Луиз Бегшоу
Страст (35)

Тридесет и трета глава

Димитри изчака, докато шофьорът отвори вратата на лимузината. Беше подготвен да бъде търпелив. Може би щяха да минат няколко минути, докато стигне до султана Малик Харун. Нямаше нищо против. Харун бе сред трезвомислещите от клиентите му. А Димитри най-сетне носеше добри новини.

— Последвайте ме — каза везирът, облечен в бяло, и го поведе по хладните мраморни коридори на двореца.

Навсякъде се чуваше тихото бръмчене на климатици. Изведнъж Димитри се запита колко ли струва поддръжката на такъв оазис, разкошно обзаведен, охраняван от войници. Съпругата и децата на султана живееха в прекомерен лукс и Димитри знаеше всичко за вилата в края на красивия ограден парк, пълна с женски прелести. Харун имаше харем. Завоеванията му бяха безброй. Димитри харесваше това в него. Правеше го по-лесен за разбиране и контролиране. Беше слабост; най-добре бе жените да бъдат използвани анонимно и захвърляни.

— Негово величество е в кабинета си.

Димитри кимна и пристъпи напред. Всичко, което кажеше на Харун, щеше да бъде дискретно и ефективно разпространено сред ръководителите на държавите, изнасящи петрол. Самият Харун бе единственият държавен глава, дори правителствен ръководител, който участваше. Останалите бяха сенки — директори на разузнавателни служби с множество инвестиции в страните си, дори понякога водени от патриотизъм. Официалните владетели на много от тези държави засега не бяха уведомени за заплахата и преследването.

Малик Харун, владетелят на Надрах, бе единственото изключение.

Димитри влезе в кабинета, обзаведен с орехови мебели от Европа, които изглеждаха сякаш някога са принадлежали на Даунинг Стрийт 10. Харун говореше по телефона, взирайки се в компютърен терминал, зад старинно махагоново бюро, истински „Чипъндейл“, забеляза Димитри.

— Ваше Величество — каза той.

Харун вдигна поглед.

— Дошъл си да докладваш за напредък?

— Да. Кацнали са във Франция и са избягали през италианската граница. Изглежда, се движат право на юг. Проследихме ги до провинциално градче в Южна Франция, Воарон. После са били заснети да преминават през границата.

— Защо все още не са убити?

— Обикновено спирките по пътя не се използват, Ваше Величество. Рядко има проверка на паспорти.

Харун се намръщи и Димитри изпита желание да го убие. Беше се уморил да докладва за операцията пред тези клоуни, дори по-умерените от тях, като този арабин. Какво разбираха те от неговия занаят? Абсолютно нищо.

— Как ги засякохте?

Димитри отговори на този въпрос много внимателно:

— Проследихме ги чрез нашия агент Лола Монтоя.

Харун не остана доволен.

— Какво е предприето за елиминирането им?

— Мъжът, Хайд, е опитен.

— Омръзна ми да слушам това — хладно каза Харун.

— Да, Ваше Величество. Имам огромна мрежа от агенти, които проверяват регистрациите във всички хотели, дори най-евтините, във Франция. Не са отседнали да пренощуват. Следователно, спали са или в колата, или на открито, в храстите. Това издава, че Хайд е разбрал естеството на операцията и знае за броя и ранга на хората, които го преследват.

Харун сви рамене.

— Как стигна до този извод?

— Нужни са доста хора, за да се провери всеки хотел в страната. Обикновено агент, който се крие, отсяда в някой скромен и неизвестен и плаща в брой. Такава е стандартната практика. Фактът, че Хайд я е отхвърлил, означава, че е наясно с какъв ресурс разполагаме. Проумял е, че е замесена не една държава — Димитри срещна погледа на султана. — Може да се предположи, Ваше Величество, че се е досетил и защо желаем отстраняването му.

Султанът се наведе напред, мургавото му лице поруменя, очите му пламнаха от страх под натежалите клепачи.

— Ако е узнал, това ще бъде краят на света — каза той с нескрита злоба.

— Не, Ваше Величество. Едно е да знае, а съвсем друго да може да го докаже.

— Къде се намира сега?

— В неизвестност.

— Ибн ил тинайих — изруга Харун. — Да не би този човек да е джин? Как така изчезва безследно?

— Дългогодишно обучение — отвърна Димитри с делови тон. — Но това няма значение. Зная къде трябва да дойдат. Лола Монтоя ни предостави доказателство — строго се придържаше към истината. — Ще ги причакаме там, когато стигнат. Ще им заложим капан.

— И къде отиват?

Макар и да му бе неприятно, Димитри трябваше да му каже.

— В Рим, Ваше Величество. Мисля, че пътуват на юг. Близо са до решението най-малкото. Ще посетят работното място на Ричард Елмет, ще разговарят с приятелите му и ще се опитат да открият точно защо ги преследваме. Щом узнаем къде отиват, ще можем да ги открием. Аз ще ръководя операцията.

Харун потърка чело с върховете на пръстите си.

— Колко хора ще включиш?

— Въпросът е деликатен. Нужни са ми няколко хиляди, но ще бъдат забелязани от италианските власти. Освен това и Хайд ще забележи. При толкова голям брой някои ще проявят невнимание. Може да се покрие за дни или месеци. Предпочитам да наема сто, избрани лично от мен, компютърни експерти и снайперисти. Мога да скрия такъв контингент в града.

— Значи все пак Монтоя се оказа полезна — замислено каза клиентът. — Тя е открила, че двамата нещастници са се запътили на юг.

Димитри кимна.

— На снимката изглежда красавица.

— Да — равнодушно каза Димитри.

— Искам я — каза Харун и направи лек жест. — Ще се съгласи ли? Аз ще платя възнаграждението й, каквото и да е.

Димитри се усмихна.

— Не би приела възнаграждение, Ваше Величество, не и за този род услуги.

— Мога да я наема, за да убива, а не да спя с нея — отбеляза Харун. — Разбирам. Но сигурно в края на тази мисия ще се наложи да я елиминираш, нали, Димитри Петренко? Знае твърде много.

Димитри повдигна вежди с искрена изненада. Понякога на Харун му хрумваха такива неща, кратки проницателни реплики, които почти го караха да мисли, че си струва да разговаря с него.

— Тя е нещо повече от обикновен войник, чиято съдба може да се реши от военен съд. Ще очаква подобен ход.

— Не отговори на въпроса — изтъкна султанът.

Димитри наклони глава.

— Като предпазна мярка, да, такива са плановете ми. Стига тя да не знае. Тази жена може да бъде много опасен противник.

— А самият ти си агент с безупречно минало. Атентатът срещу президента Монтен и отвличането на Итзак Васерман.

Димитри се усмихна.

— И други, по-известни, за които дори не знаете, че са убити — добави той.

— Тогава ще успееш да я доведеш тук, нали? Искам я в харема си. Не заедно с другите жени, разбира се, защото ще ги избие. Ще я държа в изолация и ще я накарам да бъде отзивчива — чертите му се изкривиха в самодоволна гримаса. Димитри не се съмняваше в думите му, изречени с настървение. Харун не бе цивилизован, на какъвто се преструваше. — Ще й се насладя и когато приключа с нея, лично ще ти я предам или ще наредя да я убият и заровят тук.

Димитри леко се намръщи. Харун бе толкова покварен.

— Може да се разколебаете, да се привържете към нея. Ако такава жена избяга, може да създаде големи проблеми.

— Няма от какво да се боиш — Харун сви рамене. — Заниманията й ме отвращават. Не подобават на жена. Ще бъде интересно да я пробвам.

— И аз възнамерявам да сторя същото — призна Димитри. — Ще видя какво мога да направя. Но бих искал да изчакам и да я убия, след като вие приключите с нея. Грешка е да гледате на това момиче като на жена. Тя е таен агент. Бягала е и от по-трудни места от вашия дворец, без особено усилие, а избяга ли, ще тръгне след мен.

Харун кимна.

— Тогава прави каквото искаш — погледна Димитри. — Изненадан съм, че не възразяваш. Жената работи за теб, нали?

— Мислите, че съм несправедлив? — каза Димитри. — Тя получи възнаграждение, а скри част от информацията. Защитата, която имаше като професионалист, се изпари в този момент. Не че съм сантиментален, но за тези неща си има етика. Не е добре за бизнеса да наемеш агент, а после да го убиеш. После става трудно да наемеш когото и да било за следваща задача.

— Но ако те е предал, нещата стоят различно?

— Тогава практически се налага да го убиеш. Защото иначе ще се разчуе, че си слаб.

— Тя подозира ли за гнева ти?

— Подозира, че съм леко недоволен заради забавянето. Няма представа, че зная всичко за ходовете й — усмихна се Димитри. — Дори не знае, че отивам в Рим. По-късно ще разбере.

— Много добре — каза Харун и очите му светнаха похотливо. — Първо, разбира се, елиминирай мъжа, Хайд. След неговото отстраняване с дъщерята ще бъде лесно. Тогава можеш да се върнеш тук с жената.

— Това е извън споразумението — изтъкна Димитри, намеквайки за комисионата си.

Султанът се раздвижи на стола си.

— Разбира се. Само за жената, ако е в съзнание и без драскотина, ще ти платя два милиона долара.

Димитри кимна. Значи щеше да бъде личен ангажимент, без връзка с мисията му. Устройваше го идеално. И без това бе имал намерение да се възползва от прелестите на Лола. Сега щеше да получи и финансова облага, освен удоволствие.

— Имате номерата на сметките ми. Наредете парите да бъдат преведени днес.

— А каква гаранция имам, че ще ми доведеш жената? — попита Харун.

Димитри се усмихна широко.

— Казах, че ще я доведа.

Султанът също се усмихна. Вече почти си играеха. Уморителното едномесечно преследване на английската двойка скоро щеше да свърши и да продължат нормалния си живот. Харун бе готов на всичко, за да си осигурява живот, пълен с удоволствия и силни усещания. Сега, когато заплахата за този живот бе почти отстранена, бе решил, че всъщност цялото напрежение е било приятна тръпка.

— Разполага ли Ваше Величество с реактивен самолет във флота си?

— Имаме три.

— Бих искал да ползвам най-малкия, за да отлетя директно оттук за Рим. Най-добре е да не губим време.

— Когато стигнеш на летището, ще бъде зареден с гориво и готов за излитане. С теб ще пътуват двама официални пратеници — засмя се Харун. — Посещение на добра воля при италианците. Тази година все още не сме се погрижили за укрепването на приятелските отношения.

— Благодаря — кимна Димитри.

Харун улесняваше нещата. Беше идеален и като главен поръчител на мисията, и като частен клиент. Руснакът се обърна и излезе от двореца. Отвън го чакаше кола с шофьор, както бе наредил. Добре че султанът с такава готовност се бе съгласил да му предостави самолет. И той се бе уморил от това преследване. В Рим нямаше да могат да му избягат. Уилям Хайд бе добър, но Димитри бе по-добър.

— На летището — каза той на шофьора. — Ще летя със самолет на кралския флот.

Лола Монтоя го бе отвела при плячката, но не точно по начина, по който бе очаквал. Бяха я проследили двама шпиони, доста добри, бивши грузински агенти, които не бяха част от тази операция. Не знаеха нищо за соларната машина. Мислеха, че жената е красива психопатка и трябва да бъде екзекутирана по поръчка на руски олигарх, за да не му създава проблеми.

Бяха добри, стабилни агенти. Тя не се оглеждаше за тях. Беше съсредоточена в една посока. Следваха я отдалеч, само вървяха или караха след колата й на две преки разстояние. Ясно му бе, че Монтоя е надушила нещо. Действията й бяха целенасочени. Не се обаждаше и не искаше помощ. Следваше свой план. И не се бе обадила на никой друг агент или служба.

Техническите експерти я държаха под око. Основната й грешка бе влизането в мрежата, използвайки софтуера на службата за контрол на магистралния трафик. Добра работа. Той се усмихна при тази мисъл. Монтоя бе един от малкото агенти, от които все още можеше да научи нещо, да открадне свежи, неизпробвани идеи. Вътрешен човек от щурата система за надзор. Беше добро хрумване, веднага щеше да започне да прилага подобни наблюдения.

Когато му изпратиха изображението, с няколкоминутно закъснение, Димитри Петренко усети прилив на адреналин и сякаш го обля леденостудена вълна. Ето защо бе наел точно нея. Цената й бе пет милиона долара и, изглежда, си струваше. Хиляди очи зорко оглеждаха Европа, търсейки онези двамата, и никой друг не ги бе засякъл. Единствено Лола Монтоя.

Очакваше обаждането, но вече знаеше, че то няма да дойде. Бе тръгнала да ловува сама. Не искаше да се откаже нито от убийството, нито от заслугите. Понякога това бе проблемът с най-утвърдените наемници. Допускаха егото им да се намеси. Глупавата малка кучка се държеше съмнително, откакто му бе докладвала на яхтата. Димитри четеше мислите й съвсем ясно. Защото това бяха и неговите мисли.

Разбираше защо постъпва така, но нямаше да търпи подобни своеволия. Беше ги проследила до италианската граница и там ги бе загубила. С радост би я привикал в Рим, все още имаше с какво да бъде полезна. Но бе забравила факта, че е наета от него, че работи под негово командване.

Щеше да бъде забавно да спи с нея. Може би дори щеше да й хареса. Ако я убият, щяха да загубят разностранен талант. Но и това не би го спряло. След края на операцията възнамеряваше да изчезне. Не хранеше илюзии. Щом искаха смъртта на Лола, щяха да поискат и неговата. Щеше да разхвърли парите си по света, за да не могат да ги проследят, и да изчезне от погледите им.

Тези клоуни никога нямаше да го открият. Но Лола Монтоя знаеше твърде много за него. Когато узна как е засякла Уил и Мелиса на портала за магистрална такса, в колата, потръпна от прилив на адреналин и известен страх. Щом Лола бе открила призрак като Уил Хайд, значи можеше да открие и него.

Много хора щяха да умрат през следващите дни. Димитри не беше сантиментален, но остаряваше и се уморяваше. Нямаше търпение да остави Харун с русите му кучки и да изчезне от лицето на земята.

Какво ново занимание да си намери? Нещо, свързано с пари, нещо доходоносно. Нехайно си каза, че може да се залови с търговия с диаманти.

Но щеше да поумува върху това друг път. Сега щеше да лети за Рим, за да довърши работата си. И да доизглади подробности, за които по-неопитни агенти не биха се сетили.

 

 

Лола седеше на масата, сложена старателно точно в средата на малката тераса на хотелския й апартамент. „Виктрикс Рома“ бе един от най-добрите хотели в града. Бе взела решението рано сутринта и бе зарязала малката си кола на паркинг до летище Балдзано, в Доломитите. По-малко от четиридесет и пет минути след излитането пристигна в Рим. Хвана такси от Виа Венето и си позволи малко багаж „Гучи“ и елегантни дрехи. После веднага се отправи към „Виктрикс“, където млада жена със скъпи куфари не изглеждаше никак необичайно.

Нямаше нужда да прилага специални умения, да се преструва. Уил Хайд и жената щяха да тръгнат към Рим. Не можеха да се качат в самолет, затова щяха да се придвижат бавно. Но щяха да дойдат тук. Дотогава тя щеше да чака, да се наслаждава на лукса, от който бе заобиколена, когато не работеше. Толкова бе приятно да се потопи в ароматната пяна в огромната мраморна вана, да потренира във фитнес залата в сутерена, да опита изтънчени специалитети. Хрумна й да си намери мъж за секс. В града имаше предостатъчно войници. Харесваше този тип, войниците и полицаите. Изкушаваше се да прелъсти някого, да го завлече в леглото си, но размисли.

Пръстенът на убитото момиче блестеше на пръста й. Не се бе отказала от идеята за Уил Хайд. Разбира се, това бяха само фантазии, трябваше да го убие, без съмнение. Но искаше той да я види, да изпита влечение към нея…

Може би, помисли си Лола, докато гледаше Колизеума, Римския форум, вляво от него, осветен от мощни прожектори. Винаги бе обичала този град. Първичният му облик я успокояваше. Би живяла добре в Рим преди хиляди години. Нейната професия бе процъфтявала дори тогава. Може би все пак имаше избор. Може би ако отстранеше жената и можеше да хвърли вината върху някой друг… Какво дължеше на клиентите? Мишената бе Мелиса Елмет.

На масата зад нея пейджърът й зазвъня.

Тя побутна чинията с вечерята си, малка порция ароматни spaghetti al’herbe, на една страна, леко ядосана. Прекъснаха насладата й от добрата храна, а чашата вино, хубаво „Брунело“, бе първото й питие от седмици.

— Лола. Обажда се Димитри — каза той. — Къде си?

Нямаше да му каже.

— В Италия — отвърна тя като компромис.

— Искам да отидеш в Рим. Предполагаме, че отиват там, движат се на юг. Изглежда, са се досетили за някои неща. Ще се появят в лабораторията на Ричард Елмет.

Лола направи гримаса. По дяволите! Сега недодяланите горили на Димитри щяха да плъзнат из града. Уил Хайд щеше да ги види от километри.

— Ще отида там и ще ги очистя — увери го тя. — Не е нужно да изпращаш никой друг.

— Досега не си постигнала резултат, което говори друго — изтъкна той. — Хората ми ще пристигнат за по-сигурно. Виждаш мишените, убиваш ги.

Тя затвори и остана на място за миг, докато овладее гнева, който напираше в нея. Димитри Петренко се отнасяше към нея с пренебрежение. Ако не беше толкова добър агент…

Но беше добър, освен това изключително опасен. Лола го знаеше. Можеше само да се надява тя да стигне до Мелиса Елмет преди другите.

 

 

Самолетът на Димитри се движеше по инерция по пистата. Бе издал заповеди и хората му се бяха отзовали, пристигайки с коли или долитайки начаса. Имаше и местни „спящи агенти“. Лично ги бе избрал, най-добрите между арабите и венецуелците, двама хлапаци от Алжир и един казак. По негово нареждане бяха заели места по железопътните терминали, автогарите и по-големите улици около университета. Някои бяха в офисите на Министерството на туризма, проверяваха хотели и общежития. Копирайки хитрините на Лола, бе наредил на двама хакери да проникнат в компютрите на пътна полиция и да се взират в мониторите, докато ослепеят.

Вече беше тук. Щеше да ги хване.

 

 

Уил лежеше на тясното легло в каютата им. Беше вътрешна, близо до котела. Нямаше естествено осветление и шумът не спираше, но и за двамата бе върхът на лукса. Мелиса буквално замърка от удоволствие, че отново може да вземе топъл душ.

Той се подпря на лакът. Беше гол; тя също. Бе заспала. Плъзна поглед по тялото й, главата й обърната на една страна, червените й коси разпилени по възглавницата. Гърдите й бяха прекрасни, талията бе изваяна, а краката стройни и стегнати. Не можеше да я гледа, без да я желае.

Разбира се, обективно погледнато, тя не притежаваше красота на супермодел като бившата му годеница.

Това нямаше значение. За мъж като него Мелиса бе далеч по-привлекателна. Дръзка и смела, силна, стройна, с приятни извивки, момиче, което обича добрата храна, шегите и споровете. Никога не бе изпитвал желание да се отдалечи от нея, след като правят любов. Това я отличаваше от всички други. Беше толкова интелигентна, толкова забавна. Можеше да бъде страхотен приятел.

Може би по-важно, сексът с нея беше невероятен, не заради техниката. През последните години бе имал връзки с момичета, които подхождаха към мъжкото тяло с хладна, професионална вещина. Мелиса бе далеч по-страстна. Реагираше естествено. Достатъчно бе да прокара ръка по гърба й, и тя потръпваше и затаяваше дъх. Желанието й бе силно колкото неговото, може би дори по-силно. Ако я целуне, тялото й се надигаше, кожата й пламваше и от нея заструяваше топлина. Толкова бе лесно да я възпламени. Страстта й му носеше неописуема наслада. Когато я видеше да реагира така, едва се владееше.

Възбудата й идваше и от сила, беше очевидно. Любовта им като тийнейджъри бе чиста и малко наивна, беше съкрушен от решението й да се разделят. А сега бе толкова различна, толкова по-богата. Беше жена, способна на дълбоки чувства. Дълго бе жадувала за силен мъж. Беше се борила с тази част от себе си, но тя бе жена, която отвръщаше страстно на доминиращ мъжкар. С него се проявяваше особено силно, защото никога не бе преставала да го обича.

Съчувстваше й за това мъчение. Взаимно се бяха подложили на странни наказания. Но сега, когато тя настръхваше при всяко негово докосване, бе опияняващо да контролира тялото й и да обича ума й.

Толкова бе красива.

Обичаше я милион пъти повече. Мислеше за Оливия със съжаление и безмилостно щеше да отмъсти за смъртта й, но дори скръбта за нея не можеше да помрачи любовта му към Мелиса, неговата жена, неговата съпруга. Все още му бе съпруга. Искаше да приключи с това, да я освободи от всички ужаси, които я преследваха. Силното й жизнено тяло бе съвършено. Уил го обожаваше.

При мисълта, че ще я изложи на опасност, смъртна опасност, която дебне в Рим, почти му призляваше. Но просто нямаше друг начин.

Любовта към нея го изгаряше като треска. Беше любов, за която бе готов да умре, а единственият път към безопасността бе да рискува всичко, не само своя живот, а и нейния.

Уил се наведе и започна да целува вдлъбнатината под шията й, леко погъделичка кожата й със зъби, очерта фигури върху нея с език.

Мелиса се раздвижи. Беше неустоима, докато се протягаше в просъница, мъркайки от удоволствие. Плъзна ръка между бедрата й. Вече бе възбудена. Примигна и отвори очи. Затаила дъх, изви гръбнак.

— Уил — промълви тя, надигна се към него.

„Това е моята жена“, помисли си той с дивашка гордост. Любовта пламтеше в гърдите му. Страстта му към това момиче бе толкова дълбока. Всички други жени — моделите, актрисите, безинтересните кльощави хубавици, сега му се струваха далечни, като смътни сенки в мрака. Сексът с Мелиса бе несравним. Вече се извиваше под него. Трябваше да прояви усилие да се владее, за да я подразни малко. Толкова бе гореща, сякаш от нея се надигаше пара…

Наведе се и я целуна, ненаситно. Страхуваше се за нея, болеше го, но не сега. Единственото, което имаше значение сега, бе това изживяване, тази жена, неговата страст.

 

 

Залитайки, стъпиха на кея в Чивитавекия^[1]. Плочите бяха напечени от слънцето. Мелиса се огледа надясно, наляво. Средновековните руини и старият град до пристанището се губеха сред модерни сгради и каравани, продаващи скъпа кока-кола и сладолед.

— Върви плътно до мен — каза Уил.

— Добре — Мелиса погледна табелите на пристанището. — Влак ли ще хванем от гара Термини?

— Не — отвърна Уил. — Първо ще се помотаем тук — прокара загрубелите си пръсти през косите й. — Искам да намерим дрогерия, да ти купим боя за коса. Може вече да имат наше изображение.

— Но не сме срещнали никого — тревожно промълви тя.

— Имат си начини. Могат да се доберат до записи от охранителни камери, може би дори от тези на летище „Шарл дьо Гол“. Възможно е да чакат с дни, докато ни засекат, а ние ще изчезнем от района.

— Но все пак ще знаят как изглеждаме.

— Да, за съжаление — Уил стисна ръката й. — Много са, Миси. Хиляди. Не зная дали ще успеем. Не искам да те лъжа.

— Не ме интересува — каза тя. Средиземноморското слънце безмилостно печеше над тях. Туристите и уличните търговци се усмихваха. За Мелиса животът бе богат. С радост би заменила тягостните самотни години и Оксфорд, пълни с огорчение и неудовлетвореност, за тези последни няколко дни отново с Уил. — Обичам те. Винаги ще те обичам.

Той леко я целуна по устните.

— Плачеш — учудено каза тя.

Очите му се присвиха, въпреки сълзите, с които ги бе видяла да се пълнят.

— Глупачка — изръмжа той. — Аз никога не плача — обърна се и Мелиса забеляза как гърбът му се стегна. Когато отново застана с лице към нея, очите му бяха сухи и спокойни. — Да вървим — кратко каза Уил.

— Нали не мислиш, че някой ни чака тук? — попита тя. — Каза, че няма да предположат, че ще пристигнем с кораб.

— Нищо не е изключено — промърмори той. Решително закрачи по кея и Мелиса забърза след него.