Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (6)

5

Мери слисано се взираше в отворения кашон на пода. Какво, за бога, я беше прихванало, че дойде тук? В апартамента на Медисън Авеню, решението й изглеждаше на границата на разумното. Но тук, в старата й стая, седнала на своето детско легло, предприетата стъпка наистина й се струваше лудост.

Нейната работа не беше такава, че да може просто да реши и да тръгне! Трябваше да се грижи за сметките, за клиентите, които зависеха от нея. Лушън Пенроуз, например. Лушън с нейните двайсет и пет диетични центъра и още един, който се откриваше следващия месец. В мига, в който Лушън изпиташе затруднение да я намери при така наречения спешен случай, тя щеше да обезумее. По телевизията бившата затлъстяла домакиня, сега в стегнат четирийсет и втори размер, може и да изглеждаше като ангел хранител на хората с наднормено тегло, но в действителност беше дявол на високи токчета.

Лушън не беше единствената. Такъв беше и Медисън Филипс от „Филипс, Рийд и Уайт“ — инвестиционна фирма. Нейна работа беше да рекламира „Филипс“, без да го показва явно, най-вече чрез внимателно прокарани статии в „Дейли Нюз“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Медисън, със сребристата си грива и страстта си към кубински пури, който веднъж, докато се взираше през прозореца на офиса си на трийсет и четвъртия етаж на Уолстрийт, сравни работата на Мери с фериботната гара на Стейтън Айланд, за която иначе казваше: „Срамота е, че нищо не беше направено за това грозно нещо“. Възрастният мъж нямаше да се забавлява, помисли си тя, ако чуеше, че тя се бе преместила в град, който за него дори не съществуваше на картата.

Тя дори не си позволи да си помисли за потенциалните (по-скоро вероятни) грешки, които можеше да се допуснат при организирането на банкета в „Ренес Рум“ от разстояние. Хауард Лазаръс, важна холивудска клечка, беше основал благотворително дружество на името на обичната си съпруга Рене, жертва на рак на гърдата, и годишното набиране на средства за дружеството беше събитието на есенния сезон. Тази година се очакваше да се появят над две хиляди общественозначими нюйоркчани и холивудски величия. И познайте кой отговаряше за планирането на събитието от супата до ядките? Една погрешна стъпка, помисли си Мери, и цялата грижлива подготовка щеше да се преобърне и да я повлече към дъното.

Единственият човек, който сякаш я разбираше, беше Саймън, но какво точно значеше това?

— Вземи си колкото време имаш нужда — беше измънкал приятелят й по телефона от Сиатъл. — Аз така или иначе ще съм тук до края на месеца, а после кой знае къде. Най-малкото няма да се чувствам все едно те пренебрегвам — изсмя се кисело той.

— Не ме ли мислиш за луда?

— Не по-луда от всички останали — бързо отговори Саймън, което съвсем не й вдъхна сигурност.

„Луда? — Тя се изкикоти истерично. — Ако лудостта беше корпорация, аз щях да съм мажоритарния собственик.“ Кога за последен път беше послушала съвета на майка си? Най-малкото тя трябваше да обсъди това първо с Ноел, която достатъчно ясно показа, че не е възхитена от идеята. Ако го беше направила, сега нямаше да седи в тази стая и да се чувства като най-големия идиот на света.

„Какво очакваше? Духов оркестър да те посрещне с марш по Мейн Стрийт?“, гавреше се с нея един глас. Не е възможно трийсет години да се върнат назад за един ден. Както и да е, сърцето й си беше на мястото, дори тя самата да не беше. Както обичаше да казва баща й, на седлото никой не може да те отмени.

Тя просто трябваше да издържи на задаващата се буря. Засега трябваше да остави разопаковането за по-късно и да разбере какво става.

Мери се изправи с въздишка. Беше се изпотила от пътуването и я изгаряше такава жажда, че беше в състояние да изпие цяла кана чай с лед. Перспективата да прекара дълго, горещо лято в Бърнс Лейк беше толкова желана, колкото преход през еквадорската джунгла. За да влоши още повече нещата, майка й имаше почти патологично отвращение към климатиците. Според Дорис те не бяха нищо повече от развъдник на микроби. Докато растяха, Мери и сестра й се редуваха кой да използва вентилатора през лепкавите летни нощи, когато не можеха да заспят. Застопоряваха го така, че да издухва мързелива струя въздух към едното или другото легло.

Мери си помисли дали да не се обади на сестра си. Или още по-добре, да отиде при нея с колата следобед, за да я поздрави. Триш беше поне единственият човек, който искрено щеше да се зарадва да я види. А и в книжарницата имаше климатик. Триш не бе успяла да се изнесе от Бърнс Лейк, както беше твърдяла, че ще направи, когато бяха млади, но поне беше успяла да се отърси от повечето старомодни възгледи, с които бяха отгледани.

Докато слизаше по стълбите, чу глас, който веднага разпозна. Чарли! Сърцето й се сви. Мери затвори очи, облягайки се на колоната на стълбите. Но защо трябваше да се изненадва? Той беше баща на Ноел. Естествено бе да иска да помогне. На Чарли не беше нужно да му се казва какво трябва да направи.

Мери сякаш осезателно чувстваше всяка стъпка, която беше направила преди цяла вечност, преминавайки потока по камъните, за да се срещне с Чарли на другия бряг. Тя се спря за момент на прага на кухнята, поразена от вида на бившия си съпруг, който удобно се беше разположил на масата. Столът му бе изкривен под ъгъл, а единият му крак, обут в сини джинси, бе подпрян на напречната летва на стола до него. Дорис и Ноел седяха срещу него, приведени инстинктивно напред, разговаряха тихо като семейство, което споделя проблемите си и преценява възможностите за разрешаването им. Мери се почувства като чужд човек, почти натрапник.

Тогава Чарли погледна нагоре и погледите им се срещнаха. Времето сякаш спря. Най-сетне той прочисти гърлото си и продума:

— Мери…

Чу се скърцането на стола му по износения зелен линолеум и той стана, заобикаляйки масата, за да я посрещне. Беше по-висок, отколкото Мери си го спомняше. Все още беше мършав и със слаби крайници, но беше наддал сантиметри в обиколката на гърдите и кръста. Черната му коса, ниско подстригана, беше като поръсена със сив прашец. Годините си личаха и в дълбоките линии, прорязващи тясното му ъгловато лице. Само очите му бяха същите.

— Здравей, Чарли.

Това беше единственото нещо, което й хрумна да каже. Може би заради дългото пътуване или заради притесненията какво ще стане в близките седмици… или заради самия Чарли — спомен за нейната младост, най-щастливото и най-ужасното време в живота й — езикът й внезапно се върза.

Чарли се поколеба, сякаш се чудеше да я целуне ли по бузата, или не. Вместо това, протегна ръка. Ръкостискането му беше отривисто.

— Видях колата ти на алеята. Ноел ми каза, че планираш да останеш за малко.

— Зависи. — Мери хвърли неспокоен поглед към Ноел. — Лейси ли беше на телефона?

Дъщеря й кимна, изглеждаше напрегната.

— Делото е в четвъртък. Но дори съдията да вземе решение в моя полза, ще бъде само временно. Лейси казва, че ще има и разглеждане на делото за пълно попечителство. Робърт не се е шегувал — няма да се откаже от дъщеря ни без борба.

Чарли сложи голямата си ръка на рамото й.

— Не забравяй, скъпа, везните на правосъдието могат да се накланят и в двете посоки. Няма да си сама.

Суровото му изражение накара Мери да се запита какво ще направи той, ако Робърт влезе точно в този момент в стаята. Той погледна към Дорис.

— Мисля, че ще се възползвам от предложението ви за чай с лед, госпожо Куин. Без захар, но с много лед.

— Досега, струва ми се, съм научила как пиеш чая си. — Дорис беше язвителна, но очевидно беше доволна да бъде полезна.

Тя се изправи. Със синия си костюм и пригладената назад бяла коса, стегната в кок, изглеждаше все едно отива на сбирка на дамския клуб „Алтар Гилд“. И въпреки че се движеше из кухнята по-бавно, отколкото преди, го правеше с достойнство.

Каква ирония, помисли си Мери, че някога изгоненият Чарли сега беше повече у дома си тук, отколкото тя. Дорис дори знаеше как той обича чая си. В известен смисъл това беше естествено. През годините, докато Мери сновеше напред-назад до колежа „Денвил“ по шейсет километра всеки ден, Чарли оставаше тук, посаден на едно място като яко дърво. Вярно, че беше работил здраво, но винаги намираше време за Ноел. Дори сега, когато тя беше пораснала, те оставаха близки. Същото важеше и за Ема. На кръщенето Мери беше изумена от начина, по който нейната внучка беше озарена, когато той я взе на ръце. Това я накара да ревнува, тъй като тя беше за Ема нещо като далечна позната.

Дори Дорис, изглежда, си бе изградила някаква странна привързаност към него. Беше ли това заради чара на Чарли? Или майка й омекваше с възрастта? И в двата случая Мери не се съмняваше, че и двамата се чувстваха по-добре. На нея щеше да й отнеме време да свикне.

— Лейси има ли представа как ще мине? — попита тя.

Ноел не отговори на въпроса й и обърна измъченото си лице към Чарли.

— Татко, толкова ме е страх! Ема сигурно си мисли, че съм я изоставила.

Той стисна рамото й.

— Не, скъпа. Тя те познава твърде добре. Във всеки случай, ти така или иначе ще я видиш. Дори ако… — той прочисти гърлото си — нещата не тръгнат в твоя полза в началото.

Думите му увиснаха в неподвижния влажен въздух. Ноел не отговори. Изплашеният й вид казваше всичко. Сърцето на Мери се преобърна в гърдите. Тя познаваше това лице. Това беше лицето, което някога я бе гледало в огледалото.

— Най-важното нещо, което трябва да запомниш, е, че не си сама — утеши я Мери, като се протегна да погали леко ръката на дъщеря си. — Баща ти и аз, леля Триш и баба ти ще бъдем с теб във всеки един момент.

— Да не забравяме и сестра ти — каза Чарли, усмихвайки се леко и иронично. — Когато Бронуин чу, че си си навехнала глезена, опитвайки се да събориш вратата на Робърт, трябваше буквално да я завържа, за да не отиде там и да довърши работата.

Ето какво се беше случило. Мери усети пристъп на майчина гордост и си помисли: „Браво на теб, Ноел!“. В същото време я болеше, че дъщеря й се бе доверила първо на Чарли. Всъщност тази картина изглеждаше като жестока шега на съдбата. Тя си беше представяла сцената толкова пъти — как тримата се събират около кухненската маса като нормално семейство. Настоящата реалност беше по-болезнена от всички години, докато бяха разделени.

Мери си пое дълбоко въздух и прие весело изражение.

— Като говорим за сестри, мислех да отида с колата до Триш.

Тя се обърна небрежно към Ноел, може би прекалено небрежно:

— Искаш ли да те поразходя с колата?

— Благодаря… но съм малко уморена — сведе поглед Ноел.

Наистина изглежда уморена, помисли си Мери. И защо не, като се има предвид какъв ден беше имала. Всъщност може би беше проявила неразбиране, като я бе попитала.

— Е, струва ми се, че е време и аз да потеглям. — Чарли изгълта останалата част от чая си и остави чашата на масата. — Благодаря, госпожо Куин. Не мога да остана и секунда повече, защото искам да запълня утрешния брой.

— Ще те изпратя до колата, татко — понечи Ноел да се изправи.

Чарли нежно я бутна обратно в стола й.

— Не, скъпа, остави крака си да си почива. Ще ти се обадя довечера, след като съм поразровил повечко за това, за което си говорихме.

Ровене? Мръсни истории за Робърт? У Мери изплува стар спомен — нищо конкретно, само смътното чувство за нещо нередно. Мери копнееше да попита Чарли какво има предвид, но той очевидно бързаше. Вместо това го изпрати до вратата.

— Ще се видим ли в четвъртък?

— Освен ако не искаш да ме придружиш за бърза разходка до „Реджистър“ — небрежно предложи Чарли. — Съмнявам се, че дори ще разпознаеш старото място.

— Целият град се е разраснал — отбеляза Мери.

— Заради новите вили, изникнали край езерото. Докараха много летовници. — В гласа на Чарли пропълзя горчива нотка и тя си спомни, че зад строителния бум стояха „Ван Дорен и синове“.

— Както и да е, ще се радвам да се разходя. — Думите излязоха от устата й, преди да се осъзнае. — Оттам мога да отида пеш до книжарницата.

Чак когато излязоха навън, тя осъзна колко напрегната е била. Мери въздъхна отчетливо, за да си поеме после дъх с пълни гърди.

Чарли, който вървеше по пътеката точно пред нея, се обърна и й хвърли разбиращ поглед.

— Все още те дразни, нали?

— Кое?

— Тази къща. Майка ти.

— Само когато гледам назад.

— Дай си няколко дни и чувството, че си като вързана ще изчезне.

— Кой го казва?

— Изпитал съм го.

Мери знаеше, че той мисли за родителите си.

— Чух за майка ти — внимателно рече тя, — съжалявам. Надявам се, че не е страдала.

— За щастие, не. Отиде си кротко. По-важното е, че умря в съзнание.

Мери си помисли какъв жесток обрат на съдбата бе това, тъй като Полин Джефърс беше умряла от чернодробна недостатъчност след десетгодишно членство в Анонимните алкохолици. Шестте десетилетия здраво пиене очевидно си бяха казали думата.

— Как се справя баща ти?

— Прекарва по-голяма част от деня в центъра, където скубе приятелите си от „Киуанис“^[1] на покер, но се държи. Татко е като майка ти в това отношение, винаги оцелява.

Чарли поклати глава по посока на къщата.

— Тя изглежда малко по-добре, не мислиш ли? Известно време не бяхме сигурни дали ще успее да се оправи.

— Дорис? Тя ще надживее всички ни — изсмя се сухо Мери, но не успя да замаскира тревогата от завладелите я противоречиви чувства, след като за пореден път се оставя на милостта на майка си.

Чарли също не се излъга. Той сякаш усети какво си мислеше тя и отвори уста да й отговори, преди внезапно да промени решението си.

— Тази ливада има нужда от окосяване — отбеляза той като мина напряко към мястото където беше паркиран автомобилът му — изпръскан с кал „Чеви Блейзър“. — Ще изпратя някое от момчетата да се погрижат за нея.

— Ще те следвам с моята кола.

Той сви рамене.

— Знаеш пътя.

След няколко минути спря пред познатата тухлена сграда на Чатсуърт Авеню. Преди пет години, когато Чарли изкупи вестника от Ед Нюкомб, зданието изглеждаше разнебитено. Впоследствие обаче старите тухли бяха измити с пароструйка, а капаците на прозорците и первазите бяха боядисани в зелено. Дори бледият бръшлян, който пълзеше вяло от саксиите отпред беше заменен с мушката и латинки.

В сградата сега кипеше оживена дейност. В нюзрума на втория етаж имаше поне десет бюра и редица отделени със стъкло офиси до стената. Тя си спомни как едно време Чарли й разказваше за старите репортери, които не смятаха за престъпление да обядват два или три часа. Това, което видя сега обаче, беше екип енергични млади мъже и жени, повечето от които изглеждаха така, сякаш току-що излизат от колежа. Шумът от суетенето им беше почти оглушителен, с какофонията от тракащи клавиатури, звънящи телефони и гласовете, които се чуваха откъм претрупаните бюра. Опита се да не мисли какво беше долу с вулканичния грохот на печатарските машини.

— Миналата нощ имаше пожар в склада на „Маки Фудс“ — каза Чарли високо, за да надвие шума. — Говори се, че може би е палеж. Изпратих двама от най-добрите си репортери да покрият случая. Стан! — Той махна към прегърбен млад мъж с гъста, ръждива на цвят коса.

— Какво научи от нощния пазач? Забелязал ли е нещо подозрително?

Младежът пристъпваше от крак на крак.

— Говорих и с двамата пазачи — единия, който работи в смяната от пет до дванайсет, и другия, който идва в полунощ — докладва той. — Господин Блустоун твърди, че през цялото време е наблюдавал камерите и не е забелязал нищо необичайно. Вторият, господин… — Стан се консултира с бележника в ръката си — Т. К. Рестън, наричат го Тък, ми каза неофициално, че Блустоун иска да претупа работата.

— Виж дали не можеш да вземеш копия от видеозаписите от шефа на пожарната — нареди Чарли, — може да излезе нещо интересно.

— Вече съм се заел с това, шефе — весело изкозирува Стан и офейка.

В кабинета на Чарли, който приличаше на аквариум, беше малко по-тихо.

— Седни — посочи той към стола срещу очуканото си дъбово бюро, отрупано с вестници. Етажерките също преливаха от папки. Вдясно от компютъра имаше почти древна пишеща машина „Ъндъруд“.

Мери посочи към нея.

— Не ми казвай, че още използваш това нещо.

Чарли се подсмихна.

— Ще се изненадаш. Миналата зима нямаше електричество по време на голямата буря и тя беше от голяма полза. Но най-вече я държа заради сантименталната й стойност. Напомня ми за времето, когато бях просто скромен преписвач.

— Впечатлена съм. А аз не съм от хората, които се впечатляват лесно — каза Мери. Тя се огледа с открита почуда. — Ти си превърнал това в истински вестник, Чарли. С добри репортери и всичко — усмихна се тя. — Без материалчета за спасени котки, предполагам.

— Има достатъчно истински новини, дори в този град… стига да знаеш къде да ги намериш, разбира се. — Той вдигна едно преспапие, блестяща куха сфера с кристалчета, които й приличаха на малки, остри зъбки. Чарли загледа преспапието с невиждащ поглед.

Тя си спомни за онова, което бе казал накрая на Ноел.

— Като говорим за новини, какво означаваха думите ти, че ще поровиш малко? Има ли нещо, което трябва да знам?

Чарли остави с въздишка преспапието и се облегна на бюрото, като сключи ръце на гърдите си. Тя забеляза, че не носеше венчалната си халка. Нова жена? Или просто беше решил, че е минало достатъчно време? Съпругата му беше починала преди осем години.

— Все още не знам. Може да не се окаже нищо. — Изражението му беше неразгадаемо. — Първото ми желание беше да убия копелето. За щастие, размислих и реших да подуша наоколо. Да изровя всичко, което мога да намеря за Робърт ван Дорен, още от гимназията.

— И? — Сърцето й заби по-бързо.

— Страхувам се, че това, което открих досега, повече поставя въпроси, отколкото дава отговори. — Той извади една папка от горната част на препълнен кош. — Ето, хвърли един поглед.

Папката съдържаше копия на вестникарски статии. Най-горната беше от „Сан Франциско Екзаминър“ с дата 12 април 1972 г.:

Младеж обвинен в непредумишлено убийство

„Вчера сутринта полицията арестува студент от Станфордския университет. Това е 21-годишният Джъстин Макфейл, обвинен в изнасилването на 18-годишната му състудентка Дарлийн Симънс. И двамата са били на парти на братството «Капа Алфа». Когато Симънс напуснала партито с Макфейл и двама негови приятели, е била доста подпийнала. Симънс разпознала Макфейл като свой нападател. Тя твърди, че е била изнасилена, докато се прибирала към спалните помещения.

При разпита двамата придружители на Макфейл, нито един от които не е бил свидетел на случилото се, 21-годишният Кинг Лараби и 20-годишният Робърт ван Дорен, казали, че не знаят нищо за предполагаемото престъпление. Единственото изявление на Макфейл беше: «И двамата пихме много и започнахме да се занасяме. Не си спомням какво стана след това». В момента той е арестуван без право на освобождаване под гаранция. Междувременно университетската полиция в «Станфорд» е започнала разследване.“

Мисълта, която се въртеше в ума на Мери, изведнъж се материализира — самоубийството на Корин! Ами ако можеха да намерят начин да го използват срещу Робърт в съда? Заедно с тази статия, това поне щеше да хвърли сянка на подозрение. Възможно бе хората да започнат да се чудят, както се питаше самата тя през всичките тези години, дали вината му за самоубийството на приятелката й не бе нещо повече от обикновено спречкване.

— Защо не знаехме за това по онова време? — попита тя.

— Една от причините е, че новината не е местна. — Чарли започна да отмята на пръсти. — Друга причина е, че нямаше доказателство за прякото участие на Робърт. Спомням си, че чух нещо тогава, слух за някакви неприятности в Станфорд. Но няма нужда да ти казвам, че семейство Ван Дорен умеят да държат устата си затворена.

— Но ако той не е бил виновен, защо е цялата тази тайнственост?

— Добър въпрос.

— Мислиш, че той крие нещо?

— Може би да, може би не. Би могло да е просто съвпадение. Макфейл се е отървал само с условна присъда, но интересното е какво е станало с Лараби.

Чарли извади още една изрезка от папката, този път от „Бърнс Лейк Реджистър“ с дата 16 ноември 1998 г. Заглавието гласеше: „Кандидатът на Републиканската партия Лараби избран в щатския Сенат“.

Мери погледна нагоре.

— Какво те кара да мислиш, че двете са свързани?

— Както казах, твърде много съвпадения. Чула ли си за новата магистрала, чиято субсидия току-що беше гласувана в Олбъни? Опитай се да познаеш кой беше най-големият й поддръжник.

— Лараби?

— Бинго. А кой в Бърнс Лейк ще спечели най-много, когато магистралата мине оттук?

Нямаше нужда Мери да пита. Търговският комплекс „Кранбъри“ беше единственото, за което зет им беше говорил в продължение на месеци. Магистралата щеше да свърже отдалечените райони, което на свой ред щеше да предизвика по-голям икономически растеж на самия Бърнс Лейк. Но освен корпоративното уреждане на сметки къде беше димящото дуло? Умът й търсеше връзка.

— Съгласна съм, че звучи малко съмнително — каза тя, — но това не го прави незаконно.

Чарли повдигна вежда.

— Не, но представи си, че Робърт и Лараби са в съдружие още от онова време? Ако знаят повече за изнасилването на момичето, отколкото си признават? Те трябва да имат причина да се грижат един за друг?

Внезапно я връхлетя един спомен. В нощта, когато умря Корин, Робърт твърдеше, че е бил у дома със семейството си. Ами ако родителите му бяха излъгали, за да го защитят? Тя си спомни и нещо друго. Една забележка, която нейната приятелка някога беше направила. Седяха на леглото в стаята й и си говореха за Робърт, а Корин имаше странен вид, беше объркана и някак уплашена. Беше казала: „Нищо не може да стигне до него, Мери. Не само нищо не го притеснява, проблемите дори не го докосват“.

Какво точно беше искала да каже тя? Че нищо лошо не му се беше случвало? Или просто, че той нямаше съвест? На базата само на последните му действия, тя бе склонна да приеме второто. Но непочтеността при развод беше едно, убийството бе съвсем друго нещо. Въпреки това Мери почувства как косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Мислех си за Корин — размишляваше на глас тя. — Спомняш ли си погребението й? Как студено се държеше Робърт. Като че ли… се опитваше да се дистанцира от всичко това.

— Честно, единственото, което си спомням ясно, е денят, в който разбрахме, че е умряла — сви рамене той и разпери ръце.

Разбира се, помисли си тя. Как би могъл някой от тях двамата да го забрави? Това беше денят, в който тя беше напуснала Чарли. И колкото и непреднамерени да бяха действията й, нямаше начин да заобиколи страданието, което му беше причинила. Стори й се, че видя трепване в очите му при пробуждането на тази стара болка.

Мери се пребори с желанието си да отклони поглед.

— Ами ако Робърт знае повече, отколкото казва, не само за изнасилването, но и за Корин?

Освен едва доловимото стисване на устните, изражението на Чарли остана неутрално и замислено.

— Аз също разсъждавах върху това. Но дори да сме прави, няма начин да го докажем.

— Да предположим обаче, че можем да го докажем.

Така ставаше с тях още от самото начало. Всеки път, когато някой от двамата споделяше идея, разбираше, че другият беше мислил в същата посока. Преди се смееха на това. Сега това я правеше неспокойна, след като осъзна колко малко се беше променила духовната им връзка.

— Говорейки като вестникар — каза той, — бих искал да видя по-убедителни доказателства. След опита ми от всичките тези години, не виждам голяма вероятност да се появи някое ново доказателство.

Една идея се избистряше в ума на Мери. Тя се наклони напред.

— Нека да помогна, Чарли. Ще имам на разположение много свободно време. А Бог ми е свидетел, че съм запозната с нещата.

Чарли поклати глава.

— Виж, не искам да прозвучи грубо, но ти само ще пречиш. Така или иначе, както казах, било е преди много време. Каквато и следа да е имало, тя е изстинала.

— Може и да не съм във вестникарския бизнес — наежи се тя, — но това, което знам, е да си вра носа. Така си изкарвам хляба. Ако Робърт има нещо за криене, повярвай ми, ще знам къде да търся.

Той я погледна многозначително. На замъглената от праха светлина, която се стелеше през щорите, ъгловатото й лице изглеждаше изрязано от същия кремък, от който неговите прадеди ирокези правеха върховете на стрелите си. Дали той всъщност не се възпротивяваше на мисълта двамата да работят толкова близо един до друг? Беше ли и той изпълнен с опасения като нея, че старите чувства могат да излязат на повърхността?

„Минаха трийсет години“, присмя й се един глас. Какво те кара да мислиш, че него все още го е грижа? Той беше човекът, който се ожени повторно, не тя, и имаше дете за доказателство. Така или иначе тук не ставаше дума за Чарли и нея. Ставаше дума за дъщеря им. И за Ема. Това беше причината тя да се върне. Не да рови стари спомени.

Разбра, че е спечелила, когато Чарли уж нехайно попита:

— Само за да избегнем спора, откъде би започнала да търсиш?

Мери се замисли. Странно, но това, което си спомни, беше как с Чарли прекараха абитуриентския бал. Тя носеше синя сатенена рокля с дантелена пола. Блестящата топка, която се въртеше над главите им, обсипваше залата със светлина, подобна на безброй падащи сребърни монети. Танцуваха под звуците на „Райтъс Брадърс“ и Чарли я притискаше към себе си, говореше й нещо, което тя не можеше да разбере заради музиката. Усещаше само как устните му докосват леко ухото й и топлият му дъх пари бузата й. Спомни си, че в този момент го обичаше толкова много, че чак я болеше от любов. Сладка болка, която преминаваше надолу до тръпнещите мускули на прасците й, когато се надигаше на високите си токчета.

Думите на тази песен се въртяха и сега в главата й — думи, които стягаха гърлото й: „О, моя любов, скъпи мой… жадувам твоето докосване…“.

Ала имаше и други спомени: за подутите й от мляко гърди, за неистовия плач на бебето нощем, когато се измъкваше изпод топлите завивки в ледения студ… Но тя никога нямаше да забрави как се чувстваше тази нощ в ръцете на Чарли, докато танцуваха блус.

Не можеше да срещне погледа му. Защото ако той можеше да прочете нейните мисли, щеше да разбере колко често през годините беше преживявала отново и отново тези спомени и колко пъти докато се любеше с други мъже, си беше представяла, че е с Чарли.

— Бих могла да започна, като си поговоря с майката на Корин — побърза да предложи Мери. — Възможно е Нора да си спомня нещо.

Чарли кимна замислено, като потупваше брадичката си с полусвит юмрук.

— Това е стрелба в тъмното.

— Ще й се обадя веднага щом се прибера вкъщи.

Тя се изправи и тръгна към вратата, внезапно обзета от нетърпение да си тръгне.

— Мина доста време. Така или иначе й дължа едно посещение.

— Осведоми ме, ако изскочи нещо. Можеш да оставиш съобщение на телефонния ми секретар, ако не съм тук.

Чарли я последва до вратата, докосвайки леко лакътя й, когато тя се обърна да си вземе довиждане.

— Само за сведение, аз също съм впечатлен. Чух колко преуспяваща е фирмата ти. Когато и да попитам как си, Ноел винаги говори за това.

Мери потрепна и бузите й започнаха да горят. Тя не знаеше какво я развълнува повече — дали това, че Чарли беше питал за нея, или фактът, че Ноел се гордееше с нейните постижения. Настана неловко мълчание, което тя побърза да запълни:

— Благодаря, Чарли. И аз като теб работя здраво.

— Тогава ще бъдем страхотен екип.

Погледът му сякаш задържа нейния малко по-дълго от необходимото, а в ъгълчето на устата му увисна лека, иронична усмивка. После мигът отмина и той отново стана загрижен баща.

— Тя е наша дъщеря, Мери, моя и твоя. — Говореше бавно, като наблягаше на всяка дума. — Знам, че я обичаш толкова, колкото и аз. Ема също. Каквото и да се е случило с нас в миналото, от значение сега са единствено Ема и Ноел.

Разтърсена, Мери отвърна бавно с треперещ глас:

— Невинаги съм била на разположение за Ноел така, както би трябвало. Знам това. Но сега съм тук. И няма да ходя никъде, докато Ема не се прибере обратно у дома, здрава и невредима.

 

 

До книжарницата на сестра й имаше само пет минути път пеша, но докато минаваше по Мейн Стрийт, на Мери й се струваше, че гази през жарава. Въпреки това фактът, че познаваше пътя, беше успокояващ. Розовото заведение с витрина, подредена с кейкове „Кърликюкафе“, изглеждаше толкова нелепо сред бездушните тухлени фасади, колкото дантелена картичка за Свети Валентин от епохата на кралица Виктория сред плакати за разпродажба. А също и „Кохранс Дели“, които рекламираха „Най-добрите понички на света“ и наистина имаха право. Тя забеляза струпването на загорели мъже и жени, облечени в тенис екипи, пред магазина — летовници за уикенда, привлечени от онези нови вили, за които Чарли говореше с такова пренебрежение — и се чудеше колко ли дълго Бърнс Лейк ще остане заспало и затънтено местенце.

Магазинът за дрехи „Холивуд“, където някога беше работила, на ъгъла на „Мейн“ и „Фримонт“, я успокои, че поне модата не се е променила чак толкова. На витрината бяха изложени същите манекени от петдесетте, пременени със спортни дрехи. Съседният магазин за обувки си беше абсолютно същият, както по времето, когато Дорис взимаше Триш и пазаруваше всяка есен обувки, които символизираха началото на новата учебна година. Дори паметникът на Бенджамин Франклин от другата страна на улицата — последният от един изчезващ вид — продължаваше да се държи с упоритостта на застаряваща вдовица, нагиздена с фалшиви диаманти.

Книжарницата на сестра й заемаше тясна фасада, вклинена между фризьорския салон „Подстригване и прически“ и бакалията „При Петерсън“. Преди десет години, когато книжарницата отвори за първи път, местните скептици предсказваха, че ще се провали. Защо да плащаш 19,99 долара за твърда корица, когато можеше да си избереш от лавицата с меки корици „При Петерсън“? Но Триш доказа, че всички тези скептици грешат, отвори си самостоятелна ниша, като продаваше както нови, така и употребявани книги. Тъй като нямаше собствено семейство, тя вложи цялата си любов в популяризирането на любимите й автори и инициативи за защита на животните.

Когато Мери влезе в книжарницата, първото нещо, което забеляза, беше стативът до касата, на който се четеше ръчно изработен надпис: „Помогнете да спасим нашето оранжевоглаво коприварче^[2]“. Снимки на застрашената птица, изрязани от списания, бяха залепени отдолу. На малка маса до надписа имаше купчина брошури и дъска, на която висеше наполовина запълнена подписка. Но докато Мери успее да погледне отблизо, сестра й вече се бе приближила и се хвърли към нея.

Самата Триш наподобяваща малка кафява птичка с пухкавото си кръгло лице и бебешка коса, която се виеше меко около слепоочията й, стоеше на пръсти, готова да я прегърне. Ухаеше на нещо, което напомняше плод, като лимоновите дражета, които тя обичаше като дете. Книгата, която Триш беше затъкнала под едната си топчеста ръка, мушна Мери в ребрата.

— Не мога да повярвам! Значи е истина — извика Триш. — Мама ми се обади по телефона, за да ми каже, че идваш към мен, но… око да види, ръка да пипне. И виж се само, идеална както винаги. Два часа зад волана и нито една бръчка.

Мери се отдръпна, напушена от смях, и започна да оглежда лавиците с грижливо изложени книги и стени, окичени с модели на гоблени в рамки. Нищо не се беше променило от последното й посещение. Деца бяха накацали доволни на малки столчета или седяха със скръстени крака на пода. В детската секция, където бе оформена покрита с килим площадка за игра, къдрокосо детенце щастливо се занимаваше с измъкването на книги от лавиците. Дори Омир — котаракът на магазина, изглеждаше като у дома си. Седеше свит на стол и разглеждаше Мери сънливо през цепката на едното си око.

Имаше само една новост. Мери посочи към надписа и сухо отбеляза:

— Виждам, че се опитваш да спасиш света.

Триш се намръщи, отхвърляйки блуждаещ кичур от очите си.

— Няма начин да се измъкнеш толкова лесно. Мама ми каза, че си се нанесла обратно в старата си стая с багажа, лаптопа и всичко останало. Хайде, искам да го чуя — с всяка проклета подробност — това твоя идея ли беше, или някой ти изви ръцете?

— Всъщност беше по малко и от двете — сниши Мери глас. — Но не тръгвай да разпространяваш, че съм се върнала. Не бих искала хората да останат с погрешна представа.

— За бога, не, разбира се. Кой нормален човек би останал в Бърнс Лейк, ако не му се налагаше?

В шегата на Триш имаше следа от копнеж и Мери веднага се почувства гузна.

— Нямах предвид… О, знаеш какво исках да кажа. Виж, истината е, че Ноел не е много възхитена от това, че съм тук. Не знам как ще реагира и мама… като мине малко време.

— И така, ти не мислиш, че това ще се оправи за ден-два?

— Доколкото познавам Робърт, не.

Застанала на място, кършейки ръце, Триш приличаше на героиня от лъскавите романи с меки корици, от типа „дама в опасност“, наредени по лавиците.

— Бедната Ноел! Иска ми се да можех да помогна.

Мери изпита моментна досада, готова да се заяде: „Ако се беше изправила срещу Робърт в нощта, когато трябваше да гледаш Ема, нямаше да водим този разговор сега“. Такава беше Триш — страхотна, когато трябваше да се прокарват петиции, но изправена пред истинска криза, тя моментално омекваше като желе.

— Заседанието е в четвъртък — каза Мери. — Ще можеш ли да дойдеш?

Триш не се поколеба.

— Ще бъда там със звънеца.

Мери се почувства засрамена, че толкова бързо я осъди. Триш имаше голямо сърце. Проблемът беше, че невинаги намираше на кого да го даде. Въпреки че търпеливо изчакваше най-дългия годеж в историята — осем години и продължаваше да се надява — тя нямаше собствени деца. Нямаше съмнение за Гари, но двамата щяха да продължават да ходят, без да минат под венчило. Не и докато Дорис беше жива.

— Обаче не съм сигурна дали това ще се хареса на мама. — Триш сви рамене. — Познаваш мама. Тя може да попадне под кола и с два счупени крака пак да си мисли какво ще сервира за вечеря.

Двете сестри, които въобще не си приличаха, се засмяха. Триш — в карирания си джемпър и вълнен английски шал, и Мери — с нейните скъпи джинси и мокасини.

— Като си говорим за вечери, какво е менюто за утре вечер?

Мери взе една книга от масата и запрелиства страниците й.

— Не си спомням да съм те канила.

— Както и да е, аз приемам. Не можеш да седиш на масата срещу мама всяка вечер.

Мери погледна нагоре и видя танцуващите пламъчета в очите на сестра си.

— Нищо особено. Ще хвърля няколко пържоли на барбекюто.

— Откога ядеш месо?

Мери не можеше да си спомни сестра й да не е била върла вегетарианка. „Задръж говеждото, подай ми пюрето“ — беше нейното мото.

Триш я погледна с насмешка, все едно казваше: „Къде беше всичките тези години?“. Но тя само сви рамене и добродушно й припомни:

— Знаеш го Гари — Господин Месо с картофи. Уморих се да ям само печените картофи.

— Като стана дума за Гари, как е той? — Мери си придаде изражение на мила заинтригуваност. Истината беше, че никога не го беше харесвала. Не и откакто беше опитал да я опипа под масата по време на вечерята за репетицията на сватбата на Ноел.

Триш се обърна, уж да се занимае с купчина книги.

— Знаеш как е. И двамата сме прекалено заети. Не се виждаме толкова често, колкото би ни се искало.

Мери преглътна острата забележка на върха на езика си: „Какво толкова изморително има в това да си учител в началното училище?“. Вместо това кротко отбеляза:

— Бизнесът, изглежда, върви добре.

Триш обърна поглед нагоре.

— Добре е. Поне аз държа моя. Но да ти кажа истината, малко съм притеснена за този магазин в новия търговски комплекс. — Триш беше навела глава, но Мери забеляза как си хапе устната, което й беше нервен навик от детството.

— Какъв магазин?

— „Бигълоу Букс“. Мислех, че съм ти казала.

Мери усети тревожна тръпка.

— Колко квадратни метра?

Покрай рекламирането на писатели тя знаеше, че „Бигълоу Букс“ притежаваха петнайсет хиляди магазина в цялата страна. Ако предположението й беше вярно, книжарницата на сестра й щеше да се конкурира с поне три хиляди квадратни метра и с цени, които щяха да бъдат с над двайсет процента по-ниски от нейните.

Триш взе да става неспокойна.

— Не знам… Когато за първи път чух за тях, бях толкова разстроена, че не се сетих да питам. Пък и Робърт не каза.

Мери се почувства зле. Трябваше да се сети кой стои зад това. Имаше ли нещо, което този човек не би направил?

— Е, няма смисъл сега да се притесняваме за това. Ще минат месеци преди търговският комплекс да бъде построен.

Опитът й да успокои Триш прозвуча фалшиво дори в собствените й уши, след като строежът вече беше започнал. Нетърпелива да смени темата, тя посочи към надписа на касата.

— Междувременно, каква е историята с тези птички?

Триш се оживи по познатия за Мери начин.

— Както може би си чула, водохранилището на Санди Крийк е каптирано знаеш от кой. Което само по себе си не е толкова лошо, но това е мястото, където гнезди оранжевоглавото коприварче. Ако градският съвет не преустанови проекта, ще изчезне цялата популация птици.

Яркорозови петна на възмущение се образуваха на бузите на Триш и в този момент тя изглеждаше като исполин. После внезапно раменете й увиснаха.

— Проблемът е, че оранжевоглавото коприварче не е официално обявено за застрашен вид.

В колежа Триш активно протестираше срещу чилийската хунта и намесата на САЩ в Никарагуа. През годините, изминали оттогава, имаше много такива каузи — неотдавна това беше центърът за преработване на отпадъци и кампанията за възстановяване на гарата от викторианската епоха, която беше на път да рухне.

Сега, когато собственото й съществуване беше заложено на карта, тя беше избрала да се концентрира върху спасяването на едно същество, което без съмнение щеше да оцелее до следващото хилядолетие със или без Патриша Ан Куин от Бърнс Лейк, щата Ню Йорк.

Въпреки различията им, Мери много обичаше сестра си. Без да чака нито за миг, тя отиде и се присъедини към подписката.

— Да живее оранжевоглавото коприварче! — Като се взря отблизо в малко маслиненосиво птиче на снимката, посипано сякаш със златен прах, тя добави колебливо: — Не е голям красавец, нали?

— По някакъв начин това го прави по-специален — отговори Триш уверено. — Помисли си какъв би бил този свят, ако само на красивите и екзотичните им бе позволено да съществуват.

— Несъмнено това също е гледна точка.

Мери се запита дали сестра й не възприемаше самата себе си по този начин — обикновена, застаряваща мома, която надига глас в един свят, който твърде често гледа в друга посока.

Точно в този момент пълничък мъж с джинсово яке и шапка с козирка плахо се приближи до касата, здраво стиснал екземпляр на Библията. Триш погледна Мери със съжаление.

— Трябва да вървя. Може ли да поговорим по-късно?

— Ще ти се обадя довечера — каза Мери. — Вкъщи ли ще бъдеш?

Триш завъртя очи, сякаш за да каже: „Къде другаде?“. Не спомена нито за възможността да излязат някъде навън, нито да прекарат тиха вечер у дома с годеника й. Гари Шмит очевидно не бърза да се обвърже, помисли си Мери.

Когато излезе на тротоара, огромен мъж изневиделица препречи пътя й. Стресната, тя погледна червендалестото му лице, което смътно й се стори познато. Мъж на средна възраст с ягодоворуса коса и толкова бледи вежди, че изпъкваха като ивици лейкопласт на блестящорозовата му кожа. Едва когато очите й стигнаха до значката на предния джоб на шерифската му униформа, тя го разпозна.

— Уейд! Уейд Джуит — спомни си тя. — Боже мой, откога не сме се виждали. Едва те познах.

Не го беше виждала от гимназията, но когато чу, че е станал заместник-шериф, съвсем не се изненада.

— Здравей, Мери — поздрави я Уейд небрежно, все едно всеки ден му се случваше да види стар съученик, който не живееше в града. — Мина известно време, нали? Предполагам, си била ангажирана, щом не дойде на последното събиране на випуска.

Това в гласа му нотка на възмущение ли беше? Или намек, че не беше завършила с останалите от класа?

Мери си каза, че не си заслужава да се дразни. Уейд Джуит си беше надут задник още едно време и очевидно не се бе променил.

— Доста съм заета заради работата ми — отговори мило тя. — Не си идвам много напоследък.

— Какво те води насам този път?

Очите му, плоски и кафяви като копчета за балтон, я наблюдаваха с любопитство и напрежение. Той знаеше точно защо е тук. Спомни си нещо, за което не беше се сещала от години. В гимназията Уейд Джуит беше задръстеняк. Когато директорът на училището, господин Савас, откри найлонова торбичка с трева в неговото шкафче, всички в ученическия съвет бяха единодушни, че тя е била подхвърлена. Въпреки това започна разследване. Чак когато Робърт ван Дорен, ученик, на който никой нормален представител на училищните власти нямаше да му хрумне да направи нищо повече, освен кротко да смъмри (не и ако не искаше някоя от обувките на треньора Макбрайдс, които бяха четирийсет и пети номер, да се озове в гърлото му), шеговито потвърди, че това е неговата дрога, обвиненията срещу Уейд отпаднаха. Оттогава Робърт стана негов герой и обект на раболепно обожание. И сега петнайсетгодишният Уейд сякаш беше пред очите на Мери — дебел и пъпчасал, да се влачи след Робърт като прекомерно израснал санбернар.

Дали Уейд още се влачеше след Робърт, готов да изпълни всяка негова заповед? Тя го погледна предпазливо. Това положение би удовлетворило и двамата.

— Семейни дела.

Мери се престори, че поглежда към часовника си.

— О, трябва да вървя. Беше ми приятно да те видя, Уейд — извика тя през рамо и се втурна напред.

Колата й беше паркирана пред месарския магазин малко по-надолу. По целия път до колата тя чувстваше студения поглед на Уейд с гърба си.