Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (9) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Виждане на духа

Веднага след късната закуска, докато все още бяхме на масата, дон Хуан ме осведоми, че сме щели да прекараме нощта в магьосническата пещера и затова трябвало да тръгваме. Каза, че трябва отново да седна там, в пълна тъмнина, за да дам възможност на скалната структура и на магьосническото намерение да преместят събирателната ми точка.

Надигнах се от стола си, но той ме спря. Имало нещо, което искал да ми обясни преди това. Изтегна се, качи краката си върху седалката на единия от столовете и удобно се отпусна назад.

— Като те виждам в дълбочина — каза дон Хуан, — все повече и повече забелязвам колко много си приличате с моя благодетел.

Усетих такава заплаха, че не го оставих да продължи, казах му, че не мога да си представя какви са тези прилики, но че ако такива съществуват (възможност, която съвсем не ми вдъхваше увереност), по-добре да ми ги каже, за да мога да ги коригирам или избегна.

Дон Хуан се разсмя така, че сълзи му излязоха на очите.

— Една от тези прилики е, че когато ти действаш, действаш много добре — каза той, — но когато мислиш, винаги се препъваш. При моя благодетел положението бе същото. Не го биваше много в мисленето.

Тъкмо да му отвърна, че не виждам нищо нередно в мисленето си, когато съзрях дяволити огънчета в очите му. Замълчах изтръпнал. Дон Хуан забеляза промяната и се засмя с нотка на изненада в гласа. Сигурно не бе очаквал такава реакция.

— Това, което искам да ти каже, е, че имаш проблеми в разбирането на духа само когато мислиш за него — продължи той с укорителна усмивка на лицето. — Но виж, когато действаш, духът ти се разкрива с лекота. При моя благодетел положението беше същото.

Преди да тръгнем за пещерата, ще ти разкажа една история за моя благодетел и за четвъртото абстрактно ядро. Магьосниците вярват, че до самия миг на връхлитането на духа всеки от нас може да се отдалечи от духа, но не и след това.

Дон Хуан повдигна вежди, с което искаше да ми каже да се замисля върху току-що казаното.

— Четвъртото абстрактно ядро е главният удар на връхлитането на духа — подзе той. — Четвъртото абстрактно ядро е акт на откровение, на разбулване. Тук духът се разкрива пред нас. Магьосниците твърдят, че духът лежи в засада и внезапно връхлита върху нас — неговите жертви. Магьосниците казват, че връхлитането на духа е винаги завоалирано. То става и при все това изглежда като че ли изобщо не се е случвало.

Притесних се. Тонът на дон Хуановия глас ми носеше усещането, че се готви всеки момент да ми сервира нещо неочаквано.

Попита ме дали си спомням момента, в който духът е връхлетял върху мен, за да запечата постоянната ми преданост към абстракта.

Нямах и представа за какво говори.

— Има един праг, който, след като веднъж бъде прекрачен, връщане назад няма — каза той. — Обикновено от момента, в който духът почука, минават цели години, преди чиракът да стигне до този праг, въпреки че понякога прагът бива достиган почти веднага. Случаят на моя благодетел е един пример за това.

Дон Хуан каза, че всеки магьосник е длъжен да пази в себе си ясен спомен за прекрачването на въпросния праг, за да може да си напомня от време навреме за своето ново състояние на перцептуален потенциал. Обясни, че за да достигне този праг, човек не трябва на всяка цена да бъде чирак по магьосничество и че единствената разлика между един обикновен човек и един магьосник в подобни случаи е в това кой къде поставя ударението. Магьосникът набляга върху прекрачването на тази граница и използва спомена от събитието като своеобразна мерна единица за сравнение, докато обикновеният човек не преминава този праг и прави всичко възможно да забрави за него.

Казах на дон Хуан, че не съм съгласен с него, защото не мога да приема, че има само един праг за прекрачване.

Дон Хуан вдигна недоумяващ поглед към небето и тръсна глава в престорено отчаяние. Продължих да излагам своите доводи, но не за да се заяждам с него, а за да си изясня нещата. Но бързо изгубих желанието си, внезапно ме завладя усещането, че се плъзгам по някакъв тунел.

— Магьосниците твърдят, че четвъртото абстрактно ядро се появява, когато духът прекъсне веригите ни за самопреценка — каза той. — Прекъсването на нашите вериги е нещо чудесно, но също така и много нежелано, защото никой не иска да бъде свободен.

Усещането за плъзгане през тунел продължи още малко и след това всичко ми стана ясно. Започнах да се смея. Странното прозрение, затворено вътре в мен, изскочи навън под формата на смях.

Дон Хуан, изглежда, четеше мислите ми като на книга.

— Какво странно усещане: да разбираш, че всичко, което мислим, всичко, което казваме, зависи от позицията на събирателната ни точка — отбеляза той.

Точно това си мислех и точно заради това се смеех.

— Зная, че в този момент твоята събирателна точка се е преместила — продължи той — и ти си разгадал тайната на нашите вериги. Те ни държат в плен, но приковавайки ни към удобната ни позиция на самопреценка, ни закрилят от яростните набези на неизвестното.

Намирах се в един от онези необичайни мигове, когато всичко, свързано с магьосническия свят, ми изглеждаше кристално ясно. Разбирах всичко!

— След като веднъж вече веригите ни са прекъснати — продължи той, — ние повече не сме приковани към грижите и проблемите на ежедневието, все още сме в него, но вече не му принадлежим. За да му принадлежим, трябва да споделяме хорските тревоги, а без вериги, които да ни обвързват, ние не можем да го сторим.

Дон Хуан каза, че навремето нагуалът Елиас му бил обяснил, че онова, което отличава нас, обикновените хора, е, че ние всички имаме една метафорична кама и това са тревогите, които произтичат от нашата самопреценка. С тази кама ние се разрязваме и кървим и смисълът на нашите вериги на самопреценка е да ни дадат усещането, че кървим заедно, че сме участници в нещо прекрасно, а именно нашата човещина. Но ако бяхме ги проучили, щяхме да открием, че всъщност кървим самотни, че не участваме в нищо, че всичко, което вършим, всъщност е да си играем с нашата лесно сговорчива, въображаема и изкуствена преценка.

— Магьосниците са извън света на ежедневните дела — продължи дон Хуан, — защото вече не са жертви на своята самопреценка.

След това дон Хуан поде разказа си за своя благодетел и връхлитането на духа. Той каза, че историята започнала направо от момента, в който духът почукал по вратата на младия актьор.

Прекъснах дон Хуан и го запитах защо, когато споменава нагуала Хулиан, постоянно използва изрази като „млад човек“ и „млад актьор“.

— По времето, когато се е разигравала тази история, той не е бил още нагуал — отговори дон Хуан. — Бил е млад актьор, в моя разказ аз не мога да го наричам просто Хулиан, защото за мен той винаги е бил „нагуалът Хулиан“. В знак на уважение към целия му живот, отдаден на безупречността, ние, неговите ученици, винаги слагаме пред името му думата „нагуал“.

Дон Хуан отново подхвана своя разказ. Каза, че нагуалът Елиас спрял смъртта на младия актьор, прехвърляйки го в състояние на повишено съзнание, и през последвалите часове на борба младият актьор дошъл в съзнание. Нагуалът Елиас не си казал името, а се представил като професионален лечител, който съвсем случайно бил попаднал на мястото на трагедията и видял двете почти мъртви тела. Посочил към младата жена, Талия, която лежала в безсъзнание на земята. Младият мъж се смаял, защото си спомнил как я видял да бяга. Сепнал го гласът на стария лечител, който рекъл, че Бог сигурно е наказал Талия за греховете й, като я поразил със светкавица и по този начин ѝ отнел разсъдъка.

— Но за каква светкавица става дума, след като дори не е валяло? — попитал младият актьор с глух глас. Той бил видимо впечатлен, когато старият индианец отговорил, че пътищата господни не могат да бъдат разгадани.

Аз отново прекъснах дон Хуан. Исках да знам дали младата жена наистина е изгубила разсъдъка си. Той ми припомни, че нагуалът Елиас бил нанесъл разтърсващ удар по събирателната й точка. Дон Хуан каза, че не била изгубила разсъдъка си, но че вследствие на въпросния удар тя ту влизала, ту излизала от състоянието на повишено съзнание, което създавало сериозна заплаха за нейното здраве. Както и да е, след огромна борба нагуалът Елиас й помогнал да стабилизира събирателната си точка и тя влязла в постоянно състояние на повишено съзнание.

Дон Хуан допълни, че жените са способни на такова наистина майсторско изпълнение: те могат постоянно да поддържат нова позиция на събирателната точка. И в това отношение Талия била несравнима. Щом веригите й отпаднали, тя веднага разбрала всичко и се съгласила с намеренията на нагуала.

Продължавайки историята, дон Хуан каза, че нагуалът Елиас (който бил не само върховен сънувач, но също така и върховен прикривач) видял, че младият актьор е разхайтен и болезнено суетен, а само външно изглежда твърд и стабилен. Нагуалът знаел, че ако му подхвърли идеята за Бог, за греха и възмездието, религиозната вяра на актьора сама ще срути циничното му отношение.

Под въздействието на словата за божието наказание фасадният облик започнал да се руши. Младежът горещо се разкайвал, но нагуалът го прекъснал с думите, че когато смъртта е така близо, чувствата за вина са без значение. Младият актьор се заслушал в думите му, но макар и да се чувствал много зле, не му се вярвало, че се намира в смъртна опасност. Мислел, че слабостта и немощта му се дължат на загубата на кръв.

Сякаш прочитайки мислите на младия актьор, нагуалът му обяснил, че оптимизмът му е безпочвен, че кръвоизливът му щял да бъде фатален, ако не била запушалката, която той в качеството си на лечител бил измайсторил.

— Когато те ударих по гърба, аз всъщност сложих запушалката, за да спра изтичането на жизнената ти сила — казал нагуалът на невярващия. — Без тази спирачка неизбежният ход на твоята смърт ще продължи. Ако не ми вярваш обаче, мога да ти го докажа, като избия тапата с още един удар.

Както му говорел, нагуалът го тупнал отдясно по ребрата. В миг на младия мъж му се догадило и започнал да се дави. При всеки напън от устата му руквала кръв. В този момент друго тупване по гърба сложило край на агонизиращата болка и на повдигането. Но не премахнало неговия ужас и той припаднал. „Засега мога да контролирам твоята смърт — казал нагуалът, когато младият актьор дошъл в съзнание. — Колко дълго ще съумея да я контролирам, зависи от тебе и от това, доколко искрено ще се съгласиш с всичко, което ти кажа да правиш.“

Нагуалът обяснил на младия човек, че той преди всичко се нуждае от абсолютна неподвижност и пълна тишина. Ако не искал тапата му да изскочи, добавил нагуалът, трябвало да се държи, сякаш напълно е загубил силите си да се движи и говори. Само едно потрепване или отваряне на устата били достатъчни, за да задействат хода на смъртта му.

Младият актьор не бил свикнал да се подчинява на изисквания или съвети. Почувствал, че го залива вълна от гняв. Щом обаче отворил уста да възроптае, мигом се сгърчил от болка.

— Мълчи и аз ще те излекувам — казал нагуалът. — Или се дръж като разхайтен лигльо, какъвто си, и ще умреш!

Актьорът, гордият млад човек, се вцепенил от обидата. За първи път го наричали „разхайтен лигльо“. Искал да възроптае, но болката била така силна, че не можел да отвърне на унижението.

— Ако желаеш да облекча положението ти, трябва да ми се подчиняваш безпрекословно — казал му нагуалът с ужасяваща студенина. — Кимни, ако си съгласен. Но знай, че в момента, в който се изметнеш и отново постъпиш като безотговорен кретен, какъвто си, аз начаса ще измъкна тапата и ще те оставя да умреш като куче.

С последни сили актьорът кимнал в знак на съгласие. Нагуалът го тупнал по гърба и болката му като по чудо изчезнала. Но заедно с болката изчезнало и още нещо — мъглата в съзнанието му. И тогава младият актьор знаел всичко, без да разбира нищо. Нагуалът му се представил отново, казал му, че неговото име е Елиас и че е нагуал. Актьорът просто знаел какво значи всичко това.

Тогава нагуалът Елиас насочил вниманието си към Талия. Той допрял устата си до лявото й ухо и прошепнал команди, за да накара събирателната й точка да преустанови хаотичното си движение. Разсеял нейните страхове, като й разказал шепнешком няколко истории за магьосници, които били минали през същите неща, каквито изпитвала в момента, когато Талия се поуспокоила, той й се представил като нагуала Елиас — магьосник. След това опитал с нея най-трудното нещо в магьосничеството: придвижването на събирателната точка отвъд сферата на познатия ни свят.

Дон Хуан отбеляза, че опитните магьосници са способни да се придвижат отвъд света, който познаваме, докато останалите, с недотам богат опит, не могат да се похвалят със същото. Нагуалът Елиас винаги изтъквал, че при обикновени обстоятелства той не би си позволил дори и да мечтае да извърши подобен подвиг, но в онзи ден нещо по-различно от собственото му познание или воля го карало да действа. И все пак маневрата проработила! Талия отишла отвъд известния ни свят и невредима се върнала обратно. После нагуалът Елиас получил друго прозрение. Той седнал между двамата, така както лежали проснати на земята (актьорът бил разсъблечен, заметнат само с ездитната куртка на нагуала Елиас), и обсъдил на глас положението, в което се намирали. Той им казал, че по силата на обстоятелствата те и двамата са попаднали в клопка, поставена им от самия дух. Той, нагуалът, се явявал важна част от тази клопка, защото, срещайки ги при дадените обстоятелства, е принуден да се превърна в техен временен покровител и да приложи цялото си магьосническо познание, за да им помогне, като техен временен покровител негов дълг било да ги предупреди, че са на път да стигнат до единствен по рода си праг-граница и че зависи от тях двамата, заедно и поотделно, дали ще се доберат до тази граница, навлизайки в състояние на отдаване, но не и на безразсъдство, в състояние на задълбоченост, но не и на зависимост. Не пожелал да им каже повече, от страх да не ги обърка или да повлияе на решението им. Нагуалът Елиас усещал, че ако им е писано да преминат този праг, то това трябва да стане с минимална помощ от негова страна.

После нагуалът ги оставил сами в онова глухо място и отишъл до града, за да осигури необходимите целебни билки, сламени постели и одеяла. Идеята му била, че в уединение те щели да достигнат и пресекат този праг.

Дълго време двамата млади лежали един до друг, потънали в собствените си мисли. Фактът, че техните събирателни точки били преместени, означавал, че те могат да потопят мислите си на несравнимо по-голяма дълбочина от нормалното, но означавало също така, че в не по-малка степен се тревожат, премислят и се страхуват.

Понеже Талия можела да говори и била все пак малко по-здрава, тя първа нарушила мълчанието. Попитала младия актьор дали се страхува. Той кимнал утвърдително. Тя изпитала огромна жалост към него, свалила шала си и го наметнала през раменете, след което взела ръката му в своята.

Младият мъж не се осмелявал да каже на глас какво чувства. Страхът, че нетърпимата болка ще се върне, ако заговори, го карал да мълчи, въпреки че искал да се извини на Талия, да й каже, че съжалява за дето й е причинил болка, и че няма значение, че умира — защото със сигурност знаел, че няма да изкара до вечерта.

Мислите на Талия не били по-различни. Тя споделила с него, че съжалява за едно-единствено нещо, а именно че го е била толкова, та едва не умрял. Сега била много кротка — чувство, което поради вродената ѝ буйност и свойствената ѝ енергичност ѝ било непознато, казала му, че тя също умира, но се радва, че всичко ще свърши още този ден. Чувайки собствените си мисли, изказани от Талия, младият актьор усетил тръпки да го побиват по гърба. Залял го прилив от енергия, който му помогнал да се надигне. Не чувствал болка, престанал да кашля. На големи глътки жадно поемал въздух — нещо, което не помнел да е правил преди. Уловил ръката на момичето и двамата започнали да разговарят, без да произнасят словата на глас.

Дон Хуан каза, че това станало в момента, в който духът ги посетил. И те видели. Тъй като били убедени католици, онова, което видели, представлявало рая, където всичко било живо, окъпано в светлина. Видели приказни гледки.

Когато нагуалът се завърнал при тях, те били крайно изтощени, но не в по-лошо състояние отпреди. Талия била в безсъзнание, но младият мъж с върховни усилия на волята все още се държал. Направил знак на нагуала, че иска да му прошепне нещо.

— Видяхме рая — казал той, а по страните му се стичали сълзи.

— Видели сте нещо повече от това — отговорил с насмешка нагуалът Елиас. — Видели сте духа.

Дон Хуан поясни, че тъй като връхлитането на духа винаги става по завоалиран начин, то съвсем естествено е, че Талия и младият актьор не са могли да задържат видението си. Както и всеки друг на тяхно място те съвсем скоро го забравили. Уникалното в тяхното изживяване било това, че без никаква предварителна подготовка и без дори да го съзнават, двамата сънували заедно и видели духа. Странно, че успели да го постигнат така лесно.

— Онези двамата бяха наистина най-забележителните същества, които съм срещал — добави дон Хуан.

Аз, естествено, исках да узная повече за тях. Но дон Хуан не пожела да задоволи любопитството ми, каза, че това било всичко, що се отнася до неговия благодетел и четвъртото абстрактно ядро.

После като че ли се сети нещо, което бе пропуснал да ми разкаже, и гръмко се изсмя. Потупа ме по гърба и ми рече, че е време да тръгваме за пещерата.

Когато стигнахме до скалната тераса, вече мръкваше. Дон Хуан бързо зае същата позиция, както и първия път. Седеше от дясната ми страна, едва докосвайки рамото ми. Като че ли веднага изпадна в състояние на дълбоко отпускане, което от само себе си ме въвлече в абсолютна неподвижност и тишина. Не можех да доловя дори дъха му. Понечих да затворя очи, но той веднага ме смушка да ги държа отворени.

Когато съвсем се стъмни, ме налегна безкрайна умора, от която очите ме засмъдяха. Накрая се предадох и заспах непробудно. При все това като че ли не бях абсолютно заспал. Усещах гъстия мрак около мен. Физически чувствах как газя през тъмнината. После тя внезапно след това стана червеникава, оранжева, а накрая — ослепително бяла, досущ като силна неонова светлина. Постепенно избистрих образа, докато успях да видя, че все още седя в същата поза заедно с дон Хуан до мен, но вече не в пещерата. Намирахме се на планински връх, издигащ се над прелестните равнини, обрамчени в далечината от други планини. Тази приказна картина бе окъпана от необикновено сияние, сякаш самата земя изпускаше безброй слънчеви лъчи. Накъдето и да погледнех, виждах все познати неща: скали, хълмове, реки, гори, каньони, преобразени и изпъкващи благодарение на вътрешното им трептене, на тяхното вътрешно сияние. Това сияние, което беше така приятно за очите, извираше и от цялото ми същество.

— Твоята събирателна точка се премести — като че ми каза дон Хуан.

Словата нямаха звук. Независимо от това добре знаех какво ми бе казал току-що. Реакцията на здравия ми разум беше да си обясня, че несъмнено съм го чул, както това би станало, ако бе говорил във вакуум, вероятно защото ушите ми временно са били под влияние на онова, което се излъчваше.

— Ушите ти са си наред. Намираме се на друго ниво на съзнание — като че ли отново ми каза дон Хуан.

Не можех да говоря. От една страна, усещах тежката летаргия на дълбокия сън, която ми пречеше да промълвя дори една дума, а от друга, бях невероятно буден и нащрек.

— Какво става?! — помислих си.

Пещерата премести твоята събирателна точка — помисли в отговор дон Хуан и аз чух мислите му така, сякаш бяха мои собствени думи, произнесени към мен самия.

Почувствах заповед, която не беше изразена в мисли. Нещо ме накара отново да се взра в дивната гледка.

Отвсякъде в нея започнаха да се източват светлинни нишки. В началото това приличаше на взрив от безброй къси влакънца, после влакънцата се превърнаха в дълги бляскави снопове, чиито лъчи от трептяща светлина достигнаха безкрая. Въобще не разбирах какво виждам, нито пък можех да го опиша другояче, освен като нишки от вибрираща светлина. Нишките не бяха размесени или преплетени, а близаха във всички посоки, като всяка беше самостоятелна и същевременно част от цялото.

— Ти, виждаш излъчванията на Орела и силата, която ги държи разделени и ги свързва една с друга — помисли дон Хуан.

В момента, в който долових мисълта му, нишките светлина като че ли изсмукаха цялата ми енергия. Обзе ме изтощение, като с магически замах то заличи гледката пред мен и ме потопи в дълбок мрак.

Когато отново дойдох в съзнание, наоколо ми витаеше нещо много познато и въпреки че не можех да кажа какво е, повярвах, че съм се върнал в нормално състояние на съзнание. До мен дон Хуан бе заспал, опрял рамо о моето. После осъзнах, че тъмнината около нас бе така гъста и плътна, че дори ръцете си не можех да видя. Реших, че скалната тераса, на която се намираше пещерата, е потънала в гъста мъгла, която е нахлула и вътре в пещерата. Или че това са прозирните ниски облаци, които се спускаха всяка дъждовна нощ от високите планини като някаква безшумна лавина. И въпреки абсолютния мрак аз някак си видях, че дон Хуан отвори очите си веднага щом дойдох в съзнание, макар и да не погледна към мен. Внезапно осъзнах — самият факт, че го виждах, не се дължеше на нахлуването на светлина в ретината на очите ми. Това бе по-скоро едно физическо усещане.

Бях така погълнат да наблюдавам дон Хуан, без да използвам очите си, че изобщо не внимавах какво ми говореше. Накрая той замълча и извърна лицето си към мен, като че ли за да ме погледне в очите.

Прокашля се няколко пъти и заговори с нисък глас. Каза, че благодетелят му често идвал в пещерата, понякога с него и другите ученици, но най-често сам, в тази пещера той видял същата дивна гледка, която бяхме видели и ние — образ, който му подсказал идеята да опише духа като „потока на нещата“.

Дон Хуан повтори, че благодетелят му не бил кой знае какъв мислител, иначе мигом щял да разбере, че онова, което е видял и описал като „потока на нещата“, е всъщност намерението — силата, от която е проникнато всичко на този свят. Дон Хуан добави, че дори и да е осъзнал естеството на своето видение, благодетелят му никога не го е разкрил. А на него лично му се струвало, че той така и не го разбрал. Вместо това вярвал, че е видял „потока на нещата“, което си било чиста истина, но не по начина, по който той си мислел.

Дон Хуан бе така категоричен, че ми се прииска да го попитам каква е разликата, но не можех да говоря… Гърлото ми като че ли се бе вледенило. Часове наред седяхме, без да помръднем, в пълна тишина. И въпреки това аз не изпитвах каквото и да било неудобство. Мускулите ми не натежаха от умора, краката ми не изтръпнаха, гърбът не ме заболя.

Когато той отново заговори, аз дори не забелязах прехода и с удоволствие се заслушах в неговия глас. Това бе мелодичен и ритмичен звук, изплувал от абсолютния мрак, който ме обгръщаше.

Дон Хуан каза, че точно в този момент аз не съм се намирал нито в моето обичайно състояние на съзнание, нито в състояние на повишено съзнание. Бил съм „провесен“ в своеобразен унес, бил съм изпаднал в мрака на невъзприемането. Събирателната ми точка била отместена от възприемането на ежедневния свят, но не била задвижена достатъчно, за да достигне и освети един съвсем нов сноп от енергийни полета. Казано направо, заклещил съм се между две перцептуални възможности.

Това междинно състояние, този унес на възприятие било постигнато благодарение влиянието на пещерата, която пък от своя страна се ръководела от намерението на магьосниците, които навремето я издълбали и оформили.

Дон Хуан ме помоли добре да внимавам в това, което ще каже. Преди хиляди години, посредством виждането магьосниците узнали, че земята е живо създание, че нейното съзнание може да влияе върху съзнанието на хората. Те се постарали да открият начин за използване на земното влияние върху човешкото съзнание и открили, че определени пещери са особено подходящи за тази цел. Дон Хуан каза, че за тези магьосници от древността търсенето на подходящи пещери се превърнало в ежедневна работа, отнемаща им почти цялото време, и че благодарение на своите усилия те успели да разкрият редица приложения на множество пещерни образувания. Добави, че от цялата тази работа единственият използваем за нас резултат бил тази конкретна пещера и нейната способност да придвижва събирателната точка, докато достигне до унес на възприятието.

Докато дон Хуан говореше, имах странното усещане, че нещо прочиства съзнанието ми. Нещо свиваше моето съзнание в своеобразен дълъг, тесен „ръкав“, всички излишни полумисли и усещания на нормалното ми съзнание бяха буквално изтласкани навън.

Дон Хуан беше съвсем наясно какво става с мен. Дочух тихия му ликуващ кикот. Каза, че сега вече можем да говорим по-лесно и по-задълбочено.

В същия миг си спомних куп неща, които той ми беше обяснявал преди. Например знаех, че сънувам. Всъщност бях дълбоко заспал, но същевременно и напълно съзнавах себе си чрез моето второ внимание — двойника на нормалното ми внимание. Бях уверен, че съм заспал поради специфичното физическо усещане плюс логичното умозаключение, основаващо се на изложенията, които дон Хуан бе правил в миналото. Току-що бях видял излъчванията на Орела, а дон Хуан бе казал, че за магьосниците е невъзможно да гледат излъчванията на Орела по друг начин, освен чрез сънуване, следователно сънувах.

Навремето дон Хуан ми бе разяснил, че вселената е образувана от енергийни полета, които не се поддават на описание или обследване. Беше казал, че приличат на нишки обикновена светлина с тази разлика, че светлината е направо безжизнена в сравнение с излъчванията на Орела, които излъчват съзнание. До тази нощ никога не бях ги виждал така продължително. И действително бяха от някаква особена, жива светлина. Веднъж дон Хуан беше споменал, че моето познание и контролът на намерението у мен няма да издържат на сблъсъка с тази гледка. Обясни ми, че нормалното възприемане се появява, когато намерението (което е чиста енергия) възпламени част от лъчистите влакна вътре в пашкула ни и едновременно сияние озари дълъг отрязък от същите сияйни нишки, простиращи се в безкрая извън нашия пашкул.

Свръхестественото възприемане, а именно — виждането, се появява, когато чрез намерението се активизира и възпламени съвсем друга група енергийни полета. Беше казал, че когато точно определен брой енергийни полета вътре в сияйния пашкул проблеснат, магьосникът може да види самите енергийни полета.

При друг случай дон Хуан ми беше припомнил рационалното мислене на ранните магьосници. Благодарение на тяхното виждане те разбрали, че съзнанието се появява, когато енергийните полета вътре в нашите сияйни пашкули се подравнят със същите енергийни полета отвън. Те вярвали, че са открили подреждането като източник на съзнанието.

След подробни проучвания обаче станало ясно, че онова, което те нарекли подреждане на излъчванията на Орела, не обяснява изцяло онова, което те виждат. Забелязали, че се активизира само една много малка група от общия брой нишки вътре в пашкула, докато другите остават незасегнати. Виждането на тези няколко активизирани влакна било създало фалшивото откритие. Не било необходимо нишките да бъдат подреждани, за да бъдат активизирани, защото тези вътре в нашия пашкул са идентични с онези отвън. Това, което ги активизирало, било някаква независима сила. Те усетили, че не могат да продължават както преди да наричат въпросната сила „съзнание“, тъй като съзнанието представлявало светенето на възпламенените енергийни полета. Така силата, възпламеняваща полетата, била наречена воля.

Дон Хуан беше казал, че когато виждането им станало още по-изтънчено и ефективно, те разбрали, че всъщност волята е силата, която поддържа разделени излъчванията на Орела, и че тя е в основата не само на нашето съзнание, но също така и на всичко във вселената. Те видели, че тази сила притежава тотално съзнание и че избира от самите енергийни полета, които образуват вселената. Тогава решили, че намерение е по-подходящо име за нея, отколкото воля. С течение на годините обаче името доказало своето неудобство, тъй като то не описвало нито всеобхватната и важност, нито живата връзка, която тя имала с всичко във вселената.

Дон Хуан твърдеше, че нашата колективна човешка грешка се състои в това, че ние живеем живота си, като пренебрегваме тази връзка. Задълженията в нашия живот, неумолимите ни интереси, грижи, надежди, разочарования и страхове вземат връх и така в ежедневието си ние не забелязваме, че сме свързани с абсолютно всичко останало.

Според дон Хуан християнският постулат за нашето изпъждане от Райската градина представлява своеобразна алегория за изгубването на нашето безмълвно познание — познанието на намерението. При това положение магьосничеството отивало назад към началото — едно „завръщане към Рая“.

Останахме да седим в пещерата, потънали в пълна тишина, може би часове, може би няколко мига. Внезапно дон Хуан заговори и неочакваният звук на неговия глас ме разтърси. Не схванах какво каза. Изкашлях се, за да го помоля да повтори казаното, и самото изкашляне като че ли ме изтръгна от моята замисленост. Видях, че мракът около мен вече не е така непрогледен. Можех да говоря. Усетих, че съм отново в нормално състояние на съзнанието.

Със спокоен глас дон Хуан ми каза, че за първи път в моя живот съм видял духа — силата, която поддържа вселената. Той подчерта, че намерението не е нещо, което човек може да използва, да командва, или да придвижва по какъвто и да било начин и въпреки това човек може да го използва, да го командва или да го премества както пожелае. Това противоречие, каза той, представлява същността на магьосничеството. Неразбирането му е донесло невъобразими болки и страдания на цели поколения магьосници. Съвременните нагуали, в усилията си да избегнат заплащането на тази свръхцена, развили система от правила на поведение, наречена „воинския път“, или „безупречното действие“, която подготвя магьосниците, развивайки тяхната трезвост и задълбоченост.

Дон Хуан каза, че по едно време, в далечното минало, магьосниците много се интересували от главното свързващо звено на намерението с всичко във вселената. И като концентрирали своето второ внимание върху това звено, постигнали не само директно познание, но също така и способността да направляват това познание и да извършват поразителни дела. Те не постигнали обаче онази стабилност на здравомислието, която е необходима, за да бъде управлявана цялата тази сила.

В пристъп на благоразумие магьосниците решили да насочат своето второ внимание единствено върху свързващото звено на ония създания, които притежават съзнание. Това включвало цялото семейство от съществуващи органични създания, както и семейството на онези, които магьосниците наричат „неорганични създания“, или още „съюзници“, и които описват като съзнателни същества, способни да съзнават, но не живи в смисъла, който ние влагаме в това понятие. Това разрешение обаче отново се оказало безуспешно, тъй като и то не им донесло така необходимата им мъдрост.

При своята следваща преработка на получения опит магьосниците насочили вниманието си изключително върху звеното, свързващо човешките същества с намерението.

Но крайният резултат бил съвсем като предишния.

Тогава магьосниците предприели една последна стъпка. Всеки магьосник щял да са занимава само със своята лична връзка. Но и това решение, подобно на предходните, се оказало също толкова неефективно.

Дон Хуан каза, че макар между тези четири сфери на интерес да съществували значителни различия, те всички били еднакво покваряващи. Така че накрая магьосниците се заели изключително със способността, която собственото им звено, свързващо ги с намерението, има да ги освободи, за да запалят огъня отвътре.

Той изтъкна, че всички съвременни магьосници трябва да се борят усилено, за да придобият здравомислие. А един нагуал трябва да се бори особено непоколебимо, защото той има повече сила, много по-голямо умение да борави с енергийните полета, определящи възприемането, и по-голям опит и познаване на тънкостите на безмълвното познание, което не е нищо друго, освен пряк контакт с намерението.

Погледнато от този ъгъл, магьосничеството се превръща в опит за възстановяване на нашето познание за намерението и за възвръщане на неговата употреба, без при това да му се поддаваме. А абстрактните ядра на магьосническите истории са нюанси на разбиране, степени на нашето съзнаване на намерението.

Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадеждност, в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо — нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.

Дон Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с крайно безразличие.

Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив. Докато сълзите на облекчение се стичаха по страните ми, аз си повтарях отново и отново, че съм съгласен с него. Обзе ме неземно блаженство и усетих, че губя контрол над себе си. Мобилизирах всичките си сили, за да спра това, което ставаше, и почувствах отрезвителния ефект от моите духовни юзди. Но миг след това яснотата на съзнанието ми започна да се размива.

Борех се безмълвно, опитвайки се да бъда едновременно по-малко нервен и по-малко трезв. Без да каже дума, дон Хуан ме остави сам.

Докато възвръщах равновесието си, вече се бе съмнало. Дон Хуан се изправи, протегна ръце над главата си и изопна мускулите си така, че ставите му изпукаха. Помогна ми и аз да се изправя, като каза, че съм прекарал най-поучителната си нощ — бях изпитал какво е духът и бях успял да призова една скрита сила, за да извърши нещо, което на пръв поглед изглеждало като успокояване на нервите ми, но всъщност представлявало едно много успешно волево преместване на моята събирателна точка.

След това ми направи знак, че е време да се връщаме.