Луиз Бегшоу
Страст (25)

Двадесет и трета глава

Уил Хайд спря да тича. Бе направил десеткилометров крос из централната част на Манхатън с бързо темпо, спирайки от време на време, само когато се налагаше да пресече, въпреки че улиците се кръстосваха така, че имаше избор в коя посока да поеме. Докато се разнасяше гръмката новина за продажбата на банката му и Оливия го чакаше у дома, надявайки се датата за сватбата им да бъде скоро, бягането му се струваше като избавление. Стерилната обстановка в луксозен фитнес клуб с бягаща пътечка, силови уреди и боксова круша не бе за него, Уил обичаше улиците. Имаше някакво съвършенство в бягането с мисълта, че накрая ще стигнеш някъде. Често завършваше кроса си на анонимна пейка, някъде до брега на реката, и правеше няколко лицеви опори и напади. У дома имаше идеално оборудвана зала за вдигане на тежести, но бягането с Мелиса го бе върнало обратно към техниките за поддържане на форма, които бе използвал в миналото, когато фитнесът бе необходим, а нямаше достъп до зали.

Забави ход. След секунди отдих пулсът му се нормализира. Времето му за възстановяване бе близко до това на лекоатлет. Уил изпълни дробовете си с въздух. Стоеше до ивица оскъдна зеленина, близо до Канал Стрийт. Над главата му се издигаше Манхатън Бридж, по който преминаваше трафикът към Бруклин. Господи, обожаваше този град. Тук бе натрупал богатството си, тук бе променил живота си и бе станал известен. Беше се радвал на компанията на най-красивите жени в света. Какъв щеше да бъде животът му, ако се откажеше от банката? Какво щеше да прави с Оливия? Да прекара известно време в опознаване на града, като за начало. И да намали светските изяви. Вече нямаше да бъде нужно да поддържа имидж пред анализаторите на Уолстрийт. Това не му харесваше, никога не му бе харесвало. Щеше да стои в сянка. Просто един от богатите хора в град, който гъмжеше от тях.

Уил се наведе от кръста и докосна пръстите на краката си, задържа и първо обхвана единия си глезен, после другия, усещайки разтягането на квадрицепсите си. По-добре. Щеше да хване такси до дома, да вземе душ и да отскочи да види Мелиса. Тя заслужаваше да узнае какво е открил. Бе идентифицирал типа преследвач. Въпросът бе какво да правят. За това нямаше отговор. Немислимо бе да бяга сама. Щеше да бъде в ужасна опасност. Но може би и тук бе опасно за нея. Чувстваше се безпомощен, а мразеше това най-много на света. Когато бе заминал за Англия да защити Мелиса, беше от чувство за дълг, лоялност към миналото. Сега се тревожеше за нея и това не му даваше покой. Не можеше да устрои живота си с Оливия, да се радва на брака и на освобождаването си от банката, не и истински, без да знае, че тя е в безопасност.

Излезе на пътя и повика такси.

— Пето и Шестдесет и първа, ако обичате.

Колата се вля в движението и Уил извади двата си мобилни телефона, включи ги за всеки случай.

Дисплея на тайния примигна. Горката Мелиса, беше се обадила, навярно се питаше къде е. Щеше да закъснее, но трябваше да проясни ума си. В лятното небе вече се прокрадваше здрач. Може би бе по-добре да отиде веднага, да забрави за душа и преобличането.

— Хей, приятел, размислих. Можеш ли да тръгнеш към Ъпър Уестсайд?

Даде адреса, видя как шофьорът свива рамене и доближи телефона до ухото си, за да прослуша съобщението на Мелиса.

Сърцето му бавно се преобърна. О, господи, как можеше да бъде толкова глупав? Беше по екип за джогинг. Нямаше пистолет, по дяволите!

Уил извади две петдесетдоларови банкноти от спортната си чантичка. Почука по плексигласовата преграда, която го отделяше от шофьора.

— Ако дадеш повече газ, имам стотачка за теб.

— Кога искаш да стигнеш, приятел? — попита шофьорът и натисна газта.

— Вчера — каза Уил, докато човекът криволичеше през платната.

 

 

Мелиса стоеше на площадката. Асансьорът бръмчеше. Беше лесно, наистина, нямаше избор. Отмести крак от прага на вратата и я задържа с ръка, за да се затвори безшумно. После отвори малката врата, през която се излизаше на покрива. Метална стълба водеше до капак. Мелиса бързо се промъкна до нея, затвори и залости вратата. После изкачи стъпалата бързо, колкото можеше, и побутна капака. Заяждаше, беше залепнал от боя или нещо подобно. Тя повдигна рамо, удари го с цялата си тежест. Беше отчаяна. Капакът проскърца и леко помръдна. Най-сетне се отвори със силно издрънчаване. Мелиса издаде въздишка на облекчение. Излезе на бетонната площадка на покрива и внимателно затвори капака след себе си.

Горе бе студено, нямаше никаква преграда срещу вятъра на тази височина, кислородът бе малко по-рядък, и над града се спускаше нощ. Мелиса трескаво се огледа. Сигурно асансьорът долу вече бе пристигнал. Щяха да потърсят начин да отворят вратата й или просто да я разбият. Благодари на Бога, че имаше кецове, възможно най-безшумните обувки.

В ъгъла на покрива стърчеше капандура, подобна на купол. Някакво съоръжение, може би за достъп до вентилационна система или котел. Все едно. Мелиса не знаеше нищо за жилищните сгради. Но това бе единствената издатина на този равен, плосък покрив. Нямаше удобен авариен изход, нямаше външни стълби. Небостъргачът бе твърде висок. Побягна към капандурата, краката й удряха по бетона, раницата прилепваше плътно към плещите й.

Мелиса протегна ръце напред, с потни от ужас длани. Побутна вратата.

Не бе залепнала. Беше заключена. Отвътре. Чу тракането на металното резе.

Нямаше спасение.

 

 

Лола излезе от асансьора, с оръжието си в ръка, но го прибра в кобура. На вратата имаше шпионка, както повечето нюйоркски апартаменти. Заудря с юмрук и натисна звънеца.

— Мелиса Елмет! — извика тя. — Нюйоркска полиция! Тук сме по молба на Уилям Хайд. Отворете, ако обичате! — тишина. Не че бе очаквала друго, но трябваше да опита. — Отвори! Полиция!

Нищо. Спря за части от секундата и стреля в ключалката. Металът издрънча и от дървеното покритие полетяха трески, но почти никакво помръдване. Лола предположи, че е здрава стоманена врата с облицовка. Проклетият Хайд наистина беше изключителен.

Но тя също. Извади лазерния нож от джоба си. Имаше време, Мелиса нямаше къде да избяга. Всички изходи на сградата бяха проверени.

Включи уреда, насочи пронизващия червен лъч към ключалката и видя как металът се нажежи. След миг започна да се топи. Всеки момент щеше да се втечни.

Преценявайки дебелината на стоманата, реши, че ще бъде вътре след пет-шест минути.

 

 

Мелиса бе твърде изплашена, за да заплаче. Опита се да успокои препускащото си сърце, да помисли. Първо отново пробва вратата. Не. Беше залостена. Дори ако намери начин да разбие ключалката, оставаше проблемът с резето. Добре. Закрачи по ръба на покрива, потискайки страха си от височини. Само при мисълта да погледне надолу й се завиваше свят, но трябваше да го направи, в случай че е пропуснала нещо. В случай че има стълба, водосточна тръба, някакво скеле, каквото и да е.

Чу викове на етажа долу. Беше — женски глас. Гневни викове.

Бум.

Някой стреляше по входната й врата. Влизаха. Щяха да видят, че апартаментът е празен, може би да загубят около шестдесет секунди да я търсят, предполагайки, че се е скрила в някой гардероб. Но после щяха да се досетят за покрива.

Преглътна дълбоко и отново потърси авариен изход. Дали имаше нещо, по което би могло да се слезе покрай страничната стена на сградата?

Нямаше. Защото би било твърде лесно.

Върна се в средата на покрива. Около нея свиреше студен вятър, който развяваше отскоро червените й коси, смразяваше я. Какво би направил Уил? Би помислил, каза си Мелиса. Опита се да мисли.

Имаше само един път за качване и слизане от този покрив. Отворът, през който бе излязла. Въпреки че бе залостила вратата, Мелиса не хранеше илюзии. С един изстрел щяха да го отстранят. Не можеше да им попречи да отворят и капака. Дори ако седне върху него, двама силни мъже биха го отместили без усилие.

Отчаяно се огледа. Какво да прави тогава? Да се върне долу? Да се изправи срещу убийците с кухненския си нож? Да се опита да ги убие? Те имаха пистолети.

Да се скрие зад капандурата? Разбира се, нямаше да им хрумне да я потърсят там, нали?

Усмихна се, черен хумор. Значи или просто да чака смъртта си, или да се бие и да умре. Загледа се в далечината, над съседната сграда, чийто равен покрив бе малко по-ниско от нейния. Късметлии, имаха авариен изход, хубава стара желязна стълба…

В главата й се прокрадна една идея, глупава идея. Не, би било самоубийство, не. Не можеше да го направи, изключено…

 

 

Лола завъртя лазерния си нож, доволна от работата, която вършеше. Бързо щеше да се справи с тази врата. Вече почти я бе отворила.

— Излез, Мелиса — извика тя, вече без да се преструва на ченге. — Не съм садистка. Улесни ме и ще стане бързо.

Дали щеше да плаче, да моли за милост, да говори за деца и домашни любимци? Интересно бе как хората реагираха в последните мигове. Дори най-смелите често умоляваха. Животът бе ценен за повечето човешки същества. Лола предположи, че Мелиса може да се окаже по-силна. Очевидно бе упорита кучка.

Лола не изпитваше съчувствие към никоя мишена. Знаеше, че Мелиса Елмет е имала скапан живот, безкрайно дълъг скучен епизод. Практически й правеше услуга. В последните дни от жалкото й съществуване поне имаше тръпка.

Вратата се разклати и поддаде. Лола се отдръпна назад и я ритна. Бравата се бе стопила. Отвори се и след миг тя стоеше в огромен апартамент, претенциозно обзаведен и зареден. Имаше достатъчно храна, вода и занимания за целия й колумбийски екип в продължение на две седмици.

— Мелиса! — извика тя в тишината. — Няма смисъл да се криеш. Професионалистка съм. Излез!

Никакъв отговор. Нахълта в спалнята и започна да отваря вратите на гардеробите. Нямаше място, където жертвата би могла да се скрие, но винаги опитваха.

 

 

Мелиса плахо пристъпи към ръба на покрива. Разстоянието между тази кула и съседната бе малко, не повече от два метра. Но над шеметна пропаст. Нямаше нищо над нея, дори сенник на ресторант или редица дървета. И нищо, стърчащо от съседната сграда, за което би могла да се хване, дори ако имаше силата да се довлече дотам; никакви статуетки, балкони или зидария. Само гол, равен покрив. Аварийната стълба бе от лявата страна на другата сграда.

Колко ли по-ниско беше? Може би три метра. Технически беше възможно. В най-добрия случай щеше да се отърве със счупен крак.

Вятърът бе силен. Често го правеха във филми и телевизионни шоупрограми, но това бе животът, нейният живот. Поривите на вятъра щяха да я забавят, мразеше височините, виеше й се свят и трепереше.

Обзета от паника, Мелиса огледа покрива. Нямаше друг път за бягство. Струваше й се абсурдно, но по-лошо бе да остане тук и да бъде убита. Може би нямаше просто да я убият, можеха да я завлекат някъде и да я измъчват заради нещо, което мислеха, че е сторила или знае.

Бързо свали раницата. Беше тежка. Каза си, че трябва да го направи. Нямаше да стане по-лесно, колкото и да умуваше. „Нямаш избор, скъпа, нямаш избор.“ Отдръпна се назад и със силен замах, използвайки инерцията на раницата, я хвърли. Затаи дъх, когато я видя да се издига във въздуха, под ъгъл… все пак след секунда се приземи с тупване на другия покрив и зачака Мелиса да я последва.

Жалко, че нямаше в себе си алкохол. Искаше да се помоли, но единственото, което й дойде наум, бе: „О, Господи, о, Господи!“ Придвижи се седем крачки назад, застана с лице към ръба и се затича.

Животът й продължи като на забавен кадър, сякаш наблюдаваше някого отстрани. Стъпките й отекваха, спринтираше, след половин секунда престана да усеща земята под краката си и по време на скока сърцето й замря, но нямаше какво друго да стори във въздуха, както и после, когато плоският сив покрив, с подобна на гума хидроизолация, милостиво се появи под нея. Ако си счупеше краката, отново щяха да я хванат и убият, затова инстинктивно се претърколи, като в телевизионните предавания, в които войници скачаха с парашути, и след доста болезненото приземяване, усещайки кръвта по лицето си, още веднъж се преобърна и след миг се почувства добре.

Мелиса се надигна. Пое си дъх. Можеше да движи ръцете си, краката си. Усещаше ужасна болка в ребрата. Може би имаше счупено ребро. Дишаше с мъка, но не бе парализирана. Залитайки се изправи, вдигна раницата и изтри кръвта от лицето си с ръкав. Дрехите, с които тренираше, бяха черни, така че нямаше да личи. Подтичвайки, препъвайки се, тръгна към аварийната стълба и заслиза по нея. Чуваше учестените удари на сърцето си, не обръщаше внимание на шума от стъпките си. Когато наближи нивото на улицата, видя полицейски коли с включени светлини, които заемаха позиции. Може би бяха от истинската полиция, а може би още шпиони, които идваха да я убият. Не знаеше.

Стълбата свършваше четири и половина метра над земята. Имаше друга до долу, но стъпалата бяха разядени от ръжда. Мелиса погледна надолу почти с насмешка. Приклекна, хвана се за железата и увисна на ръце. Оставаха по-малко от три метра до тротоара. Залюля се и се пусна. Някакъв нещастник минаваше с кучето си, зяпайки цялата суматоха и полицейските коли на пътя пред тях. Погледна я и гневно се изплю в улея край тротоара.

— Смахната кучка — промърмори той.

Мелиса му се усмихна широко. Беше жива. Слава богу. Наистина бе жива. Бързо тръгна по задна уличка към следващата оживена, извади пари от раницата си. Към нея идваше такси, свободно. Постара се да се усмихне. Не возеха смахнати кучки, нали?

Шофьорът отби. Тя се качи в колата. Беше арабин, може би алжирец.

— Накъде отиваме?

Мелиса бе твърде дезориентирана, за да мисли.

— А…

Шофьорът се намръщи. Щеше да я вземе за луда и да я изрита от колата си. Не можеше да назове хотел, гара или летище, всички тези места бяха под наблюдение. Някое анонимно място с много хора, далеч от този малък остров.

— До Янки Стейдиъм, ако обичате — импулсивно каза тя.

— Добре.

Значи все пак не изглеждаше толкова смахната.

Облегна се назад на кожената седалка. Нямаше представа къде да отиде, как да се свърже с Уил или да накара онези хора да спрат да я преследват. Но беше жива. Имаше пари и всичко от първа необходимост. Освен това те не знаеха как изглежда сега, с новите си къси коси и златист тен. Щеше да си купи евтини слънчеви очила и бейзболна шапка на стадиона. Бяха ефективна дегизировка, особено сред тълпа от хора със същите.

Въпреки болката отстрани и раната на слепоочието, Мелиса почувства задоволство. Бяха изпратили професионални убийци да я намерят, затворена в онзи апартамент, а с бързо мислене и смелост ги бе надхитрила.

Да. Тя беше смела. И умна. И корава. Бе успяла. Ребрата я боляха и сърцето й все още бе разбито, но докато седеше в колата и дишането й се успокояваше, Мелиса Елмет харесваше себе си малко повече.