Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (8)

7

Дори след всичките тези години Мери можеше да намери пътя до семейство Лундкуист и на сън. Старата къща при фермата с нейната вдадена навътре веранда и външна кухня отзад си стоеше на ъгъла на Блосъм Роуд и път номер 30А. Когато подкара колата си по алеята към къщата и мина зад червения форд „Бронко“, който можеше да е само на Джорди Лундкуист, най-малкият измежду тримата братя на Корин — откакто стана достатъчно голям, за да шофира, си падаше по лъскави коли с гланцови отблясъци — тя изпита слаба, горчиво-сладка болка. Беше чула, че Джорди е женен с две деца, и още преживява трагедията, че Корин не беше имала шанса да направи същото — да се омъжи, да има деца. Спомените летяха в главата й. Излезе от своя лексус на прашната алея и си представи най-добрата си приятелка, изтегната на най-горното стъпало на верандата, с лакти на коленете и с глава, обрамчена с тежки къдрици. Сякаш чу вика й: „Хей, Меери Кааатерин!“. Корин ненавиждаше прякори, заради годините, през които е била тормозена от тримата си по-големи братя, и беше единственият друг човек, освен майка й, която я наричаше с пълното й име.

Мери остана така още миг, като вдишваше сладкия аромат на люцерна и прясно окосено сено. Голям шоколадов на цвят лабрадор се отдели от сянката на високото дърво и спокойно се приближи да я поздрави. Изглеждаше точно като порасналия вариант на кученцето, което взе за Ноел, когато се преместиха в Манхатан. Куче с благ нрав, непригодно за градски живот, също както и дъщеря й. След няколко месеца и неколкостотин долара за нанесени щети, беше принудена да го даде на семейство Лундкуист. Те го приеха твърде добре, с думите, че кучетата във фермата никога не достигат. Мери се наведе да погали главата му, от която се вдигна облак прах.

— Хей, приятел, познаваш ли Бумър?

Синът на Бумър, за когото тя го помисли, излая в отговор, а жизнерадостно размаханата му опашка вдигна още повече прахоляк. Мери се усмихна. Бяха минали двайсет години от последното й посещение, но поради начина, по който майката на Корин говореше по телефона, човек би помислил, че е било вчера.

— Не си прави труда да чукаш — предупреди я Нора. — Толкова съм зле със слуха, че няма да те чуя, да ти отворя. Ще оставя външната врата отключена, така че влизай направо.

Щели да се върнат в петък следобед. Дотогава Нора нямало да я има, защото щяла да е на гости на най-големия си син, Евърет, и на съпругата му Кейти, неотдавна родила четвъртото им дете. В градината било пълна бъркотия заради порасналите домати и тя щяла да е ангажирана да ги изправя на колчета, та компания нямало да й е излишна.

Докато се изкачваше по стълбите към верандата, Мери се замисли дали не трябваше да е откровена с Нора за истинската причина на посещението си. Как би се почувствала тя, когато разбере, че това не е просто приятелско обаждане? Да, беше минало много време, но има неща, които просто не можеш да превъзмогнеш, и загубата на единствената ти дъщеря трябва да е едно от тях. Да живееш със спомените за Корин със сигурност беше болезнено.

Мери влезе в къщата, толкова позната, колкото и собственият й дом, в който беше израснала, и се почувства така, сякаш се бе върнала назад във времето. Ето там беше вратата към всекидневната с изкачващите се нагоре резки, бележещи порастването на децата на семейство Лундкуист. И петното при окачения на стената бегач, където Евърет веднъж разля кана гроздов сок. Дори лампата, която хвърляше нащърбена сянка, откакто Корин несъобразително бе завъртяла щафетата си, си стоеше на мястото.

В кухнята откри майката на Корин с ръце, потопени в пълната с пяна мивка. Когато Нора се обърна да я поздрави, Мери с изненада забеляза, че тя почти не се бе променила. Красивата й сламено жълта коса беше леко избледняла до цвета на пергамент. Симпатичните бръчици около очите й едва се забелязваха на фона на дълбокото небесносиньо на ирисите, точно както облицовката на порцелановия сервиз, модел „Синята върба“, подреден в стария чамов шкаф на стената. Само ръцете й, изкривени от артрита, издаваха възрастта й.

— Господи, стресна ме! — възкликна тя, като бършеше ръцете си в кърпата за чинии, затъкната в колана на джинсовата й пола. Тя пристъпи напред, за да прегърне Мери. — Помислих те за Джорди, както се промъкваш така. Върнах го навън за още домати.

Тя надигна глава към прозореца, но оттам видя единствено широкия гръб на брата на Корин да се изправя и навежда между лозите, които се виеха по коловете и се спускаха по земята.

— Бог да го поживи — продължи тя. — Той се отбива поне веднъж на ден да види как я карам. Много е неудобно, но, между нас казано, това момче добре си похапва. Сякаш си няма жена вкъщи, която да го храни. — Въпреки всичко Нора сияеше заради вътрешното усещане, че все още може да бъде полезна.

Мери огледа просторната кухня с очукани шкафове, нуждаещи се от боядисване, като си мислеше колко различна е тя от кухнята на майка й, която приличаше на храм на подредеността. Купа с неотдавна откъснати домати се охлаждаше на барплота; до нея — редици от проблясващи буркани, в очакване да бъдат напълнени. Върху старомодната емайлирана печка имаше два домашно изпечени хляба, все още в тавичките си, а ароматът им връщаше спомена за Корин, която се прибираше от училище толкова гладна, че можеше да изяде и мечка.

— Невероятно е! Нищо не се е променило — зачуди се тя и бавно поклати глава.

— Бих могла да кажа същото и за теб. — Нора се поизправи да я огледа. — За бога, Мери Куин, не ми казвай, че си си правила лифтинг.

Мери се засмя.

— Дори и да исках, не знам къде бих го вместила в програмата си.

Нора я погледна недоверчиво и нежно каза:

— Трябва да позабавиш темпото, скъпа. Само веднъж се живее и ако не го хванеш, животът се процежда през пръстите ти.

Смъмрянето на Нора я притесни и на Мери й се прииска да си тръгне, но отвърна безгрижно:

— Ще го имам предвид… въпреки че засега, изглежда, ръцете ми са доста пълни.

Нора измъкна кърпата за чинии от колана си и я сгъна прилежно на сушилката на плота.

— Ела да пийнем малко лимонада, докато Джорди е навън и плаши буболечките. Ти все още ли я обичаш толкова сладка, че лъжицата да стои изправена в нея?

Мери се усмихна.

— Май вкусът ми към сладкото не е какъвто беше. Ще си го запазя за една от твоите джинджифилови курабийки.

Тя се отпусна на един стол край масата и изу еспадрилите си, за да охлади стъпалата си на керамичния под, полиран като стъкло от тътрените в продължение на десетилетия крака. Като гледаше майката на Корин да се суети наоколо, да вади чаши и чиния с дребни сладки, Мери още веднъж усети лошо предчувствие, че бе подвела Нора за причината на посещението си. Може би трябваше да забрави за това. Какъв беше смисълът? След толкова време шансът майката на Корин да си спомни нещо ново беше почти нулев.

„Нейната дъщеря е мъртва, но твоята не е. Дължиш го на Ноел, поне да опиташ“, прошепна й един неотстъпчив глас в отговор.

Мери изчака Нора да седне и я попита:

— Колко внука имаш сега? Загубих им бройката.

Нора засия от щастие, докато сипваше лимонада от голяма стъклена кана.

— Осем и броенето продължава. Куинт и Луис очакват третото през ноември. Всичките ми момчета изчакаха окончателно да загубя надежда, преди да се оженят? За щастие, те си намериха жени, достатъчно млади да износят много деца. — Втренченият й поглед падна на Мери. — А ти? Защо не виждам халка на ръката ти?

— Веднъж стига, струва ми се. — Тя запази бодростта на гласа си.

Нора поклати глава разбиращо.

— Е, ясно ми е защо ти е трудно да намериш някой достоен като Чарли. — Тя посегна за курабийка. Възлестите й пръсти опипаха чинията, преди да успеят да уловят една. — Спомням си, когато бяхте деца, лудо влюбени. Не мога да кажа, че бях много изненадана, когато забелязах, че си се превърнала в жена.

Мери премигна учудено.

— Досетила си се, че бях бременна?

— Имам набито око. — Нора се потупа по слепоочието.

Мери отпи от лимонадата, чувстваше се объркана. Изведнъж я заля гореща вълна. Припомни си нощта, когато двамата с Чарли се къпаха голи в езерото. Той й говореше, че е най-хубавото нещо, което някога е виждал.

Точно тогава и точно там тя реши, че никога няма да има друг, освен него. И стана точно така, макар и не съвсем.

— Корин го понесе тежко, когато ти избяга и се омъжи. Мисля, че го прие като край на живота, който двете сте споделяли.

Мери леко поклати глава.

— Тогава го усещах, но мисля, че и двете се бояхме да го признаем. — Настъпи кратко мълчание. Тя се почувства неудобно от вперения в нея яркосин поглед на Нора. — Истината е, че винаги съм се чувствала малко виновна. Трябваше да бъда с Корин, когато тя е имала нужда от мен. А аз не бях.

— Никой от нас не беше. — Очите на Нора блестяха толкова силно, че я заслепяваха. — Бедният Айра, много страдаше, че не е почувствала необходимост да дойде при нас.

Мери помнеше бащата на Корин — суров, но любящ родител. Толкова силен, колкото слаб бе собственият й баща. Мина й мисълта, че всъщност Корин имаше респект от него.

— Та ти никога не разбра какво я е подтикнало към това, какво я е тревожило?

— Така е, не съм. Но това, което ми тежи най-много, е, че не ни остави поне прощално писмо.

Мери се почувства донякъде разочарована. Знаеше, че това са общи приказки, но въпреки това се надяваше на нишка, колкото и тънка да е, която да я насочи. А сега какво?

— Съжалявам, че повдигнах темата — извини се тя.

— Няма защо. — Нора избърса една сълза и се пресегна да погали ръката на Мери. — Хубаво е да си спомниш, дори когато споменът е тежък.

Мери си пое дълбоко въздух и си призна:

— Страхувам се, че не бях докрай честна с теб, Нора. Не съм тук само заради старите времена. Тук съм и заради собствената си дъщеря. — Тя се спря, като сложи ръце на масата. — Не знам дали си чула, но Ноел си има момиченце.

— Знам, четох съобщението във вестника, когато се омъжи. Спомням си, че си помислих, че бедното дете просто не знае в какво се забърква. — Нора възмутено поклати глава. — Измежду всички мъже, от които можеше да избира.

— Е, най-накрая помъдря. Сега Робърт се опитва да й вземе детето. — Мери усети пристъп на гняв, когато си спомни колко самодоволен изглеждаше той в съда.

— Каквото и да направи този мъж, не може да ме изненада.

— Какво те кара да го кажеш?

Нора бутна настрани чашата си, като че ли изведнъж реши, че е пила достатъчно.

— Никога не съм срещала по-студен човек. Дори когато беше момче, имаше нещо… не съвсем наред с него. На погребението се държа така, сякаш едва познава Корин. — Нора протегна ръка, за да хване китката на Мери. Очите й сякаш горяха. — Дръж под око момичето си, Мери Куин! Само това ще ти кажа.

— Ще направя каквото мога. — Мери потръпна, смутена от усуканите възли плът, които натискаха ръката й. Тя се отдръпна при първата възможност, за да не изглежда грубо и попита: — Нора, има ли още нещо, което да си спомняш от онова време, каквото и да е то?

По-възрастната жена се замисли за миг, после поклати глава.

— Корин не споделяше много с мен, особено за Робърт. Това трябваше да е първото, което да ме наведе на мисълта, че нещо не е наред. Тя не е постъпила така, както ти с Чарли. Изглежда, че той е имал някаква власт над нея… не бих го нарекла любов.

— Мислиш ли, че е имал нещо общо със… — Мери се поколеба да подхвърли идея, която щеше да върне Нора към собствената й тъга — … с това, че Корин е била толкова объркана?

Нора прокара ръка по лицето си, все едно бършеше запотено стъкло.

— Знам, че се караха. Последния път, когато излязоха заедно, тя се върна разстроена. Беше плакала. А когато я попитах какво се е случило, не ми каза.

— Това ли е всичко?

Нора поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да бъда много полезна.

— Беше отдавна. Съжалявам, че разрових старите спомени. — Мери се пресегна за лимонадата си, която беше твърде сладка, но я допи от любезност. Малко разочарована, тя се изправи. — Трябва да вървя. Достатъчно те задържах.

Майката на Корин също се изправи, като приглаждаше разсеяно джобовете на полата си, като че ли търсеше нещо, което не знаеше къде е оставила. Лицето й вече нямаше съкрушен вид, на него отново бе грейнала топла усмивка.

— Глупости, компанията ти ми беше приятна. Ето, позволи ми да ти дам малко сладки за вкъщи. Не си взе нито една.

Тъкмо изпращаше Мери на пътната порта, когато изведнъж се спря.

— Чакай! Имам нещо за теб. Исках да ти го дам още преди години, но поради една или друга причина така и не стигнах до това. Стой тук. Ще отида да го взема.

Нора се заизкачва по стълбите, здраво стиснала парапета. Стената към втория етаж беше като галерия от фотографии в рамки. Пред погледа на Мери изскочи портрет на Корин с липсващо предно зъбче, на който тя приличаше на тиквен фенер за Вси Светии. Живо си представи деня, когато бяха в пети клас и Корин току-що беше избрана за капитан на момичешкия отбор по волейбол. И въпреки че тогава Мери беше най-слабият играч, Корин избра първо нея. От този ден нищо не можеше да ги раздели.

„Корин, ако си там горе, пази дъщеря ми. Тя има нужда от теб сега“, тихичко се помоли Мери.

Няколко минути по-късно Нора се върна. Носеше нещо малко, загънато в кърпа на цветя. Подаде го на Мери с онази тържественост, с която свещеникът подава потира.

— Това е дневникът на Корин. Тя би искала да е при теб.

Сърцето на Мери започна да бие по-бързо. Беше забравила, че Корин си имаше дневник.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Тогава ще го запазя. Благодаря ти, Нора… За всичко. — Мери прегърна за сбогом.

Отиваше към колата си, когато един мъж с прашни джинси, който носеше кофа зрели домати, се приближи с бързи крачки към къщата. Джорди Лундкуист беше копие на Нора, същите сини очи и руса коса, същото здраво телосложение. Само дето беше по-висок поне с една глава. Махаше й, като явно си мислеше, че тя не го е забелязала, сякаш изобщо беше възможно да не го забележи. Мери се усмихна при спомена за това как малкият топчест брат на Корин се влачеше след тях по същия начин преди години.

Дишаше тежко, когато се приближи към нея.

— Мери! Защо не се провикна през прозореца да ми кажеш, че си тук?

— С майка ти си поговорихме и преди да разбера, стана време за тръгване. Извинявай, Джорди, не исках да те пренебрегвам. Друг път? — И му протегна ръка.

Той я хвана и я разтърси енергично.

— Следващия път, когато си тук, непременно се отбий. Ще ми е драго да те запозная с жена си и децата. Имам две, знаеш — две момичета, Джеси и Джилиан.

Тя се усмихна на нескритата гордост от семейството му.

— Благодаря, ще ми е приятно. Беше чудесно да видя майка ти след толкова време. — Поколеба се, после добави: — Надявам се, че не съм я разстроила много.

Джорди внимателно остави кофата на земята до краката си и я погледна с любопитство.

— Да я разстроиш? Нямай грижа, Мери, тя цял ден те очакваше.

— Говорихме си за Корин.

Точно в този момент един облак затъмни слънцето и погледът на Джорди също потъмня. Очакваше, че ще го приеме нормално — защо да не си поговорят за Корин — но той я погледна, внезапно обзет от неочаквана предпазливост, съвсем не на място тук, под прежурящото слънце и уханието на прясно откъснати домати.

— Какво за Корин?

— О, знаеш, за старите времена.

Джорди изглежда се поуспокои.

— Старите времена — повтори той и по широкото му лице бавно се разля усмивка. — Ех, можех да ти разкажа някои от моите истории. Неслучайно съм се влачил след теб и Рини през всичките тези години.

— Изобщо не се съмнявам. — Мери хвърли една усмивка през рамо, докато се качваше в колата. Свали стъклото на прозореца, за да помаха за довиждане. — Доскоро, Джорди, радвам се, че се видяхме.

На път за вкъщи тя не спря да мисли. Джорди се държа странно, когато спомена името на Корин. Защо? Все още не беше преживял нейната смърт… Или имаше нещо друго?

Нямаше смисъл да се размишлява. Ще посети Джорди и ще разбере какво знае той, ако изобщо му бе известно нещо. Междувременно вече разполагаше с дневника на Корин.

Мери беше на около километър от къщи, когато се сети за мобилния си телефон. Звънеше толкова често през последните дни, че не посмя да го остави включен, докато беше при семейство Лундкуист. Обикновено я търсеше асистентката й и от време на време някой клиент, на когото беше дала директния си номер. Едва го беше включила и чу познатото му чуруликане.

— Мери, слава богу, че те намирам. Случи се нещо. — Гласът на Британи звучеше, сякаш бе останала без дъх. — Става дума за Лио. Затворил се е в апартамента си и е на ръба на истерията.

Мери усети, че се изпотява. „О, господи, какво още?“ Лио Леграс беше нает да направи кетъринга на банкета в „Ренес Рум“, за който тя вече беше дала солиден депозит. За подобна услуга трудно можеше да се намери друг толкова добър, и то в такъв кратък срок.

— Можеш ли да се свържеш с него по телефона? — попита тя.

— Оставила съм му поне осемдесет и пет съобщения. Не успях да се преборя и с портиера. Мери, няма да мога да се справя с това сама. Трябва да направиш нещо. — Нейната обикновено доста оправна помощничка беше пред нервен срив.

— Ще се появя следващата седмица — обеща й Мери. — Още не знам кой ден точно. Ще издържиш ли дотогава?

Настъпи кратко мълчание. Тогава Британи й призна ужасена:

— Още не съм ти казала най-лошото. Господин Лазаръс е надушил, че си извън града и е ядосан. Когато разбере какво е станало, не ми се иска да съм на твое място.

— Между нас казано, Лазаръс е задник. — Мери никога не го беше харесвала. Не се и срамуваше, че е извлякъл изгода от смъртта на жена си.

— Аха, но беше женен за една от най-обичаните звезди на всички времена. — Не беше необходимо Британи да й припомня, че за тях би било лоша реклама да разкарат някого като Лазаръс.

— Още нещо, което трябва да знам? — Попита я Мери, очевидно с желанието да приключи разговора по-бързо. Обаждането на нейната асистентка неминуемо й напомни, че се е доближила до ръба на пропастта.

— Нищо ново. — Британи говореше по-спокойно. — С Реджис и Кейти попаднахме на книгата на Мериман, но все още работим за Опра. О, и мениджърът на Лушън Пенроуз се обади и крещейки ни съобщи за кърваво убийство. Очевидно местният телевизионен екип, който е трябвало да покрие събитието, така и не се е появил.

Мери въздъхна. Когато и да снимаше на открито клип за своя диетичен център, Лушън винаги се опитваше да го направи достояние на местната преса и да се вдигне колкото е възможно повече шум.

— Чий провал е било това?

— Ничий, доколкото знам. — Гласът на Британи започна да заглъхва. — Всичко трябваше да стане с подвижна телевизионна станция. Сигурно се е случило нещо по-важно.

— Нещо по-важно от Лушън? Трябва да е било опит за покушение срещу президента. — Мери даде воля на сухия си смях, който не премахна усещането й, че изпада в отчаяние. Дължеше благодарност на екипа си. — Хей, Брит, ако не съм ти го казвала, благодаря, че удържаш фронта.

— Удоволствието е мое. Марк също ти праща най-добри пожелания. — Гласът й стана още по-развълнуван. — Прекъсваме… По-добре да приключвам.

Мери пусна телефона в чантата си. Не беше в състояние точно сега да се справя с още един проблем. Не и с всичко, за което беше работила толкова упорито…

С крайчеца на окото си забеляза дневника на Корин на седалката до себе си. Дали в него имаше някакви покъртителни разкрития за смъртта й? Едва ли. Ако семейство Лундкуист имаха каквито и да е основания да подозират нещо нечестно, щяха отдавна да са отишли в полицията. Не, ако имаше нещо за разкриване, то беше между редовете. И кой би го дешифрирал по-добре от приятелката, на която Корин вярваше повече, отколкото на всеки друг? Пулсът на Мери се ускори при разкрилата се перспектива.

„Трябва да го покажа на Чарли. За добро или зло, ние и двамата сме забъркани в това.“ Тя се усмихна унило при тази мисъл.

 

 

— Не си си въобразявала, че наистина ще открием нещо, нали? — заговори тихо Чарли, като се взираше в езерото от задната веранда, където с Мери се бяха настанили удобно на два стола.

Бяха минали часове, откакто пристигнаха във вилата. Четенето на дневника с Чарли, последвано от изненадващо хубав обяд, за който беше помогнала и дъщеря му, я бе лишило от всякакъв ориентир за време. Сега Мери с изненада установи колко късно е станало. Езерото беше добило цвета на тъмно сребро, а силуетите на дърветата се очертаваха на фона на розовеещото небе, на което бледнееха първите звезди.

— Не знам какво очаквах — въздъхна тя. — Нова Силвия Плат^[1], предполагам. — Представата за приятелката й като за депресирана поетеса накара устните й да се извият в усмивка.

Всъщност дневникът на Корин не беше разкрил нищо повече от надеждите и мечтите на едно съвсем обикновено шестнайсетгодишно момиче. Последната записка, три месеца преди нейната смърт, беше почти сърцераздирателно банална.

„Отидох на партито на Лора с Р. Карахме се през целия път дотам. На партито не ми проговори нито веднъж. Бях бясна! Направих се, че не ми пука, когато си тръгна без мен, но това беше единственото, което можех да сторя, за да не се разплача. Дж. ме закара до вкъщи. Той е добър. Повече за това по-късно.“

Кой беше „Дж.“?

— Може би се питаш какво би означавало това за нас.

Чарли говореше сдържано, но тя долови потисната болка в гласа му. Мери се обърна и го погледна. На кехлибарената светлина на верандата, неговият рязко изсечен профил й напомни за образите по древните римски монети. Той самият обаче би се изсмял на всяко твърдение, че в него има нещо благородно. Тук, във вилата край езерото, Чарли се чувстваше почти в своята естествена среда. Тя не го беше виждала по-спокоен. Беше сменил работните си дрехи с избелели джинси и износена лека памучна риза и бе обул на босо чифт стари, изтъркани мокасини.

Мери се зачуди какво ли би си помислил, ако знаеше колко често през годините си е мечтала за такива вечери — да седи на верандата с Чарли, нощни пеперуди да прелитат над главите им, да слуша омайващите нощни звуци на лятото.

С усилие върна мислите си към Корин.

— Може би пропускаме нещо. Може би не става въпрос за това, което е там, а за онова, което не е там. Ако Корин е мислила за самоубийство, не виждам в дневника й нищо, което да го подсказва.

Чарли й се усмихна.

— Някой казвал ли ти е, че от теб би излязъл добър репортер?

— Наистина, Чарли. Толкова ли е неестествено да си представиш, че тя може да е била убита?

Подухваше хладен бриз. Мери потръпна, като кръстоса ръце на гърдите си.

— Всичко е възможно — отбеляза той замислено. — Но трябва да се придържаме към фактите. Каквото и да предполагаме, няма и най-малко доказателство, което да потвърди подобна версия.

— Но ако Робърт има нещо общо с това, той е дори по-опасен, отколкото си мислим.

Настъпи тишина. Чуваше се лекото плискане на водата, раздвижвана от хранещата се пъстърва, и крясъците на нощните птици, които си сигнализираха една на друга от клоните на елшите и белите брези по брега. Мери се заслуша в глухия плясък на вълните в пристана, където беше завързана малка едноместна лодка. Това обаче не прогони страховете й.

Искаше й се Ноел да беше с тях сега, но тя бе отхвърлила молбите на Чарли да остане за вечеря с оправданието, че има главоболие. Явно днешното посещение при Ема не беше минало добре. Мери имаше чувството, че нещата щяха да стават все по-зле. В нея се надигна ярост. Сега изпита такава безпомощност, каквато бе чувствала през всичките тези години, когато Ноел беше болна и тя не знаеше как да постъпи.

— Във всеки случай имаш основания да се притесняваш. — Забеляза едно мускулче да потрепва на челюстта му. — Искаш ли да ти кажа нещо? Когато го видях да влиза в съдебната зала онзи ден, бях на крачка да му размажа физиономията. Ако Брон не беше с мен, въобще не съм сигурен, че не бих направил точно това.

Като по сценарий, отвътре се чу трополенето на дъщерята на Чарли, която изпусна нещо, докато миеше чиниите — купа или тиган, ако се съдеше по звука. През мрежестата врата Мери виждаше кухнята, където една фигура в сянка се наведе да вдигне нещо от пода.

— Като знам как говори, сигурно ти вдъхва кураж.

— Такава е Брон пред теб. Държи се твърдо, но е много по-крехка, отколкото изглежда. — Чарли поклати глава, очевидно изпитвайки смесица от нежност и раздразнение. — С Ноел е точно обратното — тя е по-издръжлива, отколкото си мисли.

— Бяха ли близки, докато растяха?

Ноел беше на четиринайсет, когато се роди Бронуин. И все пак Мери знаеше малко за коледите и летните ваканции, които тя прекарваше с Чарли и втората му жена. На моменти имаше странното чувство, че дъщеря й е скътала дълбоко тези спомени, като че ли се е опасявала, че ако ги сподели, те ще бъдат по някакъв начин опетнени.

Чарли тихичко се засмя.

— Бяха неразделни. Имаше моменти, кълна се, когато ако излезех от вратата, щяха да минат седмици, преди да забележат отсъствието ми. Странно е все пак как две сестри могат да са пълна противоположност. Ноел, слава богу, никога не ме е тревожила, но в Брон има нещо диво. Може да се дължи на това, че израсна без майка, не знам.

Изглеждаше толкова объркан, когато понечи да докосне и хване ръката му. Думите се отрониха, преди да успее да ги спре.

— Каква беше тя? Жена ти, имам предвид.

На лицето му грейна усмивка.

— Вики? Забавна и лъчезарна. Малко разсеяна. Винаги слагаше разни неща не на място, като ключове и чадъри например. Правеше си списъци за пазаруване и после ги губеше. Това бе станало семейна закачка. Но тази, която най-много се смееше, беше Вики. — После добави с нежност: — Ти би я харесала.

— Съжалявам, че нямах шанса да я опозная. — Тя беше се срещнала с Вики само веднъж, на сватбата на Ноел, и беше впечатлена от това, колко добре изглеждаше. Беше също и умна. Но това не попречи на Мери да се почувства леко смутена при мисълта за близостта им с Чарли. — От това, което ми казваш за нея, съм сигурна, че би се гордяла с възпитанието, което си дал на Бронуин. Тя е добро хлапе, Чарли. Както и да е, понякога един добър родител е повече от двама лоши.

— Има истина в това, което казваш.

— Всъщност ти завиждам.

— И за какво?

— Бих искала да имах още едно дете — призна тя, вторачила се в ръцете си. Лакътят й беше започнал да се бели, но досега не беше го забелязала. Малко по малко старите навици я напускаха. — Винаги съм се чудела какво ли е да се радвам, че съм бременна или да държа новородено в ръцете си, без да съм изплашена до смърт.

Чарли не отговори веднага и за миг тя изпита паника. Дали не се беше разкрила прекалено? Навярно му припомни времена, които той беше забравил.

— Някои неща просто не са били писани да се случат, струва ми се — отбеляза той примирено.

Мери го погледна. Лицето му беше безизразно, неразгадаемо и тя усети сърцето си още по-съкрушено. Когато посегна да махне нещо от ръката й, тя се отдръпна.

— Да влезем вътре, че комарите ще те изядат.

Той понечи да се изправи, но Мери го спря с ръка.

— Добре съм, наистина. Би ли имал нещо против да се поразходим?

Чарли проучи лицето й, преди бавно да кимне с глава. Когато се изправи, проскърцването на стола му прозвуча като издишан въздух. Той открехна мрежестата врата и се провикна:

— Брон, с Мери отиваме до езерото. Няма да се бавим.

Секунда по-късно дъщерята на Чарли изникна като че ли от нищото и източеният й силует се очерта на светлината.

— Не е нужно да викаш, татко. Нали знаеш, че не съм оглушала?

Вратата се отвори с проскърцване и момичето излезе на верандата. Мери стоеше на последното стъпало. Тя се усмихна в опит да освободи напрежението, което се трупаше цяла вечер.

— Още веднъж ти благодаря за вечерята, Бронуин. Беше вкусна.

Бронуин й хвърли студен поглед.

— Аз направих само салатата.

Мери се опита да не взема навътре неприязънта на момичето. Не беше ли и Ноел същата драка на нейната възраст? Близостта на баща й през всичките тези години също не беше помогнала. Ревността на Бронуин беше очевидна. Чарли беше прав за едно — дъщеря му беше труден характер.

Ако беше моя и аз щях да се тревожа, помисли си тя. Но той трябваше да запази притесненията си за момчетата, които щяха да попаднат под магията на неговата малка сирена. Дори да беше по къси панталонки и смачкана фланелка на „Ред Сокс“, личеше си, че е изкусителна с дългите си крака, покафенели и гъвкави като на ловец на перли, и тежката си, тъмна коса.

— Е, както и да е, вечерта е толкова приятна. Мисля, че би било хубаво да се поразходим. — Мери направи още един несполучлив опит за разговор. — Присъедини се към нас, ако искаш.

Без да й отговори, Бронуин се обърна към Чарли:

— Татко, защо не вземеш Руфъс? Стоял е затворен в къщата цял ден. Би могъл да се възползва от разходката.

— Не и този път, тиквичке — отвърна Чарли. — Ще преследва всяка полска мишка, а на мен не ми се вре в храстите през нощта. Ще го изведа, когато се върнем.

Бронуин му хвърли продължителен поглед. Мери започна да се чувства неудобно, дори малко раздразнена. Това е просто една разходка, за бога! Какво толкова си мислеше, че ще се случи?

Те вече вървяха по тъмната пътека, която слизаше до езерото, когато момичето извика:

— Има ли проблем, ако взема колата, татко? Казах на Макси, че ще намина след вечеря.

Мери погледна назад. На жълтата светлина на верандата Бронуин изведнъж й се стори непохватна и стеснителна, кълбо от емоции, с които не знаеше как да се справи. Неочаквано на Мери й стана мъчно за това непокорно момиче без майка, което беше одрало кожата на баща си.

Чарли явно се поколеба. Мери усети неохотата в гласа му:

— Добре, но те искам вкъщи до полунощ. И умната, нали?

— Благодаря ти, татко! — Бронуин прозвуча почти безгрижно, после влезе обратно в къщата и затръшна вратата зад себе си.

Мери и Чарли повървяха в мълчание първите няколко минути. Пътеката беше лесно проходима и луната, която се беше издигнала над върховете на дърветата, хвърляше достатъчно светлина. Отражението й се плъзгаше по тъмната повърхност на езерото, докато се разхождаха по брега. Беше толкова тъмно, че се виждаха само далечните светлини на отсрещния бряг, разпръснати като гъби. В такива моменти безграничността на звездното небе я караше да забрави колко малко беше родното й място.

Чарли се обърна към нея.

— Извинявам се за поведението на Бронуин. Понякога е като таралеж в отбрана.

— Разбираемо е. През всичките тези години те е имала само за себе си.

Той въздъхна.

— Не е лесно сам да отгледаш момиче. Каквото и да кажа или направя, изглежда погрешно.

Мери си помисли за Ноел и гърдите й се стегнаха.

— Може би е достатъчно, че опитваш — каза тя. — Може би само това има значение.

Пътеката се виеше като панделка покрай брега, с изключение на местата, където навлизаше в гъстата гора. Чарли вървеше сякаш знаеше пътя и със затворени очи, но Мери трябваше да избира къде да стъпва по камъните и падналите клони. На едно място, където се спъна и почти падна, той я сграбчи за ръката. След това й се стори по-безопасно почти да увисне на него, въпреки че не пропускаше да направи някоя неточна стъпка, която й даваше възможност да се притисне към него.

Когато спряха за малко да си поемат въздух, Чарли посочи светлините, проблясващи на отсрещния бряг, и една ивица земя с изсечени дървета.

— Само през миналото лято „Ван Дорен и синове“ пометоха петнайсет нови участъка. И явно няма да има край. — Гласът му беше преизпълнен с ненавист. — Дори имат идея да отклонят потока, който минава оттам. Разбира се, няма нищо общо с това, че на практика всеки от градския съвет е близък приятел на нашия зет.

Мери сподели възмущението му.

— Може ли да се направи нещо, за да бъде спряно това?

— Няма нищо незаконно — нищо, което да може да се докаже. — На лунната светлина лицето на Чарли изглеждаше като издялано от гранит. — Но аз работя по това, вярвай ми. От следващата седмица започвам поредица от статии, които ще накарат хората да говорят.

— Звучи рисковано. Не те ли е страх, че могат да те подведат под отговорност?

Той сви рамене.

— Не възнамерявам да размахвам пръст. Само ще задавам въпроси.

— Това как ще помогне на Ноел?

Чарли се взря в езерото, където малки вълнички проблясваха на лунната светлина, и отвърна лениво:

— Нали знаеш как търсят тела във водата. Хвърлят една пръчка динамит и после гледат какво е изплувало на повърхността.

Мери потрепери от хладния вятър.

— Да се надяваме, че по-скоро ще помогне, отколкото ще навреди.

Чарли обгърна раменете й с ръка, което само я накара да потрепери още повече.

— Искаш ли да тръгваме обратно?

— След няколко минути. Нека повървим още малко. — Не й се искаше магията на вечерта да свършва.

Беше ясно, че Чарли се чувства по същия начин. Ръката му продължаваше да лежи на раменете й, като запалваше такава топлина, която дори и бързо спускащият се хлад не можеше да отнеме. Тя се облегна на рамото му, истински щастлива за пръв път от дни. Той беше ли мечтал за това? Беше ли лежал буден нощем, заслушан в ударите на сърцето си да се чуди, дали и тя прави същото? Грешно беше да се поддава на такива емоции, знаеше го. Грешно и опасно. Житейските им пътища се бяха отдалечили твърде много, за да може тази любов да продължи повече от няколко мига. И каква ли самота ги чакаше след това?

Всичко друго обаче нямаше значение, защото привличането беше твърде силно. Двамата с Чарли бяха свързани. Знаеше го още когато бяха съвсем млади, и нищо през годините не беше отслабило това усещане за принадлежност. Както вървеше до него с глава на рамото му, й се струваше, че кръвта, която тече в жилите му, се прелива и в нейните.

Чарли я целуна по челото. Докосване на устни и въздишка, която се спусна надолу, сякаш я облива нещо топло. Вече нямаше никакво съмнение до какво ще доведе това. Един глас дълбоко в нея я призоваваше да му обърне гръб, но Мери го заглуши. Влечението й към Чарли беше много по-силно.

Пътеката лъкатушеше навътре към сушата и те пак се спряха да починат на едно обградено с брези място, чиито стволове се белееха на фона на ниските храсти. Глухарчетата се криеха във високата трева като малки звезди. Свиренето на щурците звучеше необичайно ясно в тишината.

Мери откри един валчест камък, достатъчно широк, за да седнат и двамата. Пулсът й препускаше, но не от напрежение. Беше възбудена и в същото време уплашена, ала не от въображаема опасност, която дебнеше зад следващия завой, а от това, което можеше да се случи тук, на тази поляна с мека трева и идеален пръстен от дървета, създаден сякаш с Божията намеса.

Оглеждайки се наоколо, тя попита с глас, изпълнен с нежност:

— Защо не си спомням това място? Сигурно съм минавала оттук поне сто пъти.

— Всичко изглежда по-различно в мрака.

Чарли махна една борова игличка от косата й, пръстите му леко я докосваха. Близостта му пораждаше у нея треска. Отделно пълнеше главата й с фантазии. Как изобщо можеше да повярва, дори и за минута, че може да му намери заместник? Нямаше друг като Чарли. Никога не е имало и няма да има.

Както беше седнала, още по-ясно си даде сметка колко висок беше той. Тънката му сянка падаше в краката й. Когато се обърна, за да я прегърне, изглеждаше толкова естествено, колкото бе дишането, толкова неизбежно, колкото далечния плясък на вълните в тишината.

— Мери — прошепна тихо той само името й, като молитва.

Нежно пое лицето й в ръцете си и я целуна. Устните й бяха топли. Мери се предаде. Като че ли през цялото време дълбоко в себе си го бе знаела. От мига, в който видя Чарли, седнал на масата в кухнята на майка й. Щяха да правят любов. Това също беше част от Божия план. Тук на тревата, под луната, под съпровода на щурците.

Чувството беше толкова силно, че й се струваше, че се разтапя в него. В съзнанието й нахлуха спомени за това как се чувстваше с него в началото, когато бяха на шестнайсет, когато нито страхът от ада, нито гневът на майка й (което в мислите й беше същото), можеха да я изтръгнат от ръцете на Чарли.

Мери се притисна към него и усети как отдавна забравени усещания се пробуждат у нея. Ласката на пръстите му на тила й предизвика потрепване ниско в корема. Устните му целуваха с перфектната комбинация от нежност и настойчивост. Когато внимателно я положи на тревата, тя си помисли, че ако спре точно сега, ще умре. Възможно бе да не може отново да си поеме въздух.

Но Чарли нямаше намерение да спира.

Разсъблече я бавно и толкова внимателно, че дори само това я накара да се разплаче, потръпвайки от удоволствие.

— Мери, Мери — шептеше той отново и отново.

Целуваше кожата й на всяко разголено място. Едва когато тя остана съвсем гола, спря да съблече и своите дрехи.

— Побързай — прошепна тя. — Не, недей! О, господи, Чарли, иска ми се това да продължи вечно.

Той разстла ризата си на земята. Когато легна на нея, тя усети тревите през меката, износена материя.

Застанал на колене над нея, Чарли се взря надолу, проследявайки с пръсти извивката на корема й и мекото хълмче по-долу.

— Красива си! — възкликна той, сякаш я виждаше за пръв път, което донякъде беше вярно. Наведе глава и пое с език едното й зърно. Приятен трепет се разля по тялото й като топла вълна. Когато той продължи да я проучва, тя изохка нежно, като галеше тила му. Тогава той легна върху нея. Тялото, което Мери толкова интимно бе познавала, сега беше тяло на зрял мъж, което тя с болка изследваше.

— Бързам ли? — промърмори той по едно време.

— Не, не, моля те, каквото и да правиш, не спирай — отговори тя шепнешком.

Изглеждаше греховно и в същото време първично чисто. Никакви правила, никакви задръжки. Само луната… сладката въздишка на вятъра в дърветата… и Чарли.

Когато свърши, той се изтърколи по гръб и те полежаха един до друг, докато бризът изсуши потните им тела. Не забелязваха комарите, които се въртяха наоколо, попаднали на неочакван пир. Дълго никой не проговори. Мери се осмели първа.

— Наистина ли си мислихме, че ще се въздържим? Гледай, но не пипай! — Тя се засмя на тази нелепа мисъл.

Извърна глава и го видя спокойно да се взира в нея, като че ли само единият от тях е бил наивникът и това не е бил той. Дори и така, знаеше, че беше лудост. Именно сексът им бе навлякъл толкова много неприятности. Именно сега, трийсет и една години по-късно, те се изправяха пред друг вид предизвикателство.

Чарли се обърна настрани и се облегна на лакът.

— Аз например нямах такива илюзии. — Той й се усмихна с отпусната на дланта си глава.

— Тъй или иначе си търсим белята. Няма да съм тук завинаги, знаеш го.

— Наречи го пътуване по уличката на спомените тогава, ако така ще се почувстваш по-добре.

— Поне е по-безопасно.

Той откъсна стрък трева край ухото й и го задъвка замислено.

— Има само един проблем. — Усмихна се широко, белите му зъби просветнаха в тъмнината, после я взе в прегръдките си и я целуна продължително. Когато се отдръпна, сякаш за да я поизмъчи, попита: — Това прилича ли ти на спомен от миналото?

Тя се поколеба. Устните й бяха само на сантиметри от неговите. Не беше минало, нито настояще и точно това я тревожеше. С Чарли бъдещето беше невъзможно. Скоро щеше да дойде време да се сбогуват отново. Пак друга жена щеше да събира отломките, когато тя си отидеше.

„Този ден ще дойде много скоро“, каза си тя.

Но тази вечер можеше да се отдаде на момента. Да мисли само за Чарли.

Дължеше на Чарли и на дъщеря си толкова много.

Мери не каза повече нищо. Просто отвърна на целувката му, разтворила уста към него, като тиха молба за прошка. Цялото й същество копнееше за него.