Луиз Бегшоу
Страст (6)

Четвърта глава

Музеят на изкуствата „Метрополитън“ е дом на някои от най-пищните приеми в Манхатън. Благотворителните прояви са повод най-богатите хора в света да се насладят на хубаво шампанско, хайвер, добра кухня и своя ослепителен блясък в разкошни вечерни тоалети и диаманти, макар и с известно чувство за вина.

Уилям Хайд отпиваше охладен „Кристал“ от висока чаша и се забавляваше. Другата му ръка бе обвита около тънката талия на Оливия Уортън. Не беше модел, но би могла да бъде. Тази вечер беше божествено елегантна, с прилепнала рокля от лъскава мрежеста материя, с която изглеждаше като русалка. На шията й блестеше огърлица от аквамарини и перли за осемдесет хиляди долара. Подарък от него. Беше горд, че тя го придружава.

Оливия имаше лъскава черна коса, яркочервено червило, съвършени гърди, изваяни с хирургическа помощ, и медицинска диплома от Харвард. Беше специализирала онкология, но не притежаваше силата на характера да се сблъсква със смъртта ден след ден. Не би могъл да я упрекне. Доктор Уортън бе очарователна и прелестна; красива пеперуда. В момента завършваше допълнителна специализация по дерматология, с намерение може би да работи в областта на рака на кожата. Но напоследък намекваше, че е готова да се откаже от всичко, ако Уил й направи предложение. Да си стои у дома с бъдещите им деца и да се превърне от идеалната приятелка в идеалната съпруга.

Уил го приемаше спокойно. Ако беше просто момиче, с което спи, достатъчно бе да е красива и умела в леглото. Но в една сериозна връзка беше различно. За него бе интересно да открие красива жена като Оливия, която е и лекар. Това я отличаваше от всяка кльощава кучка от висшето общество, тръгнала на лов за богат съпруг като него. Тя имаше свой живот, свои постижения. Освен това беше енергична и готова да опитва нови неща. Донякъде като тест, на първата им среща я бе завел в заведение за хамбургери на Кони Айлънд и на влакчето в увеселителния парк. Седеше до него, пръстите й с дълги маникюри притискаха страничните облегалки, и се заливаше от смях. Веднага я хареса. А и си бе поръчала хамбургер. Той предпочиташе момичета, които си падат по фитнеса и спорта, пред бившите модели, броящи калориите.

Срещаха се от доста време. Осемнадесет месеца. Не бе имал толкова дълга връзка с друга жена, откакто бе преместил банката от Вирджиния в Манхатън. Тази вечер тя бе най-зашеметяващата гостенка на приема. За пореден път.

Кметът на Ню Йорк флиртуваше с нея. Уилям гледаше с насмешка. Незабележимо плъзна пръсти по гърба й, за да долови издайническата тръпка. Оливия беше толкова чувствено момиче. От добро семейство, със собствени пари, интелигентна. Понякога се замисляше дали все пак да не й предложи брак. Засмя се на шега, подхвърлена от кмета, и за Уил бе удоволствие да слуша смеха й. Но в очите й нямаше и следа от интерес към мъжа с прошарени коси, който си бъбреше с нея. Какво очакваше той?

Никой политик не можеше да впечатли което и да е от момичетата на Уил. Беше уверен в това. Мултимилионният потенциал на вложенията му вдъхваше увереност във всяко едно отношение.

Следващия месец състоянието му щеше да се увеличи още. Сделката с Ласос. Неговата банка щеше да поеме управлението на държавен инвестиционен фонд за правителството на Гърция. Тези големи национални договори носеха истинските приходи. Щом сделката бъде финализирана, банката отново щеше да пусне акции и той щеше да достигне статус на милиардер, ако вече не го бе достигнал. Не бе напълно сигурен колко точно притежава. Може би наистина бе време, нехайно си помисли Уил. Брак. Деца. Всяка империя се нуждаеше от наследник.

— Уилям.

Докосване по ръкава. Обърна се.

— Сенаторе.

Елън Джоспин беше старши сенатор от Ню Йорк и носеше титлата си с достолепието на английската кралица. Беше със силно леви убеждения, много богата и винаги облечена със скъпи тоалети на известни дизайнери. Говореше се, че не сваля диамантите си дори в леглото. Ексцентричността й бе една от причините да не бъде предложена за кандидат-президент.

Сребристобелите й коси бяха вдигнати в елегантна френска прическа, бръчките на шията й бяха прикрити с яка от черни перли и платина на „Тифани“. Беше облечена с пола и сако „Баленсиага“ и носеше пръстен-печат с герба на САЩ.

— Нямам търпение да те видя следващата седмица — тъмните й очи се присвиха. Сенатор Джоспин не обичаше празни приказки. — Пред комисията.

Уилям се усмихна. Беше срещал и далеч по-корави противници от сенатора.

— И аз нямам търпение — отвърна той.

Елън Джоспин застина. Не бе добавил обичайното почтително „сенаторе“. Нейната комисия не харесваше банката му. Специализираха се в така нареченото „търговско разузнаване“. Малки и големи компании ползваха кредити от банка „Вирджиниън Проспект“, а после възлагаха на отдела за маркетинг и реклама да открива слабостите на конкурентите им. Така британецът бе натрупал състоянието си. Но ако знанието бе сила, Уилям Хайд бе станал твърде могъщ.

Беше създал цяла нова индустрия. Прилагайки тактиките на разузнавателни фирми като Крол, невероятния частен детектив, Уилям Хайд превръщаше информацията в пари. Разбира се, вече имаше предостатъчно консултанти по „опознаване на конкуренцията“. Елън се обръщаше към тях, когато имаше избори, и сриваше репутацията на опонентите си. Но Уилям Хайд бе различен.

Той наемаше шпиони. Истински шпиони. И банкери, и съдебни инспектори. Лични слабости на борда на директорите, съмнителни счетоводни книжа, дела за клевета, жертви на професионална небрежност, всичко, свързано с набелязана за поглъщане компания, излизаше наяве чрез „Хайд Тракинг“, подразделение на банката. Две нюйоркски компании, които бе изобличил за завишена стойност и лично облагодетелстване на ръководството, бяха затворили врати през миналия месец. Като сенатор от Демократическата партия, Елън публично бе аплодирала изправянето им пред правосъдието. Но електоратът й губеше работни места. Тя губеше гласове. И обвиняваше за това младия симпатичен британец.

— Значи започваме да съветваме правителства?

— Онези, които имат държавни инвестиционни фондове.

Чаровно й се усмихна и в нея се надигна гняв. Познаваше този тип. На младини си бе падала по мъже като него. Мускулести, тъмнокоси, арогантни. Но се бе омъжила за суховат посивял банкер. Бе заложила на сигурно. За неин късмет, почина млад и й завеща всичките си пари. Все пак Елън презираше хора, които я караха да съжалява за избора си. Мъже като Уил Хайд. Тя нямаше време за съжаления. Беше твърде заета да властва.

— Може би не е в национален интерес. „Вирджиниън Проспект“ е американска компания.

— Можем да обсъдим това пред комисията.

Още една усмивка, и той се обърна към забележителната млада дама, която го придружаваше. Каква зашеметяваща двойка бяха, с цялото това богатство и красота. Нейният апартамент до Сентрал парк Уест и къщата на плажа в Нантъкет не можеха да се сравняват с тяхното имущество.

— О, да, Елън — отново се обърна към нея и сенатор Джоспин имаше чувството, че чужденецът й подхвърля кокал, сякаш тя, а не той, кандидатства за одобрение. — Не забравяй, че експертите ни са на разположение и на нашите приятели в Ню Йорк. На определена цена.

Сенаторът го проследи с поглед, докато изчезна. Така ли разговаряше Уилям Хайд с председателя на Сенатската комисия по разузнаването?

Нейната партия имаше мнозинство в Камарата и Сената, а президентът беше импотентен стар глупак, който не можеше да наложи вето дори на жена си за избора на вратовръзка. Не беше редно един британец да се перчи тук, в светлината на прожекторите, и да трупа долари, съсипвайки корпоративни репутации. Много от дарителите й мразеха Уил Хайд. Изведнъж й се прииска да му даде урок. Да го спре. Дори ако това означаваше да отложи законодателната сесия…

Уилям побутваше Оливия към трапезарията. Обичаше споровете с политици. Особено с онези, които имаха силно его и всъщност не притежаваха почти нищо друго. Ненавистта на Елън Джоспин бе ясно изписана на лицето й. Не даваше пет пари за мнението й. Ако някога решеше да гласува, щеше да бъде за републиканците.

Уил се усмихна, плъзна пръсти по гърба на Оливия и долови приятната й тръпка. Беше се научила да се оставя в ръцете му, проумяла, че би простил известна непохватност, но никога студенина. Не можеше да не мисли, че тя се старае да изиграе добре картите си и да го впримчи в брак. Но не желаеше да помрачава времето, прекарвано с нея. Съзнателно се опитваше да бъде честен с жените.

Случилото се преди много време… и двамата бяха тийнейджъри. Не можеше да бъде сърдит на всички жени по света заради стореното от една от тях.

Имаше изгледи Оливия да извади късмет. Тя държеше печелившата карта в точния момент. Беше полуотегчен от разкошни благотворителни балове като този, ски екскурзии в Алпите и седмици на частния остров на някой милиардер или огромната яхта на някой магнат. Изпитваше нужда от все по-вълнуващи изживявания, само и само да се избави от скуката. Уил Хайд разпознаваше признаците. Знаеше, че тъпче на едно място. Време бе да признае, че вече не е млад жребец. Време бе за ново, истинско приключение: да създаде семейство и деца. Истинско семейство, за първи път в живота си.

Оливия имаше добро чувство за хумор и веднъж я бе видял в изисканата частна детска градина на сестра й в Ъпър Ийст Сайд без нейно знание. Топлотата й с децата бе искрена. Щеше да бъде образцова съпруга и прекрасна майка. Не бе престъпление, че харесва богатството му. Той харесваше прелестната й външност.

— Да си тръгваме — прошепна Уил в ухото й.

— Добре — отвърна тя. Веднага бе готова да тръгне с него. Усмихна се в очакване. Жените рядко можеха да му откажат и Оливия Уортън не бе изключение.

Да, беше сладурана. Щеше да я заведе у дома и да се люби с нея, докато дългите й червени маникюри оставят драскотини по гърба му и косите й се разпилеят влажни от пот по възглавницата.

После, за втори път в живота си, Уил Хайд можеше да направи предложение за брак.