Луиз Бегшоу
Страст (29)

Двадесет и седма глава

— Ммм. Мммм!

Мъжът правеше отчаяни опити да се освободи. В очите му над превръзката на устата се четеше ужас. Мелиса се отдръпна потресена. Уил…

— Тихо, по дяволите! — просъска той.

Жената бе по корем, ридаеше. Ръката на Уил се плъзна около устата й и умело я запуши с тениската. Беше приложила няколко хватки за самозащита, когато видя колегата си със запушена уста, крака, свити под брадичката, и вързани ръце.

И двамата бяха доста силни. Работеха в склад на „Федерал Експрес“. Бяха униформени служители, с гащеризони и значки. Сега гащеризоните и значките лежаха на купчина в краката на Мелиса.

Уил ги бе хванал един по един. Причака ги зад електрокар и първо запуши с ръка устата на мъжа, а с другата ръка го обездвижи и го издърпа далеч от портала на огромния склад. Никой не чу нищо. Никой не се огледа.

Мелиса, залегнала сред високите треви, наблюдаваше с ужас, но Уил се бе промъкнал безшумно като призрак. Мъжът нямаше шанс. След като го върза и запуши устата му, се върна за жената.

Бяха далеч от хорски погледи, в участък с високи жилави треви на ливадата зад склада. Бе използвала хватки от карате и се бе опитала да удари Уил в слънчевия сплит. За Мелиса бе поучително да види колко бързо я тръшна на земята и я предупреди да мълчи. Направи го за секунда, без видимо усилие. Явно жената си въобразяваше, че е добре обучена и способна да се бие. Обляното й в сълзи лице на земята бе издало пълно изумление, преди на него да се изпише ужас.

Не можеше да говори. Мъжът мърмореше нещо през парцала между зъбите си. Уил издърпа парче канап, сряза го и върза ръцете й отпред, после краката върху чорапите. Не бяха голи, и двамата бяха с тениски, за късмет, бельо и чорапи. Жената, на около тридесет и пет, носеше прашка, но нямаше начин да й бъде спестен срамът. Издаваше умоляващи звуци за помощ. Плачеше и подсмърчаше.

Мелиса отиде при Уил.

— Моля те, Уил — прошепна тя. — Моля те… трябва ли? Боли ги.

— Не чак толкова. Налага се да ги вържем здраво, нужно ни е това забавяне — обърна се и заговори на вързаните: — Няма да ви убия или нараня.

Мъжът простена от облекчение.

— Съжалявам. Може би ще бъде малко страшно и неприятно за вас. Вързах ви, защото имам нужда от време, за да изчезнем далеч от този склад. Ще се обадя на началника ви и ще му кажа къде сте, но след не по-малко от осем часа. Ще си бъдете у дома преди полунощ. През деня е топло, но когато слънцето се скрие, се притиснете един към друг, за да ви бъде по-топло. Няма да има опасност от измръзване довечера, не е толкова студено. Извинявам се за неудобството, но ще можете да продадете историята си на вестниците.

Мелиса го погледна с благодарност. Жената бе престанала да трепери от ужас и сега просто примигваше озадачено и преглъщаше сълзите зад превръзката на устата. Мъжът бе ядосан, опита се да извика.

— Животът ни е в опасност — каза му Уил. — Съжалявам — после махна на Мелиса и тя го последва, докато се скриха в близкия храсталак. — Облечи това.

Хвърли й униформата на жената и свали своите дрехи. Мелиса се опита да не гледа. Тялото му бе невероятно — силно и мускулесто, с широки гърди, покрити с тъмни косми. Сигурно бе продължил да тренира всеки ден, след като бе напуснал службите. Засрамено отмести поглед, надявайки се да не е забелязал, че го зяпа. Смущаващо бе да свали дънките си пред него така. Тук нямаше баня, където да се преоблече в уединение…

Погледът на Уил се плъзна към нея, Мелиса почувства как се задържа за момент. После той се обърна с гръб.

— Побързай — каза Уил.

Тя облече дрехите, закопча ги. Бе отместил поглед от нея. Глупаво бе да бъде разочарована. Трябваше да се стегне, въздишаше по него като тийнейджърка.

— Готово. Сега накъде?

Уил внимателно я изведе от горичката, тръгнаха по естествено отъпкана пътека между тревите. Моторът бе паркиран далеч от склада.

— Към летището. Заминаваме за Европа.

Мелиса започна да разбира.

— Ще използваш тези униформи, за да се промъкнем в летището?

— Ще ги използваме, за да се качим в самолет. Товарен самолет на „Федерал Експрес“ — на лицето й се изписа тревога. Уил направи нехаен жест. — Спокойно, самолетите на „ФедЕкс“ поддържат нормално налягане на височина до три хиляди метра. Ще бъдем при товара. Може да друса малко, но ще бъдеш в пълна безопасност. Аз ще бъда с теб.

— Добре.

— Правил съм го и друг път — успокои я той. — Тогава нямах униформа на компанията. Така ще стигнем до Европа, без да използваме паспортите си. Няма да могат да ни проследят.

— Но ще разберат.

— Да. Когато кацнем, ще се обадя в склада да развържат онези двамата. Веднага щом историята стигне до местните вестници, онези типове ще узнаят какво е станало. Ще започнат да ни търсят във всички точки, до които има полети на „ФедЕкс“ от „Лоугън“. Но ние ще сме изчезнали от района. Отдавна.

— И къде ще отидем?

— В Рим — каза той.

Лицето на Мелиса пламна от вълнение, страх или облекчение, не бе сигурна. Уил щеше да подреди пъзела. Това бе единственият изход за нея. Но когато най-сетне бъде в безопасност, повече нямаше да го види.

— В университета на баща ми?

— Баща ти е притежавал или знаел нещо, заради което представлявал заплаха за много богати хора. Те мислят, че и ти може да го знаеш. Мислят, че пазиш тайната, единственото решение е наистина да се добереш до нея. Тогава може би ще бъдем в положение да се пазарим.

Бяха стигнали до мотоциклета. Мелиса взе черното кожено яке и каската от канавката, където ги бяха оставили, и ги сложи.

— Сигурен ли си, Уил?

— Сигурен? Не мога да бъда сигурен за нищо. Но това е единственото решение, което виждам.

— Тогава значи трябва да се получи. Нали? — каза тя и се настани на седалката, доволна, че има оправдание да обвие ръце около тялото му и да се притисне към него.

 

 

Оставиха мотоциклета, якетата и каските си в задния край на терминала на летището. Уил потършува и извади само няколко неща — плик за писмо и четката си за зъби.

Мелиса взе добре заредената си раница. Той сложи ръката си върху нейната.

— Остави я.

— Но имаме нужда от…

— Ще трябва да си купим всичко необходимо. Ако имаш пари, сложи ги в подвързията на паспорта си.

— Добре — каза тя.

Уил й се усмихна и за секунда тя си помисли, че ще я погали по главата или тила — за кураж. Но не го стори.

— Важното е да се измъкнем. Когато си на път, свикваш да не се привързваш към нищо. Към хора, още по-малко към вещи.

Мелиса въздъхна.

— Не мога да си го представя, Уил. Не зная как е възможно. Аз не притежавам нищо, нямам нищо.

— Имаш живота си. Всичко друго е заменимо. Сега престани да се самосъжаляваш и ме следвай.

Не беше нужно да прави това за нея. Каза си, че трябва да бъде благодарна и никога да не забравя какво рискува той.

— Идвам — каза тя.

 

 

Самолетът се заклати и затрепери. Мелиса се притисна с гръб към стената изплашена. Не беше като пътнически полет, където коланът те придържа здраво към седалката и симпатична стюардеса проверява дали е достатъчно стегнат. Краката на Мелиса бяха заклещени между метални шини на пода на товарното помещение. Беше тежък самолет, пълен с палети. Бяха се качили в последния момент. Уил бе издебнал и нападнал последния товарач в гръб, мъжът дори не бе видял кой го удря. Бе извадил портфейла му като мотив. Мелиса, скрита в сенките, с нахлупена шапка, бе побягнала напред по рампата. Сега бяха вътре. Никой не бе свалил рампата. Самолетът щеше да излети всеки момент.

Дали бе прав за налягането? Ако не, това бе ужасен начин да умреш. Замръзналото й тяло щеше да пристигне в Париж наред с куп бързи пратки. Дали те бяха тук? Дали щяха да стрелят? Може би ги бяха видели, може би убийците бяха забелязали, въпреки че дори охраната на летището не…

Уил я побутна надолу. Имаше няколко прозореца тук-там в долното помещение.

— За всеки случай — каза той. — Но наистина няма опасност. Няма да дойдат.

Мелиса потръпна, шумът бе оглушителен. Чуваше се тракането на колесниците, докато набираха скорост, под нея. Тук нямаше нищо обичайно. Намираше се в голям самолет DC-11, който всеки момент щеше да излети.

Уил я сграбчи за раменете, накара я да се обърне към него.

— Мелиса. Успокой дишането си. Всичко е наред.

— Не е… — в нея се надигаше паника. Опита се да я потисне, но не успя. — Уил…

— Няма да стане като в някой от онези филми, нали?

Той й се усмихна, опита се да я успокои с шега.

— Няма да се наложи да ти ударя шамар, за да дойдеш на себе си.

Искаше да се засмее, но прозвуча само дрезгав стон. Самолетът се движеше много бързо. Заплъзгаха се и заподскачаха, когато набра достатъчна скорост. Не можеше да разсъждава. Струваше й се опасно и напълно извън контрол. Стомахът й се бунтуваше при всяко ново друсане.

Той я притегли по-близо до себе си, погледна я в лицето. Сърцето й биеше неудържимо, препускаше от обсебващ ужас. Страхът я завладяваше. Беше обляна в пот, задъхваше се.

— Не мога да допусна да се разпищиш — каза той. — Има хора в кабината, над тази стълба. Самолетът има екипаж, както всеки друг. Има и сандък с оръжия.

Товарният самолет се тресеше и накланяше. Мелиса просто не можа да се сдържи. Издаде стон на уплаха.

— Не — строго каза той, повдигна лицето й към своето и допря устни до нейните, за да не извика.

Целуна я.

Мелиса застина за миг шокирана. Той я целуваше. Страхът й и изчезна, сякаш някой я бе залял с ледена вода. Искаше да го отблъсне. Не го направи. Ръцете му я обгръщаха, държаха я здраво. Самолетът трепереше, движеше се, издигаше се във въздуха. Тя почти не усещаше. Напълно се бе изгубила в прегръдката му.

Не можеше да помръдне. Тялото й се притискаше към гърдите му. Трескавият й пулс се успокои. Той все още я целуваше, устните му се плъзгаха по нейните, по лицето й.

Страните й пламнаха. Вълна на желание запулсира из цялото й тяло. Коремът й се стегна, гърдите й, слабините и всяка част от нея веднага отвърна на целувката. Обзе я възбуда, буквално изгаряше. Усещаше допира му до горещата си кожа.

„Не, замаяно си помисли тя. Не.“ Не биваше да прави това. Той вече принадлежеше на Оливия. Беше влюбена в него, крайно време бе да го признае пред себе си, но нямаше да се превърне в последното прегрешение на Уил Хайд, последното му завоевание за една нощ.

Рязко се отдръпна, прекъсвайки целувката. Все още бе в прегръдката му. Побутна го назад. Не можеше да се освободи, ако той не я пусне.

— Какво правиш? — попита тя.

— Извинявай — Уил се отдръпна, отмести ръце от нея. — Не искам да изпаднеш в истерия. Трябва да останем незасечени за известно време. Сега би било твърде лесно самолетът да се върне обратно.

— Разбирам — Мелиса седна на твърдите метални шини бясна. — Просто начин да запушиш устата на една жена. Много ефективен.

Уил седна до нея. Леко се отдръпна от него. Не можене да рискува тялото й да се докосва до неговото.

Остана мълчалив няколко секунди. Мелиса усети напиращите сълзи на унижение. Гневно извърна глава встрани.

— Не беше неприятно да те целувам — каза той. — Не исках да спирам.

— Не се шегувай с мен — промърмори тя.

— Да се шегувам? — Уил леко се засмя. — Да се шегувам, когато изглеждаш така и сме в това положение? Не мога… не мога да откъсна очи от теб.

Тя се обърна с лице към него.

— Ти ме мразиш — прошепна. — Мразиш ме от години.

— Вече не те мразя. Харесвам те — можеше да каже това, беше истина и не бе голямо предателство към Оливия. Наистина я харесваше, толкова много. — Не си жената, за която те мислех. Показа, че си корава и невероятно смела. Страхотна си. Толкова си жива.

— А ти си влюбен в Оливия Уортън — каза тя. Искаше да прозвучи решително, но гласът й затрепери. Проклинайки се за слабостта си, Мелиса му обърна гръб и легна. — Не ме докосвай, Уил. Няма да спя с теб. Всичко приключи много отдавна. Сега си сгоден за онази жена. Щом не мога да бъда твоя съпруга, няма да бъда никаква.

— Мелиса…

— Има много време, докато пристигнем в Париж. Ще се опитам да поспя.

Затвори очи, не мислейки за сълзите. Може би не ги бе видял. Изчака няколко секунди, но той не каза нищо. Самолетът леко се разтърси от турбуленция. Вече не я бе грижа. Цялото й тяло пулсираше от желание и вълнение като струна на цигулка, вибрираща под лъка. Тъмнината щеше да й даде известно уединение, да й помогне да възвърне самообладанието си и да сдържи порива си да се обърне към него и отчаяно да го умолява за още една целувка. Бе твърдо решена. Остана да лежи съвсем неподвижна, развличайки се с мислено чертаене на маршрути, тръгващи от Париж. След малко желанието стихна и тя потъна в неспокоен сън.