Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (5)

4

Понеделник дойде и отмина само с едно кратко обаждане от Лейси. Тя съобщи, че е говорила с адвоката на Робърт, който й бил изпратил по факса копие от нареждане за незабавно попечителство, подписано от съдия Рипли. Робърт не блъфираше. Поне това беше ясно.

— Според съпруга ти случилото се предишната нощ не е било изолиран инцидент. Той твърди, че през последните месеци ти няколко пъти си излизала извън релси — обясни й Лейси със сух и неангажиращ глас.

Сърцето на Ноел се сви. Облегна се прималяла на стената до горната площадка на стълбите и се свлече бавно на пода.

— Той лъже.

— Проблемът е, че това е твоята дума срещу неговата. Той разполага с доброволни показания под клетва на двама независими свидетели, които твърдят, че си се напивала до припадък няколко пъти, като дъщеря ти е оставала без надзор — каза Лейси.

Внезапен гърч накара Ноел да се свие. Тя стисна коленете си, като притискаше възбудено тежката черна слушалка към ухото си.

— Боже мой, кой би си измислил подобно нещо.

— Ти ми кажи — отговори Лейси.

Ноел помисли за момент с ръка на челото си, а лишеното й от сън съзнание караше мислите й да се завихрят.

— Джанин — промълви Ноел през зъби — Една от тях е била Джанин. Бих се обзаложила, че той я е накарал.

— Коя е Джанин?

— Секретарка, гадже. Ти си избери.

— Хм, интригата се заплита — промърмори Лейси. — Ами съседите? Има ли някой, който би имал възможност често да те наблюдава в дома ти?

Джуди Патерсън би могла. Двете с Ноел се редуваха да дежурят на басейна и се виждаха често в комитета по парковете. Но да заподозреш Джуди беше все едно да си представиш, че Кати Лий Гилфорд ограбва магазин за домашни потреби.

— Не познавам някой, който би могъл да е толкова злонамерен — въздъхна Лейси.

— Е, които и да са престъпниците, това се оформя като истински заплетен пъзел. Готова ли си да се бориш, дете?

— Имам ли избор?

— Оттеглям въпроса. — Последва мълчание от другия край на линията, като че ли нейната адвокатка премисляше различни варианти. — Добре, какво да правим от тук нататък? Ще ти кажа. Слушай ме добре, защото това ще ти се стори едно от най-трудните неща, които някой те е карал да правиш.

— Слушам те — напрегна се Ноел.

— Искам да се закълнеш, че ще стоиш възможно най-далеч от детето си — доколкото това е възможно за човек, който живее в Бърнс Лейк с население осемнайсет хиляди души — със строг глас каза Лейси. — На този етап последното нещо, от което имаме нужда, е да даваме още материал на съпруга ти.

Отначало Ноел не отговори. Тя просто не можеше. Думите на Лейси заседнаха в гърлото й като кост.

Как, за бога, щеше да успее да преживее следващите няколко часа, да не говорим за следващите дни и седмици, без да види или да прегърне дъщеря си? Робърт не й позволяваше дори да говори с Ема по телефона! Поне десетина пъти от вчера Ноел посягаше несъзнателно към ключовете на колата. Единия път почти беше излязла навън, но все пак промени намеренията си. Дори тогава усилието, което й струваше да се върне, беше непоносимо.

— По това време утре вече ще имам определена дата за съдебно заседание — оживено продължи Лейси. — Тогава можем да обсъдим възможността за посещение.

— Посещение? Не искам посещение. Ема трябва да бъде тук, с мен. Аз съм й майка.

— Знам това, вярвай ми. Правя всичко възможно. — Гласът на Лейси беше мрачен, все едно някой лекар току-що й беше казал, че ще живее още само шест месеца. — Междувременно, дете, трябва да ми вярваш. Мога ли да разчитам на теб да не направиш някоя глупост? — добави нежно тя.

Ноел се поколеба.

— Да.

— Добре, ще ти се обадя веднага, след като получа дата за заседанието — обеща Лейси и затвори.

Ноел остана заслушана в празния сигнал на телефона, а после се насили да стане. Трепереше толкова силно, че няколко пъти се опита да затвори слушалката, но не успя. „Това е истина — каза си тя. — Това наистина се случва.“ Не ставаше дума просто да се яви пред съдия и да изясни въпроса. Щеше да бъде дълга и кървава битка.

До следващия следобед безпокойството й се превърна в отчаяние. От неделя насам беше спала малко и неспокойно. Чувстваше забързаните удари на сърцето си и тъпа пулсираща болка в ушите си. Когато се насилваше да яде, започваше да й се гади. И което е още по-лошо, за първи път от години тя откри, че копнее да притъпи болката с питие.

После същият копринен глас на сирена, който й беше нашепвал, че едно бренди би било чудесно, започна да я пита какво лошо би имало да отиде с колата до старата си къща. Тя дори не се беше изнесла оттам официално. Дрехите й все още висяха в гардеробите и ключовете за външната врата продължаваха да бъдат на ключодържателя. Ако Робърт беше там, тя нямаше да направи сцена. Просто спокойно щеше да попита дали може да види Ема.

„О, разбира се, и като си започнала с това, защо не поискаш да ти поднесат луната на верижка?“, все едно го чу тя да казва.

По ирония на съдбата това, което я караше да се въздържа от импулсивни действия, не беше заплахата от евентуални действия на Робърт, нито пък обещанието, което беше дала на адвокатката си. Възпираше я дъщеря й. Как би се почувствала Ема, ако видеше да прогонват собствената й майка на вратата?

От друга страна, какво ли си мислеше малкото й момиченце: нито дума, нито картичка, нито дори обаждане по телефона от майка й?

— Бабо, дали правя каквото трябва? — питаше Ноел, докато притопляше супата на печката. Беше време за обяд и баба й току-що се беше събудила. — Мисля, че се побърквам. Чувствам се така, сякаш ако не успея поне да поговоря с Ема ще умра.

Баба й седеше на масата със скръстени на гърдите ръце, а косата й стърчеше като жици от прегоряла електрическа верига.

— Понякога ни се струва, че добрият Бог ни товари повече, отколкото можем да понесем — въздъхна тя.

— Това няма нищо общо с Господ.

Бабата се изправи и остро отговори:

— Ръката на Господ е във всичко! Не го забравяй.

След малко стъпи на крака и прекоси кухнята, а износените подметки на розовите й домашни пантофи сякаш мърмореха по линолеума. Супата беше завряла и баба й изгаси котлона.

— Бог помага на онези, които сами си помагат. Ако питаш мен, няма голяма полза от това да седиш като пън.

Ноел остави лъжицата, с която бъркаше супата.

— Това, което искам да направя, е да дам на Робърт да опита от собственото си лекарство! — произнесе яростно тя.

— Е, какво те спира? — Сините очи на баба й в приличните си на хартиени гнезда очни ями запламтяха с някогашния си огън.

— Адвокатката ми, например.

— Лейси Бъкстън може да преследва всичко в панталони, но какво разбира тя от това да бъде майка? — изсумтя баба й с отвращение.

— Бабо…

— Какво? Почти съм на път сама да отида дотам!

За миг Ноел почувства раздразнение, смекчено от мисълта, че баба й поне е предвидима. Докато растеше, Ноел винаги знаеше, че може да разчита на нея. За разлика от Мери, която се появяваше от дъжд на вятър и винаги бързаше. И винаги го правеше с основателно извинение, с останала без дъх целувка… и обещанието, че скоро нещата ще се променят.

Обгърна баба си с ръце и притисна главата й към острите си рамене. Баба й ухаеше на сапун и прясно изгладено пране.

— Сещаш ли се за онзи случай, когато пердетата в дневната се запалиха и ти ги изгаси с градинския маркуч? — припомни й тихо Ноел.

Баба й изсумтя:

— Кой има нужда група самохвалковци с кални ботуши да изпоцапат всичко? Всеки с половин мозък би направил същото.

Ноел се въздържа да отбележи, че къщата можеше съвсем лесно да изгори до основи.

— Така се чувствам, когато мисля за Ема. Сякаш къщата гори и тя е вътре, а аз не мога да стигна до нея… — Гърлото й се стегна.

Баба й се отдръпна и постави ръцете си около главата й, все едно се опитваше да предизвика тези мисли в съзнанието й. Ноел усещаше дланите й като гладки полирани камъни на бузите си.

— Тогава скъпа, просто трябва да загасиш огъня — посъветва я тя.

— Но Робърт…

— Той е просто един мъж. Никога не съм виждала друг, освен дядо ти, който да не си въобразява, че това, което има между краката, му дава право да властва над нас. Това не означава, че трябва да се поддадем.

Ноел изненадано погледна баба си. Тя нямаше представа, че баба й може да ругае, а още по-малко очакваше да намеква за мъжкия полов орган. Светът й наистина се беше обърнал с краката нагоре. Тогава един глас й прошепна: „Знаеш, че тя може и да е права. Може би досега си гледала погрешно на нещата. Може би наистина трябва да направиш нещо“.

Ноел внезапно се изпълни с усещането за безразсъдна загуба и всичко я теглеше в една-единствена посока — към нейната дъщеря.

Грабна ключовете от колата си, паркирана до задната врата.

— Ще се върна навреме за прегледа ти при доктор Рейнолдс — обеща тя. — Ще се оправиш ли сама за един час?

— Не съм съвсем безпомощна. Поне не още — изсумтя бабата. Но в очите й се четеше тревога — не за нея, а за Ноел. — Внимавай, чуваш ли?

Докато караше през града в стабилното си сиво волво, без да превишава ограниченията за скоростта, Ноел усещаше, че кокалчетата на вкопчените й в кормилото ръце сякаш ще изскочат от кожата. Помнеше съвета на адвокатката, но първичното желание да защити детето си беше по-силно. „Мога да се справя с това — увещаваше се тя. — Ако започне да става опасно, просто ще си… тръгна.“

Така си мърмореше, докато караше по моста към Ирокис Авеню, когато я прониза нов страх: ами ако вкъщи няма никой?

Докато собственият й живот беше спрял, не й беше минало през ум, че за останалия свят това беше просто един обикновен ден. По това време Робърт щеше да бъде на работа и защо да бъде иначе? Той не беше човек, който си гризе безпомощно ноктите. И нямаше лекомислено да остави дъщеря си с бавачка. Имаше само един човек, на когото той можеше да повери Ема.

Когато зави пред „Рамзи Терас“ 36, Ноел очакваше и беше абсолютно сигурна, че ще намери кадилака на свекърва си паркиран на алеята пред къщата. Видът на сребърното ауди на Робърт вместо това й подейства като лек шок. Тя натисна спирачки и огледа широките плоски каменни плочи, които водеха към предната врата.

Къщата в стил от епохата на Тюдорите с вертикалните си колони около прозорците и грубо издялани греди, сякаш й се подиграваше. Защо не се беше изнесла по-рано? Защо й трябваше извинение? Безброй вечери се беше приготвяла набързо, след като Робърт й се обадеше, че ще се прибере вкъщи с няколко бизнес съдружници. И неделите след църква, когато роднините му идваха уж за леко хапване и оставаха да се мотаят през целия ден.

Ако решеше да се оплаче, че е уморена или затруднена, Робърт й припомняше нетърпеливо, че има прислужница и градинар, които вършат повечето работа. Можеше да има и бавачка, ако не беше настоявала да се нагърби с целия товар по грижата за детето. Все едно Ема беше товар!

Тя знаеше, че сама си беше виновна. Никой не беше опрял пистолет в главата й. Не беше ли тя самата съдействала на Робърт по някакъв начин, за да се превърне в бездейното създание, което така глупаво бе попаднало в неговия капан?

„Може и да е така, но този път няма да му позволя да се измъкне“, зарече се тя.

Както крачеше нагоре по пътеката, внезапно се почувства в безтегловност. Огледа прозорците на последния етаж с надежда да зърне дъщеря си. От задния двор на семейство Патерсън се чуваха децата в басейна. Беше ли Ема сред тях? Ноел си представи как изважда малката си дъщеря от водата, сияйна, както я помнеше след раждането.

Но Робърт сигурно я беше чул да спира. Веднага щом стъпи на верандата, предната врата се отвори. В рамката на вратата застана добре сложен мъж в жълто-кафяви работни панталони и жълто поло, който я гледаше с раздразнение, все едно беше амбулантен търговец или неканен гост.

— Какво правиш тук? — попита студено той.

— Бих се обзаложила, че ти е напълно ясно — отвърна Ноел и с леко удивление различи в гласа си язвителността на баба си. Погледна към вътрешността на къщата. — Тук съм, за да видя Ема.

— Тя спи.

— Ще почакам.

— Няма нужда. Тя е добре.

— Бих искала сама да се уверя, ако нямаш нищо против.

— Всъщност имам нещо против.

По красивото аристократично лице на съпруга й назряваше буря. Тя потръпна в знойния юлски ден все едно стоеше пред айсберг.

Един глас в главата й настояваше: „Бъди силна… заради Ема“. Не можеше да си позволи да отстъпи. Не и този път.

— Как се осмеляваш! — Гласът й трепна от усилието да се въздържи да не закрещи. — Как се осмеляваш да ме държиш настрана от собственото ми дете?

— Все някой трябва да поеме отговорност — прониза я той с поглед, а устата му се изкриви в гримаса на отвращение. — Исусе Христе, Ноел, кога за последен път си се поглеждала в огледалото? Здравата си затънала и дори не го съзнаваш.

Тя се отдръпна леко, но не отстъпи.

— Можеш да имаш всичко. Тази къща и всичко в нея — размаха широко ръката си тя. — Само ми остави Ема.

Той се изсмя сухо.

— Аз така или иначе имам всичко. Не ме виждаш да прося на нечия врата, нали?

— По-скоро виждам мъж, който си въобразява, че ще му се размине, след като е извършил убийство — отвърна тя, — но няма да ти се размине, Робърт… Не и този път.

Той студено се усмихна, но тя забеляза, че думите й бяха направили впечатление. Десният му клепач започна да потреперва.

— Виж, нямам време. Ако имаш още нещо за казване кажи го на адвоката ми. — С тези думи той понечи да затвори вратата.

— Не! — пронизителният й вик отекна в тишината на дребнобуржоазния квартал, където рядко се повишаваше глас.

Когато Робърт се поколеба, тя се възползва от възможността да вклини крака си между вратата и касата.

— Няма да си тръгна, докато не видя Ема.

— Ти си пияна — каза той, този път на висок глас.

Ноел се олюля и тъй като кракът й все още беше във вратата, почти загуби равновесие. Тя не очакваше това. Нима се опитваше да я убеди, че наистина е луда? Или той беше този, който си бе загубил ума?

Той наистина беше луд. Ноел се огледа и видя Джуди Патерсън, точно когато излизаше на верандата. Отвъд идеално окосената тревна пътека между техните къщи, тя улови предпазливото изражение по лицето на своята съседка. Отначало не й дойде наум, че Джуди гледа с недоверие именно нея. Бяха приятелки, нали така? Е, добре, не близки приятелки… но все пак. Когато майката на Джуди почина миналата зима, кой беше прекарал с нея по-голямата част от следобеда да я утешава, да не говорим за това, че се грижеше за момчетата й четири дни, докато Джуди беше в Бостън за погребението заедно със съпруга си? Чак когато видя как Робърт вдигна ръка към Джуди, сякаш за да й каже да не се притеснява, чак тогава осъзна жестоката истина.

— Щеше да ти хареса ако бях пияна, нали? — попита тя тихо, твърде тихо, за да я чуе Джуди. — Онази нощ ти сипа нещо в чашата ми, нали? Искаше всички да си помислят, че съм се напила до безсъзнание. Но няма да стане! Дори ти не си в състояние да надвиеш закона.

— Законът ще реши кое е най-доброто за Ема. И доколкото съм чувал за съдия Рипли, той не понася небрежните майки.

— Небрежни? — Ноел почти се задави с думата. — Робърт това е лудост! Знаеш, че е лудост. Престани! Моля те, заради Ема.

Изражението на Робърт леко се смекчи и Ноел се зачуди дали най-накрая не успява да стигне до него… докато го видя да поглежда встрани. Той играе представление, осъзна с ужас тя. Всъщност нямаше да се изненада, ако всичко това се окажеше нагласено. Защо иначе щеше да си стои у дома по средата на работната седмица? Знаел е, че нейното появяване е просто въпрос на време.

— Иди си у дома, Ноел. Наспи се. Не искаш Ема да те види в такова състояние. — Гласът му, дълбок и авторитетен, се разнесе над люляковите храсти, над които надничаше Джуди Патерсън.

На Ноел й се прищя да го удари. Но въпреки яростта, която се надигаше в нея, тя щеше да се вслуша в съвета му и да си тръгне, преди нещата да загрубеят. Ако не беше викът, който прониза въздуха точно в този момент:

— Мамо!

Въпреки че вратата беше само отчасти отворена, тя можа да надзърне вътре в дневната, където успя да мерне тъмни плитки и малкото личице на дъщеря си, озарено от недоумение. Сърцето й заседна в гърлото.

— Ема! О, сладурче. Добре ли…

Кракът й се изплъзна и вратата се затръшна.

Ноел започна да бие по нея с юмруци. В излъскания месингов звънец тя улови изкривеното отражение на изопнати от оскърбление устни. Като на невменяема.

— Пусни ме вътре! По дяволите, Робърт, отвори проклетата врата. Отвори я… или ще…

Тя се пречупи. Какво? Ще извика полиция? Иронията в нейната заплаха я накара да спре яростното думкане.

После си спомни, че има ключове. Измъкна ги от чантата си и опита ключалката. Невероятно, но топката на вратата се завъртя! Вратата беше наполовина отворена, когато тя рязко беше избутана назад и ключът отново беше превъртян. Ноел се препъна и падна на една страна, като ожули лакътя си в твърдата бетонна веранда. Чу как вътре Ема започна да плаче, както и приглушения глас на Робърт, който се опитваше да я успокои. Ноел успя да различи движение през храстите около къщата.

За момент си помисли: „Джуди! Тя идва да ми помогне“.

Но съседката й просто се прибираше.

Ноел се изправи на крака, подпирайки се на вратата. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Ема? Сладурче? Мама е! Ще дойда да те взема веднага щом мога, обещавам.

От другата страна не се чуваше никакъв звук, освен заглъхващи стъпки. Ноел беше отчаяна. Тя си представи как Робърт тайничко се усмихва самодоволно и триумфира дори докато триеше сълзите на дъщеря си. Колко ли лъжи беше наговорил? Колко още вреди можеше да причини преди всичко това да свърши?

Обзе я свирепа ярост.

— Това няма да ти се размине — изкрещя тя, без да се интересува какво ще видят или ще си помислят съседите. Без да се интересува от нищо. — Робърт, чуваш ли ме? Не можеш да правиш това! Няма да ти позволя!

Тя се хвърли към вратата с юмруци, докато кокалчетата й не закървиха. Риташе я толкова силно, че почувства как нещо — може би кост? — изпуква в крака й и от болка й причернява пред очите. Пръски слюнка излитаха през оголените й зъби. Гласът й, почти неразпознаваем, се разнесе пискливо към яркосиньото небе.

— Копеле такова! Пусни ме вътре. Пусни ме!

„Падаш му право в ръцете така. Знаеш това, нали?“

Глас в главата й, странно напомнящ гласа на Лейси, като студена плесница я върна в реалността. Внезапно желанието да се бори я напусна. Ноел залитна назад и изведнъж усети болезнено пулсиращия си крак. Краката й се огънаха и тя се свлече на тревата, като трепереше неконтролируемо. „Какво направих? — простена безмълвно тя. — О, боже, какво направих?“

 

 

— Най-добре да оставиш доктор Рейнолдс да прегледа този глезен — взираше се баба й в нея, докато тя лежеше изтегната на дивана.

Ноел си придаде смело изражение.

— Ще го направя веднага, щом докуцукам обратно до колата, за да успеем да се доберем дотам.

Тя раздвижи крака си, който беше подпрян с дебела възглавница, и потръпна от болка. Каишките на сандалите й се бяха врязали и образуваха дълбоки бразди в подутата розова плът около глезена й, но тя не се осмеляваше да ги събуе. После никога нямаше да успее отново да ги обуе.

— Глупости! — изкудкудяка баба й. — Така или иначе не си в състояние да караш.

Не беше само кракът й. На Ноел не й беше нужно да поглежда в огледалото, за да разбере, че е развалина. Цяло чудо беше, че успя да се върне вкъщи.

— Е, едно поне е сигурно, няма да ходя пеша.

— Нека го помолим вместо това да дойде тук.

— Лекар, който прави визитации по домовете? Бабо, тези времена си отидоха заедно с конете и двуколките. — Ако не се чувстваше толкова зле, Ноел щеше да се усмихне на представите на баба си за живота, датиращи от времето на Труман.

— Може и така да е, но Ханк Рейнолдс не е като другите лекари — упорито настоя баба й.

— Защото не те плаши с още една серия от химиотерапии?

— И това сред другите неща.

— Дай ми един пример.

— Ами например той със сигурност не го прави заради парите. Ако искаше да стане богат, щеше да отиде да работи в някоя от онези градски клиники, където плащаш майка си и баща си само за да те погледнат. Въобще няма да се изненадам, ако не ни начисли и цент отгоре заради това, че ще пропътува целия път до тук.

Ханк Рейнолдс бе поел практиката преди няколко години, когато стария доктор Матюс се пенсионира. Ноел не се беше срещала с него, докато не започна да придружава баба си на лекарските прегледи. Младият интернист я беше впечатлил толкова много, че тя дори започна да се замисля дали да не се прехвърли при него от лекаря си в Скенектади.

Но точно сега това беше последната й грижа. Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко глупаво се бе държала. Беше пренебрегнала съвета на адвоката си и отново попадна в капана на Робърт — за втори път. Какво, за бога, си мислеше?

— Не обръщай внимание на крака ми. Главата ми е тази, която се нуждае от преглед — изпъшка тя, като се повдигна. — О, бабо, наистина оплесках нещата, нали?

— Направи това, което трябва да направиш. — Тонът на баба й беше рязък. Тя не би търпяла предположението, че може да има някаква вина, дори и да идваше от самата Ноел.

— Някога изпитвала ли си подобни чувства към мама или към леля Триш? Сякаш по-скоро би си отрязала ръката, отколкото да ги видиш да страдат?

— Никога не съм прекарвала безсънна нощ заради Триш. Виж, майка ти, тя беше друго нещо… Винаги се надценяваше с една идея, дори когато се препъваше и с двата крака. — Устните на баба й се свиха при спомена. — Но да, веднъж почти ме довърши. Знаех през какво преминава, но не можех да направя нищо, по дяволите, за да й помогна.

— Имаш предвид, когато е била бременна с мен? — оживи се Ноел. Тя беше чувала само версията на майка си за тази история. На баба й не й харесваше да си припомня тази глава от техния живот. По начина, по който говореше, всеки би си помислил, че внучето й е било донесено от щъркела.

Баба й кимна разсеяно, гледайки в друга посока.

— Мислех, че правя каквото трябва, като запазих дистанция и чаках тя самата да реши да се върне. Сега не съм толкова сигурна…

— В края на краищата тя се е върнала.

Баба й разсеяно си играеше с горното копче на блузата си. Беше се облякла за визитацията при доктора, дори си беше сложила червило. Но синият й костюм с панталон висеше на превитата й фигура и от това изглеждаше още по-крехка.

— Беше зима, зимата на шейсет и девета, която беше особено сурова, както си спомням. Родителите ти нямаха пукната пара. Какво друго можеше да направи майка ти? — поклати глава баба й.

Можеше да остане с баща ми, помисли си Ноел. Това беше проблемът с майка й. Единственото нещо, за което тя се бе борила някога, беше да избяга. Може би трябваше да се опита по-упорито да направи така, че нещата в Бърнс Лейк да потръгнат, и то заедно с баща й.

Тя се надигна с усилия на крака и закуцука към вратата. Подутият й глезен пулсираше от болка.

— Сега е два и петнайсет — обяви тя. — По-добре да побързаме, ако искаме все пак да видим доктора. След това, ако той има време, ще го помоля да ми прегледа крака.

— Аз ще карам — каза бабата с престорена невинност.

— Нищо такова няма да правиш. Спомни си какво каза офталмологът.

— Имам перде само на едното око. Виждам добре — настоя тя.

— Добре тогава — отвърна Ноел, сблъскала се с равностоен на нейния инат, — ако виждаш толкова добре, какво пише на онзи камион?

Тя посочи през прозореца фургона, паркиран пред къщата на семейство Кинан от другата страна на улицата. На него с удебелени букви пишеше: „Поддръжка на басейни Фигера“.

Баба й силно присви очи, като здраво стискаше устни.

— Това са хората за контрол на вредителите. Спомням си, че Бети каза нещо по повод на това, че пак са се явили мравки.

— Вземи си чантата, бабо. Ще те чакам навън.

Баба й разбра, че беше надхитрена. Изсумтя от недоволство и се затътри по коридора да си вземе черната ръчна чанта с вид на кутия, която използваше още когато Ноел беше малка. Тя беше и медицинска кутия при пътуване, от която бяха излезли неизброимо количество кърпички за еднократна употреба, превръзки, монети и бонбони.

О, бабо, какво лекарство имаш за мен сега, помисли си Ноел с отчаяние и сърцето я заболя. Какво е лекарството, когато поради глупост си позволил някой да грабне детето ти точно под носа ти? Или хапчето, което оправя нещата, когато не си послушал адвоката си?

Малко по-късно, докато седеше в тясната овехтяла чакалня на доктор Рейнолдс, Ноел започна да се чуди дали пък не трябваше да се вслуша в съвета на баба си и да си остане у дома. Само си въобразяваше или всички я зяпаха? Ивон Линч дори не се опитваше да се прикрие. А Мона Диксън, бременна с второто си дете… Бяха ходили заедно на училище, но от начина, по който Мона се държеше, човек можеше да си помисли, че едва се познават. Когато двегодишното момченце на Мона тръгна към нея, Ноел не очакваше Мона толкова рязко да си го прибере обратно. Сякаш нейната бивша съученичка си мислеше, че детето може да бъде наранено.

Мона и Ивон не бяха единствените. Вчера в магазина Ноел се сблъска с една съседка, която живееше на нейната улица. През цялото време, докато си бъбриха, Карън Блейлок хвърляше дебнещи погледи в натоварената количка за пазаруване на Ноел — все едно очакваше да види стек бири или бутилка вино, напъхани сред останалите покупки. Нямаше значение, че хората, които шепнеха зад гърба й, не разполагаха с никакво доказателство. В град с размерите на Бърнс Лейк, човек е виновен до доказване на противното.

На Ноел й стана топло. Температурата в чакалнята, въпреки климатика, сигурно беше около трийсет градуса. Тя тъкмо посягаше към поизцапаните списания на масата за кафе, за да си повее с тях, когато внезапно се спря. Силвия Хочман, седнала срещу нея, я наблюдаваше зорко. Кръглата Силвия без шия, която й напомняше дебела стара котка с остра козина, стърчаща като четинести мустаци. Като собственичка на единствения магазин за подаръци в града, подходящо именуван „Кошницата“, тя бързо щеше да раздуха клюката как Ноел ван Дорен се беше потила като затворник по пътя към бесилката.

В този момент вратата на кабинета се отвори със замах и Ханк Рейнолдс влезе в чакалнята. Той изглеждаше малко раздърпан в нагънатите си като хармоника панталони и измачканата си докторска престилка, но с такава усмивка, на която и бебе с колики не би устояло. Дори киселото лице на Силвия се оживи.

Докторът изглеждаше на около трийсет и пет. Средно висок, със светлокестенява коса, започнала вече да оредява. Много малко не му достигаше, за да се каже, че хубостта му е класическа, но лицето му беше толкова благородно — от устните до интелигентните кафяви очи.

Ноел почувства силно желание да отиде в съседната стая и да скочи върху масата за прегледи. Тя си спомни как, когато беше дете, доктор Матюс притискаше стетоскопа до гърдите й като поставяше голямата си ръка на петна върху рамото й. Копнееше нещата да бъдат толкова прости и сега, така че лекарството за всичко, което се беше объркало в живота й, да бъде ясно като надраскана рецепта.

Ханк огледа стаята и погледът му попадна върху бабата на Ноел.

— Госпожо Куин, мисля, че вие сте следваща.

Но възрастната жена поклати глава и непоколебимо остана на стола си.

— Благодаря ви докторе, но ще съм ви много благодарна, ако първо прегледате внучката ми.

Погледът му се обърна към Ноел.

— Какъв е проблемът?

Ноел протегна крака си, който беше започнал да става моравочервен там, където каишките на сандалите й се бяха врязали във възпалената плът.

— Вероятно просто е навехнат. Не мисля, че нещо е счупено — каза Ноел.

Съзнаваше, че всички погледи в стаята са насочени към нея, а по-ужасното беше, че бе на границата да се разплаче.

— Нека да погледнем — приближи се Ханк напред, за да й помогне да стане на крака и да я придържа, докато тя куцукаше към вратата.

Лекарският кабинет беше такъв, какъвто Ноел си го спомняше. Същата кафява кожена кушетка с дебел хартиен чаршаф, сиви метални шкафове за картотеката. Кабинетът дори миришеше както по времето на доктор Матюс — на спирт за разтривки и черешови близалки.

— Щях да се обадя предварително да си уговоря час — извини се тя, рухвайки на кушетката, — но тъй като така или иначе идвах насам, аз…

Тя започна да трепери, докато разкопчаваше сандала и предпазливо опипваше глезена си. Ханк седеше на нисък стол със сведена над крака й глава и тя гледаше врата му — блед, като се изключи линията на загорялата от слънцето плът покрай яката на светлосинята му риза. Кестенявата му коса беше разрошена, а пухкавият участък на тила му придаваше странна уязвимост.

Когато вдигна глава, кафявите му очи проблеснаха.

— Какво искате да чуете първо, добрата или лошата новина?

— Ако лошата новина е счупена кост, повярвайте ми, това няма да е най-лошото нещо, което ми се случи днес — мрачно го увери тя.

Ханк не я притисна за подробности.

— В такъв случай може би нещата изглеждат добре. Бих могъл да направя рентгенова снимка за по-сигурно, но съм сигурен, че нямате нищо по-сериозно от лошо навяхване.

Усмивката му се разшири.

— Лошата новина е, че каквото и да сте сритали, вероятно не може да бъде поправено.

Припомняйки си ужасяващата сцена с Робърт, тя почувства стягане в стомаха. В същото време усмивката на Ханк беше толкова топла и съчувствена, че тя също му се усмихна.

— Беше врата — призна тя, — за съжаление все още е цяла.

— За късмет на този, който е бил от другата страна.

Тя предпазливо го погледна.

— Не знаех, че практикувате и като психиатър.

— Не практикувам. Проста логика.

Ноел с неудобство осъзна как изглежда. На излизане от къщи просто бе прокарала гребен през косата си и бе плиснала вода на мокрото си от сълзите лице. Дали Ханк я беше определил като нестабилна, достатъчно луда да рита по вратите, за да влезе? „Пациентката, трийсетгодишна бяла жена, явно преживява психически срив, вероятно причинен от наркотици или алкохол.“

Но Ханк се отнасяше към нея с искрен интерес, дори със загатнато възхищение. Във внезапен пристъп на откровение тя сподели:

— Беше съпругът ми. В процес на развод сме.

— Разбирам, че не е миролюбив.

— Наистина ли смятате така — вдигна тя крака си. — Аз не искам да го хвана натясно, ако това имате предвид. Всъщност е точно обратното — разтреперана изпусна тя въздишка. — Дълга история.

— Знам, че разводите са трудни. Имате малка дъщеричка, нали така? Извинете, знам, че това боли. — Ханк направи съчувствена гримаса, като разхлаби и свали сандала й. — Как го приема тя?

Ноел се поколеба, като се чудеше колко от нещата да му разкрие.

— Твърде рано е да се каже. Тя е само на пет.

— По време на стажа ми съм виждал много деца на тази възраст — заговори той, сякаш разбираше нейната нужда от окуражаване. — Учудващо е колко устойчиви могат да бъдат.

Тя използва възможността да смени темата.

— Къде проведохте стажа си?

— В презвитерианската болница „Кълъмбия“.

Ноел беше удивена. Такава престижна болница! Преди да се усети, се изтърва и попита:

— Извинете ме за въпроса, но как свършихте в Бърнс Лейк?

Незабавно съжали за своята самонадеяност. Освен че беше невъзпитано, не й влизаше в работата.

Но Ханк не изглеждаше обиден. Той просто се усмихна като човек, свикнал с подобни въпроси. Отблизо тя видя, че очите му не бяха толкова тъмни, а по-скоро кафяви, с цвета на силен чай. В блясъка на флуоресцентните лампи над тях, гъстите му вежди хвърляха бледи сенки над леко луничавите му скули. Имаше вид на човек прекарал доста време навън и тя осъзна, че се пита също с какво ли може да е зает семеен лекар, който няма свободно време дори да се подстриже. Риболов? Не, не изглеждаше такъв човек. Може би бягане за здраве.

Той със сигурност бе в достатъчно добра форма. Тя се изчерви заради посоката, която взеха мислите й.

— Най-добрият отговор е да се пита като начало какво съм правил на Парк Авеню — със съжаление се засмя Ханк. — Посветих на тамошната си практика девет години, девет не толкова ужасни години, но това не бях аз. Израснах в малък град в Канзас. Това беше град, от който през целия си живот се опитвах да избягам. И сега направих пълен кръг. Как ви се струва това клише?

— Значи сме двама — призна тя. — Израснах тук в Бърнс Лейк, преместих се в Ню Йорк, с майка ми, когато бях на десет. Не ме разбирайте погрешно. В много отношения това беше чудесно преживяване. Но през цялото време нямах търпение да се върна. — Ноел с изненада откри, че се усмихва. — Имате ли деца?

— Съпругата ми не желаеше деца — поклати глава той.

Ноел се почувства разочарована, когато разбра, че той е женен.

— Майчинството не е за всеки — неуверено отбеляза тя.

— Планирахме да станем семейство, но след като бяхме женени в продължение на няколко години, тя промени мнението си. Всъщност това бе една от причините да се разведем.

Този път усмивката не стигна до очите му.

— Катрин се занимава с изследвания на жените в Нюйоркския университет. Излишно е да казвам, че е много политизирана. В някакъв момент възприе убеждението, че децата не са нищо друго, освен инструменти, чрез които мъжете превръщат жените в роби.

— Каква ужасна позиция!

И така, той беше разведен. Не че това имаше значение, но фактът, че го знаеше, я караше да се чувства някак по-спокойна.

— И аз мисля така.

Ханк отиде до бюрото си и започна да тършува в едно чекмедже.

— Няма да отнеме много време — обеща той. — Просто ще превържа крака ви с бинт. Правете компреси с лед. Подутината би трябвало да е спаднала до утре. Ако не, искам отново да дойдете при мен. Междувременно… — спря той и очите му се свиха — повече не ритайте по врати.

Ноел се бореше с импулсивното желание да сподели проблема си с него. Но знаеше, че е просто поредната пациентка, която плаче на рамото му. Насилвайки се да се усмихне, тя отговори:

— Няма.

Със здраво превързан глезен, тя се приплъзна от кушетката, като внимателно прехвърли по-голяма част от тежестта на здравия си крак. Ханк извади един здрав тръстиков бастун. След това й го подаде с намигване.

— Ето, може да имате нужда от това. Става и за разбиване на глави на бивши съпрузи.

 

 

Докато Ханк приключи прегледа на баба й и двете жени тръгнат обратно към дома си, болката в крака на Ноел учудващо утихна. Тя не беше сигурна доколко това се дължеше на превръзката, доколко — на самия Ханк. Мислено си припомни разговора им. Дали беше любезен лекар, който просто бъбреше с пациентите си в кабинета или интересът му беше искрен? Тя със сигурност имаше нужда от приятел. Особено сега.

Ала когато зави по Ларкспър Лейн, всички мисли за Ханк Рейнолдс бяха изместени от съзнанието й при вида на тъмносиния лексус на майка й, паркиран на алеята.

Облечена с прилепнали джинси и горнище на синьо-бели ивици, Мери се опитваше да извади някакъв кашон от багажника. Когато чу шума от колата, тя се обърна.

Ноел излезе от колата, за да я поздрави, но потръпна от болка, когато стъпи на превързания си крак.

— Мамо, какво правиш тук? Какво е всичко това? — посочи тя към багажа и кашоните, струпани на моравата.

Вероятно не беше прозвучала много гостоприемно, тъй като майка й леко се стегна.

— На какво ти прилича? Нанасям се. — Тя се засмя весело, но смехът й не можеше да заблуди и дете. — Не завинаги, естествено. Само за известно време.

Ноел беше толкова зашеметена, че не успя да отговори. Нима майка й я обичаше до такава степен, че да прекъсне кариерата си? Да преглътне различията си с баба й? Беше невероятно! Направо изумително. И твърде хубаво, за да е истина. Оживлението й беше заменено с познати съмнения. Сигурна бе, че Мери има добри намерения, но докога? Докато някой клиент не вдигне толкова шум, че да я накара да побегне? Настъпи неловко мълчание. Когато Ноел най-накрая проговори, думите й прозвучаха кухо и неискрено:

— О, това е страхотно.

Усмивката на Мери също беше изкуствена.

— Компютърът ми е почти инсталиран в стаята за гости. Мога да работя оттам и да пътувам до града, когато има нужда.

Ноел кимна към кашоните.

— Бих ти помогнала да пренесеш останалите си неща, но изглежда съм навехнала крака си.

Мери я погледна и изражението на пресилена радост незабавно беше заменена от искрена тревога.

— О, скъпа, какво по дяволите… Сигурна ли си, че няма нищо счупено?

— Сигурна съм — лаконично отвърна Ноел.

Тя погледна към баба си. Дори да знаеше нещо за това внезапно появяване, не показваше никакви външни признаци. Баба й пристъпи напред да поздрави дъщеря си с потупване по бузата.

— Една чаша хубав студен чай може да ти се отрази добре. Как беше движението?

— Не толкова натоварено. — Мери сякаш малко се отпусна. — Да, един чай ще ми дойде добре.

Когато майка й приключи с пренасянето на всичко на горния етаж, Ноел се изкачи при нея накуцвайки, като се опираше на парапета. Мери беше заела спалнята срещу нейната стая, същата, в която бе живяла като дете. Ноел потъна в леглото, гледайки мълчаливо как майка й подрежда дрехите си в гардероба с почти военен ред: роклите от едната страна, панталоните по средата, блузите по цветове. Напрежението бе натежало твърде много.

— Извинявай, че не демонстрирах голяма радост, когато те видях — не издържа Ноел. — Изненада ме, това е всичко. Когато каза, че искаш да помогнеш, не съм очаквала…

Ноел спря, за да не каже наистина какво си мисли. Можеше да минат дни, дори седмици, преди всичко да се изясни. Можеше ли наистина да разчита на майка си да бъде край нея дотогава?

— Тук съм. Само това има значение, нали? — Мери разтвори един кашон и извади кутия за обувки. Кожен куфар стоеше отворен на леглото до Ноел и ухаеше слабо на лосион за плаж. Едно напомняне за неотдавнашната ваканция на Мери до Сейнт Мартин.

Ноел огледа кретонените завеси в стаята и подхождащата им плетена покривка за легло, вградените лавици със стари броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Нешънъл Джиографик“. На тоалетката бяха наредени луксозни шишенца с парфюм, по едно за всяка Коледа. Леля Триш не бе проявила по-голямо въображение.

За изтънчената й майка тази стая и тази къща щяха да бъдат като вече отеснели обувки. Наоколо в Бърнс Лейк нямаше нито един свестен ресторант, ако не броим „Кърликафе“, но и това заведение не се нареждаше сред луксозните. Дори за едно кафе човек трябваше да кара около двадесет минути до „Старбъкс“ в Скенектади. Колко време трябваше на майка й, за да се затича обратно към града?

— Много мило от твоя страна да дойдеш — с неудобство проговори Ноел.

— Не го правя, за да съм мила. — Гласът на Мери беше приятен, но погледът й предвидливо беше отклонен встрани. Сновеше между куфара и бюфета, а също до гардероба в непрекъснат ритъм, който странно напомняше на начина, по който се движеше баба й.

— Не можем да правим кой знае какво, докато Лейси не се обади.

— Ще имаш нужда от помощ с тази къща. И с баба си. Няма да можеш да ходиш с този крак — отбеляза Мери.

— Възпалението би трябвало да премине до няколко дни.

Мери бавно се обърна с лице към нея. В този момент тя наистина можеше да бъде по-голямата и по-обаятелна сестра на Ноел. Стига да ги нямаше малките бръчици около очите и устните й. И нишките сребро в кестенявата й коса. Беше тъжна.

— О, скъпа, знам, че невинаги съм била… — заекна Мери — на разположение. Но сега искам да ти помогна. Ще ми дадеш ли тази възможност?

В този момент Ноел искаше отново да е дете, свито в скута на майка си. Тя копнееше да усети косата на Мери по челото си и да чува гласа й, докато й чете на глас приказка за лека нощ. Майка й я беше обичала… на малки, сладки изблици. Като цветя, които разцъфваха и после увяхваха. Може би беше добре, че тя бе дошла. Може би щеше да помогне. Очите на Ноел се напълниха със сълзи и тя бързо погледна надолу, за да ги скрие от Мери.

— Ще се радвам — каза тихо Ноел.

Остана доволна, че Мери не се опита да я прегърне. Засега беше достатъчно, че седяха в тази стая с отворен куфар помежду им.

Долу в коридора телефонът започна да звъни. Ноел грабна бастуна си и се завтече да го вдигне.

Беше Лейси, слава богу.

— Имаме определена дата.

Говореше все едно не й беше останал дъх, а гласът й почти се губеше по мрежата. По дяволите мобилните телефони! Трябваше да има закон всички важни телефонни обаждания да се правят от истински телефон.

— Първото дело е в четвъртък сутринта. Ще се срещнем в кабинета ми в сряда следобед, за да преговорим всичко.

— Лейси, аз… — понечи Ноел да й разкаже днешната ужасяваща случка, но успя само да каже: — Благодаря ти.

Два дни без Ема, помисли си тя. Щеше ли да издържи дотогава?