Луиз Бегшоу
Страст (30)

Двадесет и осма глава

— Събуди се. Будна ли си?

Тя веднага се надигна, рязко изправи гръб и стана на крака.

— Охо. Не ме удряй — каза Уил с усмивка.

Добре. Мелиса примигна. Самолетът. Снишаваше се, усети спускането.

— Скоро ще кацнем. Разбира се, не трябва да бъдем тук, когато товарачите спуснат рампата. Ще трябва да излезем през пода на самолета. Има отвор за технически цели, до колесника.

— Сигурно е опасно.

— Доста опасно. Както казват стюардесите, трябва да изчакаме до пълно спиране. Дори леко движение на колелата напред може да те убие като нищо.

Мелиса кимна. Изпитваше дълбоко облекчение, че Уил говори за практически подробности.

— Тогава защо не слезеш пръв, за да ме хванеш?

Той се приближи към нея.

— Разбира се. Ако ми се довериш.

— Нямам избор — изтъкна тя и погледна през прозореца.

Уил повдигна брадичката й. Дъхът й секна. Накара я да се обърне към него и да го погледне. Коленете й се подкосиха.

— Миси, трябва да поговорим.

Съсредоточеният му поглед издаваше решителност.

— Господи — запелтечи тя. Самолетът се разклати, колесникът бе спуснат. Двамата залитнаха. Уил я сграбчи за раменете. — Дано успеем да избягаме от това летище без стрелба от въоръжени френски войници. Нямаме време за приказки.

— Довечера — каза той. — Само ме следвай, когато слезем на земята. Зная къде отивам.

— Добре — промълви Мелиса.

Самолетът се бе приземил и се движеше по пистата, постепенно губейки инерция. Тя се опита да се съсредоточи. Беше много сериозно, всичко бе сериозно. Бяха във Франция, бяха престъпници, нападнали и ограбили…

Но за нея не съществуваше нищо друго на света, освен неговия поглед, копнежът, който отново се надигаше в сърцето й, неудържим като приливна вълна.

Беше безнадеждно, отчаяно влюбена в Уил Хайд. Може би отново… а може би никога не бе преставала да го обича. Каквато и болка, каквото и страдание да очакваше да изживее, когато той се ожени за друга, просто не можеше да се самозалъгва нито секунда повече. Навярно той знаеше. Беше го прочел в очите й. Така да бъде. Вече й бе все едно, бе преглътнала унижението и не се опитваше да бъде силна.

Триенето на колелата в пистата бавно заглъхна и самолетът спря. Приклекнал на пода до нея, Уил изчака само секунда. После, без най-малко колебание, отвори предпазния капак с вътрешната ръчка, хвана се за ръбовете и скочи през отвора. Мелиса се втурна напред. Той бе на земята и я чакаше. И тя не се поколеба. Скочи.

Лесно я хвана, сякаш бе лека като перце, и й помогна да стъпи на земята.

— Ще вървим насам. Не спирай да ми говориш, сякаш сме двама работници, които си бъбрят. Ако усетиш, че някой ни гледа, повиши тон. Започни да ми се караш ядосана.

— Струва ми се лесно.

Уил закрачи напред. Мелиса тръгна до него, нахлупила шапката ниско над челото си. Започна да бърбори за европейските летища и разписанието на полетите за доставки. С периферното си зрение видя, че вървят между цял флот паркирани самолети на „ФедЕкс“. В края на пистата се разминаха с мъже и жени, облечени като тях или с костюми или пилотски униформи, с екипировка за товарене. Мелиса не погледна никого. Беше с Уил и просто продължаваше да говори. Всеки момент очакваше нечия ръка на рамото си, вик, предупредителен изстрел. Но не се случи нищо и след по-малко от минута Уил спокойно я поведе през паркинг към широка улица.

— Продължавай.

— Добре — беше въодушевена. — Къде отиваме?

— Далеч от летището. Градчето се казва Роаси ен Франс. Главно хотели към летището, но има и няколко магазина и бистра. Ще повървим три-четири километра. Един момент.

Край улицата имаше телефонен автомат. Уил набра няколко цифри, може би някакъв код или корпоративен номер. Мелиса го чу спокойно да съобщава за двамата работници от „Федерал Експрес“. Бавно повтори думите си няколко пъти. Когато се увери, че служителите от другия край на линията са го разбрали, затвори и продължи да върви.

Поведе я през оживени улици и покрай няколко големи летищни хотела. На ъгъла имаше банка и той влезе, нареди се на опашка и излезе с пачка евро. Мелиса просто го изчака. Дори за миг не изглеждаше дезориентиран. Имаше толкова ясна цел. Когато излезе от банката, просто я подкани с жест, леко движение с глава. Видя, че върви към голям френски супермаркет, „Карфур“. Бързо, без да се консултира с нея, избра евтини стоки от първа необходимост. Свали дрехи от закачалките и за двамата. Без да я попита, тя забеляза, че знае точния й размер. Беше го преценил безпогрешно. Плати, размени няколко думи с момичето на касата на отличен френски. Мелиса се изчерви и просто го последва. Не събра смелост да заговори.

— А сега какво?

Уил й подаде една от чантите.

— Покрай ъгъла. Още малко ходене и сме в градчето. Зная един малък семеен хотел. Приемат пари в брой и не задават въпроси.

Роаси бе приятно градче. Мелиса забеляза пъстрите къщи с боядисани капаци на прозорците. Хотелът на Уил се намираше на затънтена уличка, до модерна на вид църква. Той влезе, прозина се и след кратки преговори с навъсения мъж на рецепцията подаде няколко банкноти. Мъжът му даде ключовете, без дори да ги погледне. Качиха се по тясно стълбище, застлано с пътека на цветя. Вратата над него бе потъмняла и издраскана, но когато Уил я отвори, двойната стая се оказа доста просторна и чиста. Имаше малка баня с душ, тоалетна и прозорец.

— Моля те, кажи ми, че имам време да се преоблека — каза Мелиса. Бе облечена с нечия униформа, с която бе спала, вече вмирисана.

— Разбира се. Измий се. Ето.

Той отвори чантите и й подаде четка за зъби, паста, самобръсначка, малък дезодорант, гребен и шампоан с балсам.

— Блаженство — каза тя и ги притисна към себе си. Удивително как най-обикновени неща се превръщаха в скъпоценен лукс. — Сетил си се за всичко.

— Трябва да изглеждаш нормално. Ако има нещо необичайно в теб, хората те забелязват. Чистите и спретнатите не бият на очи. Това е важно — подаде й дрехи за преобличане: евтини дънки, тениска и къс пуловер. — Тук има хавлии, но са с размери на носни кърпички.

Мелиса кимна и се втурна в малката баня, свали дрехите си. Слънцето нахлуваше през малкото напукано прозорче, високо на стената. Беше отворено, за да излиза парата; хотелът нямаше аспирация. Мелиса не я бе грижа. Водопроводната система работеше, имаше топла вода. Би предпочела вана, но наистина бе блаженство да се измие, да почувства лицето и косата си отново чисти, да се наслади на топлата вода, която отмива нечистотията и стреса. Бързо изми тялото и косата си, среса се, изми зъбите си и старателно изпра бельото и чорапите си с миниатюрния безплатен сапун. Щяха да изсъхнат, докато е с новите, които Уил й бе купил. Не бе преувеличил за хавлиите, наистина бяха оскъдни, но Мелиса се задоволи с това, което имаше. След секунди бе подсушена и облече новите дрехи. Сториха й се толкова приятни, чисти и свежи, чувстваше се по-добре в тях, отколкото в която и да е елегантна рокля, която някога си бе позволила. И изглеждаше добре. Евтино облекло от хипермаркет, но създадено за французойки. Беше достатъчно стройна и атлетична, за да й стоят добре и да изглежда представително и шик.

Когато излезе, Уил седеше на леглото и разпалено разговаряше с някого по телефона на бърз френски. Бе купил местен вестник, който лежеше отворен върху покривката на леглото. Мелиса се наведе. Беше позвънил на няколко частни обяви за коли.

— Oui, nous y serous, a tout a l’heure^[1] — каза той и затвори. — Няма да се бавя.

Влезе да вземе душ.

Мелиса внимателно събра багажа. Щяха да пътуват до Париж. Нямаше да разговарят. Той съжаляваше за онази целувка, за онази невероятна, зашеметяваща целувка. Каквото и да се бе случило, беше отминало. Опита се да поразсъждава, но пороят от емоция бе изцедил силите й. Почака, прокарвайки пръсти през косите си, разрошвайки ги да изсъхнат по-бързо. Регионалният вестник бе публикувал материали за кмет, арестуван за корупция, и затварянето на местна болница. Прочете ги, за да поупражнява френския си, но връзката между думите й убягваше. Не можеше да се съсредоточи. Беше като в ступор. Вратата на банята рязко се отвори. Мелиса подскочи ужасена. Уил носеше мръсните си дрехи в ръка, старателно сгънати, и бе облечен с евтина синя риза и полиестерен панталон. Нищо не можеше да прикрие тялото му, тъмните му коси, мускулестите му ръце и гърди. Тъмните косъмчета на брадичката му бяха оформени, не обръснати. След още няколко дни щеше да има истинска брада.

Изглеждаше странно с брада. Все така красив.

Погледна я.

— Кой очакваше да изскочи оттам?

— Стресна ме — плахо промълви Мелиса. Взе вестника.

— Да тръгваме.

Той се приближи, сложи ръце на раменете й.

— Ще отидем до Париж с автобус. Там ще купя кола. Ще се отбием в О’Мейра на Сена, продават къмпинг оборудване. После тръгваме на юг, към Швейцария.

— Добре.

— Веднага щом се качим в колата, ще поговорим. Но нека първо се измъкнем оттук.

Уил действаше бързо. Беше уморен, личеше си. Мелиса нямаше представа колко е спал в самолета, но явно имаше сили. Колата бе „Рено Еспас“, старо и очукано, но двигателят бе в добро състояние. Търговецът се попазари с Уил и им го продаде за няколкостотин евро. Заредиха, купиха бутилирана вода и Мелиса седна зад волана, когато Уил влезе в магазина за къмпинг принадлежности. Върна се със солидна екипировка и я стовари в багажника. По пътя обратно към Роаси и двамата мълчаха. Уил взе чантите с покупки от стаята и остави ключа на рецепцията. Нямаше никого. По-добре.

Той се качи в колата, излезе от градчето и зави на юг. Скоро се озоваха на магистралата — огромна, сива, съвършено анонимна. Колите фучаха с адска скорост.

— Какво ще правим, когато стигнем до границата? — плахо попита Мелиса.

— Никога не проверяват паспорти, когато си с кола. Изключително рядко. Ако се случи — Уил сви рамене, — ще измислим нещо.

— Добре.

— Мелиса.

Тонът му я накара да затаи дъх. Господи. Не можеше да го понесе. Не можеше.

— Слушай, не е нужно да казваш нищо, Уил. Разбирам. Бяхме под напрежение, беше грешка, скоро ще забравим за случилото се и ще се върнеш при годеницата си. Да не го споменаваме. Увлякох се.

— Мелиса, ще се обадя на Оливия от следващия град, в който спрем.

— Нужно ли е да й казваш? — попита тя. Унижението бе непоносимо. Беше й останала само утехата, че никой друг, освен Уил, не знае за слабостта, която бе проявила. — Опасно е да й се обаждаш, нали? Могат да те засекат.

— Трябва да поема риска. Има право да узнае, веднага. Развалям годежа. Ще бъде съкрушена — Уил въздъхна. — Чувствам се ужасно виновен. Не е сторила нищо лошо. Но не я обичам и не мога да водя такъв живот. Не мога да се оженя за нея, така че трябва да направя това час по-скоро — поклати глава. — Ако подслушват, ще узнаят, че скъсвам с нея, и може би е по-добре за безопасността й. Връзката с мен е опасна.

Мелиса опря глава на облегалката. Отвори уста, но не изрече нищо.

— Ти ме нарани — заговори той, с поглед, съсредоточен върху пътя, спокойно и уверено. — Съсипа ме. Разби всичко на света, което смятах за добро. Ти беше слънцето, луната и звездите за мен, единственото семейство, което някога съм имал, а ме предаде.

По страните й потекоха сълзи. Дори не я поглеждаше.

— Трябваше.

— Не беше длъжна. Дори не се опита да убедиш майка си. Не провери дали казва истината — пръстите му силно стиснаха волана. — Изостави ме, предаде ме. Не се бори за мен, Мелиса. Нито за миг.

— И ти ме наказа, нали? — попита Мелиса, обзета от гняв. — Сурово. Бях толкова млада! Затова бях слаба. Може би трябваше да се изправя срещу тях. Но ти не ми даде никаква възможност да поправя грешката си. Не отговаряше на обажданията ми, не обръщаше внимание на писмата ми, просто изчезна, по дяволите! Беше толкова непреклонен, Уил! Погрижи се да не мога да те открия. Разпитвах приятелите ти, унижавах се да те търся из града. Но просто беше изчезнал. Никога не се върна, не се обади, не прояви капка милост към мен, Уил, жестоко, упорито копеле! Господи, колко те мразя! Знаеш ли колко години плачех, преди да заспя, сякаш животът ми бе свършил! По-добре да беше ме натикал в затвора, защото докато бе зает да оправяш света и да трупаш милиони, аз се задушавах, потъвах в безнадеждност, години наред! Обичах те, толкова много те обичах! А ти ме погреба жива!

Кокалчетата на пръстите му побеляха. Хвърли изпепеляващ поглед към нея. Мелиса не издържа да го гледа в очите.

— Обичаше ли, Мелиса? — каза той. — Все още ме обичаш. Желаеш ме. Всеки път, когато те докосна, го чувствам.

— И какво от това? — сопна се тя. — Няма да умра от любовна мъка, каквото и да си мислиш. Дори и наистина да ме мразиш, ще го преживея.

Уил силно натисна газта и я стресна с искрен, гръмогласен смях.

— Не те мразя, глупачке. Обичам те. Мислех, че всичко е минало. Явно не е.

Мелиса го погледна недоверчиво. Скоростта бе шеметна.

— Сериозно ли говориш?

— Защо дойдох за теб всъщност? Казах си, че е от чувство за дълг. Но истината е, че не можех да понеса мисълта да умреш или пострадаш. Когато те видях… беше различна, Мелиса. Изглеждаше изтерзана от живота. Разочарована. Цялата красота бе изчезнала.

— Така си и мислех — каза тя, но вече не я бе грижа. Той я обичаше. Само това имаше значение.

— Когато те видях, почти изпитах облекчение. Може би образът в съзнанието ми беше плод на моето въображение. Може би бях влюбен в една илюзия. Вече можех да продължа напред, да се радвам на брака си с Оливия, вместо просто да си мисля, че е крайно време…

— О, Уил…

— После се втурнахме да бягаме. Исках да те целуна във влака, първия ден. В Ротердам беше трудно. Не можех да кажа дали изпитваш гняв, или ненавист към мен. Но те желаех — леко завъртя волана, обърна се към нея и се усмихна. — После, след известно време, разбрах, че ме желаеш, Мелиса, и не можеш да се пребориш с това.

— Ах, ти, арогантно копеле — каза тя с усмивка.

— Знаеш, че е истина. Бил съм с твърде много жени. Това само ме влудяваше. И аз вече те желаех и се борех със себе си — Уил натисна газта, премина в друго платно. — Изживяваше ли бурна страст с мъже?

Мелиса се изчерви.

— Твърде личен въпрос.

— От мен — изтъкна той. — Мога да ти задавам колкото си искам лични въпроси.

— Била съм само с Фрейзър — призна тя. — Той ме намираше за студена.

Уил отново се засмя.

— Студена? Ти? Ти си най-страстното момиче, което съм държал в прегръдките си.

Усети, че отново се изчервява. Докато го слушаше да говори така, през нея преминаваше разтърсваща вълна на страст.

— Бях много по-млада — възрази тя.

— Няма значение. Всъщност сега навярно ще бъдеш още по-страстна. Чакала си толкова дълго.

— Трябва…

— Какво ти трябва? Нали знаеш как ще спим?

Мелиса поклати глава.

— В палатка. Край шосето, под дървета, където намерим. До реки и потоци. Няма да очакват това. Ще тършуват в хотелски регистрации и ще се обаждат на агентите си в държавните полицейски служби да ни търсят в малки вили и хотели. А шумата ще им попречи да ни засекат от сателит или хеликоптер.

— Добре.

— Значи ще бъдеш в палатка с мен, скъпа. Само ние. Няма да има жива душа километри наоколо. И всяка нощ ще очаквам нещо от теб. Ще те накарам да си платиш за всяка вечер, която съм бил принуден да прекарам без теб.

Уил повдигна едната си ръка от волана, нехайно я сложи в скута й, притискайки длан към леката свивка на корема й, и усети топлината и копнежа.

Мелиса почти простена от желание.

— Не може ли да спрем някъде?

Той отмести ръката си.

— Искам да излезем от Франция. Със сигурност вече ни търсят и проверяват докъде има полети на „ФедЕкс“ и „Лоугън“. Нека стигнем на по-безопасно място. Трябва да се обадя и на Оливия. Тя е жертва в случая.

— Да — съгласи се Мелиса. — Надявала се е да стане твоя съпруга. Горкото момиче — каза тя прочувствено.

— Можеше да стане моя жена само в едно отношение. В друго аз все още съм женен за теб.

— Какво?

— Ти поиска анулиране на гражданския брак. Но не и на църковния, нали?

Бе забелязал това, помисли си тя, наистина го бе забелязал.

— Не, така и не го направих.

— Тогава ще уредим гражданските формалности, Мелиса, но все още си моя съпруга.

Искаше да го целуне, да го прегърне, но трябваше да почака. Движеха се по автомагистралата с почти пределна скорост. Влиятелни хора желаеха смъртта й. Но не я бе грижа. Беше се преродила. Почти бе замаяна от любов и радост. И непреодолима първична страст, която я плашеше.