Луиз Бегшоу
Страст (16)

Четиринадесета глава

— Не, вече ти казах — Оливия Уортън се опита да прикрие раздразнението си. — Уил не е тук, Джак. Съжалявам. Излезе за работа в четвъртък сутринта и оттогава не съм го виждала.

Не беше. Дори не й се бе обаждал. Нито съобщение на телефона, нито имейл. Може би изживяваше някаква криза, страх от обвързване? Обещава й масивен пръстен, а после изведнъж изчезва.

Упорството на Джак Сансън й се стори странно обнадеждаващо. Уил бе намислил нещо, иначе щеше да поддържа връзка с банката. Изчезването му нямаше нищо общо с нея. Не бе вложила толкова усилия в кампанията си да го впримчи, за да го види как панически бяга точно когато най-сетне е постигнала целта си. Не, нейният Уил не бе такъв. Той бе добър човек. Закрилник, много мъжествен. Никога не й изневеряваше. Забавляваха се заедно. Не беше от типа мъже, които биха подвели едно момиче по подобен начин.

Уил беше стабилен. Оливия не преставаше да си го повтаря. Но сега бе озадачена: никога не би загърбил банката. Смътно си спомняше, че подготвя голяма финансова сделка.

Къде бе отишъл?

Наглият господин Сансън звънеше по два пъти на ден.

— Ако нещо се промени, незабавно ще ви съобщя — увери го тя. Успя да запази спокоен и учтив тон. Всичко бе постоянен кастинг за ролята на госпожа Хайд, от която се очакваше да бъде любезна домакиня и да не се сопва на подчинените на Уил.

— Добре — каза Сансън с примирение. — Просто в банката стават някои неща и Уил трябва да вземе важни решения. Съвсем скоро.

— Сигурна съм, че Уил знае как да ръководи бизнеса си. Аз съм заета с дерматологичната си клиника.

Доктор Уортън трябваше да бъде в кабинета си на Пето Авеню след два часа. С нетърпение очакваше деня, в който щеше да зареже тази работа. Съпругата на Уил трябваше да се занимава с благотворителност. Всичко друго би било абсурдно.

— Нали не мислиш, че му се е случило нещо?

Тя се усмихна. Уил беше най-силният, най-якият мъжкар, когото бе срещала. Ако някой се опита да го нападне на улицата, здравата би си изпатил. А едва ли щеше да го прегази автобус.

— Не. Мисля, че трябва да изчакаме. Минали са само два дни. Ако не получим вест от него през следващите четиридесет и осем часа, можем да подадем сигнал в отдела за безследно изчезнали — каза тя с неохота. Уил нямаше да й бъде благодарен, ако всее паника. Инстинктивно знаеше, че би искал годеницата му да запазва хладнокръвие в критични ситуации.

— Може би така е най-добре — Сансън въздъхна. — Няма да те лъжа, Оливия, бордът сериозно се тревожи. Отпуснали сме големи суми, изискващи обезпечение. Положението с кредитите е ужасно. Ако не намалим рисковите си експозиции, е възможно да имаме неприятности. Много по-скоро, отколкото можеш да си представиш.

Тя потръпна. Всяка светска дама в Ню Йорк познаваше играч, стигнал до разорение, стъпка по стъпка. Това бе сполетяло банка „Леман Брадърс“, едно от най-старите и утвърдени имена на Уолстрийт. Един ден директорите й бяха хапвали риба балон, специално приготвена от майстори готвачи в „Нобу“, поливана с „Кристал“, а на следващия бе рухнала и се разпродаваше на парче за центове на долар. Богатствата бяха изградени върху пясък. Дори богатството на Уил.

— Ти си в къщата — продължи Сансън. — Има ли там нещо, което можем да използваме, за да се свържем с него… компютър със защитен имейл, може би специален мобилен телефон?

Тя се поколеба. Дали Уил би одобрил, ако пусне някого в дома му? Беше й предложил… значи бе и неин дом. А Джак Сансън бе човек, с когото се бе запознала чрез Уил, изпълнителен директор на „Проспект“. Уил му имаше доверие.

Оливия взе бързо решение. Щеше да пусне Джак Сансън вътре. Отчаяно искаше да узнае нещо за годеника си, а и ако помогне на Джак, винаги щеше да се ползва с привилегии в банката.

Доктор Оливия Уортън бе веща в някои неща. Колекционираше благотворителни каузи, произведения на изкуството и хора. Освен това колекционираше и дългове.

— Заповядай, Джак — замърка тя. — Виж дали има нещо в кабинета му, което би могло да помогне.

— Чудесно — Сансън беше безкрайно доволен. — Нужна ни е тази линия на финансиране.

— Ще те чакам след малко. Ще кажа на домашната помощница да свари кафе.

Оливия остави слушалката и леко прехапа сочните си устни. Къде бе той, по дяволите? Искаше онзи пръстен на ръката си. Копнееше да отиде в „Льо Сирк“ или „Тръмп Тауър“ и да го покаже на всички с няколко старателно отрепетирани жеста. Вижте го и плачете, дами!

Беше се впуснал в някаква авантюра. Да търси нова диамантена мина в Южна Америка. Нещо подобно. Или бе заминал за скрито петролно находище в Сибир да подготвя нова голяма сделка. Но нейното голямо приключение щеше да започне едва когато се завърнеше.

Оливия бе готова да опита всичко, което би довело Уил обратно у дома.

Джак Сансън слезе на Лоуър Уолстрийт, където лимузината го чакаше. Шофьорът отвори вратата и той се качи, без да му благодари. И шофьорът не се опита да завърже разговор. Сансън бе затворен човек и не обичаше да общува с помощния персонал. Всички знаеха това. Не очакваха от него бакшиши и пожелания за рождени дни и Коледа. Даваше щедра заплата и очакваше малките хора да знаят мястото си. Имаше мнозина, които с радост приемаха такава сделка.

— Къде отиваме днес, сър?

Джак не бе дал инструкциите си предварително по телефона, както правеше обикновено. Най-добре бе тази малка разходка да остане в тайна.

— До дома на господин Хайд. Имам уговорка с госпожица Уортън — добави той и веднага съжали. „Никакво мърморене, никакви обяснения.“

— Добре, сър.

Явно Роберто не забеляза. Просто потегли и се вля в уличното движение, безмълвен зад шумоизолираните затъмнени стъкла. Сансън обожаваше страхопочитанието, което вдъхваше богатството. Караше го да се чувства като рок звезда. Или като Уил Хайд.

Сам в колата, той направи гримаса. Господи, как му бе омръзнало да се усмихва на младия си шеф през цялото време, да се смее на всяка негова шега. Успехът на Уил Хайд адски го дразнеше. Да, издигането на „Вирджиниън Проспект“ го бе направило много богат. Уил изцяло бе преобразил банката. Джак бе вечният номер две.

В началото Уил старателно го ухажваше. Откри го в „Уаковия“, където бе направил няколко смели машинации с ипотечно финансиране, благодарение на които банката бе увеличила капитала си четворно. Джак Сансън упорито отказваше. Какво можеше да накара един от най-добрите банкери на неговото поколение да напусне слънчевия Ел Ей, пълен с едрогърди модели и плажове с бял пясък, и да се пресели във Вирджиния със занемарените къщи и студените тъмни зими? Той бе главен оперативен директор в своята банка. Беше си изградил репутация в града. Когато Ърнест Стайн, главният изпълнителен директор, се оттегли в пенсия, Джак бе сочен за наследник. За нищо на света нямаше да мръдне оттам.

Но Уил Хайд беше настойчив. Предложи на Джак акции, цели десет процента от банката. И постоянно място в борда. Личен шофьор двадесет и четири часа, безлихвена ипотека. И това не бе всичко.

— Ще направя „Вирджиниън Проспект“ най-великата банка в историята на Уолстрийт — увери го той. — След пет години ще бъдем големи колкото „Уаковия“. После ще закопаем „Банк ъв Америка“. Това е шансът ти за главозамайваща кариера, Джак — пауза. — Ако не приемеш, ще предложа на Рик Конъл.

Джак Сансън добре познаваше това име. Конъл беше проницателен млад заместник-председател в „Бъркшир Хатауей“, който все повече се утвърждаваше като сериозен играч с акции.

Сухо преглътна. Изведнъж в съзнанието му нахлу видение как златният шанс за бляскаво бъдеще му се изплъзва, отмъкнат от далеч по-млад мъж. Заради малко слънце и няколко евтини красиви усмивки.

— Разбирам, господин Хайд. Мисля, че ще приема предложението ви.

Тих смях.

— Чудесно. Можеш ли да се качиш на самолет за Вашингтон утре сутринта? Имаме много работа за вършене. И, Джак, наричай ме Уил, иначе си уволнен.

— Уил.

Усмихна се фалшиво и хвана полета. Но още тогава таеше в себе си злоба. Уил Хайд беше с десет години по-млад от него. Той бе този, който би трябвало да потрива ръце, защото е получил предложение за кариера, Хайд би трябвало да се подмазва. Джак бе поел длъжността изпълнителен директор, за която нямаше по-подходящ от него, срещу щедро възнаграждение. Но Уил Хайд залагаше своите пари и притежаваше цялата банка. На Джак бяха предложени десет процента. Но Хайд държеше деветдесет.

Джак Сансън имаше ясни приоритети. Прие сделката, премести се във Вирджиния и във всеки миг от деня работеше за разрастването на „Вирджиниън Проспект“. Уил Хайд правеше големи, хитри инвестиции, а Джак разпределяше дивидентите. Младият му шеф имаше набито око за ценни кадри, както и за жени. Бе издирил още няколко кадърни служители, допринесли почти колкото него за успеха на банката. Всеки отдел се развиваше — от „Застраховки“ до „Мониторинг и оценка“. Уил Хайд съчетаваше инвестиционното банкиране с бизнес банкиране. След по-малко от две години се преместиха от Вирджиния в Манхатън. И тук зимите бяха студени, но белите дървени огради бяха минало — освен ако реши да отлети с хеликоптера си до окръг Дъчес да половува.

Джак вече имаше завидно състояние. И работата му във „Вирджиниън Проспект“ бе донесла част от него. Но естествено, Уил Хайд сключваше лъвския пай от сделките, вземаше решения за тактически ходове и обираше всички лаври.

Джак притежаваше близо петдесет милиона долара. Тлъсти пачки. Далеч повече от която и да е заплата в банковия сектор.

Но младият му шеф бе милиардер, по дяволите! И тази разлика не даваше покой на Джак.

Сега Уил се перчеше някъде, бог знае къде. Не бе оставил никакви координати за връзка, дори бележка. Нищо. А трябваше да бъде тук. Важно бе да намалят рисковите си експозиции на хартия възможно най-скоро. А ако другите банки потърсеха парите си? Предлагането бе свито. В момента „Проспект“ нямаше наличен капитал.

Необходими бяха ходове, които само Уил Хайд можеше да предприеме.

Джак се чувстваше като в задънена улица и това го вбесяваше. Трябваше да има повече правомощия.

Дали Уилям бе пострадал? Мъртъв?

„Де този късмет, помисли си той. За секунда изпита чувство за вина, но бързо се отърси от него. Не, каза си Джак, отнасят се към мен с неуважение.“

Ако наистина бе мъртъв, някъде…

В главата му затанцуваха видения, в които Уил Хайд лежеше гол в публичен дом с проститутка, може би взел свръхдоза от някакъв опиат. Би се радвал да го види в такова унизително положение. Разбира се, щеше да го защити пред пресата, да изрази недоумение, да изглежда мрачен. „Това не е онзи Уилям Хайд, когото познавам… няма какво повече да кажа.“

Облегна се назад на сребристосивата кожена седалка и се усмихна.

Ако Уил не се върнеше, какво щеше да стане? Кой щеше да получи банката… акциите му? Уил никога не бе говорил за произхода си и върху всеки служител, хванат да проявява любопитство, се стоварваше чувал камъни. Журналистите се страхуваха да не го ядосат — беше приятел с всички медийни магнати в града. Но от много дискретни източници Джак бе узнал, че няма наследници. Никакви роднини. Уил бе дошъл от Англия, където, интересно, бе отраснал в сиропиталище. Правеше дарения за няколко благотворителни организации, но не беше от типа хора, които биха завещали цялото си състояние на институция. Приятели? Кръщелници? Имаше безброй познати, но никакви приятели. Амбициозни служители го бяха канили за кръстник на децата им и всички бяха получили учтив отказ.

Кой оставаше тогава?

Със сигурност само приятелката.

Мисълта го връхлетя като куршум между очите и той се загледа навън в потока от коли през центъра на Манхатън, не виждайки абсолютно нищо. Безспорно Оливия Уортън бе с няколко класи над хубавиците, носещи наслада за окото, с които Уил се бе появявал на светски събития преди. Беше се задържала по-дълго. И тя бе златотърсачка, но не толкова натрапчиво. Джак неведнъж ги бе чувал да се смеят заедно. Може би затова Уил я бе поканил да се пренесе при него. Беше първото момиче, с което делеше дома си. Сигурно тя щеше да бъде наследницата, ако се стигнеше до това.

Самият Джак отскоро бе разведен. Бившата му съпруга и осемгодишният им син живееха щастливо в имение в Кънектикът. Можеше да пофлиртува с Оливия, без да има последствия. Ако Уил наистина бе мъртъв, можеше и да се ожени за нея. Тогава щеше да получи пълен контрол.

Мисълта да спи с любовницата на Уил Хайд бе невероятно възбуждаща. Но Джак не беше глупав. Може би Хайд бе жив. Не виждаше бъдещето си в банката — или където и да било, ако Уил го хване да се увърта около Оливия. Този мъж бранеше територията си по особено старомоден начин. Джак се преструваше, че се шегува с мъжкарското му чувство за собственост, но тайно мразеше това. Защото го смущаваше.

Все пак… няколко мили думи за доктор Уортън със сигурност не бяха нередни.

Колата сви по Пето Авеню. Щеше да се порови в личните книжа на Уил Хайд, да се поразходи из мезонета с момичето му. Ако питаха Джак Сансън, Уил можеше да остане в неизвестност докогато пожелае.