Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (9)

8

Бронуин приключи с миенето, като остави и последната тенджера да се изцежда. Беше заделила остатъци от храна за Руфъс, проснал се като оранжево килимче в краката й. Той само ги близна, като че ли да покаже, че оценява жеста, след което отново се отпусна на избърсания балатум. Бедният стар Руфъс, тя е била бебе, когато са го взели. Това го правеше на колко…? На сто и пет кучешки години? Ако тя беше на толкова, също щеше да е придирчива към яденето.

Наведе се, за да го почеше зад едното му ухо, разкъсано при старо сбиване.

— Надяваше се на по-голямо парче ли? Съжалявам, Руф, това е всичко. И разчитам да не ме изоставиш.

При мисълта за смелия план сърцето й лудо затуптя. От дни планът се оформяше в ума й — откакто насрочиха делото на Ноел. Сега беше дошло време за действие.

О, тя знаеше какво си мислят — че е твърде млада, за да е полезна, че само ще пречи. Като че ли те бяха свършили кой знае какво! Като бяха толкова умни, защо Ноел не си бе взела Ема? Всички се държаха така, сякаш този подлец Робърт е непобедим. Но нали той точно това целеше.

Бронуин беше по-запозната с нещата. Миналото лято сестра й й беше намерила работа във „Ван Дорен и синове“ и тя беше забелязала разни неща. Например сейфа, в който Робърт пазеше втори комплект счетоводни книги, от които би се заинтересувала данъчната служба, и тя не се съмняваше в това. Сейфът, на който тя случайно имаше шифъра. Но това беше друга история.

Точно сега основният й проблем, макар да й беше тежко да го признае, беше баща й. През последните дни той виждаше не нея, а разни дребни неща, като например: трите обици на всяко от ушите й, пиърсинга на пъпа й, дрехите й, които според него разкривали тялото й твърде много, и то по не най-приличния начин. Той би се изненадал да научи, че все още е девствена и че вчера в „Скупс“ беше провъзгласена за служител на месеца. И стигаше до другия въпрос — кой от двамата трябваше да разходи Руфъс тази вечер. Лично тя не би разчитала на високия мъж в джинси, който, заслепен от любов, не виждаше света около себе си.

Да не си въобразяваше, че не го е разбрала? Знаеше, и още как! Та той като че ли носеше сигнална лампа — толкова очевидно беше всичко. Дори още майка й като беше жива, Бронуин бе забелязала, че баща й избягва да говори за бившата си съпруга, като че ли от страх. Случеше ли се да спомене за нея, лицето му придобиваше онова странно отнесено изражение, като че ли каквото и да си спомняше, беше твърде лично, за да го сподели. Майка й също го беше забелязала, но, слава богу, някак си го приемаше. Бронуин допускаше, че това е била една от причините да се ожени за нея, приела го е такъв, какъвто е, с мъката му и всичко останало.

Но сега нещата бяха различни. Майка й я нямаше, а Мери беше тук. Още повече, че само слепец не би забелязал, че и тя е луда по баща й, както и той по нея. Бронуин не знаеше докъде ще стигнат нещата, но не желаеше да участва в тях. Както Макси би казала — „няма начин“. Най-добрата й приятелка си имаше поговорка за всичко, която често съдържаше цинизъм. Когато Бронуин й се довери, тя, вярна на формата, беше дала най-точната досега преценка на случая — очертава се голямо чукане в „Мелроус Плейс“.

Това, което Бронуин не беше доверила на приятелката си, беше колко много се страхува. Случаят с Ноел можеше коренно да промени живота на всички, не само този на сестра й. „Колкото до мен, не бих стояла със скръстени ръце да чакам някакъв глупав съдия да решава кое е най-добре“, каза си тя. Макси имаше леля и вуйчо, които бяха в подобни отношения от години. Междувременно всичко можеше да се случи. Ноел, която вече приличаше на изровен мъртвец, можеше да се разболее, да се разболее сериозно… както майка й… Робърт можеше да изтрие спомените у бедничката Ема завинаги.

А баща им…

Можеше ли да продължи с Мери като нейна втора майка? Тръпки я побиха при тази мисъл.

Планът й не беше безпроблемен — не би могла да го осъществи сама. Имаше само един човек, на когото разчиташе за съдействие. Но мисълта, че не знае как да поиска помощ от Данте, я спря, преди да стигне до телефона. „Хванат ли те, двамата отивате зад решетките“, нашепна й глас. За приятеля й това не би било първото обвинение. Преди шест месеца бе изкарал една нощ в ареста и бе получил условна присъда, която беше станала причина да се запознаят.

Бронуин не можеше да забрави деня, в който Данте Ло Прести влезе в живота й. Тя ходеше да чете на слепи хора два пъти седмично като доброволец към организацията „Един глас“. В такива случаи не знаеш къде и с кого ще се срещнеш, докато навърташ стоте часа общественополезен труд. Та Данте трябваше да я замести в четенето при господин Гудман, който освен че беше сляп, страдаше и от болестта на Алцхаймер и от манията, че го ограбват. Предходната седмица я бе обвинил, че дори му е взела чашката, в която държи четката си за зъби! Тя не беше първата. Бърни Гудман беше изгонил двама доброволци преди нея.

Така че чакайки заместника си, видя да влиза един хубавец, който с право би получил осмица по шестобалната система. С кожено яке и рокерски ботуши, с усмивка на лошо момче и омайващ поглед, той обещаваше силни преживявания като в Дисниленд. А когато Данте я попита съвсем директно иска ли да бъде с него по-късно в „Мърфис“, тя прие без колебание.

Лошото бе, че Данте не беше съвсем подходящ. От една страна бе осемнайсетгодишен — възраст, която бе достигнал съвсем неотдавна. Що се отнасяше до баща й, това го правеше едва ли не побъркан за секс дегенерат. Не бе от полза и фактът, че Данте изглеждаше поне с три години по-възрастен, с постоянните си сенки под очите и с грес под ноктите от работата му в сервиза на Стан. Ако баща й го опознаеше, щеше да открие, че освен всичко останало, Данте е много чаровен. Но как да стане това, след като баща й й беше забранил да се вижда с него?

Все пак тя се срещаше с Данте, но тайно, при всяка възможност. Чувстваше се ужасно да се крие от баща си, но той не й бе оставил друга възможност. А и донякъде бе постигнал своето, защото покрай работата си и тези глупави маневри, които бе принудена да прави, извинявайки се с приятелката си, за да се среща с Данте, те се виждаха в действителност доста рядко.

Компенсираха го с разговори по телефона, понякога до късно вечер, ако баща й закъснееше. При тези разговори тя лежеше в леглото си в тъмното с притисната към ухото слушалка и с намачкана върху стомаха й възглавница, за да приглушава вълнението, което пораждаше у нея плътният гърлен глас на Данте. Никога не се бе чувствала така с друго момче. Страхуваше се от онова, към което я тласкаше плътта.

Съзнаваше, че по същия начин се чувства и Данте. Защо иначе той би се примирил с невъзможността да се срещат, когато им се прииска? Но едно е да я харесва и съвсем друго — да извърши престъпление. Може да се ядоса, ако го помоли за съучастие. Дори може да скъса с нея!

При тази мисъл сърцето й болезнено се сви. Не можеше да си представи какво ще прави, ако той я изостави. Ще се свие на кълбо и ще умре… или ще влезе в армията, както Макси възнамерява да направи, когато завърши училище.

Набързо, преди да се е отказала, Бронуин набра номера на Данте. Той живееше в апартамент с две момчета, известни с неуважението си към обаждащите се по телефона. Обяснението на Макси беше, че Трой и Майк не си падат по телефонната любов. Сега Бронуин се молеше някой да вдигне слушалката.

Най-после някой вдигна слушалката. Беше Данте. Би познала гласа му и под вдигната на крик кола, с работещ до нея компресор. Сърцето й заби лудо — рефлекс като при кучетата, който ги кара да махат с опашка от радост.

С усилие заговори непринудено.

— Хей, аз съм — Брон. Чудех се, ще си свободен ли утре след работа?

— Какво имаш предвид?

Ах, този гърлен глас! Макси веднъж й каза, имитирайки плътния глас на Данте, че трябва да е направена от азбест, след като не се е съгласила на всичко с толкова секси момче. А Бронуин не можеше да измисли извинителна причина да не го направи. „Просто така“ не можеше да мине за извинение според Макси.

— Мислех си, че можем да отидем някъде с кола или нещо друго — отговори тя лекомислено. Сърцето й биеше силно.

След пауза, в която се чуваше звук от телевизор, Данте каза, че ще се опита да се освободи по-рано и попита на обичайното място ли ще се срещнат. Мъчно му беше, че не могат да се срещат открито, но го приемаше за момента.

— Да, разбира се. Към четири?

Едва след като затвори телефона, Бронуин си пое дъх. Усети, че й е студено, макар че в стаята беше над трийсет градуса. Минути по-късно, в раздрънкания шевролет на баща си, на път към дома на Макси, тя все още трепереше.

На следващия ден беше принудена да остане на работа докъм четири и петнайсет заради възрастна клиентка, която не можеше да избере между сладкиш с череши и ванилия и торта с карамел. Бронуин излезе на улицата и се помоли, когато стигне мястото на срещата, Данте да е още там.

Чакаше я. Точно там, където винаги се срещаха — на тясната алея зад киното. Облегнал се бе на стената, с цигара в уста. Повече от метър и осемдесет обгоряла от слънцето мускулна маса, напъхана във впити по тялото джинси и яке, марка „Ливайс“. Очите под тъмните къдрици се криеха зад черни очила, а на изваяния бицепс изпъкваше татуировка. Китайският символ за „чай“, тоест живот. Истинският живот, а не нелепото съществуване, което водеше тя.

Както винаги, усети характерния трепет, който я обземаше, преди той да я погледне, и, разбира се, отново си зададе въпроса какво ли намира той в нея. Данте живееше отделно от родителите си, откакто беше станал на шестнайсет. Пиеше, но вече без да се напива. Пушеше и макар само да й бе намекнал, тя беше сигурна, че е спал с много жени. Тя не пиеше нищо по-силно от обикновена бира и най-голямото й докосване до секса бе, когато бе позволила на предишния си приятел — Крис Бартоло, донякъде случайно, донякъде с умисъл, да се притиска в нея, докато свърши.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Бронуин, останала без дъх след дългото тичане. — Тази глупава жена… Няма смисъл… Ти дълго ли ме чака?

Данте хвърли цигарата си на земята, отлепвайки се от зида с плавно движение, което я накара с неудобство да си го представи като нощен крадец.

— Десетина минути. Нищо не е — успокои я той, сви рамене и размаза тлеещия фас с тока на рокерските си ботуши. — Шефът ме пусна по-рано.

— Много мило от негова страна.

Пренебрежителна гримаса се изписа на лицето му.

— Тоя мошеник ми е длъжник! Не ми е плащал извънредния труд за миналия месец. За него ще е най-добре, ако напусна.

— А защо не напуснеш?

— И как ще се оправям с парите? — Данте я погледна по начин, който не й хареса. С присвити очи, полуразвеселен, като че ли от момиче като нея се очакваше да каже точно това. — В този град всеки напуснал училище, с условна присъда при това, ще се натиска за мястото ми.

— Прав си. Забрави, че съм го казала. — Що за глупачка беше тя! Не всеки продава сладолед, за да изкара малко пари за следването си. Някои хора работят, за да изкарват прехраната си.

Данте се пресегна към джоба на джинсите си, където бе пъхнал цигарите. При това движение Бронуин видя част от разголените му коремни мускули, с тъмно окосмяване, спускащо се под колана. Усети странно олекване в стомаха си, като че ли се беше качила за първи път на влакче на ужасите.

Той запали цигара и всмука дълбоко. Когато напускаха алеята, като се оглеждаха внимателно в двете посоки, преди да излязат на Норт Мейн той каза, че все пак може да напусне тази работа някой ден.

— Може би е време да се преместя, да се махна от този скапан град.

Тя овладя паниката си и успя да попита небрежно:

— Е, какво те задържа?

Той й отвърна с похотлива усмивка.

— Нищо. Абсолютно нищо — но с тон и с поглед, които превърнаха думите му в милувка.

— Решил ли си къде ще отидеш? — попита го тя и проследи погледа му към един „Шевролет Камаро“ с цвят на зелено водно конче.

Обикновено тръгваха към рекичката или по пътеките покрай Уинди Ридж, където можеше да се скиташ километри, без да срещнеш никого. Но тези места криеха рискове в друго отношение. Бяха толкова усамотени, че едното нещо обикновено водеше до друго. Преди да се усетят щяха да са легнали на пясъка или на легло от борови иглички, с половината от дрехите си край тях. Бронуин не искаше това да става точно сега. Днес беше ден за важни дела.

— Какво ще кажеш да отидем на гробищата? Не сме били там отдавна. — Тя имаше предвид лутеранското гробище, на петнайсетина километра от града. Църквата бе отнесена от наводнението преди няколко години и едва ли някой се явяваше вече там, било то мъртвец или жив човек.

С пустите си алеи и огромните сенчести дървета, това беше идеалното място за разходка, необезпокоявани от никого. Или пък за разговор, който не биваше да стига до чужди уши.

Странното усещане в стомаха й се засили. „Не е късно да се откажеш — нашепваше й някакъв глас. — Никой не е опрял пистолет в слепоочието ти.“ Спомни си за сестра си… и за майка си. Не! Не може да си позволи да ги разочарова. Беше като девиза на стената в стаята на господин Мелник: Carpe diem — „Улови мига“. „Преди той да те е уловил“, добави тя наум, докато влизаше в камарото.

Минути по-късно се носеха по шосе номер 30 със свалени стъкла на колата. Вятърът развяваше дългата й коса като знаме. Крадешком хвърли поглед към Данте, който беше съсредоточен в пътя. Слънцето се отразяваше в стъклата на очилата му. Ако той проникне в офиса на Робърт, кой не би си помислил, че идеята си е негова? Данте щеше да отиде зад решетките, а тя можеше да се измъкне с условна присъда.

Но без него щяха да я вкарат в затвора. Тези неща й бяха известни само от филми по телевизията, докато Данте ги знаеше от личен опит. Както и да запали кола, без ключове… или да разбие брава. Нямаше заключен офис, който да му се опре.

Не след дълго той спря колата там, където черният път към гробището завършваше с потънала в сянка отбивка за обратен завой. На около двайсетина метра вляво от тях имаше изкорубена дървена барака, заключена с верига и ръждясал катинар, и това беше всичко, останало от старата църква. Отвъд нея, обрасла с трева алея водеше към скупчените на хълма надгробни плочи.

Готвеше се да слезе от колата, но Данте я спря.

— Почакай! — каза той, свали слънчевите си очила и ги хвърли на таблото на колата. След това се наведе и я целуна. Бавна, сладка и вълнуваща целувка. Тя почувства, че пропада с влакчето на ужасите от първата височина. Целувката на Данте не бе боязлива като целувките на другите момчета. Данте просто взе това, което искаше… и то по начин, който я накара да иска още.

Устните му се разтвориха и върхът на езика му започна да проучва устата й. Миришеше леко на никотин и макар че тя не одобряваше пушенето му, мирисът на тютюн я възбуждаше, когато се целуваха. Изтръпна от удоволствие, когато той прокара ръка зад тила й, провирайки пръсти под косата й. Когато започна да гали с палец устните й в кръг, почувства, че отмалява.

В началото предпазливо, след това с растяща дързост, Бронуин отвори уста, за да може езикът й да достигне неговия. Провря ръка под якето му, за да помилва гърба му там, където гръбнакът потъваше между плочките мускули от двете страни. Дланта й прилепна към влажната му кожа. Миришеше на пот и грес и на розовия сапун, който стоеше в бурканче на мръсната мивка в „Станс Ауто“. Представи си го съблечен как се къпе под душа и странното усещане в корема й стана още по-силно, като едва й позволяваше да диша.

Ръката на талията й напомни за онзи момент, когато Данте беше разкопчал джинсите й и беше пуснал ръка надолу в пликчетата й. Беше й неприятно, че е влажна. Когато пъхна пръст в нея, стана раздразнителна, страхуваше се да помръдне, дори да се обърне, сякаш беше на ръба на нещо наистина смущаващо, както нощем, когато се завиваше през глава.

Сега той ровеше под фланелката й и разкопчаваше сутиена й. Бронуин промърка леко, не се притесняваше за малките си гърди, както с други момчета. Данте ги докосна с благоговение. Мазолестите му пръсти жулеха плътта й, изгоряла от слънцето.

— Кожата ти пари — промърмори той в косите й.

— Заспах на пристана, докато правех слънчеви бани.

— Много лошо, че не съм бил там да те събудя.

— Така ли? Щях да рискувам да ми се случи нещо много по-лошо от изгарянето — отвърна тя, като гризеше нежно ухото му.

Все пак мисълта за баща й я накара да се чувства неудобно. „Това, което татко не знае, няма да го нарани“, мина й през ума. Но този път успокоението не проработи. Чувството за вина си оставаше. Защото тя знаеше. И по някакъв странен начин това го нараняваше. Вече не бяха така близки, както преди. Едно време можеше да каже всичко на баща си. Сега си говореха само за незначителните случки от ежедневието.

Бронуин рязко се отдръпна назад.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — предложи тя. — Стана ми топло тук. Бих подишала малко свеж въздух.

Данте я пусна веднага, но тя усети раздразнението му. Веднъж, когато попита, защо не й създава проблеми, както другите момчета, той й обясни, че в това била разликата между момчетата и мъжете. Сега обаче й се стори, че видя в изражението му леко възмущение. Дали това не му омръзваше? Колкото и да е търпелив един мъж, той очаква все някога да спиш с него.

— Както и да е. — Гласът му беше сдържан.

Той се пресегна зад нея, за да отвори вратата й и тя изведнъж бе обзета от паниката, че в момента, в който излезе, ще потегли със свистене на гумите. Ала той я последва и на нея й олекна.

Поеха по обраслата с бурени пътека към гробището. Короните на дърветата образуваха навес над главите им, а тревата беше осеяна с нападали вейки и жълъди, които пукаха под краката им.

Започнаха да се появяват първите надгробни плочи. Много от тях бяха обрасли с мъх и килнати настрани, надписите едва се четяха. Когато се наведе да прокара пръст по едно обрасло с лишеи посвещение, Бронуин почувства по нея да се разлива някакво спокойствие. Обичаше гробища, особено старите. Това правеше ли я по-особена? Вероятно. Но то й даваше чувство за приемственост. Усещане за принадлежност. Имаше чувството, че имената от надгробните плочи й бяха толкова близки, колкото и онези на хората, с които се разминаваше на улицата.

„Адолфо Теразини

(1934 — 1978)“

Сигурно беше роднина на учителя й по рисуване, господин Теразини.

И там по-нагоре, онзи, на който се четеше:

„Пейшънс Уитакър

(1901 — 1992)

Тя стъпваше леко на тази земя, а сега се рее редом с ангелите“.

Това можеше да е само прапрабабата на Макси — пчеларката, която някога беше основният снабдител на града с мед.

Бронуин се спря пред една семпла гранитна плоча, която не беше виждала от първите си разходки. Надписът на нея беше по-малко изтрит, отколкото останалите, и беше лесно да се прочете:

„Корин Ан Лундкуист

(1952 — 1969)

Обичана дъщеря и сестра“.

Хладна тръпка премина по гърба й.

— Били са съученици с баща ми — отбеляза тя тихо. — Била е само с две години по-голяма от мен, когато е починала.

— Как е починала? — поинтересува се Данте.

— Самоубила се е. Можеш ли да си представиш?

— Да, мога.

Нещо в гласа му я накара да се извърне рязко към него. Данте се вглеждаше в далечината със странно изражение. Той я погледна почти предизвикателно. В рехавата сянка сивите му като буреносен облак очи изглеждаха почти черни.

— Не искам да кажа, че само защото съм мислил за това, бих го направил.

Бронуин си помисли за майка си, която беше погребана в католическите гробища на другия край на града. Това, което искаше повече от всичко друго, беше възможността да й каже сбогом. Беше на девет, когато майка й почина, а по онова време малките деца не ги пускаха в болничните стаи. Това си спомняше най-добре. Тогава се чувстваше гневна и предадена. Гневна на докторите и сестрите. Гневна на баща си. Гневна дори на майка си.

— Не всеки го смята за избор. — Дланите й бяха стиснати в юмруци, а ръцете й — напрегнати и вдървени. — Майка ми, например. Тя се бори до края.

Данте остана мълчалив, вглеждайки се в долината под тях, където поточето се виеше като панделка от старо сребро между туфите плачещи върби. А когато проговори, тя едва разпозна гласа му. Беше тих, като че ли в него се прокрадваше обида.

— Не си спомням майка си. Починала е, когато съм бил на две. От свръхдоза наркотици. — Той сви рамене, но тя забеляза болката, която се беше изписала на лицето му. — Втората ми майка също не беше стока. И за миг не можех да забравя, че не съм й плът и кръв.

Мисълта за Мери пак изникна в съзнанието й и я накара да потръпне. Когато тръгнаха надолу по хълма, тя потърси ръката му.

— Данте? Има нещо, което трябва да те питам. Става въпрос за доста голяма услуга, затова ще те разбера, ако ми откажеш.

Той се усмихна.

— Първо трябва да знам за какво става дума.

— Не е за мен, а за сестра ми. Е, в по-голяма степен. — Тя сведе поглед, като че ли изведнъж загуби сили.

— Тази сестра, за която ми спомена… с детето?

Тя кимна.

— Ноел е в много тежко положение точно сега. Може да загуби малкото си момиченце завинаги, ако… ако нещо не се случи.

Той я погледна с недоумение.

— Какво си си наумила?

Бронуин си пое дълбоко въздух. Сърцето й биеше до пръсване. Мигът беше настъпил — сега или никога!

— Трябваш ми, за да ми помогнеш да се промъкна в офиса на зет си — набързо обясни тя. — Там има сейф, в който се пазят счетоводни книги. Ако те изведнъж изчезнат, обзалагам се, че той ще направи всичко възможно, за да си ги върне. Дори… дори би прекратил този глупав процес за попечителство.

Думите й сякаш увиснаха във въздуха като мирис на озон след гръмотевична буря. Отначало Данте не каза нищо, просто изтегли дланта си и кръстоса ръце на гърдите си. В нажежената тишина се чуваше само жуженето на насекомите и боботенето на двигател някъде в далечината. Когато най-сетне заговори, гласът му бе толкова гръмък, че тя подскочи от уплаха.

— Да не си си загубила ума! Знаеш ли какво ще се случи, ако ни хванат?

— Знам, че е рисковано. Затова се нуждая от помощта ти.

— Господи, за какъв ме вземаш! Аз си изкарвам хляба като поправям коли. Не ходя да разбивам офисите на хората. Проблемът ти е, че гледаш твърде много телевизия. — Той тръсна глава възмутено. — Дори и да не ни хванат, мислиш ли, че е толкова лесно да отвориш сейф?

— Лесно е, ако имаш комбинацията.

Той присви очи.

— Виждам, че за всичко си помислила.

— Напечатан е на една карта, която пазя под ключ в бюрото си. Но аз съм го запомнила наизуст.

Данте премигна.

— Айде бе! За миг се е бил разсеял и ти си надникнала през рамото му. Тогава, разбира се, доколкото те познавам, едва ли досега си се удържала да не надзърнеш в този сейф.

Тя се ухили.

— Как разбра?

— Защото съм гений. — Той се обърна гневно. — Гений, чийто мозък трябва да се изследва.

— Това означава ли, че си навит.

Данте вдигна ръка като пътен полицай.

— Уау, не съм казал това.

Тя почувства, че потръпва от възбуда, въпреки всичко.

— Но поне ще си помислиш, нали?

— Предполагам, че не си задигнала ключа от офиса.

Тя поклати глава, но много й се искаше да беше осигурила ключ.

— Тъй или иначе ти си сама — изръмжа той.

Може би заради напрежението в погледа му, или защото някак рязко тръгна напред, запътвайки се наперено към колата си, Бронуин изведнъж усети, че гневът му беше много по-голям, отколкото показваше. Затича се, за да го догони.

— Данте! — хвана здраво ръката му тя. — Какво има? Нещо, което не искаш да ми кажеш? — Той изтръгна дланта си и продължи нататък сам. — Нека просто да забравим за това, става ли? Ако има нещо, което трябва да знам, моля те, кажи ми го.

— Ти не разбираш. — Обърна се да я погледне. Очите му бяха като мълнии. Татуировката на стегнатата му ръка подскочи, сякаш бе оживяла. — Аз работя за този човек, схващаш ли?

Тя въздъхна тежко и отстъпи назад. Въздухът изведнъж стана гъст като гореща сапунена пяна, която щеше да я задуши, ако я вдиша.

— Ти… какво?

Данте погледна надолу и започна да рови в джоба си за цигара.

— Виж, не става въпрос за нищо нелегално. Само поръчки, доставки… такива неща. Най-много по няколко часа на седмица.

Бронуин облиза устните си, които изведнъж й се сториха пресъхнали.

— И какви по-точно доставки?

Той се поколеба. Погледът му се вдигна към нея, над ръката му, хванала поредната цигара.

— Последният път беше пощенски плик, който предадох на… на някакъв си човек.

Взе запалката си и цигарата му пламна като немигащо червено око. Точно в този момент, с лице, озарено сякаш от пламъците на ада, изражението на Данте й разкри всичко. Не й се наложи да пита дали пликът е бил пълен с пари.

Лицето й пламна, сякаш й беше ударил плесница. Каквито и планове да минаваха през главата й, никога, никога не би допуснала подобно нещо. Аз изобщо не познавам този човек, помисли си тя. Само преди минути езикът му беше в устата й, а ръцете — на гърдите й, но очевидно не го познаваше. Наистина.

Може би баща й беше прав за Данте.

В същото време се улови да мисли, че не беше длъжен да й казва. Може би по свой начин я предупреждаваше. Но за какво?

Изведнъж, без основателна причина, на Бронуин й се стори, че невидими очи ги следят. Сякаш усещаше духовете на всички тези хора, погребани на хълма, да шумолят като листата над тях. Кожата на ръцете й настръхна.

Но преди да успее да проговори, чу в далечината бръмчене на двигател, което ставаше все по-силно. Лъскав бял кадилак навлизаше в паркинга. От него излезе жена с тъмни очила и увит около главата шал и дълги ръкави в може би най-горещия ден в годината. Вървеше бавно, като инвалид, стиснала ваза с цветя. Бели рози с кървавочервена панделка — видя Бронуин, когато тя се приближи. Колко странно, че някой би оставил толкова скъпи цветя да повехнат на гробището. Гробище, което е накрай света, и в което никой не е бил погребван през последните двайсет години.

Не знаеше защо, но инстинктивно се скри зад едно дърво, като дръпна и Данте, така че да не бъдат забелязани.