Луиз Бегшоу
Страст (10)

Осма глава

Фрейзър сложи още една лъжичка кафява захар в еспресото си. Сигурно бе станало като сироп, помисли си тя. Беше невероятен любител на сладките неща, а не качваше нито грам. Не би могла да каже същото за себе си.

Свещта догаряше в стъклената чашка на масата пред тях. Мелиса търпеливо бе изслушала безконечния разказ за ходенето му до битпазара в Уитни почти по време на цялата вечеря само кимайки с глава. Искаше да повдигне въпроса, но нямаше дори миг мълчание. Масите в ресторанта бяха твърде близо една до друга и сервитьорите слухтяха.

— Да поискаме сметката — предложи тя.

— Искам още едно кафе. Този път ирландско.

Фрейзър леко бе зачервил бузи след три чаши вино, а не носеше на пиене.

Мелиса съзря възможност.

— Да повървим до твоята къща. Можем да се отбием по пътя и да купим хубаво уиски. Много по-евтино. Насаме.

— Мм — каза той и очите му изведнъж се проясниха. Не бяха правили секс почти от месец.

— Добре, скъпа.

 

 

Над Магдалин Бридж се бе спуснал здрач. Беше пълно със студенти, градски хлапета и туристи, които караха велосипеди по главната улица или се разхождаха до „Магдалин“ или „Сейнт Хилдас“^[1]. Къщата на Фрейзър бе малко на юг, на петнадесет минути пеша от „Крайст Чърч“. Мелиса загуби смелост. Не искаше да сяда в хола му. Искаше това да свърши час по-скоро.

— Фрейзър — той посегна да хване ръката й, но Мелиса ловко я издърпа. — Трябва да поговорим.

— Звучи някак мрачно — отбеляза Фрейзър с пискливия смях, който я караше да стиска зъби. — Нещо за сватбата?

— По-сериозно, боя се.

Това привлече вниманието му. Забави крачките си и я погледна с недоумение, което изглеждаше искрено. Сърцето на Мелиса се сви. Може би скъсването нямаше да бъде толкова спокойно, колкото бе очаквала.

— Мелиса, за какво става дума?

Тя се поколеба.

— Слушай, напоследък помислих доста и…

— Зарязваш ли ме? — попита той, повишавайки тон.

— Не — каза Мелиса. Замълча. — Всъщност… Фрейзър, преживяхме чудесни моменти заедно, ти и аз, и наистина си ми много скъп, но…

— Не мога да повярвам. Ти ме зарязваш — Фрейзър залитна назад. — Скъсваш с мен. Разваляш годежа — каза той съвсем ясно.

— Просто бракът не е това, което искам точно сега — промълви Мелиса с умоляващ тон. — Прибързахме.

Фрейзър прехапа устни като човек, който е бил подложен на публично унижение.

— Можеше да ми го кажеш по всяко време. Похарчих хиляди за сватбата. Обадих се на всичките си приятели, на всичките си роднини. Какво да им кажа сега?

— Кажи, че просто съм размислила… или че заедно сме се отказали — Мелиса се чувстваше безпомощна. Изглеждаше толкова ядосан, толкова наранен. — Аз ще пиша на всички, ако ми дадеш списъка. Никой няма да те упрекне.

— Върни ми пръстена на баба — Фрейзър протегна трепереща ръка. — Имаше страхотен късмет, че ти предложих, Мелиса. Трябваше да зная какво да очаквам от жена като теб…

Тя извади кутийката с пръстена от джоба си и му я подаде. В ресторанта дори не бе забелязал, че не го носи.

— Жена като мен?

— Е, вече си го направила веднъж, нали? Изоставила си и друг мъж?

Мелиса залитна назад като поразена от гръм. Никой не бе споменавал за Уил пред нея, откакто баща й бе заминал.

Той се засмя ехидно.

— Изненадана ли си? Хората говорят, както знаеш. Предложих ти втори шанс, а ти го захвърли в лицето ми. Не мисля, че много мъже биха се излъгали да опитат късмета си за трети път.

Мелиса се загърна с жилетката.

— Съжалявам, че се чувстваш така — той понечи да си проправи път сред хората. Може би бе пил повече, отколкото бе предполагала. — Фрейзър, какво ще кажеш да те изпратя до дома, да сложа кафе? Можем да поговорим отново утре.

Фрейзър поклати глава.

— Няма нищо за обсъждане. Мога да се прибера сам, благодаря, скъпа…

Завъртя се, за да се размине с тичащ младеж с айпод, който сякаш не усещаше хората наоколо, и загуби равновесие. Мелиса скочи напред, изплашена, че е навехнал глезена си. Протегна ръце към раменете на Фрейзър.

В този миг куршум пръсна черепа му.

Минувачите залегнаха на тротоара или се разбягаха с писъци във всички посоки. Мелиса застина, зяпнала от ужас. Над челото на Фрейзър зееше огромна рана. Виждаше се сиво мозъчно вещество. Раната кървеше, порой от яркочервена кръв се стичаше по ръцете й. Очите на годеника й все още бяха отворени, но изцъклени и безжизнени. Тялото му се олюля и се свлече на земята.

Движение я извади от вцепенението. Чу друг изстрел в далечината, но коленете й се подкосиха, приведе се над тялото на Фрейзър и повърна. Около нея звучаха истерични викове. Отекна трясък от катастрофа на пътя. Мелиса политна напред, потърси с пръсти земята, само за опора. Виеше й се свят. Фрейзър бе мъртъв. Почувства как силни ръце, мъжки ръце я сграбчиха през кръста, завъртяха я.

— Жива е — каза някой и в следващия миг тя припадна.

 

 

В болница „Радклиф“ не достигаха легла. Ясно бе, че старшата сестра иска час по-скоро да се отърве от нея. Това бе добре дошло за Мелиса. Трябваше да се измъкне оттук. Но идваха полицаи и лекарите настояваха да изчака. Дрехите и обувките й бяха отнесени като веществени доказателства и от колежа изпратиха един студент да й донесе други от апартамента й: дънки и памучен пуловер, кецове и дори чисто бельо. Униженията нямаха край.

Полицаите заставаха до леглото й и задаваха въпроси, отново и отново, докато й се догади и се наложи да посегне към сивата найлонова торбичка на нощното шкафче. Какво е правила с Фрейзър Макинтош? Откога са били сгодени. Защо е скъсала с него? Дали е имал врагове? А тя? Дали е негова наследница? Дали е имал застраховка „Живот“? Дали тя е бенефициентът?

Мелиса най-сетне ги убеди, че е била просто невинен наблюдател. Предостави им пълна информация за контакт с родителите му. Те щяха да се погрижат за всичко. Когато полицаите си тръгнаха, беше крайно изтощена, нямаше сили за каквото и да било, дори да скърби. Казаха й, че няма други простреляни. Приличало повече на предумишлено убийство, отколкото на случайно нападение от полудял стрелец. Мелиса беше безпомощна; не можеше да се сети за нито един човек, който би поискал да навреди на Фрейзър.

Предложиха й помощ от психолог, но Мелиса отказа. Беше шокирана и наскърбена, но някакъв непознат нямаше да помогне. Сестрите се разшетаха около нея веднага щом детективите си отидоха, сякаш бе звездата на деня. Инцидентът бе отразен във всички новинарски емисии и санитарките започнаха да се държат по-мило. Бе станала почти известна.

Мелиса не отговори на обажданията от загрижени колеги от „Крайст Чърч“. На следващия ден се събуди с напълно бистър ум. Поиска лист и химикалка и написа дълго, тактично писмо до майката на Фрейзър. Реши да не й казва за разваления годеж. Вместо това написа част от истината. Какъв прекрасен човек е бил Фрейзър, колко добре се е държал с нея.

Не можеше да се изправи срещу госпожа Макинтош точно сега. Погребението щеше да бъде скоро. Написа, че трябва да преодолее шока. Че заминава за няколко дни и знае, че Фрейзър би искал семейството му да уреди погребението.

Веднага щом пъхна плътния хартиен плик в пощенската кутия в болницата, изпита обсебващо чувство на паника. След като се погрижи за тези подробности и се сбогува с Фрейзър и семейството му, изведнъж си даде сметка за целия ужас на положението си. Бе вървяла с него в мига на убийството. Бе видяла главата му да се пръсва пред очите й. Няколко сантиметра встрани, и това можеше да сполети нея. А ако се бе случило?

Потресаващата близост на смъртта, смъртта на Фрейзър — гледката, на която бе станала свидетел, витаеше над болницата и Оксфорд. Мелиса се задушаваше от нея. Копнежът да замине някъде, да проясни ума си, да бъде далеч от града, в който стрелецът все още е на свобода, защото в никоя емисия не бяха съобщили, че е заловен, бе твърде силен. А ако гневът на този човек към Фрейзър се прехвърлеше и върху нея? Все пак бе негова годеница. Сърцето на Мелиса препускаше; просто не се чувстваше в безопасност.

Инстинктът й подсказваше да бяга, да изчезне колкото е възможно по-бързо и безшумно. Винаги можеше да се върне тук, но сега й се струваше, че на всяка цена трябва да замине далеч.

Измъкна босите си крака от леглото. Дрехите й бяха прибрани в найлонова торбичка на шкафчето. Енергично махна лепенката и извади иглата на системата от ръката си. Нахлузи дънките, тениската, пуловера и обувките и извади чантата си. Портмонето й бе там, с малко пари и паспорта. Хрумна й да слезе с асансьора до главния вход, но една от сестрите бе споменала, че там има екипи на местните телевизии, а за нищо на света не искаше да я снимат.

Вратата в края на отделението бе отворена. Мелиса излезе през нея, тръгна напосоки по коридорите, докато видя табела за входа за доставки. Имаше товарен асансьор и тя се огледа наоколо, натисна бутона и слезе до сутерена. Отвън бяха паркирани няколко коли и линейки. Мелиса мина между тях, прекоси тревна площ и излезе на улицата. Един поглед назад през рамо бе достатъчен, за да се увери, че наистина има малка група журналисти, заели позиции пред централния вход на болницата.

Отправи се на юг. Нямаше да отиде на оксфордската железопътна гара — твърде много нейни познати пътуваха всеки ден до Лондон и обратно, а не би понесла въпросите им. Имаше катери, които превозваха пътници от Фоли Бридж до Кавершам Бридж в Рединг по два пъти на ден. Щеше да се придвижи дотам и да хване директен влак за Лондон, не по оксфордския маршрут. После не бе сигурна. Закрачи бързо, колкото можеше, без да подтичва. Фрейзър бе убит точно пред очите й и всяка клетка от тялото й я подканваше да бяга. Имаше нужда от кратка почивка, време да се опомни и да реши какво да прави с живота си. Може би да положи сериозни усилия, за първи път в живота си, за да се отърве от призрака на Уилям Хайд.

 

 

В болничното отделение млад мъж — привлекателен, с матова кожа, облечен с екип за джогинг, мина през двойните врати с огромен букет цветя. Безшумно се промъкна при сестрите и поиска да види Мелиса Елмет.

— Тя не приема посетители — отговори сестра Линда Смит. — Съжалявам.

— Бихте ли попитали дали иска да ме види?

Той извади шофьорската книжка от джоба си. Карлос Елмет, племенник.

— Карлос…

— Майка ми, нейната сестра, живее в Андалусия.

Усмихна се заговорнически. Никоя от тези жени нямаше да го види отново, а мъжът от телевизионните емисии не съществуваше. Изкуственият нос, перуката и контактните лещи бяха произведени от най-добрите в бизнеса. Разбира се, не изпитваше никакво безпокойство заради подозрителността на полицейските екипи от участък Темз Вали.

— Разбира се. Насам.

Сестрата стана от бюрото. Беше въздебела и това й отне доста време. Той можеше да чака. Нямаше закъде да бърза.

Токсинът, с който трябваше да убие Мелиса Елмет, бе бавно действащ. Веднага щеше да изпадне в безсъзнание, но щеше да умре едва след няколко дни, когато той вече щеше да бъде в Бразилия, да се възползва от услугите на едва преминали през пубертета момичета и да се радва на два милиона щатски долара.

Последва сестрата, която се заклатушка по коридора и отмести една завеса. Леглото бе празно.

— О! Виж ти, тръгнала си е. Не ни каза, че иска да бъде изписана. Сигурно сама е изключила системата. Имате ли номера на мобилния й?

Той впери поглед в леглото с недоумение. Беше самонадеян и се бе забавил. Трябваше да дойде час по-рано. Лола Монтоя нямаше да бъде доволна.

— Не се тревожете — успя да се опомни и да се усмихне чаровно. — Ще я намеря.