната игуменка, предал й е скъпоценния потир и й е обещал да си мълчи за контрабандната дейност, която още тогава се е извършвала тук.

— В стената ли са го зазидали? — прекъсна го домина Сесили.

Корбет забеляза струйката пот, която се стече изпод пребрадката й.

— Стените тук са доста дебели, така че лесно могат да заглушат всякакви стенания и викове — обясни той. — Алан обаче е бил упоен — вероятно с помощта на някакъв сънотворен лек или отровно питие. Щом е изпаднал в безсъзнание, вратата и прозорчето са били затворени — Корбет сви рамене, — а после тогавашната игуменка е наредила да ги зазидат. Вероятно всичко се е случило някоя нощ, в рамките на няколко часа, след което клетникът е бил забравен навеки.

— Но не е ли било възможно някой да забележи?

Корбет поклати глава.

— Когато за първи път дойдох в манастира, ти ми каза, че сградата е била завършена чак през 1220 година. Междувременно тук сигурно е имало скеле и наоколо вероятно са се навъртали доста строители. Опитай се да си представиш, домина Сесили. Алан от Блатото се е подслонил в отшелническата килия през някой късен следобед. После тогавашната игуменка му е донесла малко храна и чаша упоено вино, заключила е вратата и веднага е наредила входът да бъде зазидан. Никой освен нея не е знаел, че вътре има човек. Алан от Блатото е дошъл в съзнание много, много часове по-късно и е направил отчаян опит да се измъкне, но без успех — кралският пратеник се взря в статуята на Девата. — Не твърдя, че нещата са се случили точно така, но смятам, че това е най-правдоподобната версия на случилото се.

Игуменката се изправи и сграбчи ръката на Корбет.

— За Бога, сър Хю, в ризницата има куп дълги сандъци, ракли и прочее! Не би ли могъл да изнесеш този скелет оттук? Моля те! Аз… ние не сме виновни за смъртта на горкия човек. Обещавам обаче редовно да се молим за душата му. Изобщо — ще изкупим греховете, които са били сторени!

Игуменката беше толкова развълнувана, че според Корбет бе само на една крачка от нов припадък.

— Може ли да те попитам още нещо, домина Сесили?

Игуменката кимна.

— Някой друг знае ли историята на беглеца?

Тя поклати глава.

— Не, никой. Хрониката стои скрита и не може да бъде четена от никой друг освен от настоящата игуменка. Колкото до потира — домина Сесили сви рамене, — сега той е част от нашето съкровище — тя докосна китката на Корбет; пръстите й бяха леденостудени. — Но моля те, сър Хю — прошепна, — отърви ни от това ужасно нещо!

И така, Корбет и Ранулф извадиха скелета от отшелническата килия и го положиха в някакъв дълъг сандък, който откриха в ризницата. После запечатаха капака и предвождани от треперещата игуменка, изнесоха ковчега в пустото гробище. Ранулф откри кирка и лопата в някаква малка барака. С тяхна помощ беше изкопан плитък гроб, в който беше спуснат ковчега. Щом всичко приключи, домина Сесили тържествено обеща на Корбет, че когато настъпи подходящ момент, на мястото ще бъде издигнат кръст и за душата на Алан ще бъде отслужена заупокойна литургия.

— О, да, клетникът определено има нужда от заупокойна литургия! — прошепна Ранулф, докато двамата с господаря му вървяха обратно към конюшнята.

— Чудя се… — заяви Корбет, спирайки насред крачка.

— За кое, господарю? За потира ли?

Кралският пратеник се ухили.

— Не, нека го задържат. Чудя се за свещеника, отец Джеймс, и връзката на Алан от Блатото с изчезването му.

Ранулф заби върха на ботуша си в земята.

— Не знам, но според мен тази история е по-дълбока, отколкото изглежда. А колкото до потира — аз пък мисля, че трябва да го конфискуваме.

Корбет тихо се изсмя.

— Това е потир, Ранулф, свещен съд. Тук му е мястото. Какво според теб ще направи Едуард с него? Най-много да го даде на граф Съри… Хайде, да вървим!

Двамата откриха Малтоут да се грее в ковачницата. Вестоносецът поиска да узнае защо спътниците му са се забавил и толкова, при което Ранулф поклати глава и притисна показалец до устните си — знак, че трябва да запазят мълчание, докато не си тръгнат.

Щом се озоваха сред пустошта, Корбет дръпна юздите на коня си и погледна назад към манастира.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — промълви той. — Кой би предположил, че едно място, предназначено за молитви и богоугодни дела, може да крие такива ужасни тайни?

— Но ние извършихме някои богоугодни дела — добави Ранулф с усмивка. — Прогонихме един зъл дух, открихме истината и дадохме на онази арогантна жена урок, който няма да забрави, докато е жива!

После Корбет препусна напред, потънал в собствените си мисли, а Ранулф се изравни с Малтоут и му зашепна какво са научили в манастира „Кръст Господен“. Кралският пратеник обаче не пое по пътя, който водеше към имението, а свърна към скалите. Когато стигна до брега, където едва не беше изгубил живота си, той спря и се вгледа в прииждащите вълни. Скоро влажният вятър намокри лицето и косата му, но Корбет продължи да стои на едно място, разсъждавайки над всичко, което бе узнал.

— А сега накъде, господарю? — попита Ранулф. — Каква ще е следващата ни стъпка?

Кралският пратеник продължи да се взира в морските вълни.

— Господарю — настоя Ранулф, — приключихме ли? Да не би вече да знаеш къде е останалата част от съкровището?

Корбет обърна коня си и смигна на двамата си помощници.

— Съкровището е точно под носа ни — отвърна той загадъчно. — Било е там през цялото време. Сега обаче трябва да се върнем в имението Мортлейк. Хайде! Да вървим да заловим един убиец!

И Корбет пришпори коня си през пустошта, а после по пътеката, която вървеше покрай селото и отвеждаше до имението Мортлейк.

Щом се озова обратно там обаче, кралският пратеник изведнъж започна вбесяващо да се помайва. Първо се отби в кухнята да си хапне и да си пийне, а после пък се върна в стаята си. Там взе малко пемза, мастилница, перо и парче пергамент, и ожесточено започна да записва всичко, което знаеше. Отказа да отговори на въпросите на Ранулф. От време на време вдигаше поглед, взираше се в пространството и се потупваше с перото по бузата. В следващия момент възкликваше нещо и продължаваше да пише. Отклони се от работата си един-единствен път — за да накара Ранулф да му донесе ризата на мъртвия Сердик. Когато помощникът изпълни искането му, той разгледа дрехата, промърмори си нещо и се върна към писанията си. Естествено, Ранулф не за първи път виждаше господаря си такъв.

— Киселата физиономия отново е изпаднал в едно от своите настроения — прошепна той на Малтоут. — Залага мрежите си.

Когато Корбет най-после приключи, той стана и се протегна, опитвайки се да прогони болката от уморения си гръб.

— Ами сега, господарю? — попита го Ранулф. — Какво ще правим сега?

— Ти ще слезеш в залата и ще предадеш поздравите ми на сър Саймън. Кажи му, че бих искал да вечерям с него и съпругата му. Нека покани и онези, които присъстваха на първата ни вечеря в имението… както и един допълнителен гост.

— Кого?

— Пекаря Форбър — Корбет се приближи до масата и си наля половин чаша вино. — Освен това съобщи на сър Саймън, че утре си тръгваме. А сега ще подремна малко. Подготовката на сцената ще отнеме известно време. Ти само се увери, че сър Саймън ще изпълни исканията ми точно.

След тези думи кралският пратеник пресуши чашата си, легна в леглото си и заспа. Навън вече се беше стъмнило, когато Ранулф го събуди.

— Стана късно — прошепна помощникът му. — Вечерята ще започне до час. Най-добре да ставаш и да се приготвяш, господарю.

Корбет скочи от леглото, при което раната на главата му го заболя и го накара да потръпне.

— Въоръжи се, Ранулф! — нареди той, след което бавно се приготви и заедно с двамата си помощници слезе в залата.

Голямата маса вече беше наредена, а сър Саймън и лейди Алис седяха в креслата си край камината. Щом видяха кралския пратеник, домакините го засипаха с въпроси — какво става; защо си тръгва толкова внезапно? — но Корбет не отвърна на нито един. Вместо това продължи да се взира в огъня, въртейки пръстена си.

— Тялото на Мънк беше ли изнесено от имението? — попита най-накрая той.

— Да — отзова се лейди Алис. — Занесоха го в енорийската църква. Утре отец Августин ще отслужи заупокойната литургия. Може би ще е най-добре да погребем Мънк тук.

— И аз така мисля — отвърна Корбет. — Клетникът нямаше семейство, а що се отнася до подобни неща, лорд Съри не е особено грижовен.

— Кога си заминаваш, Хю? — попита лейди Алис.

— Утре сутринта, надявам се — рече кралският пратеник, усмихвайки се под мустак. — Може би ще остана за заупокойната литургия на Мънк. Не знам още, ще се разбера с отец Августин. И той ще дойде тази вечер, нали?

— Разбира се. Пекарят Форбър също.

В този момент в залата припряно влезе Селдич, бърборейки за някакъв пациент от селото, за когото се било наложило да се погрижи. След доктора пристигна отец Августин, който изглеждаше доста ядосан от факта, че са го откъснали от онова, което нарече „тежки задължения“. Свещеникът отказа да седне на масата и вместо това застана до камината.

— В селото се носят какви ли не слухове — рече той. — Сър Саймън, предлагам да се отървеш от затворниците колкото се може по-скоро! Горкият съдебен пристав Робърт! — отец Августин гневно се взря в Корбет. — Вече всички знаят истината. Трябваше да задържим момичето тук.

— Нямах властта да го сторя — отвърна кралският пратеник. — Пък и какво бъдеще имаше Бланш тук? Мълвата щеше да я убие — ако не физически, то със сигурност психически. И ти много добре знаеш това, отче.

Свещеникът понечи да възрази, но в този момент икономът обяви началото на вечерята. Гостите заеха местата си на масата. Атмосферата и без това беше напрегната, а когато в залата забързано влезе пекарят Форбър и се заизвинява, че е закъснял, стана още по-тежка.

Гърни показа на последния си гост къде да се настани, след което отец Августин благослови трапезата и ястията започнаха да пристигат. Домакините изглеждаха по-скоро объркани, отколкото уплашени. Кечпоул, който беше нахълтал в залата след благославянето на храната, седеше на мястото си с каменно лице. Селдич беше потаен, а Форбър — напрегнат и притеснен. Отец Августин очевидно все още не можеше да се примири с факта, че го бяха привикали в имението. Корбет пък се ровеше в чинията си, изпитвайки търпението на сър Саймън. Най-накрая домакинът не издържа, стовари винената си чаша върху масата и гневно се взря в кралския пратеник.

— Е, сър Хю, ще ни кажеш ли най-сетне защо повика всички ни тук?

— Той ли ни е повикал? — възкликна свещеникът. — Какво става тук?

— Реших, че ще ви е интересно да чуете онова, което имам да кажа — отвърна Корбет. — Първо, вече знам кой е отговорен за всички убийства, извършени в околността.

— Пастирите, нали? — измуча Форбър.

Корбет се усмихна мрачно и поклати глава.

— О, не — рече той. — Това е просто злонамерен слух — кралският пратеник се заигра с някаква троха върху масата. — Но по-важното е, че мисля, че открих изгубеното съкровище на крал Джон!