Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (2)

1

Бърнс Лейк, 1999

Ноел беше репетирала с дни какво да каже — точните думи, които щяха да й донесат освобождение. Не просто от брака й, а от чувството на обвързаност, което сега й се струваше някак глупаво, като диамантения пръстен, който се закачаше по блузите и чорапогащниците й, а напоследък, тъй като бе много отслабнала, бе започнал да се върти на пръста й. Веднъж, докато нанасяше лосион върху краката си, тя дори се бе порязала с него. Резката беше съвсем малка, но въпреки това потече кръв.

Сега обаче, лице в лице със съпруга си, не можа да си спомни нито една от внимателно премислялите реплики.

— Няма да дойда с теб, Робърт. — Говореше възможно най-спокойно, но сърцето й туптеше бясно. — Няма да се върна вкъщи.

Двамата стояха пред дома на баба й, в който Ноел бе прекарала последните три седмици, откакто баба й се бе върнала от болницата. Сега обаче Ноел нямаше извинение да остане. Освен това трябваше да помисли и за Ема. Дъщеря им заслужаваше да знае истината.

— Това е абсурдно! Естествено, че ще дойдеш. — Робърт говореше строго, сякаш мъмреше провинил се служител. Погледна с раздразнение часовника си. — Хайде, приготви си багажа. Досега вече трябваше да си готова.

— Не чу ли какво ти казах? Слушаш ли ме изобщо? — Внезапно Ноел бе обзета от паника, сякаш бе птица, чиито криле всеки момент щяха да се прекършат под силата на неговата настойчивост. — Зная, че това трябваше да е временно, но… промених мнението си.

Робърт се отдръпна малко и я огледа внимателно. Сянка на едва доловима несигурност помрачи безупречната му външност. Беше застанал с гръб към живия плет — добре сложен мъж на около четирийсет и пет. Изглеждаше по-висок от метър и осемдесет, с гъста кестенява коса, която падаше по момчешки върху челото и му придаваше лека прилика с Джон Кенеди — светлосини очи със студен блясък, напомнящ отражението на слънчев лъч върху сребристото му „Ауди 100“, паркирано наблизо. Носеше панталон цвят каки и колосана синя риза, разтворена малко на врата и с навити ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце. Във вида му имаше нещо изкуствено, сякаш нарочно се опитваше да изглежда отпуснат и небрежен — черти, които някой, ако го познаваше добре, никога не би свързал с Робърт ван Дорен. Дори сивите кичури на слепоочията му като че ли бяха творение на умел гримьор.

Едната му ръка беше в джоба, а другата стискаше връзката ключове. Тя забеляза как той бързо сви юмрук, пръстите му се стягаха и отпускаха. Трептенето на дясното му око, което през повечето време успяваше да контролира, се засили. То напомняше движението на котешка опашка — доказателство за това, че човек никога не знаеше какво точно да очаква от Робърт. Също като начина, по който той се ръкуваше и с приятелите, и с враговете си — ръката му доминираше и ги караше да се чувстват несигурни.

— Не говориш сериозно. — В ъгълчетата на устните му се появи усмивка, после изчезна. — Шегуваш се, нали?

Тя си пое дъх. Имаше чувството, че нещо бе стиснало гърлото й.

— Рано или късно ще си намеря собствено жилище. Но за момента смятам, че ще е най-добре двете с Ема да останем тук.

Последва миг тишина, нарушавана единствено от жуженето на насекомите и слабия звук на пръскачката в края на алеята.

— Заради Джанин ли е? Все още ли ме наказваш за това? Казах ти вече. Не се срещам с нея! Беше само онзи път. Беше грешка.

Той лъжеше, естествено. Тя го долавяше в очите му. Беше й изневерявал дълго, преди тя да го хване. Беше толкова банално, че дори й стана смешно — евтина връзка с двайсет и две годишната му секретарка. Но не беше ли и тя някога в същата ситуация? Току-що излязло от колежа момиче, запленено от своя хубав, много по-възрастен шеф. Освен това проблемът вече не бе само в Джанин. Тя бе просто поводът, от който Ноел се нуждаеше, за да се освободи. В известен смисъл тя дори бе благодарна на Джанин.

— Не става дума само за Джанин — възпротиви се тя.

— Всичко беше наред преди това — настоя той.

— За теб може би е било.

Причината не беше само в техния брак. Виновни бяха и къщата на „Рамзи Терас“, филипинската прислужница, която идваше четири пъти седмично, местният клуб и следобедните чаени партита с членовете на младежката лига, благотворителните комитети и набирането на средства, безкрайните коктейли.

— Да не би старата дама да те е посъветвала да направиш това? — попита Робърт, присвивайки очи.

— Баба няма нищо общо. — Наистина, баба й никога не бе харесвала Робърт кой знае колко, но имаше старомодни възгледи по отношение на брака. — Всъщност тя ми каза, че трябва да поговоря с теб, преди да взема решение.

— Звучи така, сякаш вече си взела решение.

— Да. — Тя преглътна с мъка. — Да, така е.

Сведе поглед към издължената му сянка, която разделяше алеята. Късното следобедно слънце хвърляше подобни на тигрова кожа сенки върху тревата, лятната жега сякаш притискаше земята. Когато отново се обърна към Робърт, с изненада забеляза, че в очите му имаше сълзи.

— Господи! — издиша той през зъби. — Господи, Ноел, как се стигна дотук?

Как наистина? А преди осем години всяка сутрин първата й мисъл, след като се събудеше, беше: „Как е възможно да съм толкова щастлива?“. Срамежливата Ноел Джефърс, все още девствена на двайсет и една, как точно тя успя да привлече вниманието на своя прекалено ухажван от жените шеф? Мъж, който съперничеше на кинозвездите по броя на слуховете, които се носеха за него из офиса, и по броя на дамските сърца, които ускоряваха ход, когато той беше наблизо. Ясно си спомняше първия път, когато се спря да поговори с нея. Беше сигурна, че е изглеждала като глупачка. Два дни по-късно обаче той я покани на вечеря.

— Не зная. Може би сгрешихме още в самото начало — произнесе тя предпазливо. — Бях прекалено млада… — Беше открила, че е по-лесно да намираш оправдания, отколкото да отправяш обвинения.

— Не ние сгрешихме. Аз сгреших — поправи я той сърдито.

— Не те обвинявам, Робърт. — Може би тя му дължеше Джанин. Все пак, вероятно не му е било леко да живее с алкохоличка през първите няколко години. Но това не беше същността на проблема.

— Наистина ли? Защото така прозвуча.

— Нищо не мога да направя. — В главата й прозвуча резкият, уверен глас на Пени Кътбъртсън, нейния терапевт: „Запомни, Ноел, много по-трудно е да отвоюваш позицията си, отколкото да я запазиш“.

Ноел обаче не можеше да си спомни случай, в който да се е противопоставяла на Робърт. От самото начало той бе поел контрола в свои ръце. В началото като неин шеф, а след това като неин съпруг. Тя искаше сватбената церемония да бъде в църквата „Сейнт Винсънт“, но Робърт настоя за голямо празненство на открито в местния клуб. А когато забременя с Ема, той не й позволи да посещава милия възрастен доктор Матюс, който се грижеше за нея още от детството й. Нищо че скъпоплатеният акушер-гинеколог от Скенектади беше на ски ваканция в Аспен, когато тя роди. Дори когато проблемите й с алкохола станаха толкова големи, че вече не можеше да ги крие, Робърт излезе на преден план. Той познаваше един от директорите в „Хейзълдън“ — стар приятел от Станфорд. Само за няколко часа й уредиха стая.

Сега обаче тя поемаше инициативата и Робърт не беше доволен. Ноел почти почувства гръмотевичната буря, надигаща се в съзнанието му и инстинктивно се отдръпна крачка назад, като излезе от алеята и стъпи на поляната. През осемте години брак той никога не беше вдигал ръка срещу нея, но поради не съвсем ясни и за нея причини, тя изпита страх. Осъзна, че всъщност винаги се бе страхувала малко от съпруга си. Може би затова никога не бе посмяла да му се противопостави. Не й се искаше да разбере докъде може да стигне той.

Начинът, по който той вдигна ръка, все пак вещаеше помирение.

— Ноел, моля те. Ако не те интересува какво ще причиниш на мен, на нас, помисли поне за Ема. — Гласът му беше тих и ласкав.

Тя почувства остър пристъп на гняв.

— Не смей да намесваш Ема в това! Не е честно.

— А честно ли е да разваляш семейството?

Изведнъж Ноел почувства умора. Главата й започна да пулсира.

— Нека приемем, че и двамата имаме вина, става ли? Не е само заради теб, не е само заради мен. Заради всичко е. Може би Джанин бе просто капката, която преля чашата.

— Все още не е прекалено късно. Можем да започнем отначало.

Тя поклати глава.

— Робърт, ти знаеш, че не съм създадена за този начин на живот. Всички тези партита и комитети. Ако само още веднъж трябва да слушам как Алтия Уайтхед говори за своята вила в Аспен, ще се разкрещя. — Тя не добави, че старите й приятелки от училище, с които бе израснала заедно, така и не свикнаха с ролята й на госпожа Ван Дорен. С течение на времето, те се бяха разпръснали.

Той й хвърли унищожителен поглед.

— Как според теб баща ми е изградил нашия бизнес? Работейки от девет до пет като мързелив чиновник, който брои минутите до времето, когато приключва работа? Той даваше приеми, участваше в различни организации и канеше на вечеря когото трябва. Сега не е по-различно. Мислиш ли, че щях да се оправя в битката за търговския комплекс „Кранбъри“, ако не знаех, че Рийс Брейтуейт предпочита хаванските пред хондураските пури?

— Престани. — Тя запуши ушите си с ръце. — Просто престани.

Робърт рязко млъкна, потривайки лицето си с трепереща ръка. Изглеждаше съкрушен.

— Господи, Ноел, какво искаш от мен? Искаш ли да падна на колене и да ти се моля?

Ноел се замисли за момент. Наистина, какво точно искаше от него? Изведнъж си даде сметка.

— Искам развод.

Устните му се свиха и той се взря със съмнение в това ново, опасно същество, заело мястото на неговата някога инертна съпруга. Когато заговори, измамната ласкавост в гласа му бе изчезнала. Тонът му беше рязък и изпълнен с овладяна ярост.

— Прави каквото искаш — изръмжа той, — но не си въобразявай, че ще ти позволя да вземеш Ема. Ще се боря, Ноел, ще направя всичко възможно.

Той се надвеси застрашително над нея, лицето му беше на няколко сантиметра от нейното. Десният му клепач трепереше неудържимо и тя си помисли за Дориан Грей, чието истинско лице, скрито грижливо от чужди очи, бе чудовищно.

— Мислиш ли, че който и да е нормален съдия, би присъдил на теб попечителството над нея? На една жена, за която всички знаят, че е алкохоличка?

Ноел почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Той беше толкова близо до нея, че виждаше косъмчетата в ноздрите на неговия съвършен, аристократичен нос, малкия белег на брадичката му, останал от детството. А очите му, бледосини, със зеници, обрамчени с черна ивица, я гледаха с пронизващия поглед на сибирско хъски. За момент тя бе сигурна, че ще я удари.

Изведнъж я прониза гняв — студен и агресивен. С огромно усилие се въздържа да не му отвърне остро, че бяха минали цели шест години, откакто не бе слагала алкохол в устата си, и едва шест месеца от момента, в който го завари в обятията на друга жена. Точно това искаше Робърт — война, за която той бе много по-добре подготвен. Вместо това Ноел положи усилие да говори разумно.

— Ти просто я използваш, за да ме върнеш при себе си, но аз знам, че не би причинил подобно нещо на Ема. Ти си добър баща, Робърт. Ще имаш възможност да се виждаш с нея. Ще успеем да се разберем за това.

Известно време лицето му остана безизразно. После той сякаш изведнъж се срина. Премигна и се олюля назад. Юмрукът, в който бе стиснал връзката ключове, бавно се разтвори. Сведе учудено поглед към разтворената си длан. Дори от своето място Ноел можеше да види червените белези на местата, където ключовете се бяха впили в плътта му.

— Права си — каза той. — Господи, Ноел, съжалявам. Съжалявам. — Той покри лицето си с ръце и тихо зарида. Никога не го беше виждала да плаче, не по този начин, и за нейно учудване усети, че докосва леко ръката му със съчувствие. Когато вдигна глава, очите му бяха силно зачервени, изглеждаше нещастен и разкаян. — Аз съм виновен за всичко. Аз развалих всичко. Имаш право да ме мразиш.

— Не те мразя — опроверга го тя със стегнато гърло.

Той я погледна с онова ужасно свое празно изражение и тихо я помоли:

— Ще направиш ли нещо за мен? Само едно желание?

Тя замълча, все още изпълнена с недоверие.

— Каня те на вечеря утре. Ще направя резервация в „Стоун Мил“ — продължи той бързо. — Ще поговорим за Ема, за това, какво ще бъде най-доброто за нея. Обещавам ти, това е всичко. Както каза, ние сме нейни родители — и това никога няма да се промени.

Ноел се поколеба. Тя знаеше, че той наистина обича Ема. И ако беше толкова искрен, колкото изглеждаше, тя бе длъжна да приеме поканата заради дъщеря си. В същото време обаче един глас й нашепваше, че това е капан. Не биваше да се оставя да падне в него.

Но това е глупаво, помисли си тя. Какво лошо можеше да й се случи, докато вечеря с един цивилизован, зрял човек? Щяха да бъдат на обществено място и ако усетеше опасност, винаги можеше да си тръгне. Освен това Робърт беше достатъчно умен, за да рискува да направи сцена.

„Точно затова са адвокатите — настояваше гласът. — Наистина ли вярваш, че той ще ти даде това, което искаш?“

Може би не вярваше. Но беше прекалено рано да намесват адвокати. Какво щеше да й стане, ако поне го изслуша? Тя потърси върху лицето му някакъв издайнически знак, че се опитва да я измами. Но единственото, което откри, бе неподправена молба.

Въпреки това Ноел прие неохотно.

— Ще видя, дали леля Триш ще се съгласи да гледа Ема. Баба все още не се е възстановила достатъчно, за да помоля нея.

Робърт се усмихна.

— Ще мина да те взема към седем часа, става ли?

— Не, ще се видим направо там. — Ако беше със собствената си кола, поне щеше да може да избяга. Тази мисъл обаче не успя да потисне безпокойството й.

 

 

„Стоун Мил“ се намираше на шосе номер 30, на около осем километра северно от града. Там Робърт я бе завел на първата им среща. През изминалите години те често го бяха посещавали и макар че Ноел предпочиташе кухнята там пред храната в местния клуб, смяташе и двете места за еднакво превзети. Когато спря на големия паркинг, тя забеляза, че той е пълен с луксозни коли последен модел, чиито емблеми блестяха като множество миниатюрни трофеи на ярката светлина, идваща от декоративната лампа над входа на ресторанта.

Когато влезе в преддверието, до нея достигна неясният шум от разговорите на посетителите. Тя огледа грубите каменни стени и ниския таван, осветен от свещи, и кимна на една възрастна двойка, настанена на маса в основната част на ресторанта — пълен сивокос мъж и неговата също толкова пълна съпруга. Познаваше ги отнякъде, но не можеше да си спомни откъде. Робърт би се притеснил от това, че не си спомням, помисли си тя.

Откри го седнал на една маса до прозореца. Когато я забеляза, той се изправи и тръгна към нея. Против волята си, тя за сетен път бе поразена от външния му вид. Добре скроеният тъмносив костюм подчертаваше идеално мускулестото му тяло. В кестенявата му коса играеха златисто-сребристи отблясъци, когато върху нея попаднеше лъч светлина. И Ноел не бе единствената, която го забеляза. Хората се обръщаха след него, а очите им блестяха едновременно от възхищение и завист.

За един кратък миг Ноел се почувства така, както на първата им среща — поласкана от самия факт, че е с такъв мъж. Сякаш се къпеше в неговия блясък.

Но тя знаеше нещо, което останалите не подозираха — блестящият му чар можеше внезапно да изчезне и да бъде заменен със студено мълчание или с поток от критики. Роклята й винаги беше или прекалено къса, или прекалено дълга. Гримът й — прекалено силен. На партитата беше или прекалено бъбрива, или недостатъчно общителна. И, за бога, не можеше ли да направи нещо с косата си?

— Грант, как са ребърцата тази вечер? — Робърт спря, за да поздрави кмета Грант Айверсън, потупвайки го по рамото с фамилиарен жест, повтарящ се неизменно при срещите им.

Айверсън и тънката му като вейка русокоса съпруга Нанси се усмихнаха радостно, като включиха в поздрава си и Ноел.

— Леко недопечени, точно както ги обичам. — Кметът се захили. Беше набит мъж прехвърлил петдесетте, с масивна челюст и усмивка, откриваща едрите му зъби. Той кимна неангажиращо в нейната посока. — Ноел, радвам се да те видя отново във форма. Робърт ми разказа, че напоследък не си била добре.

— Всъщност става въпрос за баба ми…

Но той вече се бе обърнал отново към Робърт.

— Значи, излязъл си да отпразнуваш, а? Ах, ти, хитрецо! Направо удари в десетката! — заговори му той по мъжки, снижавайки глас.

Робърт скромно сви рамене.

— Възможно бе нещата да се развият и другояче.

— Да бе, друг път! — Айверсън му смигна красноречиво.

Нанси вдигна чашата си с вино и рубиненият й маникюр проблесна. Имаше време, когато Ноел се нуждаеше от цяла бутилка такова вино, за да издържи подобна вечер.

— За мъжа на вечерта!

Ноел се усмихна, преструвайки се, че знае за какво говорят. Явно ставаше въпрос за някаква успешна сделка. При Робърт винаги ставаше въпрос за сделки, зависещи от отношенията му с хора като Айверсън, който не би стоял тук, или поне не в ролята си на кмет, ако не бе подкрепата на семейство Ван Дорен.

Когато седнаха на тяхната маса, Ноел погледна през прозореца към осветената от лампите на ресторанта вода. Виждаше отражението си в стъклото — хлътнали очи, остро, скулесто лице, обградено от облак черна коса, която сякаш се сливаше с тъмнината навън. „Господи, помогни ми да издържа това“ — отправи Ноел кратка молитва.

— За какво ставаше въпрос? — попита тя, като се опитваше да придаде на лицето си приятно, неутрално изражение.

— За новата магистрала. Гласуваха за това днес следобед. Двайсет милиона държавна субсидия, с данъчни облекчения за строежа на свързващите отсечки на местна територия. — Той се усмихна триумфално.

— Поздравления — промърмори тя. Излишно беше да го пита, за да разбере, че изходът на магистралата при Върне Лейк щеше да минава до търговския комплекс, който той строеше в момента.

— Тази свиня Айверсън се възнася в рая само при мисълта за всички долари, които ще дойдат от данъците. Погледни го. — Тя долови в гласа му нотка на презрение към мъжа, когото допреди минута сърдечно бе потупвал по рамото.

Ноел се питаше какво ли би казал баща й. От уважение към нея той се ограничаваше с историите, които „Реджистър“ публикуваше за „Ван Дорен и синове“. Но белезите на техния успех, изразяващи се в разрушаване на старинни сгради и издигане на многоетажни жилищни блокове на брега на езерото и строене на огромни търговски центрове на места, където са се простирали девствени гори, винаги го бяха вбесявали. Нейният развод щеше да му даде нужното извинение да започне да сипе огън и жупел.

Появи се сервитьорът, строен млад мъж с толкова късо подстригана руса коса, че под нея прозираше розовата кожа на скалпа му. И двамата поръчаха обичайното — диетична кола за нея, уиски и сода за Робърт.

Докато чакаха да пристигнат напитките, Робърт се пресегна през масата и взе ръката на Ноел.

— Искаше ми се да поръчам шампанско, но не е същото, когато го пия сам.

Тя се намръщи и издърпа ръката си, като се засуети със салфетката. Защо Робърт намекваше така носталгично за пиенето й? Твърде често му се бе налагало да я слага в леглото по онова време, така че едва ли си го спомняше с добро. И защо се държеше така, сякаш вчерашният разговор изобщо не се бе състоял?

Насили се да отвърне на погледа му.

— Вчера Ема ме попита още колко време ще останем при баба и аз й казах истината, че няма да се прибираме у дома.

Усмивката изчезна от лицето на Робърт. Той вдигна ножа до чинията си и започна безцелно да го изучава. Снопчета отразена светлина проблясваха върху полираната му повърхност.

— Какво каза тя?

— Боеше се, че ще се ядосаш. — Гърлото на Ноел се бе свило при спомена за объркването, изписало се по лицето на петгодишната й дъщеричка, и пълните й със сълзи сини очи.

Той й хвърли бърз поглед.

— За бога, Ноел! Ти какво очакваше? Мислеше, че ще бъда доволен от всичко това?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Не, разбира се. Но промяната все пак не е толкова голяма, нали? Така или иначе, ние почти не те виждахме.

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам.

Той я изгледа гневно, после въздъхна.

— Добре, едно на нула за теб. Зная, че напоследък не се задържах много вкъщи. Между магазина и Санди Крийк… Знаеш как е. — Той разтвори безпомощно ръце. — По дяволите, права си, трябваше да ви обръщам повече внимание. Тогава нямаше да имам нужда от подобен удар, за да си спомня за онова, което наистина има значение. — Грубоватото му смирение беше отвратително в своята неискреност.

Тя се въздържа да попита колко точно от скъпоценното си време беше прекарвал с Джанин и се задоволи да каже хладно:

— Защо не се придържаме към първоначалната уговорка да говорим за Ема.

— Какво имаш предвид?

— Как ти звучи две вечери в седмицата и всеки втори уикенд?

— Звучи превъзходно. За теб. — Робърт оголи зъби в мрачна усмивка.

Ноел потръпна. Кръвта се смрази в жилите й. Когато напитките пристигнаха, тя не се реши да вземе студената чаша. Събра кураж и продължи:

— Сигурна съм, че ще се наложи да обсъдим нещата с адвокат. Просто си мислех, че за момента…

Сведе очи към свещта, трепкаща в рубиненочервения стъклен свещник. Незнайно защо й напомни за времето, когато бе малко момиченце и се молеше в църквата. Молитвата й винаги беше една и съща — майка й да я завива всяка вечер, когато заспива, а не само в редките моменти, когато си беше вкъщи. При нея и Ема нещата бяха различни. Ноел почувства почти физическа болка при мисълта да се раздели с дъщеря си дори само за една нощ.

— Имаш право за адвокатите. Още е прекалено рано да ги намесваме. Така че за момента май нямам голям избор. Ако имам някакъв шанс да те върна при себе си, ще трябва да го използвам. — Изражението му беше спокойно и замислено. Явно изглеждаше изненадана, тъй като той се засмя тъжно. — Страхуваше се, че ще направя сцена, така ли? Наистина, скъпа, би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Нека просто кажем, че си свикнал да получаваш това, което искаш. — Това не беше обида, Робърт се гордееше от този факт.

— Не смятам да бягам от отговорност по отношение на теб или на дъщеря ми. — Той вдигна чашата с уиски до устните си и я погледна над ръба.

Тя почувства как лицето и вратът й пламват. Парите бяха чувствителна тема за нея, тъй като нямаше собствени средства. Понякога Ноел си мислеше, че най-щастливият период от живота й бе като момиче, когато работеше през летните ваканции в „Реджистър“. Но каква беше ползата от големите надежди за журналистическа кариера, когато всичко, с което можеше да се похвали, бяха няколко статии на хонорар в списания, за които никой не бе чувал?

— Винаги си бил щедър. — Това поне беше истина.

— Ти си майка на детето ми. Нищо не може да промени този факт. — Той взе менюто. — Ще поръчаме ли сега… или първо ще провериш какво прави Ема?

Тя се поколеба, не знаеше какво да отговори. Дали това не беше някакъв вид тест? Ядоса се при мисълта, че майчинските й способности се поставят под въпрос. От друга страна обаче Робърт бе свикнал с факта, че е прекалено грижовна — вероятно защото тя самата бе пренебрегвана от майка си.

— Леля Триш се грижи за нея — каза тя. — Сигурна съм, че всичко е наред.

— Аз също мисля така.

Но семето на съмнението вече бе посято и след няколко минути Ноел вече бе започнала да се безпокои.

— Все пак, няма нищо лошо в това да проверя. Ще позвъня набързо да й кажа лека нощ.

Когато се обади вкъщи, телефона вдигна баба й. Докладва, че Триш и Ема са в разгара на игра на карти. Ема щеше да пропусне часа си за лягане, но леля Триш си беше такава. Ноел не можа да сдържи усмивката си. В някои отношения леля й беше по-голямо дете и от Ема.

Когато се върна на масата, Робърт вече пиеше второто си уиски със сода. Тя все още не беше докосвала колата си и взе чашата.

— Трябваше да си спестя жетона. — Ноел се усмихна, отпивайки от чашата си. — Ема беше прекалено заета, за да дойде до телефона. Изглежда, че леля ми се е заела да я превърне в професионален картоиграч.

— Тя е умно дете.

— Дори прекалено умно понякога. — Ноел си спомни как, когато Ема бе само на три, успя да се покатери до кухненския рафт, на който стояха бурканите със сладко — беше отворила вратичката на фурната, за да я използва като стъпало. — Точно в момента, на баба й е малко трудно да се справя с нея.

— Доколкото познавам баба ти, тя никога няма да го признае. — Робърт се усмихна. — Което ми напомня… Какво всъщност казва добрият чичко доктор за нея?

Тя се подразни леко от тона, с който той спомена Ханк Рейнолдс — сякаш местният лекар бе незначителна личност.

— Възстановяването й върви добре. — Тя не му беше казала за решението на баба й да прекрати лечението си. Той не би разбрал, а и вероятно не го интересуваше особено.

Няколко минути по-късно друг сервитьор, мъж на средна възраст, с жълтеникаво лице и претенциозна прическа, се появи да вземе поръчката им. Когато Ноел погледна в менюто, на приглушената светлина буквите заплуваха пред очите й. Тя премигна, опитвайки се да фокусира написаното. Изведнъж се почувства замаяна, сякаш бе пияна. Внезапно я обзе паника, като закъсняла реакция от годините, когато вечерните излизания не бяха нищо повече от извинение да се напие.

— Скъпа, добре ли си? — Лицето на Робърт изплува наблизо.

— „Дъждовно“ добре. — Един от любимите изрази на баба й, който й хрумна изневиделица. Та какво му беше хубавото на дъжда? Беше студен и разваляше всичко. От него косата й се къдреше на ситни вълнички. Тя започна да се кикоти неудържимо, прикривайки устата си с ръка.

Робърт я гледаше със същото търпеливо, многострадално изражение, което тя помнеше от едно време, но имаше и нещо ново — нещо, което тя не можеше точно да определи. Несъзнателно потърка ръката си, припомняйки си стоманената му хватка над лакътя, с която хиляди пъти я бе измъквал от ресторанти и партита, усмихвайки се и разговаряйки непринудено, сякаш нищо особено не се е случило.

— Сигурна ли си? Изглеждаш пребледняла.

Помещението се завъртя пред очите й. Трябваше да се вкопчи в масата, за да не се свлече на пода.

— Може би съм яла нещо развалено. — Обядът обаче беше преди доста време, а след това не беше слагала нищо в уста.

— Или е това, или някакъв вирус. Половината ми персонал е болен от грип. — Той сложи ръката си върху нейната и този път тя не се отдръпна. Стените се носеха около нея бавно и успокоително, като детска въртележка. — Хайде, ще те закарам у дома. Ще успееш ли да стигнеш до колата?

— Да, мисля, че да. — Но когато се изправи, подът се завъртя под краката й и тя приседна отново. Наведе се и прошепна остро: — Робърт, какво става? Какво ми е?

— Ще се оправиш. Просто трябва да те отведем вкъщи, това е всичко.

„Той е сипал нещо в питието ми. Точно така е станало.“

В едно ъгълче на съзнанието й зазвъня аларма. Тя отвори уста, за да извика за помощ, но вече беше късно. Стаята като че ли се затваряше над нея. Светлината избледняваше, оставяйки след себе си само кадифена сивота, накъсвана от дребни блещукащи звезди. Последното нещо, което видя, преди да се свлече от стола си, беше до болка познатия израз на отвращение върху жълтеникавото лице на келнера.