Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (17)

16

В другия край на града Дорис тъкмо се бе приготвила за следобедния си сън. Почти бе задрямала, когато иззвъняването на телефона в коридора я сепна и разбуди. Замаяна, тя се учуди защо никой не вдига телефона, но после си спомни, че Мери бе излязла по работа, а Ноел е у съседите и разговаря с Поли Инкелпо относно предложението й за дребните тиквички от градината. Поли винаги засажда твърде много, помисли си тя. Сега, когато децата бяха пораснали и се бяха пръснали, те бяха само двамата с Хари, а колко буркана с туршия могат да изядат двама души? Поли трябваше да я послуша и да дари част от туршията си на кампанията „Сейнт Винсент“, която се организираше около Коледа всяка година за събиране на консервирана храна за нуждаещите се. Но тази жена рядко се вслушваше в думите й, въпреки че като си помислиш, след четирийсетгодишно съседство…

Телефонът продължаваше да звъни, нехаещ за телесната слабост на Дорис и за факта, че тъкмо ще стане и ще се дотътри до коридора и този, който звъни, ще се откаже, преди тя да е взела слушалката. Може би трябваше да отстъпи, когато Ноел настояваше да купят телефонен секретар. Тогава Дорис го намираше за ненужно, след като по цял ден си бе у дома и можеше да вдига телефона. Но това бе преди да се залежи. Сега единствено Джоб се опитваше да вдигне немощното й тяло от кревата. Тялото й вече изглеждаше чуждо, подобно на по-голям размер рокля, купена по погрешка. Напоследък се нуждаеше от помощ, дори когато ходеше до тоалетната.

Това е нещото, което никога не ти казват за старостта, помисли си тя. Не са само болките или дори самотата. А унижението на тоалетната чиния да те слага този, чийто пелени си сменял навремето.

Само този проклет телефон да спре да звъни. Не трябваше ли Ноел да се е върнала досега? Поли сигурно й надува главата с приказки, без да й пука, че Ноел има истински проблеми и няма нужда всяка година около рождения й ден да слуша безспирните глупости на Поли. Светците ни пазят, помисли си тя. Тази жена можеше да надуе главата на всеки с приказките си.

Телефонът все още звънеше. Дали не е момичето на Бъкстън с чудноватите панталони? Само мисълта за нея накара Дорис да подскочи. Ами ако е Лейси и носи добри новини за малката Ема? Господи, това щеше да е новина! И как щеше да изглежда в очите на другите да я мързи да направи двайсет крачки по коридора и да приеме съобщението? „Срамота!“, нахока се тя.

Дорис се надигна от кревата. Всяка кост в тялото й изскърца при това усилие. После застана нестабилно на краката си, като се подпираше на кревата. Зави й се свят. О, как й се прищя да се върне под завивките! Напоследък не можеше да се движи без всичко да я заболи. Бавно стигна до коридора, прехапала устни, за да не извика от болка.

Телефонът продължаваше да звъни — виждаше го върху малката дъбова масичка. Дорис се подпря на стената, където галерията от семейни снимки в рамки проблясваха на бледата светлина. Ето я Мери Катерин на три години, екипирана в зимното си палтенце, да помага на баща си да почистят пътеката от снега. И Триш на осем, която гордо се фука с току-що поникналото й ново предно зъбче. Тед бе толкова търпелив с момичетата, много по-търпелив от самата нея. Тя се бе опитала, но може би Господ не я е благословил с търпение.

Тя потрепери от болката вляво и погледът й се плъзна върху по-скорошна снимка на по-голямата й дъщеря и внучката й, направена преди девет години на сватбата на Ноел. Тогава внезапно си спомни, че днес Ноел имаше годишнина от сватбата, която те определено нямаше да празнуват. Дорис се взря в снимката. Ноел бе облечена в бяла рокля и було и се усмихваше, а Мери Катерин, която я бе прегърнала през кръста, изглеждаше някак разстроена. Да, денят не бе лек, особено за втората съпруга на Чарли, която не можеше да не забележи погледите, които съпругът й хвърляше към Мери Катерин.

Дорис се сети, че след като дъщеря й се бе върнала, много неща се бяха променили. Подобно на дърветата, които докато се протягат към слънцето, се накланят едно към друго, двете с Мери Катерин бяха станали по-близки. Някак по-спокойни, по-бързо им минаваше, когато се ядосваха, като семейство, в което цари разбирателство. Мери Катерин бе разцъфнала, не само като майка, но и като жена, въпреки че това се дължеше предимно на Чарли.

Докато се влачеше бавно по коридора, подпирайки се тежко на стената, Дорис си каза с истинско съжаление: „Прости ми, Господи. Знам, че не успях да улесня живота им. Бяха млади, така е, но ние с Тед също… само няколко години по-стари, когато се обвързахме… Трябваше да проявя по-голямо разбиране. Трябваше да…“.

Внезапната тишина накара Дорис рязко да спре. Телефонът бе спрял да звъни. „По дяволите телефона!“, изруга тя наум (малката мръсна тайна, която криеше от децата си, бе, че често ругае, при все, че не го правеше на глас). Ами ако търсеха Ноел?

И като се сети за нея, къде се губеше това момиче? Сякаш бяха минали часове, откакто излезе за малко. Слънчевата светлина се процеждаше през прозореца. От радиото в кухнята долиташе песен от младостта на Дорис и й напомни за времето, когато се омъжи и Тед я бе изненадал с един уикенд в града. Бяха отседнали в хотел „Уолдорф“ и танцуваха валс под звуците на оркестъра. Дорис си позволи да погледне една снимка с тях двамата, направена години по-късно, на сребърната им сватба. Упорити и сиви, очите на Тед изглеждаха победени — бяха му поставили наскоро диагноза „емфизем“ и в тях нямаше и помен от онази вълшебна нощ на среднощни танци и шампанско.

Строфа от стих премина през главата й: „Не позволявай любовта да изсъхне като несъбрана лятна реколта“. Ако си падаше по такива чудновати мисли, би казала на дъщерите си да се вслушат в този съвет. Триш и егоистичния глупак, за който се предполагаше, че е сгодена. Намеренията да се омъжи за нея бяха същите като да купи бензиностанцията, където зареждаше колата си. А Мери Катерин… О, господи, какво би й казала?

„Сгреших за Чарли. Той е добър човек.“

Когато телефонът отново иззвъня, Дорис се сепна, приближи се и вдигна слушалката.

— Ало? — Гласът й звучеше различно и тя за малко да изпусне слушалката.

— Госпожо Куин, слава богу! За малко да се откажа. — Момичешкият глас от другата страна на линията звучеше задъхано. — Събудих ли ви?

— Просто си лежах. Да ми отпочинат очите — добави бързо Дорис. — Кой се обажда?

— Бронуин. Бронуин Джефърс. — Сякаш в окръг Скоъри имаше друго момиче с подобно странно име.

Дорис изпита раздразнение, че я бяха изкарали от кревата за нищо.

— Ако търсиш Ноел, страхувам се, че я няма.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Мисля, че всеки момент. При съседите е. Потърсете я пак след малко.

Момичето се колебаеше.

— Извинявам се за безпокойството, госпожо Куин, но можете ли да я извикате? Нямаше да ви моля, ако… не бе толкова важно.

Колко ли важно можеше да бъде? За шестнайсетгодишните девойки имаше само едно достатъчно важно нещо, заради което да домъкнат абсолютно невинен човек до телефона — проблеми с гаджето. Това подразни Дорис още повече.

— Вече ти казах, че ще се прибере всеки момент. Можеш да почакаш, нали?

— Всъщност случаят е спешен. — Момичето наистина звучеше отчаяно.

— Кое му е спешното? — оживи се Дорис.

— Въпрос е на живот и смърт. Моля ви, госпожо Куин! — замоли Бронуин. — Сериозно е.

В съзнанието на Дорис изникна образът на сестрата на Ноел: кльощаво момиче, само крака и коса. Дъщеря на Чарли от главата до петите. Не, разбира се, че не си измисляше. Дорис вдигна треперещата си ръка до гърлото.

— Изчакай — каза тя. — Сега ще я извикам.

Дорис остави слушалката и се хвана за парапета. Беше по средата на стълбите, когато те изведнъж сякаш й се изплъзнаха. Тя извика, повече изненадана, отколкото изплашена, плъзна се последните пет-шест стъпала, преди да се приземи с ужасяващ грохот на пода. Чу се тъпо изщракване, сякаш се бе счупила кост. Прониза я силна болка и тя изскимтя немощно. После изпадна в безсъзнание.

 

 

В мига, в който прекрачи задната врата, Ноел усети, че нещо не е наред. Къщата бе твърде тиха.

— Бабо? — извика тя и сложи пазарската чанта, пълна с току-що набрани тиквички, на кухненския плот.

Не получи отговор. Държиш се като параноичка, сгълча се тя. Едва ли бе отсъствала повече от половин час. Какво можеше да се случи за толкова кратко време? И въпреки това й се искаше да бе отказала, когато съседката й бе сервирала кафе и кейк, а след това настоя да й даде тиквички.

Ноел се зачуди дали баба й още пази онази рецепта за хляб от тиквички. Можеше да направи и една питка за Ханк. Той щеше да се зарадва, помисли си тя. От друга страна не искаше да му напомня за всичките кейкове и ястия, оставяни пред входната му врата от самотни дами, които мечтаеха за женитба…

Внезапен шум накара Ноел да замръзне на място.

— Бабо? — извика тя отново.

Ами ако Робърт я причаква, решен да се отърве от нея?

Ето, пак! Приличаше на стенание. Сърцето на Ноел се качи в гърлото и тя се затича към коридора. Завиваше към предния вход, когато зърна баба си, рухнала в основата на стълбите като небрежно захвърлено палто.

Ноел коленичи с омекнали крака. Баба й беше в безсъзнание, лицето й бе сивкавобяло, но клепачите й помръдваха. Не беше мъртва! Усети облекчение.

— Бабо, не се движи! Ще извикам Ханк.

Спокойствието, с което го каза, учуди и самата нея. Трепереше толкова силно, че не знаеше как ще стигне до телефона.

Намери сили да го направи, но откри, че слушалката мистериозно лежи до телефона. Баба й сигурно се бе опитвала да й се обади у семейство Инкелпо и бе забравила да затвори; напоследък забравяше много. На Ноел не й хрумна, че баба й може да е отивала да я извика. Тя бе толкова изплашена, че въобще не можеше да мисли. Без да доближи слушалката до ухото си, тя натисна копчето и бързо набра номера на Ханк.

Помощничката му веднага я свърза. Когато Ноел му разказа какво се е случило — още веднъж учудена на твърдостта на гласа си, която бе в пълен контраст с ударите на сърцето й, — той бързо взе нещата в свои ръце.

— Не я мести — предупреди я той. — Може да има счупено. Ще дойда след малко.

Ханк пристигна след няколко минути с импровизирана линейка на пожарната команда. Ноел бе оставила предната врата отворена и когато той се втурна вътре, облечен в бялата си престилка, тя замалко да се разплаче от умиление. Той коленичи, измери пулса на баба й и внимателно провери дали има нещо счупено.

— Ще се оправиш, Дорис — успокои я той. — Просто си паднала лошо, това е.

Ханк даде знак на двамата пожарникари, застанали встрани. Баба й изпъшка, опитвайки се да дойде в съзнание.

— Не… болница — промърмори неясно тя. — Трябва да намеря внучката си Ноел. Ноел, скъпа, къде си?

— Тук съм, бабо — извика просълзена Ноел.

— Спешно… — Очите на баба й се обърнаха от страх, клепачите й потрепваха.

Ханк я потупа по ръката окуражително.

— Да, ще те закараме в спешното отделение, Дорис, не се притеснявай. Ще се погрижа да не те задържат повече от необходимото.

— Не, моля ви… трябва да кажа на Ноел…

Той извади спринцовка.

— Ще ти дам нещо за болката. Просто се успокой. След минута няма да усещаш нищо.

Ноел гледаше как очите на баба й се затварят. Изпълни я огромна благодарност. Сякаш през целия си съзнателен живот тя бе гледала от погрешната страна на телескопа и чак сега виждаше мъжа, за когото отдавна е трябвало да се омъжи. Мъж с измачкани дрехи и карирана риза, на която липсваше едно копче, който въобще не бе лустросан или известен, но струваше повече. Когато повдигна глава и я погледна със спокойните си кафяви очи, тя си помисли с болка: „Бих те сграбчила веднага, Ханк Рейнолдс… стига животът ми да продължи достатъчно дълго, за да станеш част от него“.

Иронията бе, че точно днес бе годишнината от сватбата й. Тя бе забравила и се сети чак тази сутрин, докато си миеше зъбите, че на този ден преди девет години безкрайно щастлива се подготвяше за сватба, без да има и най-малка представа в какво се забърква.

Ханк настоя да я откара в болницата в Скенектади.

— Приеми, че ми правиш услуга — каза той и внимателно, но упорито издърпа ключовете за колата от ръката й.

— Ами другите ти пациенти? — попита тя.

— Даян ще удържа фронта, докато се върна.

Ноел се качваше във волвото си, когато чу, че телефонът звъни. Той бе прозвънявал през последните десетина-петнадесет минути, но тя не си направи труда да го вдигне. Сега също нямаше намерение да го направи. Който и да звъни, ще опита пак. Затвори очи и отправи кратка молитва към небесата баба й да се оправи.

Не след дълго пътуваха по междущатския път. Пристигнаха в болницата точно когато извеждаха баба й от рентгенологията. Тя все още бе замаяна и мърмореше нещо неразбираемо за Бронуин. Ноел с облекчение забеляза, че цветът на лицето й се бе върнал. Олекна й още повече, когато дежурният лекар й съобщи, че баба й има леко сътресение на мозъка и само едно пукнато ребро.

Ханк остана, докато я настанят в двойна стая и после с неохота си тръгна. В понеделник вечер посещаваше пациентите си в дома „Щастливи старини“, обясни той, и ако не тръгне веднага, ще закъснее.

Ноел настоя да вземе колата й. Тя щеше да се прибере с майка си, но той не искаше и да чуе за такъв вариант. Таксито му пристигна, той бързо и силно стисна ръката й и каза:

— Обади ми се, като се прибереш. Без значение колко е часът.

Тя го целуна по устата. Тук, където никой не ги познаваше, нищо не можеше да й попречи да го направи.

 

 

Майка й и леля й се появиха в болницата чак вечерта. Мери беше прекарала целия ден навън, разговаряла бе с различни приятели на Бък ван Дорен — очевидно без резултат — и разбира се, точно тогава батерията на клетъчния й телефон се бе изтощила. Леля Триш бе посетила панаира на книгата в Саратога Спрингс и се бе върнала с влака преди не повече от час.

Когато дойдоха, баба й заспиваше, а Ноел дремеше на един стол до леглото й. Прозявайки се, тя стана да ги поздрави.

— Добре е. Има сътресение на мозъка и малко синини — увери ги тя. — Докторът каза, че утре ще си е у дома.

Ноел говореше тихо, за да не събуди баба си.

— Прибери се да си починеш, мила — предложи й Мери. — Ние ще останем, в случай че се събуди.

Ноел погледна часовника си и с учудване установи, че е почти десет.

— Ще изчакам. Преди да й дадат успокоително, баба бе доста възбудена. Мърмореше, че трябва да се обадя на Бронуин, било важно.

— Знаеш каква е. Сигурна съм, че не е нищо сериозно.

Леля Триш я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Ако се събуди, ще й кажем, че си си тръгнала. Майка ти е права — трябва да си починеш. В противен случай, и ти ще имаш нужда от медицинска помощ.

Ноел се сети за Ханк и си помисли, че това нямаше да е толкова ужасно.

Мери я придружи до коридора. Напрежението от последните седмици започваше да й личи. Изглеждаше изтощена, а очите й бяха зачервени. Мери погали косата на Ноел:

— Карай внимателно.

Звучеше точно като баба й. „Един ден и аз ще казвам същото на Ема.“ Ноел изпита болка при тази мисъл.

Часът бе единайсет без петнайсет, когато Ноел спря пред къщата на баба си. Катастрофа на междущатското шосе бе блокирала няколко платна и я забави. Тя бе толкова изморена, че мислеше само как ще съблече потните си дрехи и ще се мушне в леглото. Търсеше ключа за къщата, когато тъмна фигура излезе от сянката в далечния край на верандата. Ноел издаде сподавен вик.

— Спокойно, аз съм. — Бронуин се показа на слабата светлина на верандата.

Ноел се отпусна на плетения стол до вратата с ръка на сърцето си.

— Изплаши ме до смърт!

— Извинявай, не исках да те стряскам.

Леко смутена, Бронуин седна до нея.

— Търсих те по телефона, но те нямаше. Опитвах часове наред.

— Баба ми падна и се удари. Бях в болницата.

— Господи! — Сестра й изглеждаше така, сякаш тя бе виновна. — Тя… ще се оправи, нали?

— Има само пукнато ребро. Утре ще си е у дома. — Ноел внезапно си спомни, че телефонът звънеше, когато тръгваха към болницата, а също и несвързания брътвеж на баба й.

— Какво е толкова важно, че не може да почака до сутринта?

Сестра й я стрелна с поглед.

— Спомняш ли си за момчето, за което ти разказвах? С което излизам?

— С момчето, с което спиш, искаш да кажеш — поправи я Ноел и се засмя.

— Не се шегувай — изръмжа Бронуин. — Положението е сериозно.

Студени тръпки полазиха по гърба на Ноел. Но откакто разбра за Корин и Бък, вече не бе толкова просто да надвие страховете си. Без проблем можеше да си представи как младият Робърт напада приятелката си в пристъп на ревност. Можеше да си го представи как напада и нея самата.

— Данте е научил разни неща — настоя Бронуин.

— Какви неща?

Бронуин се наведе.

— Който и да е онзи дето счупи прозорците на татко и разби църквата, планира нещо още по-ужасно тази вечер.

— Но защо ми казваш всичко това? Защо не отидеш направо при татко?

Сестра й сви рамене.

— Ако го направя, трябва да му кажа всичко. Ако му разкажа за Данте, ще остана в карцер до края на дните си.

— Ако това е истина, не мислиш ли, че рискът си струва?

— Това е въпросът. Няма как да разбера дали наистина е вярно.

— Добре, тогава какво мога да направя аз?

Понякога Ноел наистина не вярваше на сестра си.

— Не можем да идем в полицията — каза Бронуин.

— Определено — извъртя отегчено очи Ноел.

— Предполагам, че най-сигурното нещо е да заровим главите си в пясъка и да се надяваме, че нищо няма да се случи.

Бронуин започна да дъвче нокътя на палеца си — стар навик от детинство. Лукавото изражение на лицето й бе също толкова познато.

— От друга страна, какво ще стане, ако хванем престъпника на местопрестъплението?

— Искаш да кажеш Робърт? Той не е толкова глупав, че да се покаже — отвърна Ноел с насмешка.

— Тогава някой от наемните му убийци.

— Гледала си твърде много филми — протегна се Ноел и подръпна игриво косата на сестра си.

— Добре, да предположим, че го хванем на местопрестъплението. Какви доказателства ще имаме? Ще бъде нашата дума срещу неговата.

— И за това съм помислила.

Бронуин се наведе, за да вземе нещо от раницата си и го показа на светлината. Видеокамерата на татко.

— Ще заснемем престъпника и ще покажем записа на полицията в Олбъни. С подобно доказателство, веднага ще изтръгнат самопризнания.

— Страхотно, ще се правим на детективи. Къде се развива събитието? И това ли знаеш?

— В Методистката църква на „Грандвю“.

Ноел се изправи, внезапно заинтригувана. Родителите на Робърт са в клуба на обединените методисти. Именно там се бяха оженили с Робърт. Това бе и мястото, където погребаха Бък, в семейния парцел на фамилия Ван Дорен.

Съвпадение? Може би, но ако наистина беше така, съвпаденията ставаха твърде много. За един добър репортер това би било причина поне да проучи нещата. Тя се колебаеше. Нещо просто не беше наред.

— Да ти е хрумвало, че може да ни хванат? — попита тя. — Който и да е този човек, той служи на Робърт. Може да се окажем в доста опасна ситуация.

— Искаш Ема при себе си, нали?

Мигновена и пареща ярост изпълни Ноел.

— Няма да ти отговоря.

— Виж, извинявай, но не разбираш ли? Това може да е единствената ти възможност да настъпиш това влечуго. Как ще се чувстваш след това, ако сега не се възползваш от ситуацията?

Думите на Бронуин постигнаха целта си. Как би се чувствала? Ноел се зачуди.

Обгърна тялото си с ръце и се загледа в осветените прозорци по улицата. Какво ли биха си помислили съседите, ако чуеха разговора им? Добри, обикновени хорица, които изпитват съчувствие, когато видят обява за непознати изчезнали деца, но почти не се замислят, когато дете, живеещо сред тях изчезнеше. Хора, които отиват на работа, прибират се, вечерят пред телевизора, които се шегуват за сушилни машини, без да могат да си представят как биха се почувствали, ако нещо от живота им внезапно изчезне.

Тя рязко се изправи, после грабна раницата на сестра си и я преметна през рамото си. Тъй като Бронуин не скочи веднага — без съмнение се бе стреснала.

— Какво чакаш? — изръмжа Ноел.

 

 

Обединената методистка църквата беше на „Саут Грандвю“, на два и половина километра от мястото, където свърваше „Грандвю“ и пътят започваше криволичещото си пътешествие между хълмовете около Уенди Ридж. Построена в края на 1800 година, тя вероятно бе служела като модел на църквите, които се виждат пръснати из Ню Ингланд — бяла извисена дъсчена камбанария, от която камбана отброяваше часовете всяка неделя. В края на пътеката от червени тухли, обградена от добре подрязана трева, се намираше дъска за съобщения в стъклена витрина, на която имаше бележки за предстоящите служби и специални събития. Двете жени се приближиха пеш, след като предвидливо бяха паркирали волвото на около четиристотин метра надолу по пътя. Погледът на Ноел попадна върху големи букви, които изразяваха духовното послание на седмицата: „Чувствате се празен? Спрете да се заредите?“.

Тя се усмихна тъжно. „Е, Господи — каза си със зловещо предчувствие, — изглежда съм дошла на точното място.“ Какъвто и да бе краят на днешната експедиция, тя нямаше да си тръгне с празни ръце.

Спомни си за службите, на които бе присъствала с Робърт и родителите му. През годините, когато пиеше, това бе единствено място, където сядаше и на спокойствие обмисляше хаоса, в който бе превърнала живота си. „Една част от теб харесваше това, нали? — запита се тя. — Розовата картина, която представлявахте ти и твоят красив, преуспяващ съпруг, редом с неговите добре поставени в обществото родители.“

Вината за провала на брака им не бе изцяло на Робърт, помисли си Ноел. Не беше ли тя повярвала на мита, и то напълно? Тихата трудолюбива Пепеляшка, която бе спасена от невзрачния офис от красивия си и доста по-възрастен съпруг. За една нощ тя се превърна от обикновена жена в принцеса от приказките.

Но докато Ема бе при нея, нищо не бе загубено. Тя не съжаляваше. И ако мисията тази вечер, колкото и безразсъдна да бе, я приближеше дори една крачка към дъщеря й, значи рискът си е струвал.

Тя се огледа и се изненада. Пейзажът беше като на кино — безлюдната църква, пълната луна, ниско падналата мъгла, предоставена от отдела за специални ефекти на Господ. Представи си какво ще каже Лейси, ако разбере какво е намислила тази вечер. Адвокатката й със сигурност щеше да реши, че Ноел подлежи на освидетелстване. И нямаше да е далеч от истината.

Тясна пътека минаваше покрай църквата и излизаше на полето зад нея. На мъгливата лунна светлина, сред бледите стръкове трева, все още можеха да се видят неясните очертания на старата църква, изгоряла до основи в средата на деветнайсети век. Стръкчета бял равнец се показваха между древните камъни, обрасли с трева, а диви ягоди оформяха пъстър килим върху остатъците от някогашния покрив.

Сети се за заглавието на една от книгите на Нанси Дрю, която бе дала на Бронуин — „Улика в рухналата стена“. Да, ето за какво ставаше дума, помисли си тя, за нещо дори по-глупаво от филм — роман на Нанси Дрю. Тя потисна кикота си. Ако се изсмееше, нямаше да може да спре.

На около петнайсет метра зад руините на старата църква черен път се изкачваше до поляна с ниска метална ограда. Гробището бе добре поддържано и при нормални обстоятелства не би изглеждало на Ноел призрачно. Досега го бе виждала само на дневна светлина. Ала на лунната сенките, които хвърляха надгробните камъни и обелиските, обвити в мъгла, придаваха на мястото наистина призрачен вид.

Тя потръпна. Ветрец, напоен с мириса на бор, раздвижи листата на дърветата над нея. Спомни си, че църквата граничи с щатската гора. Всеки, който би могъл да чуе виковете им за помощ, бе на километри разстояние.

Ноел се обърна към Бронуин и прошепна:

— Сега идеята като че ли не ми се струва толкова добра.

Сестра й сви рамене.

— И с най-добрите става така.

— Дано не си забравила да сложиш лента в това нещо — потупа тя раницата върху раменете на Бронуин и си каза: „Страхотно. Домашен филм за две жени, изплашени до смърт“.

— Тихо, може да ни чуят.

Кой можеше да ги чуе? Тук бе тихо като в…

Ноел предпочете да не довършва мисълта си.

Бронуин хвана ръката й и я стисна силно. Заедно тръгнаха по пътеката. Щурчета свиреха сред високата трева, а дребни нощни насекоми проблясваха на лунната светлина. През съзнанието на Ноел премина образа на деветгодишната й сестра, която стои неподвижно до прясно изкопания гроб на майка си — малко кльощаво създание с огромни очи.

Отблизо гробището не изглеждаше толкова зловещо, както отдалеч. Вероятно защото нямаше следа от слугите на Робърт. Всъщност се съмняваше, че ще се покажат. Или може би защото онзи механизъм в нея, който я караше да подскача при внезапни шумове и да забързва крачка по тъмните улички, бе отказал като претоварен мотор.

Тя се огледа. В най-далечния си край гробището бе потънало в сянката на дърветата, скупчени край оградата, много и тъмни като крепост. Но надгробните камъни, които се виждаха, бяха добре поддържани, а повечето от тях бяха украсени с цветя и венци. Можеш да разбереш много за един мъртвец, помисли си Ноел, по това как се грижат за гроба му. Особено ако датата на камъка е скорошна. Тези, за които се грижеха най-много и които бяха най-тъжни, са гробовете на малки деца. Тя прокара лъча на фенерчето си по гладка гранитна плоча със следния надпис:

„Най-обичана, щерко, ти ни напусна

и загубата ни е огромна,

но дано този, който те отне от нас,

излекува мъката ни“.

Мислите й се насочиха към Ема. Представи си как собствената й дъщеря спи, захапала палеца си, а другата й ръка е прегърнала Боуи. Молитвата преди сън, която баба й казваше заедно с нея, когато бе малка, изведнъж изплува в съзнанието й: „Ако умра преди да се събудя, се моля на Господ да вземе душата ми“. Тя потръпна. Какво ужасно нещо да караш едно дете да научи, че можеш да заспиш и да не се събудиш. Нищо чудно, че имаше кошмари.

До нея Бронуин едва сподави писъка си.

— Чу ли това?

— Какво? — Ноел угаси фенерчето си.

— Сякаш идваше оттам.

Тя посочи тъмния гъсталак от дясната им страна. Ноел обаче не видя нищо, единственият звук, който бе чула, бе зовът на бухал. Но въпреки това косъмчета на тила й настръхнаха.

— Видях достатъчно — процеди тя. — Освен ако представата ти за забавления не е комарите да те изядат жива.

Сестра й вдигаше фалшива тревога доста често. Ноел знаеше, че това не е на добре. Въображението на Бронуин приличаше на книгата, която Ноел четеше на Ема — „Там, при дивите създания“. Гора, гъмжаща от човекоядци и чудовища.

— Кълна се, че чух нещо. — Очите на Бронуин бяха черни като сенките наоколо. — Ти сигурна ли си, че не го чу?

— Единственото нещо, за което съм сигурна, е, че се държим като две идиотки.

Ноел, ядосана повече на себе си, отколкото на сестра си, тръгна обратно.

Портата изскърца шумно, докато излизаше, и тя си спомни как всяка година на Вси светии огромният им коридор се превръщаше в свърталище на духове. „Няма от какво да се страхуваш — постоянно си повтаряше тя. — Всичко е измислица. Купчина нагласени скелети, изкуствена кръв и страховити шумове, записани на касета.“

Но в това гробище нямаше нищо измислено.

Точно в този момент внезапно движение до оградата я накара да подскочи. Но това бе само клон, който вятърът бе разклатил.

Нещо под него привлече погледа й — купчина пръст, скрита от сянката, която можеше да е единствено от прясно изкопан гроб. Разкритието, от което кожата й настръхна, все по-бързо се завихряше в главата й, подобно на циркулацията на кръв, която нахлува в изтръпнал крайник. „Те всички са погребани тук — спомни си тя. — Не само Бък. Цялото му семейство, поколения наред. Точно там, под онези дървета.“

Щом отвори уста, за да извика Бронуин, излезе само грак. Тя погледна паникьосано през рамото си. Но сестра й, която само допреди миг бе стояла от дясната й страна, не се виждаше никъде. Само надгробните камъни я гледаха с празно пренебрежение. Ужас се надигна у Ноел подобно на неведома сила, която сякаш я сграбчи в тъмнината. „Сенките си правят шеги с мен — каза си тя. — Тя е там, просто трябва да е там.“

Инстинктът й крещеше да бяга, но вместо това тя тръгна като сомнамбул, привлечена от парцела на фамилия Ван Дорен. Сякаш бе под вода и се носеше към потъналите останки на изгубена цивилизация. На непостоянната лунна светлина тя мина покрай обикновения, покрит с лишеи, надгробен камък на Джейкъб ван Дорен, роден през 1775 и починал през 1850 година. Каменоделец и зидар, припомни си тя.

Видя и гробовете на съпругата и децата на Джейкъб, преди погледът й да се спре на мраморен паметник от двете страни с каменни урни, твърде величествен за това обикновено гробище. Принадлежеше на Томас ван Дорен, прадядото на Робърт. Коравосърдечен мъж, отговорен според местната мълва за смъртта на шестима работници, които паднали, когато в една от сградите му се срутило скеле, неотговарящо на стандартите.

Тогава нещо нередно я накара да подскочи. Тук-там надгробните камъни бяха пукнати на две, сякаш ударени с огромен чук. Гранитни отломки бяха нападали в тревата, а ръбестите им краища блестяха бели като кости. Каменна фигура лежеше, прекатурена настрани. Беше статуя на малко момиче, прегърнало куче — пралелята на Робърт — Марта, която на тринайсет години била прегазена от колата на пиян продавач на четките „Фулър“. Нейният любим — Скоти Макферсън, умрял от разбито сърце (поне така разправяха) месец след това.

Ноел спря, преди да стигне до прясно изкопания гроб, който бе видяла от пътеката. Кой от семейството на Робърт е починал наскоро? Хилавият му чичо Пийт от провинцията? Болният му братовчед от Ню Хевън?

Очите й се спряха на нещо, което се подаваше от прясно разровената пръст — изгнилите останки на ковчег. Сърцето й изпадна в състояние на свободно падане. „Боже, мили!“ Не искаше да знае чий е ковчегът, как не искаше да узнае това и в същото време знаеше. Погледът й се насочи към стърчащия надгробен камък със следния надпис:

„Джеймс Бюканън Ван Дорен

(1948 — 1969)“

Гробът на Бък. Писък заседна в гърлото й. Усети, че се задушава.

Тогава наистина чу нещо. Дали не беше шумоленето на листата над главата й или полска мишка, която лудува сред сухите клонки, с които земята бе отрупана?

— Брон! — изграчи тя. — Брон, ти ли си?

Улови внезапно движение с крайчеца на окото си. Счупена клонка, която определено не бе дело на мишка. Тя се завъртя, сърцето й биеше до пръсване. В тъмнината удари главата си в един от ниските клони. Бърз удар, който предизвика внезапна и изненадваща болка, а също и гняв заради тромавостта й, последвана от тъмнина на червени петна, която бавно се разля пред очите й. Неясно осъзна, че бе паднала на земята. Тогава клонът проговори.

Въпреки бученето в ушите й, Ноел с изненада откри, че гласът много наподобява този на Робърт. Той сякаш меко каза: „Честита годишнина, скъпа“.