Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (14)

13

— Какво те кара да мислиш, че са задържали невинно момче? — Мери погледна Чарли, който се бе прегърбил над волана на автомобила, в усилието си да се справи с лъкатушещия планински път в проливния дъжд.

— Бог ми е свидетел, че не искам нищо друго, освен да стоваря цялата вина върху онзи боклук. — Чарли се намръщи, тъй като полагаше усилия да се взира през дъжда, който се изливаше като из ведро върху предното стъкло. Барабаненето на едрите капки върху покрива на колата беше почти оглушително. — Но въпреки престъпленията, които е извършил — а аз имам усещането, че Бронуин знае повече за това, отколкото казва — Данте Ло Прести не е този, който изпотроши стъклата на моята сграда.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Номерът на обувките му е едното доказателство, че е невинен. Ло Прести носи номер 42 — попитах и шефа му — а отпечатъците от обувките в калта отвън трябва да са от обувки номер 44 или 45 поне.

— Не каза ли на полицията, че не си намерил никакво доказателство.

— Не и до момента, в който престанаха да оглеждат мястото. — Чарли удари леко по радиото и го настрои на местна радиостанция, която предаваше на всеки два часа информация за състоянието на пътищата.

Когато планираха да посетят по-големия брат на Корин, Евърет, горе, близо до Олбъни, времето беше най-малкото нещо, за което се тревожеха. А сега, ако искаха да постигнат целта си, трябваше да внимават и да се движат като костенурки. Мери си мислеше за всички счупени прозорци, заради които Чарли през по-голямата част от вчерашния ден кова дъски. Можеше да бъде и още по-лошо, помисли си тя. Ами ако валеше?

— Да не намекваш, че е било така, понеже Уейд е искал да прикрие следите водещи до Робърт?

Съдейки по случайната й среща с Уейд Джуит, Мери би пропуснала този факт.

— Няма да се изненадам, ако старият Уейд е самият престъпник. Бог знае кой номер обувки носи. — Сипа още масло в огъня Чарли.

— Има слаба вероятност да съвпаднат. — Мери се взря през стъклото в едно влажно зелено петно — всичко, което се виждаше от долината под тях. След още няколко километра щяха да стигнат детелината на междущатската магистрала и след това пътуването щеше да стане малко по-лесно.

Тя все още се питаше дали пътуването беше толкова добра идея. И това не беше само поради растящото й безпокойство относно цялата тази ситуация. През цялото това време беше сам-сама с Чарли. Трябваше да е сляпа, за да не забележи, че той е влюбен в нея. А той — последният глупак, за да не се досети, че тя беше в същата трудна ситуация, от която трябваше да намери изход. С една малка разлика: през всичките тези години тя никога не беше преставала да бъде влюбена в бившия си съпруг.

— В противен случай — каза Чарли — Уейд не е нищо друго, освен подставено лице. И не виждам голяма вероятност Робърт да бъде арестуван. Което отново ме кара да се запитам какво толкова го притеснява, ако разберем?

— Може би Евърет ще хвърли малко светлина по въпроса — отвърна Мери с по-голям оптимизъм, отколкото изпитваше. — Той е най-големият. Спомня си повече от Джорди.

— Да предположим, че това няма нищо общо с Корин. Може нечие друго тяло да е погребано на този парцел, без дори да знаем — размишляваше Чарли на глас. Той погледна към нея и побърза да добави: — Просто разсъждавам на глас, разбира се. По-вероятно има нещо общо с някаква негова система за печелене на пари — комисиони, подкупи, както ти ги нарече. Изобщо няма да се изненадам, ако открия, че на Каймановите острови има банкова сметка на името на Робърт.

— Значи мислиш, че това, което правим сега, е губене на време?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Ако говоря като репортер — не. Мисля, че всяка следа, колкото и да е бледа, си заслужава да бъде проследена. Като твой любовник обаче, аз съм толкова безсрамен да призная, че всяко извинение, за да бъда с теб, си заслужава.

Мери го перна леко по рамото, но той продължи да се смее.

— Наистина си безсрамен.

— Как да го докажа? Бих могъл да спра и да изчакам дъждът да отмине. Сигурен съм, че междувременно можем да намерим начин да се забавляваме. — Дяволитият му кикот я накара да се изчерви.

Дълбоко в себе си Мери не би искала нищо друго. От онази нощ в хижата това бе почти единствената мисъл, която запълваше съзнанието й. Защо, питаше се тя, собственото ти легло никога не е толкова топло, колкото е на любовника ти? Саймън се беше обадил предишната вечер от Сиатъл и тя си даде сметка, че няма търпение да приключи разговора. През цялото време си мислеше за Чарли. За неговия навик да казва всичко веднага и право в очите, така че се изискваха поне няколко минути, преди човек да разбере, че се шегува. Как изглеждаше само, след като се събуди — косата, която след всичките тези години все още продължаваше да стърчи на всички страни, наболата му сива брада. Дори как обичаше яйцата си — леко рохки.

Когато започна да оправя леглото, той леко я дръпна настрани с думите: „Не, остави го“. И тя разбра, че той не иска символът на тяхната любов да бъде заличен толкова бързо. Този незначителен жест я беше трогнал повече от каквито и да било думи.

— Нямам нищо против откритото показване на това, което се случва — отговори тя с престорена изтънченост. Поглеждайки часовника си, Мери забеляза, че вече минава единайсет. — Освен това Ев и жена му ни очакват за обяд.

— В такъв случай трябва да оставим събитията да се развиват без наша помощ — намигна й Чарли.

Четирийсет минути по-късно те навлязоха в алеята към кокетна двуетажна дървена къща, точно копие на къщите от двете страни, които образуваха съвсем нов квартал, точно на север от Олбъни. Съпругата на Евърет, млада жена с тъмна коса и прекалено слаба фигура ги посрещна на вратата с новородено бебе, сгушено в прегръдките й.

— О, горките, трябва да сте се удавили! — възкликна тя и ги подкани да влязат колкото е възможно по-бързо и да свалят дъждобраните си. — Заповядайте и се настанете удобно. Ще съобщя на Евърет, че сте тук. Той е долу в мазето и се занимава с къщичките за птици.

— Къщички за птици? — Мери отмести поглед от подгизналите обувки, които се опитваше да свали.

Младата жена се засмя, поклащайки глава.

— Нора не ти ли е казала? Това е хобито му. Ев прави къщички за птици и ги продава на местния пазар за занаятчийски стоки — обясни тя и й подаде ръка. — Между другото, аз съм Кати. Приятно ми е да се запознаем. Ев ми е разказвал толкова много за вас, че сякаш ви познавам — обърна се тя, за да се усмихне на Чарли. — А ти трябва да си съпругът на Мери.

Топлината, която се разля по страните й, я накара да забрави колко е мокра. Тя беше на ръба да поправи Кати, когато Чарли стисна ръката на домакинята и й отговори простичко:

— Чарли Джефърс, приятно ми е да се запознаем. А коя е тази красива малка госпожица? — Той се приведе лекичко напред, за да види детето, повито в розова пелена.

Кати проследи погледа му с изненада, объркана като всяка млада майка.

— Кори. Накратко от Корин.

Мери зяпна от изненада и беше благодарна, когато Чарли плъзна ръката си около раменете й. Миг по-късно влязоха във всекидневната, из която навсякъде бяха пръснати играчки, и се озоваха сред трите по-големи деца на семейство Лундкуист, на възраст между две и седем години. Чарли коленичи, за да помогне на средното дете, хубаво момиченце с тъмна коса, да оправи кабела на лампата, който се беше оплел около колелата на количката. Мери се впечатли от лекотата, с която общуваше с момиченцето. Какво ли би станало, ако бяха отгледали Ноел заедно? Дали самата тя щеше да бъде по-добра майка? Мисълта я накара да почувства горчиво-сладка болка.

Минути по-късно Кати се върна с Евърет. Той беше едър и набит като Джорди, но с тъмночервена коса като на баща си и издължено лице с печално изражение. Ако човек не го познаваше, като нищо би го сбъркал със скандинавец.

— Мери… Чарли, радвам се да ви видя! — поздрави ги той сърдечно. — Изминали сте целия този път, и то в такова време. — Обърна се и надникна през прозореца навън, където проливният дъжд беше отслабнал. — Преди да започнеш, Чарли, бих ли могъл да използвам помощта ти да извадим стълбата от мазето. Има дупка в покрива над верандата на пералното помещение и искам да я погледна.

— Да, веднага. — Чарли беше готов да помогне с каквото може. — Ако имаш смола и четки за двамата, можем да го оправим за нула време.

Ев се усмихна доволно и го потупа по рамото.

— Ако е достатъчно сухо горе, ще се възползвам от това предложение, Чарли.

Жените се скриха в кухнята, където лавирайки между играчките и подкупвайки децата със солени бисквити, Кати успя да сложи обяда на масата. Мери държеше бебето, докато тя разсипваше апетитната супа и поставяше филийки хрупкав хляб, огромна салатиера и чиния с домашно приготвена туршия на масата. Накратко — Кати Лундкуист беше жена точно по сърце на свекърва си.

Колкото до Мери, тя наблюдаваше с почуда детето, заспало в ръцете й — детето, кръстено на най-добрата й приятелка. Малката Кори дори приличаше на нея — същата руса коса и вирнато носле, същата трапчинка на брадичката. Ако Корин имаше дете, нямаше да прилича на нея самата повече от племенничката й.

Тя си помисли за Ноел и как понякога се отчайваше, че никога няма да станат близки. Изведнъж видя всичко в съвсем нова светлина. Поне още се борим… а докато има живот, има и надежда.

След вкусния обяд разговаряха за процъфтяващата кариера на Ев като строителен консултант и незначителното признание, което бе получил като производител на къщички за птици. Бяха се запознали с Кати на търговско изложение преди време. А каква радост бяха децата им — нескончаема олелия, спречквания, две сутрешни хранения и всичко останало.

Когато децата си легнаха за следобеден сън, възрастните се оттеглиха във всекидневната, където Мери и Чарли най-сетне разкриха истинската причина за своето посещение. Те разказаха на Ев и Кати за Ноел, както и за всичките им подозрения към Робърт. Мери внимаваше да избегне и най-малкия намек, че Корин е убита и беше приятно изненадана, когато разбра, че Ев говори с лекота по въпросите, свързани със сестра му, за разлика от Джорди.

— Бих искал да можех да ви помогна повече. — Седнал на дивана със скръстени в скута ръце, загрубели от работа, Ев поклати глава. — Истината е, че не си спомням много — тогава бях в колеж — освен това, към края Корин и Робърт не се разбираха особено. Тя беше много нещастна. — Разсеяно взе един малък чорап, оказал се до възглавничката под лакътя му, и го заглади с големите си груби пръсти. — За последния уикенд, в който я видях жива, обаче имам съвсем ясен спомен — сякаш беше вчера. Беше събота през нощта и се бях прибрал вкъщи за зимната ваканция. Корин и гаджето й отидоха на кино. Трябва наистина да са се скарали жестоко, защото тя се прибра много притеснена, като че ли… като че ли някой беше умрял. Разбира се, тогава не знаех, че тя е била… — Той млъкна и прехапа устни.

— Бременна — додаде спокойно Кати, поклащайки бебето на стола до камината. — Няма проблеми, Ев. Можеш да го кажеш. Няма да те анатемосат заради това.

— И така не разбра чак до инцидента? — Чарли се обърна към Ев и премести поглед, загледан в библиотеката, на която бяха подредени семейни снимки.

— Точно така. — Братът на Корин поклати тъжно глава. — Би ми се искало да е дошла при мен, въпреки всичко. Аз бях… Е, добре… Не съм сигурен какво щях да направя, но не трябваше да страда сама.

— Мислиш ли, че е казала на Робърт? — попита Мери едва чуто. — Имам предвид, нали той е бил бащата?

— Най-вероятно, но не мога да гарантирам — отвърна Ев угрижено. — Мога само да кажа, че за каквото и да са се скарали, е било сериозно. Корин изглеждаше сякаш влак е минал през нея. Първо си помислих, че я е наранил по някакъв начин. Почти исках да е така. Ако това се беше случило, вярвайте ми, сега Робърт ван Дорен щеше да е гушнал букетчето. — Лицето на Ев потъмня. — Но тя само плачеше. Лицето й беше подпухнало и зачервено, като от плесници.

— Каза ли за какво са се карали? — Очите на Чарли се присвиха.

— Не, освен… — Ев сниши глас сякаш не искаше децата да чуят. — Спомням си, че все повтаряше и повтаряше: „Никога няма да ни прости това“.

И така, той е знаел.

— Робърт ли е имала предвид? — попита Мери.

— Тогава така предполагах — каза Ев. — Поглеждайки назад обаче, си мисля, че е имала предвид татко, защото най-много се страхуваше от него. И имаше право. Това щеше да е прекалено горчив хап за него, но щеше да го превъзмогне с времето, сигурен съм. Татко не беше лош човек, само прекалено строг.

Мери нямаше повече въпроси и беше почти готова да предложи да тръгват, когато се сети за нещо.

— Знаете ли дали се е срещала с някой друг по онова време — попита тя.

— С друго момче имате предвид? — сепна се Ев. — Някой, за когото Робърт не е знаел? — Нямаше нужда да добавя, че ако Робърт е знаел, е щял да го направи на пихтия.

— Точно така — отвърна тя.

Той се замисли за минута и после поклати глава.

— Не е невъзможно, предполагам. Както казах, не прекарвах много време у дома. Но не мисля, че е имала. Какво те кара да мислиш така?

— Някои неща в дневника й. Тя споменава, че от някакво парти са я откарали вкъщи — момче, за който се споменава само като „Дж“.

Ев се облегна назад, търкайки брадичка.

— Единственият, когото познавам с тези инициали, е брат ми Джорди. А тогава той нямаше още четиринайсет, не е бил достатъчно голям, за да шофира.

— А и за когото да става дума, най-вероятно са били само приятели. — Но въпреки думите си, Мери не беше съвсем убедена. Нямаше доказателства, че Корин се е виждала с някои друг, но въпреки това имаше усещането, че пропускат нещо важно. Тя се изправи с въздишка.

— Ев… Кати, задържахме ви твърде дълго. Обядът беше много вкусен. Помогнахте ни повече, отколкото предполагате.

— Предложението да дам едно рамо за покрива е все още валидно — каза Чарли, поглеждайки през прозореца. Дъждът беше спрял и Мери забеляза бледата дъга и бързо избистрящото се небе.

— Благодаря ти, Чарли, но е по-добре да изчакам… Дъските трябва да изсъхнат.

— Остави ме да ти помогна поне със стълбата.

Ев поклати глава.

— Ще се захвана с това по-късно. Да си призная, изведнъж се почувствах уморен. Целият този разговор за миналото… — Той млъкна замислено, а след това изведнъж засия. — Ако ме изчакате за малко, имам нещо за вас.

Евърет изчезна в съседната стая и Мери можа да чуе тежките му стъпки надолу към мазето. След минута отново се появи, носейки красива, измайсторена от брезова кора къщичка за птички.

— Това е за вас двамата — каза той. — Просто я заковете на някой стълб и като дойде пролетта, ще имате занимания с часове.

Мери почувства как се изчервява. Чарли прие с благодарност, която тя намери за толкова вълнуваща, колкото и самия подарък.

— Но защо? Благодаря ти все пак, Ев. Вече знам и точното място за нея.

За един блажен миг Мери се отдаде на фантазиите си. Ще дойде пролет, тя ще бъде там и ще гледа как птиците свиват гнезда и как учат малките си да летят. А след това, точно както дъгата изчезна от небето, фантазиите й избледняха и действителността завладя мислите й. Дотогава тя отдавна щеше да си е тръгнала. Това й причини болка, която не я напусна по целия път обратно към Бърнс Лейк.

 

 

Ако сестрата на Мери можеше да изкаже мнение, оранжевоглавото коприварче щеше да бъде първия обитател на новата къщичка за птици на Чарли. Референдумът за предложеното разработване на Санди Крийк беше насрочен за гласуване само след две седмици и Триш Куин оползотворяваше всяка минута. Тя организира група доброволци, които да раздават брошури от врата на врата. Митингът пред кметството завърши като поход на поддръжници, запътили се към магазинчето за кафе и сладкиши. Професор Ларсен, изявен орнитолог, автор на книга за коприварчетата, беше поканен на лекцията. Резултатът беше, че жителите на града се разслоиха много повече в мненията си, отколкото някой си беше представял. Обратно на широко разпространеното схващане, се оказа, че не всички в Бърнс Лейк са зависими за прехраната си от „Ван Дорен и синове“.

В късния съботен следобед, точно след посещението при Ев и Катя Лундкуист, Мери влезе в „Догиърд Пейдж“ и видя как сестра й се е превърнала от книжарка в малък град във фанатик със светнали очи. Триш се отскубна от привържениците си, за да я поздрави.

— Донесе ли го? — попита тя нетърпеливо.

Вместо обичайния гащеризон, Триш носеше копринена блуза и синя пола. И косата й беше различна — прибрана зад ушите с две седефени гребенчета. Цялостният ефект беше поразителен.

Мери връчи на сестра си кафяв плик с видеокасетата, която беше обещала на сестра си. Ставаше дума за документален филм за последиците от необузданото посегателство върху местната природа на малък град в Северна Каролина. Благодарение на връзките си тя беше се сдобила с едно копие, за чието прожектиране Триш беше устроила специално събиране вечерта в църквата. Самият свещеник според Триш беше пламенен апостол, който се бореше за запазване на природата.

— Не беше лесно — призна Мери. — На практика трябваше да коленича и да се моля. Но продуцентът ми е приятел и ми е длъжник, така че накрая се съгласи.

— Благодаря ти. И аз съм ти длъжница. Добра работа. — Триш засия и попита: — Ще бъдеш там тази вечер, нали?

— След всички неприятности, през които преминах? Не бих могла да го пропусна.

Онова, което Мери не каза на сестра си, беше, че съдбата на коприварчетата е най-малката й грижа. Триш само би изпитала болка от намека, че е посветила сърцето си на каузата на коприварчето, вместо да се отдаде на защитата на Ноел. Не че Триш не се интересуваше от племенницата си — просто това беше начинът й на борба. Когато се изправяше пред непреодолимо препятствие, тя се отправяше към първото камъче, което може да се прескочи.

— Наехме допълнително столове — бърбореше Триш разпалено. — И преподобният Джо… о, Мери, нямам търпение да го срещна, толкова е съпричастен!… Уреди хорът да пее след прожекцията. Нещо, о, не знам, наистина вълнуващо, като „Реквием“ на Фуре.

— Какво ще кажеш за „Тази земя е нашата земя“ вместо това? Не искаш да изглеждаш елитарна, нали? — Мери говореше от гледна точка на обществото, без да иска да звучи критично, както всъщност излезе.

— О, ами, да. Сигурна съм, че си права. Никога не съм мислила за това. — Светлината в погледа на сестра й изведнъж угасна и в него се прокрадна познатото колебание.

Мери се почувства гузна и побърза да смени темата.

— Искаш ли да те закарам или Гари ще те вземе?

Отново думите й дойдоха не на място. Триш се усмихна смело.

— Не беше сигурен, че ще може, така че аз уредих друго. — Сестра й започна да се суети. Малките й пълнички ръчички се разтрепериха над кошницата с изкуствени африкански теменужки. — Той е толкова зает напоследък, знаеш, малката лига и всичко останало. — Тя бутна кошницата към средата на масата. — Ето! Какво мислиш?

— Хубави са! — усмихна се Мери.

Това беше сестра й — стараеше се да направи света по-красив, обръщайки гръб на грозното и неподреденото в собствения си живот. Тъкмо си тръгваше, когато Триш попита със снишен глас:

— Как е Ноел? Не съм я чувала от дни.

— По-добре — отвърна Мери. — Наистина е учудващо как успява да се справи и да се държи. Тя е много по-силна, отколкото сме си представяли. Но мисля, че този, който е изненадан най-много, е самата Ноел.

Що се отнася лично до нея, тя си мислеше, че това има нещо общо с един лекар на име Ханк. Дъщеря й се беше прибрала късно миналата вечер и изглеждаше искряща, стъпваше леко, въпреки това настояваше, че двамата с Ханк са само приятели.

Ала Мери знаеше, че вътрешно нещо дълбоко я вълнува, но тя ставаше все по-добра в прикриването му. И колкото повече всяка среща с Ема я разкъсваше, толкова повече това я правеше по-смела. Най-лошото беше безкрайното чакане без каквато и да е гаранция, че нещата ще се оправят. Робърт продължаваше да е на свобода, а те все още бяха далече от целта — да изровят някакво доказателство срещу него.

Розите на гроба на Корин, например. Какво означаваха? Теорията на Ноел беше, че те са свързани с нероденото дете на Корин.

— Гертруд не е като теб — отбеляза Ноел. — Единственото, което е искала някога от живота, е да бъде съпруга и майка. — Те седяха на каменната пейка, с изглед към някогашната градинка, която отдавна бе тревясала. Ноел не искаше да я обиди, но въпреки това Мери трепна. — Тя винаги е искала да има много внуци. Трябва да видиш фотоалбума със снимки, които е правила на Ема. Толкова е тежък, че може да счупи стъклото на масата й за кафе. Ако е знаела, че Корин е носила дете от Робърт…

— Щеше да го оплаква сякаш е нейно?

— Точно така.

— Дори след трийсет години.

— Тя си осмисля времето по този начин. Не знаеш как да гледаш на нея, но наистина под ледената й външност се крият дълбоки и искрени чувства. Всяка година на годишнината от сватбата Гертруд ни изпращаше кошница с цветя, точно копие на булчинския ми букет.

— Сигурно има много добър цветар — отбеляза Мери сухо.

— Не разбираш ли? Поръчва букет за гроба на Бък и си мисли: „Докато съм там, защо да не ударя два заека с един куршум?“ — предположи Ноел.

— Звучи по-скоро прагматично, отколкото сантиментално — отбеляза Мери.

Възможно бе Гертруд все още да оплаква загубата на нероденото си внуче, помисли си тя. Или не беше наред или имаше нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед.

— Предай й моите най-добри чувства — обърна се Триш към Мери, докато Мери се отправяше към вратата. — Кажи й, че подготвям атака по фланга на противника. Рано или късно ще го повалим.

Точно в седем и трийсет Мери пристигна в Обединената църква на Светите апостоли и откри залата за обществени прояви в мазето, претъпкана догоре. Преподобният, нисък набит мъж с къдрава посивяла коса и заразителна усмивка, я посрещна топло на вратата.

— Сякаш ви познавам. Изглеждате точно както Триш ви описа — приветства я той и сърдечно обхвана дланта й с двете си ръце. Очите му блестяха.

— Ще го приема като комплимент — засмя се Мери срамежливо.

— Нямате представа, нали? — Преподобният наклони глава на една страна, оглеждайки я съсредоточено. — Само да чуете как сестра ви говори за вас. Слънцето изгрява и залязва с вас.

Мери направи гримаса.

— Никога не съм била чак толкова порядъчна.

Тя се взря в него по-отблизо с любопитство.

— Ще го имам предвид — кимна и бързо измъкна ръката си, преди да се отдалечи, за да си намери място.

Мери седна назад и се огледа наоколо. Повечето от лицата бяха непознати за нея, но разпозна поне неколцина бивши съученици. Чертите им сякаш надничаха палаво иззад увисналите бузи и брадички. Хелън Хагърти, някога мажоретка и кралица на красотата, а сега доста пълничка, я забеляза и й махна с ръка, но усмивката на устните на Хелън изобщо не достигаше до малките й любопитни очи.

Вдясно на Мери седна Кара Таунзенд. Когато двете бяха във втори курс в „Лафайет“, с Кара учеха заедно по биология. Сега тя беше майка, с къносана коса, развалени зъби и цигарена кашлица, но съвсем не беше надживяла слабостта си към животните. Като си спомни как й прилошаваше, когато трябваше да се прави дисекция на животни, Мери не се учуди на забележката й:

— Сузи, четиринайсетгодишната ми дъщеря, не е мигнала откакто прочете онези статии във вестниците. Мисълта за всички онези невинни птички, които са били унищожени… — Сара млъкна, за да се изкашля в кърпичката си.

Бети Пинкертън, собственицата на пекарната за сладки на Фронт Стрийт, стовари туловището си на празния стол до Кара. Огромна жена, която претендираше да е подвижна реклама на стоката си, тя отделяше еднакви количества топлина и доброжелателство.

— На бас, че това е Мери Куин! — възкликна тя. — Чух, че си отново в града. И за бога, погледни се! Кожа и кости както винаги. Спомням си, когато двете със сестра ти минавахте през пекарната на път от училище за вкъщи, ти беше започнала малко да понапълняваш. — Бети се облегна, за да си помаха с една от програмите, които раздаваха на вратата.

Мери се усмихна при този спомен.

— Все още си спомням захаросаните ти сладки. Когато бяхме малки, ти ни даваше всички счупени.

— И още го правя… когато мога да се отърва от тях. — Бети извърна очи. — Да не ти разправям какви са днешните родители. Само ако ги чуеш, ще си помислиш, че захарта е най-голямото зло.

— Следващия път ще сторя грях и ще мина през пекарната — намигна й Мери.

Сърцатият смях на Бети накара бузите й да се разтресат и да развълнуват пищната й пазва.

— Дъщеря ти например не позволява на малката си дъщеря да хапва бисквити безразборно. — Наведе се над Кара и прошепна: — Бедната! Чух какво се е случило. Ако има нещо, което мога да направя, бъди сигурна, че ще помогна, само ми кажи.

Мери неочаквано се развълнува.

— Благодаря ти, Бети.

В този момент светлината стана по-приглушена. На прожекционния екран отсреща се появиха първите кадри. На фона на панорамна гледка на старомоден провинциален град мъжки глас започна да разказва с дълбок, мощен тембър:

„Прогресът. Пионерите сред нашите предци са го измервали с поминъка и живота си. Те са изсичали гори и са разширявали границите не поради алчност, а заради елементарната нужда да оцелеят…“.

Мери погледна празния стол от лявата си страна. Беше го пазила за Чарли, но той закъсняваше. Обгърната от мрака се усмихна тъжно на лекотата, с която беше започнала да мисли като отдавна омъжена жена, за която светът започва да се дели на две. След всичко това как щеше да се завърне към живота си на самотница, да сервира за един човек, да спи в единично легло, да купува билет само за себе си? Със Саймън беше различно. Несъзнателно го беше избрала поради единствената причина — той рядко беше до нея. Когато го нямаше, нищо не нарушаваше ежедневието й.

Тя отново се съсредоточи върху филма и скоро откри, че е погълната от живота на обикновените хора в малкия град, който приличаше много на този, в който сега живееше — град, борещ се с последиците от индустриалното замърсяване. Беше толкова погълната от филма, че когато познат глас, но не този на Чарли, прошепна:

— Извинете, мястото заето ли е? — Тя толкова се обърка, че изпусна програмата си.

Робърт! Тя погледна нагоре разтревожено, но преди да може да отвори уста, за да отговори, той вече се бе настанил до нея.

Мери почувства как адреналинът й се покачва, все едно шофираше по мокър хлъзгав път.

— Съжалявам, мястото е запазено — рече тя с леден шепот.

Робърт продължи, сякаш не беше я чул:

— Какво съвпадение, Мери, че те намирам тук! — Тихият му глас беше пълен със сарказъм.

— Казах…

Силни пръсти сграбчиха китката й.

— Чух те.

Тонът на Робърт беше заплашително любезен. Той престана да стиска ръката й и се облегна с лека триумфална усмивка.

— Много ли ти липсвах? — промърмори той тихо.

Мислите на Мери се върнаха назад във времето през третата година от гимназията в нощта, когато Робърт започна да я задиря пиян на едно парти. Когато тя го отблъсна, той се разгневи. „Всеки знае каква малка кучка си — изсъска той. — Чух, гаджето ти не е единственият, който ти го вкарва.“ След това на лицето му се изписа гадна усмивка и той изчезна в тълпата. След няколко минути тя го забеляза да сваля с приятелите си от тренировките по езда Корин — обви с ръка раменете й, а тя го зяпна с обожание.

Никога не сподели с Корин за случилото се.

— Накрая ще ти хареса — прошепна тя в отговор. — Градът спечелва иск за двеста милиона долара по делото срещу предприемача.

Достави й удоволствие да види за първи път как той се сковава. Въпреки това Робърт само се изхили тихо и просъска:

— Винаги се наслаждавам на добрите битки.

Мери обаче нямаше смелостта за това. Изправи се на крака и започна да си проправя път към вратата. Нямаше нужда от това. Робърт просто се опитваше да я извади от равновесие. Не му стигаше, че беше заплашил Чарли. Сега беше неин ред.

Тя блъсна вратата и тъкмо изкачваше стръмните стълби, водещи към улицата, когато премерено учтивият глас на Робърт я застигна.

— Любопитен съм за нещо, Мери. Твоя ли беше идеята да се върнеш? Като знам какво е отношението на жена ми към теб, много ми е трудно да повярвам, че тя те е помолила за това.

Мери се обърна. Сякаш някой я бе зашлевил.

— Ах ти, кучи сине! — не издържа тя. — Как се осмеляваш?

Застанал в дъното на стълбите, потопен в сянка, Робърт можеше да мине за актьор в черно-бял филм. Устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. Репортер ветеран от Холивуд веднъж беше казал на Мери, че истинското определение за звезда е човек, който може да премине през претъпкана зала и да накара хората да се обръщат след него само защото усещат присъствието му. Същото може да се каже за злото, помисли си тя.

— Ти си далеч от Ню Йорк, Мери — продължи той с овладян глас, но лек тик накара десния му клепач да затрепери. — Нямаш представа срещу какво си се изправила.

Сърцето й биеше бясно. Бяха сами и тя си помисли колко лесно би било за него да се плъзне зад нея и да я стисне за гърлото. Искаше да избяга, но не се осмеляваше да се обърне с гръб към него.

Насили се да срещне погледа му.

— Има нещо, към което аз проявявам любопитство — каза тя. — Питам се защо някой, който няма никакви грижи на главата си, се опитва да си навлече неприятности, само и само да го докаже.

Той се втренчи в нея. Очите му бяха безизразни и опасни като на кобра.

— Майка ти не те ли е учила никога да не си пъхаш главата там, където пръстът ти не влиза? Може да те заболи. — Гласът му беше измамно любезен, подобен на този, с който баща укорява палаво дете.

Но тя си беше имала работа с мъже като него в миналото. Страхът беше стоката, която те продаваха. Ако я откажеш, те са безсилни.

— Заплашваш ли ме, Робърт? — попита тя с цялата решимост, на която бе способна, макар сърцето й да биеше неистово. — Защото, ако е така, нека те предупредя, че са ме научили да отвръщам на удара.

Лицето на Робърт се приближи, а светлите му очи проблеснаха. Всъщност той не се бе доближил чак толкова до нея, каквато бе целта на движението му, въпреки това тя почувства пристъп на паника, което я накара да пробяга оставащите няколко стъпала.

Дишаше тежко, сякаш бе тичала три етажа нагоре.

Беше ли я последвал? Тя се огледа наоколо, за да види дали някой ще я чуе, ако изкрещи. Но Чърч Стрийт беше тиха и сградите по нея бяха със спуснати капаци на прозорците. Малък паркинг за велосипеди проблясваше слабо в тъмнината на няколко крачки от нея. Погледът й се спря на стар „Шуин“, който не беше заключен. Всъщност малко велосипеди в Бърнс Лейк се заключваха. Мина й мисълта да го възседне и да върти педалите, докато стигне колкото може по-бързо до колата си, която беше паркирана две пресечки по-надолу.

В този миг усети, че паниката й отминава. Погледна връзката ключове в ръката си и се почувства глупаво. На какво още бе способен Робърт?

Мери не осъзнаваше колко е объркана, докато не удари бронята на колата, потегляйки напред. Сграбчи здраво волана, като че ли в противен случай ръцете можеха да й изневерят. Мина й през ума, че Триш ще се чуди къде е офейкала сестра й, без дори да се обади. Не биваше да забравя да се обади на сестра си и да й остави съобщение на телефонния секретар, когато се прибере.

Тя се приближаваше към пресечката на „Мейн“ и „Бридж“, когато тъмносиво волво — без съмнение това на Ноел, ударено отпред — привлече погледа й. Дъщеря й тази вечер беше останала вкъщи, за да наглежда Дорис, така че колата й беше последното нещо, което Мери бе очаквала да види на банкета пред „7-Илевън“, а зад нея — да е спрял шерифският автомобил.

Ноел, заслепена от светлината на фаровете на колата, спореше с ченгето — едър, мускулест мъж, застанал с гръб към Мери.

Тя удари толкова силно спирачки, че прелетя последните няколко метра, свистейки неистово с гуми, преди да спре на сантиметри от бронята на шерифската кола. Без да се притеснява, че не е загасила двигателя, скочи и се втурна да спасява дъщеря си.

— Това е нелепо! Не бях превишила ограничението за скорост и вие го знаете — трескаво се противеше Ноел. — Сега, ако просто се извините… — Тя съзря Мери и отчаяно проплака: — Мамо!

Шерифът се извърна тромаво, а чакълът проскърца под токовете на ботушите му. Уейд Джуит! Трябваше да се досети.

— Стой настрана, Мери. Това няма нищо общо с теб — стрелна я със свиреп поглед той, преди да се обърне отново към Ноел. — Госпожо, опасявам се, че ще трябва да ви помоля да си направите проба за алкохол.

Ноел замръзна, явно зашеметена, но бързо дойде на себе си.

— Няма да направя такова нещо! Не съм пила и вие чудесно го знаете! — отблъсна Уейд, но месестата му ръка здраво хвана нейната.

— Уейд Джуит, махни ръцете си от дъщеря ми! — Гласът на Мери, трениран с годините, за да бъде чувана по време на шумни партита и пресконференции, не й изневери. Извиси се над шума на уличното движение като рев на мечка, вдигнала се на задните си крака, за да защити малкото си.

Уейд се обърна към нея подигравателно:

— Не си ли закъсняла малко, Мери? Трябваше да си там, когато е изливала в гърлото си първото питие.

За миг времето сякаш спря и Мери успя да забележи полукръглите потни петна под мишниците му и пакет хартиени кърпички, подпъхнат под белезниците, щръкнали от колана му. Това не беше случайна проверка, помисли си тя. Уейд Джуит беше устроил засада на Ноел.

— Не си се променил ни най-малко, нали? Само си разширил репертоара си. — Мери на свой ред го погледна с презрение. — О, да, знаехме някога в девети клас, че това си ти. Онзи, който се обаждаше анонимно на мен и на всичките ми приятелки.

— Какво знаеш ти. — Лицето му се изкриви пренебрежително.

— Брат ти ни каза. Дори и той те намираше за отвратителен.

За миг маската му падна и Уейд Джуит стоеше напълно разкрит, приличаше на долен застаряващ тип.

— Скийтър? Та онова малко лайно нямаше нищо, с което да… — Той спря, осъзнавайки, че е стигнал твърде далеч.

— Не съм ти казвала нищо по този въпрос, защото те съжалявах — продължи хладно тя. — Такова влечуго си и ако това е бил единственият начин, по който си могъл да заговориш момиче… ами, наистина жалко. Разбира се, нямах представа колко ниско можеш да паднеш.

— Стига толкова, мадам. Просто си затвори устата и се махни настрани или ще те… ще те задържа за възпрепятстване на органите на реда.

Очите на Мери плахо проблеснаха, когато той се обърна отново към Ноел.

— Госпожо, както ви казах, ще ви помоля да направите…

Нещо прещрака в главата на Мери. Тя се втурна напред и започна да налага Уейд здраво с чантичката си. Блъсна го в гърба и той полетя напред.

Мери знаеше какво ще последва — тя ще бъде надвита и тръшната върху предния капак на автомобила, а ръцете й — грубо извити отзад на гърба. Тя чу Ноел да проплаква и миг по късно се разнесе звънтенето на хладния метал на белезниците, който бяха щракнали здраво около китките й.

 

 

— Изглеждаш така, сякаш разчиташ на приятел. Или пък имаш скрита ножовка.

Мери погледна нагоре и съзря висок мъж с катраненочерна коса, облечен в джинси и измачкано тъмносиньо спортно палто, виждало и по-добри времена. Чарли! Той се разхождаше пред килията, където тя беше от почти час. Той й се усмихна. Тя не отвърна на усмивката.

— Защо се забави толкова?

Чарли сложи ръка на рамото й.

— Онзи тип отпред ми създава неприятности.

— Нека позная. Уейд Джуит, нали? — Мери погледна с отвращение към мърлявата врата на стаята на полицейското управление.

Чарли кимна, но продължаваше да се усмихва.

— Разбрах, че най-накрая някой е сритал дебелия задник на този грубиян. Отдавна си го търсеше.

Този път Мери отвърна на усмивката.

— И повече щях да направя, ако не ме беше закопчал с белезниците. — Тя погледна зад него. — Къде е Ноел? Мислех, че ще дойде с теб.

Всъщност дъщеря й трябваше да дели тази килия с нея, но в суматохата при ареста на Мери беше успяла да се измъкне. Очевидно Уейд Джуит беше решил, че един член от семейството зад решетките е достатъчен. Двама могат да предизвикат нежелана реакция и скандал.

— Казах й, че няма да е задълго, а и тя не искаше да притеснява Дорис. — Той спря за малко, сякаш преценяваше колко Мери може да понесе, и чак тогава каза: — Имаше разправия дали да те пуснат под гаранция.

Тръпки я побиха при мисълта да остане зад решетките през нощта и да слуша стария Ейвъри Уилкинсън, градския пияница, как хърка в съседната килия.

— Е, ще ме пуснат ли, или не — попита тя войнствено.

— Някой от шефовете ще си подпише заповедта за напускане, както казваме във вестника.

— И как ще го уредиш?

— Заплаших, че ще пусна статия на първа страница за полицейски тормоз. И Уейд склони бързо.

Чарли я дари с усмивка, а след това погледна часовника си, допълвайки с обичайния си безизразен тон:

— Точно навреме за едно питие в „Ред Кроу“.

При споменаване на кръчмата Ейвъри Уилкинсън повдигна рошавата си посивяла глава и измърмори:

— Пий едно и за мен, човече — преди да се стовари отново върху дюшека.

Мери размени развеселен поглед с Чарли. Но не се разсмя. Ако си позволеше да се разсмее, кой знае докъде щяха да стигнат?

— Повече се нуждая от душ и чисти дрехи. — Тя пристъпи напред и хвана дланите на Чарли, добавяйки нежно: — Ей, в случай, че съм забравила да спомена — благодаря ти! Какво щях да правя без теб?

Чарли сви рамене.

— Щеше да се справиш някак си. Ти винаги се справяш.

Мери долови леко униние в гласа му.

Минути по-късно оттам ги изведе млад заместник-шериф с пъпчиво лице. Уейд Джуит само ги изгледа безпомощно, когато преминаха край него.

На паркинга Чарли се обърна към Мери и отбеляза сухо:

— Май ще възразя на коментара, който направи веднъж, че в малкия град нищо не се случва.

— Вземам си думите назад. — Мери пое протегнатата му ръка и двамата се запътиха към неговия автомобил. — Ноел изглеждаше ли притеснена, когато говори с нея?

— Малко, беше по-скоро сърдита, което приех за добър знак. — Той докосна лакътя й. — Като стана дума за това, мисля, че малкото ни момиченце е много впечатлено, че си се борила така за нея.

Мери почувства, че уплахата й се стопява. Подигравателният тон на Робърт, който бе чула по-рано тази вечер, й изглеждаше сега толкова далечен, като от друг живот. Още не беше събрала сили да каже на Чарли за онова, което й се беше случило, но знаеше, че като го сподели, няма да го притесни чак толкова много.

— Ще й се обадя от колата, за да й съобщя, че се прибирам — каза тя и се усмихна.

Когато стигнаха до автомобила, Чарли не отиде веднага до вратата. Просто стоеше, без да помръдне и я наблюдаваше. Лицето му беше в сянка, но очите му бяха изпълнени с неизречени думи и дълго сдържани чувства.

— Не знам какво щях да направя, ако нещо ти се беше случило — продума той и това я развълнува. — Обещай ми, че няма да се перчиш повече така глупаво.

Мери отвори уста, за да се възпротиви, че е направила това, което би сторила всяка майка на нейно място, когато той неочаквано я дръпна и я притисна към себе си. С въздишка на примирение потъна в топлото убежище на неговата прегръдка. Чарли ухаеше на горски дим и пот. Тя усети как дъхът му разрошва косите й, почувства здравите мускули на ръцете му.

— Няма да обещавам нещо, което не съм сигурна, че мога да изпълня — промърмори тя. — Ще го направя в пристъп на лудост и ти го знаеш.

— Да, знам. И затова те обичам.

Думите му се разнесоха в хладния нощен въздух. Тя ги прехвърли в мислите си, както някога търкаляше в ръцете си хубавото синьо камъче, което той беше уловил в поточето и бе й го подарил. Тя почти го почувства в дланта си — гладко и топло. Имаше ли смелост да му каже същото?

Мери се отдръпна, без да сваля ръце от раменете му. Прокара пръсти по мършавите му ключици и се усмихна на себе си. Какво предизвикателство би бил той за повечето жени, които щяха веднага да се опитат да го угоят. Но тя го обичаше такъв, какъвто е. Това, което би й харесало, бе да си ляга всяка вечер до него и всяка сутрин да се събужда с него.

Налегна я непоносима тъга.

— О, Чарли! Има толкова обещания, които би ми се искало да мога да ти дам.

— Да, и това знам — промълви тъжно той.

Някъде наблизо забуча моторът на кола. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си и рече:

— Качвай се, ще те откарам до твоята кола.

Минути по-късно те бяха на пресечката на „Мейн“ и „Бридж“. Мери се успокои, като откри колата си на мястото, на което я беше оставила, и в същия вид, с изключение на парче хартия, затиснато под чистачката на предното стъкло. Беше глоба за неправилно паркиране.