Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (8) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Четирите настроения на прикриването

Дон Хуан ми каза да седна там, при онази стара наблюдателница, и като използвам тласъка на земята да раздвижа събирателната си точка, за да си припомня други състояния на повишено съзнание, в които той ме бил учил да се прикривам.

— През последните няколко дни споменавах много пъти четирите настроения на прикриването — подзе отново той. — Споменавах безжалостността, лукавството, търпеливостта и благостта с надеждата, че може да си спомниш какво съм те учил за тях. Щеше да бъде прекрасно, ако можеше да използваш тези четири настроения като своеобразни пътеводители, които да те въведат в състояние на едно всеобхватно тотално припомняне.

Като че за един безкрайно дълъг миг той замълча. После каза нещо, което не би трябвало да ме изненадва, но ме изненада. Каза, че ме е учил на четирите настроения на прикриването в Северно Мексико с помощта на Висенте Медрано и Силвио Мануел. Не доуточни, а остави словата да се запечатат в съзнанието ми. Опитах се да си припомня, но накрая се предадох и ми се прииска да извикам, че не мога да помня нещо, което никога не се е случвало.

Докато се мъчех да заглуша собствения си протест, в главата ми започнаха да преминават тревожени мисли. Знаех, че дон Хуан не го беше казал само за да ме подразни. Както винаги, когато исках да си спомня състоянието на повишено съзнание, ме завладяваше мисълта, че в действителност между отделните случаи, които бях изживял под негово ръководство, няма пряка връзка. Тези случаи не бяха взаимно свързани така, както са навързани една за друга случките от моето обичайно ежедневие. Беше съвсем вероятно той да е прав, в света на дон Хуан аз не можех да съм сигурен в каквото и да е.

Опитах се да изкажа съмненията си, но той не искаше и да чуе, само ме подканяше да си припомня. Междувременно вече съвсем се бе стъмнило. Беше излязъл вятър, но не усещах студ. Дон Хуан ми бе дал един плосък камък, за да го сложа върху гърдите си. Усещането ми за всичко наоколо бе крайно изострено. Почувствах едно внезапно подръпване, което не беше нито външно, нито вътрешно, а по-скоро усещане за продължително придърпване в някаква неизвестна част от мен самия. Изведнъж започнах да си спомням с пределна яснота една среща, която бях имал преди години. Спомнях си случките и хората така живо, че чак се уплаших. Побиха ме ледени тръпки.

Разказах всичко това на дон Хуан, който с нищо не показа да се е впечатлил или развълнувал. Само ми каза да не се поддавам на духовен или физически страх.

Моето припомняне беше така отчетливо, сякаш наново преживявах старата случка. Дон Хуан мълчеше. Дори не поглеждаше към мен. Бях се вцепенил. Усещането за вцепенение постепенно отмина.

Повторих въпроса, който винаги задавах на дон Хуан, когато ми се случваше да си спомня нещо, което не съществуваше в последователността от спомени в съзнанието ми.

— Но как е възможно? — попитах дон Хуан. — Как съм могъл да забравя всичко това?

И както винаги при подобни случаи той отново потвърди същите неща.

— Този вид запомняне или забравяне няма нищо общо с обикновената памет — увери ме той. — Свързан е с движението на събирателната точка.

И въпреки че съм притежавал цялостното познание за това какво е намерението, аз все още не съм го владеел. Познаването на намерението означавало, че човек по всяко време може да обясни това познание или да го приложи. Нагуалът чрез силата на позицията си бил длъжен да ръководи своето познание именно по този начин.

— Какво си припомни? — запита ме той.

— Онзи първи път, когато ми разказа за четирите настроения на прикриването — отвърнах аз.

Някои процеси, неподлежащи на обяснение чрез изрази от моето обичайно съзнание за света, бяха отприщили спомен, който само допреди минута не съществуваше. И аз си припомних цяла поредица от случки, които бяха станали преди много години.

Тъкмо си тръгвах от дон Хуановата къща в Сонора, когато той поиска да се срещнем следващата седмица по обяд покрай американската граница в Ногалес, щата Аризона, в автобусната станция на Грейхаунд.

Пристигнах близо час по-рано от уреченото време. Той стоеше до вратата на чакалнята. Поздравих го. Той обаче не ми отвърна, а бързо ме дръпна встрани и ми прошепна, че трябвало да извадя ръцете си от джобовете. Бях като гръмнат. Не ми даде време да отговоря, като каза, че „дюкянът“ ми е отворен и недвусмислено личало, че съм сексуално възбуден.

Скоростта, с която посегнах да се прикрия, беше направо изумителна. Преди да осъзная, че това е една недодялана шега, вече бяхме на улицата. Дон Хуан се смееше, като здравата ме потупваше по гърба. Внезапно открих, че съм в състояние на повишено съзнание.

Влязохме в някакво кафене и седнахме. Съзнанието ми беше така избистрено и ясно, че исках да огледам, да видя същината на нещата.

— Не хаби енергия! — нареди ми дон Хуан със строг тон. — Доведох те тук, за да разбера дали можеш да ядеш, когато събирателната ти точка е преместена. Не се опитвай да правиш нещо повече от това.

След известно време обаче някакъв човек седна от другата страна на масата срещу мен и цялото ми внимание изведнъж се оказа приковано върху него.

— Движи очите си в кръг — нареди ми дон Хуан. — Не гледай към човека.

Открих, че просто ми е невъзможно да отместя поглед от човека. Почувствах се раздразнен от дон Хуановите нареждания.

— Какво виждаш! — дочух гласа на дон Хуан.

Виждах сияен пашкул от прозирни криле, които бяха загърнати около сърцевината на пашкула. Крилете се разтвориха, припърхаха за миг, отделиха се от пашкула, свлякоха се долу и вече бяха заменени от нови криле, които повториха същите действия.

Без да ме пита, дон Хуан завъртя стола ми така, че се озовах с лице към стената.

— Каква загуба — каза той и тихичко въздъхна, след като му описах какво бях видял. — Изхабил си почти цялата си енергия. Стегни се! Воинът трябва да умее да се съсредоточава. На кого са му притрябвали криле около сияен пашкул!

Каза, че повишеното съзнание е като своеобразен трамплин. От него човек може да отскочи към безкрая. Веднъж вече отместена, събирателната точка или отново се връща в позиция, много близка до обичайната, или продължава да се движи към безкрая.

— Хората и не подозират съществуването на тайнствената сила, която носят у себе си — продължи той. — В този момент например ти можеш да стигнеш безкрая. Ако продължаваш така с това твое безсмислено поведение, можеш да тласнеш събирателната си точка отвъд една определена граница, откъдето връщане назад няма.

Разбирах опасността, за която ми говореше, или по-скоро имах физическото усещане, че се намирам на ръба на пропаст и ако само още малко се наклоня напред, ще падна в нея.

— Събирателната ти точка се придвижи към състоянието на повишено съзнание — продължи той, — защото ти прехвърлих от моята енергия.

Продължихме да се храним в пълно мълчание. Дон Хуан не ми позволи да пия кафе, нито чай.

— Докато използваш моята енергия — каза той, — не си в собственото си време. Ти си в моето, а аз пия вода.

Докато се връщахме към колата ми, взе да ми се гади. Почувствах замайване и за малко да падна. Беше усещане, подобно на онова, когато за първи път ходиш с очила.

— Дръж се — каза дон Хуан с усмивка. — Там, където отиваме, ще трябва да бъдеш изключително точен.

Каза ми да пресека международната граница в града близнак Ногалес, Мексико, който наполовина принадлежи на САЩ, а другата — на Съединените мексикански щати. Докато карах, ме напътстваше накъде да свия, кога да направя ляв или десен завой, с каква скорост да карам и т.н.

— Тук всичко ми е познато — сопнах му се аз. — Кажи ми къде отиваш и аз ще те закарам. Все едно че съм такси.

— Добре — каза той. — Откарай ме на Хевънуорд Авеню хиляда петстотин седемдесет и три.

Не знаех къде се намира тази Хевънуорд Авеню, а и дали въобще наистина съществува такава улица. Всъщност имах чувството, че той просто си е измислил този адрес, за да ме обърка. Замълчах.

В искрящия му поглед се таеше лек присмех.

— Егоманията е истински тиранин — каза той. — Трябва да полагаме непрестанни усилия, за да я свалим от трона й.

Продължи да ми дава напътствия как да карам. Накрая ме помоли да спра пред едноетажна светлобежова ъглова къща в богаташки квартал.

В къщата имаше нещо, което веднага привлече погледа ми: алея от дебел слой дребен чакъл в цвят охра я обикаляше околовръст. Масивната улична порта, рамките на прозорците и первазите бяха боядисани също в цвят охра — същия като на чакъла от алеята. Всички прозорци от фасадата бяха затворени с жалузи. Къщата по всичко приличаше на типичен среднобуржоазен дом.

Слязохме от колата. Дон Хуан тръгна напред. Когато стигнахме до вратата, той нито почука, нито отключи, а тя се отвори безшумно на смазаните си панти, при това съвсем сама, поне доколкото успях да забележа.

Дон Хуан бързо влезе. Не ме покани, но аз го последвах. Исках да видя кой е отворил вратата отвътре, но… там нямаше никой.

Вътрешността на къщата действаше успокоително. По гладките чисти стени не висяха никакви картини. Липсваха рафтове за книги и стенни аплици. Златистожълтият цвят на кахлените плочки, с които бе покрит подът, приятно контрастираше с мръснобялото на стените. Намирахме се в малко и тясно антре, което водеше към просторна дневна с висок таван и тухлена камина в единия край. Половината от помещението беше абсолютно празна, но другата, откъм камината, бе заета от скъпа гарнитура, разположена в полукръг: два големи бежови дивана по средата, а от двете им страни — две кресла, тапицирани с плат в същия цвят. Между тях се намираше солидна кръгла дъбова масичка за кафе. Съдейки по всичко, което бях видял около къщата, хората, обитаващи този дом, изглежда, бяха заможни, но скромни. И явно обичаха да се събират около огъня. Двама души, на възраст около петдесет и пет години, седяха в креслата, когато влязохме, те станаха. Единият беше индианец, а другият — латиноамериканец. Дон Хуан ме представи първо на индианеца, който стоеше по-близо до мен.

— Това е Силвио Мануел — ми каза дон Хуан. — Той е най-добрият и опасен магьосник от моята група и освен това — най-загадъчният.

Чертите на Силвио Мануел напомняха стенните фрески на древните маи. Кожата му беше бледа, почти жълта. Помислих си, че прилича на китаец. Очите му бяха дръпнати надолу. Бяха големи, черни и искрящи. Имаше голобрадо лице. Косата му беше катраненочерна, на места прошарена, имаше високи скули и пълни устни. На ръст бе около метър и седемдесет, слаб, жилав, облечен в жълта спортна фланелка, кафяв дочен панталон и тънко бежово яке. Съдейки по облеклото и маниерите му, изглежда, във вените му течеше и мексиканска, и американска кръв.

Усмихнах се и протегнах ръката си на Силвио Мануел, но той не я пое. Само леко кимна.

— А това е Висенте Медрано — каза дон Хуан, обръщайки се към другия. — Най-знаещият и най-старият от моите съратници. Стар, но не в смисъл на възраст, а защото е бил първият ученик на моя благодетел.

Висенте също кимна едва-едва и не каза нито дума. Беше малко по-висок от Силвио Мануел и също така жилав. Имаше розова кожа и спретнато подрязана брада и мустаци. Чертите му бяха изящни: фин, красиво изваян нос, малка уста с тънки устни. Рунтавите му тъмни вежди контрастираха с прошарената брада и коса. Очите му бяха кафяви и също така искрящи. Те се смееха, въпреки намръщеното му изражение.

Беше скромно облечен в лек зеленикав костюм и свободно отворена на врата спортна риза. И той имаше вид на мексикано-американец по произход. Предположих, че е собственикът на къщата.

В сравнение с него дон Хуан изглеждаше като индианец-пеон. Сламената му шапка, износените му и подпетени обувки, овехтелият сиво-кафяв панталон и карираната риза бяха като на някой градинар или сезонен работник.

Като ги гледах тримата един до друг, ми хрумна, че дон Хуан нарочно се е маскирал по този начин. У мен се зароди абсурдната идея, че дон Хуан е ръководител на тайна операция, командир, който при цялото си старание не успява да прикрие дългогодишния си опит на предводител.

Също така имах усещането, че и тримата са горе-долу на една възраст. Въпреки че дон Хуан изглеждаше по-стар от другите двама, но затова пък безкрайно по-силен.

— Мисля, вече знаете, че Карлос много обича да си угажда — каза дон Хуан с най-сериозно изражение. — Повече дори и от нашия благодетел. Уверявам ви, че ако има човек, който да взема угаждането на сериозно, то това е Карлос.

Аз се разсмях, но никой не ме последва. Двамата мои нови познайници ме наблюдаваха със странен блясък в очите.

— Несъмнено ще образувате забележително трио — продължи дон Хуан. — Най-старият и най-знаещият, най-опасният и най-могъщият и най-угаждащият си.

Те отново не се разсмяха. Продължаваха да ме разглеждат, докато накрая се смутих. След това Висенте пръв се обади.

— Аз не знам защо си го довел в къщата — каза той със сух режещ тон. — Нямаме полза от него. Изхвърли го в задния двор.

— И го вържи — добави Силвио Мануел. Дон Хуан се обърна към мен.

— Хайде — каза меко той и с отривисто кимване на глава посочи към задния двор.

Беше повече от очевидно, че двамата мъже не ме харесаха. Не знаех какво да кажа. Бях силно ядосан и засегнат, но тези чувства бяха някак си притъпени от състоянието ми на повишено съзнание, в което се намирах.

Отидохме в задния двор на къщата. Дон Хуан небрежно измъкна отнякъде въже, изплетено от тънки кожени ремъци, и със страхотна бързина го омота около врата ми. Движенията му бяха така ловки и чевръсти, че само след миг, преди още да разбера какво става, бях прибързан за врата като куче към една от двете каменни колони, поддържащи масивния навес над задния портал.

Дон Хуан поклати глава в знак на примирение и се отправи обратно към къщата, а аз се развиках след него да ме развърже. Въжето обаче така ме пристягаше, че не можех да крещя с все сила.

Не исках да повярвам на случилото се. Овладях гнева си, доколкото успях, и се опитах да развържа възела на врата. Той беше така затегнат, сякаш кожените ремъчета бяха залепени един за друг. Изпочупих си ноктите, опитвайки се да ги разслабя. Целият треперех от ярост и ръмжах глухо като диво животно, безсилно да разкъса оковите си. Тогава сграбчих въжето, прекарах го под мишниците си и като запънах крак о колоната, задърпах с все сили. Но въжето се оказа прекалено здраво за моите мускули.

Почувствах се унижен и изплашен. Страхът породи у мен миг на трезвост. Знаех, че бях позволил на дон Хуановото измамно излъчване за разсъдливост да ме заблуди. Прецених положението си, доколкото можах, обективно и видях, че няма друг начин да се освободя, освен като прережа коженото въже. Започнах неистово да го трия в острия ръб на каменната колона. Надявах се, че ако успея да претъркам въжето, преди някой от тримата да дойде, ще имам шанса да изтичам до колата си и да изчезна оттук завинаги.

Трих го, пуфтейки, целият плувнал в пот, докато накрая почти го претрих. Тогава запънах отново единия си крак о колоната, засуках въжето около ръцете си и отчаяно го задърпах, докато накрая то изплющя и се скъса. Аз залитнах неудържимо и влетях право през отворената врата в къщата.

Дон Хуан, Висенте Медрано и Силвио Мануел стояха прави по средата на стаята и ръкопляскаха.

— Какво драматично завръщане! — каза Висенте и ми помогна да стана. — Успя да ме заблудиш. Не мислех, че си способен на подобно изригване.

Дон Хуан се приближи до мен и преряза възела, освобождавайки брата ми от останалото парче въже.

Целият треперех от страх, напрежение и гняв. С несигурен глас попитах дон Хуан защо ме измъчва така. Тримата се засмяха и в този момент изглеждаха всичко друго, но не и страховити.

— Искахме да разберем що за човек си в действителност — каза дон Хуан.

Той ме отведе до едното от канапетата и учтиво ме покани да седна, Висенте и Силвио Мануел се бяха разположили в креслата, а дон Хуан се настани с лице към мен на отсрещния диван.

Засмях се нервно, но вече не ме плашеше нито ситуацията, в която се намирах, нито дон Хуан или неговите приятели. И тримата ме наблюдаваха с неподправено любопитство. Висенте се усмихваше непрекъснато, въпреки че правеше неуспешни опити да изглежда сериозен. Силвио Мануел ритмично поклащаше глава и ме наблюдаваше изпитателно. Очите му ме гледаха, но погледът му сякаш минаваше през мен, отправен някъде отвъд.

— Завързахме те — продължи дон Хуан, — защото искахме да разберем дали си благ, търпелив, безжалостен или лукав. Открихме, че не си нито едно от тези неща. Ти по-скоро си един угаждач, точно както и предполагах. Ако не беше угодил на раздразнението си, сигурно щеше да забележиш, че оня „страхотен“ възел на въжето, което опасваше врата ти, е фалшив. Само като го подръпнеш, и той се развързва. Висенте измайстори този възел, за да занася с него приятелите си.

— А вместо това ти разкъса въжето с ярост. За благост у теб и дума не може да става — каза Силвио Мануел.

За момент се умълчаха, а после започнаха да се смеят.

— Нито пък си безжалостен и лукав — продължи дон Хуан.

— Ако беше, лесно щеше да разделиш двете половинки^[1] на възела и да избягаш заедно с ценното кожено въже. Нито пък си търпелив. Ако беше такъв, щеше да похленчиш, да поплачеш и в един момент да разбереш, че на стената висят чифт ножици, с които можеше да прережеш въжето буквално за две секунди и да си спестиш цялата тази агония и напрежение.

— При това положение ти не можеш да се научиш да бъдеш бесен или тъп — ти вече си такъв! Но можеш да бъдеш научен да си безжалостен, лукав, търпелив и благ.

Дон Хуан ми обясни, че безжалостността, лукавството, търпеливостта и благостта са същността на прикриването. Те представлявали основите, които трябва да бъдат най-внимателно изучени с всичките им подразделения.

Със сигурност думите му бяха адресирани към мен, но той говореше с очи, обърнати към Висенте Медрано и Силвио Мануел, които го слушаха съсредоточено и от време на време поклащаха глава в знак на съгласие. Дон Хуан наблегна неколкократно, че усвояването на прикриването е едно от най-трудните неща, които извършват магьосниците. И настоя, че е без значение какво си мисля аз или пък какво вършат те самите, за да ме учат на прикриване, защото техните действия били продиктувани от безупречност.

— Бъди уверен, че ние знаем какво вършим. Нашият благодетел, нагуалът Хулиан, се погрижи за това — каза дон Хуан и тримата отново избухнаха в онзи гръмовен смях, от който аз се чувствах ужасно неловко. Просто не знаех какво да мисля!

Дон Хуан уточни, че на един страничен наблюдател поведението на магьосниците може да се стори направо злонамерено, но всъщност то е винаги безупречно.

— Как можеш да направиш разликата, след като си от другата страна на барикадата? — попитах го аз.

— Злонамерените действия се предприемат от хората за лична облага — каза той, — докато магьосниците имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Фактът, че техните действия им доставят удоволствия, не трябва да се счита погрешно за облага. По-скоро това е черта от характера им. Обикновеният човек върши неща само ако от това има някаква изгода или поне възможност за изгода. Воините казват, че вършат нещо не заради изгодата, а заради духа.

Замислих се върху думите му. Да действаш без оглед на ползата, бе наистина странна идея. Самият аз бях отгледан и възпитан да вярвам, че за всяка добре свършена работа се полага възнаграждение.

Дон Хуан сигурно бе взел мълчанието и замисления ми вид за проява на скептицизъм. Той се засмя и хвърли поглед към другите двама.

— Вземи нас четиримата например — продължи той. — Ти самият си убеден, че влагаш нещо в дадената ситуация и че евентуално ще спечелиш нещо от нея. Ако ние те ядосаме или разочароваме и се почувстваш изигран, ти можеш да прибегнеш до злонамерени действия, за да си отмъстиш. Докато ние, напротив, не таим у себе си дори и мисъл за лична изгода. Действията ни са продиктувани изцяло от безупречността — ние не можем да ти се ядосаме, нито да се разочароваме от тебе.

Дон Хуан се усмихна и ми каза, че от момента, в който сме се срещнали за първи път на онази автогара, всичко, което е направил за мен, при все че външно може и да не изглежда така, е продиктувано от безупречността. Той обясни, че му се наложило да ме постави в беззащитно положение, за да ми помогне да вляза в състояние на повишено съзнание. С тази цел ми бил казал, че „дюкянът ми е отворен“.

— Това беше начин за разтърсване — каза той, като се ухили. — Ние сме просто едни недодялани индианци, тъй че всичките ни изненади са някак си примитивни. Колкото по-обигран е воинът, толкова по-големи са сложността и финесът на неговите изненади. Но трябва да призная, че доста се изложихме с тази наша недодяланост, особено когато те завързахме за шията като куче.

Тримата се ухилиха и после се разсмяха тихо, сякаш в къщата имаше и още някой, когото не искаха да безпокоят. С много тих глас дон Хуан каза, че понеже се намирам в състояние на повишено съзнание, мога да разбера по-непринудено онова, което той се готви да ми обясни относно двете изкуства: прикриването и намерението. Той ги нарече „венценосната слава на всички поколения магьосници“ — и стари, и нови, — същността на това, с което се занимават магьосниците днес, също както са се занимавали преди хиляди години. Каза, че се започва с прикриването. Преди да бъде предприето каквото и да е по пътя на воина, той трябва да се научи да се прикрива, след това — да упражнява намерението, и едва тогава — да премества волево своята събирателна точка.

Знаех за какво говори. Знаех, без сам да разбирам, как, какво точно може да се постигне чрез преместването на събирателната точка. Но ми липсваха думи, с които да обясня и изкажа онова, което знаех. На няколко пъти се опитах да изразя на глас пред тях моето ново познание. Те се изсмяха на неуспешните ми опити и ме насърчиха да пробвам отново.

— Какво ще кажеш, ако аз го изрека вместо теб? — запита дон Хуан. — Вероятно мога да намеря точните думи, които искаш да използваш, но не можеш!

От погледа му заключих, че той наистина иска моето позволение. Положението ми се стори толкова нелепо, че започнах да се смея. Напълно спокойно дон Хуан ме запита отново, вследствие на което аз отново се разсмях. По изненаданото им изражение и тревожен поглед разбрах, че моята реакция им беше съвършено непонятна. Дон Хуан се надигна от дивана и обяви, че съм твърде уморен и е време да се върна в лоното на обичайния свят.

— Почакай, почакай — замолих се аз. — Нищо ми няма. Просто това, че трябва да ми искаш позволение, ми се стори забавно.

— Твоето разрешение ми е необходимо — каза дон Хуан, — защото ти си единственият, който може да разреши думите, затворени вътре в теб, да бъдат извадени на бял свят. Изглежда съм сбъркал, допускайки, че ти разбираш повече, отколкото е в действителност. Думите са страхотно могъщи и важни и са магическата собственост на онзи, който ги владее. Магьосниците си знаят, че колкото по-навътре се движи събирателната точка, толкова по-голямо е усещането на човек, че притежава познание, а му липсват думи да го изкаже. Понякога събирателната точка на обикновените хора може да се задвижи без видима причина и без изобщо да го осъзнават, с изключение единствено на това, че им се „връзва“ езикът, объркват се и стават несигурни.

Висенте го прекъсна и предложи да съм останел с тях още малко. Дон Хуан прие и се обърна с лице към мен.

— Първият принцип на прикриването е, че воинът прикрива себе си — каза той. — Той прикрива себе си безжалостно, лукаво, търпеливо и благосърдечно.

Идваше ми да се разсмея, но той не ми даде време за това. Много сбито и кратко определи прикриването като изкуство за използване на поведението по необикновени начини за специфични цели. Той каза, че нормалното човешко държане в ежедневието е една рутина. Всяко държане, което е извън рутината, предизвиквало необичаен ефект върху цялото ни същество. Именно този необичаен ефект бил онова, което магьосниците търсели, защото той бил кумулативен.

Поясни, че магьосниците ясновидци от древността чрез виждане първи забелязали, че необичайното държане предизвиква вибрация в събирателната точка на човека. Скоро след това открили, че ако непривичното държане се практикува систематично и бъде мъдро насочвано, то в крайна сметка кара събирателната точка да се движи.

— Истинското предизвикателство за онези магьосници ясновидци — продължи дон Хуан — било откриването на системата на поведение, която да не бъде нито ограничена и затворена, нито пък излишно усложнена, но която да съчетава в себе си нравствеността и чувството за красота, отличаващи магьосниците ясновидци от обикновените магьосници.

Той спря да говори и тримата заедно се вгледаха в мен, като че ли търсеха признаци на умора в очите и по лицето ми.

— Всеки, който успее да премести своята събирателна точка на нова позиция, е магьосник — продължи дон Хуан. — И от тази нова позиция той може да прави всякакви добрини или злини на околните. Следователно да си магьосник е като това да си обущар или, да речем — хлебар. Целта на магьосниците ясновидци е да отидат отвъд това ниво. А за да го сторят, те се нуждаят от нравственост и красота.

Дон Хуан каза, че за магьосниците ясновидци прикриването е основата, а върху нея е изградено всичко друго, което те вършат.

— Някои магьосници не са съгласни с термина прикриване — продължи той, — но названието се е наложило, защото предполага потайно поведение. Наричат го още „изкуство на притаяването“, но този термин е също толкова неудачен. Ние самите поради невойнствения си темперамент го наричаме „изкуство на контролирано безумие“. Ти можеш да го наричаш както пожелаеш. Ние обаче ще продължим да го назоваваме с термина „прикриване“, защото е така леко да се каже „прикрива“, а, както благодетелят ми казваше навремето, „Така мъчително е да се изрече «творец на контролирано безумие».“

При споменаването на благодетеля им те се разкикотиха като деца.

Разбирах дон Хуан прекрасно. Нямах никакви въпроси или съмнения, но имах усещането, че трябва да се вкопчвам във всяка дума, която той произнася, за да вникна в това, което казва. Иначе мислите ми щяха да го изпреварват.

Забелязах, че очите ми са вторачени в движенията на неговите устни, а ушите ми напрегнато се мъчат да уловят всеки звук от думите му. Но щом осъзнах това, вече не можех да го следя, концентрацията ми се наруши. Дон Хуан продължаваше да говори, ала аз вече не го слушах. Чудех се какво ли би било да се живее непрекъснато в състояние на повишено съзнание. Питах се каква ли би била цената, за да оцелееш? Дали човек може да оценява по-правилно ситуациите? Дали ще реагира по-бързо от обикновения човек, или пък ще е по-интелигентен?

Дон Хуан изведнъж спря да говори и ме запита какво мисля.

— Да, ти си все така пресметлив — въздъхна той, след като му разкрих мислите си. — А аз си въобразявах, че в състояние на повишено съзнание твоят темперамент ще стане по-артистичен, някак си по-мистично насочен.

Дон Хуан се обърна към Висенте и го помоли да отговори на моя въпрос. Висенте се изкашля и изтри потта от ръцете си, като ги отърка о бедрата. Имаше вид на човек в апогея на сценична треска. Изпитах съжаление към него. Мислите в главата ми се завъртяха в шеметен бяг. И когато го чух да мънка, мислите ми изваяха образ — образа на бащината ми плахост, който аз постоянно носех в съзнанието си, неговия страх от хората. Но преди да успея да му се поддам, очите на Висенте заискриха с някакво странно вътрешно сияние. Той направи комично-сериозна гримаса и заговори с авторитетен тон и професионален маниер.

— Отговорът на твоя въпрос е — каза той, — че не съществува цена за оцеляване в състоянието на повишено съзнание, иначе цялото човечество би се втурнало натам. При все че няма такава опасност, защото е много трудно да навлезеш в него. Винаги обаче съществува един минимален шанс някой обикновен човек да успее да навлезе в такова състояние. Ако все пак това стане, той успява порядъчно да се обърка, а понякога — дори и непоправимо.

И тримата избухнаха в гръмогласен смях.

— Магьосниците твърдят, че повишеното съзнание е вратата към намерението — каза след малко дон Хуан. — И те го използват именно така. Помисли върху това.

Опулих се насреща им. Устата ми беше широко отворена и чувствах, че ако остане така, може би ще успея да разреша загадката. Затворих очи и отговорът се появи пред мен. Почувствах го! Не го измислих. Но не можех да го „облека“ в думи, колкото и да се стараех.

— Ето — каза дон Хуан, — стигна до още един магьоснически отговор съвсем сам, но все още нямаш достатъчно енергия, за да го изгладиш и да изразиш с думи.

Усещането, което изпитвах тогава, беше повече от това просто да не мога да изразя мислите си. Сякаш преживявах нещо, което бях забравил от векове. Не знаех какво усещах, защото все още не бях се научил да говоря и следователно ми липсваха възможности да прехвърля чувствата си в мисли.

— Мисленето и изказването точно на онова, което искаш да кажеш, изисква огромно количество енергия — каза дон Хуан, като с това разруши моето усещане.

Силата на представата ми бе така голяма, че забравих как бе започнало всичко. Зяпнах смаяно дон Хуан и си признах, че нямам дори и представа какво сме говорили или правили само допреди миг. Спомнях си случката с коженото въже и думите на дон Хуан непосредствено след това, но не можех да върна чувството, което изпитвах само преди секунда.

— Вървиш по погрешен път — каза дон Хуан. — Мъчиш се да си спомниш определени мисли по начина, по който го правиш обикновено, но в случая положението е различно. Преди миг си имал всепоглъщащо усещане, че знаеш нещо изключително. Подобни усещания не могат да се възвърнат чрез паметта. Трябва да си ги припомниш, като ги възнамериш — да се върнат обратно.

Той се извърна към Силвио Мануел, който се бе изтегнал в едно от креслата, като беше изпънал краката си под масичката за кафе. Силвио Мануел се втренчи в мен. Очите му искряха като два къса черен обсидиан. Без да потрепне, той извика като креслива птица: „Намерение!!! Намерение!!! Намерение!!!“

С всеки нов крясък гласът му ставаше все по-нечовешки и пронизителен. Космите по врата ми се изправиха. Почувствах как цялата ми кожа настръхва. Съзнанието ми обаче, вместо да се вкопчи в страха, който изпитвах, се насочи право към възвръщане на чувството, което бях имал. Но преди още да успея да го вкуся докрай, усещането рязко нарасна и се преобразува в нещо друго. И тогава разбрах не само защо повишеното съзнание се счита за вратата към намерението, но и какво представлява самото намерение. Разбрах още, че това познание не може да бъде изразено в думи. То беше там, открито за всички. То беше там, за да бъде почувствано, използвано, но не и обяснено. Човек можеше да навлезе в него, сменяйки нивата на съзнание; следователно повишеното съзнание представляваше своеобразен „вход“. Но дори и „входът“ не се поддаваше на обяснение. Човек можеше само да го използва.

Има още една част от познанието, която нахлу в мен през онзи ден, без каквато и да е предварителна подготовка, а именно — че естественото познание на намерението е на разположение на всеки, но управлението му принадлежи само на онзи, който успее да го усвои.

Вече се чувствах ужасно уморен и несъмнено като резултат от това моето католическо възпитание си каза тежката дума в този момент. За миг повярвах, че намерението е Господ.

Това и казах на дон Хуан, Висенте и Силвио Мануел. Те се разсмяха. С чувство на висок професионализъм Висенте каза, че това е изключено, защото намерението е сила, която не подлежи на описание, а още по-малко на представяне.

— Не бъди самонадеян — каза ми дон Хуан строго. — Не се опитвай да размишляваш на основата на първи и засега единствен опит. Изчакай, докато започнеш да управляваш своето познание, пък тогава решавай кое какво е.

Припомнянето на четирите състояния на прикриването ме изтощи. Свръхдраматичният резултат от това бе нещо повече от обикновено безразличие. Нямаше да се разтревожа ни най-малко, ако аз или дон Хуан бе паднал мъртъв. Беше ми все едно дали щяхме да висим край древната наблюдателница цяла нощ, или щяхме да тръгнем обратно в непрогледния мрак.

Дон Хуан бе изпълнен с разбиране към мен. Той ме отведе за ръка, все едно че бях сляп, по една грамадна канара и ми помогна да седна и да се облегна на нея. Препоръча ми да оставя естествения сън да ме върне в нормалното състояние на съзнание.