Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106гласа)

Информация

Сканировчик
kati(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
ros-s(2012)

Издание:

Луиз Бегшоу. Страст

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

ISBN: 978-954-26-1008-3

История

  1. —Добавяне

Втора глава

Мелиса тръгна с колелото си към дома, бавно. Беше късно, минаваше единадесет. Не искаше да бъде навън. Искаше й се да бе останала на Уолтън Стрийт, в леглото с Уил.

Но родителите й я чакаха.

Беше студено, но тя не усещаше. Цялото й тяло сияеше. Усещанията, които й бе дарил, все още отзвучаваха в тялото й. Лицето й пламна, докато въртеше педалите. Сигурно си личеше. Целият град щеше да разбере.

Вече не беше девствена. Човек очакваше това събитие с такова вълнение, а после светът си бе същият. Странно. Дали се чувстваше различно? Всъщност не, освен че бе още по-лудо влюбена в Уил Хайд.

Незнайно защо, не се страхуваше, че сега ще я зареже, както постъпваха мъжете според приятелките й. Може би другите мъже, другите студенти. Но не и Уил. Беше я помолил да му има доверие. Вярваше му. Напълно. Щяха да се оженят, нали? Той щеше да й направи предложение, да имат прекрасна сватба на някое романтично място, в присъствието само на семейството й и най-близки приятели. А после страхотен съвместен живот.

Трябваше само да преодолеят едно малко препятствие.

Пътят се разширяваше и продължаваше покрай „Мемориала на мъчениците“[1] и опияняващото щастие на Мелиса започна да отшумява. Нямаше търпение да завърши училище. Когато е в първи курс в Оксфордския университет, Уил щеше да бъде в предпоследен. Щяха да бъдат заедно през цялото време, само да се измъкне от дома на родителите си.

Разбира се, че ги обичаше. И те я обичаха. Но…

Едно голямо „но“.

Ето че стигна. Прозорците на предната стая светеха. Слезе от колелото, отвори вратата и го подпря на стената в коридора.

— Мелиса.

Гласът на баща й — тих, но настойчив.

Мислено издаде дълбока въздишка. Беше толкова неловко, когато той се опитваше да влезе в ролята си на баща. Винаги си бе у дома, но вечно забил нос в книгите си. Или в лабораторията, зает с експерименти. Бързо се бе издигнал в малкия свят на оксфордската академична общност; беше си създал име с трудовете си за слънчевите изригвания и глобалните температурни промени. А работата му върху делението на атома бе затвърдила репутацията му. Беше строг, стиснат и загрижен за репутацията си. Баща й искаше повече от всичко на света да бъде уважаван от колегите си и признат за гений. Бракът му и нейното раждане оставаха далеч на заден план. Мелиса знаеше, че най-щастливият ден в живота му е бил онзи, в който е получил мястото си в Оксфорд. А денят, когато кралицата го бе удостоила с рицарско звание за заслугите му към Кралското научно общество, бе най-щастливият в живота на мамчето. Излишно бе да се споменава за парите, но оттогава майка й бе лейди Елмет и се наслаждаваше на тази титла всеки миг.

На Мелиса й се искаше да не се бе случвало. Сега родителите й имаха високо обществено положение. Това означаваше неприятности за нея и Уил. Затова не желаеше да го запознае с тях. Обичаше го и той бе най-хубавото нещо в живота й. Искаше да го защити. Тази нощ повече от всякога.

— Здрасти, тате — каза тя, когато влезе, и леко целуна баща си по бузата. — Мама легна ли си?

— Разбира се. Погледни колко е часът.

— Едва единадесет и петнадесет.

— Трябваше да се прибереш преди часове.

Мелиса затрепери от гняв.

— На осемнадесет съм, татко. Взех си изпитите, нали?

— С онова гадже ли беше?

Баща й седеше с лице към огъня, който изглеждаше жалък в сравнение с онзи, за който Уил доста се бе потрудил. Дали правеше изчисления за пламъците, докато се взираше в тях, запита се тя. Никога не й посвещаваше цялото си внимание, дори когато й се караше.

Мелиса изправи гръб. Уил бе преживял толкова трудности, а тя трябваше да се справи само с родителско неодобрение.

— Да, татко. Както казах, вече съм на осемнадесет. Законно пълнолетна.

— Живееш под моя покрив — сър Ричард разпали огъня. — Майка ти се тревожи заради тази романтична история, Мелиса. Младежът няма семейство, няма перспективи, работи като барман и…

— Докато следва, татко, за да плаща студентския си кредит. Какво значение има?

— Мелиса — баща й си направи труда да се обърне към нея. — Излизай с него, щом трябва, но, моля те, не забравяй, че все още си ученичка…

— До края на този срок.

— Все пак си твърде млада за сериозно обвързване. И двамата сте твърде млади — добави той в явен опит да бъде справедлив. — Дори не си ни запознала с това момче.

Мелиса отново въздъхна.

— Както казваш, татко, кой знае дали е сериозно. Да видим как ще се развият нещата, а? — можеше да се преструва на безразлична. — Мога да го поканя у дома, ако се задълбочат.

Раменете на баща й видимо се отпуснаха.

— Знаеш колко се тревожи майка ти. Ти си единственото й дете.

— Зная — за миг Мелиса изпита чувство за вина. Обичаше майка си. Беше снобка, но поне винаги бе на разположение.

— Прибирай се навреме. Както изтъкваш, остават само още няколко месеца. После вече ще бъдеш студентка.

— Ако ме приемат.

Сър Ричард изпъчи гърди.

— Ти си моя дъщеря. Разбира се, че ще те приемат.

Мелиса се приближи и потупа баща си по рамото; той плахо я прегърна. Нямаше да им хареса, когато заяви, че иска да се омъжи за Уил Хайд, помисли си тя, докато се качваше към спалнята си. Но трябваше да го приемат. Уил Хайд беше нейното бъдеще. Никога нямаше да се разделят.

Бележки

[1] Монумент в Оксфорд на трима епископи, изгорени като еретици през XVI век. — Б.пр.