Луиз Бегшоу
Страст (18)

Шестнадесета глава

Султанатът Надрах край пролива Хормуз бе малък, но богат. Равнините на юг бяха пълни с петролни находища, а планинска верига отделяше пустинята от умерения север, набразден от реки и приятно зелен. През шестдесетте към страната бяха потекли петролни долари и инвестиции. Емирът бе станал султан, населението бе отбелязало бум, почти веднага бяха изникнали лъскави бели небостъргачи. Надрах нямаше много обитаема земя. Равнините бяха сухи и примамливи за сондиране, реките и крайречните долини изхранваха нацията. Малкото останали градове едва поемаха потока от хора. Събаряха се къщи, чиито места заемаха жилищни комплекси. После дори те бяха заменяни от извисяващи се кули. Абсолютна монархия и либерално мюсюлманска държава, Надрах процъфтяваше чрез високите надници и мечтите на търговци и предприемачи. Скоро имиграционната политика бе затегната. Султанът гарантираше данъчни облекчения за богатите, ако наемат негови поданици на работа. Политиката копираше тази на простоватата фамилия Грималди в Монако. Никой със състояние под милион щатски долара не получаваше право на постоянно пребиваване. Малката в географско отношение страна се превръщаше в рай за всеки, имал късмета да се засели в нея. Известна бе като „Манхатън на Средния изток“ — педя земя, но ключов играч в региона и място, където всеки би искал да бъде.

Дворецът на султана се намираше високо, на хълм, от който се виждаха лазурните води на пролива. Беше с традиционна архитектура, бели кубета и високи зидове наоколо. В земите му се помещаваха италиански градини, вили и по-малки дворци, няколко частни джамии, казарми за охраната, фонтани, потоци. Денонощно работеше най-съвременна охрана — от наблюдателници до лазерни алармени системи. Войниците, които патрулираха на всеки вход, с фесове и традиционни бели роби, бяха отлично обучени за военни мисии, много от тях украинци или сърби. Владетелят на страната Харун бин Фейсал нямаше интерес да бъде изложен на опасност от атентат.

Държавна политика на Надрах бе султанът да стои далеч от светлината на прожекторите. Страната бе богата, народът бе богат. Той рядко напускаше дома си, пътуваше само в региона. Изпращаше емисари на конференциите на ОПЕК. Но държеше пълен контрол — паякът в центъра на паяжината. Ако светът не забелязваше Надрах, това бе добре дошло за Харун. „Дискретност“ и „неутралитет“ бяха ключови думи за държавата и всичките й министри.

Негово Величество султанът, както го наричаха западняците, бе седнал отвън, на една от личните си тераси, и се чувстваше спокоен. Поддържаше имидж на силно вярващ човек, по политически причини, но за разлика от праведния си баща и двете си сестри, дълбоко в себе си беше атеист. Имаше само една съпруга, към която се отнасяше с уважение и се грижеше да бъде обградена с всички подобаващи почести. Осигуряваше й всичко, което пожелае, и я посещаваше в покоите й поне веднъж в месеца. Султанката, млада и красива, момиче с корени от Надрах, популярна сред поданиците, за радост на народа го бе дарила с двама синове и очарователна принцеса. Те живееха в собствени апартаменти в двореца и се отнасяха към баща си като към добронамерен непознат. Това идеално го устройваше. Когато пораснат, Харун възнамеряваше да се сближи с тях. Важно бе какъв човек ще наследи престола. Решението бе изцяло в негови ръце, той трябваше да определи кой ще се възкачи след него на трона от слонова кост. Сегашната дистанцираност от семейството му даваше възможност да преследва любимите си удоволствия. Което правеше с голяма енергия. Държеше вила, на чийто балкон бе сега, в покрайнините на комплекса, пълна с красиви и всеотдайни момичета. Някои бяха професионални компаньонки от най-висока класа, от Париж до Бевърли Хилс. Други бяха развратни млади модели, обикалящи Френската Ривиера в търсене на богат съпруг, където неговите търсачи на таланти ги бяха открили. Понякога, макар и рядко, му водеха местни жени. Това бе опасно, защото ако скандалът стигнеше до поданиците му, биха се възмутили. Но намираше тъмните очи, свенливото държане и матовата кожа на сънародничките си за особено привлекателни. Забраненият плод винаги бе най-сладък.

Не беше нужно да насилва или принуждава никоя от тях. Всяка разбираше положението. Щеше да стои затворена в султанската вила и да чака да бъде повикана, далеч от други мъже. Пред султана трябваше да прави точно каквото й се каже. Понякога, когато влязат в покоите му, момичетата изглеждаха уплашени. Това го възбуждаше още повече. Никога не бе наранявал жена, но властта му бе абсолютна и обожаваше да гледа как се свиват и треперят, опитвайки се да му угодят. Особено приятно бе да достави наслада на такова момиче. Неведнъж накрая му се бяха вричали в любов. Въпреки че никога не би изпитал чувства към проститутка.

Жените бяха извеждани от комплекса, когато им се насити, обикновено след месец. Най-харесваната се бе задържала пет месеца. Когато даде разпореждане, администраторът ги повикваше, получаваха пари в плик — султанът не си правеше труда да избира бижута — и имаха осигурен транспорт обратно до летището във Фадиз, там ги чакаше еднопосочен билет първа класа до мястото, откъдето са дошли. Местно момиче можеше да избере дестинацията. Предупреждението да не се връща в Надрах бе завоалирано, но много реално.

Малцина се оплакваха. В плика имаше много пари — повече, отколкото биха могли да изкарат през целия си живот, по гръб или иначе. Харун не желаеше никаква опасност от скандал. Но държеше на своите удоволствия. И имаше достатъчно пари, за да си ги позволява.

Момичето, което току-що си бе тръгнало, бе русо, на двадесет и две, от Онтарио, и се представяше отлично. Беше му донесла успокоение. Бледата й кожа бе добила лек златист загар под слънцето на Средния изток. Страстно отвръщаше на ласките му, сякаш за нея бе удоволствие да се люби с крал. Беше я задържал по-дълго от повечето — цели три месеца, и не бързаше да я изпрати на летището.

Докато седеше загледан във великолепния пейзаж, небостъргачите на столицата Джибаз, стърчащи във въздуха над пристанището, спокойствието на Харун започна да изчезва. Момичето бе приятно развлечение, но всичките му проблеми оставаха. Възможно бе целият му свят да рухне. Парите щяха да се стопят, работните места и просперитетът — да изчезнат. Никой не роптаеше срещу неговата диктатура, когато времената бяха добри и богатството бе навсякъде. А ако това се променеше? Преди залез-слънце щеше да бъде мъртъв. Всичките обучени войници в двореца му нямаше да успеят да удържат разгневената тълпа. Беше се случвало много пъти. Шахът на Иран бе имал късмета да спаси поне живота си.

Щяха да пострадат и други. Братята му. Регионът щеше да опустее. И шокът да достигне далеч, отвъд Средния изток, до Русия. Цялата световна икономика щеше да бъде разтърсена. Нямаше намерение да прекара последните си дни в страх в някоя студена градска къща в Лондон. Не, ако парите им бъдат отнети, Харун бин Фейсал предричаше война. Голяма война. От залива до стените. Потръпна от оправдан гняв. Това бе правилният ход, наистина, да ликвидира англичанина и другите, свързани с него. Елмет сам си го бе причинил. Беше се осмелил да вдигне поглед към небето и да се опита да проникне в съзнанието на Бог. Беше поискал богатство и влияние. Вместо това бе получил евтина, анонимна смърт във водата и онези, пред които се бе разбъбрил, го бяха последвали.

Това бе милост. Няколко пожертвани живота, в сравнение с катастрофа, за Харун, за Надрах, може би и за света.

Отново бяха в безопасност. До намесата на американския банкер, тръгнал да спасява скромната млада учителка. И неговият свят отново бе на ръба.

Щракна с пръсти и прислужник със златистолилавата ливрея на султанския двор забърза към него. Харун изръмжа заповед. След секунди пред него бе поставена висока запотена чаша джулеп. Беше любимият му коктейл с мента, най-хубавото нещо, дошло от Америка. Отпи голяма глътка. Преди да потърси успокоение с малката русокоса канадка, бе приел обаждане, което доста го бе разтревожило. От Катар. После и второ — от Джеда. Всичко идваше от сигурни източници. Президенти и регенти говореха директно, без посредничеството на министри. Е, можеха да си го позволят. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. По-рано през деня бе разговарял с един нигериец и с президента на Мексико. Информацията вече изтичаше. Това означаваше катастрофа. С нигериеца се бе държал безцеремонно, отричайки, че знае нещо със смях.

Не биваше да се разчува. Трябваше да се справят с банкера и женската, на всяка цена.

— Малик — един от везирите застана до масата му. Поклони се дълбоко и сложи ръка на гърдите си. — Гостът ви чака в офиса.

— Доведи го — нареди Харун. — А после отпрати всички. Никой да не влиза в офиса. Разбра ли?

— Да, Сиди.

Везирът отново се поклони и се оттегли. Харун нетърпеливо погледна към стъклените врати, през които се излизаше на терасата. Да, това бе той, руснакът. Тъмните очи на Харун срещнаха погледа му.

— Ваше Величество — каза руснакът без поклон.

— Седни — Харун се намръщи. — Ясно ти е, че нещата не вървят на добре.

— Да. Агентът получи мъмрене, но отлично е опознала мишените. Разширих обсега на преследване.

— Колко хашашин? — попита той, с оригиналното произношение на думата за наемен убиец.

— Ангажирах трима от най-добрите в света, освен Лола. Знаете списъка на жертвите й. Мъжът, когото не успя да отстрани, се оказа бивш таен агент — той протегна ръка назад и подаде тънка папка над масата. — Работи чисто, но ето до какво се добрахме. Сега е милиардер. Притежава средно голяма американска банка. Банкиране на дребно и инвестиции.

Харун изруга.

— Къде е той?

Димитри мразеше да се налага да дава обяснения. Мислено прокле Лола.

— Не сме сигурни. Очакваме да се завърне в Ню Йорк. Ще ви бъдат нужни повече от трима. Трябва да паднат трупове, много трупове — Харун напрегна ума си. — Мога да мобилизирам СИСЕН, Мексиканската тайна полиция, и Мухабарата^[1]. Надеждни са. Няма да разберат защо разследват, но ще свършат работата си.

Димитри въздъхна. Султанът нямаше да нареди да убият и него. Трябваше да намери решение на проблема.

— Ако ми дадете достатъчно хора, поне да завардят всички летища…

— Имаш ги.

— Ако им се удаде възможност да стрелят, ще я използват. Иначе ще докладват в централния щаб и оперативните агенти ще поемат контрола. Не е желателно светът да узнава, че госпожица Елмет е преследвана, още по-малко приятелят й, милиардерът.

— Проблем ли е богатството му?

— Да, за жалост, Ваше Величество. Известен е. И разполага с източници. Никое от тези неща не е от полза за настоящата ни мисия.

Харун погледна руснака, сякаш бе слабоумен.

— Тогава отстранете източниците му.

— Проучвам ги.

— Имаме отлични специалисти по банково дело в министерството на разузнаването.

Димитри наклони глава.

— Това ще бъде най-ценно. Планът ми е да доведа финансовата му институция до фалит или поне самия него.

— Има ли хора, които ще превземат банката му?

— Няколко.

— Тогава ликвидирайте човека. Ако съсипете банката му, има риск от публичност.

Димитри се съгласи.

— Разбира се, ако убиете първо него, ще бъде по-лесно.

— Ще го очистим. Оттеглил се е преди години. Вече е почти аматьор късметлия.

— Постарайте се.

Султанът се обърна към питието си. Явно разговорът бе приключил.

Димитри се изправи.

— Колко скоро можете да осигурите наблюдение на летищата?

— Шефът на разузнаването ми ще ти се обади — каза Харун. — Хората ще бъдат на път, преди да излезеш от двореца.

— Моите благодарности.

Димитри отново не се поклони, но наклони глава. Този беше проницателен, за разлика от други, с които си бе имал работа напоследък, затлъстели себелюбци или корумпирани пияници. Остана с впечатлението, че султанът напълно разбира заплахата. Завъртя се на пети и остави надрахчанина да допие питието си.

 

 

Карлос Моралес бе името, което използваше от шест месеца. Придвижваше се незабелязано през летището на Ротердам. Разбира се, зоркото наблюдение на това жалко регионално летище бе загуба на време. Всички международни полети минаваха през „Шипол“. Отново се допита до защитения си мобилен телефон, вглеждайки се внимателно в снимките на мишените. Скромно момиче и богат американски банкер с външност на светски идол, за когото се знаеше, че е прекарал значителна част от живота си в работа за тайните служби и е бил адски добър. Началникът на щаба му бе добавил, че се е оттеглил от службите преди години и е станал играч на Уолстрийт. Много пари. Много източници.

Той се мотаеше из безмитната зона, оглеждайки бюрата за регистрация на пътници, магазините. Толкова бе глупаво да го изпратят тук. Трябваше да има поне няколко чифта очи на „Шипол“. Този мизерен хангар бе за пияни английски туристи и дебели холандци и белгийци, тълпящи се за евтини полети до Италия. Милиардер не би излетял оттук. Всеки шпионин знаеше, че летището е твърде малко, няма достатъчно хора, сред които човек може да се скрие.

Все пак не престана да се озърта.

 

 

— Хотелите.

Султан Харун размишляваше. Този разузнавателен щаб, на тайно място в столицата му, бе един от най-добре оборудваните в Средния изток. Застана срещу редицата екрани, компютри и сателитни терминали. Лично бе наредил на шейха, който ръководеше тайната служба, да зареже оръжията и скъпите агенти и да инвестира в технологии. Сега Надрах притежаваше един от най-добрите отдели за подслушване и наблюдение в света, след американския и китайския. Малко хора знаеха за него. Харун вярваше, че винаги може да намери надежден агент. Важното бе да знае къде да го изпрати.

Директорът на службата се отнасяше към него с уважение. Въпреки че не бе шпионин, принцът имаше вроден усет кое е най-важно при криза. Онзи английско-американски банкер, пропаднал син на Запада, който бягаше с фусти и си живееше като халиф, бе много важен за султана. По-важен от главните им мишени в региона. Шефът на тайната служба знаеше това. Преследването бе възложено на малко хора и с привидно спокойствие, което издаваше, че на първо място е запазването на операцията в тайна. Обикновено се впускаха в преследване като глутница чакали.

Бяха включени и други тайни служби. Това се случваше изключително рядко. Какво притежаваше този човек, какво бе сторил? Директорът никога не бе чувал за него, а познаваше всички ключови играчи от последните пет години. Уилям Хайд бе изцяло извън обсега на радара. С какво един обикновен американски бизнесмен можеше да създаде работа на надрахския Мухабарат? На остров Мавриций лесно можеха да застрелят десет като него.

Но султанът бе дошъл лично. Беше сериозно загрижен. Откакто бе поел ръководството на службата, не бе имало толкова важна мишена. Други началник-щабове, други директори на разузнавания щяха да издирват този човек. Твърдо бе решен заслугата за откриването на издирваните да бъде изцяло негова.

Султан Харун се отнасяше безмилостно към провалилите се. Но онези, които спечелят одобрението му, прекарваха живота си в невъобразимо охолство. Директорът искаше смъртта на Уил Хайд. Отчаяно искаше да впечатли своя повелител.

Държаха летищата и гарите под наблюдение. Дори фериботните пристанища. Беше сериозна хайка. Момичето и богатият й бодигард не би трябвало да имат шанс на теория. Абдул ал Исмаил не залагаше на теории, затова едва на тридесет и пет бе станал началник на тайната служба.

— Хотелите, Малик?

— Изпратете хора да разпитат дискретно във всички хотели в… — султанът се замисли. Бяха отишли в Белгия. Загледа се в картата. — Всяко място за нощувка на три часа път от Брюксел. Не губете време в известни търговски вериги. Съберете каквото можете от по-малки хотели, дори туристически спални и общежития.

Абдул кимна.

— Да, Малик. Разбира се, ще бъдат нужни часове, а и доста хора.

— Действайте.

Султанът не приемаше оправдания. Директорът се обърна към един от подчинените си:

— Рашид, нареди на екип от десет души да проникне в компютрите на туроператорите. Всички резервации в известни вериги, всички стаи, запазени за мъж и жена, в същия радиус.

— Да, сър.

По-възрастният мъж побърза да изпълни заповедта. Обърна се към екипа от млади гении с остър ум и забележителни компютърни способности. Сред тях имаше дори американец, приел исляма, с дълга проскубана брада, с която изглеждаше смешен, но бе ненадминат по хакерски умения.

Директорът седна на свободния стол пред терминала и с настървение зачатка по клавишите. Надъхването за битка бе важно, дори ако тази битка се разиграва само в ума.

Самият той бе програмист. Проникна в базата данни на hotels.com и започна да проучва резервациите в Брюксел.

— Съобщете ми, когато попаднете на нещо.

Султанът излезе.

 

 

След малко повече от час Джамал бин Халид, един от най-младите в службата, дотича в прохладния офис с климатик и го потупа по рамото.

— Шефе, засякохме ги.

Директорът примигна.

— Засекли сте ги?

— Да, иншаллах. Един от хората ни в Холандия. Разпитал е информаторите си. Отседнали са в хотел в Ротердам.

Той поклати глава.

— Вече проверих базата данни на всеки хотел в този град.

Хлапакът не се отказа:

— Не, не са излезли на компютъра. Информаторът му е камериерка в хотела. Регистрирали са се под фалшива самоличност и са поискали да не въвеждат регистрацията им… От хотела му били задължени, защото бил богат и ценен клиент и давал добри бакшиши.

Директорът скочи на крака.

— Фантастично. Страхотна работа, Джамал. Ротердам — градът беше важен център, пристанище. — Изпрати хора на пристанището, веднага. И на всяка гара, в метрото, във фирмите за коли под наем.

— Да, Сиди.

— Имаме ли вече хора на летищата?

— Да.

— Изпрати още. Всичките да бъдат въоръжени. Ако го видят, да го застрелят, жената също.

— На летищата има въоръжена полиция.

— Неизбежен риск. Който умре при изпълнението на тази мисия, ще умре като герой мъченик.

Не бе сигурен дали е така, но реши, че е уместно да го каже. Очите на Джамал фанатично заблестяха.

— Да, Сиди.

— Искам да поддържаш връзка с агентите. Те са там, в региона. Трябва да бъдат подготвени.

Джамал побърза да изпълни разпорежданията.

 

 

Пейджърът на Карлос завибрира на хълбока му и го стресна. Веднага се отдръпна до стелаж със списания и го извади. Изписа се кодът на командира му от Холандия. Хитро се промъкна до ред телефонни автомати, набра поредица цифри, после друга като код.

— Напуснали са Ротердам преди четиридесет минути — СИСЕН не губеше време за пароли, оставяха ги на филмите. Когато трябваше бързо да бъде предадена информация, не биваше да има риск от объркване. — Искам да бъдеш нащрек. Други агенти са на път. Стреляй на месо. Разбираш ли?

Сърцето му подскочи. Мразеше Холандия, беше студена и мрачна. Ако очистеше тези двамата, може би щяха да му поверят мисия близо до дома, в Каракас или поне в Мадрид.

— Да. Ясно.

— Не прави грешката да мислиш, че ще избегнат регионално летище. Мишената е опитен играч. И използвай изображения. Приемал е множество самоличности.

— Разбрано.

Затвори, обърна се и закрачи бързо, въртейки се и обхващайки с поглед всяка част от терминала. Не бяха там. Но колкото и добър да беше бившият агент, все пак трябваше да се регистрира. Други щяха да държат под око гишетата за проверка на багаж и паспорти. Той щеше да излезе отвън, до самолетите.

Зад него имаше врата, широко отворена, до помещенията на чистачите. Карлос се промъкна вътре. Добре познаваше това летище, както и „Шипол“. В мизерната сива стаичка бяха струпани куп униформи. Избра екип на товарач на багаж и за двадесет секунди се преоблече. В джоба му имаше фалшива значка с име. Закачи я и тръгна към конвейерите. Оттам нататък бе лесно…