Джанел Тейлър
Когато си до мен (1)

Първа глава

Щом Оливия отиде на детската площадка, споменът за момичето и момчето, които сънуваше, нахлу в съзнанието й както винаги. Русата косичка на момиченцето отскачаше по крехките му раменца, докато то скачаше на въже. Момченцето внимателно държеше жаба в ръцете си и я подаваше на Оливия. А после и двете деца изчезнаха.

На детската площадка винаги се сещаше за децата, образите им бяха толкова живи и реални, както в сънищата й.

Тя седна на пейка до оградата, която разделяше детската площадка от оживената улица. Беше сложила обяда си в пластмасова кутия на скута си. Нямаше апетит.

Последния път, когато дойде на площадката, а това бе само преди два дена, момченцето от сънищата й, три-четиригодишно, се възхищаваше на една стоножка, която лазеше по малката му ръчичка. Момиченцето, на същата възраст, облечено в жълта поличка, се въртеше сред полянка с диви цветя, макар че сега в Ню Йорк бе януари. Образите винаги бяха мимолетни, появяваха се само за миг-два. Но бяха живи и реални като снимка. Понякога момченцето и момиченцето бяха много малки — но никога бебета — а понякога бяха малко по-големи. На около тринайсет.

— Това, което правиш, е незаконно, нали знаеш?

Оливия се обърна, щом чу гласа на колежката си Камила Капшоу. Помощник-редакторката в козметичния отдел на списание „Блясък“, една от малкото й приятелки в редакцията, изчака няколко майки с колички да минат покрай тях, след това седна до Оливия, извади кутията с обяда си и я сложи на скута си.

— Нима да седиш на пейка е незаконно? — попита Оливия.

— Влизането в детската площадка, когато не придружаваш дете, е незаконно — обясни й Камила, отмятайки лъскавата си, права черна коса.

Оливия я погледна.

— Наистина ли? Могат да ни арестуват само защото седим тук?

Камила кимна и си бодна парче краставица.

— Не си ли чела във вестника за една жена, която била глобена точно заради това?

Оливия поклати глава и си взе доматче от салатата на Камила. Апетитът й се бе върнал. Присъствието на тази жена винаги я караше да се почувства по-добре.

— Не, но май разбирам причината за това. Особено в град като Ню Йорк.

— Защо прекарваш и без това кратката си обедна почивка, като наблюдаваш група пищящи малки лунатици? — попита Камила. — Работим с достатъчно пищящи и крещящи идиотчета. — Тя отпи от шишето с минерална вода. — Виждала съм те много пъти да седиш тук. Как издържаш на този шум?

Оливия демонстративно погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме в офиса. Обедната ни почивка почти свърши.

Камила повдигна вежда.

— Някой ден ще ми разкриеш всичките си тайни, госпожо Потайност. Но си права, ако закъснеем и със секунда за събранието в два часа, което свиква Кучката, вероятно ще ни уволни.

Беше истински кошмар човек да работи за шефката им, но поне не й се налагаше да отговори на въпроса на Камила.

— Майчинството направо може да ти съсипе живота — прошепна Камила на Оливия. — Нагледен пример — шефката ти.

Оливия погледна началничката си Вивиан Карл, старши редактор в списание „Блясък“. Вивиан, която седеше в другия край — президентския. Жената беше бременна в деветия месец и не изглеждаше никак добре.

— Вивиан, отложихме интервютата ти с известни личности за следващите месеци — обяви главната редакторка Дездемона Файн, без да я поглежда. — Оливия ще интервюира Никол Кидман за юнското ни издание и ще поеме статията ти за най-добрите минерални бани в страната.

Вивиан хвърли смразяващ поглед на подчинената си, след това се обърна към главната редакторка:

— Сигурна съм, че ще се справя със задълженията си. Смятам да отсъствам само три дни и…

— Да минем към служебните въпроси — прекъсна я Дездемона, отмятайки правата си руса коса на гърба. — Като представители на списание „Блясък“ едно от най-известните и влиятелни модни списания в страната, очаквам от вас да се обличате подобаващо. Например… — Тя плъзна студения си поглед към една асистент-редакторка. — Не е позволено да носите грозни дрехи. Те никога не са били разрешени. Освен това ние в списание „Блясък“ не допускаме ментета на дизайнерски стоки. — Помощник-редакторката се изчерви и се сниши на стола си. — Ако се колебаете и не сте сигурни какъв образ създавате като служител на „Блясък“, моля ви, консултирайте се с някого от стилистите или моделиерите ни.

Оливия погледна модния дизайнер на „Блясък“, чието късо спортно сако бе направено изцяло от черни пера. Тя се опита да не се взира в шапката й, която представляваше странен сребърен конус, който й напомняше рисунка на дете.

— Вчера Кучката ме нахока за дължината на полата ми — прошепна й Камила, докато главната редакторка продължаваше да опява. — „Само сантиметър по-къса пола напълно ще промени начина, по който изглеждаш — имитира я тя. — Би трябвало да инвестираш малко пари и да си купиш огледало в цял ръст, скъпа.“ Гаднярка!

Оливия й се усмихна с разбиране.

— На мен ми харесва начинът, по който се обличаш — прошепна тя в отговор, оглеждайки очарователното костюмче на Камила, купено от магазин втора употреба. Главната редакторка често казваше, че качеството и даването за благотворителност „са две различни неща“.

Оливия работеше в „Блясък“ от пет години и досега никога не бе получавала задача директно от главната редакторка на списанието. „Защото имаш страхотно чувство за стил — веднъж й бе казала Камила. — Кучката се интересува само от това. И понеже имаш пари да си купуваш страхотни дрехи. И понеже си Седжуик. Не е възможно да сгрешиш.“

Първо, Оливия не смяташе, че има страхотно чувство за стил. Харесваше семпли, класически дрехи в бледи цветове или в черно. Не обичаше да изпъква сред останалите. А и не разполагаше с много пари. Като помощник-редакторка в „Блясък“ едва плащаше наема на апартамента си в Манхатън. Заради името Седжуик хората оставаха с впечатлението, че има много пари, чар и високо обществено положение.

Бащата на Оливия — Уилям Седжуик, който бе починал преди месец, редовно бе в списъка с най-богатите хора в Америка, публикуван в списание „Форбс“.

Всъщност списанията и вестниците бяха основното й средство за информация за баща й. Останалото научаваше от клюките — които може, а може и да не бяха верни — от майка си.

Тя дори не знаеше, че баща й умира от рак.

Ако не беше споменал името й в завещанието си, бе сигурна, че щеше да разбере за смъртта му от страницата с некролозите в „Ню Йорк Таймс“. Адвокатът му й бе съобщил, че е починал.

Оливия си наложи да се съсредоточи върху главната редакторка, която седеше на почетното място на дългата лакирана маса и продължаваше да се кара и да унижава подчинените си не само с думи, но и с поглед.

— Не сте роднина на семейство Седжуик, нали? — Беше я попитала преди пет години по време на интервюто за работа — пето и последно интервю.

Оливия искаше да възрази относно семейство Седжуик, но правилно усети, че човек не възразява на Дездемона Файн, чието истинско име — според слуховете, които се носеха из офиса — бе Мона Фингърмен. Не съществуваше семейство Седжуик нито в настоящето, нито в миналото. Съществуваше само Уилям Седжуик. И трите му дъщери, всяка родена от различна жена, нито една от които не беше от висшето общество, не бяха заможни и не живееха в лукс.

Майката на Оливия всеки ден й опяваше, че не живее според изискванията на името си. „Ти си Седжуик! Ако аз имах такова име, щях да се възползвам от него. А то струва милиони.“ Майка й не се бе омъжила за Уилям Седжуик. Беше го осъдила за милиони долари издръжка на детето. Съдът й бе присъдил и доста добра финансова осигуреност. От полусестрите на Оливия само Айви бе законно дете, само нейната майка се бе омъжила за Уилям. За кратко, разбира се. Според мълвата Дона Седжуик спипала младия Уилям мъртвопиян в едно луксозно казино в Лас Вегас, докато била на екскурзия там, и го убедила да се ожени за нея в едно крайпътно параклисче. Той анулирал брака още на следващата седмица. Когато някой попиташе Дона колко време е била омъжена за Уилям, тя често отговаряше, че са били заедно дълги години.

Майката на Оливия бе имала любовна връзка с Уилям преди двадесет и девет години, продължила цял месец. Когато Кендис Хиърн му казала, че е бременна от него, той прекратил връзката им. Спечелила финансова издръжка, тя се опитала да натрапи Оливия на баща й от деня на раждането й. Уилям така и не проявил интерес. Бащинството не бе сред неговите интереси и приоритети. Освен през лятото, когато тя навърши шестнайсет. Лято, за което никога не си позволяваше да мисли.

— Сътрудниците ще направят много добре, ако се постараят да подражават на стила на Оливия Седжуик — каза Дездемона и й се усмихна.

Почувства, че бузите й пламват. Усети и погледите на колегите си, както и на пряката си началничка Вивиан. Понеже бе любимка на Дездемона, повечето й колеги я мразеха. Онези, които си бяха направили труда да я опознаят, както бе направила Камила, бяха разбрали, че Оливия не е превзета снобка, за каквато я мислеха.

— Мога да направя интервюто с Никол Кидман — каза Вивиан на Дездемона. — Това е статията за първа страница, така че…

Главната редакторка вдигна ръка.

— Така че Оливия ще го направи вместо теб. Наистина ли смяташ, че можеш да представляваш списание „Блясък“ с леке от кърма и бебешко повръщано по блузата?

Вивиан избухна в сълзи. От хормоните бе станала много чувствителна и лесно се разплакваше.

Оливия затвори очи и поклати глава. Това не беше честно. Дездемона постъпваше много несправедливо. Но вместо да заплаши главната редакторка, че ще я съди за дискриминация, Вивиан само се разрида и излезе от стаята. Никой не посмя да я върне обратно. Дездемона бе прекалено властна.

— Походка като поклащаща се гъска не отива на никого — промърмори Дездемона и изцъка с език. А Оливия си мислеше, че Дездемона не може да стане по-зла.

— Направи си една огромна услуга — прошепна Камила на Оливия. — Никога не забременявай.

„Вече е твърде късно“ — помисли си тя. Не че в момента бе бременна. Но вече бе забременявала. Преди много години.

 

 

Докато Оливия лежеше в леглото си с една статия, която трябваше да редактира (още колко статии за ботокса щеше да публикува „Блясък“), лицето на момченцето се появи в съзнанието й, красиво личице с интелигентни кафяви очи. Това не бе момченцето от сънищата й, въпреки че едно време той беше мъжът от сънищата на Оливия. Не че Закари Арчър беше мъж на шестнайсет, разбира се. Тя все още виждаше как светлокестенявата коса на Зак пада върху челото му. Все още го виждаше толкова ясно.

От онова лято бе минало толкова време — от онези самотни есен и зима и изпълнена с огромна мъка пролет — че мисълта за Зак и за онова, което бе преживяла, вече не й причиняваше мъка. Нямаше представа как бе успяла да се съвземе, да преживее онези моменти и веднага след това да отиде в колежа, сякаш бе завършила обикновена гимназия като всички останали първокурсници. Майка й бе използвала името Седжуик и наследството, за да я вкара в университета, в който бе учил баща й. Оливия посещаваше университета, налагайки си да не мисли за Зак, но лицето му се появяваше пред очите й и болката изпълваше сърцето й.

В колежа правеше две неща, или учеше, или плачеше, което не й позволи да си намери приятели. След колежа се прибра у дома в Ню Йорк, където бе израснала в малък апартамент до Парк Авеню, който майка й бе купила с парите на Уилям. Майка й имаше връзки в списание „Блясък“. Оливия винаги бе мечтала да работи за модно списание от ранга на „Вог“ или „Блясък“. Отношенията между Оливия и майка й се бяха подобрили през онези месеци, когато вече не мислеше само за Зак и бременността си. За раждането. Новината, която се стовари върху нея с такава жестокост.

— Защо не плаче? — бе попитала сестрата шестнайсетгодишната Оливия. Още не знаеше дали е момче или момиче.

— Защото е мъртво — равнодушно й бе отговорила сестрата. — Мъртвородено е.

Оливия бе припаднала и се бе събудила сама в малка, задушна стая. Когато си спомни думите на сестрата, изпъшка, падна на колене и изпищя. Същата сестра се втурна бързо в стаята и й каза да „спре да вдига такъв шум“, защото било посред нощ. След това й бе останала само майка й. Баща й не можеше да я гледа след това лято. Сестрите й нямаха представа, че Оливия е забременяла и че са я изпратили в дом за неомъжени бъдещи майки на няколко часа път нагоре по брега на Мейн. Нямаха представа, че е била принудена да даде бебето си за осиновяване. Нито пък, че детето не е успяло да си поеме дори един-единствен дъх. Затова Оливия още повече се бе отчуждила от сестрите си. Майка й беше единствено дете, така че тя нямаше нито лели, нито братовчеди, към които да се обърне. Бе съвсем сама със спомените си.

Името на баща й й бе осигурило работа в списание „Блясък“ и оттогава работеше тук. Вече пет години. Бе започнала в редакторския отдел като асистент на Вивиан и два пъти я бяха повишавали. Дездемона често бе намеквала, че Оливия може да разчита да получи работата на Вивиан.

В очите й пареха сълзи, Оливия сложи статията настрани и погледна през прозореца на апартамента си. Навън вилнееше януарска виелица. Въпреки че в апартамента й бе топло и се бе завила с дебело одеяло, тя потрепери. От мисълта да отнеме работата на шефката си, докато тя бе в отпуск — едноседмично майчинство — й се догади. Понякога си мислеше да напусне списанието, но колкото и безумно да звучеше, много харесваше работата си. Тя бе тъкмо за нея, а и обожаваше Камила. Въпреки злобата и коварството „Блясък“ й бе осигурил работата, която обичаше, стабилност, живот. А и с майка като Кендис Хиърн, Оливия се бе научила да не обръща внимание на злобата. Що се отнася до подлостта, това бе друго нещо. Майка й изглеждаше коварна и подла, но в душата си бе нежна и ранима. Дездемона Файн, от друга страна, наистина бе коварна.

С периферното си зрение Оливия забеляза, че червената светлинка на телефонния секретар примигва. Бе толкова вглъбена в спомените и работата си, че дори не й бе хрумнало да провери съобщенията. Стана от леглото и натисна „Плей“.

— Ливи, скъпа, майка ти се обажда. Случайно срещнах Бъфи Кармайкъл. Спомняш си Бъфи, нали, скъпа? Тя председателства много благотворителни мероприятия. Както и да е, та Бъфи ми спомена, че синът й Уолтър наскоро се е разделил с жена си и, разбира се, аз й дадох телефонния ти номер, така че очаквай обаждане, скъпа. Той е много богат. Показа ми негова снимка. Вярно, че не прилича на Орландо Блум, но на твоята възраст не можеш да си позволиш лукса да си прекалено придирчива към външния вид, а само до портфейла. Чао, скъпа. О, много ми се ще да размислиш за утре. Много бих искала да съм до теб, когато научиш какво ти е оставил баща ти в завещанието си. Та-та!

Оливия погледна телефона. И стана от леглото само заради това? Защо майка й не може да говори като нормален човек? „На твоята възраст…“ Та Оливия бе само на двайсет и девет! Все още бе млада. А и не й пукаше нито за външния вид, нито за заплатата на някакъв мъж. След като се премести в Ню Йорк и започна работа в „Блясък“, тя бе имала връзки с различни мъже — дипломирани студенти, офицери, водопроводчик (който не успя да свали панталоните си), главен готвач, монтьор, психиатър. Списъкът нямаше край. Срещаше се с мъже. Правеше секс с тях. И това бе всичко. Опита се — наистина положи усилия — да се влюби в няколко от тях, опита се да изгради истинска връзка, но една част от нея — най-важната част, най-дълбоката част — така и не пожела да излезе от скривалището си. Бе се случило само веднъж. Със Зак. Може би човек обича по този начин само веднъж в живота си. Надяваше се това да не е така. За последен път бе наистина влюбена от цялото си сърце, когато бе на шестнайсет. Ако това бе последното й „Ура!“ — единственото й „Ура!“ — бе загазила здраво. „И не, скъпа мамо, не можеш да дойдеш с мен утре.“ Утре, петък, трийсети януари, беше денят, в който адвокатът на баща й щеше да й предаде писмо от него. Един пощенски плик с нейното име върху него. Да се отвори точно на трийсети януари? Това бе един обикновен ден, но може би означаваше нещо за баща й.

Сестра й Аманда беше получила своето писмо преди един месец (също на определена дата). В него пишеше, че ще наследи къщата на баща си в Ъпър Уест Сайд, която струваше милиони, ако изпълни един куп глупави условия в продължение на месец, като например да не гледа през определени прозорци или да не влиза в определени стаи. Баща й дори бе наел „куче пазач“, което да следи дали Аманда спазва стриктно условията му дума по дума — буквално и съвсем дословно. Същото „куче пазач“ в крайна сметка стана съпруг на Аманда. Щастливата двойка — която дари къщата на детска благотворителна организация — сега бе на меден месец. Оливия много се радваше за Аманда. Тя все още се опитваше да опознае Аманда и Айви, другата си сестра, която бе сгодена. „И двете ми сестри имат късмет в любовта, а аз съм стигнала дотам, че майка ми да ми урежда срещи с мъже.“ Тя нямаше представа какво й бе подготвил баща й — нито пък дали въобще ще си направи труда да мине през мъченията на баща си. Той притежаваше само още два имота: една лятна вила в Мейн и стара къща в Ню Джърси. Нямаше да й остави къщата в Мейн. Не и след случилото се там.

Лятото, през което навърши седемнайсет, Оливия бе отишла в къщата в Мейн, за да прекара лятната ваканция с него и сестрите си. Беше й струвало страшно много да се съгласи на това пътуване. Но Закари не бе в града. Семейството му се бе преместило, така бе дочула да говорят. Никой не знаеше къде бяха отишли. Надяваше се да научи нещо за него, но никой нищо не знаеше. А и на никого не му пукаше. Зак Арчър, чийто баща бе известен с това, че падаше мъртвопиян по улиците посред бял ден, и чиято майка бе известна с това, че спи с мъжете на другите жени за пари, нямаше голям шанс да успее в Блубери, щата Мейн, крайбрежно градче, населено от богати хора, които живееха там целогодишно, и от летни туристи. Когато Оливия се запозна с него, хората поклащаха глава и казваха: „Горкото дете“. На Зак това никак не му харесваше. „Може би Уилям ми е оставил къщата в Ню Джърси“ — помисли си Оливия на път към банята. Никога не бе мислила за баща си като за „татко“, винаги си мислеше за него като за неин баща или просто Уилям. Един-единствен път го бе нарекла „татко“, мислейки, че това ще го умилостиви, че ще го накара да се вгледа в нейната душа, в нейната същност, да я чуе, но това не се беше случило.

Както и да е, беше сигурна, че завещанието ще е придружено с някакви глупави правила кои врати да отваря, кои прозорци да вдига. Може би щеше да приеме условията на завещанието и да дари къщата на някоя благотворителна кауза, близка до сърцето й, също както беше сторила Аманда с нейното наследство. Може би щеше да й се наложи да прекара един месец в къщата — а от мисълта да прекара цял месец в света на баща си направо й призля — но тя можеше да пътува всеки ден до Манхатън от Ню Джърси. Беше й нужно повече време, за да се справи с работата, която шефката й й бе възложила, докато е по майчинство.

Оливия влезе в банята, отвори аптечката и извади бурканче с нощен овлажняващ крем от сто долара за унция, който Камила бе взела от козметичния отдел (списанието разполагаше с доста скъпи безплатни мостри). Вдъхна свежия аромат на краставица и се погледна в огледалото. В подобни моменти, когато лицето й бе току-що измито, а косата й бе спусната (на работа носеше косата си събрана на кок на тила) и вместо с елегантните си дрехи бе облечена в стара тениска с надпис „Бъфи — Вампирът убиец“ и най-удобните си панталони за йога, все още виждаше шестнайсетгодишното момиче, преди животът й да се промени завинаги. Преди да започне да ходи на детската площадка всеки ден — понякога оставаше там само няколко минути, понякога стоеше с часове — само за да си представи какво ли щеше да бъде нейното дете във всеки етап от развитието му, на различна възраст.